Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (17)

Глава 17

Мей предложи на Грейс да приберат вещите на баща й преди сватбата.

— Този дом скоро ще стане твой и на Фреди. Не би искала единствената друга спалня да е претъпкана с вещите на Артър. — Усмихна й се знаещо. — Все пак не след дълго ще трябва да се грижите и за деца. — Грейс се усмихна и очите й се изпълниха с нежност при мисълта за деца. — С Фреди ще имате прекрасни бебета — ахна Мей. — Аз ще стана баба. Господи, кой е предполагал, че ще остарея толкова!

В завещанието си Артър оставяше всичко на Грейс. За щастие той не обичаше да трупа вещи. Поддържаше спалнята си чиста и подредена и всичко важно беше прибрано в скрина до леглото му.

Мей и Грейс се хванаха на работа една събота в края на ноември. Дъждът барабанеше по прозорците и слънцето не успяваше да пробие през гъстия облак, който висеше като овесена каша над върховете на дърветата.

Грейс направи чай. Беше толкова притеснена, че ще подрежда вещите на любимия си баща, че не беше спала цяла нощ. Пепър хъркаше шумно в края на леглото й и това много я успокояваше, докато бе сама в къщата, но колкото и да копнееше баща й да се появи, както в нощта на смъртта му, не виждаше друго, освен обичайните сенки по стените. Сега се чувстваше зле от умора и емоционално нестабилна.

— Ела — каза Мей, като тръгна с чая си нагоре. — Пепър ще ни прави компания, нали, Пепър? Само си помисли, Грейс, след по-малко от месец ще си госпожа Валънтайн. Госпожа Фреди Валънтайн. Не мога да повярвам, че моето момче ще си има съпруга. — Тя продължаваше да дърдори и Грейс знаеше, че се опитва да я ободри. Стигнаха до стаята на Артър и Мей внимателно отвори вратата. Познатата миризма на баща й обгърна Грейс в саван от спомени и тя усети как мъката се надига на огромна вълна от стомаха й, но отпи от горещия чай и преглътна с усилие, за да я преодолее.

Мей запали осветлението и огледа стаята.

— Бил е много подреден, нали?

— Да — рече Грейс. — Няма да ни отнеме много време. Той нямаше много вещи.

Мей седна на леглото и погледна черно-бялата фотография на родителите й.

— Майка ти беше хубавица. Също като теб.

— Чудя се дали са заедно сега, в рая.

— Разбира се, че са — рече Мей и взе снимката. — Мисля, че трябва да я запазиш. Безценна е. — Подаде я на Грейс, която се вгледа безутешно в нея. — Е, ще започнем с дрехите му. Какво искаш да направя с тях?

Грейс се поколеба.

— Не зная. Ти какво мислиш? Дали чичо Майкъл ще иска да носи нещо? Татко имаше една-две хубави блузи.

— Да видим. Каквото не искаме да задържим, ще раздадем.

Щом подредиха дрехите, насочиха вниманието си към скрина. Грейс отвори горното чекмедже и извади от него орехова кутия. Вътре имаше копринен шал, малка кадифена кутийка, бележник и обикновен бял плик с името й. Тя внимателно остави кутията и отвори плика. Вътре имаше писмо.

Скъпа моя Грейс,

Колкото и да ни харесва да си мислим, че ще живеем вечно, ние сме смъртни и все някога ще се наложи да те напусна. Затова ти пиша сега, макар това да ме изпълва с мъка.

Оставям всичко на теб, Грейси. Приятно ми е да си представям как ще се грижиш за книгите ми. Те, както знаеш, са най-ценното ми притежание, освен съдържанието на тази кутия и кошерите. Единствено ти си ми по-скъпа от тях.

Както знаеш, аз много обичах майка ти. Тя нямаше време да натрупа много вещи през живота си, а аз запазих тези. Пиша ти това писмо само за всеки случай, защото се надявам да доживея да ти ги дам лично. Надявам се да те видя омъжена за добър човек, който ще се грижи за теб. Надявам се един ден да се радвам на внуци, но само Бог знае кога ще ми дойде времето, затова не приемам нищо за даденост. Изглежда зловещо да ти пиша това, когато съм в стаята си, а ти в градината при пчелите. Но човек трябва да бъде практичен.

