Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (23)

Глава 23

Зората разкъса мрака с ентусиазъм, по-присъщ на лятото. Слънчевата светлина накара дърветата да пламнат, а чайките крещяха печално, докато се плъзгаха над реката. Трикси отвори завесите и сърцето й се изпълни с радост от спокойствието на сцената пред нея. Редички диви патици се носеха по повърхността като конвой от корабчета, а една върба топеше нежните си клони в реката. Близо до брега имаше купчина оранжеви листа и едно кученце играеше щастливо в тях, докато стопанинът му не изсвири да го извика. Трикси погледна бледосиньото небе, по което лекият вятър носеше бели облачни снопчета, и въздъхна с удоволствие. Вече разбираше защо хората смятат Англия за красива. Лекият ръмеж бе спрял и слънчевата светлина превръщаше сивото в яркозлатисто.

Закуси в кръчмата и Робърт с гордост й каза, че е уредил да се срещне с майка му на обяд тук.

— Тя познава майка ти — рече той. — Грейс се казва, нали? И не само това, ами е работила за Джоузефин Валънтайн, когато е била двайсетинагодишна. „Ред Валънтайн“, така се казваше магазинът. Имам изключително добра памет. — Усмихна се закачливо.

Трикси беше впечатлена.

— Джоузефин е сестра на баща ми. Помня, че дойде на гости с баба и дядо, когато бях малка. Имаше много червено червило и главата ме заболя от парфюма й, но реших, че е невероятно изискана. Приличаше на филмова звезда. Къде ли е сега?

— Може да попиташ майка ми. Тя обича да говори за миналото. Започне ли, няма спиране. Е, какво ще правиш тази сутрин?

— Ще отида да потърся Къщата на пчеларя.

— Имаш ли представа къде е?

— Не, надявах се ти да ми кажеш.

Той се засмя.

— Мейви сигурно знае. Тя е в църковното настоятелство, затова е ходила във всяка къща в Уолбридж.

Мейви влезе в кръчмата от коридора.

— Май чух, че името ми се произнася напразно?

— Трикси търси Къщата на пчеларя — каза Робърт. — Казах й, че ти сигурно знаеш къде е.

— Знам — отвърна гордо Мейви и се обърна към Трикси: — Аз разнасям енорийското списание. Няма къща в Уолбридж, в която да не съм била.

— Мама е била пчелар — каза Трикси.

— О, обичам пчелите. Такива интересни насекоми — изгука Мейви. — Като си помислиш само, че правят сам-самички мед. Какви умни малки създания. Там още има кошери. Робин Аркрайт е пчелар. И пазач на дивеча. Няма нещо, което да не знае за птиците. Понякога изпращам гостите ни при него, поне тези, които се интересуват от птици, защото той е истинска енциклопедия. Попитай го за пъстроклюния гмурец или за балеарския буревестник. Прекрасни имена, не мислиш ли?

— Прекрасни са — угоди й Трикси. — Къде да намеря къщата?

— Денят е великолепен за разходка дотам. Може да тръгнеш по пътя, но той много заобикаля. Аз бих поела по пътечката, която пресича имението. Много е живописна и винаги я препоръчвам на гостите ни. Ето, ще ти начертая карта. — Тя започна да пише на бележника до касата. — Покрай църквата, завиваш към фермата тук. Покрай къщите и през портата тук. Ще видиш табела, която ясно отбелязва пътеката. Те заведоха дело, за да спрат хората да минават през земите им, но загубиха. Съдията каза, че хората имат право да се възхищават на тази историческа и красива къща. Не е зле, нали? Е, и ти имаш това право, скъпа. Наслади й се.

Трикси тръгна по тясната алея, която стигаше до главната улица. Тя беше широка и живописна с жълтеникавите магазинчета и къщи, построени без ред от двете й страни, покривите и комините им стърчаха в небето на различни височини и под различни ъгли, и придаваха на мястото очарователна нееднородност. Малко хора вървяха по тротоарите и една-две коли минаха по улицата, но иначе беше съвсем спокойно.

