Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (36)

36.

— Имам страхотна идея.

Джош е в кухнята ми. Това е изречение, което не съм подозирала, че ще изрека. Робърт излезе преди два часа, целуна ме по бузата и каза, че ще му липсвам, както винаги прави. Това спря да означава нещо още преди години. Джорджия вече има сигурно място в местен колеж за изпитите (стори й се унизително да се върне в училище, и кой може да я вини?), затова все пак вчера отиде в Уилшир за фестивала. Дори не й казах, че не бива. Тя е възрастен човек и освен това няма какво да прави тук. Щом започне новият срок, съм почти сигурна, че ще се мобилизира. Затова беше логично да поканя Джош у нас, макар все още да ми е странно. Сякаш вършим нещо забранено. Което е така де. Но и не съвсем.

Подавам му чаша вино и сядам срещу него до кухненската маса.

— Казвай.

Той изглежда добре. По-щастлив. По-здрав. По-спокоен. С тениска и джинси е. С тен. Дойде с тъмносив суичър с качулка, защото внезапно застудя. Трябва да призная, че ми е трудно да устоя на мъж със суичър с качулка. Не на някой гамен, който седи в парка с качулка на главата и бира в ръка, разбира се. Но мек суичър (на Джош май е кашмирен) върху добре сложен мъж — особено мъж с тен — ми въздейства неописуемо. Какво нещо, нали?

Но пък и аз изглеждам добре. С памучна ретро рокля съм. Боса. Голи, загорели крака, държа да отбележа. Без обувки съм, а ноктите ми са лакирани. Косата ми е събрана на темето с голяма фиба. Не че има значение как изглеждам. Не става дума за това.

— Планът да го накараме да се влюби пак в теб очевидно не работи.

Смея се.

— Благодаря.

— Не исках да прозвучи така. Но знаеш какво имам предвид.

— Прав си, не работи. Разбира ме се по-добре обаче.

— Значи нямаме време да оставим това да се развие от само себе си.

Кимам.

— Най-много две седмици, предполагам. Ако не и по-малко.

— Имаме два варианта. Или ги оставяме да правят каквото искат, да решат кога да се случи и да отлетят към светлото си бъдеще…

— … като си мислят, че са ни прецакали… — Именно това изскача в главата ми всеки път, когато реша, че трябва просто да се отдръпна и да правят каквото щат. Мисълта, че ще си мислят, че са ни изиграли, че ще ни съжаляват. И без съмнение ще ни се смеят как нищо не сме усетили. Не мога да понасям да ми се смеят.

— Точно така. Или ще трябва да пришпорим нещата. Да направим нещо, което ще взриви цялата тази история, и да гледаме как се разпада.

— Например…?

Обляга се назад, усмихва ми се и прокарва ръка по главата си.

— Ще им кажем, че ние имаме връзка.

Не успявам да схвана веднага какво ми казва, толкова е неочаквано. Не знам какво да отговоря, затова мълча и чакам да обясни.

— Ще играем съвсем директно. Сядаме с тях и признаваме, че се чувстваме ужасно, но не сме способни да пренебрегваме любовта си или някаква такава глупост. Ще ги накараме да повярват, че това продължава от цяла вечност.

Объркана съм.

— А няма ли просто да кажат: „Страхотно, значи ние можем да правим каквото си искаме“?

— Може би. Но това ще отнеме вятъра от платната им. Вече няма да си мислят, че са ни прецакали. Пък и кой знае — понякога хората започват да искат онова, към което са смятали, че нямат интерес, само защото някой друг го иска…

Обмислям го за секунда.

— Но тогава няма ли ние да изглеждаме лошите? За другите хора, имам предвид. Робърт и Саския ще могат да твърдят, че са се събрали само защото са разбрали за нас.

Джош се чеше по брадичката. Мисли.

