Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (16)

Глава 16

Има много начини да разбиеш едно сърце, защото там, където има любов, съществува вероятността за болка. Трикси беше получила директно попадение в сърцето, но сърцето на Евелин Дърлакър щеше да бъде разбито по друг начин. Докато Грейс се грижеше нещастието на дъщеря й да не стане храна за клюкарите, голф клубът „Краб Коув“ бе пометен от новината, че Луси Дърлакър е избягала с един от другите двама членове на групата. И то не с онзи, с когото се предполагаше, че се вижда, а с Бен, за когото се предполагаше, че излиза със Сузи Редфорд.

Голямата твърдеше, че го е очаквала.

— Изпитвам известно съчувствие към Евелин; трябва да си много коравосърдечен, за да не й съчувстваш, но смятам, че тази глупачка си го докара сама на главата. Ако не се нахвърляше като някакъв свиреп стар лешояд върху нещастните и наранените, може би нямаше да си навлече това бедствие. Каквото посееш, това ще пожънеш. Има много истина в тези думи. — Голямата и Грейс седяха в салона за чай на голф клуба и макар че повечето хора говореха тихо, Грейс усещаше, че всички обсъждат Евелин и Бил.

— Да, мисля, че тя се хранеше с нещастието на другите — рече Грейс.

— Определено. Но все пак дъщеря им избяга и Бил и Евелин нямат представа къде е. Момичето е оставило бележка, но не казва къде отива. Ето, не иска да я открият и със сигурност не иска да се върне.

— Горката Сузи — въздъхна Грейс. — Двете с Трикси много си изпатиха, нали?

Голямата направи физиономия.

— О, Сузи ще се оправи; тя е много вятърничава, но Трикси… за нея ми е най-мъчно.

— Тя е отчаяна и сърцето ми се свива, като я гледам такава.

— Що за простак! Да й обещае брак, а после да я зареже така. — Лицето на Голямата доби сурово изражение. — Ако му бях майка…

— Опасявам се, че именно майка му попречи на този брак — намеси се Грейс.

— Нима? И защо ще го прави?

Грейс остави чашата с чай на масата.

— Защото те са много богато семейство и негов дълг е да се ожени за жена от тяхната класа.

— Как му е името?

— Пензълуд. По-големият брат на лорд Джаспър Дънклиф почина, без да остави наследник, затова титлата преминава на брат му. Сега Джаспър е маркиз Пензълуд. — Грейс сведе поглед към чая си.

— О, знам ги — каза бавно Голямата, присвивайки очи.

— Така ли? — изненада се Грейс.

— Разбира се. Баща ми познаваше маркиз Пензълуд. Как му беше името? Беше много странно.

— Олдрич?

— Точно така. Олдрич Пензълуд. Знаеш ли, че той имаше къща тук, в Теканасет? Идваше за лятото с прекрасно ексцентричната си съпруга Арабела и децата. Помня ги, три-четири красиви деца. Едното беше много непослушно. Страхотно малко момченце на име Руфъс. Да, Руфъс, вече си спомням. Беше прекрасен.

— Джаспър е син на Руфъс — каза Грейс. — Какво съвпадение, че са идвали тук през лятото.

— Съвпадение ли? Не мисля. Със сигурност Джаспър затова е дошъл именно тук.

Грейс се почувства като ужилена. Защо не се беше сетила за това?

— А защо спряха да идват? — попита тя.

— Сигурно заради войната. Не зная. След нея не дойдоха повече и изгубихме връзка. Баща ми много обичаше Олдрич. И двамата бяха запалени по голфа и ако си спомням правилно, Олдрич обичаше лодките. Колекционираше ги, големи скъпи яхти, а после ги изпращаше в Англия. Правеше и макети. Мъчно ми беше за Арабела. Предполагам, че не й е обръщал много внимание. — Сви рамене. — Но пък сигурно е била доста студена в спалнята и това го е накарало да търси утеха в лодките си. Тя май не се усмихваше често, но в него имаше живец. — Тя извика сервитьора и поръча две парчета пай с червени боровинки.

Умът на Грейс се опитваше да смели факта, че Руфъс е бил на Теканасет. Тя си спомни времето, когато влезе в Уолбридж Хол и зърна кабинета на баща му — изпълнен с модели на кораби и картини с морски сцени. Осъзна, че вероятно ги е купил тук.

