Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (27)

Глава 27

Грейс и Трикси се настаниха на люлката, както често правеха в миналото. Грейс отпи голяма глътка вино.

— Добре, скъпа. Започни от началото. Защо отиде в Уолбридж?

Трикси вдигна дамската си чанта в скута си.

— Имаш ли против да запаля?

— Разбира се, че не, макар че трябва да се опиташ да ги откажеш. Това е ужасен навик, да не говорим, че е вредно за здравето ти.

— Знам. Ще ги откажа. Обещавам. — Тя зарови в чантата за пакета и запалка. Запали цигара и издуха дима далеч от майка си. Грейс забеляза, че ръката й трепери. — Намерих твоята кутия с писмата в барачката — призна Трикси.

Грейс пое бавно дъх.

— Разбирам.

— Не съм ги търсила. Вратата беше отворена и аз отидох да я затворя. — Не можеше да каже на майка си за странното присъствие, което беше усетила. Беше сигурна, че ще я помисли за луда. — Много са красиви, мамо. Много романтични. — Грейс стисна устни и извърна очи към морето. Трикси продължи: — Чудех се защо Руфъс е върнал писмата ти.

— Предполагам, че това е бил неговият начин да прекрати връзката.

— Но защо я е прекратил.

Грейс сви рамене.

— Не зная защо. Не ми даде обяснение. Просто ми върна писмата. Бях съсипана. Вероятно жена му е разбрала. Не зная. Беше преди много време…

Трикси погледна майка си с такова състрадание, че очите на Грейс се изпълниха със сълзи.

— Мамо, той ти е върнал писмата, защото е трябвало да прекрати връзката ви. Трябвало е да я прекрати, защото татко му е спасил живота във войната. Куршумът, който е отнесъл окото на татко, е бил предназначен за Руфъс, но татко е скочил пред него. Той е герой. Никога ли не ти го е казвал?

Грейс се смръщи и поклати глава.

— Не! Никога. А ти как разбра?

— Лейди Джорджина ми каза. Благодари ми. Каза, че татко е герой и че вечно ще са му благодарни.

— Тогава защо не ми е казал?

— Не зная. Но после отидох на чай при старата лейди Пензълуд.

— Още ли е жива?

— Определено, мамо. Каза, че татко не е искал почести. Те настоявали да му благодарят и му предложили каквото пожелае в награда. Той поискал нов живот в Америка. Знаеш ли кой е намерил тази къща и го е уредил във фермата? — Грейс поклати глава. По разкривените черти на лицето й Трикси разбра, че за нея това е ужасен шок. — Рандал Уилсън Джуниър.

— Не разбирам… Как така?

— Олдрич Пензълуд бил голям приятел на Рандал Уилсън.

— Това го знам — каза Грейс тихо, припомняйки си разговора с Голямата. — Продължавай.

— Олдрич Пензълуд купил тази къща за вас, като благодарност, че татко е спасил сина му.

— Фреди не ми е казвал. Просто каза, че се местим в Америка. Беше толкова странен. Толкова студен. Не беше Фреди, когото познавах. Войната го промени толкова много, стана неузнаваем. Стана враждебен и студен. — Раменете й се разтресоха. — Беше ужасно. Изгубих не само Руфъс, но и Фреди. Изгубих ги и двамата, изгубих и дома си. Останаха ми единствено писмата и спомените.

Трикси я прегърна и я придърпа към себе си. Усещаше я дребна и крехка.

— Жестоко е да приключиш така връзката с жената, която си обичал — каза Трикси. — Трябваше да ти каже защо. Ти прочете ли писмата?

— Моите писма ли? Не, не бих го понесла. Оставих ги в дъното на кутията. Защо? Ти чете ли ги?

— Да, четох ги… — Трикси смяташе да й каже, че е открила там писмо за Фреди, но нещо я спря. Не искаше да разстройва майка си още повече. — Много са красиви.

— Руфъс сигурно е бил бесен, че Фреди го е спасил. Защото заради неговия героизъм, той е трябвало да се откаже от мен. Каква ирония на съдбата — да ги събере по този начин.

— Връщането на писмата ти прилича на акт на поражение.

— Предполагам. По пътя към щастието ни имаше много очевидни пречки, но Руфъс никога не би могъл да предвиди точно тази.

— И никоя нямаше да бъде така решаваща — добави Трикси. Тя стисна нежно майка си. — Не съм предполагала, че ще го кажа, но горкият, горкият Руфъс.

Грейс се засмя тихо.