— Не, защото ние ще разкрием всичко още щом им кажем. Те или ще се престорят на съсипани — как можем да им причиняваме това, когато ни обичат толкова много? И тогава ще им кажем, че знаем, и те ще изглеждат като огромни лицемери. Или ще признаят какво правят и ще очакват да не ни пука, защото ние правим същото, и тогава ще кажем: „Всъщност ви излъгахме. Искахме само да ви принудим да ни кажете истината“. Вероятността е петдесет на петдесет. Поне за нас. Ние ще получим каквото искаме и те вече няма да си мислят, че са ни изиграли и са спечелили.

Взимам чашата си. Чуквам я в неговата.

— Това може да се окаже гениално.

— Не разполагаме с друго на този етап.

Обсъждаме го още малко и решаваме, че ще е най-добре да говорим с тях и да си „признаем“. А нагласим ли нещата така, че да ни „заварят“ някъде, ще има твърде голям риск всичко да се обърка. Направо виждам цял фарс на Рей Куни да се разиграва в главата ми. С Джош тичаме по бельо, докато Робърт и Саския ни преследват.

След втората чаша вино Джош вдига вежда към мен.

— Разбира се, може да го поупражняваме.

— Какво имаш предвид? — Знам какво има предвид. Или поне си мисля, че знам. Надявам се, че знам.

— Нали искаме да ни повярват, ще трябва да сме убедителни. Сякаш не можем да се откъснем един от друг.

Добре, мисля си. И почти го казвам.

Джош се смее.

— Шегувам се. Да си беше видяла физиономията!

Разбира се, че се шегува! Разбира се. Хаха!

— Макар че, нали знаеш…

— Млъквай, Джош.

Ако трябва да съм честна, това прочиства малко атмосферата. Сякаш и двамата сме се чудили дали нещо може да се случи и това ни е пречило да се отпуснем. Усещам осезаемо промяната.

— Кога сме започнали? — питам. Трябва да уточним фактите, ако ще го правим.

— След като ти дойде на партито? Или е твърде скоро?

— Ще ми се да си мислят, че вече сме имали нещо тогава, защото това е единственият път, когато са ни виждали на едно място. Ще ги накара да си спомнят цялата вечер, за да търсят някакви знаци.

Той се навежда напред и къса едно сухо листо от здравеца ми.

— Добре.

— Тогава я залях с питието си.

— Ха! Да. Дали ще повярват, че сме заедно отпреди това, как мислиш?

— Малко е рисковано, като се има предвид, че доколкото те знаят, с теб дори не сме се срещали преди това. Стига да не го представим като някакво съвпадение, мисля, че ще се вържат.

— Значи аз ще кажа, че съм те видял някъде — в закусвалня в „Селфриджис“ да речем и съм казал: „Не сте ли жената на Робърт Уестмор?“, тъй като съм те познал от снимките на папараците или нещо такова?

— Може и да стане. Тази история ще им дойде така изневиделица, че не мисля, че ще се втренчат в подробностите.

— И сме се заговорили, и така от дума на дума… Кога точно е станало, според теб?

— Преди шест месеца? Не, твърде точно е. Седем месеца. Значи през януари — о, много ми харесва, защото тогава бях най-дебела. Нищо няма да обърка Саския повече от мисълта, че си свалял моето дебело аз, когато си имал нея у дома. Както и Робърт, ако става на въпрос.

— О, моля те. Ти и тогава беше страшно секси. Помня, че си го помислих на партито.

Изчервявам се от глава до пети.

— И между другото — добавя бързо. — Кой казва, че аз съм те свалял? Може ти да си ми налетяла и аз да не съм могъл да устоя?

— Защото съм била твърде масивна. Награбила съм те под мишница.

— Добре де, трябва да спреш с тези коментари колко си била дебела — казва Джош, навежда се напред и пълни чашите ни. Харесва ми, че се чувства така у дома в моята кухня. Внезапно си спомням, че не съм яла нищо и се чудя дали той е ял. Ставам и отварям вратите към балкона. Трябва ми свеж въздух.

— Е, значи така сме се запознали — казвам, за да се върнем на темата. — И не сме им казали, защото сме започнали връзка още тогава. Ти ми казваш: „Не сте ли жената на Робърт Уестмор?“ и в следващия миг сме… къде? В хотел? Мисля, че биха запомнили, ако не сме се прибирали някоя нощ.

