Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (10)

Глава 10

Уолбридж, Англия, 1938 г.

За първи път Грейс плака за Руфъс в деня на неговия годеж през пролетта на 1938 г. И не беше за последно.

Тя не го бе виждала от онзи юли, преди пет години, когато я откара до къщата на пчеларя с лъскавото си алфа ромео. Макар че през следващите години все се оглеждаше за него от тайната си наблюдателна позиция точно под гората, тя така и не го видя, нито него, нито колата му. Дори да си беше идвал у дома, Грейс не разбра за това.

Естествено нямаше причина той да търси компанията й. Грейс вече беше млада жена, но от класова гледна точка бяха буквално от различни светове. И все пак тя копнееше за него. Пазеше спомена за лицето му в онзи ден, в открития автомобил, като снимка от пощенска картичка, която държеше до сърцето си, а най-прекрасното на спомените е, че не избеляват. Фотографиите може да се повредят, да избледнеят от слънцето, да потъмнеят и да се набръчкат, но спомените са винаги нови като в деня, когато са създадени. Тъмношоколадовите очи на Руфъс, които й се усмихваха с топлина, бяха така ярки, все едно е било вчера.

Тя бе споделила мечтите си с майка си, защото знаеше, че макар да не може да я види, тя е близо, слуша я с интерес и я обича безусловно. Понякога плачеше във възглавницата си, защото се страхуваше, че любовта й към Руфъс ще й попречи да се наслади някога на истинската любов. Тревожеше се, че никой няма да успее да вдъхне в нея тази опияняваща смес от щастие и копнеж, както стори Руфъс. Прие, че той не би могъл да я обича, но таеше тайно желание в сърцето си, съвсем мъничко, едва доловимо, че някак си, по магия, светът ще се промени и един ден Руфъс ще я обича така, както би обичал жена от неговия свят.

Но тогава чу, че той се жени, и всичките й мечти бяха разбити в един ужасен, опустошителен миг.

Беше неделя вечер в „Лисицата и гъската“. Грейс тъкмо беше навършила деветнайсет. Седеше в кръчмата с баща си, леля Мей, чичо Майкъл, Фреди и по-малката му сестра Джоузефин. Грейс не харесваше особено Джоузефин. Тя имаше доста остър език и щастието на другите я дразнеше толкова много, че ставаше груба. Фреди вече работеше на пълен работен ден в имението Уолбридж. Господин Гарнър още беше съвсем жив, така че мечтата на Фреди да управлява фермата засега не се бе осъществила. Грейс работеше четири следобеда в седмицата при един пенсиониран полковник, който живееше сам в голяма къща в края на града. Преподобният Дибън я бе препоръчал и старият полковник й плащаше добре само за да му почете, тъй като зрението му бързо отслабваше, а той обичаше книгите повече от всички друго на света. И така, Грейс, със сладкия си глас и добра дикция, беше идеалният компаньон, който носеше удоволствие и удовлетворение на благодарния старец.

Всички се чудеха защо Артър Хамблин така и не се ожени отново. Щеше да има не само другарка в живота, но и да освободи дъщеря си от отговорността да се грижи за него. Някои казваха, че той още скърби за жена си, други твърдяха, че не искал Грейс да има мащеха. Каквато и да беше причината, Грейс се грижеше за него като добра дъщеря. Тя переше и гладеше дрехите му, чистеше и подреждаше къщата, готвеше му и му правеше компания. Следобедите й с полковник Редуд бяха приятно разнообразие от домашните задължения. Те й осигуряваха възможност да се отдаде на любовта си към романите, защото любимите книги на полковника бяха най-великите любовни романи на всички времена. Докато тя му четеше Толстой, Дюма и Остин, историите за разбити сърца и копнеж подхранваха собствените й фантазии и тайната надежда, че също като героите и героините от книгите, тя и Руфъс може някак си, по някакъв чуден обрат на съдбата, също да бъдат заедно.

Но тогава Майкъл Валънтайн се върна от бара с три бири — за него, Фреди и Артър — и щастливата новина, току-що научена от кръчмаря.

— Лорд Мелвил си е намерил булка — обяви той радостно, докато сядаше.

— Прекрасно! — ахна Мей. — Коя е щастливата дама?

— Дъщерята на някакъв херцог. Не зная. — Майкъл сви рамене и отпи от бирата си.

Джоузефин издиша струя дим от алените си устни като дракон.

