Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (12)

Глава 12

Грейс се опита да забрави Руфъс. Върна се към живота си — четеше на полковник Редуд, грижеше се за баща си, срещаше се с приятели в „Лисицата и гъската“ — и прогонваше някъде дълбоко кратките мигове с Руфъс на моравата. Установи, че ако се концентрира върху настоящето, умът й не се залутва из миналото. Когато не беше заета, наблюдаваше пчелите. Всеки път щом лицето на Руфъс изникнеше пред очите й, тя насочваше цялото си внимание върху малките създания, които толкова много обичаше. Наблюдаваше ги как работят из цветните лехи, как влизат и излизат от кошерите. Слушаше тихото им жужене и докато летните дни се скъсяваха все повече, а вечерите захладняваха, тя установи, че ако се посвети изцяло на работата си, се получава. Но се изискваше огромно усилие, а нощем, легнеше ли в леглото, където нямаше с какво да обуздава ума си, се предаваше. Беше твърде изморена и нещастна, за да се бори.

Фреди беше зает с прибирането на реколтата. Ставаше призори и прекарваше целия ден на нивите, събираше слама, жънеше пшеница и ечемик, връзваше ги на бали, за да съхнат на слънцето. Мей му правеше сандвичи, които да изяде под някоя сянка с останалите работници, и му приготвяше вечеря, когато той се връщаше по тъмно, с прашни дрехи, с омазано с пръст и пот лице, изтощен и копнеещ за сън. Грейс почти не го виждаше. Тя почти не виждаше и баща си, защото той беше зает в зеленчуковата градина и береше плодове и зеленчуци за големите приеми в имението. Тя пое грижата за пчелите и прекарваше часове в бараката. Миеше буркани, лепеше им нови етикети и се приготвяше за събирането на меда.

Щом извадеха меда в началото на септември, щяха да го отнесат с щайги в офиса на фермата. Грейс се чудеше дали лейди Джорджина наистина ще поиска да изпратят малко в Лондон и дали бурканите, които сега държеше в ръцете си, накрая щяха да се озоват в ръцете на Руфъс. Тази мисъл я свари неподготвена и успя да преодолее съпротивата й. Докато държеше стъкления буркан, почти усещаше топлината на пръстите му. Приготвяше внимателно всеки и го слагаше на лавицата в барачката с тиха молитва за Руфъс.

В края на лятото градът отпразнува фестивала на жътвата с църковна служба и Грейс се озова на пейката до Фреди. Той беше отслабнал и загорял от слънцето, кестенявата му коса бе изсветляла и падаше на челото му на гъсти кичури. Очите му сияеха по-сини на фона на кафеникавата кожа, а луничките се бяха умножили и пръснали по носа и бузите му. Усилената работа го беше превърнала в мъж и Грейс за първи път забеляза колко е хубав.

— Как си, Грейс? — попита я той тихо.

— Добре — отвърна тя. — Приготвям се за ваденето на меда и чета на полковник Редуд. — Забеляза, че и краката му са станали по-дълги и той като че ли вече заемаше повече място на пейката. Забеляза също и аромата му. — Какво си сложил? — попита тя и подуши, но усети смущението му и съжали за въпроса си.

— Пяна за бръснене — отвърна той, потърквайки смутено брадичката си.

Тя го погледна и забеляза руменината по бузите му.

— Хубаво мирише. — После се засмя на себе си, че му прави комплимент. Никога не беше казвала на Фреди, че мирише хубаво.

Очакваше да й се сопне или да я накара да се почувства глупаво с някоя неприятна бележка, но той не го направи. За нейна изненада й се усмихна с обич.

— Ти миришеш на лятна градина — каза той и се изчерви още повече.

— Наистина ли?

— Да, когато мисля за теб — изглеждаше смутен, — мисля за цветя.

Грейс се вгледа изумена в него.

— Много мило — рече тя, щеше й се да каже нещо по-възторжено, но не намираше думи.

В този миг маркиз и маркиза Пензълуд минаха царствено по пътечката, заедно с крехката и сякаш смалила се възрастна маркиза, и заеха местата си на първата редица. Всички притихнаха. Грейс не беше изненадана от отсъствието на Руфъс. Напоследък той изобщо не се появяваше в Уолбридж. Усети се, че оглежда лицата на придружителите на маркиза, защото той винаги вървеше с цял антураж от гости на имението, но Руфъс определено не беше сред тях. Все пак тя се изненада, че не усеща обичайното пробождане на разочарованието и лесно се разсея от коляното на Фреди, което нежно се притисна в нейното. Тя не отдръпна крак и усети странна, непозната топлина, която се разнесе през цялото й тяло и накара гръбнака й да изтръпне. Дори да бе усетил същото, Фреди с нищо не го показа, но Грейс забеляза, че всеки път, когато сядаха след изпяването на някой химн, коляното му се връщаше при нейното, и всеки път, щом усетеше този натиск, топлината между тях се засилваше.