Трикси стигна до църквата. Гробището беше тихо, надгробните камъни се къпеха в утринната слънчева светлина. Косове тършуваха из падналите по тревата листа и тя се запита дали дядо й е погребан тук. По-късно щеше да провери. Точно тогава вратата на църквата се отвори и викарият излезе с възрастна дама със забрадка на главата, пола от туид и гумени ботуши. Тя се облягаше на бастун и жестикулираше оживено с другата си ръка. Викарият отметна глава назад и се засмя гръмогласно. На Трикси й стана интересно какво ги е развеселило толкова и спря да послуша. Докато вървяха по пътеката към нея, тя дочуваше гласовете им. Старата дама говореше доста рязко. Явно беше свикнала да командва.

— И така, докторът ми превърза крака и ми каза да почивам няколко дни. Проклет глупак! Когато се прибрах, свалих превръзката, налях си голяма чаша шери и изведох Уинстън на разходка. Отидох на лекар само за да угодя на Джорджи, защото настояваше. Наистина, сега хората вдигат голяма врява за всичко. По мое време просто се справяхме. Нямахме време да седим в лекарски чакални. Лоти води децата на лекар всеки път щом кихнат, а това се случва доста често. Трябва да си мълча; все пак аз съм само прабаба, нали знаете? — Изсмя се. — Е, значи е уредено?

— Да, уредено е, лейди Пензълуд.

— Добре.

— Наистина се надявам да не се случи скоро.

— Каквото е писано, както казва старата поговорка. А друга казва — опечи си работата отрано. Не позволявайте на Джорджи да променя нищо. Може да съм на два метра под земята, но не би ми харесало тя да ме командва. Разбрахте ли?

— Разбира се, лейди Пензълуд.

— Тя има ужасен вкус за музика, открай време. — Лейди Пензълуд изсумтя. — Само ако Руфъс… — Гласът й заглъхна и Трикси усети как се изчервява при споменаването на името му, сякаш тя беше виновна за извънбрачната му връзка, а не майка й. Те стигнаха до улицата и лейди Пензълуд обърна страховития си поглед към нея. Трикси направо се сви.

— Здравейте — рече старицата. — Красива утрин, нали?

— Така е — съгласи се Трикси. Лейди Пензълуд присви очи, вероятно се питаше коя е тази непозната с американски акцент, после тръгна към очакващата я кола, оставайки след себе си аромат на люляк.

Трикси гледаше след потеглящата кола. Е, това беше майката на — Руфъс. Лейди Пензълуд. Лоти беше жената на Джаспър; Джорджи сигурно беше майка му; а тази достопочтена дама — нейната свекърва. Много искаше да се обади на майка си и да й разкаже за тях, но не можеше да разкрие къде се намира. Тогава трябваше да признае, че е прочела писмата. Не, налагаше се да разбере всичко сама, без помощ от единствените двама души, които знаеха най-много.

Последва картата на Мейви и пое по пътечката, която минаваше през нивите към гората. Овце пасяха, птички чуруликаха и Трикси се наслаждаваше на провинциалното спокойствие. Не приличаше на нищо, което беше виждала в Америка. Всичко тук бе в по-малък мащаб и изглеждаше старомодно и очарователно.

Тя изкачи един хълм, като спираше от време на време, за да си поеме дъх и да се наслади на пейзажа. Представяше си как майка й е минавала много пъти по този път през фермата. Дали се връщаше тук в мислите си? Дали й липсваше?

Накрая Трикси тръгна покрай наскоро разорана нива и когато стигна до края й, зърна през оредяващите клони на дърветата извисяващите се над долината комини. Любопитството я примами през една пролука в синора и щом се появи от другата страна, дъхът й секна. Под нея, обградено от безкрайна градина, се издигаше величествено старо имение.

Тя тръгна покрай нивата в края на гората и спря, за да се възхити на красотата на фамилното имение на Пензълуд — Уолбридж Хол. Никога не беше виждала толкова разкошна къща, освен по телевизията. Сложи ръце на кръста и се засмя силно на невежеството си. Значи това беше къщата, заради която Джаспър се отказа от кариерата си. Това беше неговото наследство, имението, което изискваше пълната му отдаденост. Семейната традиция, която задължаваше наследниците да жертват личното си щастие, за да може тя да оцелее поколение след поколение, като минотавър от тухли и камък. Джаспър беше жертвал нея. Дали Руфъс беше пожертвал майка й?

