Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (24)

Глава 24

Трикси си тръгна не по пътя, по който беше дошла, а по предната алея на лейди Джорджина, която водеше към главния път. Докато вървеше, мислеше за изумителното разкритие за смелостта на баща й. Не можеше да си обясни защо не й е казал. Не можеше да си обясни защо майка й не й е казала. Със сигурност трябваше да се гордеят с героизма му, а не да го крият като престъпление, нали? Утеши се с мисълта, че вероятно той не е знаел за изневярата, защото тогава нямаше да се хвърли да спасява Руфъс. Усмихна се тъжно на иронията. Баща й бе спасил живота на лорд Мелвил; вероятно по инстинкт, тъй като е бил служител на семейство Пензълуд, и така бе спасил живота на любовника на жена си. Заради неговия героизъм на граф Мелвил не му е оставало друго, освен да сложи край на връзката; колко ли горчивина е имало в благодарността му. Погледнато от тази страна, лорд Мелвил беше отнел на баща й не само съпругата, но и окото му. Трикси усети нарастваща неприязън към човека, който майка й бе обичала, и изпита дълбоко съчувствие към баща си. С цялото си сърце се надяваше да не е разбрал за изневярата на майка й.

Пристигна напълно изтощена в „Лисицата и гъската“ малко преди дванайсет и половина. Толкова беше потънала в миналото на родителите си, че съвсем бе забравила за Джаспър. Когато влезе в кръчмата, зад бара Робърт сервираше на клиенти. Помаха й и посочи към една светлокоса жена, която седеше на маса в ъгъла, до прозореца.

— Мама те чака. Ще изпратя Мейви да вземе поръчката ви за обяд — каза й той. Трикси не обърна внимание на любопитните погледи на местните и прекоси помещението.

— Здравейте — рече тя, издърпа един стол и седна. — Вие трябва да сте майката на Робърт.

Жената се усмихна мило и разкри дребните си криви зъби. Имаше същите яркосини очи като сина си.

— А ти трябва да си Трикси Валънтайн.

— Много ми е приятно да се запознаем, госпожо Хийт.

— Наричай ме Джоан. — Потупа я по ръката. — Е, значи си дъщеря на Грейс? Одрала си й кожата. Тя беше красиво момиче.

— Толкова е хубаво да срещна някой, който я е познавал — рече Трикси, ободрена от сърдечния ентусиазъм на Джоан. Мейви дойде да вземе поръчките им и след миг се върна с напитки.

Джоан нямаше търпение да сподели спомените си с човек, който жадува да ги чуе.

— Бях на десетина години, когато тя се ожени за баща ти, но помня сватбата им в църквата, защото Фреди и Грейс бяха много обичани и всички отидоха да ги видят. Беше точно преди войната. Като прекрасен летен ден преди буря.

— Мама ми каза, че си е купила роклята от универсален магазин.

— В Дорчестър вероятно — отвърна жената и сбърчи нос. — Не е много бляскав град.

— Но роклята е била красива.

— О, да, Трикси, много красива — потвърди разпалено Джоан. — Когато започна войната, Фреди замина на фронта заедно с другите млади мъже, включително моите по-големи братя, макар че Чарли беше едва на седемнайсет и тъкмо бе завършил училище. Мама плака цяла седмица, а след това посвети всичките си сили на продоволствието. Работеше във фермата с твоята майка, макар че дядо ми скоро взе Грейс под крилото си в градината. Той беше главен градинар на имението и избра Грейс да работи с него. Имаше голяма слабост към нея. Мисля, че всички имахме. — Засмя се с носталгия. — Зеленчуковата градина в имението беше невероятна, овошките също. Трябваше да видиш каква реколта изкарваха от тази земя. Дядо ми все казваше, че Грейс има вълшебен допир, но аз мисля, че беше просто обич. Ако обичаш живите създания, те растат, нали? Лейди Пензълуд беше много умна жена. Преди войната купи крави, овце и прасета. Да ти кажа, единственото, което не достигаше тук, в Уолбридж, беше бензинът. Хранехме се като крале. Яйца, мляко, сирене и мед вместо захар. Имахме много мед благодарение на твоята майка. Пчеличките бяха много работливи.