Ако се случи най-лошото и умра, преди да си се омъжила, съзнавам, че вече няма да имаш покрив над главата си. Чичо ти Майкъл и леля ти Мей ще се погрижат за теб, затова те моля, не бъди твърде горда, за да поискаш помощта им. Не гледай толкова далеч, че да не виждаш това, което е под носа ти. Фреди е чудесен младеж. Мисля, че добротата е твърде подценявана в наши дни. Не разбирам много от романтика, но знам достатъчно за приятелството, уважението и любовта, за да съзнавам, че вие с Фреди притежавате необходимите качества за един щастлив брак. Не ти казвам какво да правиш, просто се опитвам да те насоча към правилното според мен решение. Ако съм мъртъв, ти няма да можеш да ми кажеш да си гледам работата!

Скъпа моя, оставям ти тази кутия заедно с обичта ми и обичта на майка ти. Не забравяй, че винаги ще бъдем до теб.

С обич, татко

Грейс едва успя да дочете последните редове заради сълзите в очите си. Подаде писмото на Мей, после извади копринения шал от кутията и го вдигна към носа си, затвори очи и пое дъх. Беше сигурна, че усеща слаб аромат на рози. Мей сгъна писмото и го прибра в плика.

— Ела, нека ти го сложа — рече тихо, взе шала от ръцете й и го върза хлабаво на врата й. — Синьото, тюркоазеното и зеленото са твоите цветове, Грейс. Много ти отиват.

Грейс се изправи и се погледна в огледалото на стената.

— Красив е — рече тихо. — Ще го пазя като очите си.

След това отвори бележника. Страниците бяха изпълнени с рецепти, изписани с почерка на майка й. Тя го прелисти и възкликна:

— Господи, можеха да ми послужат още преди години. Щях да храня татко много по-добре. Виж, суфлета, пай с целувки и торти с мед.

— Фреди ще е щастлив човек — каза Мей.

— Татко щеше много да се радва, че с Фреди се женим, нали? Той това искаше. Наистина знаеше кое е най-доброто за мен. Фреди наистина беше точно под носа ми.

— Сигурно го е написал наскоро, не мислиш ли? — каза Мей. — Със сигурност тази година.

— Питам се защо? Не беше стар.

— Така е и беше в добро здраве. Но когато остаряваме, започваме да си даваме сметка, че сме смъртни.

— Ще ми се да беше тук сега и да види колко щастлива ме прави Фреди.

Мей я прегърна.

— И на мен ми се иска да беше тук — каза тя и Грейс усети мъката в сърцето й, когато тя опря за един дълъг миг глава в нейната.

— Ехо! — Беше Фреди, викаше от коридора на долния етаж. Пепър скочи от леглото и хукна да го посрещне. Чуха как Фреди говори на кучето и топуркането на лапите по каменния под.

— Горе сме — извика Мей.

След миг той стоеше на прага.

— Как върви? Добре ли си, Грейс?

— Прочети това — каза тя и му подаде писмото.

Фреди го взе и го прочете бързо. Бузите му порозовяха малко, когато стигна до споменаването на името си.

— Сякаш е знаел, че ще умре.

— Не, не е така, Фреди — отвърна майка му. — Просто беше практичен човек, както сам казва.

— Е, какво има в кутията? — попита той.

Грейс му показа шала и бележника.

— Само това остана — рече тя, докато вадеше малката кадифена кутийка. Отвори я бавно и разкри два пръстена. Единият беше семпла златна халка, а другият имаше малко диамантче. — Пръстените на мама — ахна тя. — О, Фреди, виж!

— Какъв красив диамант! — възкликна Мей.

Грейс го плъзна на безименния пръст на лявата си ръка.

— Става ми, Фреди. Може ли това да е годежният ни пръстен? Какво ще кажеш?

— Щом искаш, нямам нищо против.

— Ти спестяваше за пръстен, Фреди; сега можеш да похарчиш парите за нещо друго — каза щастливо майка му. И тогава му хрумна. Знаеше точно за какво ще ги похарчи.

 

 

В деня преди сватбата заваля сняг. Големи пухкави снежинки се спускаха бавно от бялото небе, сякаш бог изпразваше възглавницата си и покриваше света с гъши пух. Грейс бързаше развълнувана към градината, а Пепър скачаше радостно по замръзналата земя. Днес беше последният й ден като Грейс Хамблин. Нямаше да съжалява, че се разделя с тази фамилия. Сватбата й щеше да е началото на нов живот с Фреди и тя гледаше към бъдещето с оптимизъм и надежда. Всички говореха за предстоящата война, но тя отказваше да позволи на тези мрачни мисли да нахлуят във вътрешния й покой. Баща й беше починал и тя бе оцеляла; ако имаше война, щеше да преживее и нея. С Фреди щяха да са заедно до края на живота си. Нищо нямаше да ги раздели. Тя беше уверена, че Бог й дължи поне това.

— Грейс! — извика Фреди, който приближаваше с велосипеда.

