Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (54)

54.
Пола

Три месеца по-късно

Едва я познавам, когато я виждам. Косата й е същата. Разрошена и руса, сякаш й трябва едно хубаво сресване. Очната линия си е на мястото. Но почти нищо друго.

Бременността й отива. Поне фактът, че е бременна и започна да се грижи за себе си, й отива. Изгубила е измъчения артистичен вид. За първи път, откакто я познавам, Алис изглежда щастлива.

Прегръща ме здраво и се смее, когато големият и корем застава между нас. Все още млясва въздуха покрай ушите ми, вместо да ме целуне, но ми се струва, че го прави с повече чувство.

Аз я задържам пред себе си.

— Изглеждаш фантастично.

— Изглеждам бременна — казва тя и извърта очи.

— Определено.

Чакаме за ехографа. Пропуснах предишния, защото след раздялата ми с Робърт, мислех, че е редно да стоя настрани. Предположих, че тя ще заеме неговата страна — бог знае каква версия щеше да й пробута — и няма да иска да има нищо общо с мен от лоялност към него. Всъщност дори изпитах облекчение, че вече няма да я виждам.

И тогава, преди няколко седмици, тя се свърза с мен. Липсвала съм й. (Нима?) Все още искала да съм леля на бебето й. (Защо?) И накрая се съгласих да се срещнем само защото не знаех как да й откажа.

— Добре, да приключим първо с неприятните неща — казва тя, докато чакаме асансьора. — Много съм сърдита на Роби и му го казах. Начинът, по който постъпи с теб…

И това от Алис? Алис, която буквално има цяла кариера от срещи с женени мъже.

— Благодаря, но не е нужно да се извиняваш вместо него.

— Просто казвам, че му казах, че е глупак. Трябваше да оцени какво има.

— Как е Айвън? — питам, за да сменя темата.

Тя се усмихва до уши.

— Добре е. Всъщност е прекрасен.

— Значи е щастлив за бебето, нали?

— Откачи от радост.

Добрият стар Айвън. Мога само да предполагам, че той стои и зад промяната в отношението й към мен. Или директно, или по-скоро индиректно. Тя най-сетне срещна свестен човек и й е хрумнало, че ще е хубаво, ако всички бяха такива.

— Купуваме си апартамент. Моят не е достатъчно голям за трима ни, затова го продавам.

— Великолепно. Къде?

— Саутгейт. Много по-евтино е от Излингтън и ще е по-хубаво за бебето…

Алис доброволно се изнася в предградията. Е. практично е. Тревожи се за цената и дали мястото е подходящо за отглеждане на дете, а не дали ще пасва на имиджа й.

— Да, така е — казвам окуражаващо. — И дотам има метро.

— Намини, когато се нанесем.

— Ще го направя — казвам съвсем искрено. — Опитай се само да ме държиш далеч от бебето.

— Винаги ще бъдеш негова леля — отвръща тя. — Защото Джорджия винаги ще му бъде братовчедка. Мразя да говоря за него в среден род. Нямам търпение да разбера какво е.

Асансьорът ни доставя на шестия етаж.

— Опитвам се да запомня всичко — казва Алис, когато тръгваме към рецепцията. — Как се чувствам, как стоя, как ходя. Само в случай, нали разбираш, че се наложи да играя бременна жена някога.

— Всеки опит е полезен — повтарям аз думите на Робърт и на един от учителите ми. Всъщност съм странно доволна, че старата Алис си е още някъде тук. Просто — да се надяваме — без гадните особености.

— Точно така! О… казах ли ти, че ходих на едно прослушване…?

 

 

Прибирам се у дома чак в шест. Въпреки това се преобличам и излизам да тичам, след като проверявам — възможно най-деликатно — дали Джордж ще си е вкъщи вечерта. Под „деликатно“ имам предвид, че казвам:

— Тук ли си тази вечер?

До момента тя като че ли спазва обещанието си да излиза само през уикендите. Сама го реши, между другото. Не съм настоявала. След като Елайза замина, тя си намери нови приятели, които изглеждат доста свестни, и аз направих усилие да се запозная с майките им, в случай че се наложи да сравняваме версиите им в бъдеще.

— Как е леля Алис? — пита тя, докато завързвам маратонките.

— Добре. Като Алис, само че по-мила. Мисля, че е щастлива.

— Каза ли й, че ще ходя на прослушване за една аматьорска пиеса?

Това не го знаех.

— Така ли? Откога?

Тя свива рамене.

— Просто реших да опитам.

— Боже! Добре.

— Няма да пречи на ученето ми — казва тя отбранително.

— Не, просто… не знаех, че се интересуваш от актьорство.

