Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (5)

Глава 5

Този следобед, след като хапнаха студено агнешко и картофено пюре, Грейс тръгна с колелото към дома на Фреди, откъдето двамата продължиха пеша към реката. Беше горещо. Водните кончета се рееха над водата заедно с еднодневки и водомерки. Лястовици се спускаха грациозно, за да пият вода, а под тях рибата се щураше из сенките. Грейс и Фреди облякоха банските си костюми, покрити с кърпи, и оставиха сандвичите от Мей и дрехите си до едно дърво. Водата беше студена и те пискаха от удоволствие, докато бавно нагазваха в реката.

— Прекрасно е! — въздъхна Грейс, наслаждавайки се на усещането на тинестото речно дъно под краката си.

Фреди се гмурна под повърхността и се изстреля нагоре като торпедо.

— Студено е! — възкликна и пак се потопи до шията. После заплува навътре, където прозрачната вода сияеше на слънцето.

— Как ти е ръката? — попита Грейс.

— По-добре. — Той явно не искаше да мисли за смущаващата случка. Затова демонстрира кроула си, като се плъзна гладко през водата. Фреди може и да се страхуваше от пчели, но беше смел и умел плувец. Грейс предпочете да остане близо до брега и да го наблюдава. Щеше да си намери жаба, за да я разгледа, или пък да потърси охлюви.

— Защо не се гмурнеш от моста? — извика тя.

— Добре — отвърна Фреди. Доволен, че му се удава възможност да я впечатли, той доплува до брега и се изкачи по него. Имаше здраво, атлетично тяло, което вече възмъжаваше. Тя го гледаше как тича към каменния мост, построен от същия бледожълт дорсетски камък като къщите в града. Фреди се изкачи до ръба и застана там. Баща му много пъти му казваше да не се гмурка, за да не си удари главата в дъното, но Фреди беше добър гмурец и знаеше как да се предпази. Размаха ръце, провери дали Грейс го гледа, после присви крака и скочи. Описа права линия във въздуха със сковано тяло и вдигнати над главата ръце. Грейс стаи дъх, когато той се плъзна във водата, точно под повърхността. След миг главата му се появи, като патица и тя изръкопляска силно.

— Никой не може да се гмурка като теб, Фреди!

Той заплува към нея.

— Никой не може да ръкопляска като теб, Грейс! — Излезе от водата и седна на брега да изсъхне на слънцето. Тя го последва и сложи кърпата си на тревата до него.

— Много си смел във водата — рече, докато сядаше.

Комплиментът го зарадва и той се усмихна широко. Луничките му бяха избили отново заради слънцето и носът му се беше зачервил.

— Е, значи все пак не си лошо момиче!

Тя го сръга игриво.

— Разбира се, че не съм. Само те дразнех. Но ти наистина вдигна голяма врява заради ужилването.

Фреди се засмя и дълго не откъсна поглед от нея. Внезапно и двамата се смутиха и се почувстваха странно неловко. Той се обърна към реката.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Не съвсем, тъкмо обядвах.

— Аз също. — Легна по гръб и затвори очи. — О, много е хубаво.

Той се изтегна до нея. Топлината се разля по тялото му и изсуши водата, която се бе събрала на капчици по вдлъбнатинката на корема му.

— Няма нищо по-хубаво от мързелив следобед — рече той. Полежаха известно време в мълчание. Грейс усети, че умът й отново се връща към сутринта пред църквата и при мисълта за Руфъс почувства как топлина залива тялото й.

— Фреди, какъв ще станеш, като пораснеш? — попита тя след малко.

— Ще обработвам земята. Не искам да съм затворен някъде зад бюро като татко. Защо?

— Руфъс ме попита тази сутрин. Попита ме дали ще стана пчелар.

При споменаването на Руфъс Мелвил Фреди изгуби доброто си настроение.

— И ти какво каза?

— Казах, че ще стана. Мисля, че ще е хубаво да се грижа за пчели.

— Няма значение какво ще правиш, защото си момиче. Ако имаш късмет, ще се омъжиш за богаташ, който ще те издържа — каза той намусено.

Грейс се обърна по корем.

— Де да беше така! Момичета като мен не се омъжват за богаташи, Фреди! — Тя се засмя безгрижно и откъсна маргаритка.

