Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (7)

Глава 7

Остров Теканасет, Масачузетс, 1973 г.

— Грейс? — Беше Фреди, който излезе на верандата с обичайната чаша джин с тоник, следван от кучетата. — Какво правиш тук сама?

— Гледам залеза — отговори тя и с въздишка остави миналото да се изплъзне заедно със слънцето.

— Може ли да се присъединя?

— Разбира се.

Той седна до нея на люлката и разклати леда в чашата си.

— Къде е Трикси?

— Отиде на парти на брега.

— С онова момче, предполагам.

— Да, с Джаспър.

— Това не ми харесва — рече той и отпи. — Изобщо не ми харесва.

— Но ти не си й забранил да се виждат.

— Защото знаех колко ще се разстроиш.

— Много мило от твоя страна. — Тя се усмихна и му прости, че прекъсна унеса й.

— Освен това не искам да влошавам положението. Затегнеш ли юздите, конят иска да избяга. Отпуснеш ли ги, най-вероятно ще сведе глава и ще пасе.

— Надявам се да си прав.

Тя сведе поглед към празната си чаша от вино.

— Помниш ли как те ужили пчела за първи път.

Челюстта на Фреди се стегна.

— Никога не съм обичал пчели, както знаеш — рече и отпи отново. Не обичаше да говори за миналото. Като че ли с радост го бе оставил зад гърба си, когато се преместиха в Америка преди толкова много години.

Грейс въздъхна и се вгледа в океана.

— Залезите ме натъжават, но по хубав начин — каза тя, внезапно почувствала се много сама, защото Фреди нямаше да разбере горчиво-сладката смес от удоволствие и болка.

— Какво му е хубавото да си тъжен? — попита той.

Тя се усмихна с копнеж.

— Приятно ми е да си спомням за татко, но и боли, защото той ми липсва.

— Баща ти беше добър човек — призна Фреди и кимна замислено.

— Само него имах — каза тя тихо. Фреди от миналото щеше да отговори: „Имаше и мен“. Но онзи Фреди вече го нямаше, също като баща й.

— Значи няма смисъл да мислиш за него — каза той.

Грейс почувства нужда да хване ръката му. Когато бяха малки, щеше да го направи и той щеше да стисне нейната с обич. Но войната го беше променила. Сякаш беше оставил обичта си на бойното поле, заедно с окото. Нежността си беше отишла. Спомените за по-щастливи времена бяха заровени дълбоко. Решимостта му да не поглежда назад беше яростна. Той вече не бе закачлив, а сериозен и угрижен. Навремето, когато се върна от войната, като че ли се дразнеше, че тя не разбира през какво е преминал, макар че нито веднъж не й даде шанс да разбере, като й сподели нещо. Беше се затворил за нея и тя усещаше това. И въпреки това останаха заедно. Свързваше ги дългът, а горчивината ги разделяше.

Все пак с годините той беше омекнал малко. Негодуванието му бе приело не така агресивна форма, превърна се в дистанцираност. В някакъв вид любезност, която, макар и абсолютно недостатъчна за страстна жена като Грейс, все пак й позволяваше да живее така, и то не нещастно. Моментите на неочакван плам, които го водеха в леглото й, бяха следвани от пълното му пренебрежение на сутринта, когато той заравяше лице във вестника, отпиваше от кафето си и се завръщаше в убежището на рутината. Грейс знаеше, че ако не се откъсва от механичните ритуали на това ежедневие, той се чувства в безопасност от интимността. Тя често се питаше дали всичко щеше да е по-различно, ако Фреди се беше върнал от войната с отворени обятия и отворено сърце. Ако се чувстваше обичана, вероятно нямаше да копнее така за миналото.

— Но аз имах и теб — каза тя с надеждата, че той ще реагира на окуражаващата й усмивка и вероятно ще я погледне с очите на момчето, с което беше израснала, а не с безразличието на мъжа, в който се бе превърнал.

