Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (17)

17.

— Каква ужасна каша.

Наложи се да разкажа на Майра, че не била Саския ами Саманта, защото я чух как казва на една клиентка, че от достоверен източник знаела, че Саския Шърборн е мръсница.

— По дяволите! — отвръща, когато й разказах. — А аз направо се съсипах да разправям на всички каква кучка е.

— Е, не е. Сега ще трябва да започнеш да я хвалиш.

— Не ми е в природата — казва Майра. — А ти напълно ли си сигурна за тази Саманта? Няма да си хабя безценното време да я омаскарявам пред хората само за да се окаже, че всъщност е още по-праведната сестра на Майка Тереза.

— Саския ги заварила.

Майра прави физиономия като малко дете, което някак са излъгали да си изяде брюкселското зеле.

— Гадост. Сега ми се струва, че не беше толкова зле, когато си мислехме, че е Саския. Поне му е на годините.

Слава богу, че никога не споделих с Майра, или с някой друг, чувствата си към Джо. Не мисля, че щях да понеса да бъда заклеймена като разбивачка на семейства, освен всичко останало.

— Я чакай малко. Ти не се ли натиска с мъжа й?

По дяволите, забравила съм. Казах и, след две чаши вино една вечер, и после я заклех да мълчи.

— Тихо! Да, но само защото си мислех, че между него и Саския всичко е приключило. Сега ми е ужасно гадно.

Майра свива рамене.

— Е, само една целувка. Само толкова, нали?

— Разбира се! Но и това е достатъчно зле. Представи си как би се почувствала тя…

Значи няма друго между вас? Всичко приключи.

— Определено. Не че нещо изобщо е започвало. Той сега и без това ще ме намрази.

Опитвам се да не мисля за Джош. На негово място щях да се намразя. Мога само да се надявам, че със Саския ще се оправят и накрая той ще осъзнае, че не съм направила всичко това с лоши намерения.

— И без това е твърде скоро. Трябва първо да се съвземеш, преди да се хвърляш в друга връзка.

— Точно така — казвам аз. — Не бива да забравям целта си.

— И все пак беше толкова сигурна, че е тя.

— Недей, моля те. Знам.

— О, по дяволите! — Тя внезапно тръгна към един клиент, почти редовен, чието име не знам.

— Може ли да погледна?

Буквално грабва вестника от ръката му, преди той да й откаже. Зървам предната страница. Почти цялата е заета от доста неласкава снимка на Саския, която изглежда нещастна и се тъпче с торта от фургона на кетъринга. За миг се разсейвам от факта, че Джош е до нея, с хартиена чашка в ръка. Заглавието крещи: „Тъжната извънгабаритна Саския“.

— Дай ми го.

Майра ми подава вестника. Статията обещава още снимки на седма страница, затова прелиствам там.

Вътре има още една зърнеста снимка, този път изотдолу, за да акцентират върху променените контури на брадичката й. И още една, която показва леко издутия й корем под тениската. Дискутират дали е бременна, или е преяла.

Странно, но през годините и аз съм се появявала понякога в таблоидите. Неизбежно е, когато съпругът ти е телевизионна звезда. В началото на „Фермерът Джайлс“ под ръка с Робърт на някое събитие, но напоследък на заден план на някоя папарашка снимка, тъкмо докато дърпам тениската си надолу. Разбира се, никога не са ме коментирали, освен като „негова дългогодишна съпруга“ или „дългогодишна партньорка“. Все неща, които намекват, че не аз щях да бъда жената до него, ако е бил известен, когато сме се запознали. Беше ужасно.

В този случай обаче някой от сериала, който или й има зъб, или са му трябвали бързи пари, явно беше подшушнал на пресата. Чудя се дали Саския го е видяла. Сигурна съм, че който и да го е направил, се е погрижил тя да разбере. Сигурно е съсипана.

Върнах вестника на Майра.

— Благодаря.

— Това е гадно — казва тя, когато се връщам при нея до бара. — Горката крава. Макар че „извънгабаритна“ ми хареса. Винаги съм си мислила, че трябваше да се хвана на работа да измислям заглавия за таблоидите.

Чувствам се ужасно. Само преди два дни щях да празнувам. Щях да съм във възторг, че съм я разстроила.

— Всичко е по моя вина.

— Не се тормози, няма смисъл.