— Какъв ужас! — изсмя се тя. — Няма нищо прекрасно в един уреден брак, мамо. Тези хора са такива сухари. Предполагам, че сватбата ще е голяма скука. — Грейс ги гледаше как обсъждат новината сред облак дим и се чувстваше като призрак. Остана съвсем неподвижна, преглъщайки мъката си, за да не разбере никой, че тази вест й е разбила сърцето.

— Не си права, Джоузи — каза Артър. — Лорд Мелвил изобщо не е като баща си. Той е остроумен младеж, който обича забавленията, сякаш е излязъл от пиеса на Ноел Кауърд^[1].

— Не казвам, че не е забавен, Артър. И със сигурност е хубавец. Просто смятам този очевиден избор на жена за досаден. — Начупените й устни се разтеглиха в тънка усмивка. — Щях да му се възхитя, ако беше взел сервитьорка или нещо такова. Бракът с дъщерята на херцог е адски предсказуем.

— И какво от това? — попита Фреди. — Той трябва да се ожени за жена от своята класа.

— Защо? За да може, когато маркизът умре и той наследи имението, тя да устройва градински партита така изискано като свекърва си. Е, за това си прав, предполагам; една сервитьорка не би знаела как да се държи като маркиза.

— Ти не би знаела как да се държиш като маркиза, Джоузи — засмя се Фреди и се обърна към Грейс, която седеше тихо и неподвижно до него, сякаш новината я беше вкаменила. — А ти какво мислиш за това, Грейс? — Въпросът му прозвуча по-скоро като предизвикателство.

— Аз нямам мнение. Все пак не ги познавам, така че… — Тя замълча, сви леко рамене и изсумтя, за да прикрие смущението си.

— Ето, Грейс е права — намеси се Джоузефин. — Защо всички толкова се вълнуват за тази сватба, след като всъщност не познават младоженците? Същата лудост е, когато се жени член на кралското семейство, но те поне са обществени фигури и всички ги знаем. Аз се възхищавам на краля, че абдикира, за да се ожени за онази непослушна Уолис. Ето, на това му се казва кураж! И лорд Мелвил трябваше да си намери някоя отракана разведена американка!

Фреди сръчка Грейс с лакът в ребрата.

— Помниш ли, че ти си падаше по Руфъс, както го наричаше тогава? — засмя се той подигравателно.

— Наричала си го Руфъс? — попита Майкъл и вдигна изненадано вежди. — Много фамилиарно.

— Наистина ли? Падала си си по него, Грейс? — присви очи Джоузефин. — Господи, не бих предположила!

— Не зная за какво говорите — отвърна Грейс и усети как лицето й пламва.

— Да, така беше. Той говори веднъж с нея след службата — каза им Фреди.

— А после доведе баба си у дома, за да я ужили пчела и да излекува артрита й — добави гордо Артър.

— Я виж ти! — изсмя се Майкъл.

— Старата маркиза във вашата малка къщичка? — попита Мей, впечатлена. — Защо не сте ни казали?

— Никога не беше идвала у нас. Това бе голяма чест — рече Артър.

— А що за човек беше? — попита Мей. — Виждала съм я само веднъж в църквата, и то отдалече.

— Беше глуха като пън — добави Артър доволно. — Трябваше да крещим, нали, Грейс?

— Не си ми казала — обърна се недоволно Фреди към нея.

Тя сви рамене.

— Не беше важно.

— На следващия ден тя изпрати шофьора си да вземе Грейс — продължи Артър, говореше на Мей, която го гледаше ококорена от изумление.

— Защо? Получи ли се? — попита Мей.

— Толкова беше доволна, че искаше ужилване и по другата ръка — каза Артър и всички зареваха от смях. — И така, моята Грейси се качи в бентлито, а лорд Мелвил я разведе из къщата и градината — моята градина. Мисля, че той много те хареса, Грейси — добави Артър, беше вече подпийнал.

— Ако те види сега, сигурно ще развали годежа си — добави Майкъл и кимна одобрително. Сега беше ред на Фреди да замълчи и да преглътне негодуванието си.

— Градината им е най-красивата в цяла Англия. Нали, Грейс? — каза Мей. — Баща ти е прекрасен градинар. Достатъчно е човек да погледне вашата градина, за да разбере що за магьосник е с цветята. Артър е роден за това! — Тя му се усмихна с обич.

— Да, така е — отвърна Грейс, борейки се със сълзите, които вече пареха в очите й.

— Е, той целуна ли те зад градинската стена? — попита Джоузефин, като погледна подразнена към една люспичка от червения лак на нокътя си.