— Казваш го, защото и ти си ранена от любов.

— Вероятно. Обичам Джаспър с цялото си сърце, но трябваше да го оставя.

— Скъпа, много съжалявам.

— Винаги съм смятала, че не би разбрала, но сега осъзнавам, че си единственият човек, който наистина разбира, защото също си изгубила любовта си.

— Когато ти загуби Джаспър преди години, аз исках да ти призная, че съм обичала баща му. Но не можах. Не исках да предавам баща ти. Аз обичам и него, Трикси. Може да ти звучи странно, но аз обичам баща ти. Обичам мъжа под тази студенина. Той невинаги е бил такъв. Той всъщност не е такъв. Обичам го въпреки всичко.

Трикси облегна глава на рамото й.

— Знам, че ще го преодолея с твоята помощ. Знам, че ако мога да говоря с теб за това, накрая ще продължа напред.

— Споделеният проблем е половин проблем. — Грейс леко отблъсна дъщеря си, погледна в очите й и разпозна мъката в тях. — Не исках да страдаш като мен.

— Но все пак си струва, нали? Би го направила отново, нали?

Грейс се усмихна.

— Да, мисля, че бих.

— Е, аз също.

— Кажи ми. Как е умрял Руфъс? Често се питам.

— Излязъл в градината посред нощ, седнал на една пейка, вгледал се в звездите и умрял.

Очите на Грейс отново се изпълниха със сълзи.

— Докато е слушал звуците на нощната градина.

Кимна и се засмя през сълзи.

— Каза ми, че ако се вслушам много внимателно, ще чуя диханието на градината — как вдишва и издишва, вдишва и издишва.

— Мисля, че е умрял от разбито сърце, мамо. Обзалагам се, че не е преставал да те обича. Майка му каза, че краят на войната го променил. Мисля, че имаше предвид края на връзката ви.

— Лейди Пензълуд — каза бавно Грейс. — Войната промени и нея. Тя също имаше авантюра с пазача на дивеча.

— Наистина ли? Като в „Любовникът на лейди Чатърли“? — възкликна развеселена Трикси. — Кой би предположил?

— Тогава беше много красива, а по време на войната направо се съживи. С Руфъс бяхме в гората и я видяхме с господин Суифт до едно дърво. Аз бях ужасно шокирана.

— А какво каза Руфъс?

— Не го прие зле. Мисля, че се възхищаваше на жизнеността й!

И двете се засмяха. Грейс се вгледа с обич в дъщеря си. Хвана ръката й.

— Радвам се, че знаеш, Трикси. Радвам се, че можем да го споделим.

— Сега, когато знаеш истината, изглеждаш по-добре.

— И се чувствам по-добре. Сякаш бреме се вдигна от раменете ми. Чувствам се лека. — Тя целуна дъщеря си по бузата. — Благодаря ти, скъпа. А какво ще правиш ти?

— Това ме попита и Джаспър.

— Какво му отговори?

Трикси дръпна отново от цигарата.

— Казах му, че ще съм добре. Той има жена, деца, задължения и отговорности, които вървят с титлата. — Засмя се на себе си. — Като си помисля, че дори нямах представа, че е лорд. Така и не разбрах. Нищо чудно, че много се развеселяваше, когато го наричах господин Дънклиф.

— Скъпа, как би могла да знаеш?

— Не знам. Сега ми се струва очевидно. Както и да е, той ме помоли да остана, но знаеше, че е невъзможно. Никога не би ми казал, че ще напусне Лоти. Не мисля, че щях да го уважавам толкова, ако беше способен да обърне гръб на семейството си просто така. Затова аз съм губещата. Но ще се справя.

— Ще се справиш, скъпа. Аз се справих. Ние имахме теб. Открихме някакво щастие. Аз се отдадох на градините, които създавах. Открих, че човешкият дух има огромна способност да се лекува и приспособява. Не бях нещастна, Трикси. Да, имах спомените си и макар че малко ме натъжаваха, те ми носеха и радост. Помня хубавите моменти с Фреди, преди войната. Той беше толкова мил и романтичен. Не можеш да си го представиш, но той беше игрив и сладък. Държа се за това.

— Ами торбичката с лавандула? — попита Трикси.

— Направих я за Руфъс, за да спи по-добре.

— Тя изглежда така, все едно е спал с нея години. Съвсем е протрита.

Грейс се усмихна меко.

— Мисля, че го е правил.

— А как си ти, мамо? Съзнавам, че не искаш да говорим за това, но трябва да знам. Няма да понеса да изгубя и теб.

