Дейвид Елис
Сред лъжци (16)

Един ден по-рано
Събота, 1 май

Джейн Маккой оглежда скъпия кабинет на главния агент от ФБР, който отговаря за града. Бюрото му е от дъб, голямо и полирано, така че отразява лампите на тавана. Килимът е кървавочервен. Рафтовете, по които са подредени наръчници и снимки, са безупречни. Вижда се, че човекът преуспява.

Ървинг Шийлз е на тази позиция от единайсет години, преди това е работил в чужбина. Тя винаги добре се е разбирала с него. Има някаква мистика около личността му, нещо недосегаемо в гордата походка и хладния блясък в очите му, но тя бе успяла да стигне до него на лично ниво. На много хора им се връзват езиците, когато са покрай шефа, а с Маккой, по необясними за нея причини, е точно обратното. Представя си, че сигурно е доста самотно да ръководиш такъв офис и че всеки на мястото на Ървинг Шийлз би оценил спонтанните шеги, стига да не се преминава границата. Остроумен коментар или анекдот могат да разчупят леда, а това е силната й страна. Спомня си как един ден, докато още беше нова, му дърдореше в асансьора за един от нейните случаи, международна мрежа за отвличане на деца, и впоследствие осъзна, че само тя е говорила. На Шийлз вероятно му харесва, че някой като Джейн Маккой може да се държи така свободно с него. Истината е, че Маккой обича да говори.

— Делото на прокуратурата свърши вчера — казва Маккой, — както и очаквахме.

— Добре. Пише го в „Watch“. Не е в нейна полза. — Шийлз се обляга на стола си, намръщва се. Рядко е ведър, никога не греши. Класически точен стрелец. Не пие. Не пуши. Не се усмихва също. — И какво следва? — пита той.

Маккой се намества в стола.

— Следва Уолтър Бенджамин. Човекът на „Фланагън-Макс“.

— Да. Бенджамин.

— Ще бъда в заседателната зала, сър. Сигурна съм, че ще мине добре.

— Видях показанията на дъщерята.

— Да, сър. Джесика беше най-добрият свидетел на прокуратурата.

Шийлз прокарва длан през устата си.

— Сигурен съм, че е така — поглежда тавана. — Разкажи ми за лекаря.

Маккой въздъхва.

— Доколкото знаем…

— Не ми казвай „доколкото знаем“, агент. Кажи ми, че знаем какво точно ще се случи. — Една вена ярко изпъква на челото на Шийлз. Лесно се пали или поне така казват всички. Маккой никога не е присъствала лично на негово избухване, но може да си го представи. Кожата му е нездрава, има спукани капиляри на бузите, бръчки на челото, които го правят да изглежда по-стар за своите петдесет и четири години. Добре си върши работата, но кожата не лъже. Стресът ще вземе своето рано или късно.

Ясно, тя разбира. Това и за двамата е или възможност, или поражение. Но, Боже Господи, Шийлз знае, че има граници, които не могат да прескочат при наблюдаването на д-р Ломас. Не могат да нахлуят в лабораторията и не могат да сложат подслушвателни устройства в къщата му.

— Сър — отново започва Маккой, подбирайки внимателно думите си, — д-р Ломас се грижи за бизнеса си, както обикновено. Животът му е пълен провал, но в лабораторията е голям мозък. Носи се слух, че след няколко седмици вече ще е усъвършенствал формулата.

Шийлз въздъхва и вдига ръка, почти извинително:

— Все още ли се друса?

— Да, сър — казва Маккой, тонът й показва, че е изненадана колкото шефа си. Маккой винаги се е изумявала как някои наркомани могат да си функционират нормално в обществото, да водят лекциите си, делата в съда, да си спазват сроковете — стига да имат почивки да се друсат, те си ходят на работа. Някои от тях надвиват пристрастеността. Истината е, че повечето се отказват поради липсата на пари да поддържат навика си, а финансовите ресурси са един от малкото проблеми, които не тормозят д-р Нийл Ломас.

— Ами другият проблем?

Маккой поклаща глава.

— Вече не играе комар. Изглежда се е оправил.

Това удовлетворява Шийлз, но мигновеният блясък в очите му може да се дължи на липсата на сън.

— И какво се получава — пита той, — когато свържеш убийството на лобиста и скандала за подкуп с терористична операция, която би могла да убие стотици хиляди хора?

— Проблем? — предполага тя.

— Да. Точно така — той минава покрай Маккой и се опира на стола зад гърба й. — Как е нашето оръдие?

Има предвид Алисън Пагоне.

— Страхотно се държи.

— Сигурни ли сме, че знаем всичко за нея? — сега Шийлз е застанал до прозореца, който гледа към центъра.

— Убедена съм — казва Маккой, но стомахът й се свива. Истината е, че тя мисли, че знае всичко възможно за Алисън Пагоне, но достатъчно време е била по улиците. Без значение какви ресурси използваш, никога не можеш да разбереш достатъчно за някого, най-вече какво има в главата му.

Шийлз се обръща към Маккой.

— Ами останалите от семейството й?

— Покрити са, сър.

— Покрити — движи обувката си по килима, рисува със стъпалото, май морски шах. Може да е и кръст. Шийлз е прекарал много години в правителството и фактът, че е толкова тревожен, не е особено успокоителен за Маккой.

— Наблюдаваме я — добавя тя.

— Вие наблюдавахте и Сам Дилън.

Маккой навежда глава. Болезнена тема за всички, особено за нея. Няма да повтори тази грешка с Алисън Пагоне. Не може. На първо място, това би означавало край на кариерата й. Може би няма да я отстранят веднага, но ще последва понижение, второстепенни задачи, забити дела. Но в случая кариерата най-малко я вълнува. Прие тежко убийството на Сам Дилън, прие го лично, въпреки че никога не бе разменяла и дума с човека.

— Само това ни трябваше, мамка му — простенва Шийлз и отново започва да крачи из стаята. — Известна личност. Не стига, че всички неща са свързани. Не стига, че областната прокуратура разследва убийство, свързано с нашия случай. Не стига, че Пагоне може да каже на адвоката си каквото й хрумне…

— Тя не знае, сър…

— … това не е достатъчно. Не, в този случай трябва да е замесен добър писател. Имаме само около триста медийни източника, които отразяват историята.

— Не се тревожете за Алисън Пагоне, сър — казва Маккой.

Той оглежда Джейн, после сяда на ръба на бюрото близо до нея.

— Агент Маккой — казва той, — Алисън Пагоне ни трябва жива.

— Да, сър — кимва Джейн.

— Вие пожелахте случая, агент.

— Да.

— Във Вашингтон знаят. Казах им, че Джейн Маккой е човекът, който трябва да отговаря за операцията. Подкрепих всичко, което сте направили по случая. Мислите, че не ми се обаждат от Вирджиния всеки ден? Знаете ли колко хора смятат, че Бюрото не е подходящата агенция за това?

— Сър, няма да ви разочаровам. Ще ги пипнем.

— Добре — Шийлз отива до бюрото си, сяда и слага очилата си за четене. Това е неговият начин да каже: Ставай, отивай си.

И не прецаквай нещата.