Фреди седна.

— Аз ще се грижа за теб, Грейс — рече в прилив на ентусиазъм. Тя изглеждаше изненадана. — Знам, че съм само на петнайсет, но един ден, когато пораснем, аз ще се грижа за теб. — Грейс се смръщи, никога не беше смятала, че ще има нужда от грижи. На четиринайсет тя още не се бе замисляла за живота отвъд настоящето, в което живееше щастливо с баща си, а колкото до грижите — тя се грижеше за него не по-малко, отколкото той за нея.

Усмихна се и завъртя маргаритката между палеца и показалеца си.

— Много си сладък, Фреди.

— Ще работя усилено, ще спечеля много пари и ще ти купя каквото пожелаеш — каза той разпалено.

Макар че беше по-малка от него, Грейс понякога се чувстваше по-голяма. Тъй като нямаше майка, й се наложи да порасне по-бързо от другите момичета, за да се грижи за баща си. Сега се усмихна на Фреди снизходително, както възрастните правят, когато децата споделят с тях невъзможни мечти.

— Това е много мило — рече тя. — Бих искала червена рокля.

— Червена рокля? Защо червена?

— Защото в червеното има нещо диво, не мислиш ли? Това е порочен цвят. Добрите момичета като мен не носят червено.

— Тогава ще ти купя червена рокля — усмихна се Фреди.

— Добре. — Тя отпусна глава на ръцете си и затвори очи. — В такъв случай най-добре помисли за друга работа, вместо да обработваш земята, защото татко я обработва, но не печели много.

— Баща ти не иска да стане богат. Мама казва, че е доволен така. Аз съм амбициозен. Един ден ще управлявам цялото имение, ще видиш.

— Наистина си амбициозен.

— Ако не се целиш високо, няма да стигнеш доникъде.

Тя се засмя.

— Кой ти каза това?

— Татко.

— Е, сигурно е прав. Както и да е, докато пораснеш и си намериш работа, господин Гарнър сигурно вече ще е починал, така че ще има място за теб.

— Старият Дървен крак. — Фреди затвори очи и се замисли за господин Гарнър, който беше загубил крака си при Ипър. — Опасявам се, че старите моржове като него живеят вечно.

— Мислиш ли, че ще си смел на война, Фреди? — попита Грейс. Мислеше за войната, в която се беше сражавал баща й и за която той никога не говореше.

— Не зная.

Тя се засмя, спомнила си ужилването. Изобщо не си го представяше смел.

— Сигурно няма как да знаеш, преди да се озовеш там — рече тактично.

— Надявам се да бъда смел.

— Дано никога не разберем — каза тя и се опита да прогони мисълта за заплашителните маневри на Хитлер, за които слушаше по радиото и четеше във вестниците.

Изядоха сандвичите, докато ранната вечерна светлина се насищаше с мекота. Грейс реши, че ще е най-добре да се прибере да помогне на баща си в градината. Изпитваше вина да лежи цял ден като благородна дама, макар че беше събота. Те бавно поеха обратно през градчето с мокрите бански костюми, завити в кърпите. Косата на Грейс изсъхваше на гъсти къдрици, които се спускаха по гърба й, слънцето беше обагрило ръцете и гърдите й в топло медено и бе заруменяло бузите й. Когато стигнаха до дома на Фреди, тя остави кърпата в кошницата на колелото си и се приготви да тръгва.

— Ще се видим ли утре? — попита.

— Ще помагам с жътвата — отвърна Фреди. — Мама казва, че вече съм достатъчно голям и ще ми платят.

— Значи ще си зает?

— Да, мислех да ти кажа.

Грейс беше малко разочарована, че ще изгуби другаря си в игрите.

— Е, те винаги се нуждаят от помощници — рече тя.

— Ще се видя утре с господин Гарнър и ще си предложа услугите.

— Внимавай да не забележи, че си хвърлил око на работата му.

Фреди се засмя.

— Едва ли ще сметне мен за заплаха.

— Не и ако те види ужилен от пчела! — И тя натисна педалите.

— Винаги ще ми го натякваш, нали? — извика той след нея.

— Да! — изкрещя Грейс през смях. — Бззз, бззз, бззз!