Грейс прегърна дъщеря си и прокара ръка през косата й.

— Аз съм боец, Трикси. — Целуна я по челото. — Все пак имам толкова много, за което да се боря.

Когато денят най-сетне се предаде пред мрака, Грейс и Трикси напълниха отново чашите си с вино и Грейс слушаше като омагьосана разказа на Трикси за кратката й ваканция. Искаше да чуе всяка подробност. Искаше да знае как изглежда Уолбридж сега. Искаше да чуе за Къщата на пчеларя, за имението, за „Лисицата и гъската“, за лейди Джорджина и лейди Пензълуд. И когато чу всичко, поиска да го чуе отново.

Когато Фреди се върна у дома, Грейс вече беше в леглото, изтощена от вълнението.

— Здравей, Трикси — рече той, изненадан да види дъщеря си в дневната на Грейс. — Как върви в Голямата ябълка?

— Чудесно, татко, благодаря. Реших да прекарам малко време с мама.

— Сигурен съм, че е много щастлива да те види.

Трикси се усмихна.

— Много.

Фреди се застоя на прага, изглеждаше смутен.

— Е, аз ще си взема нещо от хладилника.

— Татко — каза Трикси, стана и прекоси стаята до него.

— Да?

— Обичам те. — Засмя се на изуменото му изражение. — Знам, че говоря, сякаш съм откачила, но исках да ти го кажа. Обичам те и оценявам всичко, което направи за мен през годините. Често смятах, че си твърде властен, но сега знам, че си ми мислил единствено доброто. Ще ми се да го знаех и тогава. — Тя го прегърна и усети как той се сковава. Но не се смути и го прегърна още по-силно. Бавно и едва доловимо, баща й се отпусна и я потупа силно по гърба. По-силно откогато и да било. Гърлото й се сви, а сърцето й сякаш замря. Тя остана така много дълго, сълзите й образуваха тъмно петно на ризата му.

Трикси приготви спагети на баща си, а той изчезна в кабинета си за питие. Върна се с чаша уиски с лед. Попита я за Ню Йорк и тя му разказа за интервюто с Рифат Озбек, като пропусна факта, че се е състояло в Лондон. Не можа да се накара да му каже за пътуването си. Не знаеше дали ще прояви такова разбиране като майка й. Помнеше думите на лейди Пензълуд, че е ненавиждал Руфъс, задето се е измъкнал от битката невредим. Вероятно е съжалявал, че го е спасил. Ако му напомнеше за героизма му сега, можеше да съсипе момента. Никога не го беше чувствала така близък. Нямаше намерение да проваля всичко, като му напомни миналото.

Фреди се чувстваше леко замаян, когато изкачваше стълбите към спалнята си. Беше изпил две уискита и чаша вино. Трикси му прави компания на вечеря и двамата ядоха от спагетите, които беше приготвила. Тя го попита как е минал голфът и за първите му дни във фермата точно след войната. Гледаше го внимателно и слушаше, без да го прекъсва. Той се изненада от интереса й. Никога не беше питала за тези неща.

Той влезе в тъмната стая. Виждаше жена си в леглото, спеше спокойно. Беше оставила лампата в банята и той влезе там да се съблече, за да не я събуди. Изкъпа се и облече пижамата си. После изгаси осветлението и си легна, като много внимаваше да е тих и да не разклати матрака. Полежа така, вгледан в тавана.

— Фреди — прошепна сънливо Грейс.

— Мислех, че си заспала — отвърна той.

— Бях, но вече съм будна. Видя ли се с Трикси?

— Да, изненадах се приятно да я видя тук.

— Фреди? — Гласът й звучеше натежал.

— Да?

— Трябва да говоря с теб и те моля да си искрен с мен.

— Добре.

— Спасил ли си живота на Руфъс във войната?

Настъпи дълга тишина. Неловка, тежка тишина, сякаш стаята стаи дъх. Грейс чакаше и усещаше как кръвта й пулсира в слепоочията. Очакваше той да не отговори. Очакваше отново да се обгърне със студенина. Но Фреди не го направи.

— Аз поех куршума вместо него — каза тихо той. Грейс беше смаяна от откровеността му. Вероятно мракът, уискито или фактът, че тя умираше, му дадоха кураж да говори за това.

— Ти си герой. Защо не ми каза?

— Не съм герой.

— Напротив. Аз ти се подигравах, когато се разплака заради ужилването, и майка ти каза, че момчетата са смели, когато е необходимо. Беше права, аз сгреших. Ти си жертвал себе си, за да спасиш живота на Руфъс. Ако това не е героизъм, значи нищо не е.

