Дейвид Елис
Сред лъжци (48)

Девет дни по-рано
Петък, 5 март

Джейн Маккой отваря папката на бюрото си:

Зулфикар Али Харун е роден в малко селце, недалеч от Куета в провинцията Балучистан, Пакистан през 1978 г. Баща му, Гулам Зия Харун, е бил обущар. Майка му, Джамила Хан Харун, е била професор по английски в университета в Балучистан.

През март 1985 при бомбардировка е разрушено едно от крилата на университета. Сред жертвите са професор Джамила Харун и четиригодишната й дъщеря Беназир. Приписват взрива на руснаците — една от многото атаки срещу Пакистан, откакто тази страна стана сборен пункт на съпротивата срещу съветската инвазия в Афганистан.

По-малко от два месеца след смъртта на жена му и дъщеря му вербуват Гулам Харун. Гулам се присъединява към Hizb-i-Islami, най-фундаменталистката от афганските групи на съпротивата, образуващи Централния алианс. Тази група получава пратката с оръжията на ЦРУ, доставена от mujahedin. От момента, в който той пристига в Пешавар, представя и записва сина си като Рамадаран Али Харун и променя рожденото му име Зулфикар. Гулам Харун твърди, че е търговец на килими, но основната му работа е да обучава и подготвя бойци за свобода от името на Hizb-i-Islami.

— Джейн, г-н Бенджамин е тук — казва Харик, — чака в конферентната зала.

Минават по коридора.

— Здравейте, г-н Бенджамин — казва Маккой на влизане в конферентната зала. — Г-н Салтърс.

Уолтър Бенджамин е директор по връзките с правителството във „Фланагън-Макс“, който отговаря за Средния запад. Джералд Салтърс е неговият адвокат, застаряващ ветеран от криминалните съдилища.

— Благодаря, че дойдохте — казва тя. — През подземния вход ли минахте?

— Разбира се — отговаря Джери Салтърс.

— Добре. — Маккой отваря една папка. Секретарката е напечатала бележките й от последната среща. Цяло чудо е, че машинописката е успяла да разчете грозния й почерк.

— Първо, бих искала да преговорим това, за което говорихме, после ще минем към новите неща.

— Ако имате конкретен въпрос, клиентът ми, разбира се, може да отговори — казва Салтърс, — но не виждам смисъл да преговаряме вече казаното.

— Приемете го за услуга — настоява тя. Винаги научаваш поне едно ново нещо, когато някой разказва една история за втори път. Точно поради това адвокатите от защитата не искат клиентите им да разговарят повече от веднъж с представителите на закона.

— Няма проблем — казва Бенджамин на адвоката си. Изпълнителният директор на „Фланагън-Макс“ е болезнено слаб, но според нея не защото спортува. Не изглежда стегнат, а по-скоро болен. В тази работа не се случва да попадаш често на щастливи и здрави лица. Тя си спомня как преди две години притисна изпълнителен директор, който пощипваше от сметките на фирмата, и той повърна на масата в конферентната зала. Този ден не изкопчи друга информация от него, освен какво е закусвал.

Бенджамин започва разказа си — наел Сам Дилън, за да прокара узаконяването на „Дивалпро“ и е платил на Алианса за достъпно здравно обслужване да наеме Мат, после настъпва внезапната промяна на трите гласа в Сената, заради които законът минава.

— По какъв начин Мат Пагоне е убедил сенаторите Строс, Алмундо и Блейк да променят решенията си? Агент Маккой, аз нямам представа. Мислите, че имам време да се занимавам с такива подробности? Имам още седем лекарства, седем узаконявания, с които се занимавам. Нямам време да задавам тези въпроси.

— Разбрано — казва тя, защото му вярва.