— Разбира се, че не — възмути се Грейс. — Аз бях на четиринайсет.

— Това не би попречило на никого — каза Джоузефин.

— Да не си мислиш, че щеше да те целуне, ако беше на двайсет? — сопна се Фреди.

Грейс усети как потъва в тези подигравателни думи.

— Това е глупаво — отвърна тя унило, в опит да се задържи на повърхността.

— Може би щеше. Ти си красиво момиче, Грейс. Мъже като лорд Мелвил могат да имат която пожелаят. — Леденосивите очи на Джоузефин се взираха в нейните през панделката дим, която се виеше от цигарата пред устата й. — А ти щеше ли да му позволиш?

Грейс не хареса издевателския й тон и повтори:

— Аз бях на четиринайсет, Джоузи.

— О, аз щях да му позволя — обяви нехайно Джоузефин. — Мисля, че го бива в целувките. Има хубава уста. Жалко, че се похабява за някаква си фригидна щерка на херцог. Той никога няма да познае истинската страст.

— Откъде знаеш, че тази дама не е страстна, Джоузи? — попита майка й. — Ти не знаеш нищо за нея.

— Ами просто предполагам — отвърна Джоузи с дяволита усмивка. — Много по-забавно е да си циничен. За какво са аристократите, ако не за да се подиграваш с тях?

Когато всички излязоха от кръчмата в десет, Фреди дори не пожела „лека нощ“ на Грейс. Мей и Майкъл помахаха на нея и на баща й, когато те поеха с велосипедите по пътя, а Джоузефин хвана брат си под ръка и сведе към него глава, за да му каже някаква шега, която, щом идваше от нея, значи беше за чужда сметка.

 

 

Грейс въртеше яростно педалите, копнееше да остане сама с мъката си. Беше твърде късно, за да минат през гората, затова поеха по дългия обиколен път на светлината на фаровете. Тя кипеше от гняв заради грубостта на Фреди, който, след като й се подигра така гадно за Руфъс, спря да й обръща внимание до края на вечерта. Колкото и да го обичаше, той понякога беше прекалено жесток. Бореше се със сълзите.

Щом се озова в стаята си, тя се хвърли на леглото и заплака. Знаеше, че не е трябвало да се надява, че изобщо не е трябвало да мечтае. Надеждите и мечтите само създават нереални очаквания.

Артър реши, че дъщеря му е просто изморена, и седна в дневната. Нощите още бяха мразовити, затова той запали огън и се настани в креслото си, като четеше и пушеше лула, както всяка вечер. Нямаше представа, че дъщеря му си изплаква очите и съжалява, че няма майка, с която да сподели мъката си. Нямаше представа, че тя може да не е щастлива и доволна. Пепър дремеше в краката му. Той обърна страницата. Вече дори не помисли за лорд Мелвил и неговия годеж.

Докато следващата седмица не им донесоха покана. Пликът беше адресиран до господин Артър Хамблин, но на твърдата бяла картичка вътре след неговото име бе изписано и това на госпожица Грейс Хамблин — нещо необичайно, защото досега Артър беше канен в къщата винаги сам. Грейс обаче вече беше млада жена, затова я канеха като придружителка на баща си на мястото на госпожа Хамблин. Надяваха се да имат удоволствието от компанията им в събота, седми май, в четири следобед, на чай, за да отпразнуват годежа на граф Мелвил и лейди Джорджина Карлтън. Скоро Артър разбра, че всички, които работеха в имението, са поканени да се срещнат с дамата, която един ден щеше да стане новата маркиза Пензълуд.

Грейс прие поканата със смесица от въодушевление и ужас. Мисълта, че ще види Руфъс отново, я изпълваше с остър, болезнен копнеж и все пак знанието, че той ще е с жената, с която е избрал да прекара живота си, я пронизваше чак до сърцето й.

Фреди също беше поканен, но се преструваше, че не го е грижа и ще иде само от любезност. Мей се зае да помогне на Грейс да си намери подходяща рокля.

— Трябва да изглеждаш прекрасно — рече тя, докато я влачеше към единствения магазин в града, който продаваше дрехи, достатъчно изискани за подобен повод.

— Но аз нямам пари за нова рокля — възрази Грейс.

— С Майкъл ще ти я купим — настоя Мей. — Аз съм най-близкото до майка, което някога си имала, затова ще го направя с радост. За щастие летните рокли не са така скъпи като зимните.

Грейс изпробва няколко рокли и се спря на красива рокля на цветя в синьо и жълто, с копчета отпред и къси бухнали ръкави.