Фреди не допи питието си и стана.

— Ще ядем ли? Умирам от глад.

Тя насочи мислите си към вечерята, само и само да не усеща болката, която студенината му предизвикваше.

— Да, паят с пиле трябва да е готов.

— Добре. Искам да ти разкажа как мина уикендът. — Гласът му беше изпълнен с ентусиазъм, когато насочи разговора към работата си. Грейс извади пая от фурната. Нямаше друг избор, освен да слуша. В живота на Фреди нямаше място за сантименталност; войната някак му беше отнела и това.

 

 

Трикси тичаше по плажа. Партито вече беше започнало. Около огромния огън на пясъка пред клуба се беше събрала цяла тълпа хора с летни рокли и отворени ризи, пиеха сангрия, а пламъците озаряваха с оранжевото си сияние оживените им лица. Трикси се огледа за Джаспър, но видя, че Сузи й маха трескаво.

— Е, колко си загазила? — попита Сузи, щом Трикси отиде при нея.

— Очаквах да е по-лошо. Луси Дърлакър е доносница!

Сузи се ухили победоносно.

— Но познай с кого си бъбреше тази сутрин в закусвалнята?

— Джордж — отвърна усмихната Трикси.

— Правилно. Предлагам да ги окуражаваме с всички сили.

— Госпожа Дърлакър ще получи удар, ако разбере.

— Да се надяваме, че тази връзка ще разцъфне, преди да е узнала. Така ефектът ще е още по-ужасяващ.

— Сузи, много си гадна.

— Не се преструвай, че не искаш да причиниш най-страшни мъки на Евелин Дърлакър!

— Мама много вярва в кармата.

— Каквото повикало, такова се обадило. Е, аз само ще помогна мъничко.

— Тя ще пожъне каквото е посяла, без значение дали ние ще помогнем. Къде са те, между другото? — Тя огледа лицата на хората, които познаваше цял живот.

— Ще дойдат. Обещаха да дойдат. О, много съм бясна на Бен. Ако скоро не ме притисне до стената, за да ме целуне, ще умра! — Тя тръсна изсветлялата си от слънцето коса и въздъхна мелодраматично. — Англичаните са толкова сдържани, това направо ме подлудява!

— Джаспър изобщо не е сдържан — каза Трикси. — Всъщност е ненаситен.

— Не ме карай да ревнувам.

— Тогава няма да ти казвам — подразни я Трикси.

— Добре де, колко далече стигнахте?

Очите на Трикси светнаха тържествуващо.

— До края.

Хвана Сузи за ръцете и заподскача по пясъка.

— Той е невероятен!

— Успокой се. Искам подробности. Как беше?

Трикси спря да подскача.

— Кара ме да се чувствам жена — каза тя сериозно.

— Това ми звучи като лоша песен.

Трикси сви рамене.

— Дори в лошите песни има истина.

— По-добър ли беше от Ричард? — попита Сузи. Говореше за любовника на Трикси от миналото лято.

— О, забрави за Ричард, Сузи. Той беше част от експерименталната ми фаза. Това е любов. — Тя понижи глас: — Не казвай на никого, но ще тръгна с тях на турне през есента.

— Той ли те покани?

— Не, но ще го направи.

— Тогава и аз ще дойда, с Бен — предложи Сузи.

— Прекрасна идея! — възкликна щастливо Трикси. — Ще идем заедно.

— О, Бен! Къде си? — Момичетата огледаха все по-нарастващата тълпа. Внезапно Сузи посочи малка групичка, която се приближаваше по плажа, и възкликна: — Ето ги! Най-сетне!

— Спокойно, Сузи. Играй го спокойно.

Сузи отметна коса и ощипа бузите си.

— Как изглеждам?

— Неустоимо — засмя се Трикси.

— Представи си само — ти, Джаспър, аз и Бен ще обикаляме Америка с автобус. Ще е прекрасно.