Тя усети как той се скова до нея. Отново настъпи тишина. Леглото сякаш се сгорещи, но тя не смееше да помръдне.

— Ненавиждах го — каза той и тонът на гласа му изпрати студена тръпка по кожата й. — Знаех, че го обичаш, Грейс. Получих писмо от теб, което беше предназначено за него. — Тя изстена неволно. Леглото като че ли започна да пропада под нея и тя разпери пръсти върху чаршафите, за да го задържи. — Не скочих да го спася, Грейс — каза той. — Скочих, за да го ударя.

Те лежаха неподвижно под тежестта на признанието му. Грейс не знаеше как да реагира. Примигна в мрака, догади й се, не от мисълта за това, което е искал да стори, а при мисълта, че през всички тези години е страдал мълчаливо и е знаел, че тя обича друг. Беше приела, че студенината му се дължи на ужасите на войната. Не беше подозирала, че е заради нея. Сега вече разбираше и сърцето й се изпълни със състрадание. Не войната го беше променила; тя го беше променила. Плъзна ръка под завивките и откри неговата. Той я стисна така яростно, че тя се трогна до сълзи.

— Беше миг на умопомрачение, Грейс — продължи той, втренчен в тавана над тях. — Миг на ревност. Едва когато скочих към него, видях насоченото оръжие. Случи се много бързо, но тогава ми се струваше, че е на забавен кадър, сякаш бях под вода. Погледнах към швабата с пръст на спусъка и с изкривено от омраза лице и не се отдръпнах. Нещо ме подтикна да продължа. Наистина не знам дали в онзи миг се хвърлих към лорд Мелвил, за да го спася или да го убия. — Потисна стон. — Исках да умре, но го спасих. Когато лорд Пензълуд ме покани в имението, за да ме възнагради за смелостта, бях така отвратен от себе си, че не можех да го погледна в очите. А Руфъс, него го ненавиждах. Той продължи да живее и да те обича, а аз изгубих окото си. — Гласът му изтъня. — Но това, че загубих теб, болеше повече. Бих дал и двете си очи за твоята любов, Грейс.

— Той върна всичките ми писма, Фреди — каза Грейс в опит да го утеши, но осъзна, че няма какво да каже в своя защита. Топли сълзи се спускаха по шията й и изстиваха на възглавницата под главата й.

— Но ти още го обичаше — изстена той. — Винаги си го обичала. Аз знаех, че той никога няма да остави жена си заради теб. Той беше себичен егоист. А ти беше като безпомощна рибка на кукичката и си мислеше, че не забелязвам. — Въздъхна тежко. — Виждах го всеки път, когато погледнех в очите ти. Защото ти ме гледаше с копнеж и аз знаех, че искаш той да беше на мое място. — Тя се бореше със силата на разкаянието, което заплашваше да я отнесе като мощно подводно течение. Стисна силно ръката му и се концентрира върху ивицата лунна светлина, която беше изрисувала сребърен резен на отсрещната стена. — Затова поисках да започна нов живот в Америка и лорд Пензълуд го уреди. Бащата на Голямата беше негов приятел и организира всичко. Мислех си, че ако те отведа на другия край на света, ти ще забравиш Руфъс. — Изсмя се горчиво. — Но сгреших. Ти никога не го забрави и аз се чувствах невидим. Ти обичаше твоите пчели, децата, градините, но никога не обикна мен.

Грейс не можеше да издържа повече. Обърна се към него, сложи глава на рамото му и го прегърна.

— Не е вярно. Мислех си, че войната те е променила. Мислех си, че ме ненавиждаш, защото не разбирам през какво си преминал. Търпях това, защото помнех Фреди, с когото израснах и в когото се влюбих. Знаех, че си още там, и чаках търпеливо да се покажеш. Мислех си, че времето ще те излекува. — Тя сгуши лице във врата му. — Аз те обичам, Фреди. Не мисля, че щях да тъгувам за Руфъс, ако вярвах, че ти ме обичаш. Руфъс беше сляпо увлечение. Ще ми се да можех да го излича. Ще ми се никога да не се беше случвало. Това беше илюзия. Аз бях поласкана. Не знам. Бях глупачка. Баща ми беше прав. Ти винаги си бил мъжът за мен. Но след войната имах нужда да се чувствам обичана и вярвах, че той ме обича. Нима не разбираш? Имаше бездна и той я запълни. Но през цялото време копнеех ти да ме погледнеш така, както ме гледаше преди.

