Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (26)

Глава 26

Трикси и Джаспър вървяха из църковния двор и оглеждаха надгробните плочи за името на Артър Хенри Хамблин. Свеж вятър размяташе кафявите и жълти листа по тревата, помиташе ги към надгробните плочи и ярките цветя, наскоро поставени върху гробовете. Трикси не искаше да мисли за телата, които лежаха под земята. Предпочиташе по-мистичната представа за освободени от тленните си обвивки души, за да намерят покой. Тя си спомни чувството, че някой я насочва към градинската барачка на майка й чрез невидимото си, но осезаемо присъствие, и сега, на ярката дневна светлина се запита дали не си е въобразила. Възможно ли беше да измамиш смъртта и да продължиш да живееш, или човешките същества избираха да вярват в това, защото алтернативата просто е твърде ужасна, за да я приемеш?

Потрепери от студ и пъхна ръце в джобовете на палтото си. Джаспър обикаляше около гробовете и четеше избледнелите надписи на най-старите от тях.

— Този тук е роден през 1556 година — каза той. — Невероятно.

— Къде са погребани твоите близки?

— Под църквата има фамилна крипта.

— Зловещо — рече тя и потрепери.

— Не мога да кажа, че слизам много често там.

— Има ли място и за теб?

— Предполагам, но не ми се мисли за това.

— Изглежда баба ти урежда погребението си — каза Трикси.

— Зная. Много й харесва. Така си намира работа и забавление, освен това дразни майка ми, разбира се, което вероятно е основната й цел.

— О, ето го — обяви Трикси и клекна да прочете надписа на плочата. — Артър Хенри Хамблин. 1889–1938 година. Бил е само на четирийсет и осем. Толкова млад — рече тя и отмести високата трева, за да прочете повече. — В памет на любимия баща и скъп приятел. Нека Бог да го прости и да почива в мир.

— Погребан е до жена си — каза Джаспър, вгледан в камъка до гроба на Артър.

— Мама не я помни. Имала е само баща си. Сигурно смъртта му е била ужасна загуба за нея. Останала е сам-сама. — Трикси пресметна набързо датите. — Знаеш ли, била е едва на осемнайсет или на деветнайсет. Омъжила се е за татко на тази възраст. Слава богу, че е имала него. — Запита се дали Грейс не се е омъжила, защото се е страхувала да остане сама. Било е точно преди войната. Точно преди писмата й до Руфъс. Тяхната връзка беше започнала горе-долу по същото време.

— Знаеш ли, Трикси, мислех си нещо. Татко беше свадлив човек. Работеше прекалено много, прекарваше часове сам в имението и градините, сякаш искаше да избяга от нещо. Беше изпълнен с горчивина, хуморът му беше саркастичен, дори язвителен, когато бе в компания. Понякога беше жесток и себичен. Бързо се ядосваше и като деца се страхувахме от него. Питам се дали краят на връзката му с Грейс не е убил нещо в него, което вече не е можело да бъде съживено. Баба казва, че е бил безгрижен и остроумен младеж. Човекът, когото описва, няма нищо общо с бащата, когото познавам. — Погледна я и се намръщи. — Аз като него ли съм? И аз ли станах свадлив и себичен човек, защото и аз изгубих жената, която обичам? Дали просто не повтарям модела? Лоти се оплаква, че съм язвителен и непоносим, но не съм бил винаги такъв. Нима разочарованието ме промени? — Той се взираше в нея за отговор, но тя мълчеше. Просто го гледаше със съчувствие и тъга. — Да се махаме оттук — рече той.

— Къде ще идем?

— Искам да останем насаме. Непоносимо е да си така близо и да не мога да те докосвам.

Тя забеляза мъж и жена надолу по улицата, които се озърнаха към тях.

— Добре. Да идем някъде. Където и да е, само не тук.

