Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Beekeeper’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Санта Монтефиоре

Заглавие: Дъщерята на пчеларя

Преводач: Боряна Даракчиева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2017

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-233-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9302

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Остров Теканасет, Масачузетс, 1973 г.

След имението на Голямата най-внушителният частен дом на острова принадлежеше на Бил и Евелин Дърлакър. Той представляваше сияеща бяла къща от трупи, построена през деветнайсети век, с покрив от сиви плочи, високи прозорци и веранда, която опасваше почти цялата южна стена и имаше покрити с пълзящи рози колони. Къщата беше обзаведена от прочут дизайнер, долетял от Ню Йорк, който така се беше увлякъл с морската тема, че стаите приличаха по-скоро на корабни каюти: сияещ дървен под, синьо-бели карирани тапицерии, събрани от стари кораби мебели. Лавиците за книги пращяха от лъскави томове, купени на едро, а масичките за кафе бяха отрупани с огромни книги за изкуство и история, избрани повече заради външния им вид, отколкото заради съдържанието, което не представляваше интерес за Бил и Евелин. По всяка стена висяха картини, предимно на кораби, а всяка маса бе украсена със скъпи дреболийки по избор на дизайнера. Всъщност, когато къщата беше завършена, в нея нямаше почти нищо познато на Евелин, но тя бе доволна, защото изглеждаше „нагласена“ — пази боже някой да си помисли, че е толкова обикновена, та да я обзавежда сама.

Градините не бяха кой знае какво, докато Грейс Валънтайн не ги преобрази преди двайсет години. Евелин й каза категорично, че ги иска „великолепни“, а не „старомодни“, затова Грейс раздели терена на три отделни градини. В едната сложи каменен фонтан в центъра, около него засади чемшир и рози в геометрични фигури и така създаде най-великолепната розова градина на острова. Втората беше типично английска, с бордюр от ярки разноцветни хортензии, за които всички завиждаха, а в третата засади овошки около тенискорта и черешовите цветове напролет приличаха на сняг.

Сега Евелин, Бел, Сали и Блайт оставиха тенис ракетите и корта на Бил и неговата силноконкурентна мъжка четворка. Бил рядко благоволяваше да играе със съпругата си, защото не смяташе, че жените са достойно предизвикателство, а направеше ли го, Евелин се оплакваше от снизходителния начин, по който й подаваше топката, и обикновено мачът свършваше още в началото, когато тя излиташе вбесена от корта. Сега той пристъпи на безупречно окосената трева, облечен с ослепително бял тенис екип, и отвори нова кутия топки „Шлаценгер“.

— Да идем да пийнем нещо на терасата — предложи Евелин, като поведе дамите по пътеката към къщата. Бел се възхищаваше на градините, но Евелин не забелязваше ярките цветове и малките пчели, които жужаха около тях, защото беше твърде заета да решава с коя рокля да се появи на вечерята.

— Мисля, че имаш една от най-красивите градини на Теканасет — каза Бел, защото знаеше, че Евелин ще се зарадва единствено на комплимент, който съдържа превъзходна степен.

— Е, казах на Грейс, че искам Версай, а не Малкия Трианон — отвърна тя с леко изсумтяване. — Мисля, че схвана.

— Определено е схванала — намеси се Сали. — Трябва да отбележа, че изглежда великолепно.

— Опасявам се, че през август растенията малко избуяват — каза Бел. — Поне моите растат безконтролно и аз просто вдигам ръце и се предавам пред природата.

— Не и тук — рече Евелин. — Старият Том Робинсън и синът му Джулиан плевят като дервиши. Нали знаеш, че Том е почти на седемдесет?

— Именно кислородът от растенията го поддържа млад — каза Бел.

— Тогава ние трябва да сложим повечко растения в къщите си — предположи Евелин.

— Или пък да поплевим малко — добави Блайт.

— Би ли посмяла, Блайт? — попита Бел.

— О, готова съм душата си да продам за вечна младост — засмя се тя.

Седнаха на терасата. Евелин кръстоса загорелите си крака. Бялата поличка едва покриваше кльощавите й бедра. Беше с тенис обувки и къси бели чорапки с малки розови топчета отзад. Почти не се бе изпотила с леката бяла тениска и светлорозовите ленти на ръцете й бяха сухи. За Евелин беше много важно да е „нагласена“ при всякакви обстоятелства. Вероятно много съжаляваше, че са я видели по нощница на плажа в три сутринта.

— Чухте ли, че рок групата на Джо се е разпаднала? — попита Евелин тъкмо когато се появи иконом с фрак, за да налее напитките. Трите жени го огледаха изумени. Бедният човек, сигурно завираше в тази униформа.