 

 

По пътя към дома тя отново спря да погледа къщата. Този път отпред беше паркирано само алфа ромеото. Усети тръпка на удоволствие при мисълта, че Руфъс е още тук, и се зачуди какво ли прави в тази огромна къща. При толкова много стаи, как изобщо решаваш в коя да стоиш?

Когато стигна до дома, тя с изненада видя черното бентли на маркиза, паркирано на тревата отпред. Изглеждаше съвсем неуместно тук — блестящ метал и стъкло до селската простота на къщата със сламен покрив. Грейс се запита какво ли иска лорд Пензълуд от баща й и къде е отишъл шофьорът. Той обикновено седеше в колата с шапката и ръкавиците и изглеждаше важен.

Тя отвори вратата и установи, че малкият каменен коридор е пълен с хора. Когато видя, че един от тях е Руфъс, сърцето й замря, преди отново да се събуди с пърхане. Веднага се смути от смачканата си рокля и от разрошената коса, увиснала на мокри филизи по гърба й.

— А, ето те — каза щастливо Руфъс, сякаш беше дошъл да търси нея, и свали шапката си.

— Грейс? — попита баща й, като я погледна изненадан.

Грейс видя крехката жена, която се опираше на ръката на Руфъс, и с прималяване осъзна защо са дошли.

— Добър ден, лейди Пензълуд — каза тя свенливо, не знаеше дали не трябва да направи и реверанс. Старата маркиза не отговори и Грейс се обърна към Руфъс.

— Баба не чува много добре, затова трябва да й го извикаш ей така: Тя ти каза „добър ден“, бабо — изкрещя той в ухото на баба си.

Старата дама огледа Грейс от глава до пети с големите си очи с тежки клепачи и изсумтя.

— Значи ти си дъщерята на господин Хамблин, така ли?

— Да, милейди.

— И ти ли си градинарка?

— Уча се — отвърна Грейс.

— От най-добрия, скъпа. О, какви чудеса сътворявах благодарение на насоките и уменията на баща ти, а сега съм принудена да водя уседнал живот, да гледам отдалеч и да си представям какво още може да се направи в това имение. Поне си имам парниците. Да, не съм чак толкова саката, че да не мога да им се порадвам.

— Ще влезем ли? Мисля, че баба би искала да поседне — предложи Руфъс.

— Заповядайте — отвърна Артър и ги поведе към всекидневната. Вдигна въпросително вежди, но Грейс нямаше време за обяснения.

Руфъс беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да не удари глава в трегера на вратата.

— Хубаво местенце — отбеляза той ведро и огледа стаята. — Сигурно е много уютно през зимата, озарено от огъня. Господи, колко много книги! Явно сте запален читател, господин Хамблин.

— Къде са пчелите? — попита старата маркиза и огледа стаята с нетърпение. Гласът й беше неочаквано пронизителен за такова малко и крехко като на птиче тяло.

— Надявам се, че не са тук — отвърна Руфъс.

— Отвън са — намеси се Грейс. Руфъс настани баба си в едно кресло, после седна на дивана и кръстоса крака с доволна въздишка. Беше някак твърде голям за тази малка стая. До него баща й изглеждаше като джудже. Грейс приседна в края на дивана, а баща й се настани смутено в любимото си кресло, срещу лейди Пензълуд.

— Значи искате да видите пчелите, лорд Мелвил? — попита Артър, в опит да разбере защо внезапно е удостоен с присъствието им.

— Не точно — отвърна бавно Руфъс. Погледна към Грейс и се усмихна извинително. — Дъщеря ви ми каза, че пчелните ужилвания лекуват артрит, и аз споменах това на обяда. Баба има силни болки и аз си помислих… — Погледна баба си. — Е, тя си помисли, ако трябва да съм точен, че би искала да опита.

— Но ужилванията са много болезнени — обясни с тревога Артър. — Да не говорим, че са и опасни. Познавам хора, получили такива отоци, че остават на легло цяла седмица. — Грейс си спомни за Фреди и за олелията, която той вдигна, и усети пробождането на вина.

— Това е дреболия — каза стоически старата маркиза. Грейс и баща й се спогледаха.

Артър закърши ръце.

— Не бих искал да съм отговорен за страданията ви, лейди Пензълуд — започна той. — Наистина не съм сигурен, че идеята е добра. Може да имате алергия, например.

