Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (10)

10.

— Заминавам само за няколко седмици!

Джорджия изглежда покрусена. Тръгва за Ибиса с приятели, изпитите свършиха. И двамата я изпращаме до Лутън. Вече няколко пъти е пътувала с приятели, така че не е голямо събитие, но този път го усещаме символично. Завърши училище. На път е да напусне дома завинаги. Имам чувството, че Робърт си мисли същото, защото преглъща сълза, докато чакаме да й помахаме за довиждане.

— Три седмици — казвам. — Никога не сме се разделяли за цели три седмици, откакто си родена.

Тя се оглежда, забелязва майката и бащата на Елайза, които също изглеждат доста разстроени, и се отпуска достатъчно, за да приеме прегръдките ни. С Робърт накрая я прегръщаме едновременно. Потискам порива да се отдръпна и да го отблъсна.

След като тя заминава, с Робърт стоим там и чакаме, сякаш не знаем какво да направим. И тогава две възрастни дами, изтупани за пътуването, така както старите хора се изтупват за пътуване, сякаш отиват на вечеря, го забелязват и започват да пъплят към нас. Без съмнение ще искат снимка.

— Ще тръгваме ли? — питам, без да показвам, че съм ги видяла.

— Разбира се — казва той, но те са твърде бързи, викат името му и карат всички да се обърнат към нас. Внезапно става като в зомби филм, макар че главният герой не е застрашен от изяждане, а от фотографиране до смърт.

— По дяволите — мърморя под нос. Знам, че ще отиде половината сутрин.

— По-добре да… извинявай… — Обръща се сияйно усмихнат към тълпата вечният професионалист.

Докато гледам как го обграждат и разни бабички ме бутат настрани, проверявам съобщенията на телефона си. Правя го цяла седмица, сякаш това ми е работа на щат, чакам новини от Джош. Досега само една кратка депеша. В отговор на моя въпрос: „Как върви?“ в четвъртък, получих не особено информативното „Всичко е наред“. Конференцията на сценаристите е в сряда и четвъртък. Питам се дали се е отказал да прокара някоя от нашите идеи и дали може да се откаже от целия план.

Тъкмо ще пиша поредното съобщение, когато едно се появява по магия.

Може ли да поговорим?

Разбира се, Саския ще е на йога, за да тонизира красивото си тяло. Изкушавам се да рискувам. Робърт още е обграден от хора и като го гледам, няма да приключи скоро. Решавам, че си струва риска. Ако някой би разбрал защо внезапно прекъсвам разговора, това е Джош.

— Ако затворя, не ми се обаждай пак — казвам, преди дори да ме е поздравил.

— Разбира се — казва той, сякаш това е най-естественото нещо на света. — Ще съм бърз. Исках само да ти кажа, че всичко се нареди идеално. Всичките ни идеи минаха.

— Ха! Страхотно. Браво.

— Редакторите тъкмо ги обсъждат, но е сигурно, че Саския вече ще трябва да яде за трима или четирима.

— Каза ли й вече?

— Не. Ще ме убие. Естествено не смятам да признавам, че идеята е моя. Ще й кажа, че съм възразил, но са били повече. Тя ще реши, че просто не ставам за нищо.

Хвърлям поглед към тълпата около Робърт, той ме гледа, сякаш иска да каже: „Ще дойдеш ли да ме спасиш?“, и продължавам разговора:

— Браво на теб.

— Реших, че ще искаш да знаеш. И вече посяваме мошеническата кариера на Робърт в епизод едно. Това означава, че спокойно мога да му кажа по време на почивката.

Поглеждам съпруга си, обграден от обожателките си, всички над седемдесет.

— Идеално. — Внезапно осъзнавам, че Робърт е тръгнал към мен и се усмихва извинително на фенките си, като ме сочи, сякаш иска да каже, че бързам да тръгваме. Когато се изтръгва от лапите им, изражението му става подразнено и обвинително.