— Е, нека ви кажа тогава. Джаспър, онзи, с когото Трикси върти любов, трябвало да се върне в Англия, защото брат му загинал в автомобилна катастрофа.

— Да, чух за това — рече тъжно Бел. — Горкото момче. Каква ужасна трагедия.

— Разбрах, че няма да се връща. Явно се налага да управлява огромно имение — добави Блайт.

— Кой да предположи, че е от такова семейство! — рече Сали, докато палеше цигара.

— О, сигурна съм, че ако го познавахме по-добре, щяхме да забележим, че е от сой. Луси наистина каза, че имал безупречни маниери — рече Евелин.

Бел гледаше иконома, който се прибираше в къщата.

— Кой е той? — изсъска тя на Евелин.

Евелин се усмихна самодоволно.

— Моят нов иконом. Казва се Хендерсън и е работил за английското кралско семейство.

— Какво означава това? — попита Блайт.

— Ами че е работил за кралското семейство.

Бел взе цигара от пакета, който Сали й подаде.

— Къде го намери?

— В една прекрасна агенция в Ню Йорк — отговори Евелин. — Когато ме опознае малко повече, ще го разпитам за клюки.

— О, да ги кажеш после — рече развълнувано Сали и блъвна облак дим.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза Елизабет. Вдигна коктейла към алените си устни и се увери, че не е оставила петно на чашата.

— Е, значи с кариерата им е свършено? — попита Бел. — Горките момчета, какво разочарование.

В гласа на Евелин нямаше такова съчувствие.

— Луси ми каза, че Трикси очаквала да иде при него в Англия. Е, какви са шансовете за това според вас? А? — Изсумтя леко. — Предполагам, че ще остарее, докато го чака да я направи почтена жена. Трикси е от момичетата, с които мъжете се забавляват, а не се женят за тях.

— Съгласна съм — заприглася Сали. Всъщност нямаше случай, в който да не е съгласна с Евелин. — Мъжете се женят за добри момичета, не за непослушните.

— Горката Трикси — въздъхна Бел. — Сигурно сърцето й е разбито.

— Още по-разбито сега, когато знае, че той притежава огромно имение. Мислиш ли, че има и титла? — попита Блайт. — Все пак именията не вървят ли с титли?

— Най-вероятно — рече Евелин. — Ще питам Хендерсън. Той трябва да знае такива неща. — Погледна маникюра си. — Момчето щеше да направи по-добре, ако се беше влюбил в Луси. От нея ще излезе много добра съпруга.

— О, да, така е — изгука Сали. — Ти я възпита като добро момиче.

 

 

Трикси чакаше. Тя вярваше, че Джаспър накрая ще я повика, и мъката от раздялата им бе заменена от сляп оптимизъм за бъдещето. Той й пишеше писма от Англия, които пътуваха цяла седмица. Тя беше впечатлена от коравите бели пликове с герба с лъв и дракон и бе смаяна от хартията, на която се кипреше едно сияещо червено „ДЖ“. Почеркът на Джаспър беше завъртян, но съдържанието на писмата — депресиращо. Той пишеше за отчаянието на майка си, за скандалите на сестрите си и за трудностите, които срещал, докато се опитвал да поеме задълженията на брат си, защото нямал представа как се управлява имение. Пишеше и за високите очаквания, които всички имат към него, и за страха си, че ще ги разочарова.

Трикси започна да се тревожи. Ако се съдеше по герба на плика и хартията и по факта, че имението се предаваше на мъжки наследник, излизаше, че Дънклиф бяха много важно и богато семейство. Докато Джаспър се съмняваше, че ще може да управлява имението, Трикси се съмняваше, че ще е подходяща за такова семейство. Той й беше казал, че майка му няма да я одобри, и тя вече знаеше защо. Трикси не беше от богат род. Баща й беше фермер, майка й градинарка, а тя самата — сервитьорка. Увереността й се спихваше като балон на сутринта след парти. Джаспър беше длъжен да се ожени за жена от своята класа. Дори той бе казал, че животът в Англия няма да й допадне. Сега започна да се чуди дали не е бил прав.

Макар оптимизмът й за бъдещето да угасваше, увереността й в любовта им си оставаше силна. Копнееше за физическото му присъствие с такава сила, че цялото тяло я болеше. Пишеше му емоционални писма, но не споделяше съмненията си. Джаспър винаги завършваше своите с параграф, в който казваше колко много я обича, колко му липсва и как копнее пак да се съберат. Тя препрочиташе тези редове, целуваше името му и гонеше страховете си с надеждата, че накрая всичко ще се нареди.

Четири седмици след заминаването си Джаспър се обади по телефона. Грейс извика нагоре по стълбите, а Фреди излезе от кабинета си, за да разбере каква е тази суматоха.

— Джаспър е! — възкликна Грейс. — Обажда се от Англия!

