Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Beekeeper’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Санта Монтефиоре

Заглавие: Дъщерята на пчеларя

Преводач: Боряна Даракчиева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2017

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-233-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9302

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Пчелите приеха новия си дом, както Грейс се надяваше. Тя ги наблюдаваше и си припомняше вечерта с Руфъс, повтаряше си разговора отново и отново, докато вече чуваше дълбокия тембър на гласа му, сякаш той бе точно до нея. Представяше си симпатичния начин, по който свиваше рамене, когато се смееше, смутеното изражение, което смекчава лицето с фини черти, и откриваше там изненадваща уязвимост, която не беше забелязала преди. В онзи миг до стълбата, когато се смяха заедно на тревогите му, той някак й стана равен. Вече не беше аристократ на пиедестал, а мъж, който незнайно защо го беше грижа за нея.

Вечерите, когато Фреди беше в кръчмата с баща си и приятелите си, тя започна да прави синя копринена торбичка с лавандула за Руфъс, за да спи по-добре. Много й се искаше да избродира „Р“ отпред, но се страхуваше, че Фреди може да я намери. Затова избродира малка пчеличка. Оправдаваше се пред себе си, че просто иска някак да му благодари за огромния букет, който й беше изпратил на сватбата. Нямаше причина да се чувства виновна. Тя не предаваше Фреди; тя просто правеше подарък за приятел.

След опиянението онази вечер Грейс се завърна към семейния живот и се опита да се концентрира върху съпруга си и задълженията си като съпруга. Прие предложението на господин Хийт за уроци по градинарство, но всеки път, щом отидеше в имението, колата на Руфъс я нямаше. Все се надяваше, че той ще се появи иззад ъгъла както във вечерта с пчелния рояк, но не стана така. Вместо това понякога виждаше лейди Джорджина на терасата заедно със свекърва й, лейди Пензълуд, и някакви добре облечени жени със светли шапки, които им гостуваха. Смехът им кънтеше над моравата, а Джонсън и другите слуги им носеха напитки и всякакви лакомства. Докато вървеше след господин Хийт с кафяв работен гащеризон и вързана с шал коса, Грейс беше невидима за дамите. Но веднъж, когато му помагаше при лехата с хортензиите близо до къщата, вдигна поглед и видя, че лейди Джорджина се взира в нея. Цигарата димеше в абаносово цигаре на сантиметри от алените й устни, а фината кожа между веждите й беше сбърчена. Грейс сведе поглед към алхемилата, но усещаше с гърба си погледа й, който сякаш прогаряше дрехите. Трескаво се питаше дали лейди Джорджина е имала нещо против, че съпругът й я е откарал с пчелите, или вероятно ги е дочула да разговарят, когато тя се качваше по стълбата? Докато превърташе възможностите, Грейс не чуваше какво й говори господин Хийт. Накрая старецът се обърна към нея и се усмихна.

— Какво ти се върти в главата, Грейс, защото си някъде много далеч?

 

 

Дойде юли и дните на Фреди се преляха в дълги вечери на полето, докато прибираше пшеницата и ечемика; връщаше се покрит с прах и вмирисан на пот. Никога не беше твърде изморен, за да попита как е минал денят й и да я изслуша, докато тя му сервираше вечеря в кухнята. Понякога, когато беше много топло, те взимаха чиниите си навън и се хранеха в градината, Фреди хващаше ръката й и си спомняха миналото. Той най-много обичаше да си припомня момента, в който я целуна за първи път до реката.

Светлината омекваше, а Грейс се питаше дали това ще е последното лято от живота, който познаваше. Войната вече беше сигурна. Фреди се бе записал в Доброволческата кавалерия на Дорсет, а госпожа Емерсън й каза, че Руфъс е последвал стъпките на баща си и се присъединил към танков батальон на Кралските драгуни. Мъжете вече не си играеха на войници, те бяха войници и мнозина щяха да жертват живота си в тази война, която беше съвсем истинска. Грейс се опитваше да не мисли за това, но когато отиваше да провери кошерите и чуваше само тихото чукане на кълвача, лекото чирикане на сините синигери и мелодичните песни на коса, сърцето й се изпълваше с тъга по всичко, което можеше да изгуби. От спокойната красота на градината тя с ужас гледаше към хоризонт на мрак и смърт. Войната наближаваше и като могъща буря щеше да помете всичко, което тя обичаше.

На трети септември Британия обяви война на Германия. Грейс стоеше до радиото с Фреди, Мей, Майкъл, Джоузефин и другите местни в „Лисицата и гъската“. Искаха да чуят новината заедно, в кръчмата, където щяха да намерят утеха и подкрепа от останалите. Грейс огледа зачервените лица и трескавите очи на младите мъже, които бяха изпаднали в патриотична треска и бяха изпълнени с възмущение от дързостта на Адолф Хитлер. Но за разлика от тях, тя не виждаше в това вълнуващо приключение. Виждаше само смърт и нещастието на онези, които като нея щяха да останат тук. Погледна към Мей и видя, че тя плаче.