Спря да се смее и се вгледа с горчивина в къщата, която й бе отнела истинската любов. Вече виждаше отвъд красотата, в нейната студена и жестока сърцевина. Беше ли щастлив Джаспър? Дали се сещаше за нея? Дали някога вземаше китарата, за да изсвири песента, която й посвети? Дали изобщо все още пееше?

Продължи бавно, защото се страхуваше, че ако остане тук, може да го види и няма да се сдържи. Продължи надолу по хълма, към гората, където пътеката водеше през гъсти папрати и криви стари дъбове, които я наблюдаваха надменно като древни херцози, сякаш смятаха, че не й е тук мястото. Гората шумолеше от животинки, които Трикси не можеше да види, и тя започна да изпитва страх.

Най-сетне стигна до края на гората и до примамливата гледка на ширнали се поля, окъпани от слънцето. Докато вървеше към светлината, видя къщичка, не много далеч, почти скрита сред няколко дървета. Беше сигурна, че това е Къщата на пчеларя. Тръгна бавно към нея и мисълта, че върви по стъпките на майка си, я развълнува неочаквано много. Къщата имаше сламен покрив, бели стени и сънливи прозорчета. На Трикси й се прииска да узнае какво са видели те.

Почука на вратата и зачака. Никой не отговори. Тя остана там, чудеше се какво да прави. Не й се искаше да я хванат да оглежда, но желанието да види кошерите я направи безразсъдна. Тръгна да заобиколи къщата.

— Ехо — извика. — Има ли някого?

Рошава глава се появи над един храст като бостанско плашило.

— Кой пита?

— О, здравейте — отвърна тя изненадана. — Мейви каза, че ще ви открия тук.

— Да не сте отседнали при нея?

— Да. Тя каза, че изпраща тук хора, за да говорят с вас за птици.

— О, интересувате се от птици? — попита той по-дружелюбно и пристъпи на моравата.

— Всъщност от пчели.

Лицето му светна.

— Още по-добре. Имам много пчели. — Той избърса ръце в панталоните си. — Робин Аркрайт.

Тя стисна здраво ръката му.

— Трикси Валънтайн.

— Валънтайн, какво романтично име.

— Благодаря ви. Родителите ми са живели тук.

— О, онези Валънтайн?

— Мама е била пчелар тук по време на войната.

— Грейс Валънтайн — кимна той.

Сърцето на Трикси леко подскочи.

— Познавате ли я?

— Не, аз дойдох през шейсет и втора, но Том Гарнър е брат на майка ми и говореше с голямо уважение за Грейс и Фреди.

— Много се радвам да го чуя. Кой е Том Гарнър?

— Той беше управител на имението чак докато стана на седемдесет. Наложи се насила да го пенсионират. Още щом се пенсионира, се катурна и ритна камбаната. Беше началник на баща ви, Фреди Валънтайн. — Аркрайт почеса сивите си къдрици и се ухили. — Странно е да чуя това име след толкова години.

— Те са се преселили в Америка.

— Точно така. Един ден просто изчезнали. Той е ранен във войната, нали?

— Да, има само едно око.

Робин поклати глава.

— Горкият. Чичо Том говореше за него като за герой.

— Наистина ли? За татко?

— Ами да. Той е бил герой от войната. Не ви ли е казал?

— Никога не говори за войната.

— Да, предполагам. Чичо ми никога не говореше за Ипър, където е загубил крака си. Сигурно са искали да се върнат и да забравят за всичко това.

— Тук ли живеете от шейсет и втора?

— Не, отначало живях при чичо. Още бях млад, нямах опит с дивеча и пчелите, но работих с господин Суифт, който беше пазач на дивеча по онова време, и със стария Бенедикт Латимър, който беше пчелар и ме научи. Когато той се пенсионира, аз поех нещата. Чичо не можа да намери друг, който да разбира от пчеларство, или пък нямаше сили да търси, затова се оказах в завидното положение да живея тук.

— Къщата е много красива.

— Жена ми реши, че е твърде малка, затова построихме зимна градина. Но иначе вероятно не е много променена, откакто родителите ви са живели в нея.

— Много бих искала да видя кошерите.