Трикси се спусна по стълбите и влетя в кухнята, където майка й държеше слушалката и изглеждаше не по-малко изненадана от нея.

— Ало? — каза тя.

След малко забавяне гласът на Джаспър прозвуча тихо по пращящата линия.

— Трикси. Исках само да чуя гласа ти.

— О, Джаспър, звучиш толкова далече!

— Аз съм далече.

— Липсваш ми!

— И ти ми липсваш. Нямаш представа колко много. Искам ми се да съм в навеса на Джо и да те прегръщам.

— Аз също — въздъхна тя в слушалката. — Вече стана ли по-леко?

— Малко. Започнах да се уча. Слава богу, заобиколен съм с много свестни хора, които си разбират от работата. Мама ме подлудява обаче.

— Как те подлудява?

Той се поколеба.

— Просто прави живота ми много труден.

— Каза ли й за нас?

— Разбира се, че й казах.

Настъпи дълга пауза. Трикси долавяше тревогата му по линията.

— Не можеш да очакваш да хареса човек, когото не познава, и вероятно не е много доволна, че съм американка. Каза ли й, че родителите ми са англичани?

Той въздъхна.

— Всичко ще е наред. Не се тревожи. Обожавам писмата ти.

— О, и аз твоите. Ти ли сложи лъвчето на гърба на плика?

Той се засмя.

— Не, лъвът и драконът са фамилният ни герб, Трикси.

— Какво са?

— Това ще бъде и твоят семеен герб, когато се оженим.

— О, добре, значи и аз ще имам елегантни пликове за писма с буквичката Б?

— Да, Беатрикс, ще имаш.

— Толкова се вълнувам. Моля те, повикай ме скоро. Ще полудея без теб.

— Зная. Само още малко. Ще продължиш да ми пишеш, нали?

— И още как.

— Постоянно мисля за теб, Трикси.

— И аз мисля за теб. — Гърлото й се сви от вълнение. — Обичам те, Джаспър.

— И аз те обичам. Никога не го забравяй.

— Няма.

— Целувам те цялата.

Тя се засмя през сълзи.

— И всяка целувка е скъпоценна.

 

 

Грейс седеше в люлката и надаваше ухо, за да дочуе разговора на дъщеря си. Малкото, което долови, й се стори обнадеждаващо. След новината, че Руфъс е мъртъв, тя не можеше да спи. Прекарваше нощите си тук, на люлката, взираше се в океана и си спомняше. Никога не се чувстваше сама. Винаги усещаше тихото присъствие на невидимия си компаньон. Някак си в мрака го усещаше по-силно, по-близо, и нещо в присъствието му я успокояваше.

Ако Трикси се омъжеше за Джаспър, щеше да се наложи да се върне в Уолбридж и да се изправи пред миналото си. Трябваше да посети отново малката къща, мястото, където умря баща й, реката, където Фреди й предложи брак, църквата, в която се ожениха — и след това щеше да се наложи да разнищи отново всичко случило се после.

След като Трикси затвори телефона, Грейс се върна вътре.

— Той каза, че трябва да почакам още малко — рече Трикси.

— О, скъпа, сигурна съм, че няма да е дълго — каза Грейс.

— Имам чувството, че майка му е много труден човек, но съм сигурна, че ще ме хареса, когато ме опознае.

— Разбира се — каза Грейс, спомняйки си с тръпка на ужас леденокрасивата лейди Джорджина. Не очакваше да е станала по-малко страховита сега, след повече от трийсет години.

— Всичко ще е наред — каза Трикси щастливо. — Джаспър ме обича. Все пак се обади чак от Англия само за да чуе гласа ми.

— Не се съмнявам, че те обича, скъпа. Бедният, трябва да се справи със смъртта на близък и с внезапната промяна в плановете си. Животът му наистина се преобърна.

— Но аз ще ида при него и всичко пак ще се нареди.

— Сигурна съм.

— Не бъди така тъжна, мамо. Аз не се съмнявам, че всичко ще се нареди, не се съмнявай и ти. — Трикси прегърна майка си. — Ще стана госпожа Джаспър Дънклиф. Как ти звучи?

— Различно — отговори Грейс, като се бореше с порива да й каже истината. Но ако го направеше, трябваше да признае откъде знае. Ако признаеше откъде знае, Трикси щеше да се чуди защо родителите й не са споменали за съвпадението. Ако тя наистина се омъжеше за Джаспър, те трябваше да й кажат, че също идват от Уолбридж, и да се надяват, че Трикси ще го приеме. А Грейс трябваше да й каже за Руфъс.

Тя усещаше, че дъщеря й трепери от вълнение. Защо Джаспър не й бе казал? Нима си мислеше, че Трикси ще го обича по-малко, ако разбере, че е маркиз Пензълуд? Или в сърцето си знаеше, че мъж с такова потекло никога не би могъл да се ожени за момиче като Трикси.