— Виж снега! — възкликна тя. — Не е ли великолепен?

— Ще имаме бяла сватба — каза той, докато облягаше колелото на стената. — Купих ти подарък.

— Подарък? Защо? Не биваше.

Той забърза към нея, носеше пакет от кафява хартия, вързан с канап.

— Мислех да ти купя пръстен, но тъй като ти имаш от майка си, реших да похарча парите за нещо друго.

— Но аз нямам нужда от нищо — засмя се тя.

— Може да нямаш нужда, но аз искам да имаш това. — Целуна я. — Искам да ти го купя още откакто бях на петнайсет. Да влезем вътре. Не бива снегът да го развали.

Щом се озоваха в кухнята, тя дръпна канапа.

— Какво може да е? О, Фреди, ти си невероятен. — Лицето му беше светнало от удоволствие, докато я гледаше как разопакова подаръка. Тя зърна нещо цветно и след малко извади яркочервена рокля. — О, господи, това е червена рокля! Откъде знаеш, че винаги съм искала червена рокля?

— Ти ми каза. Долу до реката. Не го забравих. Всъщност исках веднага да ти купя такава, но тогава нямах никакви пари.

— Красива е. Да я пробвам ли?

— Надявам се да ти стане. Мама ми каза размера ти и дамата в магазина също го знаеше.

— Не мога да си те представя в онзи магазин, Фреди — засмя се Грейс и хукна по стълбите. — Чакай там. Идвам след минутка.

Но Фреди беше твърде нетърпелив. Отвори вратата на стаята й точно когато тя закопчаваше копчетата на гърдите си. По изражението му разбра, че я намира за красива.

— Харесва ли ти? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Не, не ми харесва, обожавам я — отвърна той. — Но искам да разкопча всички тези копчета.

— Фреди, трябва да почакаш — рече тя, извръщайки се.

— Нямаш представа колко съм търпелив. — Обърна я към себе си и я прегърна. — Червеното е порочен цвят — каза той, очите му светеха от желание.

— Точно затова исках такава рокля. Исках да се чувствам порочна, за разнообразие.

— Грейс, не съм предполагал, че в теб има нещо порочно.

— Странно какво може да стори един цвят с едно момиче.

Той седна на леглото и я придърпа на коленете си.

— Това е моят подарък — каза той, плъзна ръка под роклята и прокара пръсти по чорапите й.

Тя избута ръката му и настоя:

— Фреди, трябва да почакаш.

— Тогава поне ме целуни. Подлудяваш ме.

 

 

Тази вечер Грейс остана сама в къщата. Мей се опита да я убеди да прекара последната нощ преди сватбата у тях, но Грейс отговори, че иска да прекара последната си нощ като Грейс Хамблин у дома. От утре до края на живота си тя щеше да споделя Къщата на пчеларя с Фреди.

Включи радиото в дневната. Плътният глас на Ела Фицджералд отекна из стаите и прогони донякъде самотата й. Грейс запали огън и загледа как Пепър се намества удобно пред него. Все още не беше свикнала с празното кресло на баща си. То изглеждаше по-голямо без него. Лулата и очилата за четене беше прибрала в ореховата кутия, заедно с други негови вещи, които искаше да запази. По-лесно й бе да приеме смъртта му, когато те не бяха пръснати из къщата.

Почете малко, но скоро осъзна, че просто се взира в думите, без да разбира значението им. Мислите й се носеха към градините на Уолбридж Хол и към Руфъс, с неговите проблясващи очи и заразителна усмивка. Остави книгата в скута си и съзнателно свали самоконтрола. Откакто реши да се омъжи за Фреди, почти не беше мислила за Руфъс. Успяваше да го прогони от мислите си, както затвори в чекмеджето писмото му и мечтите си. Но сега предстоящата сватба насочи вниманието й към мъжа, когото тайно обичаше още от четиринайсетгодишна. Нямаше никаква вероятност той да отвърне на чувствата й, но сега, когато живота й като неомъжена жена вече приключваше, тя усети неохота да угаси напълно надеждата.

Изключи радиото и отиде в стаята си. Отвори чекмеджето, където бе оставила писмото, което Руфъс й изпрати след смъртта на баща й. Седна на леглото и бавно го извади от плика. Прокара пръсти по релефното „Р“ и прочете думите му за последен път. Защото утре щеше да стане съпруга на Фреди. Утре щеше да обърне гръб на безнадеждните желания на Грейс Хамблин и да приеме бъдещето си като Грейс Валънтайн, без повече да поглежда назад.