— И аз не знам дали се интересувам, нали? Поне докато не опитам.

— Стига да те прави щастлива — отвръщам.

Моля се да реши, че това не е за нея. Не съм сигурна дали ще понеса още един актьор в семейството.

— Татко каза, че ще ми помогне да се подготвя. — Джорджия се вижда с баща си постоянно. Той живее под наем в Майда Вали, докато търси да купи нещо. Достатъчно близо, за да може да го посещава лесно. Но не толкова близо, че да се натъквам на него постоянно. Позволих му да остане в нашия апартамент няколко седмици, докато си търсеше жилище и се разберем как да кажем на дъщеря си, че се разделяме. Тя го прие изненадващо добре, след като я убедихме, че ще си останем приятели (не сме, между другото, но ще се държим достатъчно цивилизовано, за да си мисли, че сме) и че и двамата не отиваме при някой друг. Няма нужда тя да разбира за Саския.

 

 

— По дяволите! Слава богу, че всичко свърши.

Саския погледна към ръката си, вече отпусната в нейния скут. Джош се отдръпна от нея.

— Джоши?

Усетих промяната в атмосферата. Саския го гледаше като изгубено кученце. Робърт не спираше да ме поглежда, сякаш аз знаех какво става, но всъщност нямах никаква представа.

— Ние, разбира се, няма да опитаме отново — каза внезапно Джош и едва тогава ме озари с голяма усмивка. Стомахът ми направи салто. — Естествено, със Саския няма да останем заедно. Всичко приключи. Просто исках да излезе истината. Исках Робърт да види какво точно представляваш, Сас. Как си готова да захвърлиш всеки, без да ти мигне окото.

Лицето й се сгърчи. Освен частите, натъпкани с ботокс, които непокорно останаха на мястото си. Тя се обърна към Робърт.

— Той ме умоляваше да остана с него. Съжалих го, нищо повече. Това не променя нищо между нас.

— Ха! — излая Робърт. И аз разбрах, че сме успели. Разделихме ги завинаги.

— Само за протокола ще кажа — рече Джош, като ме гледаше, — че не съм я молил. Сас, мисля, че за теб всичко е състезание. Ти не искаше да останеш с мен заради мен, а за да покажеш, че съм те предпочел пред Пола. Е, не го направих, ясно ли е?

Вече не можех да я погледна. Усещах обаче, че тя се взира гневно в мен. Опитах се да потисна усмивката, която напираше да се разлее на лицето ми.

— Значи наистина ще си с нея, така ли? — Изрече това „нея“ сякаш е нещо, което е намерила на дъното на най-смрадливата локва.

Джош ми се усмихна.

— Не знам. Ако тя ме иска, бих желал да опитаме.

Усмивката победи и превзе лицето ми, без да мога да я спра.

— Нека караме полека — принудих се да кажа, макар че не това си мислех.

— Правилно — рече Джош. — Всяко нещо с времето си.

Робърт се изправи.

— Мисля, че трябва да си вървите.

— Разбира се. Ще те закарам до къщата — каза Джош, стана и погледна надолу към Саския, която подсмърчаше на дивана. Изглеждаше внезапно остаряла. — Можеш да останеш там, аз ще си взема някои неща и ще се изнеса в апартамента. Само засега. Докато си намеря нещо друго.

— Ти искаш ли да се изнеса? — пита ме тихо Робърт.

— Да. Но не днес. Ще трябва да се преструваме пред Джордж. Да й го съобщим внимателно. Да я убедим, че няма да е толкова страшно.

— Благодаря ти — каза той искрено.

Саския излезе, без да погледне нито към мен, нито към Робърт. Прав й път. Няма причина да я срещна някога отново.

Когато Робърт излезе да я изпрати, Джош ме прегърна. Аз си позволих да се отпусна в прегръдката му, без да ми пука, че Робърт е там.

— Извинявай, че те подложих на всичко това — каза той в косата ми. — Не можех дори да те погледна, за да не се издам.

— Добре се справи. Чудесен сюжетен обрат.

 

 

Накратко, после се случи следното: Робърт, трябва да му го призная, се съгласи да говорим с Джорджия спокойно и разумно. Щяхме да заявим, че се разделяме. Но без голяма драма. Той ще започне да си търси апартамент веднага. С нея ще останем тук, в дома, който обичам. Както вече казах, тя го прие забележително добре. Може би е усещала знаците от години, но не е казвала нищо. Кой знае, може би в известно отношение това беше облекчение за нея? Така или иначе тя няма представа, че са забъркани и други хора, и с Робърт смятаме да си остане така.

