Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (27)

27.
Пола

Осемдесет килограма и все още трийсет и шест процента мазнини. Отслабването ми вече се забави, когато тялото ми очаква упражненията като част от ежедневието ми. Но дори не ми пука. Чувствам се — и изглеждам — по-добре от години насам.

Съобщавам на Майра новината за бебето. Не мога да си я избия от главата. Това е едно от най-лошите неща, които според мен една жена може да причини на мъж. Да не говорим за новия живот, който ще създадат.

— Господи! — Тя стоварва пред мен чаша кафе. Седя на една от масите след сесията с Час, защото още не мога да се прибера у дома. Робърт има почивен ден и аз не знам какво ще правим, за да минава времето. Макар че, технически погледнато, в момента съм клиент, все пак скачам да помогна от време на време, ако някой иска нещо.

— Погрижи се да уредиш развода, преди това да се случи, за да не реши внезапно да приеме сериозно родителските си отговорности.

— Тихо! — казвам и се оглеждам дали някой клиент ни слуша. — Той вече приема сериозно родителските си отговорности.

— Както и ти. Нали не искаш да те накара да продадете апартамента и да живееш в някоя барака, защото той има още едно гърло за хранене.

— Не мисля, че… не е в това проблемът. Ако иска да си има друго семейство, това си е негов проблем. Работата е там, че тя го прави зад гърба му.

— Е, не съвсем — хили се Майра.

— Знаеш какво имам предвид. Що за момиче постъпва така?

— Гадно и манипулативно. Не бих могла да й пожелая по-чудесен мъж.

Взимам една салфетка и бърша масата там, където чашата ми е оставила следа.

— Е, може би наистина се заслужават.

— Значи Саския ще я изпорти, така ли?

Кимам.

— Не съм я молила, сама пожела.

— Започвам да я харесвам тази Саския. — Тръшва се на стола срещу мен и после пак скача, когато някой влиза. — Това е хитър ход.

— Може и да се получи — викам след нея.

 

 

През следващите дни наблюдавам Робърт за някакъв знак, че нещо се е променило. Изключително мила съм с него, така че в момента, в който капаците паднат от очите му по отношение на Саманта, ще ме погледне и ще си каже: „Ето с тази жена трябва да прекарам остатъка от живота си“. Или нещо такова.

В неделя през нощта, когато си говорим за скорошните резултати на Джорджия от изпитите, аз го застрелвам със следното гениално изречение:

— Можеш ли да повярваш, че минаха осемнайсет години?

— Следващата седмица — казва той, докато се угощава с домашен трюфел (неговият е с четвърт килограм масло и достатъчно захар да засити цяла стая с ленивци, а моят с кокосово масло и подсладител. Външен вид — идентичен. Забелязвам, че коремът му вече провисва леко от пижамата „Ралф Лорен“ и се питам как ли ще издържи сърцето му на тази атака).

— Ще ми липсва, на теб? Не става дума само, че ще я няма. Дори не мога да мисля за това. Ще ми липсва цялото майчинство.

— Ти все още си нейна майка — казва той, като потупва крака ми, сякаш съм кон. Изтегнали сме се на дивана, един до друг. Близо, но не съвсем.

— Знам. И не бих искала да го направя отново от самото начало, ако трябва да съм честна. Не и сега. Не и първите, бебешките години.

— За бога, не! Представяш ли си? Мисля, че не спахме цели три години, нали?

Възнаграждавам го със смях.

— Нещо такова. И пак да се разправяш с тринайсетгодишен пубер.

Той потреперва.

— Да не се опитваш да ми докараш кошмари?

Решавам, че съм натиснала достатъчно. Явно Робърт не е възхитен от идеята да стане отново баща. Просто ще трябва да изчакам Саския да направи магията си.

— Кажи ми истината, тъжен ли си, че тя реши да се откаже от партито?

Накрая Джордж така се изнерви от липсата на свястно заведение, че реши, че е по-добре да се откаже, отколкото да прекара още седмица и нещо в стрес, че купонът й ще бъде смотан. Каза, че вместо това ще отиде на луксозна вечеря и после на клуб с осем от най-добрите й приятели. Финансирана от нас, разбира се. Предимно защото това означава, че не се налага да ходим и можем просто да излезем с нея на вечеря друг ден.