Дните минаваха и се скъсяваха с идването на есента. Грейс извади меда от кошерите. Трикси работеше усилено в „Капитан Джак“. Август гъмжеше от туристи и хората от големите градове наводниха града за лятната си почивка. Трикси работеше дълги часове и сервираше на капризните клиенти с непоклатима усмивка. Нямаше много време да тъгува за Джаспър, но когато всички си заминаха, островът остана леко посърнал след тях, като град след карнавал. Появиха се и първите жълти листа. Вятърът стана мразовит и влажен, а Трикси почувства първото пробождане на съмнението.

Отначало Грейс не го усети, защото Трикси работеше или излизаше със Сузи, но когато септември премина в октомври и Джаспър още не я беше повикал, тя забеляза, че дъщеря й става някак затворена и нетипично за нея, търси усамотение. Седеше с часове на плажа, взираше се в морето, пушеше цигари или бродеше по брега като самотна птица и търсеше красиви камъчета. Тя спря да излиза със Сузи и си лягаше рано, скриваше се под завивката и спеше чак до обед в събота. Грейс се опитваше да я окуражава, но дори тя забеляза, че писмата на Джаспър стават все по-редки и по-кратки, а писмата на Трикси ставаха все по-чести и отчаяни.

Фреди беше притеснен, но примирен. Не каза: „Казах ли ти?“, защото нямаше нужда. Грейс знаеше не по-зле от него, че решимостта на Джаспър отслабва. Той нямаше да повика Трикси. Щеше да постави дълга пред щастието, както правеха хората като него. Грейс си помисли за Руфъс. Защо изобщо бе решила, че Джаспър може да е различен? Сърцето я болеше за дъщеря й. Ако имаше вълшебна пръчица, щеше да даде на Трикси живота с Джаспър, за който тя копнееше. Би направила всичко за щастието на дъщеря си. Би се върнала в Уолбридж, ако трябваше, и би бродила сред спомените си, макар че всяка крачка щеше да е болезнена. Но тя нямаше вълшебна пръчица, само ужасна неизвестност — чак до началото на ноември, когато Трикси получи последното писмо от Джаспър.

Тя беше твърде разстроена, за да го прочете на глас. Подаде го на майка си и изтича на верандата да плаче в люлката. Фреди погледна над рамото на Грейс и прочете думите, които отдавна очакваше да види.

Скъпа моя Трикси,

Това е най-трудното писмо, което някога съм писал. През последните няколко месеца положението стана много тежко. Борих се до безкрай с майка си и упорито се опитвах да направя щастието ни възможно, но се опасявам, че изгубих битката. Не мога да те доведа тук, любов моя, като знам колко нещастна ще бъдеш. Не мога да ти позволя да жертваш живота си заради мен. Аз се отказах от пеенето и прибрах китарата си, защото само като я гледам, се натъжавам. Обичам те с цялото си сърце и ценя спомените от нашите скъпоценни седмици на Теканасет. Никога няма да те забравя. Но, моля те, ти ме забрави. Заслужаваш нещо по-добро.

С вечна любов,

Джаспър

— Точно както очаквах — изстена Фреди. — Как ми се искаше да греша!

— Как смее? — възкликна Грейс. — Замина и й разби сърцето точно както ти предрече. — Обърна се към него. — О, Фреди, можех ли да направя нещо, за да предотвратя това?

— Тя е упорито момиче, Грейс, знаеш го. Аз се опитах да я предупредя, но тя не искаше да чуе.

— Какво ще прави сега?

— Ще прави каквото правим всички, когато сме разочаровани, съсипани или с разбито сърце. Продължаваме напред. — Стисна зъби и се смръщи. — Изправяме се, изтупваме се от прахта и се опитваме да продължим. Ще иде в колеж и ще го преодолее — и вероятно никога вече няма да чуем имената Дънклиф, Мелвил или Пензълуд.

Грейс усети как лицето й пламва и каза:

— Ще ида да говоря с нея.

Седна до плачещата Трикси и я прегърна.

— Съжалявам — рече тихо.

— Трябваше да послушам татко. Той знаеше. Защо не го послушах?

— Защото беше влюбена — отговори Грейс.

— Мразя го!

— Не, недей. Би трябвало да го мразиш, но недей.

— Ти не разбираш, мамо. Не си го преживяла. Винаги си обичала само татко. Не знаеш какво е. Мразя го с цялото си сърце. Не искам вече нито да чувам за него, нито да го видя. — Трикси зарови лице в пуловера на майка си, а Грейс се усмихна тъжно, защото въпреки ужасното страдание, сърцето й беше изпълнено с любов; това е красотата на любовта.