Когато прибра писмото в чекмеджето, нещо на прага привлече вниманието й. Извърна се с чувство на вина, сякаш някой я беше хванал да чете писмото на Руфъс. Там нямаше никого и беше съвсем тихо, освен обичайното тиктакане на големия часовник. Тя излезе в коридора. Вратата към стаята на баща й беше отворена, макар да беше сигурна, че я е затворила. Тръгна с бумтящо сърце към нея и когато докосна дръжката, забеляза една от кърпичките му на килима в краката й. Колко странно. Беше сигурна, че я нямаше преди. Надникна през открехнатата врата, за да се увери, че никой не се е промъкнал, но спалнята беше празна и тиха. Взе кърпичката и погледна инициалите, които беше избродирала в ъгълчето преди години. А. Х. Х. Артър Хенри Хамблин. Вдигна я към носа си и потисна стон.

На сутринта Майкъл я взе с автомобила си и я закара през снега към тяхната къща, където Мей и Джоузефин я очакваха, за да й помогнат с обличането за сватбата. Носеше лош късмет да видиш булката на сватбения ден, затова Фреди беше станал рано и отиде да се види с приятели в „Лисицата и гъската“ за предсватбено питие. Майкъл отвори бутилка шери и наля в четири чаши. Мей включи грамофона и къщата се изпълни с музика, докато двете жени навиваха косата на Грейс, гримираха я и танцуваха развълнувани из стаята. В къщата се усещаше пролетно настроение въпреки дебелата снежна покривка отвън. Букети цветя пристигаха още от зори, защото всички обичаха Грейс, и въздухът ухаеше на сладкия им парфюм.

Преди няколко седмици Грейс и Мей бяха отишли с влака до Дорчестър и купиха рокля от универсалния магазин. Тя беше семпла, с цвят на слонова кост и украсена с перли. Отпразнуваха покупката си с обяд в хотел „Реджис“, преди да хванат следобедния влак за дома. Сега Грейс я облече, а Мей я закопча на гърба. Грейс застана пред голямото огледало и дори Джоузефин не се сети за някаква неприятна забележка.

— О, Грейс! — възкликна тя. — Много си красива.

— Да, така е — съгласи се Мей. — Артър щеше да е много горд. — Тя закопча и последното копче и се отдръпна, за да се възхити на момичето, което скоро щеше да й стане истинска дъщеря, като бършеше очи с носната си кърпичка.

Грейс се взираше в отражението си и за миг отново видя майка си в огледалото. Устните й бяха извити в лека усмивка, а очите блестяха от вълнение. Грейс забрави да диша, изражението на майка й излъчваше обич, която сякаш я обгръщаше с топла, успокояваща светлина.

— Не бъди толкова изненадана — каза Мей. — Ти си красиво момиче, Грейс.

— Фреди ще е най-изненаданият — намеси се Джоузефин. — Ще се чуди кое е това момиче, което върви по пътеката.

Мей веднага я скастри.

— Стига, Джоузи. Защо не идеш да провериш дали има още шампанско? Мисля, че Грейс има нужда да пийне малко, аз също.

Грейс неохотно се извърна от огледалото и образът на майка й изчезна така бързо, както се бе появил.

— Благодаря ти, лельо Мей. Не знам какво щях да правя без теб.

Мей се засмя.

— Баща ти все така казваше.

— Ще ми се да беше тук. — Стон изскочи внезапно от гърдите й. Мей я прегърна и двете потърсиха утеха една в друга, като усилено се опитваха да сдържат сълзите, за да не развалят грима си.

— Той е тук, не мислиш ли, Грейс? Нали така казва в писмото? „Винаги ще бъдем до теб“. А Артър разбираше от тези неща, нали? Той беше по-мъдър от нас. Вярвам, че е знаел за какво говори, и ти също трябва да му вярваш.

— Но ми се иска да можех да го видя. Да вярваш не е като да видиш.

— Знам, но само това ни остава. — Тя се отдръпна и погледна Грейс в очите. — Днес ти ще тръгнеш към олтара с Майкъл и знам, че моят Фреди ще се грижи за теб вместо баща ти и ще направи всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Вече трябва да мислиш за бъдещето. Вече си голяма и ще имаш свое семейство. Ти си чудесна и Фреди е най-щастливият мъж на света.

Накрая Майкъл обяви, че е време да тръгват за църквата. Джоузефин остана с майка си, за да може Грейс да пътува с колата. Точно когато се канеха да потеглят, черното бентли на маркиза измърка по тясната алея и им препречи пътя. Къмингс слезе, заобиколи до багажника и извади най-огромния букет цветя, който Грейс беше виждала.

