Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (35)

35.
Пола

Саския не спира да говори за Робърт и Саманта. Робърт и Саманта това. Робърт и Саманта онова. Казва ми, че е измислила друга схема да ги разделим: пак ще каже на Робърт, че е видяла Саманта с Джес, но този път ще добави и че не е съвсем сигурна, но ще се опита да изкопчи истината от Саманта, ако Робърт просто се съгласи да не прави нищо засега. Да ви звучи познато?

— Великолепно — казвам аз с целия ентусиазъм, на който съм способна. Трудно ми е да се концентрирам. В главата си имам списък с местните училища и мислено преглеждам предимствата и недостатъците на всяко от тях. Джордж с непреклонна, че няма да се върне в нейното с подвита опашка.

— Тогава ще наглася нещата, ще му намеквам това-онова, но не достатъчно, за да се скара с нея, и така няма да се тревожим, че тя ще отиде направо при Джес, за да го моли да потвърди, че всичко това са лъжи. Мислиш ли, че Робърт ще се върже?

Всъщност никога. Робърт би отишъл право при Саманта, за да се скара с нея, каквото и да го помоли Саския. Но след като вече знам, че всичко това са само лъжи, защо не?

— Определено — казвам. — Просто му напомни, че не би искал да се направи на идиот, като я обвини несправедливо. Робърт мрази да изглежда идиот. И че жените ценят най-вече доверието и ако покаже на Саманта, че не й вярва, и то без основание, това ще се отрази на връзката им. Някакви такива глупости.

— Трябва да си водя бележки — казва тя, а после, разбира се, добавя „хаха“, за всеки случай. Странно е как и аз започнах да го използвам, дори ми се струваше симпатично, но сега ме изнервя отново.

Седим в обичайното кафене — навън ръми, макар че е топло. Саския е изкъпана и мирише на „Молтън Браун“, с влажна коса. Аз, от друга страна, изглеждам така, сякаш съм се борила с градински маркуч и той е победил. Мисълта да се съблека гола пред любовницата на съпруга ми, която е свръхкритична по отношение на тялото, ми дойде в повече, затова си нося потта у дома, за да я отмия там. Знам, че мириша, и то неприятно.

Между другото, горещата йога ми хареса. Хареса ми бавното темпо, мекият шепот на инструкторката, сякаш е изричала това хиляди пъти — което със сигурност е точно така, — и то вече е изгубило смисъла си, начинът, по който тялото ми стана като ластик, реките вода, които потекоха по гърба ми само след няколко минути. Разбирам защо е така пристрастяващо. Явно не се справих (Адриен: „Йога не е състезание. Няма добро и лошо представяне. Това е лично пътуване“.), но като че ли няма значение. Две се отказаха по средата и просто легнаха на постелките си, сякаш са дошли точно заради сауна ефекта, и не помръднаха повече. Горда съм, че издържах. Горда съм, че съм достатъчно силна.

Саския гризе една кифличка, съвършени малки бели облицовани зъбки като редичка блестящи плочици. Никога не съм ги разбирала тези облицовки. Хората със здрави, но леко неугледни зъби ги заместват с нещо, което прилича на изкуствените зъби на прабаба ти, които тя слага с голяма неохота само защото нейните са изгнили и са паднали.

Саския изглежда точно по същия начин като при последната ни среща, само дето вече знам, че е по-голяма кучка, отколкото някога съм си представяла. Суетната и повърхностна крадла на съпрузи, за която я мислех, ми се струва истинска светица в сравнение с чистото зло, за което я смятам сега.

Вече знам, че е наела апартамента. Обадих се на агентите и се представих за нейна асистентка. (Какво толкова можеше да стане? Те да нямат представа за какво говоря, да не са имали нищо общо със Саския и да ми кажат, че греша? Саския всъщност е наела друг апартамент и те ме мислят за некомпетентна? Какво ми пука?) Помолих ги да ми напомнят крайната дата на договора за наем. Казах адреса уверено, споменах името на Саския, и жената, с която говорих, веднага стана отзивчива.