— Знаеш ли, сигурна съм, че имам снимки на Олдрич. Баща ми беше запален фотограф и мама пазеше много ревностно фотографиите му — продължи Голямата, но Грейс не я слушаше. Дали беше съвпадение, че Фреди бе избрал да се преместят точно тук?

— Грейс, за какво мислиш? — попита Голямата, взирайки се в нея с присвити очи.

Грейс примигна и се изчерви.

— О, за нищо. Просто Трикси не знае, че Джаспър има титла — рече тя.

— Защо не знае? Защо му е да крие?

— Мисля, че през цялото време е съзнавал, че няма да може да се ожени за нея.

— Тогава защо я подложи на тази агония?

— Защото искаше да се ожени за нея и докато беше тук, му се струваше възможно. Щом се е прибрал и се изправил пред майка си, която вероятно би била страховита свекърва, е осъзнал, че няма да се получи.

— Виж, аз съм старомодна, но дните на уредените бракове със сигурност отминаха, нали?

— Права си, отминаха, но аристокрацията все още държи на дълга. Джаспър ще трябва да си намери партньорка, която ще му помага да управлява имението. Ще трябва да дава величествени приеми за местните величия, да урежда благотворителни събития в балната си зала, летни градински партита и обеди, за да събира пари за църквата. Тя ще трябва да общува с кралското семейство в „Роял Аскът“ и да си бъбри с графини и херцогини по време на сезона в Лондон. Можеш ли да си представиш Трикси да води такъв живот? Тя ненавижда официалностите и дълга. — Грейс усети как унива, гласът на Руфъс долетя през десетилетията. — Единствените жени, които са способни на това, са жените отгледани за това — добави тя, но сякаш той го изрече чрез нея.

— Тогава Трикси се е отървала — рече твърдо Голямата.

— Да, така е, но в момента тя си мисли, че никога няма да обича отново.

— Ще обича, а ако не, ще свърши като мен. А аз не се справям чак толкова зле.

Грейс й се усмихна с обич.

— А ти била ли си близо до брак?

— О, да. — Очите на Голямата заблестяха и тя отчупи крайчето на пая с вилицата си. — Имах много обожатели.

— Но никой не беше достатъчно добър?

— Никой не беше като татко. — Тя пъхна парченцето в устата си и задъвка ентусиазирано. — Всички бяха жалки пред него. Той беше толкова велик човек, че ги караше да изглеждат неподходящи. Но не съжалявам. Татко беше божи дар за мен и не минава ден, без да ми липсва.

Грейс си помисли за своя баща и почувства пробождането на носталгия.

— И моят баща ми липсва. Мислиш ли, че някога ще пораснем достатъчно, за да ги прежалим?

— Никога! — отвърна уверено Голямата. — Те са нашата първа любов, а в моя случай — единствената, макар че бедничкият татко все се опитваше да ме омъжи. С мама искаха внуци. Бяха отчаяни, аз не отстъпвах и на йота. — Тя потупа ръката на Грейс и се засмя. — Стига сме говорили за мен. Трикси ще се влюби отново и един ден ще погледне към миналото и ще благодари на бог, че не се е омъжила за Джаспър, защото иначе е нямало да намери щастието с някой по-добър. Човек трябва да гледа философски на нещата.

— Трикси изобщо не гледа философски. Със Сузи искат да отидат в Ню Йорк. Фреди държи тя да учи в колеж, но тя не иска. Иска животът й да започне веднага.

— Предполагам, че е време да си проправи свой път в света.

— Трикси иска да работи за „Вог“. Ако има късмет да получи работата, ще започне от дъното, ще прави чай, но ще се труди усилено и ако е достатъчно умна, може накрая да постигне каквото иска.

— А то е?

— Редактор, вероятно, но може би по-скоро да пише за мода и да види малко свят.

Стоманените очи на Голямата проблеснаха.

— Наистина ли иска да работи в модния бизнес?

— Да, тя е умно момиче и пише добре.

— Тогава нека видим какво мога да сторя за нея. Познавам хора, които ще са й от полза.

— Благодаря ти, Голяма. Би било прекрасно.

— Моля те, нищо работа. Нали приятелите са за това.