Очите на Джоан искряха, а бузите й бяха порозовели от удоволствие, докато пътуваше из миналото. Явно годините на войната бяха вълнуващи за нея.

— О, наистина бяха вълнуващи, Трикси — каза тя. — Бях късметлийка, защото братята ми се прибраха живи и здрави. Други не извадиха такъв късмет. Като баща ти, бог да го благослови.

Мейви им донесе храната и постави чиниите, от които се вдигаше пара, на масата пред тях, но Трикси бе твърде потънала в разговора, за да може да яде.

— Натъкнах се на лейди Джорджина тази сутрин и тя ми каза, че татко е герой.

— Герой ли? — Джоан вдигна вежди.

— Да, изглежда е спасил живота на лорд Мелвил.

— Така ли?

— Не смяташ ли за странно, че не ми е казал?

Джоан пак я потупа по ръката.

— Мъжете, върнали се от война, никога не говорят за нея. Искат да я забравят и да изградят живота си отново. Предполагам, че баща ти е скромен човек и е сметнал геройството си просто за войнишки дълг. Може и да се е притеснявал от шумотевицата, не мислиш ли?

— Изгубил е окото си заради това.

— Но лорд Пензълуд — имам предвид Руфъс, тогава той беше Руфъс Мелвил — е оцелял благодарение на саможертвата на баща ти. Това е невероятен дар.

— Що за човек беше той?

— Руфъс ли? Беше като красив принц от приказка. Висок, с тъмнокафяви очи, дълбоко поставени, и много гъста кестенява коса. Имаше издължено лице, а устните му вечно бяха извити в усмивка, сякаш всичко му се струваше забавно. — Тя жестикулираше енергично. — Имаше хубави кости, да, високи скули и силен, прав нос. Беше невероятен. Като малка, щом го срещнех, направо си гълтах езика от смущение. После, когато започнах работа в „Ред Валънтайн“ за леля ти Джоузи, той дойде там с лейди Джорджина. Тя беше такава красавица, че направо ти секваше дъхът. Не с мека хубост като майка ти, ами с ледена като Снежната кралица. — Засмя се, доволна от сравнението. — Бяха разкошна двойка, макар че войната малко потъмни блясъка му. Той беше изискан и ведър по природа, но след войната вече не се усмихваше, не и с очи, някак си. Винаги можеш да разбереш дали един човек е наистина радостен, ако се усмихва с очите си. Руфъс не се усмихваше така.

— Много тъжно.

— Опасявам се, че с повечето мъже стана така. Вероятно са видели твърде много. Лейди Пи все се оплакваше, че станал намусен и избухлив. Оплакваше се някак с обич обаче. Тя обожаваше сина си. Той обядваше с нея два пъти в седмицата, само двамата. Когато бяха заедно, се усмихваше. По онова време тя живееше в Бялата къща, но когато Джаспър се ожени, се премести в другия край на града. С лейди Джорджина не се разбират много.

— Защото и двете имат силен характер?

Дори да знаеше защо, Джоан не започна да обяснява. Усмихна се мило и потупа Трикси по ръката.

— Трябва да я посетиш. Ще се зарадва да те види. Тя много харесваше Грейс. Войната разруши доста прегради между хората. Дядо ми казваше, че лейди Пи е запретнала ръкави и си е цапала ръцете заедно с останалите. Лейди Джорджина не излязла от кулата си, разбира се. Нея войната изобщо не я промени. Но лейди Пи не се правеше на толкова важна.

— Ти какво работиш при нея?

— Всичко. Аз съм нейното момиче за всичко — засмя се тя. — Макар че вече не съм момиче. Гоня шейсетте!

— За нея си момиче.

— Сигурно. Тя кара деветдесетте, но изобщо не забавя темпото. — Поклати глава. — Господ е счупил калъпа, след като я е направил. Няма друга като нея. Ще ми е много мъчно, когато си отиде.

