Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (8)

Глава 8

На сутринта валеше. Теканасет беше затулен от гъсти бели облаци. На Трикси й се искаше да спи до късно, но баща й беше много стриктен по отношение на закуската. Семейството се събираше в кухнята в осем, каквото и да става. Когато беше малка, майка й приготвяше яйца, бекон и препечени филийки — типична английска закуска. Сега правеше и палачинки, защото Трикси се беше разбунтувала срещу тяхната решимост да се придържат към корените и настояваше да получава американска закуска като всичките й приятели. Това означаваше палачинки с кленов сироп.

Когато се появи с разрошена коса, която падаше над черните от размазания грим и още сънени очи, баща й я огледа недоволно.

— Трикси, тази сутрин си жалка гледка.

Грейс се съгласи.

— Скъпа, иди си измий лицето и си среши косата. Не можеш да слизаш на закуска в този вид!

Но Трикси се тръшна на стола и си наля чаша чай.

— Изморена съм — оплака се тя. — Стига, никой няма да умре, ако една сутрин съм рошава и немита.

— Въпрос на дисциплина е — каза баща й и затвори вестника.

— Да, да, цивилизацията е в стандартите. Чувала съм го стотици пъти. Нека поне веднъж снижим стандартите, моля ви. — Тя добави лъжица захар и малко мляко в чая си, и го разбърка сънливо.

— Е, забавлява ли се снощи? — попита Грейс, докато слагаше чиния с яйца пред съпруга си, защото знаеше, че храната, повече от всичко друго, ще го разсее от недисциплинираността на дъщеря му.

— Беше много забавно. Джаспър свири и всички танцувахме. Възрастните изчезнаха скоро след това.

Грейс се засмя.

— Предполагам, че тяхната музика не е за нас.

— Не зная — сви рамене Трикси. — Мисля, че ти ще я харесаш, мамо. Ти никога не си се водила по тълпата. Всъщност мисля, че дори ще се престориш, че я харесваш, само за да си различна.

Трикси отпи замислено от чая си. Искаше да им каже как Евелин Дърлакър бе дошла за Луси в три сутринта, но не искаше да разберат, че и тя е останала до толкова късно. Все пак вечерният й час беше в полунощ. За щастие баща й спеше дълбоко, а тя можеше да разчита на майка си, дори да я беше чула как се промъква вътре. Трикси се питаше как ли ще приемат новината, че смята да тръгне на турне с момчетата през есента.

Гледаше как баща й поглъща закуската си. Лицето му беше сериозно, гърбът — скован, раменете изправени — всичко в него излъчваше дисциплина. Понякога Трикси се питаше какъв ли е бил преди войната. Тя никога не забелязваше превръзката на окото или белега на лицето, защото беше свикнала с тях. Сега го гледаше с очите на млада, влюбена за първи път жена и се чудеше какво ли е харесала майка й в този сериозен и дистанциран мъж. Какъв ли е бил като млад? Дали е бил игрив като Джаспър? Или винаги си е бил такъв — скован и без чувство за хумор? Погледна майка си, която правеше палачинки. Тя беше чувствена жена с красиви извивки, замечтани очи и мило, добро лице. Обичаше романите, романтичните филми, цветята и пчелите. Баща й мразеше пчелите и не го беше грижа особено за растенията и животните. Обичаше голфа и книгите за военна история. Искаше всичко да е чисто и подредено. Харесваше рутината. По природа майка й беше безгрижна като птичка. Докато пиеше чая си, Трикси се запита как изобщо са живели заедно толкова години, след като бяха толкова различни.

 

 

— Мамо, какво в татко те накара да се влюбиш в него? — попита тя майка си, когато баща й тръгна на работа.

Грейс седна, опря лакти на масата и облегна брадичка на дланите си.

— Баща ти беше най-добрият ми приятел — започна тя тихо. — Познаваме се цял живот.

— Какъв беше тогава? — настоя Трикси.

— Беше много красив. Беше весел и игрив, обичаше забавленията. — Изрече го с копнеж, замислена за онова, което той й беше дал в този брак, а после й го отне.