— С Луси и Джордж? — вдигна вежда Трикси.

— О, Джордж ще я е зарязал дотогава! — каза Сузи, намести тесните си джинси и тръгна по плажа. — Или майка й ще я е изпратила в манастир!

Лицето на Джаспър светна, когато видя Трикси.

— Здравей, красавице — рече той, прегърна я през врата и придърпа лицето й за целувка. Китарата висеше на рамото му и обещаваше някое и друго изпълнение, а между пръстите му димеше цигара. Трикси притисна устни в неговите и усети вкус на бира и тютюн. Сузи тръгна до Бен, пъхнала ръка в задния джоб на джинсите си. Той я прегърна през кръста, попита я как върви купонът и Трикси усети, че той ще целуне приятелката й тази нощ. Идеята да обикалят Америка с тях й се стори по-осъществима отвсякога.

Стигнаха до „Капитан Джак“, където момчетата започнаха да подреждат инструментите си по терасата и момичетата изтичаха да им донесат напитки. Щом се върнаха, групата беше обградена от почитателки с мини поли, едри гърди и блеснали очи. Трикси си помисли с негодувание, че приличат на пчели около гърне с мед.

— Бирите идват — провикна се тя и мина покрай момичетата към Джордж, който подреждаше барабаните си, докато Джаспър и Бен попиваха комплиментите като два щастливи сюнгера.

Сред миниполите беше и Луси Дърлакър. Тя беше вързала пепеляворусата си коса на конска опашка и бе гримирала очите си в синьо. Сузи видя шанса си и я хвана за ръка.

— Луси, ела тук. Виждала ли си такива барабани? Невероятни са. Хайде, докосни ги. — Луси нямаше нужда от втора покана, пристъпи напред и протегна ръка. Джордж погледна към нея. Не беше красива, но притежаваше очарованието на забранения плод. Когато тя вдигна очи към него, бузите й бяха червени като боровинки.

— Здравей, Луси — рече той и тя му се усмихна свенливо.

Сузи се обърна към Трикси и прошепна:

— Е, не беше трудно!

Трикси погледна за миг Луси и Джордж, но беше по-загрижена да държи другите момичета далеч от Джаспър. Той беше твърде любезен, за да ги прогони сам.

Не след дълго се появи и Джо Хорнби, който се понесе през тълпата, облечен с риза на цветя и яркочервени къси панталони, като димеше обилно с пурата си. Спря в средата на терасата.

— Добре, момчета, готови ли сте да свирите? — извика, доволен от тълпата. — Да видим какво ще покажете на добрите хора от Теканасет! — Размаха пурата и гласовете около огъня притихнаха, а хората се извърнаха да слушат.

— Дами и господа, жители на Теканасет, може ли да ви представя „Големите черни плъхове“. Още не сте ги чували, но имената им ще станат прочути като тези на техните сънародници „Ролинг Стоунс“ и „Бийтълс“. Наистина чудесно наследство. Но те ще стигнат дори по-далеч. Помнете ми думата, вие ще сте ги чули първи. Но стига приказки, ще прецените сами. Джаспър, Бени и Джордж, хайде, забивайте!

Момчетата започнаха да свирят, но усилвателите не успяваха да пренесат звука до плажа и само зрителите, които бяха най-близо, ги чуваха добре. Другите отзад се отказаха след няколко минути и подновиха разговорите си, а възрастните се мръщеха на непривичната модерна музика. Младите обаче се събраха и заподскачаха по пясъка с вдигнати ръце. Загорелите им от слънцето тела се движеха в ритъм като обсебени.

 

 

— Значи за това била цялата врява! — каза Евелин, която тъкмо бе дошла на партито, за да държи дъщеря си под око. Изглеждаше съвсем не на място с жълтите си панталони, жълтата жилетка и перлите.

— На мен ми харесва — каза Бел. — Момчето има хубав глас.

Евелин сбърчи малкото си носле.