Потеглиха по лъкатушните алеи към брега. Но този път той спря колата на нивото на морето и поведе Трикси по обрасла с трева пътечка към стар навес за лодки, сгушен като мътеща яребица сред избуялите храсталаци и заслонен от дървета. Пристан стърчеше над водата и една рибарска лодка, вързана за пилон, изглеждаше изоставена.

— Беше на дядо. Той обожаваше лодките. Преди возех децата с нея, но през последните години я занемарих.

— Любихме се за първи път в навеса за лодки на Джо Хорнби — каза тя.

Той я прегърна и се усмихна тъжно.

— Колко подходящо, че сме тук, нали? Най-сетне сами. — Целуна я нетърпеливо и макар да знаеше, че не постъпва правилно, съвестта на Трикси беше чиста, защото го усещаше правилно. Нямаше нищо ново в тяхната интимност. Бяха се любили много пъти. Просто продължиха оттам, откъдето бяха спрели преди седемнайсет години, на кея на Теканасет. Сега само бяха по-възрастни, той малко посивял, тя малко понапълняла, а измъчените им сърца бяха станали по-жадни през годините, прекарани в копнеж по изгубените им половини.

Любиха се в лодката, под одеяла за пикник. С трескавите си движения те съживяваха миналото, преоткриваха се, наслаждаваха се на познатия вкус и на познатия допир на телата си, всеки решен да открие хората, които бяха някога, в очите на другия.

Трикси лежеше по гръб на одеялата и пушеше, а Джаспър свиреше на китара и пееше песента, която беше написал за нея на брега на Теканасет. Тя го гледаше през дима, очите й бяха сънливи и изпълнени с обич, усещаше се замаяна, опиянена от любов. Докато той пееше, тя се усмихваше леко, доволно. Гласът му беше станал по-дрезгав, някак по-суров, заради липсата на практика. Тя се трогна от загубения му блясък. Като младеж той беше бляскав, безгрижен, златист; сега на лицето му имаше бръчки, дълбоки и широки около очите, сивото в брадата и косата му издаваше възрастта и нещастието му. Сърцето й се сви и й се прииска времето да спре, за да не трябва да го напуска. Чувстваше, че той има нужда от нея, и тази нужда събуждаше болката дълбоко в нея.

— Чувствам се себе си, когато съм с теб — каза той, като леко удряше по струните. — Знам, че ме виждаш какъвто бях. В твоите очи аз съм талантлив. Свободен дух. Различен… — Усмихна се смутено. — В твоите очи съм малко див. — Засмя се на себе си.

— Все още си всички тези неща, Джаспър. Не сме се променили, не и дълбоко в себе си. Предполагам, че си се обгърнал с нови пластове, но отдолу си същият.

— Но с теб мога да сваля тези пластове. Хубаво е. Чувствам се отново жив. — Вдигна очи към тавана и въздъхна тежко. — Бях като в капан, Трикси. Задушавах се. Вече знам как се е чувствал татко. — Обърна поглед към нея и очите му помътняха. — Не искам да умра млад като него.

— Мислиш ли, че е умрял от разбито сърце?

Той сви рамене.

— Романтична мисъл, нали? Възможно ли е да умреш от подобно нещо?

— А дали ракът на мама не е физическо изражение на емоционална й болка? Мисля, че е напълно възможно.

— Нуждая се от теб, Трикси.

— И аз от теб.

Лежаха преплетени, докато слънцето се спускаше по небето, оповестявайки края на деня.

— Пясъкът в часовника изтича — каза той накрая и я прегърна силно. Навън облаците се сгъстяваха и ставаха тъмнолилави. Вятърът засвири покрай борда на лодката и я разклати нежно във водата.

— Имам чувството, че сме в Теканасет.

— Ще ми се да бяхме.

— Забавни бяха онези дни, нали? Съвършени.