— Добър ден, господин Валънтайн — рече той на Майкъл. — Това е за вас, госпожице Грейс.

Грейс веднага разбра, че са от Руфъс, и в гърлото й заседна буца. Майкъл прибра цветята вътре, а Къмингс й подаде бележка. Беше адресирана с отличителния почерк на Руфъс до Госпожица Грейс Хамблин. Тя извади с треперещи пръсти малката картичка. В горния й край видя вече познатото релефно „Р“, а отдолу той беше написал с черно мастило:

Скъпа Грейс,

Пожелавам ти цялото щастие на света в сватбения ти ден. Бъди благословена с много щастливи години на смях, радост и благословени жужащи пчелички.

Твой приятел,

Руфъс

Беше така заета да препрочита бележката отново и отново, че забрави да благодари на Къмингс, а когато си спомни и вдигна очи, колата вече излизаше на заден ход от алеята. Руфъс би казал, че шофьорът е прекалено намусен, за да заслужава благодарност, и това донякъде я успокои. Тя се усмихна при спомена за изражението на Руфъс, когато реши да нарича Къмингс Лимон.

— Огромен букет, Грейс. От лорд и лейди Пензълуд ли са? — попита Майкъл.

Бузите на Грейс се зачервиха.

— Не, от лорд Мелвил. Навремето помогнах на баба му за артрита.

— О, да, така беше. Спомням си. Колко мило от негова страна да си спомни за теб днес.

— Пожелава на мен и на Фреди щастие — рече тя, докато плъзгаше картичката в плика.

— Оставих цветята в кухнята.

— Потопи ли ги във вода? — попита тя, изплашена, че ще увехнат.

— Напълних мивката. Там ще са добре, докато дойде време да ги вземеш у дома. Вече цялата къща ухае от тях. Сигурно идват чак от Лондон. Не можеш да намериш такива цветя посред зима в Дорсет! Предполагам, че са и доста скъпи.

— Той е много мил.

— Много. Е, качвай се в колата. Не бива да караме хората да чакат.

 

 

Когато влезе в църквата, хванала Майкъл под ръка, Грейс си помисли за баща си, после за Руфъс и накрая, когато наближи края на пътеката и видя нетърпеливото лице на Фреди да й се усмихва с възхищение и обич, тя си помисли за мъжа, на когото щеше да се врече, да обича и цени, докато смъртта ги раздели, и едно малко, едва доловимо гласче закрещя в главата й: „Бягай, бягай, истински си обичала само Руфъс“. Но вече беше до Фреди, Майкъл се отдръпна и тя вече повтаряше думите, без да ги осъзнава, защото можеше да мисли единствено за красивия букет пролетни цветя в кухнята на Мей и за внезапното осъзнаване, че може би Руфъс също мъничко я обича.

Докато Фреди плъзгаше златната халка на майка й на безименния й пръст, тя се върна със сепване в реалността. Очите й се изпълниха със сълзи при вида на пръстена, който баща й бе оставил за нея в ореховата кутия, и думите му отекнаха силно в главата й, заглушавайки гласчето, което й казваше да бяга: „Ти, разбира се, имаш нужда от любов, но стабилната, предана и постоянна любов на приятел.“ Тя вярваше на баща си. Знаеше, че той е разбирал нуждите й по-добре от всеки друг. Никога нямаше да бъде с Руфъс. Фреди щеше да я направи щастлива. Беше глупаво да иска повече. Вгледа се в очите му и видя стабилната, предана и постоянна любов, за която говореше баща й.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — каза щастливо преподобният Дибън. Фреди стисна окуражително ръката й между дланите си и тя усети как тялото й се отпуска, а устните се извиват в усмивка и въстават срещу сърцето й, което искаше да изплаче копнежа си към свода на църквата.

— Здравейте, госпожо Валънтайн — прошепна Фреди, индиговите му очи сияеха от радост и Грейс нямаше време да скърби за загубата на фамилията си или да мисли какво означава тя, защото той я поведе към дъното на църквата, за да се разпишат в регистъра. Тя прилежно написа името си, като приемаше поздравления от Мей и Майкъл някак сковано, сякаш беше под вода. После, под кънтящите звуци на органа, тръгна по пътечката, хванала Фреди под ръка — покрай хората, които познаваше още от дете и които щяха да я придружават по пътя чак до края на дните й — към бъдещето й като госпожа Фреди Валънтайн.

Знаеше, че е постъпила правилно, но онези цветя бяха озарили миниатюрното семе на надеждата, което лежеше скрито в дъното на сърцето й. Сега то се разпука и малкият зелен филиз надигна глава от мрака.