Когато се сбогуваше с Фреди, Грейс го прегърна силно с надеждата, че с тази яростна прегръдка някак ще се реваншира за торбичката с лавандула и обичта си към Руфъс. Затвори очи, почувства как сълзите й се стичат по сакото му и мълчаливо се помоли на Бог да й прости и да опази скъпия й Фреди, чиято любов не заслужаваше. Фреди я целуна страстно, но очите му сияеха от вълнение, а нейните сълзи само засилиха решимостта му да се докаже на бойното поле и да се върне при нея като герой — герой, който не би се страхувал от ужилване на пчела.

Когато всички годни за война мъже заминаха, старият мистър Хийт и мистър Суифт единствени останаха да поддържат градината, а господин Гарнър вече нямаше работници. Сега Грейс и другите жени в Уолбридж трябваше да се погрижат за всичко. Маркиза Пензълуд, вече без съпруга и сина си, щеше да взима всички решения. Тя прие това с железния стоицизъм, с който беше прочута нейната класа, и започна да надъхва жените като истински полковник. Тя ги събра на моравата, където госпожа Емерсън сервира чай и сладкиши под дървото, както бе направила и на годежното парти на Руфъс и лейди Джорджина миналото лято, и ги призова да бъдат единни, защото войната трябва да се води на всички фронтове.

Беше топъл септемврийски ден, но над тревата се носеше хладен ветрец, който им напомни, че лятото и безгрижният живот вече са свършили. На петдесет години, лейди Пензълуд още беше привлекателна, с високи скули и пълни, изящно извити устни. Меката й коса и красивите кафяви очи не скриваха силата в челюстта и брадичката, и ако някой се съмняваше в способността й да управлява имението, то нейната решителност и деловитост бяха достатъчни, за да убедят всички поне в намерението й. Тя застана пред тях висока и елегантна, с пола и сако от светъл туид, кремава копринена блуза, закопчана до врата, и ниски кафяви обувки с връзки. Носеше семпла кафява шапка с поразително ветрило от фазанови пера от едната страна. Изглеждаше надеждна и достолепна. Тя ги караше да повярват, че са способни на всичко, дори да отблъснат немците, ако те дръзнеха да припарят в Уолбридж. Затова Грейс преглътна сълзите и реши да се концентрира върху завръщането на Фреди. Със сигурност войната скоро щеше да свърши и всичко щеше да си дойде на мястото.

 

 

Коледа дойде и отмина, а Грейс тревожно чакаше писмата на Фреди. Те не й казваха много за живота на фронта. Бяха изпълнени със спомени: за езерото, за фермата, за гората напролет и най-вече за любовта му към нея. Единствено беглото споменаване, че писмата й го спасявали от това да „потъне в самота и носталгия“ и че ги държал до сърцето си, за да ги чете отново и отново, й позволи да надникне в живота му там. Той пишеше, че мечтае за прости неща, и сега цени съвместния им живот още по-силно.

Той й липсваше. Но тя нямаше време да се отдаде на самотата си. Беше част от голяма и весела група жени — Женската земеделска армия, както ги нарече правителството, — които работеха във фермата и в зеленчуковите градини и осигуряваха производството на храна за фронта. Дойдоха да помагат и жени от Лондон. Сред тях имаше едно дръзко момиче от Боу, на име Руби, което живееше при Грейс. Първоначално Грейс не искаше никой да се настанява в стаята на баща й, но лейди Пензълуд поговори с нея и я убеди, че не е здравословно да държи тази стая като светилище.

— Сега сме във война, скъпа, и не е време за сантименталности — каза тя, а Грейс видя Руфъс в нейните тъмнокафяви очи и фини черти и веднага отстъпи.

Руби беше забавно момиче на деветнайсет, което търсеше приключения. С руси къдрици, сини като на кукла очи и порцеланова кожа, тя щеше да прилича на Златокоска, ако не беше аленото червило, което слагаше дори на нивата, и цигарата, която вечно стърчеше от ъгълчето на устата й като на някой хамалин. Грейс веднага я хареса, особено когато Руби, която си нямаше и понятие от селска работа, се смееше гръмогласно всеки път, щом изскубнеше бурен и установеше, че е морков или репичка. Седяха до късно, слушаха радио и клюкарстваха — клюки в имението имаше в изобилие.