Той се замисля за миг.

— Не сме скочили веднага в леглото, но определено е имало привличане. Много силно. Затова сме се срещнали отново един следобед.

— А, добре. Възнамеряваме ли да оставим Саския и Робърт един на друг?

— Определено. Затова им съобщаваме новината.

— Но няма да му казвам, че може да задържи апартамента. Ще вземе да му влезе някоя муха в главата. Не че би го искал.

— На мен много ми харесва — казва Джош, оглеждайки се. — Има такава атмосфера.

Не е достатъчно лъскав — казвам и той извърта очи. — Робърт от години се опитва да ме убеди да го продадем и да купим нещо по-впечатляващо.

— Може да се каже, че не сме обмислили подробностите.

— Да те наричам ли Джоши?

Той присвива очи.

— Определено не.

— А Джошинко? Пухчо? Миличко?

Той взима едно меню от закусвалня и го хвърля към мен.

— Ти така ли наричаш Робърт?

— Наричам Робърт, Робърт. Отива му. Между другото — казвам, докато вдигам менюто от пода, — бих хапнала нещо. Но не от тези боклуци.

— Хайде да излезем — изправя се той.

— Ами ако някой ни види?

— Още по-добре. Имаме връзка, не забравяй.

Тръгваме надолу по хълма и по железопътния мост към Риджънт Парк Роуд. За щастие в „Лимония“ има свободни маси, затова не е нужно да обикаляме по заведенията и да ни отпращат отвсякъде. Първата ми работа е да поръчам голяма бутилка вода, защото главата ми е замаяна от виното и от големия план. Още преди сервитьорът да е сложил маслините на масата, аз грабвам три и ги тъпча в устата си.

— Извинете — усмихвам му се. — Умирам от глад.

Като гледам как Джош напада чинията с малки репички и морковчета, която пристига след това, си мисля, че и той се чувства по същия начин. Това ме успокоява. И двамата сме изтощени. Не съм единствената, която рискува да се направи на глупачка. Преглеждам менюто, опитвам се да избера нещо здравословно. Взимам шишчета с риба меч и спанак. Джош си поръчва рибния специалитет с пържени картофи.

— Вино?

Кажи не. Пий вода.

— Давай.

Джо, също като мен, предпочита червеното вино, макар че то не върви с риба, а това, според Робърт, е смъртен грях. Поръчваме бутилка мерло. (Това са само две големи чаши на човек, ще се справим.) Майната му.

 

 

След около час се клатушкаме обратно към Чалк Фарм Роуд, защото Джош настоява да ме изпрати. Почти не сме спрели да говорим, откакто седнахме в ресторанта отчасти заради виното, естествено, но и защото с него се говори толкова лесно. Той не съди и приема така ентусиазирано всичко. Основната настройка на Робърт е циничното пренебрежение, което може да е забавно, но накрая става уморително. Започваш да се страхуваш да изразиш мнение за каквото и да било. Понякога просто искам да си поговорим колко ми харесва нещо, без да се тревожа дали е правилно да го харесвам.

Джош, вече знам, е израснал в Брайтън с родителите си и две по-големи сестри. Преместил се е в Лондон на осемнайсет години, за да учи литература в университета. (Много съчувства на Джорджия. Смята, че тя постъпва правилно, като отлага нещата, докато получи по-добри резултати, и се опитва да следва желанието си). Накрая си намерил работа като куриер в офисите на една продуцентска телевизионна компания, на много ниско, зле платено, но все пак перспективно стъпало на така желаната стълбица.

Не беше трудно да му разкажа за всичките си неосъществени актьорски планове, как влакът е тръгнал без мен, докато аз съм стояла у дома, за да бъда майка и да се грижа Робърт да чувства достатъчна подкрепа, за да може да изгради кариерата си. Той се смее, когато му казвам за обещанието на Робърт „първо ще разработим моята кариера, а после, щом съм достатъчно утвърден, ще си взема малко почивка, за да можеш ти да развиеш твоята“.

— Нима някога се е получавало?

