Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (5)

5.

Робърт твърди, че има нужда да полежи тази сутрин, затова го оставям. Обувам маратонките на Джорджия и тръгвам из квартала, купувам две кафета за вкъщи като алиби. Робърт винаги ми носеше лате, ако станеше първи през уикендите. Не помня кога точно спря.

У дома си взимам душ (важно: ако четиристотин метра ходене ви кара да се потите, вероятно трябва да предприемете нещо по въпроса) и после се опитвам да реша какво да му предложа да правим през деня. Пазаруване? Твърде много прилича на работа. Робърт вече е добре познат и го спират за снимка през няколко минути, а хората искат му разкажат живота си. Картинна галерия? Същата работа. Можем да отидем до някой оказион или не особено лъскав антиквариат. Преди с часове ги обикаляхме и си намирахме интересни неща. Отначало си фантазирахме какво бихме купили, ако имахме излишни пари, а после, щом кариерата на Робърт потръгна, купувахме по нещо. Резбована дървена кутия, две стари зелени стъклени бутилки, стар вариететен афиш. Това бе едно от любимите ни занимания.

— Какво ще кажеш да отидем до „Лебеда“? — питам, докато му подавам претопленото кафе, когато той се появява в кухнята.

— Боже, не. Исках да се излежавам и да не правя нищо. Нямам никакво намерение да седя с часове в колата.

Е, така да бъде тогава.

По-късно търся в Гугъл схванати рамене. Изглежда Лондон е пълен с физиотерапевти, които твърдят, че могат да оправят това. Просто няма начин да разбера кой казва истината. Изпращам бързо съобщение на Майра: „Познаваш ли човек със схванато рамо, който да препоръча добър физиотерапевт?“ След секунда добавям: „В този район?“. Майра познава всички местни и знае какво става в живота им. Обсъжда го на висок глас с тях пред останалите клиенти. Разводите им, непослушни деца, хемороидите.

Три минути по-късно получавам отговор: „Добре ли си? Какво си направила?“ Затова трябва да изстрелям още едно съобщение, за да й обясня, че не питам за себе си.

— Искаш ли по-късно да упражним репликите? — питам, когато сервирам на Робърт салата с пиле за обяд. Той се е изтегнал на дивана пред „Скай Спортс“ и гледа загрявката преди мач. Аз убивам времето, като чистя шкафовете в кухнята. Ние сме самото въплъщение на типична двойка от шейсетте.

— Още не съм имал възможност да ги погледна.

— Е, добре, ако решиш…

— Благодаря все пак.

Той насочва вниманието си към салатата. Направо безнадеждна ситуация.

— Днес играят за купата, нали? — кимам към телевизора. Навремето обичахме да гледаме спорт заедно. Какъвто и да е, за мен нямаше значение, стига да можем да изберем за кой отбор ще викаме.

— Първият полуфинал.

Взимам моята салата — пропускайки картофите и голямата филия хляб, която обикновено ям с нея — и отивам при него на дивана. Но не и преди да проверя в Гугъл кой играе и да погледна няколко форума, за да видя как върви първенството. Усещам как се напряга, сякаш си мисли, че идвам да му разваля удоволствието. Затова си мълча. От време на време казвам по нещо — надявам се на място — и на десетата минута от първото полувреме той вече се отпуска и започваме да обсъждаме селекцията на отбора, сякаш наистина знам за какво става дума. През почивката става, прави по чаша чай и ги носи с по две бисквитки в чинийките, което приемам за дружески жест. Вземам едната и я слагам на облегалката на дивана до мен, макар че нямам намерение да я ям (моето тяло също е храм, ако искате да знаете). Той няма да изяде другата, защото никога не го прави, но важен е жестът. Докато гледа второто полувреме, аз тъпча моята бисквитка в джоба на жилетката си. Ако види, че отказвам сладко, определено ще разбере, че става нещо. Тя си стои там, прогаря захарна дупка в джоба ми и настоява да бъде изядена, но аз я смачквам между пръстите си, за да не се поддам на изкушението.

В края на мача вече имам чувството, че сме изкарали доста успешен следобед. И всъщност съм забравила колко много ми харесваше, преди да гледам някакво състезание.

— Утре пак — казвам, докато вдигам чашите от чая.

— Дадено — казва той и аз си мисля, че съм постигнала напредък. Тогава телефонът му изжужава, за да му каже, че има съобщение, а аз си спомням защо правя всичко това. Чудя се дали е Саския. Дали му пише как е прекарала петнайсет минути затворена с мен в тоалетната снощи. Това ще му изкара акъла. Не мога да се въздържа да не погледна лицето му, докато чете съобщението. После вдига телефона към мен, за да ми покаже какво пише.

Март — това е името на изпращача, една от помощник-режисьорите.

— Променили са графика за понеделник. Добре, че не репетирахме репликите.

— Да — казвам, като не забравям да се усмихна. Всичко си е нормално. Съвсем.

В понеделник следобед Майра вече ми е намерила физиотерапевт. Знам, че когато се обадя на Саския да й го дам, трябва да се възползвам от възможността. Няма смисъл просто да й кажа координатите на физиотерапевта и да се сбогувам, с надеждата, че това ще е достатъчно. Изобщо не ми е в характера да натрапвам приятелството си на някого, но в този случай точно това трябва да сторя. Да се надяваме, че Саския ще е достатъчно любопитна по отношение на съперницата си, за да приеме предложението ми.

Благодарение на интернет научавам номера на офиса на продуцента. Сърцето ми бумти в гърдите, докато го набирам.