— Тъжен ли? Не, нищо такова. Облекчен, благодарен и признателен — са точните думи.

— Аз също. Нали не сме ужасни?

Той отпива от билковия си чай. И двамата тази вечер се отказахме от виното, за да заблудим черния си дроб, че ставаме въздържатели, та да дойде на себе си. Аз съм на лимон и джинджифил.

— Кошмарни — отвръща той. — Ние сме ужасни родители.

После се навежда и ме прегръща, придърпва ме към себе си и ме целува по главата, точно под линията на косата. Не е съвсем любовна игра, но е непредизвикан жест на нежност, което си е прогрес.

 

 

На тръни съм и чакам Саския да ми каже какво става. Накрая, във вторник следобед, тя ми се обажда.

— О, боже мой! — казва, преди да съм изрекла и дума. Тъкмо съм се върнала у дома и смятам да вляза под душа. — Трябваше да го видиш.

— Казала си му! Разкажи ми всичко!

Тя замълчава драматично. Опитвам се да проявя търпение.

— Добре. Ще трябва да ти разкажа кратката версия, защото ще ме извикат след минутка. Та говорим си ние между сцените. Оправяха осветлението, затова трябваше да се помотаем малко. Изчаках да останем сами, естествено, защото не исках някой да отиде при Саманта и да й изтропа всичко. Както и да е, накрая останахме сами и аз карах направо. Сякаш съм загрижена за него…

— Чакай, как така направо? — Трябва да призная, че съм смаяна от дързостта на Саския.

— Ами горе-долу, но да кажем, че започнах с нещо друго за Саманта, нещо приятно, как се справила добре в една сцена и други такива глупости, не помня, а после рекох: „О, но трябва да ти кажа нещо. Може и да не съм разбрала съвсем, всъщност съм сигурна, че разбрах… но ако бях на твое място, щях да искам да науча…“

— И…

— Разбира се, той веднага захапа. И аз му казах какво съм „дочула“. Изражението му, Пола! Очевидно се опитваше да не издаде твърде много, защото имаше хора наблизо, макар че не ни чуваха, но всичко беше изписано на лицето му, ако знаеш какво да търсиш.

— Страхотно. И той какво каза?

— Започна да ме разпитва, например какво точно била казала и дали мисля, че наистина ще го направи, или просто си приказва? През цялото време леко се подхилваше, сякаш това е някаква шега, но виждах, че иска подробности. И тогава ни извикаха, така че няма друго. Но съм сигурна, че го поразтърсих. Концентрацията му след това никаква я нямаше.

— Гениално — казвам. — Длъжница съм ти. Нямам търпение да се прибере днес, за да видя дали ще забележа нещо.

— Видях ги двамата на обяд и тя не изглеждаше много щастлива. Надявам се да не е издал и мен, и гримьорката, но пък какво да се прави. Имам си мисия, хаха!

— Благодаря ти, Саския, това беше наистина огромна услуга.

— Е, да се надяваме да свърши работа.

— Дори да не го осъзнае веднага, пак си е пирон в техния ковчег.

— В противен случай не знам какво трябва да направим.

Обещавам да й разкажа какво е било настроението на Робърт. После започвам да крача напред-назад и да се чудя какво да правя, докато решавам, че трябва да изглеждам възможно най-привлекателно, когато се прибере у дома, след — да се надяваме — скандал. Затова си взимам душ и си издухвам косата. Мажа се с лосион, обувам новите джинси, които пазех точно за такъв случай (четиринайсети размер, не, не се шегувам; направо щях да се разплача, когато ми станаха) и една ефирна блузка, която купих при първата си шопинг експедиция. После лакирам ноктите на краката си (което налага отново да събуя джинсите, защото едва успявам да се наведа с тях. Стават, стават — колко да ми стават. Разбирате ме.) и слагам точното количество грим, за да изглеждам добре, но не и нагласена за него.