— Знаех, че са хубави, но не осъзнавах колко са хубави. Онова лято се е разраснало неимоверно в ума ми. Огромно и ослепително. Плажовете, музиката, слънчевата светлина, момичето. — Той я стисна. — Особено момичето. Никога не съм предполагал, че ще водя такъв живот. Мислех си, че ще пея пред пълни стадиони. — Изсмя се горчиво. — Ти ми напомни какво е чувството да съм Джаспър Дънклиф.

— Вече не можеш да си Джаспър Дънклиф, но трябва да свириш на китара и да композираш музика, дори само за да запазиш връзката с него. Музиката е част от теб самия. Спреш ли да свириш, ще се откъснеш от същността си.

— Хубаво е да свиря отново — съгласи се той. — Ами ти, скъпа Трикси? Ти себе си ли си?

— Аз правя това, което винаги съм искала да правя. Щастлива съм в списанието. Обичам модата. Пиша добре за нея. Спечелих си репутация в този бранш. Печеля и добри пари. Имам много приятели. Да, мисля, че съм себе си.

Той я целуна по слепоочието.

— Искам да кажеш, че не си цяла без мен.

Тя се засмя отново на егоизма му.

— Знаеш, че не съм цяла без теб.

— Тогава остани.

 

 

Те останаха в лодката до късно, докато стомасите им закъркориха от глад. Неохотно се върнаха по пътеката до колата. През една пролука в облаците блещукаха звезди и лунната светлина проникваше през нея, за да озари пътя им. Всичко беше притихнало, освен водата, която се плискаше в скалите. Джаспър хвана ръката на Трикси и спряха да погледат абаносовото море. Докато студеният вятър духаше в лицата им и прокарваше ледени пръсти през косите им, те търсеха бъдещето си в черния, празен хоризонт, но не виждаха нищо.

— Кога тръгваш утре? — попита той.

— Рано. Моля те не идвай да ме изпращаш. Веднъж се сбогувах с теб и още не съм го преодоляла — каза тя.

— Трябва да те видя отново.

Тя се обърна натъжена към него.

— Ти си женен, Джаспър. Имаш семейство. Не можем да градим щастието си върху нещастието на близките ти. Няма да го позволя. По-добре до края на живота си да копнея за теб, отколкото да се разкайвам за опустошението, което нашата връзка ще причини.

— Прекалено мъдра си, Трикси. Ще ми се да беше егоистка като мен.

Тя се засмя и пусна ръката му.

— Ти не си чак такъв егоист, за какъвто се мислиш. Помоли ме да остана. Не ме помоли да се омъжа за теб и не предложи да напуснеш семейството си. Знаеш не по-зле от мен, че си твърде почтен човек, за да го направиш. Затова ме заведи до хотела и ми позволи да запазя в сърцето си този ден такъв, какъвто е — красив, тъжен и съвършен.

Той я откара до странноприемницата и я целуна за последно.

— Ако поискам да ти пиша, къде да изпращам писмата?

— Джаспър…

— Само писма. Моля те, нека имам връзка с теб. Не мога да те изключа от живота си. Дори да не ги отваряш, аз няма да разбера. Не е нужно да ми отговаряш.

Тя преглътна, но сълзите преодоляха съпротивата й и се спуснаха по бузите.

— Теканасет.

— Сънсет Слип.

— Ти знаеш къде.

— Трикси…

— Моля те… недей.

— Обичам те.

Тя го прегърна силно и притисна устни в неговите, оставяйки там мъка и сол.

— И аз те обичам. И винаги ще те обичам.

Не се обърна да го види как потегля. Влезе в странноприемницата със сведена глава, страхуваше се да не се натъкне на Мейви или Робърт. Нямаше значение, че не беше яла нищо след бисквитите на лейди Пензълуд. И без това не мислеше, че ще успее да прокара нещо през гърлото си. Напълни ваната и се потопи под водата, като й се искаше, когато се надигне да поеме дъх, светът да е станал различен.