 

 

Когато Грейс се върна у дома, вече се мръкваше. Извика Трикси, но къщата беше тиха, чуваше се само пъхтенето на кучетата. Грейс си погледна часовника. Имаше достатъчно време да ги изведе на разходка преди залез. Те въртяха опашки и подскачаха по пясъка. Вятърът беше силен и Грейс се уви плътно в палтото си. Мислеше за Евелин и сърцето я болеше за нея, защото знаеше какво е да страдаш. Колкото и да не я харесваше, не би пожелала такава мъка на никого.

Докато вървеше по пясъка, си спомни за Руфъс. Когато напусна Англия след войната, бе приела, че го оставя зад гърба си. Всяко кътче на Уолбридж пазеше спомена за него и тя знаеше, че докато е там, няма да се освободи. Но сега осъзна, че сянката му е достигнала до Теканасет. Вероятно и той беше вървял по този плаж. Със сигурност бе ходил в голф клуба „Краб Коув“. Колко странно, че през всички тези години, в които се чувстваше далеч от него, всъщност беше вървяла по стъпките му.

Фактът, че семейството му някога е имало къща тук, обясняваше защо Джаспър беше дошъл на острова с групата си. Може би родителите на Руфъс са познавали Джо Хорнби и са дали на Джаспър адреса му. Грейс се чудеше как и кога е починал Руфъс. В ума й той още беше младият мъж, в когото се беше влюбила. Не можеше да си го представи стар. Със сигурност не можеше да си го представи и мъртъв. От тази мисъл й стана студено и тя сведе глава, докато крачеше срещу вятъра.

Вече се стъмваше. Едва виждаше кучетата. Обърна се и тръгна с гръб срещу вятъра, така беше много по-лесно. Мислеше за новите тревожни разкрития, докато кучетата подскачаха по дюните. Щом стигна до дома си, Фреди й помаха от верандата и тя ускори крачка с надеждата, че всичко с Трикси е наред. Напоследък беше толкова унила. Не можеше да види изражението на Фреди, но когато приближи, забеляза през стъклената врата още някой в кухнята.

Хукна по градинската пътека, следвана от кучетата, и Фреди отвори вратата пред нея. Вътре, с гръб към плота, стоеше Евелин Дърлакър. Грейс беше изумена. През всички тези години, откакто живееше на Сънсет Слип, Евелин никога не беше влизала в дома й.

— Здравей, Грейс — рече Евелин и се усмихна напрегнато.

Грейс погледна безупречната й фризура, съвършено нанесеното червило, лака на ноктите, перлите и финия кашмирен костюм в бледосиво, и не се сети какво друго да стори, освен да се усмихне в отговор.

— Здравей, Евелин. Каква изненада.

— Знам, отдавна трябваше да дойда. Фреди беше така добър да ми налее питие. Сигурно сте чули за Луси. Предполагам, че целият остров говори само за това. Никога не съм имала по-голяма нужда от питие.

— Да идем ли в дневната? Тук не е много удобно.

— Не, тук е добре — отвърна тя, но Грейс все пак я поведе към дневната. Евелин беше от жените, които не се чувстваха на място в кухните, особено в своята.

Грейс имаше усет за градини, но не и за обзавеждане. Дневната без съмнение беше най-уютната в цял Теканасет, но не беше нищо особено и въпреки маниакалната склонност на Фреди към реда, тя бе приятно разхвърляна. Фреди изсумтя от раздразнение и изчезна в кабинета си, където всичко си беше на мястото. Но това бе стаята на Грейс, пълна с растения в саксии, декоративни пчелички и книги, които преливаха от лавиците върху всяка свободна повърхност заедно с вестници, списания и градински дизайни, нарисувани на хвърчащи листове.

Евелин премести купчина скици от дивана и седна. Грейс се настани в креслото, а кучетата се разположиха на чергата пред празната камина.

— Каква прекрасна стая — каза Евелин, като я огледа.

Грейс знаеше, че го казва от любезност. Беше виждала изисканата й дневна.

— Благодаря ти — отвърна все пак. Не смяташе да се извинява за хаоса.

— Харесвам пчелите. Колекционираш ли ги?

Грейс докосна златната пчеличка, която винаги носеше на десния си ревер.

— Винаги съм обичала пчелите — отвърна тихо.

— Е, ти си прекрасен пчелар. Твоят мед е най-хубавият на острова. — Евелин въздъхна и като че ли се смути. — Сигурно се чудиш защо съм тук.