— Но Сам ми се обажда един ден, тази година, през януари. Преди няколко месеца. Два месеца след вето сесията. Каза, че е загрижен за това, което може да се е случило в Сената. Каза ми, че чува слухове из коридорите на Камарата. Каза, че е чул сенатор Блейк да говори за пътуване до Санибел Айлънд, а знае, че и Мат е бил там по същото време. Сега, казва Сам, мисли за онези три нови гласа за нашия закон. Строс. Алмундо. Блейк. Каза ми в прав текст какви са опасенията му — Уолтър Бенджамин вдига рамене — и двамата не знаехме какво да правим. Нямахме власт да призоваваме в съда, нито да имунизираме хората. Можехме да попитаме, но как точно става това? Отиваш до сенатора, който е гласувал закона, и го обвиняваш в корупция? Това е политическо самоубийство.

— Попитахме Мат дали е подкупвал онези сенатори. Каза, че не е. Дали му повярвахме напълно? Може би не. Но аз не знаех. Сам не знаеше. Какво повече, за Бога, се очаква от нас да направим? Не разполагаме с друго, освен с подозрения.

— Добре, г-н Бенджамин — казва Маккой. — Продължете.

— Значи Мат отива при Сам в края на януари тази година. Паникьосан е. Казва, че федералните искат да говорят с него. Казва, че са хванали трансферите по сметката му. Разглеждат тегленията, които Мат е правил през последните няколко месеца. Положението е лошо. Мирише. Сам казва на Мат да сподели. Да каже какво се е случило. Тогава Мат изпява.

Маккой кима. Това е любимата й част, а може би пък тази, която харесва най-малко, зависи от гледната точка.

— Мат отрича цялата работа, но разказва на Сам хипотетично. Мат казва на Сам: „Ако смятат, че съм направил нещо лошо, същото може да се каже и за теб. Ако сенатор Строс е получил пари, то не ги е получил от мен. Ти си му дал парите, така че и двамата сме в кюпа“.

Бенджамин въздъхва.

— Вижте, Строс със сигурност е обядвал в „Maritime Club“ със Сам и Мат, миналия… мисля, че беше октомври.

— Правилно.

— След като са играли тенис в клуба. Сам и Строс. Но преди това, очевидно, Мат е видял Сам и му е предал една чанта. Спортен сак. Казал е на Сам, че в нея са дрехите на Строс от предишния път, когато са играли, и той я е забравил в съблекалнята. Излиза, че в чантата са били и парите. Сам се кълне, че не е поглеждал вътре. Сигурен съм, че ако го беше направил, щеше да намери мръсни дрехи, но някъде сред тях, според мен, са били и стоте банкноти от по сто долара, което прави десет хиляди.

— Значи без да знае, Сам е предал парите на Строс — казва Маккой — в съблекалнята, преди играта, преди тримата да обядват заедно.

— Точно така — казва Бенджамин. — Сам не е глупак. Схваща за какво става въпрос. Мат Пагоне му казва, че ако тръгне да пее и той ще попадне в капана. Сам се среща с мен и ми казва всичко това. Не знаем какво да правим и затова викаме вас, хората от ФБР. Знаете, че се е свързал с вас. Искал е да го призовете пред съдебните заседатели.

— Ясно — казва Маккой. — Но да проверим. Да се върнем към това какво се е случило, след като Сам се е скарал с Мат и Мат е заплашил Сам.

Уолтър Бенджамин се мръщи. След като Маккой е изслушала всичко, иска да се спре на разговорите между Бенджамин и Сам Дилън.

— Вие не сте мишена, г-н Бенджамин. Знаете го. Сам е дошъл при вас. Започнете оттам.

— Добре — въздъхва изпълнителният директор. — Сам идва в офиса и ми казва, че най-страшните му опасения се потвърждават. Мат Пагоне почти признава, че е подкупвал сенаторите и е заплашил Сам, в случай че се свърже с федералните. Сам се закле пред мен, че не е знаел какво има в чантата, която е предал на Строс и аз му повярвах. Ще му вярвам до края на дните си. На Сам може да се вярва. Да, занимава се с политика, но Мат му подава чантата и казва: „Строс остави това в съблекалнята последния път, като играхме“ и Сам ще му повярва. Едва ли ще предположи, че вътре са парите за подкупа.