 

 

На следващата сутрин таксито, което щеше да я откара на гарата, пристигна. Беше рано. Светлината на зората сияеше слабо в мрака и рисуваше бледожълти шарки по източния хоризонт, като жълтък на счупено яйце. Дъждът се сипеше тихо по тротоара, когато Трикси прескочи една локва, за да стигне до колата. Мейви й беше направила чаша кафе и препечена филийка, но за Робърт още беше твърде рано, затова Трикси му остави съобщение. Предполагаше, че е разочарован, задето не беше приела предложението му за обиколка предишния ден.

— Пожелавам ти безопасен полет до Ню Йорк — каза Мейви. — Ако някога поискаш да се върнеш, знаеш къде ще те посрещнат с разтворени обятия. — Но тя не мислеше, че някога ще се върне. Също както за майка й, Уолбридж вече пазеше болезнени спомени.

Когато пристигна на „Хийтроу“, се усети, че оглежда тълпата за Джаспър. Беше сигурна, че ще я последва. Надяваше се да го направи. Но виждаше само непознати и едва когато се качи на самолета, осъзна, че животът й не е като филм; той нямаше да дойде с нея.

Плачеше тихо на мястото си, взирайки се безутешно през илюминатора към мократа писта и сивото небе. Една стюардеса с мило лице и червено червило явно я съжали и я покани в бизнес класа, но по-голямата седалка и по-вкусната храна не успяха да я утешат. Тя мислеше за Джаспър и съживяваше отново следобеда в лодката, сякаш беше филм, който можеше да превърта когато пожелае. Съмняваше се, че е постъпила правилно. Започна да съжалява, че не остана. Точно сега, докато самолетът се носеше над Атлантическия океан, вече не я беше грижа за живота й в Ню Йорк и беше готова да се откаже от всичко само за да прекара още един ден с Джаспър.

Накрая успя да поспи малко, с помощта на виното и таблетка за сън. След това се чувстваше замаяна и изтръпнала. В главата й се щураха мисли като хаотичен пасаж от риби, които нямаше къде да отидат. Какво криеше бъдещето й? Щом не можеше да има Джаспър, дали щеше да има друг? Нима й беше съдено да е винаги сама? Тя знаеше, че трябва да се откаже от него. Но знаеше и че не би могла.

След като кацна в Ню Йорк, тя веднага се прехвърли в самолет за Бостън. Щеше да си вземе отпуск по семейни причини, за да прекара известно време с майка си. Нищо не беше по-важно от това. Сега тя имаше нужда от нея — и Трикси усещаше, че и Грейс се нуждае от нея. И без това можеше да свърши голяма част от работата си у дома. Асистентката й щеше да поеме контрола в нейно отсъствие. Тя беше много способна. Редакторката щеше да я разбере. Собствената й майка бе починала от рак на гърдата и Трикси й беше помогнала да събере пари за изследване, като участва в Нюйоркския маратон.

Към Теканасет Трикси пътува с малък самолет, който подскачаше и при най-малкия порив на вятъра. При кацането започна да й се гади и когато самолетът докосна пистата, тя отново плачеше, не защото й прилоша, а защото беше много облекчена, че си е у дома. Вдиша познатия морски въздух, наситен със сладката, влажна миризма на есен, и се запита защо изобщо си е тръгнала.

В таксито към дома на родителите й тя гледаше с нови очи през прозореца. Островът сияеше на слънцето в ранния следобед. Розово-червените листа на кленовете като че ли се възпламеняваха в златистата светлина, когато слънцето започна да се спуска на запад, повличайки деня със себе си. Сърцето на Трикси копнееше за познатото. Копнееше да бъде в прегръдката на майка си. Искаше да се свие в сигурността на миналото и да се освободи от ужасната мисъл, че никога няма да бъде с мъжа, когото обича.

Таксито спря на Сънсет Слип. Сега тя възприемаше дома си по съвсем нов начин. Това беше къщата, в която родителите й бяха избягали, когато светът им в Англия се бе разпаднал. Майка й бе изгубила любимия си, баща й — окото си, а тази къща беше компенсацията за тяхната загуба. Тя се затича по пътеката, повлякла куфара след себе си. Отвори мрежата и тежката врата зад нея. Порив на вятъра я затръшна с трясък. Кучето на майка й се разлая.