— Какво стана с леля ми Джоузефин?

— О, бляскавата Джоузефин! — въздъхна с удоволствие Джоан. — Тя беше красиво момиче, но твърде амбициозна за малко градче като Уолбридж. Продаде магазина си и се премести в Лондон, където май се е омъжила за някакъв богат бизнесмен. Чух, че станала актриса в Уест Енд, но никога не отидох до Лондон да я гледам. Не мисля, че направи голяма кариера. Дори май не стана голяма звезда, каквато се надяваше да бъде. Когато баща й почина, майка й се премести там, за да е по-близо до нея. Не съм чувала за тях оттогава. Майка й беше добра жена. Мей Валънтайн. Правеше торти и ги продаваше на летния панаир. Помня я, защото имаше такава топлина в очите й.

В този миг вратата се отвори и Трикси вдигна глава. Там, сред вятъра, който помиташе улицата, стоеше Джаспър.

Сърцето на Трикси замря при вида на мъжа, когото някога бе обичала. Гледаше го с изумление. Беше остарял, с оредяваща коса и дори малко прошарен по слепоочията, но все още красив, и сърцето й се събуди за живот с потрепване.

Погледът на Джаспър спря, когато стигна до нея, и на лицето му се разля широка, изненадана усмивка. Той прекоси бързо кръчмата и застана до масата им.

— Извини ме, Джоан — рече любезно. После на Трикси: — Значи е вярно. Наистина си тук!

Трикси се запита дали и Джоан е забелязала зле прикрития копнеж в очите му.

— Как разбра?

— Мама ми каза.

Трикси усети, че Джоан заслужава обяснение.

— С Джаспър се запознахме в Америка преди седемнайсет години — рече тя, а бузите й се зачервиха под погледа му.

— Изобщо не си се променила — каза той. — Изобщо.

Джоан опря ръце на масата, за да се надигне от мястото си, и рече:

— Ще оставя старите приятели насаме.

— Не искам да прекъсвам обяда ви — започна Джаспър.

— Не го прекъсвате. Просто дърдорех. Щяхме да седим тук целия следобед, нали, Трикси?

— Обядът е от мен — каза любезно Джаспър.

— Много мило от ваша страна, лорд Пензълуд. Благодаря ви. — Тя се изправи. — За мен беше удоволствие да поговорим, Трикси. Колко ще останеш?

— Ден-два.

— Е, надявам се да си изкараш приятно. Времето е хубаво. Може би ще се видим пак.

Когато тя си тръгна, Джаспър сниши глас:

— Господи, Трикси. Не мога да повярвам, че си тук. — Едва тогава тя видя сянката на нещастие зад усмивката му. — Защо не ми каза, че идваш?

— Не знаех как.

— Можеше да ми пишеш. — Очите му търсеха в нейните момичето, което беше оставил на плажа. — Можеше да се обадиш.

— Джаспър… — Тя огледа смутено кръчмата.

Той веднага разбра сдържаността й.

— Да идем на по-тихо място — предложи той. Трикси го гледаше, когато той тръгна към бара да плати. Беше с рипсени панталони и светлосин кашмирен пуловер под старо, проядено от молци сако от туид. Изглеждаше досущ като провинциален благородник, помисли си тя и сърцето й се сви за момчето с голямата мечта да стане рок звезда, пожертвана заради дълг и традиция.

— Ела — каза той и тя едва не му подаде ръка, както бе правила преди всички тези години на плажа на Теканасет.

Последва го навън, под слънчевата светлина. Улицата беше пуста. Бяха сами. Без да каже и дума, той я прегърна и я притисна към гърдите си. Тя бе сигурна, че го чу как изстена, докато я стискаше така много дълго. Затвори очи и преглътна сълзите, внезапно избили от прилива на копнеж.

— О, Трикси, не знам откъде да започна. — Той се отдръпна и се усмихна горчиво. — От години си представям този момент, а сега не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш нищо. Достатъчно ми е, че те видях — отвърна тя.