Трикси направи учудена физиономия.

— Татко весел и игрив! — Засмя се скептично. — Сигурна ли си, че говорим за същия човек? Тогава защо се промени?

— Заради войната.

— Нима? Може ли човек да се промени толкова много?

— Дълбоко в себе си той още е моят Фреди — каза Грейс малко отбранително.

— Това натъжава ли те? — попита Трикси, опитваше се да си представи как би се чувствала, ако Джаспър иде на война и се върне друг човек.

Грейс добави мляко в кафето си. Не искаше да отговаря директно на въпроса. Децата не биваше да знаят твърде много за родителите си.

— Не съм тъжна, скъпа. Как бих могла да съм тъжна, когато имам теб? — Усмихна се така нежно, че сърцето на Трикси се изпълни с вина. Тя отвърна на усмивката и взе кленовия сироп.

По-късно Трикси се качи в стаята си, за да се облече за работа. Трябваше да е в „Капитан Джак“ в единайсет. Грейс тръгна към дома на Голямата с кошница с мед. Не беше далеч от Сънсет Слип, ако поемеше по пътеката през хълма. Дъждът беше спрял и слънцето пак се показа. Грейс видя острите покриви на къщата дълго преди да стигне до нея. Приличаха на платна на огромен кораб, изтеглен на сушата. Така големи и внушителни, че моряците се ориентираха по тях по пътя си към брега. Това беше първата къща, построена на острова, и имаше най-доброто разположение — в източния му край, с триста и шейсет градусова гледка към океана. Имаше най-големите морави и градини от всички къщи в Теканасет, беше заслонена от вятъра от високи дървета, стари колкото самата нея, и от дива гора, в която навремето бяха ловували глигани, докарани от Европа за целта. Вече нямаше глигани, само глутница кучета, огромна котка, наречена господин Доруд, няколко екзотични на вид кокошки и петел, който кукуригаше всяка сутрин призори върху кокошарника.

Грейс натисна звънеца и изрече името си по интеркома. Големите порти се отвориха подобаващо величествено и тя въздъхна от удоволствие, когато пристъпи на покритата с чакъл алея. През дърветата виждаше яркосините капаци и бялата веранда на великолепната къща. Тя беше засадила хортензиите, пълзящите рози и храстите, които придаваха на къщата донякъде корнуолско очарование и образуваха растителни граници около моравите от двете й страни, защото Голямата искаше да има английска градина. Грейс беше научила всичко за градинарството от баща си и работата сред цветята и създанията, които той толкова обичаше, я свързваше с него.

Откри Голямата да играе крокет на блестящата от влага морава с три възрастни приятелки с тенис обувки и бели шапки. Когато я видя, Голямата замаха разпалено с ръка.

— Грейс, ела да гледаш как побеждавам. — Нагласи чукчето и запрати топката на съперницата си в полет над тревата. — Съжалявам, Бети-Ан, но това е положението.

— Ще приема поражението си с достойнство — отговори Бети-Ан и тръгна към топката си. Грейс седна на верандата да ги гледа, докато приключат. Учудваше се на начина, по който Голямата успяваше да играе крокет, използвайки чукчето като бастун.

Икономът й донесе лимонов сок и Грейс погали господин Доруд, който се чувстваше длъжен да се настани в скута й. Тя огледа градината с доволство. Лехите бяха грейнали от цветята, които беше засадила. Голямата имаше двама щатни градинари, които ги плевяха и подрязваха.

Когато играта свърши, Голямата и Бети-Ан се присъединиха към нея до масата, а другите две дами само й стиснаха ръка и си тръгнаха поради неотложни ангажименти.

— Ако господин Доруд ти досажда, просто го изхвърли — каза Голямата, докато потъваше с въздишка в едно кресло.

— Харесвам го — отговори Грейс.

— Огромен е — рече Бети-Ан. — Сигурно имаш гигантски мишки под дъските.

