Дейвид Елис
Сред лъжци (1)

Събота, 5 юни

Маккой влиза първа. Чува как мъжът тича из къщата и босите му нозе шляпат по твърдия дървен под.

— Другата стая — чува в слушалката колега от екипа, който се е разположил зад къщата, има видимост към кухненския прозорец и е блокирал изхода.

Следва я екип от осем агенти, но тя първа се промъква по коридора, с гръб, долепен до стената и две ръце върху „Глока“. Стига до вратата на спалнята и се ослушва: освен тропота на колегите си чува и хлипане. Протяга се и натиска дръжката. Вратата поддава, Маккой я бута с крак и се завърта, насочва пистолета и вижда това, което очаква.

Човекът стои в другия край на стаята, между гардероба и банята. От Маккой го дели голямо легло.

Тя вдига ръка, спира другите агенти, после отново хваща насочения срещу заподозрения пистолет.

— Свалете оръжието, докторе — казва тя.

Знае, че д-р Ломас е вече развалина и няма нищо общо с гордата личност от брошурите на компанията. Потиска инстинкта да мисли за него като за жертва, въпреки че в много отношения той е точно това. Трудно й е да открие в този бос мъж с боксерки и смачкана тениска с петна под мишниците, с щръкнала коса и изпит силует обещаващия учен от едно време.

Докторът ридае неконтролируемо, диша тежко и по бузите му се стичат сълзи. Работата й е такава, че често става свидетел на тежките моменти, вижда как животът на хората рухва, но не попада често на такива, които насочват револвер към слепоочието си.

Маккой чува, че един от агентите зад нея се обажда на съдебните медици по радиостанцията; другите претърсват останалата част от къщата, като отварят с ритници врати и шкафове.

— Не знаех — успява да изрече Ломас на пресекулки, но, разбира се, самото изказване означава, че е знаел или поне е подозирал. — Не знаех, не…

— Вярвам ви, докторе — казва тя спокойно, — оставете оръжието на леглото и нека поговорим.

— Те ще ме убият — казва той.

Не говори за тълпящите се федерални агенти пред спалнята му и тя го знае. Д-р Ломас предполага, че тя знае.

— Вече няма „те“, докторе. „Те“ са арестувани. Вие сте последният.

Той не я слуша, но не страхът от смъртта взема връх. Не. Причината за тежкото дишане, за треперенето на ръката му, която се опитва да държи пистолета до главата, не е какво ще се случи сега, а това, което вече се е случило. Телевизорът върху шкафа от тъмен дъб е настроен на новинарски канал. Заглавието, което просветва в долната част на екрана, гласи „Мухсин ал-Бакари заловен“. Репортери предават на живо от Северен Судан, камерите показват покушението върху конвой терористи от миналата вечер, в резултат на което е заловен човек номер две на Освободителния фронт.

— Знаете ли защо сте последният, когото залавяме? — казва Маккой на д-р Ломас с възможно най-спокоен тон. — Защото знаем, че не сте виновен. Знаем, че не сте лош човек, знаем, че сте бил подведен. — Маккой се приближава до телевизора. — Виждате ли това, докторе? Виждате ли, че сме хванали Муши?

Д-р Ломас примигва, сякаш е изненадан от промяната на темата. Самоубийците често насочват мислите си само към това как да дръпнат спусъка или да си прережат вените. Важното е да ги отклониш от тунела, в който са попаднали, да ги накараш да мислят за нещо друго, което да ги отрезви.

— Е, и? — разнася се треперещият му глас. Пръстът на спусъка мръдва.

Тя е на три метра от доктора, но леглото не й позволява да се приближи. Ако този човек е решил да умре, тя няма да може да го спре.

— Ами — казва Маккой — вие помогнахте той да бъде заловен. Ставаше въпрос — казва тя и кима към него, а после посочва телевизора — за това.

— За това? — лицето на Ломас се изкривява, той се озъбва и успява да изрече. — До там ли е стигнало? До… до тях? До терористите?

— Успяхме да ги спрем — казва бързо Маккой — формулата е в нас. Свърши се, докторе. Никой не пострада.

— Алисън Пагоне — изхленчва той — загина заради мен. Зная, че не се е самоубила — добавя по-скоро за себе си. — Зная, че те я убиха. — Започва да трепери отново, тялото му се тресе, сякаш го е ударил ток.

— Чуйте ме, докторе, Алисън Пагоне…

— Не се приближавайте — Ломас прави още една крачка и се отрива в стената. При движението десният му лакът се отпуска, пистолетът се изплъзва от слепоочието и се насочва нагоре.

Маккой стреля веднъж в раменния нерв, близо до ключицата на ръката, с която докторът държи пистолета. Оръжието пада на земята и отскача от шкафа. Има две причини да се цели в раменния нерв — така със сигурност се изпуска оръжието и в повечето случаи възстановяването от раменни травми е лесно; ако се беше прицелила в китката, той никога повече нямаше да може да я използва.

Ломас се свлича на пода и тя веднага се втурва към него. Той не се опитва да вземе пистолета и даже сякаш не забелязва раната: нарастващо червено петно на тениската му, малко по-тъмно в центъра.

Маккой се пресяга към прането, взема някакви боксерки, свива ги на кълбо и притиска раната. Доктор Ломас разширява очи и от гърлото му излиза дълбоко продължително стенание.

Маккой му говори. Казва му да се държи, казва му, че всичко ще бъде наред. Тя поглежда нагоре и вижда следата от куршума в стената, което означава, че го е пронизал без рикошети във важни органи. Щастливец, за разлика от други. Съдебните медици идват и поемат нещата в свои ръце. Маккой плиска вода на лицето си в банята и въздъхва. Партньорът й, Оуен Харик, стои зад нея и й се усмихва в огледалото.

— Свърши се, Джейни — казва той, — това е краят.

— Да — тя изтръсква водата от ръцете си.

— Просто трябва да забравиш как започна всичко — съветва я Харик.