— Не, не е — каза той мрачно. — Дължа ти обяснение. Ела, да се повозим.

Прашното му волво беше паркирано на сянка до реката. Той отвори вратата на пътника и тя се качи. Веднага усети миризмата на куче и когато се вгледа по-внимателно, видя бели косми по тапицерията.

— Къде е кучето ти? — попита тя, когато Джаспър седна до нея.

Той се усмихна.

— Бендико е у дома. Съжалявам, че космите му са по седалките.

— Не ми пречи. Мама винаги е гледала големи кучета, не помниш ли?

— Помня всичко — каза той и Трикси усети носталгията в гласа му. Той потегли по улицата. — Не можах да повярвам на ушите си, когато мама каза, че Беатрикс Валънтайн намерила Ралф в гората и го завела при нея. Помислих си: „Не може да е моята Беатрикс Валънтайн, нали?“ Нима щеше да си заминеш, без да ме видиш?

— Дойдох да науча повече за родителите си. Не мислех, че ти би искал да ме видиш.

Той поклати глава.

— Нямаш представа, Трикси. Погледни се само. Ти си същата. Абсолютно същата. Сякаш отново сме млади. Ще ми се да бяхме. Ще ми се да можех да върна времето. Щях да постъпя различно. — Той я погледна, сиво-зелените му очи бяха потъмнели от тъга. — Раздялата с теб беше най-глупавото нещо, което съм правил в живота си. — Трикси беше изумена от подобно признание едва пет минути след срещата им, но той беше прав. Сякаш наистина отново бяха в Теканасет. Усещаше го близък както тогава и едва не посегна да сложи ръка върху неговата, за да го увери, че и тя чувства същото.

Той като че ли съжали за изблика си.

— Извинявай, Трикси. Не бива да те обременявам с проблемите си. Предполагам, че си се омъжила… Как можах изобщо да си помисля друго?

— Не съм омъжена, Джаспър — отговори тя тихо.

— Още ли живееш в Теканасет?

— Родителите ми са там, аз се преместих в Ню Йорк.

Той се усмихна.

— А започна ли работа във „Вог“?

— Не точно във „Вог“, но съм моден редактор в едно от големите лъскави списания.

— Знаех си, че ще постигнеш всичко, което пожелаеш.

— А ти свириш ли още на китара?

Той поклати глава.

— Не съм свирил, откакто си тръгнах от Теканасет.

Това я смая.

— Но ти беше толкова талантлив!

— Отказах се от всичко, което обичах. — Лицето му се сгърчи от вина. — Отказах се и от теб.

— Няма нищо. Беше много отдавна. — Тя извърна очи към прозореца. — Къде отиваме?

— На брега. Имам нужда да се поразходя. Искам да сме сами, за да поговорим. Искам да те питам толкова много неща.

Тя преплете пръсти и се вгледа в пътя пред тях, борейки се с порива да го докосне.

Джаспър караше по тесните пътища, докато стигна до вход на ферма. Зави и пое по разкалян черен път. В края му паркира колата на билото на хълм и изключи двигателя. Пред тях блещукащият океан се простираше докъдето поглед стига.

— Каква красива гледка — ахна Трикси. — Не знаех, че сме толкова близо до морето.

— Ела, има пътечка към брега. — Той погледна към коженото й яке и финия шал. — Дали няма да ти е студено?

— Добре ми е — отвърна тя, но той отиде до багажника и го отвори. — Ето, облечи това. Ще ти е твърде голямо и не е много подходящо за моден редактор, но поне ще спира вятъра.

Тя взе зеленото палто, което той й подаде.

— Ами ти?

Джаспър се усмихна игриво.

— Аз съм мъж — рече с дрезгав глас.

— Дори на мъжете им е студено, Джаспър — засмя се Трикси.

— Не и на истинските!

Те тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше между скалите и високата трева по брега долу. Единствено чайките прелитаха над тази усамотена пясъчна ивица. Отливът беше отминал и оставил по брега малки ракообразни. Птиците се биеха за тях и от време на време пронизваха въздуха с възмутените си крясъци.