Всичко това ми отнема повече от час и тогава започвам пак да крача. Никога не знам точно кога ще се прибере Робърт от снимки. Понякога участва само в първата сцена и може да приключи за деня още в девет и половина. Дори по-рано. Снимат доста бързо „Фермерът Джайлс“. Май си спомням, че днес участва в повечето сцени, затова вероятно няма да си дойде преди седем и половина, или дори по-късно, ако реши да остане и да се кара със Саманта. Още е пет, така че имам няколко часа да седя издокарана и да чакам.

Убивам времето с печене на сладкиши. Пухкави къпкейкчета, една тава със захарна сметанова глазура, и една с подсладител. Малко са клисави, но пак са вкусни. Украсявам моите с буквата П — с обогатени с протеин пръчици без захар (Да! Има такова нещо! Кой да знае? И кой би предположил, че ще ми пука?), а тези на Робърт с Р — калоричната версия. После ги смесвам в една чиния и ги оставям настрани да починат.

Вече съм почистила всичко, но от него няма и следа, затова решавам да се обадя на Джорджия, за да минава времето. Тя трябва да се прибере от поредния фестивал след няколко дни и ще остане две седмици, в които ще се състоят както рождения й ден, така и обявяването на резултатите от изпитите, затова ще бъдат доста емоционални, като скоростно влакче. Ако влакчето минава по няколко много гигантски възвишения.

Когато ми вдига, казва, че е на терен. Винаги е на терен тези дни, затова не ми е съвсем ясно какво означава това. По средата е на тринайсетчасова смяна, показва на хората къде да си паркират колите, за да имат някаква надежда да ги открият отново.

— Честно, мамо, не съм спорила толкова през целия си живот. Никой не иска да паркира, където му казвам.

— Какво ти пука? — питам. — Няма да си там, когато си тръгват. Остави ги да се блокират едно хубаво.

Тя се смее.

— Това мъдър родителски съвет ли е? Да не ти пука как си вършиш работата, ако няма да си там за последствията?

— Само в случая. И без това всички ще са направили главите. Дори няма да виждат колите, само гигантски жаби или нещо такова.

Буквално усещам как извърта очи.

— Това да не ти с Удсток.

— Само за протокола ще кажа, че дори не съм била родена тогава. И той е в Америка. Но съм съгласна, че фестивалите вече не са като едно време.

— Мамо, това е литературен фестивал. Има седем палатки, в които се сервират чай и сладкиши. И чаша бяло вино струва тринайсет паунда. Никой няма да направи главата.

— Е, кога се прибираш?

— Вдругиден. Чакай…

Започва да крещи някакви инструкции с тон, който не съм чувала от нейната уста. Сякаш е някаква съвсем различна, много по-голяма версия на моята дъщеря. Което си е точно така. Трябва да съм горда. Свършила съм си работата. Тогава я чувам отново:

— Извинявай. Просто трябваше да попреча на един идиот да блокира изхода.

— Може би трябва да обмислиш кариера като надзирател в затвора. Или футболен съдия?

— Това все едно не съм го чула. Трябва да вървя, наистина, не бива да говорим по телефона…

— Разбира се. Обичам те!

Чувам изщракване, когато входната врата се отваря.

— О, чакай, Джордж. Татко тъкмо се прибира. Нека ти каже набързо „здрасти“…

Тръгвам към коридора и подавам телефона на Робърт.

— Джордж е.

Лицето му грейва, както винаги, когато има възможност да поговори с дъщеря ни, така че е трудно да разбера в какво настроение е. Изглежда си нормално. А не сякаш половин следобед се е карал с любовта на живота си.

— Здрасти! Нека позная. На терен си…

Оставям ги да си говорят и отивам да отворя бутилка вино. Когато той влиза при мен, на лицето му грее голяма усмивка.

— Тя май добре се забавлява.

Нищо в него не подсказва, че е имал неприятности. Наливам му чаша червено вино.

— Харесва й. Ти как изкара днес?

— Страхотно, наистина — отвръща и изглежда искрен.

— Защо? Нещо специално ли стана?

— Не — казва. — Просто такъв ден, нали знаеш.

Някой да даде на този човек Наградата на академията.