— Ами — каза тя. — Дванайсет календарни месеца от 15 август, така че крайната дата е петнайсети август следващата година.

Благодарих й и приключих разговора възможно най-скоро. Саския го е наела преди повече от седмица. Не знаех какво да правя с тази информация, освен да се обадя на Джош и да го известя.

— Провери шкафовете и виж дали любимият й сервиз липсва.

Доволна съм, че се смее.

— Няма проблем. Това е прекрасно. Може би трябва да започна да й събирам нещата.

Разказах му за Джорджия и как сега, след като няма да напусне дома, всичко се е променило.

— Вече няма значение дали ще го изритам през октомври или следващата седмица. Предполагам, че Робърт си мисли същото. Може всеки момент да ми заяви, че се изнася. Особено сега, когато вече имат апартамент. Ако ще правим нещо, за да осуетим бъдещето им, трябва да действаме бързо.

— Имаш ли все още желание за това? — пита той и в първия момент не схващам какво има предвид.

— Не зная. Изглежда малко жалко, нали? Може би просто трябва да оставим да им се размине?

— О, не — казва той. — Не искам да правя нищо жестоко, просто не ми се ще да им е толкова лесно.

— И аз така се чувствах в началото. И все още, предполагам. Но вече не знам. Вече не ми изглежда толкова важно.

— Джорджия ще се оправи — казва той, уцелвайки точно онова, което ме безпокои. — Ще видиш, след година ще си казваш: „Слава богу, че се провали първия път…“

Не мога да не се засмея. Това е толкова сладък опит да ме успокои.

— Да се надяваме.

Разбрахме се да се срещнем в неделя вечерта, когато Робърт и Саския ще заминат за Оксфорд, за да снимат там в понеделник. Обикновено Джош също щеше да отиде, но ми каза, че не било необичайно да остави снимките на някой от редакторите, ако има работа в Лондон. Усещам, че очаквам това с нетърпение. Не защото си мисля, че между нас ще се случи нещо. Това беше просто мимолетна, рефлексивна реакция на факта, че той се чувства отхвърлен. Но няма да навреди да прекарам вечерта в компанията на привлекателен мъж.

— Тук е хубаво, нали? — казвам на Саския, докато си ядем салатите. Тя поръча дресинга отделно, разбира се. А тъй като Час ме увери, че малко зехтин и балсамов оцет всъщност ще са ми по-скоро от полза, излях моя върху салатата. Час е застъпник на правилното, а не непременно на оскъдното хранене. Методът на Саския за поддържане на теглото чрез глад го изпълва с ужас. А и коя съм аз да споря, след като досега съм свалила повече от петнайсет килограма. И — по-важното — стопих десет процента мазнини. На този етап, ако Час ми каже да слагам зехтин и балсамов оцет на закуската си сутрин, вероятно ще го сторя. Само дето той няма да го направи, защото не вярва в прищевките.

— Да — казва тя и се оглежда. — Прекрасно е.

На около три минути сме от тяхното „любовно гнездо“, както започнахме да го наричаме с Джош. Разбира се, че ще й харесва.

— Бих могла да живея тук.

— Аз също! — Твърде гладкото й лице се озарява (макар че никога няма да го признае, челото й очевидно е пълно с ботокс). Без съмнение вътрешно се смее на факта, че вече ме е прецакала. — Тук има толкова много живот, но въпреки това се усеща като общност!

Понякога си мисля, че ако на света има ограничен запас от възклицания, Саския вече трябва да го е изчерпала. Започвам да се отегчавам. Не научавам от нея нищо ново за връзката й с Робърт и компанията й става наистина уморителна. Трудно ми е да не й кажа какво знам, само за да видя как самодоволната фасада се руши. Нямам търпение всичко това да свърши.