Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (28)

Глава 28

Три месеца по-късно Трикси стоеше на покритата със сняг алея пред къщата на Голямата и натискаше звънеца. Чу топуркането на кучета зад вратата. Надникна през стъклото и видя лъхтящите мелези на Голямата да размахват опашки. Почука и това ги развълнува още повече. След миг Голямата лично застана на прага със светложълта жилетка и карирани панталони.

— Я, каква приятна изненада — каза тя с широка усмивка. — Господи, Трикси изглеждаш в крепко здраве. Какво ти се е случило? Едва ли Ню Йорк те е накарал да засияеш така.

— Отказах цигарите — отвърна гордо Трикси.

— Време беше. Влизай. Студено е.

— О, прекрасно е — възкликна Трикси. — Слънцето се показа и небето е яркосиньо, а снегът блещука като диаманти. Май не съм виждала острова толкова красив.

— Да, сигурно е красив, докато снегът е още пресен. Но скоро ще изглежда доста унил. Искаш ли да пийнеш нещо топло? Горещ шоколад?

— Обичам горещ шоколад.

— С нещо по-силничко? — смигна й Голямата.

— Не, само мляко и шоколад, благодаря.

— Ще ида да кажа на Хъдсън, той ще е много доволен, че му се отваря работа. Досега денят беше доста скучен. Ти си първият ми посетител. Сигурно никой не иска да излиза на снега, освен най-смелите. Ела в дневната да се стоплиш.

Трикси си свали палтото и тръгна към камината в просторната дневна на Голямата. Домът й беше непретенциозен, с дивани от ракита и светлосини възглавници, в които можеше да потънеш и не ти се искаше да ставаш. Голям букет от зимни череши беше поставен в средата на стъклената масичка за кафе, обграден от лъскави книги за изкуство и острова. Голямата обичаше да подкрепя местните занаятчии, затова къщата й беше пълна с кошници, фигурки от китови кости и изрисувани старинни мебели. Трикси се настани на дивана, на който беше сядала толкова много пъти, и въздъхна доволно. Хубаво беше да е на Теканасет, обградена от хората, които истински обичаше. Забеляза мистър Доруд свит в другия край на дивана и посегна да го погали. Той измърка в съня си, а дебелото му телце се издигна и отпусна доволно. След миг Голямата се върна и се настани царствено в креслото до огъня.

— Как е майка ти? — попита тя.

— Подобрява се — отвърна щастливо Трикси. — Истинско чудо. Лекарите я бяха отписали, но аз вярвах, че тя ще се пребори.

— Наистина изглежда добре — съгласи се Голямата. — Отдавам го на силата на молитвата. В нашия модерен свят чудесата се случват, за да ни напомнят, че въпреки напредъка в технологиите Господ още е всемогъщ.

— Най-изненадващото в нейното възстановяване е, че с татко вече се разбират много добре. Той стана съвсем различен човек.

— Мисля, че просто е благодарен, че е жива. Той си мислеше, че ще я изгуби. — Голямата вдиша през разширените си ноздри. — Всички си мислехме, че ще я изгубим.

— Да, в началото, но тя определено се чувства по-добре, което е невероятно облекчение. Сега ми е нужна повече отвсякога.

— Колко време ще останеш този път? — попита Голямата.

Трикси сякаш щеше се пръсне от щастие.

— Ами завинаги — обяви тя и отпусна решително длани на коленете си. — Приключих с Ню Йорк и списанието. Имам нужда от пълна промяна. Реших да се върна у дома завинаги.

— Е, това вече е изненада, а аз не се изненадвам лесно. — Хъдсън се появи с горещия шоколад и сладкиш и Трикси взе една чаша от подноса. — Хапни си парче сладкиш. Като те гледам, няма да ти навреди. Вие младите момичета карате само на въздух, а това не е привлекателно. Хората изглеждат много по-добре, когато имат мръвчица по кокалите, особено красивите момичета като теб. — Хъдсън сложи сладкиша на масичката за кафе и Трикси си взе малко парче. Хъдсън подаде на Голямата най-голямото върху порцеланова чинийка. — Благодаря ти, Хъдсън — каза тя, отхапа и изстена от удоволствие. — Мисля, че шоколадовият сладкиш е тайното ти оръжие.

Възрастният мъж се усмихна с благодарност.

— Благодаря ви, госпожице Уилсън.

Голямата задъвка доволно.

— И мисля, че ти си наясно с това — изсмя се тя. — Е, какъв е планът, Трикси? — Присви очи към нея. — Сигурно имаш план и искаш да ти помогна.