Маркизата се вгледа царствено в градинаря.

— Какво казахте? — Артър повиши глас и повтори изречението. — Глупости! — извика тя. — Никога не съм чувала подобна глупост. Няма да ви държа отговорен, млади човече. — Грейс потисна смеха си. Баща й караше четирийсетте. — Е, къде са тези пчели?

Грейс погледна ръцете на старата жена и осъзна, че артритът й не е просто лека скованост, от каквато страдаше баща й. Пръстите й бяха изкривени и явно много я болеше. Дожаля й за старата дама, надяваше се пчелите да я излекуват. Ако станеше така, Руфъс щеше да има много високо мнение за нея, но ако не се получи? Усети как по челото й избива пот. Руфъс й се усмихна окуражително.

— Е, да идем да сложим пчелите по баба!

Артър ги изведе на слънцето и поеха към кошерите, които бяха засенчени от чинари и подредени в редичка покрай леха с любимите на пчелите тлъстака, ангелика и очиболец. Руфъс си сложи шапката и тръгна бавно с баба си, която се облягаше тежко на ръката му.

— Каква очарователна малка къщичка. Никога не съм идвал тук. Направили сте чудеса в градината си.

— Баща ти познава всяко кътче от имението — намеси се рязко лейди Пензълуд. — Ти също би трябвало. Това е твой дълг, Руфъс. — Сложи ударението на „дълг“, сякаш нищо друго в живота нямаше значение.

— Да, да, бабо — отговори той небрежно, като я обезвреди ефикасно с отегчения си тон.

— Щях да съм много изненадана, ако градината на Артър Хамблин не беше толкова великолепна — продължи тя. — Той е най-добрият градинар, който някога е работил в Уолбридж, а доста са работили при нас.

— Благодаря ви, милейди — рече скромно Артър. — Много сте любезна.

Руфъс се засмя.

— Уверявам ви, че баба никак не е любезна. Ако ти каже, че си гений, значи си гений. — Говореше достатъчно тихо, за да не го чуе баба му. — О, кошерите. Добре.

Лейди Пензълуд ги огледа величествено.

— Е, какво да направя? Да си пъхна ръката вътре? — попита тя.

— Не, не, милейди. Аз ще сложа пчела на ръката ви и ще й позволим да ви ужили — обясни Артър. — Ако…

— Господи, младежо, това е само едно ужилване. Няма да ми отнесе ръката, нали? — Тя изсумтя нетърпеливо и подаде разкривената си ръка. — Давай тогава. Нека пчелата ми види сметката.

Грейс потрепна, когато баща й сложи една пчела върху костеливите стави и я накара да ужили старицата, като я покри с длан. Възрастната дама дори не трепна. Артър не беше сигурен, че е ужилена, докато не видя червеното петно и началото на отока. Пчелата отлетя, но Грейс знаеше, че ще умре, и сърцето й се сви. Руфъс я погледна и изви вежда.

— Е, май не беше болезнено — рече той. После се обърна към баба си и повиши глас: — Как беше, бабо?

— Надявам се да има полза. Сигурен ли си, че едно е достатъчно.

— Абсолютно съм сигурен — отговори Артър. — Едно ужилване ще свърши работа.

— Тогава ще се моля за чудо.

— Аз също — съгласи се Руфъс. Грейс искаше да предложи чесън за облекчаване на болката, но усети, че лейди Пензълуд ще откаже. Тя определено беше по-корава от Фреди. Грейс нямаше търпение да му разкаже.

Руфъс отведе баба си до бентлито и й помогна да се настани вътре. Грейс беше впечатлена от меката кожа и лъскавото дърво в колата. Никога не се беше приближавала толкова до такъв автомобил. Приличаше на рядък и красив звяр.

— Благодаря ти за съвета, Грейс. Ако свърши работа, сигурно цялото графство ще се реди на опашка за ужилване. — Грейс усети как я обзема паника и пребледня. Ако цялото графство дойдеше за ужилване, колко ли пчели щяха да умрат? Руфъс се засмя. — Не се тревожи, само се шегувам — каза той и внезапно се смръщи. — Малцина са така железни като баба!

— Тя е много смела — съгласи се Грейс.