 

 

Седим в една евтина закусвалня в Актън. Близо до студиото, но не чак толкова, че някой от екипа да мине през обедната почивка. Той се навежда да ме прегърне и заравя лице в косата ми, когато пристигам със закъснение, защото се изгубих по пътя от метрото, и аз се сковавам. Усещам някаква тревожна, нервна енергия в него, сигурно защото е притеснен какво толкова спешно имам да му кажа, но после вади вестника от чантата си и го слага тържествено на масата.

— Видя ли това?

Още една малка аларма зазвънява в главата ми.

— Да. Ами… ъъъ… доста е гадно.

— Тя е съсипана — казва той, но не личи да смята това за нещо лошо.

Разбира се. Как можах да не се сетя? След промяната в „Уикипедия“ е повече от очевидно.

— Ти ли…?

Той кима.

— Анонимно, разбира се. — Обляга се в стола и ме гледа, очакващ похвала.

— По дяволите, Джош.

— Какво? Идеално е. Увереността й е съсипана. Освен това Робърт вече ще я гледа със съвсем други очи.

Опитвам се да накарам думите да излязат от устата ми. Внимателно подготвената ми реч просто ми излита от ума. Джош слага ръка върху моята.

— Винаги съм мислил, че отмъщението е жалко нещо и те прави толкова лош, колкото е човекът, на когото искаш да отмъстиш. Не съм осъзнават колко е пречистващо. Как те кара да се чувстваш сякаш отново контролираш нещата.

Така е, не съм го виждала толкова щастлив. Слагам другата си ръка върху неговата и я стискам.

— Трябва да ти кажа нещо. И не е хубаво.

Той изглежда толкова притеснен за мен, че се налага да извърна поглед, иначе ще изгубя кураж.

— Какво става?

— Няма как да го кажа така, че да не прозвучи ужасно. Всичко прецаках. Наистина го прецаках…

— Пола…?

Клатя глава.

— Нека просто го кажа. И искам да знаеш, че много, много съжалявам. Очевидно беше една огромна грешка. Просто… просто ще трябва да го кажа. Не ме мрази.

Все още стискам ръката му и я масажирам като топка против стрес. Призлява ми. Дишам дълбоко, за да успокоя стомаха си.

— Робърт няма връзка със Саския. А със Саманта.

За миг на лицето му се изписва съчувствие. После осъзнава какво му казвам. Дърпа ръката си.

— Майтапиш се, нали?

Усещам как сълзите избиват в очите ми и примигвам, за да ги прогоня.

— Не. Не се майтапя. Просто съм направила погрешно заключение. Много съжалявам, Джош.

— Ти ме убеди, че жена ми ми изневерява, защото си „направила погрешно заключение“? Как така, мамка му?

Слага лакти на масата, прекарва ръце по късо подстриганата си коса.

— Много съжалявам — повтарям аз. Няма какво друго да кажа. — Беше огромна грешка. Събрах две и две и получих пет.

Казах му какво ми разказа Саския за Саманта. И че просто се е опитвала да бъде добра приятелка.

— О, Боже Господи! — почти вие той. За щастие кафенето е полупразно. Джош взима вестника и го хвърля към мен. — Това. За това съм виновен аз.

— Все някога щяха да започнат да го коментират. Не се обвинявай.

— Не се обвинявам — казва той със злобен тон, който никога не съм чувала от неговата уста. — Обвинявам теб.

— Не съм те карала да разказваш това на вестниците. — Още щом го изричам, разбирам, че не биваше.

— Не, ти само ме помоли да ти помогна да съсипем и нейния живот, и живота на Робърт. Помоли ме да ти помогна с твоя глупав план, за да се почувстваш по-добре.

Знам, че вината е моя, но имам чувството, че трябва да се защитя.

— Е, може би все пак е за добро, защото иначе щеше да идеш направо при Саския и да се скараш с нея.

— Да, а после тя щеше да ме убеди, че ти говориш пълни глупости, и аз щях да се почувствам като ревнив тъпак за малко, но всичко щеше да отмине. Нямаше да застраша работата си и брака си. Нямаше да накарам жена си да се чувства жалка.

— Не знам какво да кажа. Съжалявам. Чувствам се като ужасна кучка, ако това ще те успокои.

Той става и грабва вестника от масата.

— Не ме успокоява.