Фреди я погали бавно по гърба.

— Исках да се върнем на реката. На нашата тайна полянка, където Руфъс не може да ни достигне. Исках ти да ми се възхищаваш, както когато се гмурках от моста. Помниш ли колко ми се разсърди, когато се скрих под водата?

— Изплаших се. Помислих, че си мъртъв.

— Исках да се изплашиш. Исках доказателство, че те е грижа за мен.

— И го получи.

— И аз те целунах за първи път.

— Това беше най-красивата целувка в живота ми. — Тя зарови лице в бузата му и затвори очи. — Искам те обратно. Може да не ми остава много време, но искам да го прекарам с моя стар приятел и любим. С моя стар Фреди Валънтайн.

Тя усети как ръцете му я обгръщат, както в първата им брачна нощ в Къщата на пчеларя, и когато те забродиха по забравените контури на тялото й, тя отново усети онова чувство — да бъдеш обичан. Устните му потърсиха нейните в мрака и целувката му беше така нежна и пламенна, както тогава, преди предателството и недоверието да ги бяха превърнат в непознати. С всяка нежна ласка пустинята в нея бавно започна да се разтапя като скована от зимата почва, която отново е готова да ражда под топлата ласка на пролетта.

Когато накрая Грейс заспа, на устните й имаше доволна усмивка. Сълзите на възглавницата бяха изсъхнали. Ръката й все още държеше ръката на Фреди, отпусната и леко отворена. Тя се плъзна към небитието, но за разлика от други нощи, осъзнаваше къде е. Сякаш се носеше над себе си и виждаше долу спящото си тяло. Остана така, в покой, наблюдаваща, странно спокойна, сякаш много пъти бе излизала от себе си, само че е забравила.

После чу познат глас и видя ярка светлина някъде много, много далече. Извърна поглед от леглото, от своето тяло и от Фреди, и полетя към светлината, пришпорвана от копнеж и от все по-разрастващата се обич в сърцето й. Значи това било да умреш, помисли си, не изпитваше никакъв страх, толкова силно бе желанието й да стигне до другата страна. Да се върне у дома.

Светлината се засилваше, ставаше все по-интензивна. В центъра й стоеше позната фигура, баща й, с работния гащеризон и каскета от туид, и тя осъзна, че онова присъствие до пчелите е бил той. Наистина никога не я беше изоставил.

— Татко! — извика тя. — Ти си тук.

— Винаги съм бил до теб, Грейс — каза той. Изглеждаше млад, жизнен и изпълнен с радост.

— А мама?

Той се усмихна.

— И тя е тук. Никога не ни е напускала. Любовта ни свързва, Грейс. Такава връзка не може да умре. Трябва да вярваш на усещанията си.

— Мъртва ли съм?

Той поклати глава.

— Дойдох да ти кажа, че още не ти е дошло времето. Трикси се нуждае от теб повече отвсякога, Фреди също.

— Не може ли да остана?

— Трябва да се върнеш. Имаш още работа. — Светлината започна да избледнява, баща й също.

— Но аз имам рак. Аз умирам.

Гласът му също затихваше.

— Ще се оправиш, Грейс.

— Ще се оправиш… — Грейс отвори очи и видя разтревоженото лице на Фреди да се взира в нея. — Ще се оправиш, Грейс — повтори той.

Тя се смръщи. Утринната светлина вече се плъзгаше през пролуките в щорите.

— Какво стана?

— Имаше кошмар, скъпа — каза Фреди и отметна влажната коса от челото й.

— Не, сънят беше хубав.

Той се усмихна.

— Вече си будна. — Но тя продължи да го гледа объркана и той добави: — Повтаряше, че умираш, но ти ще се оправиш. Няма да позволя да умреш точно когато се намерихме отново.

Тя отвърна на усмивката му и сложи ръка на бузата му, по която беше набола брада.

— Скъпи Фреди. Радвам се, че беше просто сън.

Той се наведе и целуна челото й.

— Аз също. — Плъзна поглед по лицето й и Грейс усети как изтръпва, както винаги когато той наистина я гледаше. — Бях забравил колко си красива сутрин — рече той тихо.

— Тогава остани. — Тя го хвана над лактите, за да го задържи. — Рано е. Няма закъде да бързаме. Върни се в леглото. — Видя стария Фреди в дяволитата усмивка, която се разля по лицето му, и тя също се усмихна, както в онзи ден до реката, когато виждаше единствено него.