— Мамо! — извика Трикси. Гърлото й се сви. Мисълта, че майка й може да е умряла, изникна в главата й като демон. — Мамо! — извика отново. — Прибрах се! — Остави багажа си в коридора и забърза към дневната на майка си. По възглавниците на дивана имаше успокояващи вдлъбнатини. Трикси влезе в кухнята. През стаята премина течение и тя потрепери. Тогава забеляза, че вратата е отворена. Погледна навън и видя, че и вратата на бараката е отворена.

Излезе на верандата.

— Мамо!

Грейс се появи, но й се стори някак по-дребна от преди.

— Скъпа, колко хубаво, че си тук.

— О, мамо! — проплака Трикси и тръгна през градината да я посрещне. Прегърна я и Грейс я погали смаяна по гърба.

— Добре ли си, скъпа? Какво има? Защо си разстроена? — Трикси се отдръпна и се вгледа в нея. Знаеше, че сега трябва да е напълно честна.

— Не можах да те намеря.

Грейс кимна с разбиране.

— И реши, че съм ритнала камбаната.

— Ами…

— Нямам такова намерение — рече тя бързо. — Ела, да влезем вътре. Искаш ли да пийнеш нещо? Мога да направя чай.

Трикси погледна над рамото на майка си.

— Какво правеше там? — попита я, но вече знаеше. Ръцете на майка й бяха чисти. Не беше работила в градината. Имаше една друга причина да ходи в барачката.

Влязоха в кухнята и Грейс започна да приготвя чая.

— Как е в Ню Йорк? — попита тя.

Трикси пое дълбоко дъх.

— Не бях в Ню Йорк.

— Така ли?

— Бях в Англия.

Майка й изглеждаше изненадана.

— В Англия? Какво прави там?

— Ходих до Уолбридж.

Грейс пребледня.

— Уолбридж? — После се съвзе и попита: — Отишла си да търсиш Джаспър?

Трикси поклати бавно глава.

— Не точно. Отидох да търся теб.

— Мен?

— Да… аз… — Замълча, не знаеше откъде да започне. Не искаше да признава, че е открила писмата. Не знаеше как ще се почувства майка й, когато разбере, че дъщеря й е тършувала из нещата й. — Имам нещо за теб. — Излезе бързо в коридора и извади кадифената торбичка от куфара си.

Даде я на майка си, която я гледаше объркана.

— Какво е това?

— Лейди Пензълуд ми го даде за теб. Каза, че ти знаеш какво означава.

Лицето на Грейс стана бяло като платно.

— Била си при лейди Пензълуд?

— Да, и при лейди Джорджина.

Очите на Грейс заблестяха от влага.

— Защо? — Когато Трикси не отговори, тя дръпна връвта на торбичката и пъхна ръка вътре. Усети мекия плат на торбичката за лавандула и веднага разбра какво е.

Когато видя копринената торбичка с избродирана пчела, тя не знаеше нито къде да гледа, нито какво да каже. Устните й затрепериха, а очите й се изпълниха със сълзи. Преглътна с усилие. После притисна торбичката към носа си и затвори очи за миг.

— Мисля, че трябва да пийнем по чаша вино — каза накрая.

— Аз ще го донеса — предложи Трикси.

— Ще седнем отвън, още е слънчево.

— Да, добре идея — каза Трикси. В гласа на майка си долови някакво нетърпение. Изражението й се беше променило. Изглеждаше някак решителна. — Къде е татко? — попита Трикси.

— Играе голф. Ще закъснее, което е много добре.

Трикси наля две чаши вино от хладилника и последва майка си на верандата.

— Колко знаеш? — попита Грейс.

— Всичко — каза Трикси. — И дори повече.