— Хич не го бива с мишките — оплака се Голямата и наля сок за себе си и за Бети-Ан. — Най-мързеливата котка на острова. Уверявам те, мишките добре си живеят тук. — Обърна се към Грейс. — Предполагам, че си чула за Луси Дърлакър.

Грейс поклати глава.

— Не, нищо не съм чула.

Голямата се усмихна.

— Не обичам да злорадствам, но Евелин отдавна си го заслужаваше.

— О? — Грейс вдигна вежди в очакване.

— Евелин, по нощница, извлякла Луси от плажа в три сутринта.

Грейс беше смаяна.

— Наистина ли? По нощница?

— Да. Откачила е. Луси се натискала с едно от онези момчета и около тях смърдяло на марихуана. Горката Луси, съмнявам се, че ще я пуснат да излезе отново.

— Но ти как разбра? — попита Грейс.

Бети-Ан се усмихна гузно.

— Сестрата на прислужницата ми работи за Джо Хорнби и ги чула да говорят за това на закуска. Измислила си някакъв повод да дотърчи у нас и да предаде клюката.

— Книжарската мрежа на острова е безотказна — каза Грейс.

— Никога не е била в по-добра форма — засмя се Бети-Ан.

— Предполагам, че вашата Трикси тогава си е била вече в леглото — каза Голямата.

— Надявам се — отвърна Грейс, прехапвайки устна. — Но не мога да гарантирам. Не я чух кога се прибра.

— Трябва да й кажеш. Много ще се развесели — рече Бети-Ан.

— О, сигурно вече знае. Вероятно целият остров кипи от новината — добави Голямата и махна пренебрежително с обсипаната си с пръстени ръка.

— Представи си само, да излезеш по нощница. Никога не бих го направила — засмя се Грейс.

— Можеш да си сигурна, че нощницата на Евелин е от най-фина коприна и дантела — каза Голямата. — Чудя се само как така не е изпратила съпруга си. Вероятно неговата пижама не е толкова изискана.

— Той е облечен безупречно като манекен на витрина — намеси се неодобрително Бети-Ан. — И е също толкова тъп. Никога не съм го харесвала, твърде самодоволен е. Също като баща си.

Голямата се усмихна развеселена.

— Какво хапна тази сутрин, Бети-Ан? Много си яростна!

— О, нищо необичайно. Просто нещо в тези двамата ми лази по нервите.

— Значи ставаме две — каза Голямата.

— Три — добави Грейс. И в отговор на изумения поглед на Голямата, извади буркан от кошницата си и добави: — Сигурно е от меда!

 

 

Фреди цял ден работи усилено по подготовката за събирането на реколтата. То ставаше по два начина — за боровинките, които се използваха за сокове и сосове, наводняваха тресавището, те изплуваха на повърхността и бяха загребвани с метли, а останалите беряха на ръка за пазара на свежи плодове. Той се зае ентусиазирано с работата си, както всеки ден, и забрави за Грейс и децата. Във фермата бе свободен от негодуванието. Харесваше се какъвто беше там. У дома съзнаваше недостатъците си, но не можеше да направи нещо. Грейс беше постоянно напомняне за болката, а любовта му към нея бе така плътно опакована в защитни механизми, че вече не беше сигурен дали е жива. Не обичаше да мисли за това. Предпочиташе да се придържа към рутината и да не събужда всички тези стари въпроси без отговори. Беше се изгубил някъде през годините и вече бе твърде късно да се намери отново. Беше си създал черупка от горчивина и сам се бе затворил в нея. Можеше да приеме живота си такъв, себе си — също.

Именно на работа дочу как двама мъже обсъждат Джо Хорнби и групата, която той се опитваше да промотира.

— Нали знаеш, че той няма пари — каза единият.

— Да, но явно едно от хлапетата е много богато.

— Е, това обяснява нещата.

— Не бих заложил парите си на стария Джо. Нали го знаеш какъв е. — И двамата се засмяха.

— Развейпрах.

— Да, или по-скоро въздух под налягане, както казваше майка ми. — Още смях.