— Имам подходяща шапка за нея — каза Мей, като подръпваше тук-там роклята. Отстъпи назад и я погледна с възхищение. — Приличаш на истинска дама — рече тя развълнувана. — Жалко, че майка ти не може да те види. Щеше да е много горда, със сигурност. Все пак ти си имаш Артър и нямам търпение да видя физиономията му, когато осъзнае, че малкото му момиченце е пораснало.

— Роклята е красива, лельо Мей — каза Грейс, като се взираше в отражението си. Май беше права, с тази рокля изглеждаше изискана. Това я поободри. Вероятно когато той я види…

В деня на приема Мей цяла сутрин навива косата на Грейс и я прихвана на букла отстрани. Косата й беше гъста и лъскава и отне на Мей повече време от очакваното. След това тя нагласи шапката под кокетен ъгъл, а Джоузефин донесе козметичния си комплект и настоя да гримира Грейс лично. Грейс погледна оскубаните й вежди и яркото червило а ла Джоан Крофърд и потръпна. Никога не беше слагала грим и мисълта, че ще изглежда така жестока и изкуствена като Джоузефин я изпълни с ужас. Слава богу, Мей се намеси и се спряха само на розово червило и лек руж на скулите. Миглите й бяха оставени на мира, а сините сенки, които Джоузефин извади от комплекта, скоро се озоваха пак на мястото си.

Когато се върна от градината, за да се преоблече, Артър беше смаян от младата жена в коридора, която толкова много приличаше на покойната му съпруга. Той онемя от изумление, а в очите му засия смесица от гордост и мъка. Мей веднага се притече на помощ.

— Не е ли красива, Артър? — ахна тя. — Ще е хубавицата на приема, сигурна съм.

— Няма да има голяма конкуренция — рече кисело Джоузефин.

— О, не зная, ще се изненадаш колко добре изглеждат някои от дамите, когато се нагласят — сопна се Мей.

Артър успя да се усмихне леко и изграчи:

— Много си красива, Грейс.

— Ето, казах ли ти, че баща ти ще е много горд? И имаш причини да си горд, Артър, с Грейс до теб. — Тя се засмя. — Фреди ще ревнува, нали, Джоузи?

— Няма да ревнува от Артър, мамо.

— Но ще му се иска тя да е до него.

— Тогава можеше да я покани да иде с него, вместо да се цупи като срамежливо дете.

Мей отведе Артър настрани с многозначителна усмивка.

— Ще си прекараш много добре. Искам да ми разкажеш всичко. Всяка подробност. Няма да забравиш нищо, нали? Ще чакам с нетърпение.

— Ще оставя подробностите на Грейси — каза Артър. — Но ще ти разкажа всичко на сутринта.

Мей плесна с ръце.

— Е, сега ще ида да видя как се справя Фреди. — Тя взе чантата си, но на прага спря. — Ще се забавлявате, нали? — Усмихна се на Артър с някак тъжно изражение и Грейс разбра, че мисли за майка й, и съжали, че и тя не я е познавала така добре.

Джоузефин последва Мей навън, като подхвърли небрежно „приятно прекарване“ на излизане.

— Най-добре да ида да се издокарам, иначе ще те изложа Грейс — каза Артър и тръгна по стълбите. Грейс влезе в дневната и застана пред огледалото над камината. То беше потъмняло, а светлината бе слаба, но все пак видя достатъчно, за да се изненада от преобразяването си. Ако се съдеше по снимката на майка й, дори тя самата виждаше приликата. Взира се усилено и малко по малко се откъсна от отражението си и видя на негово място нежното лице на майка си, което я гледаше с обич. Сърцето на Грейс ускори ритъма си и по кожата й започна да избива пот. Тя се усмихна и майка й се усмихна в отговор. Сърцето й преливаше от обич към жената, която не познаваше, но винаги бе усещала толкова близка, и когато нейните очи блеснаха от влага, блеснаха и очите на майка й. Нямаше значение, че мислите, които се опитваше да сглоби, бяха твърде оплетени, защото майка й разбираше чувствата зад тях.

— Добре ли си, Грейси? — попита Артър от прага.

Привидението бързо изчезна, когато Грейс се откъсна от транса си и отново видя в огледалото своето лице.

— Ще ми се мама да беше тук — рече тя тихо.

— На мен също, Грейси — каза баща й. — Тя с удоволствие щеше да ти помогне да се приготвиш. Много обичаше хубавите дрехи.

— Аз като нея ли съм, татко?

