Дейвид Елис
Сред лъжци (46)

Три дни по-рано
Сряда, 17 март

Пол Райли и Алисън седят в конферентната зала в офиса му. Само двамата са; една асистентка донася сладки и чаши кафе. Това е част от стандартите на адвокатската фирма „Шейкър, Райли и Флеминг“. Правят внушително шоу за клиентите си. До рецепцията има съдебна зала с дъбови мебели за предварителни процеси и обучение на стажанти, което говори за професионализма на фирмата. Самият Пол е много добър в работата си.

— Мисля, че зная защо искаш да говорим — казва Алисън.

Пол се усмихва. Държи се невероятно естествено, утешава хората. Без значение колко отричат, адвокатите понякога играят и ролята на психиатри. Въпреки няколкото години опит като обществен защитник Алисън не се държеше по този начин.

— Не мога да водя това дело, Алисън. Не мога да те представлявам. Искам да разбереш. — Пол слага ръка на масата от зелен гладък мрамор. — Разбирам какво правиш, но аз съм адвокат и не мога да бъда част от това.

Може да бъде част от това, мисли си Алисън, но не иска и е разбираемо.

— Искам да си помислиш, Пол. Не мога да се справя без теб.

— Мисля, че се подценяваш, Алисън. — Тук Пол малко се затруднява. — Виж. Осъзнавам, че на нещата може да се гледа по различен начин, но честно казано, аз го възприемам като лъжа към съда и не искам да бъда част от нея. Това е.

Лъжа към съда. Да, най-общо казано. Със сигурност Райли е представлявал хора, които са го лъгали. Много от защитите са лъжи, разликата е, че адвокатите невинаги го знаят със сигурност.

Да, това е разликата. В този случай Пол Райли със сигурност знае, че е лъжа.

— Всеки нов адвокат, който наема, ще има същия проблем — отбелязва тя.

Пол се вглежда в нея изненадан.

— Освен ако си замълча — заключава Алисън.

Пол вдига рамене, без да отговаря. Не може да я посъветва да направи нещо неетично, макар етиката в този случай да е доста мъгляво нещо.

— Всеки нов адвокат, който наема — казва Алисън, — ще пита защо си напуснал.

— Аз това ли направих — погледът на Пол е наперен и щастлив едновременно.

О, добре. Алисън се засмива.

— Пол? — казва тя. — Уволнен си.

Пол щрака с пръсти.

— Нямам късмет.

— Тогава, моля те — казва тя, — бих искала да представляваш дъщеря ми, Джесика. Тя очевидно е свидетел и ще има нужда от напътствия.

— Може да има конфликт на интереси — казва той предпазливо.

— Няма да има, Пол.

Липсата на конфликт на интереси не успокоява Пол.

— Алисън, зная неща, които ти не би искала Джесика да знае. Ако стана неин адвокат, значи ще трябва да укривам информация от собствения си клиент.

— Ненужна информация, Пол. Знаеш, че е така. Знаеш го.

— Но това не…

— Виж, просто поговори с нея. Кажи й, че криеш информация от нея. Ако настоява да й я разкриеш, тогава може да й наема друг адвокат. Просто поговори с нея. Става въпрос само за свидетелстването й на моя процес. Единственото важно нещо е да се придържа към това, което е казала на полицията. Не искам да попада в капан.

Пол премисля. Оправя маншета на ризата, намества си вратовръзката.

— Ще ти удвоя хонорара — казва Алисън — ще платя колкото кажеш.

— Очевидно не става въпрос за това…

— Просто поговори с нея, Пол. Ако не те устройва сделката, повече няма да те безпокоя.

Пол въздъхва и най-накрая приема.

— Добре, нека се срещнем — съгласява се той.

— Благодаря, благодаря ти, Пол. Ще й кажа да ти се обади — тя става и подава ръка. — Между другото, разбирам позицията ти. Вероятно бих постъпила по същия начин на твое място.

Пол взема ръката й и я поглежда в очите.

— Алисън, обещай ми едно — моли я той. — Обещай ми да внимаваш.