Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (11)

Глава 11

— Еха, изглеждаш различно — каза Фреди, но от изражението му Грейс разбра, че се опитва да й направи комплимент.

— Благодаря ти, Фреди — отвърна тя. Копнееше да зърне Руфъс над рамото му, но знаеше, че това ще вбеси Фреди. — И ти добре си се излъскал — добави.

— Не е ли невероятна годеницата на лорд Мелвил? — намеси се Артър, неспособен да откъсне очи от изящната лейди Джорджина.

— Невероятна класа — съгласи се Фреди. — Всъщност няма да излъжа, ако кажа, че не съм срещал по-красива жена през живота си. — И се изчерви, защото внезапно осъзна, че тези казани от злоба думи всъщност го издават.

Грейс дори не трепна.

— Вярно е, много е красива — рече тя. — Прилича на рядка орхидея. Много си подхождат.

— Е, може да е красива, но е студена — добави Фреди, после сниши глас: — Аз не бих искал да се оженя за нея.

— Предполагам, че и тя не би искала да се омъжи за теб — рече Артър, докато оглеждаше масите под стария кедър за торта „Виктория“. — Дали ще е невъзпитано, ако ида да погледна храната? — попита той.

Един иконом се приближи с поднос с напитки.

— О, какво имаме тук? — възкликна Артър и огледа подноса с екзотични на вид питиета.

— Шампанско, коктейл с джинджифилова бира, шери, пунш и сода — отвърна любезно икономът. — Ако предпочитате чай, госпожа Емерсън сервира под дървото.

— Мисля, че ще пийна коктейл — рече Артър и си взе един. — Грейс?

— Пуншът изглежда прекрасно — каза тя, посягайки към подноса. В този миг зърна Руфъс зад рамото на иконома. Той все още посрещаше и поздравяваше гостите с грейнало от удоволствие лице, сякаш наистина му беше приятно да стиска ръцете на верните си служители, които, също като армия от мравки, поддържаха огромното имение на баща му в ред. Ледената му годеница започваше да се топи на слънцето. Вече едва успяваше да изобрази усмивка и Грейс беше сигурна, че напряга гърлото си, за да потисне прозявка.

Внезапно Руфъс вдигна очи и със сепване срещна погледа на Грейс, сякаш тя излъчваше някакво странно магнитно привличане, на което той не можеше да устои. Стъписана, че я е хванал да го гледа, тя застина на мястото си, втренчена в него с широко отворени очи. За един кратък, вечен миг светът около нея сякаш замря.

Съществуваше единствено Руфъс с неговите тъмни, питащи очи, които си проправяха път към душата й, сякаш добре го познаваха.

После мигът отмина. Хората около нея дойдоха на фокус, а гласът на баща й проникна до съзнанието й.

— Грейси? — Кръвта се втурна към бузите й в прилив на смущение и с огромно усилие тя извърна поглед. — Добре ли си?

Грейс отпи от пунша.

— Ще идем ли да видим закуските? — предложи тя, едва овладявайки гласа си.

— И още как — рече той. — Фреди? Ще идем ли да видим какво се предлага? Обзалагам се, че ще има прекрасни сладкиши.

Тримата поеха по моравата към масите. Артър се засмя от удоволствие, щом видя тортите, кифличките и бисквитите, наредени в красиви порцеланови чинии. Тръгна покрай тях, клатейки глава от удивление и с пламнали от удоволствие бузи.

— Вижте само! — възкликна Фреди. — И ние сме първите.

— Все някой трябва да е пръв — каза Грейс. — Какво ще си вземеш?

— Торта с шоколад — отговори Фреди. — А ти?

— С кафе.

— Нека си ги поделим. Ти ще си вземеш от моята, а аз ще си взема малко от твоята.

Тя се засмя.

— Много си лаком, Фреди!

— Защо да се задоволяваш с една, ако можеш да вкусиш от две?