— Предполагам, че е свързано с Луси. Може би се надяваш да ти помогна някак да я откриеш?

— Господи, не — каза Евелин. — Няма да я търся, щом тя не иска да бъде намерена. — Изсмя се безрадостно и погледна маникюра си. — Трябва да спра да я контролирам. Бил казва така и съм сигурна, че е прав. Щом иска да бяга с музикант, нейна си работа. Така казва и Бил. Нека върви, бяха точните му думи. А аз трябва да я пусна.

— О, Евелин, съжалявам — рече Грейс. Гласът й бе изпълнен със състрадание.

Очите на Евелин заблестяха от сълзи.

— Аз съжалявам. Звучиш толкова съчувствено. — Отпи от виното.

— Можеш да сториш всичко по силите си. Но Луси вече е голяма. Можем да ги напътстваме, но накрая те ще направят каквото са решили.

— Как е Трикси? Добре ли е?

— Добре е, благодаря — отвърна предпазливо Грейс. Не искаше Евелин да разнася из целия остров колко нещастна е дъщеря й.

Евелин въздъхна и раменете й увиснаха.

— Може да не се смяташ за късметлийка, но си такава. Ти не изгуби Трикси.

— Аз бих я пуснала, ако щеше да е щастлива — каза Грейс. — Всеки иска това за децата си, не мислиш ли?

— Разбира се — съгласи се бързо Евелин. — Проблемът е там, че аз си мислех, че знам какво я прави щастлива. Оказва се, че съм нямала представа. Но какво ще стане сега с нея? Не знам нищо за този младеж, освен че е англичанин и свири на китара и пиано. Луси остави бележка, в която казва, че е влюбена и не бива да се тревожим за нея. Не пише къде отива. Не е взела много неща, само един куфар. Не знам как ще се прехранва. Бил е готов да й помогне. Може би ще се свърже с нас, когато свършат малкото пари, които е взела. — Сви безпомощно рамене и подсмръкна. — Поне се надявам.

— Как мога да ти помогна, Евелин? — попита Грейс, чудеше се кога ще й каже защо е дошла.

— Много ми помагаш само като ме слушаш, Грейс.

— Бих искала да направя повече. Пита ли Джо къде са отишли?

— Да, но той казва, че вече няма нищо общо с тях. Мисля, че Джаспър е плащал за услугите му, затова повече не го е грижа. Вече са сами.

— Тя взела ли е паспорта си?

— Не.

— Значи не смята да се върне в Англия с него?

— Не мисля. — Евелин се усмихна тъжно. — Знаеш ли, на онова парти през лятото, когато слязох на плажа по нощница и открих Луси с онзи другия… Как му беше името?

— Джордж.

— Да, с него. Джордж. Те пушеха канабис и правеха какво ли не, а аз просто си изпуснах нервите. Вероятно си чула. Причерня ми. Не помислих за Луси. Мислех само за себе си и как всички ще говорят, че Луси е тръгнала по лош път. Ясно им показах, че не ги одобрявам. — Тя извади бяла памучна кърпичка от ръкава си и си издуха носа. — Извини ме — рече любезно. — Не им дадох шанс. Глупаво, наистина, като се има предвид, че Джаспър очевидно беше от много добро семейство. Искам да кажа, че има имение, така че вероятно е добре възпитан, нали?

Грейс не искаше да коментира потеклото на Джаспър.

— Той беше много мило момче — рече тя безизразно.

— Е, знам, че времената се променят, но аз съм старомодно момиче и възпитах Луси като дама. Страхувам се, че тя… — Евелин не можеше дори да изрече думите. Стегна се, изсумтя и рече задавено: — Че тя се опозори.

На Грейс й идваше да се разсмее, но успя да запази спокойно изражение.

— Сега сме хиляда деветстотин седемдесет и трета, Евелин, не хиляда осемстотин седемдесет и трета. Никой няма да реши, че Луси се е опозорила, защото е забегнала за малко. Мисля, че е добре човек да експериментира. Навремето ние бяхме прекалено ограничавани.

— Наистина ли смяташ така?

— Да, наистина. Надявам се, че няма да й разбият сърцето. Младите сърца са много крехки.

— Тя разби моето — каза Евелин и попи внимателно очите си, за да не размаже грима. Изглеждаше толкова нещастна, че Грейс отиде да седне до нея на дивана.