— Съжалявам, че те нараних, Трикси — каза внезапно Джаспър. Пое дълбоко дъх и пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Не исках да те подвеждам така. Надявах се…

— Няма нищо, Джаспър — прекъсна го тя. — Това е вече минало. Наистина.

— Не и за мен. Човек не може да отхвърли така лесно съжаленията. Изяждат ме отвътре.

— А не бива — каза му тя, в опит да отвърне философски, когато всъщност искаше да се нахвърли отгоре му и да му каже, че й е отнел любовта, защото тя повече не успя да се влюби в никого.

— Не вярвам в съдбата. Сами градим живота си — възрази той. — Ние правим грешки и пак ние живеем със съжаленията. Ако се бях оженил за теб, Трикси, нямаше да стоя тук и да ми се иска да бях постъпил иначе. Нямаше да съм нещастен.

Тя посегна и докосна ръката му.

— Да се поразходим — предложи, обърна се и позволи на вятъра да изсуши сълзите й.

Тръгнаха бавно, един до друг, пришпорвани от вятъра. Джаспър се стегна, изправи се и изпъна рамене. Като видя усилието, което полагаше, за да овладее чувствата си, на Трикси й се доплака още повече.

— Е, разкажи ми — започна Джаспър. — Как така родителите ти са живели в Уолбридж?

— Израснали са тук — каза Трикси. — Оженили са се в малката ви църква, татко е работил във фермата, а мама е била пчелар. Работила е с вашия градинар, господин Хийт, по време на войната. После са заминали за Америка.

— И ти не си знаела?

— Не са ми казвали. Никога не говореха за миналото. Едва наскоро разбрах.

— Как разбра?

Тя пое дълбоко дъх.

— Открих една кутия с любовни писма в градинската барачка на мама, адресирани до нея, в Уолбридж. Не бяха от татко — добави мрачно.

— О, господи! Били са от друг мъж.

— Да. Имала е връзка в началото на войната.

— А знаеш ли с кого?

Трикси се стегна, не знаеше дали е редно да му каже.

— С баща ти.

Джаспър спря насред крачка.

— Моят баща? — Изглеждаше ужасен.

— Да — отвърна тя и приведе отбранително рамене. — Опасявам се, че са от него.

— Сигурна ли си?

— Имало е само един граф Мелвил, нали?

Той кимна.

— Боже господи! Татко и майка ти? Каква ирония на съдбата.

— Да, и за мен беше шок.

— Невероятно е. — Той поклати глава, опитваше се да проумее всичко това. — Предполагам, че никой не познава наистина родителите си.

— Аз научих това по трудния начин — каза Трикси.

— Колко е продължило?

— Мисля, че около две години. Писмата са много сладки. Ако не бяха до майка ми от любовника й, щяха да ми се сторят истински романтични.

— И кога е приключило?

— Не знам. Но той е спрял да й пише в края на четирийсет и втора. Последното й писмо до него е от март четирийсет и трета. Знам го, защото той е върнал всичките й писма след войната.

— Защо го е направил?

— Според майка ти моят баща му е спасил живота в Африка. Вероятно е осъзнал, че не бива да мами човека, който е поел куршума вместо него, и затова е постъпил правилно. Приключил е. Ако трябва да съм честна, не мисля, че мама някога го е преодоляла.

— Тя ли ти каза?

— Не, дори не съм сигурна дали татко знае. Мама определено не знае, че аз знам. Прочетох писмата й по случайност. Тя дори не знае, че съм тук.

— Значи дойде в Уолбридж, за да проучиш миналото на родителите си?

— Да. — Но още докато го изричаше, осъзна, че всъщност беше дошла, за да търси него.

Вървяха в мълчание, Джаспър се опитваше да проумее разкритието за връзката на баща му, а Трикси най-сетне си даде сметка, че дупката с формата на Джаспър в сърцето й може да бъде запълнена единствено от него и от никой друг. Вятърът се плъзгаше между тях и разстоянието помежду им сякаш бе широко като каньон, заради внезапната самота, която я обгърна, и осъзнаването, че винаги ще бъде сама.