След службата всички излязоха в църковния двор, за да поговорят. Фреди нямаше търпение да говори с нея.

— Ще дойдеш ли на реката този следобед? — попита той, като я гледаше с надежда. — Имам чувството, че не съм те виждал от месеци.

— Ти си този, който няма време за мен — отвърна тя.

— Знам, беше лудница.

Тя се усмихна, смутена от странната нова енергия, която вибрираше между тях.

— Ти работиш много усилено — каза тя и го огледа. Беше отслабнал. — Леля Мей не те ли храни?

— Никога не съм работил толкова през целия си живот, но ми харесва, Грейс. — Очите му сияеха от ентусиазъм. — Обичам да съм на полето. Обичам физическото предизвикателство. Това е най-хубавото нещо, което съм правил.

— Много се радвам, Фреди. Господин Гарнър наистина трябва да внимава.

— Така е. Един ден ще управлявам цялото имение.

— Сигурна съм. — Бузите й пламнаха от възхищение. За няколко месеца динамиката между тях се беше променила. Тя вече не се чувстваше по-възрастна от него. Той я беше настигнал и изпреварил, превръщайки се от момче в мъж с няколко гигантски скока.

— Ще дойдеш ли? — попита Фреди.

— Да, ще дойда — отвърна тя и усмивката, която отговорът й предизвика, й достави неочаквана тръпка на удоволствие.

 

 

Малко по-късно тя вървеше с баща си по прекия път към дома. Листата още не бяха пожълтели, но светлината бе по-мека, със златистия отблясък на ранната есен. Нивите бяха ожънати и орязаните стръкове сияеха на слънцето. Тя мислеше за Фреди и за часовете, които беше прекарал на тези ниви. От работата раменете му бяха заякнали, тялото му — потъмняло, и той бе придобил някаква жизненост, която й се струваше много привлекателна. Озърна се към баща си и си помисли, че него физическата работа само го изтощава. Изглеждаше изморен.

— Татко, за какво мислиш?

— О, за нищо — отговори той, откъсвайки се от унеса си.

— Аз пък си мислех колко красива е гората на тази светлина. Най обичам пролетта и ранната есен.

Той се усмихна и се огледа.

— Можем да сме благодарни за много неща. — Кимна. — Празникът на жътвата ни го напомня.

— Така е. Имаме всичко, от което се нуждаем.

— Щастливите хора не са непременно онези, които имат всичко, а хората, които умеят да се насладят на онова, което имат — рече той мъдро. — Ние се справяме добре, нали, Грейс?

— Повече от добре. Мен ме правят щастлива не нещата, които могат да се купят с пари, татко. Щастието идва, когато приемеш онова, което имаш. Ти ме научи на това.

— Много ми се иска да имаше майка — каза той, а лицето му отново стана сериозно. — Но Господ реши друго.

— Леля Мей ми беше като майка.

Изражението му омекна, той се извърна към слънцето и въздъхна.

— Тя винаги е била до теб. Не мисля, че щях да се справя без Мей. — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Тя беше и до теб, нали?

Той я погледна и се смръщи.

— Тя е добър приятел. Трудно е да отгледаш сам дъщеря. Баба ти и леля ти се опитаха да помогнат в началото и се справяха известно време, но искаха да командват, не само теб, ами и цялата къща, и мен заедно с нея! Затова ги отпратих. Ако Мей не се беше намесила, не знам дали щях да се справя.

— Щеше да се справиш чудесно, татко. Щяхме да се оправим някак.

— Исках повече от това за теб, Грейс. Мей е чудесен пример за теб. Тя е добра, внимателна, трудолюбива и забавна. Помня как си мислех, докато ти беше още малка, че ако станеш като Мей, и аз, и майка ти ще се гордеем с теб. Мей беше най-добрата приятелка на майка ти и знам, че тя би искала Мей да се грижи за теб и да бъде пример, който да следваш.

— И каква станах? — Тя се усмихна леко, но баща й прие въпроса сериозно.

— Гордея се с теб. Знам, че мога да говоря и от името на майка ти. Тя също се гордее, където и да е.

— Не е далече, струва ми се — каза Грейс.

— Тя винаги е с нас, Грейс. Никога не го забравяй. Не можем да я видим, но това не означава, че духът й не е с нас. Тялото е просто обвивка и тя вече не се нуждае от нея. Може да е навсякъде по всяко време, просто ей така.

— Би било прекрасно.