— Здравейте, „Фермерът Джайлс“ — изчуруликва женски глас.

— А… — едва не затварям. Повтарям си да дишам. — Може ли да говоря със Саския Шърборн, моля?

Настъпва пауза. Разбира се, дори не ми е хрумнало, че вероятно всякакви откачалки им се обаждат ден и нощ, за да се опитват да говорят с актьорите. Знам, че хората изпращат венци и съболезнователни картички, когато някой герой умре. Проклех се, задето не взех номера на мобилния на Саския.

Обажда се Пола Уестмор, съпругата на Робърт. — Чакам да чуя как поема рязко дъх, което ще ми покаже, че името ми е печално известно като мамената съпруга, но не става нищо подобно.

— Разбира се. Здравейте, Пола. Нека проверя дали е в гримьорната.

Чувам как ме прехвърля, после щракване.

— Пола! Здравей!

Подскачам така, че едва не изпускам телефона.

— Здравей. Просто… как мина уикендът?

— Чудесно, благодаря. Бях зарината до уши в реплики за учене, нали знаеш. Или вероятно си късметлийка и не знаеш. Хареса ли ти в петък? Не останахте дълго.

Кучка.

— Робърт имаше мигрена. Но да, беше забавно. Искам пак да се извиня, задето те залях. Обикновено не хвърлям алкохол по хората!

— А би трябвало. Много е терапевтично. Между другото на блузата нищо й няма. Като нова е. Няма проблем.

— Е… аз намерих името на онзи специалист за рамото ти.

— Спасяваш ми живота. Вече е толкова зле, че едва си разкопчавам сутиена. — Смее се. Е, всъщност не, казва „хаха!“. Опитвам се да прогоня образа, който думите й създават в главата ми, и й диктувам адреса и номера.

— Сега ще му се обадя.

— Близо е до моята работа — казвам, което технически е вярно, макар че не е чак толкова близо. Пет минути, но по-скоро с автобус, отколкото пеша. Но не е нужно тя да знае това. — Кажи ми кога ще го посетиш и може да се видим за кафе или нещо такова. Ако искаш…

Чувствам се като младеж, който за първи път кани момиче на среща. Защо, за бога, ще се съгласява? За какво й е? Тя се колебае за миг. Вероятно също се опитва да си отговори на този въпрос.

— Добре… супер. Какъв ти е номерът?

Не знам дали го прави просто от любезност, но нищо друго не мога да направя.

Закъснявам за работа. Робърт го няма от два дни, на снимки извън града е, както често се случва почти през седмица. Епизодите се снимат за две седмици, десет дни почивка, два, от които прекарват в Оксфордшир, за да направят външните сцени. В зависимост от това дали героят на Робърт участва в тях, и до каква степен, той може да отсъства едната или и двете нощи.

Винаги съм се радвала на тези вечери, когато сме само двете с Джорджия, или дори когато съм сама. Сега съм със смесени чувства. Облекчение е да си дам малко почивка от новата си ведра и заинтригувана същност. Обаче е ужасно мъчително да си представям какво ли се случва в хотела, в който са настанени всички. Джорджия снощи излиза, да преговаря с Елайза, затова се опитах да се разсея с новите серии на „Къща от карти“, които тъкмо се появиха в „Нетфликс“, и накрая изгледах четири епизода от край до край, легнах си твърде късно и се успах.

Чувам как автобусът бучи зад мен, когато тръгвам към спирката. Нямам избор, освен да хукна след него, когато ме задминава. Пухтя с маратонките на Джорджия и размахвам ръце към хората на спирката с надеждата, че някой от тях ще го задържи, докато се кача. Разбира се, те просто решават, че съм местната луда, и извръщат глави. Аз още се треса към тях, когато последният се качва и вратите се затварят. Гадняр.

Сядам тежко на една от тесните пейки на спирката и се опитвам да успокоя дишането си. И тогава ме осенява. Не бях пробягвала такава дистанция от дете. Добре, може би са само стотина метра, сто и петдесет. И пъхтя много повече от Пола Радклиф след трийсет и два километра. Но го направих. След като една седмица изминавах част от пътя до работа пеша, вече имам това гигантско постижение.

Всъщност не е съвсем вярно, че не съм тичала от дете. Преди няколко години, когато се засрамих, след като се опитах да си купя рокля за сватбата на приятелка, реших, че трябва да се взема в ръце. Пак обух маратонки на Джорджия и обявих, че отивам да тичам. Реакцията на Робърт („Моля? Ти?“) не ме отказа. Излязох от къщи и отначало вървях. Когато завих зад ъгъла към Принс ъф Уелс Роуд, се впуснах в някакъв тътрещ се тръс. Веднага се изтощих. Дробовете ми сякаш щяха да гръмнат. Нямах спортен сутиен (защо ми е?) и циците ми се мятаха нагоре-надолу, сякаш щяха да се откачат от гръдния ми кош. Но не това ме отказа. А виковете: „Внимание, земетресение!“ от група младежи и буйният смях след това. Видях как един минувач се подхилква, докато едно от момчетата имитираше вълнообразната ми походка. Свих зад първия ъгъл и се прибрах у дома с подвита опашка. Робърт не ме попита какво е станало и му бях благодарна.

Хрумна ми, че тази сутрин никой не ме погледна за втори път. Всъщност всички много се стараха да не поглеждат към мен, за да не би някак да трябва да се ангажират с участта ми. Аз не бях дебела жена, която се опитва да отслабне и затова е предмет на подигравки. Бях дебела жена, която тича след автобуса, нещо, което очевидно е много по-социално приемливо.

Истинско прозрение.