Уолбридж Хол внезапно се изпълни с деца, изпратени от Лондон на сигурно място, с карирани пуловерчета и обувки с връзки. Грейс, чието основно задължение бе да помага на господин Хийт в зеленчуковата градина, носеше с щайги продукцията в кухните, където сядаше за малко на приказка и чаша чай с госпожа Емерсън. Тя й довери, че лейди Пензълуд много искала още деца, затова нарочно избрала още няколко братчета и сестричета и така евакуираните деца станали седем.

— Господи, тази къща е достатъчно голяма за двойно повече деца — изсумтя тя. Отпи от чая и продължи тихо: — Лейди Мелвил беше така ужасена от внезапната инвазия на мъниците, че се заключи в спалнята си за цели два дни. Не мисля, че обича децата. Представяш ли си? Да не обича деца. Проблемът й е, че е разглезена. Лейди Пензълуд обаче е готова да запретне ръкави и да се хване на работа заедно с нас. Знаеш ли, че дойде да помага за чая на децата вчера? Представяш ли си! Седна с тях и всички се смееха и разговаряха като едно голямо щастливо семейство. Тя сега е в стихията си. Тази война й даде нова воля за живот. Тя купи кравите за мляко. Тя поиска от господин Гарнър да й покаже как да ги дои. Представи си само? Маркиза Пензълуд да дои крава. Това никога нямаше да се случи преди войната. А лейди Мелвил… тя не би припарила до животните. Казва, че й смъдели очите от тях. Дори не иска да събере яйцата. Имаме яйца да направим омлети за цялото графство. Лейди Пензълуд започна отново да язди и да излиза с господин Суифт. Това е добър начин да огледа земята и да провери как вървят нещата. Много й се възхищавам. Но не се възхищавам особено на лейди Мелвил, макар че все пак плете чорапи за интендантството.

През лятото Фреди се прибра в отпуск, с кафява униформа с колан и фуражка. Не искаше да говори за войната. Искаше да люби жена си, да пие с приятели и близки в „Лисицата и гъската“ и да инспектира фермата с господин Гарнър. Грейс беше много щастлива да го види. Месеците на Западния фронт бяха направили кожата му по-тъмна, и бяха смъкнали всяка тлъстинка от костите му, но той все още си беше същият Фреди, дръзко чаровен и закачлив. Пушеше много и заедно с Руби изпълваха кухнята с мъгла за минути.

Грейс му приготвяше огромни ястия от готварската книга на майка си. Дажбите се отразяваха по-малко на хората в провинцията благодарение на зеленчуците и млечните продукти, които идваха от имението, и тя вадеше мед от кошерите вместо захар, така че Фреди се хранеше добре. Той поглъщаше огромни количества и когато се върна в батальона си в края на отпуската, лицето му се беше наляло, а бузите отново розовееха.

Грейс много се радваше на съпруга си и щом той си тръгна, тя потъна в така дълбока самота, че нито Мей, нито Руби успяха да я разведрят. Част от нея копнееше за дете, за да има кого да обича и за кого да се грижи, но мисълта да роди в такъв плашещ и несигурен свят я ужасяваше, затова месец след заминаването на Фреди посрещна със смесени чувства факта, че не е забременяла. Посвети се на пчелите и на зеленчуковата градина в имението, пишеше на Фреди дълги писма на хартия за въздушна поща с най-ситния почерк и се молеше за него, преди да си легне.

Отдавна беше завършила торбичката за лавандула за Руфъс, но не знаеше как да му я изпрати. Тя стоеше на нощното й шкафче до четките за коса и парфюма, и съхраняваше спомени и копнежи, от които Грейс знаеше, че трябва да се освободи. Но седмиците минаваха, а тя осъзна, че все по-често вади от чекмеджето писмото, което й бе написал след смъртта на баща й, и картичката, дошла с цветята в сватбения й ден. Безмълвно се молеше на Бог да го опази и със същите трескави молитви търсеше прошка за безразсъдното си глупаво сърце.

Тогава един ден в края на лятото Руфъс се прибра у дома.

 

 

Грейс буташе велосипеда си през гората след дълъг ден работа в градините на имението. Въздухът беше влажен и малки мушици висяха на облаци, уловени в сноп светлина от залязващото слънце, което изливаше лъчи през пролуките в листата. Грейс слушаше с удоволствие шумоленето на животни в храстите и отново си спомняше за нощното дихание, което Руфъс твърдеше, че долавя, когато мракът изостря слуха. Точно когато си помисли за него, той се появи пред нея. Вървеше по тясна, съседна на нейната пътечка.

Изненадата й беше така огромна, че я лиши от задръжки.

— Руфъс! — извика тя щастливо. — Прибрал си се!

Той се зарадва на ентусиазма й. Усмихна се широко и свали шапката си.

— Прибрах се. И много се радвам, че съм тук.

Грейс огледа капитанската му униформа. Той беше по-красив отвсякога и тя усети как адреналинът се излива във вените й.