— Знам, знам.

— Все пак вероятно това те е съхранило. Не е трябвало да се състезаваш за всяка незначителна роля. Не си се тревожила постоянно дали си твърде стара или достатъчно красива. На актрисите никак не им е лесно. Все още всичко опира до външния им вид каквото и да казват. Нищо чудно, че Сас е така вманиачена да бъде слаба и да няма бръчки, защото всички други са така.

— Оттук и „извънгабаритната“ Саския.

— Не биваше да го правя. Колкото и зле да е постъпила, това беше удар под кръста.

— Това беше пряка реакция на шокираща новина. Не се обвинявай.

— Знам. И без това нищо не мога да направя вече. Но все пак — казва той, завъртайки едно картофче в чинията си.

— Ще ми се да бях опитала поне веднъж — чувам се да казвам, нещо, което не съм признавала дори пред себе си от години. Не знам откъде дойде. — Не мисля, че бих искала това да е целият ми живот, но просто да можех да кажа, че съм опитала…

Разказвам му за Алис. Разсмивам го с историите за жалките й опити да ни накара да повярваме, че има бляскава кариера.

Когато в разговора настъпва пауза, виното е свършило и ние — много разумно, за което съм толкова благодарна — решаваме да не поръчваме друга бутилка.

У дома той ме изпраща по стълбите до петия етаж. Едновременно се надявам и страхувам, че нещо ще се случи. Знам, че не бива. Знам, че не бива да става в моя апартамент, докато съпругът ми и дъщеря ми отсъстват. Но ми се иска толкова много, че единственото, което мога да направя, е да не го набутам в апартамента и да заключа вратата след него.

Влизам и чакам той да ме последва.

— Искаш ли кафе или нещо друго?

Той се застоява на прага.

— По-добре не.

Балонът ми се пука. Той не ме иска. Разбира се, защо да ме иска? Е, целунахме се два пъти, но той тогава не беше много на себе си, беше много наранен от Саския. Разбираме се добре, но това не означава, че ме приема като нещо повече от приятел.

— Не. Е, благодаря, че намина и ме изпрати до дома…

— Утре ще ти се обадя, когато и двамата не са наблизо… — Джош ще тръгва за Оксфорд. — … Просто да проверя дали и на трезва глава идеята ни се струва добра. Благодаря ти за хубавата вечер.

— Благодаря. Беше забавно.

Чакам да се обърне, за да затворя вратата, просто от любезност. Той обаче се застоява.

— Имам една молба — казва. Усмихва се леко свенливо, само с ъгълчето на устата си. И на мен ми омекват коленете.

— Добре…

Той издиша шумно. Чудя се какво ли следва.

— Може ли да те целуна за лека нощ? Знам, че и двамата смятаме за важно да отстояваме висока морална позиция, но все пак вече го направихме преди и ако не го направим отново, мисля, че ще откача…

Облекчение, после радост и накрая похот — всичко това минава през мен за милисекунда. Огромна усмивка се разлива на лицето ми и вече не мога да се спра. Не мога да се правя на невъзмутима, колкото и перфектна актриса да съм.

— Определено.

— Просто бърза целувка, на прага, и после ще ме изриташ. Дори да те моля. Което, още сега ти казвам, вероятно ще направя.

— Съгласна съм.

Той се навежда напред и устните му докосват моите. Частици от мен оживяват като в машина за пинбол. Едва се сдържам да не го издърпам вътре и да затворя вратата.

След няколко трескави секунди се отдръпвам.

— Добре. Трябва да спрем сега.

Той се усмихва пак накриво. Онази усмивка, която ме кара да се чувствам странно.

— Вече?

— Вече.

— Всичко разваляш. Ще се чуем утре.

Гледам как тръгва надолу по стълбите, леко нестабилен, вдигнал ръка за довиждане.

— Изкарах си чудесно — вика поне от два етажа по-надолу.

Смея се.

— Аз също.

Чакам да чуя щракането на вратата към улицата и тогава отивам в самотното си легло, питайки се защо трябва да съм чак пък толкова принципна.