— Да тръгваме — казвам и прекъсвам разговора с Джош, без да се сбогувам.

— Защо не ме спаси, по дяволите? — пита ядосано Робърт. Между другото, това винаги е моята роля. Трябва да играя лошото ченге и да го извлека, докато той протестира, че предпочита да остане и да поговори с „плебса“, както ги нарича насаме.

— Извинявай. Майра се обади.

Извърта очи.

— Мислех, че никога няма да се отърва.

— Толкова е сладко, че те обожават така, нали? Поне имаш късмета да играеш симпатичен герой. — Опитвам се да не се изхиля при тези думи.

Тъй като Робърт усилено се преструва, че ненавижда Саския, ми е позволено да я обиждам от време на време, без да изглеждам кучка. Това е хоби. Робърт обича да гледа сериала. Твърди, че това му помага да развива образа, но знам, че просто се наслаждава на физиономията си и се възхищава колко по-добър е от всички на екрана. В четвъртък вечерта го пропуснахме, защото водихме Джорджия на вечеря, за да отпразнуваме края на изпитите, така че в събота се настаняваме да гледаме с чаша вино в ръка.

— Господи, какво се е случило със Саския? — питам, когато я дават в едър план. — Лицето й изглежда доста странно. Мислиш ли, че си е правила лифтинг?

Само за протокола ще отбележа, че Саския изглежда десет пъти по-добре от повечето от нас, и то в най-добрите ни дни, по аз знам как да натискам бутоните на съпруга си.

Разбира се, той трябва да се съгласи с мен.

— Ха! Сигурно.

— Вероятно се чувства застрашена от Мерилин — споменавам аз героинята, с която Робърт още не знае, че ще има връзка. — Сигурно е трудно да основаваш кариерата си на външния си вид и после да гледаш как той започва да вехне. Едва ли е стигнала толкова далеч благодарение на актьорските си умения.

Вярно е, че Саския не е велика актриса. Обикновено това й се разминава — на косъм, — но само защото винаги кандидатства за роли, близки до нейния тип.

Ще бъда честна — не ми е особено приятно да правя подобни коментари. Не съм кучка по природа, а жените търпят достатъчно коментари за външния си вид и без моите забележки. Но когато той само изсумтява в съгласие, се чувствам измамена. Искам да го принудя и тон да каже нещо гадно за нея.

— Това момиче, което играе Мерилин, е разкошно, нали? — Може би ще помогне, ако насоча вниманието му към другата жена. — И е доста добра. Убедителна е.

— Учила е в RADA — казва той, сякаш това обяснява всичко.

— Това беше добър епизод за теб — казвам, когато започват надписите. Ако трябва да съм честна, „Фермерът Джайлс“ ме отегчава до сълзи. Толкова е сладникав, но пък от време на време има интересни обрати, които държат зрителите пред екрана. Всичко обаче е някак прекалено преувеличено.

Той се прозява и се протяга.

— Едно мога да му призная на Джош. Накара сценаристите да поработят върху идеите си. Сценарият определено е по-добър.

— Защо не го харесваш? Струва ми се, че върши добра работа.

— Той не е лош човек. Е, познаваш го. Просто не съм сигурен, че е достатъчно способен.

— Ти ли ми каза, че е женен за Саския? Или аз съм си го измислила?

— Женен е. — Робърт криви лице.

— Затова ли е получил работата?

— Кой знае. Всъщност не е честно да се мисли така. Май че има опит. Поне на хартия.

— А Саския държи ли се по-добре, откакто той постъпи?

— Не виждам особена разлика.

Едно трябва да му призная — дори не потрепва, когато я споменавам. Дори за миг не изглежда така, сякаш се чуди какво да каже или да замълчи, за да не се издаде.

— Едва ли е много забавно да се опитваш да дисциплинираш съпругата си на работа.

— Едва ли е много забавно изобщо да е женен за нея. — Той се смее силно на остроумието си и аз се насилвам да се присъединя.