Дейвид Елис
Сред лъжци (33)

Един ден по-рано
Събота, 10 април

Пакистанското правителство приписа бомбардирането на университета в Балучистан на Съветския съюз. Комунистическите Афгански служби за сигурност, KHAD — Khedamat-i-Ettela’at-i-Daulati — бяха извършили безброй въздушни и сухопътни нападения над Пакистан, откакто страната стана средище на афганската съпротива срещу съветската инвазия. Афгански бежанци се стичаха към различни части на Пакистан, включително и провинцията Балучистан. Рам Харун беше виждал някои от афганските Pathans в Куета; бяха затворени в бежански лагери, но понякога ги виждаха по пазарите. Спомня си обидените им, сбръчкани лица, прегърбените им фигури на победени; хора, живеещи на ръба, загубили домовете си, някои и семействата си.

Майката на Рам, университетски професор, и четиригодишната му сестричка, която бе отишла с нея, бяха две от деветнайсетте жертви, загинали при нападението. Рам си спомня, че когато чу новините, изпадна в несвяст, стискаше очите си, двамата с баща му седяха на пода в къщата им.

Майка му я нямаше. Бени я нямаше.

Казваха, че били американците.

Рам слушаше, само защото търсеше магически лечебни думи, едва по-късно осъзна смисъла им.

Минаха три седмици. Погребаха майка му и сестра му. Бащата на Рам не работеше, не можеше да работи. Излизаше вечер и не казваше на сина си къде отива. Рам забеляза промяната в него и я приписваше на тъгата, но през цялото време знаеше, че се случва нещо.

Пет седмици след смъртта на майка му и сестра му, те се преместиха от Балучистан в Пешавар, отправната точка на муджахидините срещу съветската агресия. „Трябва да забравим за случилото се, Рам“ — каза баща му. На Рам му беше трудно, все още не можеше да се съвземе от загубата на майка си и сестра си, а сега баща му искаше да напуснат родния дом?

„Някой ден ще ти обясня“ — обеща бащата.

Рам Харун избърсва потта от лицето си и се концентрира върху компютъра си в общежитието. Изписва имейла и дълго мисли върху съдържанието.

Моля, информирайте МАБ, че връзката ще се осъществи следващата седмица по пощата.

Написва адреса — [email protected] — натиска клавиша send и документът изчезва. Гледа снимките до леглото си: баща му, майка му, сестра му. Ако Бени беше оцеляла при бомбардировката, сега щеше да е на двайсет и една, щеше да бъде студентка и вероятно като майка му — професор или лекар, или адвокат. Всичко щеше да бъде различно. Никога нямаше да се преместят в Пешавар.

Рам се премества на леглото и люлее снимките в ръка. „Може би и моето време идва“ — им казва. Поне в неговия случай, изборът е негов.