— Разбира се. Ще ви ги покажа. — Той я поведе през градината. — Вие разбирате ли от пчеларство?

— Да, мама има кошери и аз й помагам да се грижи за тях.

— Това е много пристрастяващо хоби, пчеларството. Започнеш ли веднъж, не можеш да спреш. Интересни създания са, нали?

— Определено.

Робин гордо й показа редицата от осем кошера, които стояха до живия плет в края на градината.

— Обзалагам се, че половината от тях са още от времето на майка ви. Само малко са ремонтирани, но иначе са си същите. Добавих нови и съм сигурен, че господин Латимър също е добавил, но погледнете онези трите там, изглеждат, сякаш са тук от векове! — Засмя се. — Значи сте на гости?

— Дойдох да видя къде са израснали родителите ми и къде са се оженили.

— А те…?

— Не, живи и здрави са. Бях в Лондон по работа и реших да направя малко отклонение.

— О, чудесно. Може да кажете на майка си, че пчелите в Уолбридж са си много добре. Сигурен съм, че ще се радва да го научи.

— И аз.

Поговориха за пчелите, за последната реколта от мед и за проблемите с пестицидите и молците. Трикси се чудеше какво ли ще си помисли майка й за нейното посещение тук. Така й се искаше да го сподели с нея. Когато тръгна обратно през гората, вече беше късна утрин. Мислеше за думите на Робин, че баща й е герой. Той никога не го беше споменавал, майка й също, а това беше странно, защото бе нещо, с което човек би се гордял. Засега не беше намерила отговори на въпросите си, само нови въпроси.

Докато вървеше през гората, чу странно пръхтене сред папратите. Зелените стъбла започнаха да се разделят пред някакво създание, което се носеше към нея. Отначало тя се изплаши, че може да е глиган или лисица, но после видя черен нос, следван от големи черни лапи и гладка черна козина, които се появиха на пътечката под формата на лабрадор. Облекчена, Трикси се наведе да го погали. За разлика от нея, той не изглеждаше изненадан да я види. Размаха опашка и завря приятелски муцуна между коленете й. Тя вдигна глава, за да види стопанина му, но гората си оставаше тиха.

След малко осъзна, че кучето е само. Видя метален медальон на врата му. Ралф, Бялата къща, Уолбридж Хол. Имаше и телефонен номер.

— Е, Ралф, най-добре да те заведа у дома, нали? — рече тя и пое пак по пътеката. Не знаеше къде е тази Бяла къща, но пък знаеше къде е Уолбридж Хол. Не й оставаше друго, освен да отиде там. Вероятно все пак й бе писано да срещне отново Джаспър.

 

 

Със свит стомах, тя вървеше по склона към имението, а кучето я следваше по петите. Сега вече имаше основателна причина да дойде тук. Не се притесняваше, че ще стане неудобно. Щеше да позвъни и да попита къде е Бялата къща. Представяше си Джаспър на прага и какво ще е изражението му, когато я види да стои пред него с кучето. Щеше да е смаян. Прокара ръце през косата си и я приглади притеснено.

Отблизо къщата беше много по-внушителна. Жълтите каменни стени бяха високи и строги, прозорците се взираха величествено в света. Сърцето на Трикси забърза от притеснение. Точно когато щеше да дръпне звънеца, който висеше на дебело въже вдясно от голямата врата, един глас заговори зад нея.

— Какво обичате? — Тя се обърна и с разочарование видя някакъв градинар.

— Намерих това куче в гората и го доведох — обясни Трикси.

— Това е Ралф. Здравей, Ралф. — Мъжът потупа коляното си и кучето веднага скочи към него. — Глупаче, винаги се запилява нанякъде. Така е с мъжките кучета; женските не са такива. Той е на лейди Джорджина. Знаете ли къде е Бялата къща?

Трикси не беше възхитена от идеята да се срещне с жената, която бе убедила Джаспър да не се ожени за нея.

— Не, не съм оттук — отвърна, отстъпвайки. — Може ли да го оставя на вас?

— Елате, ще ви покажа. В края на градината е. От другата страна на зеленчуковата градина.