— В отпуск ли си?

— Прехвърлиха ме в щаба на генерал Донкастър в Бовингтън — отвърна той.

— Това е прекрасно! — възкликна Грейс.

— Дойдох за кратко. Скоро ще замина пак. За Африка.

— О… — Очите й издадоха разочарованието й и той се усмихна топло, сякаш ясно видя горящата в нея любов и това го трогна.

— Но сега съм тук — добави тихо.

— Кога се върна?

— Този следобед.

— Изглеждаш добре.

— И се чувствам добре, макар че храната е лоша. Липсват ми пържолите и паят с бъбреци на госпожа Емерсън. Войната е приключение, но се опасявам, че ще е много, много дълго.

— Не говори така — изстена тя. — Не мисля, че ще го понеса.

— Тогава да не говорим за войната. Не е ли хубаво тук? — Въздъхна с наслада и огледа папратите и къпините, сякаш ги виждаше за първи път. — Остави си колелото, Грейс. Искам да ти покажа нещо.

Тя се поколеба за миг, внезапно осъзна, че е сама с него, и се притесни как би изглеждало това, ако някой ги види.

— Само за минутка — каза той, а изражението му беше така мило, че тя остави колелото да падне в тревата и го последва обратно по пътеката, по която беше дошъл, навътре в гората.

Папратите бяха високи до кръста, а пътеката толкова тясна, че трябваше да вървят един зад друг. Руфъс тръгна по едно възвишение и я изведе в част от гората, която тя познаваше добре, защото понякога идваше тук с господин Суифт, за да му помага с фазаните. Но после той се отклони от пътеката и пое право през храстите. Тя го последва мълчаливо, докато не стигнаха до малка полянка. В единия й край имаше дървена детска къщичка.

— Татко я построи за мен, когато бях малък — каза й Руфъс. — Смятах я за великолепна.

— Колко хубаво.

— Той обича да строи разни неща. Разбира се, щеше да е по-доволен, ако беше лодка. — Изсмя се тихо, привеждайки рамене. — Но ела да видиш какво открих току-що. — Хвана я за ръка и от допира му бузите й пламнаха. Тя знаеше, че трябва да се отдръпне, но й беше толкова хубаво така, че не го направи и опита да се убеди, че той просто се държи приятелски.

Руфъс се обърна и опря пръст в устните си. Любопитството й нарасна и тя забрави за ръката му. Той внимателно отвори с крак вратичката и й даде знак да погледне вътре. Грейс се наведе и най-сетне го пусна. В горния ъгъл на малката къщичка имаше птиче гнездо, пълно с малки пухкави пиленца, жълтите им човки зееха отворени в очакване на храна. Докато ги гледаше, притеснението й, че е сама с Руфъс, изчезна напълно заради трогателната сцена.

— Невероятно е да видиш пълно с пиленца гнездо в края на лятото! — прошепна тя, отдръпвайки се. — Късметлии сме, че ги видяхме така отблизо. Но как майката влита вътре?

— През прозореца. Не й трябва много място. Дойдох да видя къщичката и да вляза за миг в детството си. Да си почина в спомените. Сега животът е твърде сериозен за моя вкус. — Усмихна се тъжно и Грейс забеляза в очите му нещо мрачно, което не беше виждала преди. — Дойдох да избягам и тогава те чух как си тананикаш по пътеката.

— Тананиках ли си?

— Да, тананикаше.

— Не съм усетила.

— Реших, че ще ти хареса да видиш пиленцата. Казах си, че от всички, които познавам, Грейс Валънтайн е единствената, която истински ще им се зарадва.

— Те са прекрасни — отвърна тя, поласкана.

Той се вгледа в нея, нежността в очите му беше съвсем неприкрита.

— Не, ти си прекрасна — рече тихо. Грейс се втренчи в него, сепната от това неочаквано изявление. — Господ да ми е на помощ, Грейс, но те обичам: Не мога да го отричам и не мога да го потискам повече. Обичам те с цялото си сърце.

Изплашена, Грейс неволно ахна.

— Недей! — промълви, но дори тя чу немощта в гласа си и разбра, че той вижда, че отвръща на любовта му, която се прояви в розовината, избила по бузите й. Несмутен от слабия й протест, той се наведе и притисна нежно устни в нейните.

Отдръпна се и каза:

— Ако не ме обичаш, кажи го и няма да те целувам повече. Обещавам. Можем да се преструваме, че това не се е случило.

Грейс поклати бавно глава.

— Обичам те, Руфъс — каза тя бавно. Думите, изречени на глас, бяха като освободени от клетка гълъби и тя разбра, че вече не може да ги върне обратно. А когато той я прегърна, за да я целуне отново, тя осъзна и че не иска да ги връща.