— Хубав, но не отличен. Мисля, че за да успееш в тази индустрия, трябва да си отличен.

— Не съм съгласна, Евелин. За да успееш в тази индустрия трябва просто да си привлекателен — възрази Бел.

Бил се приближи с бира в ръка, безупречен със сините панталони и розовата риза, русата му коса беше пригладена назад като на ученик, сресан от майка си. Изглеждаше в добро настроение, защото цял следобед беше играл тенис и изгуби само един сет.

— Не е зле — рече той. — Чувал съм и по-лошо.

— Дали Трикси е тук, или Грейс е проявила здрав разум да я накаже? — рече Евелин, като оглеждаше тълпата от танцуващи тела.

— Мислех да ти кажа, че се натъкнах на Фреди сутринта, Евелин — каза Бил.

— И какво каза той? — рече тя, прекалено любопитна, за да му се скара, че не й е съобщил по-рано.

— Излиза, че е знаел къде ще ходят през уикенда.

— Нима? — попита изумена Бел. — И я е пуснал?

— Очевидно.

— Е, има си проста причина за това — каза Евелин. — Те не са като нас.

— Какво имаш предвид, Евелин? — попита Бел, макар че от тона й ставаше ясно какво има предвид.

— Нямат класа — вирна брадичка Евелин. — Не бих желала такива момчета за нашата дъщеря, но те са съвсем на нивото на хора като Валънтайн. — Говореше, сякаш те принадлежаха към съвсем различен и по-нисш вид.

— Трябва да кажа, че съм изненадана от Фреди. Винаги съм го смятала за много коректен човек — каза Бел.

— Аз пък винаги съм го смятала за много студен човек — добави Евелин.

— На игрището за голф се сгорещява — намеси се Бил. — Улучи ли дупка, в него няма нищо студено!

Евелин извъртя очи.

— Добре, писна ми от тази музика. Прибирам се. Бил?

Той въздъхна с неохота, но знаеше, че не си струва да спори с жена си.

— Казах на Луси да се прибере до единайсет.

— Тогава нямаш причина да се съмняваш, че ще е в леглото в единайсет и пет — каза Бел.

 

 

Бел се наслаждаваше на партито. Съпругът й Джон беше голям приказливец и повече от всичко обичаше да забавлява публиката си със своите истории, обикновено значително преувеличени. Тя обикаляше около огъня и говореше с приятели, докато Джон омайваше малка групичка хора, като се смееше гръмогласно на шегите си. Бел погледа младите, които танцуваха на златистото сияние на пламъците. Приличаха на диваци, подскачаха боси по пясъка, голите им ръце и крака се мятаха в почти хипнотизиращия ритъм на барабаните. Нейните деца бяха двайсетинагодишни и имаха семейства. Тя чувстваше облекчение, че вече не е нужно да се тревожи за дъщерите си. Помисли си, че не е лесно да си млад.

Остана на партито до полунощ. Дотогава повечето възрастни се бяха прибрали, само Джон остана с най-близките си приятели, за да се смеят на стари истории, които им разказваше за стотен път. Музиката също беше спряла и момчетата се изтягаха на пясъка с Трикси, Сузи и още няколко момичета, пиеха бира и пушеха някаква подозрително смърдяща трева. Бел се вгледа малко по-внимателно. Не, не може да бъде. Вечерният й час отдавна беше минал, но все пак нямаше как да сбърка светлата коса на Луси Дърлакър.

По сърце Бел беше добър човек и държеше на репутацията си като такъв. Обаче Евелин тази нощ я обиди. Познаваше я, откакто се помнеше, учеха заедно в гимназията, добре познаваше недостатъците й и беше безкрайно търпима към тях, и все пак тази нощ снобизмът на Евелин й дойде в повече. Тя не познаваше тези момчета, а семейство Валънтайн може да не бяха от „висшето общество“, както биха се изразили англичаните, но бяха свестни, добри хора. Бел много харесваше Грейс, затова, вместо да изпълни дълга си като приятелка на Евелин, тя си тръгна с Джон и остави Луси на пясъка да пуши и да флиртува чак до ранните часове на сутринта.