Тя неохотно го последва покрай къщата. Безупречна морава се простираше в далечината, където статуя на изправен на задните си крака кон се открояваше на фона на тъмноалената корона на клен. Лехите пламтяха с лилави, червени и жълти цветя, а високи дървета ронеха златните си листа, за да ги улови вятърът и да си поиграе с тях. Ефектът беше толкова драматичен, че градините сякаш бяха лумнали в огън. Трикси забави крачка, за да разгледа всичко. Реши, че не е виждала по-красиво място. Осъзна, че всяка от градините, които майка й бе създала на Теканасет, е бледа имитация на тази; всяко цвете и всеки храст, всяко дърво бяха посадени с носталгия и копнеж. Майка й беше напуснала Англия завинаги, но градините, които създаваше, я връщаха обратно.

През една пролука в живия плет тя видя тенис корт и чу слабите удари на топката в ракетите. Надяваше се, че градинарят ще я преведе покрай корта, в случай че Джаспър играеше, но той мина през оградена със стена зеленчукова градина към голяма бяла къща, сгушена сред своя собствена разкошна алено-златна градина. Той бързаше да се върне към работата си и я остави тук.

— Сигурен съм, че лейди Джи ще иска да ви благодари лично — каза й, преди да изчезне отново зад стената на зеленчуковата градина.

Трикси се запита дали майката на Джаспър няма много лош характер: иначе защо градинарят не й предложи да заведе кучето сам? Тя изпухтя подразнено и натисна звънеца, като проклинаше страхливия градинар. След миг вратата се отвори и една висока, слаба жена с пепеляворуса коса, подстригана на къса черта, се вгледа в нея с леденосини очи.

— Вие сте? — попита тя, без дори намек за усмивка.

Трикси огледа високите скули, пълните устни, малкото носле и реши, че красотата й, макар и добре запазена, е ледена.

— Намерих кучето ви в гората — каза тя, като я гледаше дръзко.

Лейди Джорджина погледна кучето и въздъхна с раздразнение:

— Ралф, пак ли? Къде беше?

— Не зная, някъде в гората?

— Разбира се, че не знаете, вие сте американка. Туристка може би?

— Нещо такова — отвърна Трикси. Лейди Джорджина изсумтя тихо. Присви очи, вгледа се в лицето й и като че ли видяното някак я омилостиви.

— Градината е невероятно красива — каза Трикси. — Наистина, не бях виждала такива великолепни цветове.

— Да, доста специално място, нали? — Кучето мина покрай нея в къщата. — Е, благодаря ви, че го доведохте.

— Ралф ли е? — чу се глас отвътре.

— Да, пак е избягал.

Един мъж се появи зад лейди Джорджина.

— И вие го доведохте? — усмихна се той на Трикси. — Вие сте ангел!

— Е, не съвсем. Просто отидох да видя Къщата на пчеларя. Мама е живяла там. — Тя забеляза, че лицето на лейди Джорджина потрепва.

— Грейс Валънтайн? — попита тя бавно. — Господи, одрали сте й кожата.

— Така ли? Не знаех.

— Да, така! Влезте. Ще желаете ли чаша чай? Наистина трябва да ви се отблагодаря, че върнахте Ралф. Много мило от ваша страна. — Трикси беше смаяна от внезапната промяна в поведението й. — Грейс и Фреди Валънтайн, имена от миналото. Кажете, как са те?

Трикси бе въведена в красива светлосиня дневна.

— Скъпи, вземи й палтото. Как казахте, че ви е името?

— Беатрикс — отвърна Трикси, защото реши, че цялото й име е по-подходящо сред официалната обстановка в къщата на лейди Джорджина.

— Аз съм Джорджина Стейпълтън, а това е съпругът ми Теди. Моля, седнете. Скъпи, бихме искали чай.

— Ей сега — отвърна той и изчезна в коридора.

Лейди Джорджина се усмихна на Трикси.

— Вие сте добре дошла тук — рече тя и Трикси се изненада от внезапното разледяване на изражението й. — Кажете, как са родителите ви?

— Много са добре, благодаря — отвърна Трикси, не искаше да говори за болестта на майка си с непозната.

— Много се радвам. А с какво се занимава баща ви, след като заминаха за Америка?

— Работи във ферма за боровинки. Разбира се, вече е пенсионер. Сега предимно играе голф.