Предполагам, че в понеделник на снимачната площадка на „Фермерът Джайлс“ е било доста неловко. Джош ми каза, че се постарал да обиколи всички, които ни видяха да се целуваме, и да ги осветли относно ситуацията. Изпили сме твърде много шампанско. Било някаква глупава прищявка и двамата се чувстваме като кръгли идиоти. Помолил ги да не разнасят клюката, заради Робърт и Саския, и макар да предполагам, че добре са се посмели помежду си, слухът така и не се разпространи, доколкото знам. Дори когато вестниците разбраха за факта, че Робърт Уестмор и Саския Шърборн са се разделили с партньорите си само седмици един след друг.

Никой обаче не ги свърза в пресата. Предимно защото никога не бяха забелязвани заедно, но и защото напоследък все повече се говори колко много се ненавиждат.

И тогава, разбира се, в таблоидите се появиха нейни снимки с Джес — пред ресторант, макар че бе почти ноември, наведени един към друг и хванати за ръце. Мога само да си представям какво си е помислил Робърт.

Аз минах на цял работен ден при Майра. Харесва ми. Поддържа ме заета и плаща сметките. Някой ден ще си помисля какво точно искам да правя с остатъка от живота си. Час все намеква, че при моята отдаденост мога да изкарам курсовете и самата аз да стана треньор. Щяла съм да вдъхновявам клиентите си със своята история. Не съм сигурна, че съм готова да бъде пример за подражание обаче. Не и докато все още работя по себе си.

С Джош се разбрахме да си дадем тримесечен период за охлаждане, през който да подредим живота си у дома и да се уверим, че наистина между нас има тръпка. По мое предложение. Не исках да се промъквам тайно и да се надявам, че Джордж или някой журналист няма да ни забележи. И не исках да започвам нова връзка и чак след време да осъзная, че някой от нас го е направил само защото се е изплашил да не остане сам, или пък за да натрие носа на неверния си партньор.

Постоянно си говорим по телефона, не ме разбирайте погрешно. Той първо на мен се обади, когато разбра, че е получил работата в „Една нощ“. Аз се обадих първо на него, когато Майра ми каза, че с Час преспали заедно, и не знаех как ще ги погледна и двамата в очите. (Само за протокола ще добавя, че той стана доста досаден и искаше повторение; за нея обаче беше просто забавление с (много) по-млад и добре изглеждащ мъж и нямаше абсолютно никакъв интерес за нещо повече. Чувствах се ужасно, че изобщо ги запознах, и трябваше да изтърпя няколко тренировки, през които той не спря да дърдори, че май е влюбен в нея, преди накрая, слава богу, да дойде на себе си.)

Краят на тримесечния срок е днес. Ще излезем на първата си истинска среща. Иначе казано, ще отида в апартамента в Мерилебон. (Той се мести на ново място след две седмици. Пак в същия район. Харесва му.) И макар че говорим как ще излезем на вечеря, и двамата знаем, че не това ще се случи. Не сме се виждали почти дванайсет седмици. Мисля, че последното, за което мислим, е храната.

Казах на Джордж, че излизам на среща, и й обясних кой точно е Джош. Просто не споменах какво ни е свързвало.

— Не прави нищо, за което не бих искала да научавам — казва ми тя с широка усмивка, докато чакам таксито.

 

 

Джош стои на прага на апартамента си, когато излизам от асансьора. Усмихва ми се. Вътрешно въздъхвам от облекчение, че все още прилича на Джош, който помня.

„Ами ако се видим и си помислим «Уф?» — писах му в имейл онзи ден. — Може да сме се харесвали само като реакция на случващото се“.

„Не мисля, че ще стане така — отговори ми той. — И ако трябва да съм честен, на този етап дори да е така, няма да се откажа. Много време мина, само казвам“.

„Хаха! — написах му, после го изтрих и написах: — Много смешно“.

За първи път влизам в гнездото и иронията не ми убягва. Обградени сме от нещата, които Саския е избрала толкова внимателно, но не можа да им се порадва. Елегантният бял диван, масичката за кафе от тъмно дърво. Леглото.

— Питие? — пита той.

— Определено.

— Не, питам какво?

— О, ами червено вино. Извинявай. Притеснена съм.

— Аз също.

— Отвикнала съм… от тези неща…

Той се смее.

— Какво? Да не мислиш, че аз не съм отвикнал?

Подава ми чаша и отпива голяма глътка.

— Дали направо да не приключваме с това?

— Това е може би най-романтичното нещо, което някой ми е казвал — отвръща Джош.

— Просто съм искрена. — Хващам го за ръката и го водя в другата стая.