— Трябваше да изпратят жени като нея на фронта. Щяхме да победим по-бързо. — Той се изсмя при тази мисъл. — Е, ще ти съобщя, ако свърши работа. Сега трябва някак да я прибера у дома, без родителите ми да разберат. Не съм сигурен, че ще одобрят това нетрадиционно лечение.

Грейс и Артър ги гледаха как потеглят. Руфъс им махаше, а баба му седеше с каменно изражение и се взираше право напред.

— Какво беше това? — попита Артър дъщеря си, щом колата изчезна по алеята.

— Просто му споменах, че ти позволяваш на пчелите да те ужилят, за да лекуваш артрита си — обясни тя. — Не съм предполагала, че ще се стигне до това.

— Кога си говорила с лорд Мелвил?

— Тази сутрин пред църквата. Лежах на тревата и си играех с една пчела, а той дойде да ме поздрави. — Тя замълча. — Мислиш ли, че ще свърши работа?

— Вероятно. На мен ми помага. — Той тръгна към къщата. — Старата лейди Пензълуд е много кисела.

— Сигурно я боли. Ръцете й изглеждат доста зле.

— А може и да е просто кисела.

— Кисели са нещастните хора. Ти си ми го казвал, татко.

— Казвал съм ти и че всяко правило си има изключения — отвърна той с усмивка.

 

 

Мракът се спускаше бавно. Цвърченето на гнездящите птици утихна и подобният на флейта зов на кукувицата бе заменен от зловещото бухане на сова. Артър седеше в креслото си с лула в устата и очила на носа и четеше историческа книга. Кокер шпаньолът спеше в краката му. Грейс се взираше в страниците на своята книга, но макар че виждаше думите, мислите й бяха другаде. Преживя истински шок, когато завари Руфъс в коридора, а сега превърташе отново и отново всеки миг от срещата им и й се щеше да се беше държала различно.

Тя бе само на четиринайсет, затова нямаше причина млад мъж като Руфъс Мелвил дори да я забележи. Но откакто я заговори, и то не както мъж говори с дете, а като равна, й се искаше да се беше показала по-умна. Лековатият му тон предполагаше, че той намира много неща за забавни. Тя се чудеше какви ли остроумни отговори е свикнал да получава от приятелите си в Оксфорд. Вероятно всички бяха много умни и забавни. Тя успяваше да е забавна с Фреди. Той смяташе всяка нейна дума за умна, но с Руфъс се чувстваше несъобразителна, незряла и срамежлива. А косата й — о, как й се искаше да не я беше виждал с мокра и оплетена коса.

Тя затвори книгата с въздишка и баща й вдигна поглед над очилата.

— Добре ли си, Грейс?

— Да, татко. Мисля да се кача горе. Доспа ми се.

— От слънцето е. Така става, изцежда ти силите.

Тя се наведе над него и го целуна по бузата.

— Лека нощ, татко.

— Бог да те благослови — отвърна той и я потупа леко. — Сладки сънища.

Малко по-късно тя коленичи до леглото си за молитва. Молеше се за баща си и за майка си, която вече беше при Господ. Молеше се за Фреди, леля Мей и чичо Майкъл; за сестрата на Фреди, Джоузефин, макар че не я харесваше особено, и за Руфъс. Молитвата й за Руфъс продължи дълго и приличаше повече на изповед.

Когато си легна, се обърна настрани и се вгледа в черно-бялата фотография на родителите й, която стоеше в рамка на нощното шкафче. Майка й имаше издължено лице, като нейното, и дълбоко поставени пъстри очи, макар че на фотографията цветът им не личеше. Изглеждаха просто тъмни. Лицето й беше мило. Лице, на което можеш да довериш тайните си. Грейс бе сигурна, че ако майка й беше жива, щеше да я изслушва с разбиране и тя щеше да може да й каже всичко. Майка й сигурно щеше да сяда на леглото й, да гали бузата й и да я гледа с обич. Може би щеше да се засмее на сляпото й увлечение, но нямаше да я накара да изпитва срам. Нямаше да го омаловажи. Разбира се, това увлечение нямаше да доведе до нищо, но тя можеше поне да му се възхищава. Хубаво й беше да знае, че той съществува на този свят. А още по-хубаво беше, че той знаеше, че тя съществува.

Затова Грейс изля шепнешком сърцето си пред единствения човек, на когото можеше да разчита, че ще я разбере.