— Но онова момче Джаспър Дънклиф е талантливо. Чудесен глас. Може да стигне далеч, ако не беше този идиот. Някой трябва да му го каже.

Фреди се отдалечи, кръвта шумеше в слепоочията му. Джаспър Дънклиф. Сигурно беше друго семейство, нали? Вероятно Дънклиф беше често срещано име в Англия, помисли си той с тревога. Влезе в офиса си и затвори вратата. Искаше да се обади на някого, но не знаеше на кого. Не можеше да сподели това с Грейс. Не можеше да го сподели с никого. Седна и отпусна глава на ръцете си. Старата ревност, предателството и болката се надигнаха като огромна вълна, за да пометат спокойствието, което имаше на работното си място. Дисциплина, каза са. Дисциплина. Но при мисълта, че любимата му дъщеря е с член на онова семейство, му се искаше да запрати нещо към стената.

 

 

Трикси свърши смяната си в четири. Хората не бързаха да приключват с обяда. Харесваше им да се припичат на слънцето по цяла сутрин и да обядват късно, което означаваше, че тя работеше по пет часа, а понякога и повече. През цялото време мислеше за Джаспър. Нетърпението да го види вечерта придаваше на походката й още енергичност и доброто й настроение беше така заразително, че караше другите сервитьорки да се усмихват заедно с нея.

Тя свали униформата, облече къса рокля на цветя, която едва стигаше до средата на бедрата й, и обу сандали. Когато мина покрай бара, шефът й, Джак, тъкмо затваряше телефона.

— Съобщение за теб, Трикси — каза той. — Някой си Джаспър иска спешно да те види.

Трикси се намръщи.

— Така ли? Каза ли нещо друго?

— Не, но звучеше много сериозен.

Тя се притесни.

— Добре, веднага тръгвам.

— Значи се казва Джаспър, а? — усмихна се той.

— Да, така се казва, Джак. Май че има нещо специално в това Дж., нали?

— Разкарай се, Трикси. И не прави нещо, което аз не бих направил.

— О, едва ли ще успея да направя толкова неща! — засмя се Трикси и напусна ресторанта, но щом тръгна към къщата на Джо, притеснението се завърна и тя ускори крачка. Сигурно беше важно, щом Джаспър й обаждаше в „Капитан Джак“. Дано не беше нещо лошо.

Още щом отвори вратата на дома на Джо, страховете й се потвърдиха. Нещо лошо беше. Джо пафкаше с пурата си и говореше гръмогласно по телефона, обясняваше защо групата няма да може да свири. Трикси видя през прозореца момчетата, които се бяха привели с мрачни изражения около масичка на моравата, и усети как кръвта й се смъква от лицето.

Излезе навън и веднага забеляза посивялото лице на Джаспър. Очите му бяха червени, а устните така стиснати, сякаш целият свят току-що се беше взривил. Когато я видя, той си пое дълбоко дъх и рече:

— Трикси.

— Какво става? Какво се е случило?

Лицето му се изопна още повече, като че ли едва овладяваше емоциите си.

— Брат ми е загинал при автомобилна катастрофа. Трябва да се върна в Англия. Аз… — Замълча и дръпна от цигарата, която стискаше с треперещите си пръсти. Пепелникът и празните бирени бутилки на масата показваха, че цял следобед са пили и пушили.

— Много съжалявам — извика Трикси, падна на колене и го прегърна.

Смутен от тази реакция, той я погали и се отдръпна.

— Животът е жесток — рече така тежко, че сърцето й се сви.

Джордж се изправи, събра ръце зад главата си и тръгна по моравата.

— Ще те чакаме, човече. Колкото е необходимо.

Джаспър го погледна така, сякаш беше казал нещо нелепо, но Трикси не разбираше защо.

— Не зная — промърмори той. После се изправи разгневен. — Всичко вървеше толкова добре и сега това.

— На колко години беше брат ти? — попита тя.

— По-голям е от мен и това му беше най-хубавото — рече рязко Джаспър, а после сякаш щеше да избухне в сълзи. — Не, не е вярно. Обичах го. Той беше добър човек. Най-добрият. По-добър от мен. Как ще заема неговото място сега, аз не ставам за това. Аз не ставам за нищо.