— Вярвам ви, г-н Бенджамин. Вярвам ви. Сам Дилън беше добър човек. После какво се случи? След като се срещнахте с Мат?

С периферното си зрение Маккой вижда Оуен Харик; той не записва. Маккой беше помолила Бенджамин да повтори цялата история за потвърждение; това е единствената част, която тя иска да чуе отново.

— Следващото, което си спомням? — Бенджамин поглежда адвоката си. — В смисъл… като да се прибера вкъщи или нещо подобно?

— Като например — пояснява тя, — говорихте ли с някого за тази среща?

— Не в подробности, не.

— Въобще — настоява тя.

— Ами… — Бенджамин гледа тавана. — Мисля, че и преди ви казах. Ученият, който дойде в офиса ми. Щяхме да обядваме заедно. Случи се точно когато Сам си тръгна от кабинета ми.

— Добре. Ще ми припомните ли как се казваше? — пита тя.

— Д-р Нийл Ломас — казва Бенджамин.

— Добре. Добре. Разкажете ми го пак.

— Вероятно е видял израза на лицето ми. Каза ми, че изглеждам разтревожен. Трябваше да обядваме заедно в стола — правехме го веднъж седмично. Казах, че имам нужда от свеж въздух. Отидохме отсреща в онзи италиански ресторант. Нийл и аз. Д-р Нийл Ломас — обяснява той — е един от най-добрите ни изследователи. Занимава се с детски лекарства.

О, да. Маккой знае всичко за д-р Нийл Ломас, един от най-значимите педиатри-изследователи на „Фланагън-Макс“.

— Напоследък доста се сближихме. Съпругата му го заряза просто ей така преди година.

Ако трябва да е точен, преди четиринадесет месеца.

— Беше се забъркал в някакви проблеми. Той беше — е, добре, не знам дали… Нийл дойде твърде примирен, след като жена му го напусна. Беше съвсем неочаквано. Нийл беше съкрушен. Така че явно имаше някакви проблеми.

Някакви проблеми. При други обстоятелства Маккой би го поправила. Нийл Ломас имаше сериозни проблеми. Кокаин, навик, който миналата година го върна с двайсет хиляди долара назад. Маккой не знаеше дали това беше резултат или причина за това, че жена му внезапно го напусна. Сега играе и комар, но не го бива много. Два саморазрушителни навика. Маккой винаги се беше чудила дали вътре в себе си пристрастените комарджии не искат да загубят. Ломас има втора ипотека върху къщата и сериозна издръжка за плащане. Да, някакви проблеми. Беше затънал с над петнайсет хиляди, когато дългът му беше откупен от някой с незнайно какви намерения, а от кокаина още не се е отказал.

Наркоман, вманиачен комарджия. Идеалният учен за компрометиране. Откупѝ заема му, доставѝ му кокаин, прошепнѝ в ухото му това, което има нужда да чуе, и е твой.

Предвид слушателите, Бенджамин не иска да споменава, че Ломас ползва наркотици или че играе комар и Маккой няма да го притиска. Няма да каже на Бенджамин, че знае кой е откупил дълговете му, че знае, че това е същият човек, който ежедневно снабдява Ломас с кокаин след работа. Всъщност Маккой иска да създаде впечатлението, че въобще не се интересува от доктор Ломас, но може и да не успее.

— Отдавна си имаме доверие — обяснява Бенджамин, — но кълна се, не съм разказвал с подробности. Просто казах на Нийл, че има проблем, че някой май прави нещо нередно и че ще има федерално разследване.

— И как реагира д-р Ломас?

— Изглеждаше загрижен, като приятел.

— Бихте ли уточнили, г-н Бенджамин. Дословно, ако може.

— Дословно… добре. Зададе ми няколко въпроса. Искаше да разбере за какъв вид разследване става въпрос и за кой отдел се отнася. Попита ме кой има интерес да го прави, кой би могъл да го инициира. Искаше подробности.

— Дословно, г-н Бенджамин.

Бенджамин затваря очи за миг.

— Божичко. Добре. Казах, че има проблем с нещо. Казах, че някой извън нашата компания е сериозно загрижен. Той искаше да знае кой и защо точно е загрижен. Е, лесно можеше да се досети кой.