Щом ги видяха до масите, останалите скоро се присъединиха и тортите бяха обградени от нетърпеливи гости, които разговаряха и коментираха вкуснотиите и деликатната красота на бъдещата графиня Мелвил. Госпожа Емерсън, топчеста дама с огромни като балони гърди и широки колкото масата бедра, радостно говореше с всеки и подаваше чаши от фин порцелан с чай „Ърл Грей“. Артър я познаваше още от дете, защото беше израснал в Уолбридж, и се застоя при нея, за да разменят по някоя шега, докато той дояде тортата си и реши от кое друго сиропирано изкушение да опита.

Въздухът се насищаше с парфюм, докато слънцето сгорещяваше дамите. Грейс се размотаваше с Фреди и разговаряше с познатите си, от колегите на Фреди във фермата до мрачния господин Гарнър, когото Фреди се надяваше един ден да замести. Всички бяха тук. Градинари и лесовъди, прислужници и готвачи, икономи и лакеи. Грейс забеляза, че маркиз и маркиза Пензълуд също са сред множеството. Маркизата стоеше с две красиво облечени дами, които Грейс не познаваше. Те като че ли бяха много поласкани да говорят с нея и тя им кимаше с леко сведена глава, посвещавайки им цялото си внимание, като ги караше да се чувстват единствените хора на тази морава, с които би искала да разговаря. Маркизът се смееше сърдечно с полковник Редуд, когото Грейс не очакваше да види на приема, и с преподобния Дибън, който присъстваше на всеки прием. Тя сподели тортата си с Фреди, който се върна до масата за още едно парче от тортата с кафе. Завари там Артър да кръжи около тортата „Виктория“ и остана да поговори с него и госпожа Емерсън, която обичаше дръзките млади мъже като Фреди повече от тортите.

— Здравей, малка пчеличке — чу се глас зад Грейс. Тя се обърна и видя, че над нея се извисява Руфъс. Сърцето й изпърха стреснато и тя примигна от изненада. — Как са твоите мъхести приятелчета? Не жилят никого, надявам се? — попита той.

Грейс се усмихна изчервена.

— Не, вършат си работата тихо и кротко.

— Чудесно. — Той се взираше в чертите й, като че ли изненадан от видяното. — Сякаш не много отдавна беше още момиче. Виж се сега. Как лети времето…

— Да — отвърна тя, опита се да измисли нещо остроумно, но не можа, защото главата й се беше изпразнила от смущение. — Поздравления за годежа — каза, но си спомни, че вече го беше поздравила.

— Благодаря ти. А ти? — Очите му като че ли проникваха под кожата й. — Врече ли се на някого?

Тя се засмя и направи физиономия.

— Не, не, аз… — Погледна към масата, където баща й още разговаряше и унищожаваше парче от тортата „Виктория“. — Още съм с татко. Само двамата срещу целия свят. — Изражението й омекна, докато гледаше баща си. — Той хареса тортата.

— О, това е от компетентността на госпожа Емерсън. Невероятна готвачка. Ако живеех тук постоянно, щях да съм с нейните размери. — Той се засмя смутено. — Знам, че е ужасно грубо от моя страна, но когато бях малък, я наричах Тлъстачката.

Грейс вдигна ръка пред устата си.

— Това е ужасно.

— Да, наистина. Все пак аз много обичам старото момиче.

— Как е баба ти?

— Жива, колкото и да е изумително. Всяка година мама казва, че ще й е последната, и тя всяка година я опровергава. Ако има още една война, ще й предложа да се запише доброволка. Ще я сложим на предната линия, за да покаже това-онова на ония гадове.

Грейс се разтревожи.

— Наистина ли смяташ, че пак ще има война?

— Опасявам се, че Хитлер я иска. Той събира армия. Вече погълна Австрия и сега е хвърлил око на Судетите. Страхувам се, че войната е неизбежна.

— Но ние едва се възстановихме от предишната — възрази Грейс.

— Така е, но не мисля, че хората се учат от историята.

— Не говори така.

— Човешките същества наистина са много глупави, Грейс.

— Не чак толкова глупави, че да изпратят млади мъже към смъртта.

— Правили са го вече и ще го направят отново, и отново. Всичко е заради власт, а хората са готови на всичко за власт, дори да жертват синовете си.

Очите й потъмняха от тревога.

— Дори теб?

Лицето му омекна и в усмивката му се появи нещо много интимно.