— Джаспър, мама има рак — каза тя, поддавайки се на нуждата да сподели. На нуждата да бъде успокоена.

— О, Трикси, много съжалявам.

От съчувствието в гласа му в очите й отново избиха сълзи.

— Не мисля, че ще изкара дълго. Затова исках да разбера защо баща ти е върнал писмата й и какво се е случило с него. В последните си писма до него тя го моли за някакъв знак, че е жив и още я обича, отчаяна е.

Той хвана ръката й с голямата си груба длан, сякаш мястото й беше именно там.

— Не си добре, нали?

— Не съвсем. — Тя веднага почувства утеха от топлината на ръката му. — Но ще се оправя. Ще го преодолея. — Пое си дълбоко дъх. — Работата е там, че едва сега преоткрих мама след толкова години в Ню Йорк. Тя е най-добрата ми приятелка. Имаме много общо. Но едва когато намерих писмата, осъзнах колко много е всъщност то.

— Мислиш ли, че родителите ти знаеха кой съм? — попита Джаспър.

— Да и не бяха много щастливи от този факт. Помня как ми казаха, че мъжете като теб се женят само за жени от тяхната класа и че няма да удържиш на обещанието си. Мама е знаела повече, отколкото предполагах.

— Татко не е споменавал нищо, но не съм изненадан. Човек не се хвали с изневерите си, нали? Съмнявам се, че мама знае. Те имаха добър брак, доколкото си спомням.

— Сигурна съм, че майка ти не знае. Едва ли щеше да ме приеме така добре, ако знаеше. Каза ми колко е благодарна на татко, че е поел куршума и е спасил живота на Руфъс. Не мисля, че щеше да се държи така, ако знаеше за писмата.

Джаспър се засмя.

— А ти как се представи?

— Като Беатрикс. Защо, „Трикси“ щеше ли да ме издаде?

— Със сигурност. Тя беше непреклонна, че не мога да се оженя за теб. Не би разпознала името Беатрикс, но със сигурност щеше да подскочи при Трикси.

— Какъв късмет тогава, че й се представих официално. Тя си е доста официална дама, нали?

— Тя е от стомана. — Въздъхна горчиво. — Накрая поддадох. Реших, че може да е права. Ти щеше да намразиш този живот. Ти си свободен дух, не си дама от имение, която се занимава с благотворителност и изпълнява дълга си.

Трикси спря насред крачка и се вгледа ядосана в него.

— Тогава ти какъв си, ако не си свободен дух? Ти трябваше да обиколиш света с гласа и китарата си, а не да се завреш тук, облечен в туид, и да управляваш голямо имение.

— Това беше мой дълг.

— Каква е тази дума „дълг“? Дълг пред какво? Пред купчина стари тухли? Ти си човек от плът и кръв, Джаспър, и един ден вече няма да си на този свят. Трябва да живееш и за себе си.

Той изстена, сякаш изнемогваше под непосилното бреме на семейството и отговорностите.

— Имам жена и три деца. Обвързах се с Уолбридж. Посветих му се и не мога да си представя как бих могъл да си тръгна оттук.

В сърцето на Трикси проблесна искра надежда.

— А искаш ли да си тръгнеш?

— Нещастен съм, Трикси. Бях отчаян, преди ти да се появиш и да запалиш фара на надеждата. Ти си като морски фар, който виждам в далечината, но не мога да го достигна. Винаги си била там, далеч, сияеш в сумрака, и колкото и усилено да греба, просто не мога да стигна до теб.

И той се наведе и я целуна страстно, както бе правил в Теканасет, когато бяха млади, свободни и изпълнени с амбиция. Трикси отвърна веднага и годините, изминали в самота и копнеж, се изпариха като сън. Тя уви ръце на врата му, усети познатата му миризма и разбра онова, което майка й също бе разбрала, че любовта не е нещо, което се износва или разпада с годините, а сияе завинаги, като вечно слънце.