Потупа я със съчувствие по костеливото рамо.

— Недей така. Знаеш ли какво си мисля?

— Не, какво си мислиш?

— Ако я приемеш каквато е и наистина й покажеш, че искаш само да е щастлива, мисля, че тя ще се върне.

— Наистина ли?

— Разбира се. Тя избяга, защото ти си толкова строга и тя знае, че това е единственият начин да бъде с мъжа, когото обича.

Евелин преглътна.

— Мисля, че си права.

— Всичко ще е наред.

Евелин се усмихна вяло.

— Надявам се.

— Е, защо дойде при мен? — попита пак Грейс.

Евелин като че ли се смути.

— Съжалявам, че не бяхме приятелки, Грейс — отвърна напрегнато. — Имаме толкова общи неща. Моята Луси и твоята Трикси… — Замълча. — С онези английски момчета. И двете страдахме като майки. Исках само да поговоря с теб. Не мога да говоря с моите приятелки.

— Защо?

— О, просто с тях не мога да съм така искрена. На теб мога да кажа всичко това. Ти разбираш. Те няма да разберат.

— Мисля, че трябва да им дадеш възможност да ти докажат обратното. Бел е много добра жена.

— Но аз бях толкова… е, знаеш. Не бях много мила по отношение на онези момчета.

— Тогава им кажи, че си сгрешила. Нали това е приятелството, да си честен с другия и да споделяш както проблемите си, така и победите. Не можеш да се сближиш с някого, ако не се разкриеш поне малко пред него. Мисля, че те ще проявят голямо разбиране. Никой не би имал против човек да признае, че е сбъркал.

Грейс усети как Евелин се изпълва с признателност.

— О, благодаря ти, Грейс. Толкова си добра.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди.

— Надявам се да се нареди и за Трикси. Надявам се, че ще си намери добър мъж.

— Сигурна съм.

Евелин пъхна кърпичката в ръкава си и си пое дълбоко дъх.

— Ти си добра жена, Грейс. Този остров е пълен с объркани хора, но за теб винаги съм била сигурна.

 

 

— Какво искаше? — попита Фреди, когато Евелин си тръгна.

Грейс се смръщи.

— Мисля, че дойде да се извини, по свой си начин, задето осъждаше онези момчета.

— И какво ти каза?

— Говореше за Луси.

— Да не смята, че можеш да я откриеш?

— Не, просто искаше да поговори с човек, който ще я разбере. Каза, че не можела да говори с приятелките си.

— Разбира се, че не може да говори с приятелките си. Твърде горда е. Но ти си страничен човек, Грейс. Пред теб няма нужда да пази приличие.

— В такъв случай съм поласкана.

— Изглежда изплашена.

— Мисля, че се учи на състрадание.

Той се изсмя цинично.

— Учи се, че колкото по-високо летиш, толкова по-тежко ще паднеш.

Грейс искаше да го попита как е решил да дойдат в Теканасет след войната, но това беше толкова отдавна, че беше глупаво да повдига темата. Това нямаше да промени нищо; поне тя така смяташе.

Той вдигна вежди.

— Да?

— Нищо — отвърна Грейс.

— Изглеждаш, сякаш искаш да ме попиташ нещо.

Тя поклати глава.

— Не, просто мислех за Евелин. Много се изненадах да я видя. Мисля, че винаги ме е смятала за по-нисша от нея.

— Е, не си — отвърна Фреди. — Това е Америка, слава богу. Евелин Дърлакър е проста госпожа Дърлакър, като теб. — И отново влезе в кабинета си.

Но Грейс не можеше да спре да мисли за миналото. Ако лорд Пензълуд им бе помогнал да се заселят в Америка, защо Фреди не й беше казал? Какво криеше? Тя си наля чаша вино и се върна в дневната. Работеше по градински дизайн за млада двойка, които тъкмо бяха купили имот на Халциън стрийт. Седна на дивана и взе скицата. След като решеше какво ще създаде, тя щеше да направи истински план, който да представи на клиентите. Но когато се вгледа в хартията, виждаше единствено градините на Уолбридж Хол. Остави скицата и отпи от виното. После сви крака под себе си и облегна глава на възглавницата. Затвореше ли очи, миналото винаги беше там — точно под клепачите й.