— Би ли имала нещо против?

— Да, бих.

— Много си сладка, Грейс. Наистина, не мисля, че съм срещал по-сладка жена от теб.

Тя отново се изчерви.

— Нищо подобно. Щях да съм коравосърдечна, ако не ме беше грижа за младите мъже, които ще умрат.

— Това ще се случи, но ако Господ пожелае, няма да трае колкото Голямата война. Аз ще завърша дните си тук, в Уолбридж, като правя каквото баща ми е правил и неговият баща преди това. Итън, Оксфорд, Сандхърст; вече отметнах тези графи. Подобна приемственост наистина носи известно удовлетворение, но, между нас казано, монотонността ме ужасява. Всичко е твърде предвидимо. Аз искам в живота си да има неочаквани обрати и изненади, които не са предначертани още от раждането ми. Знаеш ли, по някакъв странен начин аз дори очаквам тази война. Тя поне ще прекъсне инерцията. — Въздъхна. — Все пак не бива да се оплаквам. Аз зная бъдещето си, много хора нямат лукса на подобна сигурност.

— Не мога да се сетя за нищо по-хубаво от живот в това красиво място.

— Ще ти омръзне, Грейс. Твърде голямо е.

— Но градините…

— Да, градините са специални. Пълни с пчели. — Усмихна се. — Артритът на баба се подобри за известно време, но после пак се влоши. Тя настояваше да те доведа, но аз отказвах. Знаех, че ще се разстроиш, ако станеш причина за смъртта на още едно от твоите любими създания.

— Щях да го направя заради нея. Горкичката, ръцете явно много я боляха.

— Приличат повече на щипки, отколкото на ръце. Изненадан съм, че не е излязла да те търси. — Той сви ръце като щипки и направи страховита физиономия.

Грейс се засмя.

— Много си лош, Руфъс!

— Ако знаеше, че си тук, щеше да те прати из лехите да търсиш пчели. Но тя не понася хората по принцип, затова такива приеми са истински кошмар за нея. Дори не съм сигурен, че ще дойде на сватбата.

Стомахът на Грейс се превъртя при споменаването на сватбата му.

— Тя кога е?

— Следващият май. След много време, но Джорджи иска да се оженим, когато зюмбюлите цъфтят, и аз не мога да й откажа това. Ще я отведа от дома й в къща в Лондон, където няма никакви зюмбюли.

— Прекрасно време за сватба.

— Така е. — Внезапно той сякаш се натъжи и сбърчи чело. — Понякога се чудя…

В този момент Артър и Фреди се присъединиха към тях. Артър явно си прекарваше повече от добре, но лицето на Фреди беше потъмняло от раздразнение и Грейс се зачуди кой ли го е обидил.

— Е, баща ти вече е тук и аз ще отида при гостите. — Руфъс погледна към Фреди и се усмихна. — Не е възпитано да оставиш дама сама. — Отдалечи се и веднага беше прехванат от госпожа Гарнър и две обилно напудрени нейни приятелки.

— Какво искаше той? — попита Фреди.

— Пита ме за пчелите — отвърна Грейс. — Напомни ми онзи път, когато доведе баба си у дома.

— Той те помни, Грейси — заяви гордо Артър.

— Не съвсем — отвърна тя. — Просто беше любезен.

— Предполагам, че са длъжни да обикалят и да разговарят с всички — каза Фреди. — Но е прав, не биваше да те оставям сама. Така не е могъл да говори с някой друг.

— Ако лорд Мелвил не искаше да говори с мен, можеше просто да ме представи на някого — рече Грейс и направи нещо съвсем нетипично за нея — отдалечи се от тях. Просто им обърна гръб и се смеси с тълпата. Как смееше Фреди постоянно да я кара да се чувства незначителна и неадекватна? Разговорът с Руфъс й беше донесъл прилив на увереност. Щом той можеше да е така мил с нея, значи и Фреди можеше. Тя нямаше нужда от злобни забележки, особено от човек, когото познаваше цял живот.