— Вярно е. Ние сме тук, за да се учим, Грейс. Да израстваме чрез обичта. Всичко опира до това. Не е никак сложно. А можеш да израснеш чрез себеотрицание, прошка и състрадание, чрез любовта. До това се свежда всичко. Да не се поставяш на първо място. Да се грижиш за другите, като пчелите.

Той я погледна и се усмихна.

— Смяташ ли, че пчелите са готови за ваденето на меда?

— Още събират храна, но вече захладнява, особено вечерите.

— Предлагам да започнем следващата седмица. — Ускори крачка. — Ще ги погледнем, когато се приберем. Но предполагам, че вече е време за вадене на меда.

— Всичко е готово. Приготвих бурканите.

— Ти си добро момиче, Грейси. Можеше да ми се падне непокорно или трудно дете, но ми се падна ти.

— На теб приличам, татко — засмя се тя.

— Вероятно вътрешно, да. Но външно си копие на майка си.

 

 

След обяда Грейс се върна с колелото до дома на Фреди. Сърцето й заби по-бързо, докато приближаваше къщата. И всичко това заради Фреди, помисли си и се засмя на абсурдния факт, че се притеснява така заради момче, което винаги й е било като брат. Но на улицата излезе много по-различен Фреди от младежа, който винаги бе очаквал с нетърпение появата й. Този Фреди я смущаваше и я правеше свенлива. Погледът му беше по-тежък, поведението му — по-уверено, а усмивката беше изличила предишната подигравателна и недоволна физиономия, която тя така и не успя да проумее. Когато й предложи да отидат с велосипедите до реката, кожата й настръхна от очакване и вълнение. Дори не усети, че вече нямаше нужда да се концентрира, за да прогонва Руфъс от мислите си; защото те вече бяха завладени от Фреди.

Докато се спускаха по пътеката, виеща се покрай реката, Грейс се поотпусна. Фреди караше пред нея и се обръщаше да каже по нещо, докато велосипедите летяха над камъни и дървесни корени. Движеха се твърде бързо и тя му извика да намали. Той я подразни, че е бъзла, но тонът му и смехът му бяха изпълнени с обич и тя за първи път осъзна, че е станал мъж, а тя — жена. Внезапно той вече не беше просто Фреди.

Стигнаха до обичайното място и облегнаха велосипедите на дървото. Фреди развърза одеялото от багажника на колелото си и го постла на тревата.

— Ще плуваш ли? — попита тя.

— Може, ако ми стане горещо — отговори той.

— Помниш ли как се гмуркаше от онзи мост?

— Едва не се претрепах.

— Не, ти беше твърде добър. Плъзгаше се под повърхността като лебед.

Той се усмихна и седна до нея.

— Ти винаги си била прекрасна публика, Грейс.

— Е, винаги се впечатлявах — отвърна тя искрено и прегърна коленете си.

Фреди се изтегна назад и се опря на лакти.

— Бяха славни дни.

— Още са такива. Всъщност бих казала, че става дори по-хубаво — отвърна Грейс щастливо.

— Няма да стане по-хубаво, ако има война.

— Война ли? Няма да има война — рече тя, внезапно изплашена. — Никой не иска още една война.

— Не мисля, че ще имаме избор, Грейс.

— Не говори така. — Тя се вгледа във водата. — Да не говорим за тъжни неща. Забавлявай ме някак.

— Как? — засмя се той.

— Не зная. Иди се гмурни отново от онзи мост.

— Добре — каза той, готов за предизвикателството. — Каквото кажеш, Грейс.

Внезапно й се стори, че вижда баща си на другия бряг. Заслони очи срещу слънцето и ги присви.

— Татко?

Фреди проследи погледа й.

— Артър ли, къде?

Тя посочи.

— Ей там, на брега.

— Не виждам никого.

— Татко е.

Фреди се изсмя.

— Това са само сенки, привижда ти се.

Привидението изчезна.

— Сигурна съм, че беше той — каза тя тихо.

— Какво ще прави баща ти на брега на реката?

— Не зная.

— Привижда ти се.

— Или пък беше някой друг, шпионира ни. Какво мислиш, Фреди? Дали някой ни шпионира?

— Ти си луда. Там няма никого и никога не е имало. Сами сме.

— Надявам се. — Тя се засмя колебливо. — Много приличаше на него.

— Искаш ли да скоча от моста, или не?

— Да, искам. Но внимавай.

Той стана и се съблече по бельо. Тя напълно забрави, че е видяла баща си на отсрещния бряг, и се засмя притеснено, когато Фреди хвърли дрехите си и застана пред нея. От кръста на горе беше загорял от слънцето, едър и мускулест.

— Ти ще дойдеш ли? — попита я с усмивка.