 

 

Малката група младежи остана около огъня, който вече се бе превърнал в алени въглени, оживяващи, щом вятърът повееше от морето. Обградени от празни бутилки и фасове, младежите се смееха и разговаряха под пълната луна, нехаещи за времето и приближаващата зора. Нежният шепот на океана ги пренасяше в неземно селение, а вълните осейваха плажа с диаманти.

Джордж и Луси седяха малко встрани от останалите. Бяха събрали глави и косата й вече беше спусната по гърба, като на русалка. Изглеждаше доста красива в полумрака, с посребряла от лунната светлина кожа. Тихият им разговор се накъсваше от приглушения й смях. Трикси си дръпна от марихуаната и я подаде на Сузи, която седеше с кръстосани крака до Бен.

— Мисията изпълнена — рече тя на приятелката си и кимна към Джордж и Луси.

— Добра работа — отвърна Сузи. — Сега е мой ред. — И подаде цигарата на Бен.

Джаспър плъзна ръка по тила на Трикси, под косата, и я придърпа за целувка.

— Много си красива тази нощ. Казах ли ти го вече? — прошепна той.

— Не, не си — отвърна тя тихо.

— Е, красива си.

— Може би ще си намерим някоя дюна, зад която да се скрием — предложи тя с нараснал от алкохола и тревата кураж.

— Няма да е зле. — Целуна я по врата. — Не съм сигурен, че още дълго ще мога да стоя кротко до теб.

— Но ако си тръгнем, ще развалим купона.

— Ако си тръгнем, купонът ще продължи — каза той. — Хайде.

Станаха, но като че ли никой не забеляза. Той я хвана за ръка и тръгнаха по плажа към мрака. После легнаха на пясъка и започнаха да се целуват. Трикси усети как крайниците й се сгряват от желание и се загърчи като търсеща ласки котка. Джаспър отметна косата й назад и зарови лице в шията й. Откри устата й и започна да я целува все по-пламенно, докато палецът му търсеше гърдите, които се издигаха и спадаха с всеки трескав дъх. Трикси не беше невинна; тя беше захвърляла задръжките с различни любовници, откакто за първи път прави секс на седемнайсет. Но нито един от тях не я възбуждаше като Джаспър. Химията помежду им бе съвършена, превръщаше всяко докосване в наслада и тя бе готова да умре за неговите бавни ласки. Той погали корема й, предизвиквайки силна тръпка на очакване, а после бедрата й под полата и стигна до памучните гащички. Пърхането в корема й се засили и Трикси отвори бедра, за да го покани в себе си.

Любиха се дълго, без да ги е грижа за времето. Когато най-сетне легнаха задоволени и смеещи се на дързостта си, чуха силно грачене някъде по плажа. Отначало решиха, че е чайка или друга изплашена птица, но когато се претърколиха по корем и се вгледаха от дюната към остатъците от огъня, видяха, че вече само две двойки седят около него и се взират в рошава жена по нощница, която жестикулираше бясно.

— О, господи! — изсъска Трикси. — Това е майката на Луси!

— Ти сериозно ли? — Джаспър си погледна часовника. На лунната светлина едва различи стрелките. Беше три и половина.

— Казвам ти. Това е Евелин Дърлакър с щръкнала коса!

Джаспър се засмя.

— О, боже, горката Луси, хваната на местопрестъплението!

— Майка й е луда!

— Така изглежда! — съгласи се Джаспър. — Радвам се, че не крещи на мен.

Те видяха как Луси беше безцеремонно повлечена за ръка по пясъка. Трикси предположи, че Евелин е видяла празните бирени бутилки, и се запита какво ли още е видяла. Дали беше сварила Луси и Джордж да правят секс? Какъв късмет, че с Джаспър се бяха скрили зад дюната. Не можеше да си позволи повече неприятности.