Докато вървеше из тълпата, изпита някакъв триумф. Не се обърна, но знаеше, че малкият й жест на непокорство е изненадал Фреди толкова, колкото и нея самата. За миг се притесни с кого ще разговаря — не искаше да се натъкне на лейди Джорджина, но точно тогава видя грейналото от удоволствие лице на полковник Редуд.

Когато стана време да си тръгват, Грейс беше погълната от ужасно усещане за поражение. Руфъс щеше да се ожени. Тя сигурно никога нямаше да го види отново. Той бе казал, че ще остарее тук, в Уолбридж, но не беше споменал, че възнамерява да живее тук сега. Каза й, че ще живее в Лондон, и тя предположи, че ще остане там, докато баща му почине и му остави имението в наследство. Може би щяха да минат години, преди да го види отново. Много години. Тя усети как отчаянието се надига в гърдите й и свива гърлото й. Ако беше сама, щеше да се отдаде на сълзите, но сега трябваше да се усмихва.

Лорд Мелвил и лейди Джорджина стояха до портата и изпращаха гостите. Този път нямаше опашка и някои само помахваха и им благодаряха на излизане. Но Грейс отново се озова пред Руфъс заедно с Фреди и баща си. Този път Руфъс не позволи на очите си да се застоят на нея. Сбогува се любезно, а лейди Джорджина изрази възхищението си от вкусния й мед.

— Ще се погрижа госпожа Емерсън да изпрати една кутия от него в Лондон — каза тя, докато стискаше ръката на Грейс със своята студена и тънка ръка.

— Пожелавам ви много щастливи години заедно — каза Артър, вече леко замаян и с развързан от коктейлите език. — Очаквам с нетърпение завръщането ви в Уолбридж.

— Аз също — отвърна изискано лейди Джорджина. — Но вие продължавайте да ни изпращате мед. Ще е прекрасно да имаме късче от Уолбридж Хол в Едгъртън Плейс. — Грейс преглътна отчаянието си и мина през портата. Мъката я заливаше като вълна, когато забърза към колелото си, облегнато на стената на къщата. Не се сбогува с Фреди, не искаше да чака и баща си. Завъртя силно педалите към дома, по лицето й се стичаха сълзи, които размазваха грима й, а новопридобитата увереност вече беше в развалини.

Когато Артър стигна до къщата, я откри да плаче до кошерите.

— Грейси? — забърза той към нея. — Какво има?

— Просто съм ужасно нещастна — отвърна тя.

— Нещастна? Защо? — Той се взираше изумен в зачервеното й лице.

Тя щеше да избълва истината, но нещо я възпря. Човек като Артър Хамблин никога не би разбрал любовта й към лорд Мелвил. За него любовта между хора от различни класи беше невъобразима и глупава. Достатъчно бяха обсъждали романите на Джейн Остин, за да го знае.

— Фреди беше толкова груб — рече тя.

Лицето на Артър омекна и той кимна. С тази ситуация можеше да се справи.

— Той е груб, защото те харесва.

Грейс се взираше в него, беше изненадана.

— Харесва ме? — повтори тя.

— Нима не виждаш? Е, аз виждам. Мей също. — Засмя се. — Всъщност мисля, че всички го виждат, освен теб.

— Тогава защо е толкова ужасен?

— Защото ревнува.

— От кого?

— От лорд Мелвил, разбира се.

— Защо ще ревнува от Руфъс?

— Защото мисли, че ти го харесваш. — Преди Грейс да успее да възрази, той продължи: — Но, разбира се, аз знам, че не е така. Той е джентълмен и възпитаните момичета като теб се възхищават на джентълмените и ги уважават, но Фреди е млад и ревнува от всеки мъж, който припари до теб.

— Сигурен ли си?

— Знам повече, отколкото предполагаш. Фреди винаги ти е бил като брат, но ти вече се превърна в красива млада жена и той се бори с чувствата си. Той е мъж, гледа те с очите на мъж и всичко това много го обърква. Разбира се, няма да е толкова объркващо, ако му дадеш малко надежди.

— Надежди?