— А майка ви? Тя беше прекрасен пчелар и запален градинар. Следваше господин Хийт като верен лабрадор.

— Още е градинар. Е, и тя вече почти се оттегли, макар че не може да спре съвсем, защото обича работата си. Повечето градини в Теканасет са проектирани от нея.

— Колко хубаво! Много съм доволна, че им е потръгнало. Кажете, имате ли братя и сестри?

— Не, единствено дете съм.

— Омъжена ли сте?

— Не.

Лейди Джорджина вдигна изненадано вежди.

— Не сте? А сте толкова красива.

— Още търся правилния човек.

— О, да, но не търсете твърде дълго, иначе ще стане късно за деца.

— Не мисля, че съдбата ми е да имам деца, лейди Джорджина.

— Глупости, съдбата на всички жени е да имат деца. Аз имам три и вече имам седем внуци. Неприемливо е жена да няма деца.

Трикси се наежи.

— Не съм съгласна. Не мисля, че раждането на деца е единственият път към пълноценен живот. Аз имам успешна кариера…

— Кариерата е нещо много хубаво, скъпа моя, но повярвай ми, ще дойде време, когато ще съжаляваш, че нямаш деца. Все пак сме тук за това, нали?

Преди Трикси да успее да отговори, една млада жена внесе поднос с чашите за чая, следвана от Теди с чайника.

— Е, Беатрикс, за първи път ли си в Уолбридж? — попита той.

— Да.

— Родителите ти сигурно са се връщали?

— Не, не са.

— Колко странно — отвърна Теди.

— Америка е много далеч — намеси се лейди Джорджина. — Освен това самолетните билети не са евтини.

— Баща ти е легендарен тук в Уолбридж — каза ведро Теди. — Ожених се за Джорджи преди петнайсет години, но преди това е била омъжена за Руфъс. Именно благодарение на вашия баща Руфъс е оцелял във войната.

— Какво е направил баща ми? — попита Трикси.

Лейди Джорджина ахна.

— Скъпа, не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Той е спасил живота на съпруга ми. — Трикси се взираше смаяна в лейди Джорджина. — Той е герой. Ако не е бил той, Руфъс е щял да загине.

Теди я прекъсна:

— Той е поел куршума вместо него в Северна Африка.

— Той е поел куршума вместо Руфъс?

— Абсолютно — каза лейди Джорджина. — Танкът на Руфъс бил ударен. Скрили се в някакво селце близо до Ел Аламейн. Немците контраатакували. Баща ти пристигнал с батальона си като подкрепление. Видял как един немски снайперист се прицелва в Руфъс и се хвърлил към него. — Явно беше разказвала тази история много пъти.

— Буквално се хвърлил върху Руфъс — добави Теди, жестикулирайки оживено. — Бум! Снайперът изгърмял и уцелил Фреди в лицето.

— Горкият Фреди загубил едното си око, но спасил живота на съпруга ми — каза тихо лейди Джорджина. — Ние сме му неимоверно благодарни.

— Татко никога не ми е споменавал — каза Трикси, опитваше се да проумее чутото. — Защо ще пази подобно нещо в тайна?

— Е, вече знаеш, така че ще го попиташ. Вероятно е твърде скромен и не е искал да се хвали. Би ли му предала, че още го помним с благодарност, въпреки че лорд Пензълуд отдавна вече не е сред нас?

— Много съжалявам за загубата ви — каза Трикси. Съжалявам и за загубата на мама, добави мислено.

— Благодаря ти, скъпа. Сърцето му просто отказа. Не беше стар. — Тя се смръщи. — Сякаш беше решило, че му стига толкова. — Зарея поглед през прозореца и въздъхна тъжно. — Умря на една пейка в градината. Обичаше да седи навън посред нощ, под звездите, и да слуша шумоленето на животинките. Когато се върна от войната, все там седеше. Мисля си, че след ужасите й просто искаше да е обграден от красота. Обожаваше градината.

Трикси последва погледа й. Вече знаеше защо Руфъс е приключил любовната си връзка: не защото беше спрял да обича Грейс, а защото е бил длъжен, от уважение към мъжа, който му е спасил живота. А от обърканото изражение на лейди Джорджина разбра и защо е умрял. Знаеше, че е права. Беше умрял от разбито сърце.