Лицето му порозовя от удоволствие и той кимна.

— Много, много приличаш на нея.

— Понякога я усещам. Знам, че не ни е изоставила.

— Тя не би ни изоставила, Грейси. Сигурен съм в това. И днес, и всеки ден, тя ни наблюдава оттам, където е. Не бива да закъсняваме, нали?

— Не, не бива.

— Надявам се, че ще има торта „Виктория“.

— О, татко — засмя се Грейс. — Винаги мислиш за храна!

Артър и Грейс отидоха с велосипедите до Уолбридж Хол. Минаха напряко през гората и пристигнаха до къщата по задната алея. Имението се къпеше в слънчева светлина, а гостите вече се изливаха на моравата през портата в живия плет. Грейс разпозна повечето от тях, макар че някои от жените бяха почти неузнаваеми с красивите рокли и разкошните шапки. Хората се редяха на опашка, за да бъдат приети, и Грейс изви шия, за да види отвъд тълпата Руфъс, който стоеше до годеницата си и поздравяваше гостите. Всички искаха да се срещнат с неговата избраница, но Грейс не мислеше особено за нея. Откакто получиха поканата, мислеше единствено как ще види отново Руфъс. Сега, докато редът им наближаваше, пеперудите в стомаха й запърхаха по-силно. Тя усети и непознатото пробождане на ревността, щом зърна високата жена с бяла кожа и гъста руса коса, подстригана на модерна черта. Главата й се замая. Лейди Джорджина беше красавица и не само това, тя имаше осанката и елегантността на жена, родена в най-висшите ешелони на обществото — качества, които Грейс, колкото й да копнееше за тях, никога нямаше да притежава.

Артър заговори с двойката пред тях, но Грейс не го слушаше; тя не откъсваше очи от поразителната фигура на Руфъс, който се усмихваше любезно и изглеждаше искрено доволен да види всеки от гостите. Изобщо не се беше променил. Бръчиците, които годините бяха издълбали около очите и устата му, само подчертаваха хубостта му. Тя се зачуди дали още я помни и опита да се подготви за разочарованието, когато той не успее да си спомни името й.

Най-сетне дойде техният ред. Отначало Руфъс не я позна. Той стисна ръката на Артър, след това нейната и едва когато щеше да ги представи на лейди Джорджина, се извърна рязко, изражението му внезапно омекна и Руфъс, в когото се беше влюбила онзи ден пред църквата, й се усмихна топло.

— Господи, пораснала си, Грейс! — рече той. Поглъщаше с очи лицето й, сякаш осъзнаваше, че няма достатъчно време, за да му се наслади.

— Мъничко — отвърна тя с увереност, каквато не чувстваше.

Той се взира в нея твърде дълго, сякаш в плен на внезапна магия, и тя усети, че бузите й порозовяват и не знаеше накъде да гледа. Но не можеше да откъсне очи от него, сякаш и тя бе подвластна на същата магия.

— Скъпи, няма ли да ме представиш? — попита лейди Джорджина, която се усмихваше с очакване на Грейс.

— Разбира се, Джорджи. — Той се отърси от унеса си. — Това е дъщерята на Артър Хамблин, Грейс, която е много вещ пчелар.

— Наистина ли? — Лейди Джорджина подаде ръка. — Колко интересно. — Грейс усети как се свива под хладния поглед на тази жена. Стисна ръката й, слаба, студена и много мека. Алените й устни се извиха в любезна усмивка и тя кимна за миг, преди да извърне морскозелените си очи към двойката зад тях. Артър продължи напред и Грейс, смразена от елегантното пренебрежение на лейди Джорджина, бързо погледа към Руфъс, който още се взираше в нея с изумено изражение. Усмихна му се колебливо, после последва баща си по моравата. Сърцето й бумтеше толкова силно в гърдите, че тя се изплаши, че всички ще го чуят.

— Каква красавица! — възкликна Артър. — Ослепителна е! — Той не дочака отговора на Грейс, а продължи ентусиазирано, сякаш в плен на съвсем друга магия. — Тя е истинска дама, нали? Какво удоволствие е да се срещнеш с нея! Не мисля, че съм виждал по-ослепителна жена през целия си живот. Хубава двойка са. Трябва да запомним всяка подробност, за да разкажем утре на Мей. Иначе ще е разочарована.

Грейс го слушаше, ала мислите й бяха при Руфъс. Обърна се, но вместо неговото издължено лице видя луничавата физиономия на Фреди, който се взираше в нея със зле прикрито възхищение.