— Както казах, искам да се върна и да живея тук. Ще се уча на пчеларство и ще помагам на мама с градините. Тя все още не е много силна, но обича толкова много работата си, че не иска да спира. Затова ще стана нейна помощница — обяви тържествено тя. — Много се вълнувам.

— Но не искаш да живееш у дома? — предположи Голямата.

— Да, мисля, че трябва да съм независима.

— Права си. Затова предполагам, че искаш да живееш в моята къща за гости?

Трикси се усмихна смутено.

— Дано да не е твърде нахално, но се надявах да ти стана наемателка за известно време.

— Скъпо дете, можеш да останеш колкото пожелаеш. Аз ще ти вземам минимален наем, само за разходите. — Голямата се усмихна дяволито. — Ще е хубаво да си наблизо, а и ще можеш да стигаш до майка си по плажа.

— Да, точно това си мислех. Харесва ми да съм близо до морето. Толкова е романтично.

— Така е. Което ме подсеща да те питам защо внезапно реши да се прибереш у дома? Мислех си, че постигна голям успех в Ню Йорк?

— Така беше. — Усмихна се потайно. — Но нещо… ами нещо промени погледа ми към света. Накара ме да осъзная кое е важното. Обичам това място. Тук съм била най-щастлива. Вече не съм амбициозна. Има по-важни неща от това да изкарваш пари и да си успешен. Сега мой приоритет е качеството на живот.

— Напълно си права. Родителите ти ще са много щастливи да си тук. Е, кога искаш да се нанесеш?

— Когато ти решиш. Не съм казала още на мама. Исках първо да си намеря жилище.

— Е, вече можеш да й кажеш. Къщата за гости е твоя. Отоплението е включено, за да не замръзват тръбите, затова е напълно обитаема. Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силничко, за да го отпразнуваме?

Трикси поклати глава.

— Шоколадът е достатъчен, благодаря. И ти си права — сладкишът е вкусен. Може ли да си взема още едно парче?

Трикси бързаше към плажа по заснежената пътека между дърветата. Снегът проблясваше дръзко на слабата слънчева светлина, но вятърът го беше навял на дебели преспи до дюните и щяха да минат седмици, преди да се стопи. Къщата за гости на Голямата беше обърната към морето, сгушена на тревисто възвишение, заслонявано от големи храсти и дребни дръвчета. Тя имаше сиви плочи на покрива, като повечето къщи на острова, и стабилна веранда, сега покрита със сняг. Изглеждаше някак изоставена тук, вгледана в океана с тъмните си празни очи, но за Трикси беше романтична в самотата си и тя нямаше търпение да я направи своя и да изпълни тези очи с живот.

Пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Когато пристъпи прага, веднага беше посрещната от влажната миризма на море, която изпълни сърцето й с топла носталгия. Огледа уютния коридор с полирания дървен под и стълбището, което се извиваше елегантно към първия етаж, и въздъхна доволно. Тук й беше мястото. Вдиша дълбоко — най-сетне у дома.

Тръгна из стаите. Голямата беше наела декоратор за къщата и тази добре известна на острова дама и тук се бе придържала към обичайната морска тема, използвайки синьо и бяло и много мебели от ракита. Трикси реши, че ще добави малко алено тук-там, за да направи къщата своя и за да я топли до пролетта със своята жар. Влезе в дневната, в която властваше камината, и седна на един от диваните. Тишината на празната къща я изпълни с покой. Отвън вълните плискаха заснежения бряг с уморен ритъм, сякаш студът ги беше лишил от сили.

Какво ли криеше бъдещето й? Откакто се беше разделила с Джаспър в Уолбридж, тя разбра със сигурност, че никога няма да обича така друг. В същото време вярваше, че може да намери човек, с когото да сподели живота си; все пак беше млада и вероятно вторият най-добър беше по-добър от нищо. Имаше много време пред себе си, а не искаше да е самотна. През последните дни обаче започна да осъзнава, че всъщност не й трябва мъж, дори Джаспър. Установи, че се е върнала в Америка с пътник без билет: с мъничка частица от Джаспър, която се криеше в корема й и бавно растеше. Любовта, която вече изпитваше към детето, щеше да й е достатъчна до края на живота й. Щяха да се справят само двамата. Щяха да са много щастливи. Вече нищо друго нямаше значение, освен тази красива малка душа. Тя отпусна ръка на корема си и мълчаливо благодари на Господ за милостта му.