— Не, много е студено. — Тя му махна да тръгва. — Върви! — Той се отдалечи сред дърветата и след миг се появи на моста. Погледна я, за да се увери, че не откъсва очи от него. Не осъзнаваше, че тя не може да откъсне очи от този невероятен нов Фреди, дори и да искаше.

Сърцето й внезапно се изпълни с паника, когато той се качи на балюстрадата на моста. Тя се премести и коленичи на одеялото, молеше се той да не направи някоя глупост и да не се нарани. Отдавна не беше скачал от този мост, а и сега беше по-едър и по-тежък.

Фреди вдигна ръце над главата си и пое дълбоко дъх.

— Готова ли си? — извика.

— Внимавай! — извика му Грейс. Когато той скочи, тя запуши устата си с ръка и ахна. Фреди се издигна много високо, после се спусна надолу като лястовица, с разперени като криле ръце, преди да ги събере отново и да се плъзне във водата точно под повърхността. След това изчезна, а водата се навълни нежно след него.

Грейс се приготви да ръкопляска, но той не излезе. Тя скочи на крака и разтревожена се вгледа в реката. Фреди още го нямаше. Сърцето й като че ли замря и страх се надигна, за да почерни щастието, което само преди минути го изпълваше до пръсване.

— Фреди! — изкрещя тя. И когато страхът вече я задавяше, Фреди се изправи само на няколко крачки от нея, усмихнат ликуващо.

Грейс избухна в сълзи.

— Идиот такъв! — изкрещя тя яростно. — Изплаши ме!

— Грейс, не исках да те плаша. — Фреди излезе от водата с разкаяна физиономия. После, преди тя да отговори, я прегърна и я целуна така страстно, че тя не знаеше дали да се ядоса, или да се радва. Устата му беше топла и влажна, изненадващо вълнуваща. Той се отдръпна за миг и се вгледаха един в друг, изненадани и малко изплашени. Грейс беше спряла да плаче. Вече бе спокойна и твърде смаяна, за да се сърди. Усети надигането на желанието и пристъпи напред едва доловимо, но достатъчно, за да окуражи Фреди. Той я прегърна през врата й и я целуна отново.

Да лежи в прегръдките на Фреди й се струваше най-естественото нещо на света. Бяха на одеялото, мокрото му тяло съхнеше бавно на слънцето до нейната лятна рокля. Фреди галеше с устни бузите й, брадичката и шията, а тя се смееше тихо на усещането, което караше тялото й да изтръпва чак до пръстите на краката. Това беше първата й целувка. Често си я беше представяла, но реалността далеч надмина очакванията й. Целувката събуди в нея непознати чувства и тя си спомни с нежност как Фреди беше казал, че когато мисли за нея, мисли за цветя.

Баща й беше прав: вероятно винаги бе обичала Фреди, но не го е осъзнавала. Беше така заета да гледа през рамото му, че не го забелязваше, докато едно лято във фермата не го превърна в мъж, който привлече вниманието й.

Лежаха и се целуваха сякаш с часове. Опиянени от аромата и допира на кожата на другия, те се целуваха и се докосваха с неутолима жажда. Но накрая денят си отиде и сенките се издължиха, а въздухът захладня. Фреди стана и се облече.

— Не ме плаши повече така — каза Грейс, докато го гледаше как закопчава ризата си.

— Радвам се, че го направих — отвърна той. — Иначе може би нямаше да събера кураж да те целуна. Искам да те целуна още от петнайсетгодишен — призна той.

— Наистина ли? От толкова отдавна?

— Ти винаги си била моето момиче, Грейс. Винаги. — Седна до нея и отметна косата от лицето й. Очите му бяха помътнели от вълнение. — Обичам те, откакто се помня. Страхувах се, че никога няма да отвърнеш на любовта ми.

— До днес не съзнавах, че те обичам.

Той засия от щастие.

— Значи ме обичаш?

Тя се усмихна смутено.

— Да, Фреди. Обичам те. Ти си различен. Вече не си момче.

— И ти вече не си момиче.

— Сега игрите ни станаха много по-вълнуващи — засмя се тя.

— Да поиграем още малко тогава. Не съм готов да те изпратя до вас.

— Ще ме изпратиш, Фреди?

— Ти вече си моята любима. Няма да те оставя да се прибираш сама. Вече ще се грижа за теб. — Тя се усмихна с удоволствие и легна, за да я целуне отново. — Ти си моята любима, Грейс — повтори той. — Харесва ми как звучи, харесва ми и „обичам те“. Изричал съм го само наум.

— На мен?

— На теб.

— Не знаех.

— Вече знаеш. — Той я целуна. — Обичам те. — Целуна я отново. — Обичам те. — И продължи да я целува…