— Той е подходящ за теб, Грейси — каза баща й сериозно. — Един ден, когато господин Гарнър се пенсионира, Фреди ще управлява фермата. Той е природно интелигентен и разбира земята, има нюх на земеделец. Освен това всички го харесват. Той е добър момък. Ще направиш много добре, ако се омъжиш за човек като Фреди, който ще може да се грижи за теб — и така няма да се налага да напускаш Уолбридж.

— И теб — каза тя, дарявайки го с лека усмивка.

— Е, не искам да ме напуснеш, Грейс, но ти един ден ще го направиш. Това е естествено. Ще се омъжиш и ще си тръгнеш, а аз ще остана сам.

— Защо никога не се ожени отново, татко? Ти си хубав мъж, добър и забавен; всяка жена би била късметлийка да те има. Освен това не си стар.

Той сви рамене и извърна поглед.

— Не исках да заменям майка ти с друга — отговори и сложи ръка върху капака на кошера.

— Не беше заради мен, нали?

— Не, ти щеше да си добре с някоя мила жена, която да се грижи за теб.

— Харесва ми да съм с теб, да сме само двамата. Ние сме отбор.

Той се усмихна.

— Добър отбор.

— Ако един ден се омъжа, да знаеш, че няма да ида далече. Просто не мога да съм далече от теб, татко.

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, Грейси. Но аз съм благодарен и на това.

Той я погали нежно.

— Ти си добро момиче. Не позволявай на Фреди да те разстройва. Той е просто незрял. Може би сега, когато си вече жена, ще успееш да го погледнеш с други очи. Животът е дълго и понякога трудно пътешествие. Ще е много мъдро, ако решиш да изминеш този път с човек, който те познава, разбира те и споделя същите ценности.

— Ами онази помитаща, всепоглъщаща любов, за която се пишат романи от векове? Не трябва ли да чакам нея?

— Страстта е нетрайна, Грейс. Виж Вронски и Ана Каренина. Тази страст е просто част от забранената любов.

— А Елизабет Бенет и Дарси? — настоя Грейс.

Баща й се усмихна.

— Колко ли скучен щеше да е животът им, ако се бяха оженили. Дарси няма и капка чувство за хумор. Та той не я заслужава. — После я погледна сериозно. — На теб ти трябва любов, разбира се, но стабилната, предана и постоянна любов на приятел. Мисля, че вероятно вече обичаш Фреди, но не го осъзнаваш. Просто търсиш далече, когато твоят човек е само на ръка разстояние.

— Никога не съм мислила за Фреди по този начин.

— Значи посях семето. Не е нужно да говорим повече за това. Никога не бих те принудил да се омъжиш за когото и да било, но мога да те напътствам. Е, да идем да пуснем кучето навън. Може да го поразходим из гората, ако искаш. То ще потича, а аз ще се поразтъпча след толкова торта. Ще ти разкажа и за книгата, която чета сега. Мисля, че ще ти хареса. Много мъдра и вдъхновяваща история.

Тази вечер, когато баща й се настани в креслото си и отвори книгата, мислите на Грейс се насочиха към Фреди. Тя определено не беше предполагала, че грубите му думи са породени от ревност. Никога не беше мислила за него като за ухажор. А още по-немислимо бе да го види като съпруг, но тази мисъл беше отрезвяваща. Само на това ли можеше да се надява? Спомни си думите на Руфъс за монотонността на предначертания живот и осъзна, че вече го разбира. За нея бе предначертано да се омъжи за Фреди. И да прекара целия си живот в Уолбридж. Децата им щяха да се родят и да отраснат тук, а тя щеше да свърши в малкото гробище, като всички живели същия уреден живот и отишли си преди нея. Това беше угнетяваща мисъл и колкото повече се застояваше на нея, толкова по-самотна се чувстваше. Но какъв избор имаше? Да живее с мечти за мъж, когото никога няма да притежава? С това бе свършено. Тя трябваше да изтрие Руфъс от сърцето си, иначе в него никога нямаше да има място за друг, а мисълта за живот без любов беше непоносима.

Поне, ако останеше в Уолбридж, можеше да го зърва от време на време. Животът им щеше да върви по паралелни пътища и някога, зад някой ъгъл или след някой хълм, тя щеше да го срещне и това все щеше да е нещо.