— Най-добре да ме изпратиш до вкъщи — каза тя, изправи се и обу бельото си. Когато погледна пак към огъня, видя, че Джордж е изчезнал, а Бен и Сузи продължаваха там, откъдето бяха спрели. За миг погледа как приятелката й е целувана от мъжа на мечтите й и се усмихна при мисълта за турнето. Щеше да е невероятно забавно.

Джаспър взе китарата, удари няколко акорда и каза:

— Написах песен за теб. Искаш ли да я чуеш?

— Много. Никой не е писал песен за мен. — Трикси седна на дюната и прегърна коленете си. — Как се казва?

— Трикси — отвърна той и се засмя.

— Вече я харесвам — развълнува се тя.

— Понякога най-простичкото е най-добро. — Той започна да свири. Тя гледаше с блеснали очи, когато той тихо запя. В този миг, докато й пееше за копнеж и желание, тя повярва, че го обича повече, отколкото някога ще обича когото и да било.

Щом свърши, Джаспър я погледна замечтано.

— Е, какво ще кажеш?

— Това е най-красивата песен, която съм чувала.

— Наистина ли? — попита той недоверчиво. — Да не го казваш само защото е написана за теб?

— Е, явно наистина си бил много вдъхновен, когато си я писал.

Той се засмя и около устата и очите му се образуваха бръчици.

— Имаш право, Трикси Валънтайн.

— Мисля, че трябва да стана талисман на групата.

— За мен ще е чест — отговори той, стана, закачи китарата на рамо и си взе якето. — Сега да те изпратя до дома.

— Джаспър.

— Да?

— Може ли да тръгна с теб през есента?

— А вашите ще те пуснат ли?

— Ако не ме пуснат, ще избягам с теб — отговори тя уверено, като го гледаше с блеснали очи.

Той се смръщи.

— Наистина ли?

— Никога не съм била по-сигурна в нещо — каза Трикси и го хвана за ръка. — Знаеш ли, бих избягала с теб на мига.

— Тогава ще бъдеш мой талисман и ще пиша песни за теб. Най-великите песни са вдъхновени от любовта.

Тя го погледна в очите.

— Наистина ли ме обичаш?

Той кимна бавно.

— Мисля, че да, Трикси.

— Мислиш.

— Не, знам го — рече той уверено. — Просто съм изненадан. За първи път ми е.

— И на мен — каза тя, внезапно смутена. — Но знам, че те обичам.

Тръгнаха по брега хванати за ръце. Чувстваха се странно уязвими, след като разкриха сърцата си. Обзе ги непознато смущение, което събуждаше и малко страх. Внезапно игривостта в отношенията им беше затъмнена от много по-зрелите аспекти на любовта.

Когато стигнаха до дома на Трикси, целувката на раздяла беше неловка.

— Забавлявах се тази нощ — каза тя и му се усмихна с надеждата да си върнат малко от предишната лекота.

— Аз също — съгласи се той с усмивка.

— Сега ще се покатеря по стената и ще вляза в стаята си през прозореца, за да не будя родителите си.

— Сигурна ли си? Да не паднеш и да се утрепеш. Тъкмо те открих. — Загрижеността в гласа му я накара да се чувства обичана и сърцето й отново се изпълни с мехурчета.

— Няма — отвърна тя. — Сега гледай как се прави. — Започна да се катери с ентусиазъм, нетърпелива да покаже уменията си. Стигна до прозореца на спалнята и се плъзна вътре. След това се наведе навън и му помаха.

— Сладки сънища! — прошепна Джаспър, помаха в отговор и й изпрати въздушна целувка. Тя гледа след него, докато той се отдалечаваше в мрака, и сърцето й щеше да се пръсне от щастие.

— Обича ме, не ме обича. Обича ме… — Дръпна завесите и си легна.