— Какво ще правиш сега? — попита Трикси.

— Ще се прибера.

— Но ще се върнеш ли?

Той я погледна твърдо.

— Ела да се поразходим, Трикси. Трябва да се махна оттук.

Бен допи бирата си.

— Не бързайте. Ние ще сме тук. Джордж, свий една цигарка, а?

Тръгнаха към плажа. Той я държеше за ръка. Известно време вървяха в тишина. Трикси имаше толкова много въпроси, но не искаше да го притиска, докато не е готов да говори. Накрая той спря и се обърна към нея. Тя едва успя да го погледне в очите заради опустошението в тях.

— Обичам те, Трикси. Обичам те с цялото си сърце. — Джаспър сложи ръце на раменете й. — А сега, когато знам, че мога да те загубя, те обичам още повече.

— Какво говориш? — Сърцето й подскочи като уплашено щурче.

— Трябва да отида в Англия и може да не се върна. — Думите му я пометоха и очите й се изпълниха със сълзи. — Не ме гледай така, скъпа моя. Не мога да го понеса — изстена той.

— Разбира се, че можеш да се върнеш, нали? Как така няма да можеш?

— Защото моята съдба вече не е да стана рок звезда, а да управлявам голямо имение. — Изрече го, сякаш не беше голямо имение, а голямо проклятие.

Тя сбърчи нос.

— Не те разбирам.

Той се усмихна и проследи контура на брадичката й с палци.

— Разбира се. Как би могла? Ти не знаеш нищо за мен. Брат ми беше…

— Аз ще дойда с теб — прекъсна го тя внезапно.

Сега беше негов ред да изглежда смаян.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ако искаш да дойда, ще го направя.

Израз на облекчение за миг помете сенките от лицето му.

— Наистина ли? Ще се откажеш от всичко заради мен?

— Ще те последвам до края на света, Джаспър. Знам, че ни е писано да бъдем заедно. Усещам го.

— Тогава трябва да се оженим. Не мога да очаквам да дойдеш чак в Англия, без да се обвържа с теб.

Тя се замая от щастие.

— Ако искаш да бъда твоя съпруга, ще се омъжа за теб.

— Искам, Трикси, искам. — Сянката на съмнението отново помрачи лицето му. — Но ти си толкова млада. Искаш да работиш в модната индустрия, да обиколиш света. Не мога да очаквам да се откажеш от всичко това заради мен. Ти не знаеш какъв живот те очаква в Англия. Не съм съвсем сигурен, че ще ти хареса. Не искам да те направя нещастна. Така само ще ме намразиш.

— За какво говориш, Джаспър?

— Станеш ли моя съпруга, ще трябва да се откажеш от мечтите си. Няма да можеш да работиш в модата и да обикаляш света, за да присъстваш на модни ревюта. Ще трябва да даваш приеми, за да набираш пари за покрива на църквата, и да каниш на вечеря кмета и съпругата му. Не съм сигурен, че това ще ти се понрави. Не мисля, че ще те направи щастлива.

— Ще съм щастлива да съм с теб, където и да е.

Той въздъхна и погледна към морето. Като че ли преценяваше възможностите.

— Добре, планът е следният — каза, обръщайки се към нея. — Ще се прибера у дома за погребението на брат ми. След това, когато уредя всичко, ще ти се обадя да дойдеш.

Трикси внезапно усети как светът идва на фокус. Нервите й се изопнаха и тя започна да усеща всичко много по-интензивно. Тази драма беше невероятно вълнуваща. За такива неща беше чела в романите, но никога не ги бе преживявала. Сега живееше наистина. Винаги бе знаела, че този остров е твърде малък за нея.

— Тогава ще те чакам — отговори тя.

Той се наведе и я целуна страстно.

— Кариерата ми може и да се провали, но аз още те обичам, Трикси.

— Винаги ще съм твоя, Джаспър. Ще чакам колкото трябва.