— Можеше?

— Виждал е Сам да излиза от офиса ми. Всъщност, от учтивост ги запознах.

Господи. Стомахът на Маккой се свива. Това е нова информация, ненужна подробност от гледна точка на Уолтър Бенджамин. Бенджамин беше дал име на д-р Ломас, име, което д-р Ломас беше предал нататък.

— Значи — казва Маккой колкото се може по-небрежно — д-р Ломас е знаел, че информацията е дошла от Сам Дилън.

— Да. Искам да кажа, името „Сам Дилън“ не значеше нищо за него. Просто казах, че Сам е повдигнал някои въпроси.

— И какво попита д-р Ломас?

— Ами, искаше да знае какви въпроси. Казах, че не зная.

— Излъгали сте?

— Да. Казах, че не зная, защото ако бях признал, Нийл щеше да продължи да ме притиска. Опитайте се да разберете Нийл и взаимоотношенията ни. Аз съм неговият изповедник, човекът, с когото той споделя. Има нужда от такъв човек и очаква същото от мен. Очаква да съм открит, а аз излъгах.

— Кажете ми, г-н Бенджамин, какво точно казахте?

Уолтър Бенджамин спира.

— Казах, че не зная подробности. Просто Сам ми каза за нещо незаконно, което се случва и че смята да докладва пред щатската прокуратура и искаше да зная предварително, защото скоро федералните може би щяха да се отбият.

Маккой поглежда партньора си.

— Казах на Нийл, че това е всичко, което зная. Казах, че не зная подробности. Казах му, че Сам се е отбил, за да ме предупреди, за да не ме сварят ФБР неподготвен.

— Това се случва във вторник, трети февруари?

— Хмм… да. Спомням си този ден най-вече, защото тогава за последен път говорих със Сам. Беше… по-малко от седмица преди да го уби…

Бенджамин се вцепенява. В стаята настъпва мълчание. Маккой се опитва да избегне втренчения му поглед, но не може; очите й неволно се спират върху директора на „Фланагън-Макс“, който я зяпа с отворена уста.

— О, Боже мой! — промърморва той.

— Изчакайте малко — Маккой ядосано маха с ръка, — почакайте. Питам за д-р Ломас само защото трябва да зная с кого сте говорили. Това е всичко, г-н Бенджамин. Не го свързваме със смъртта на Сам Дилън. Наистина. Няма никаква връзка.

Твърде много емоции се завихрят и Маккой не иска да прекрачва границата. От това се опасяваше, когато повдигна темата, но беше твърде важно, за да го премълчи. Не може да остави Уолтър Бенджамин да се обвинява за това. Не може да иска от него да носи такъв товар.

Тя ще го поеме. Вината за смъртта на Сам Дилън е нейна.

— С кого от компанията сте говорили, откакто е започнало разследването? — пита тя.

Уолтър Бенджамин се изчервява. Все още се бори с мисълта, която току-що му мина.

— Заради мен ли убиха Сам? — Не може да продължи. Слага ръка на гърдите си, сякаш не му стига дъх. — Заради мен…

— Със сигурност не. Наистина, г-н Бенджамин. Това няма нищо общо с вас. Сега, бихте ли отговорили на въпроса ми?

— С кого от компанията съм говорил? Ами с нашия генерален директор. Това е.

— Д-р Ломас?

— Не, не съм говорил с Нийл. Трябва ли… какво искате да направя?

— Нищо особено. Това, което трябва да казвате, е: „Нещо се случва в моя отдел, но съм инструктиран да не го обсъждам“. Просто нещо такова. На всеки, който попита, не само на д-р Ломас. Убедена съм, че г-н Салтърс вече ви е дал този съвет.

— Добре — кима той. — Добре.

— Сега сте в платен отпуск, нали?

— Да.

— Скоро ще се върнете на работа, г-н Бенджамин. Никой не смята, че имате връзка с подкупването на сенаторите и ще го потвърдим, когато разследването приключи.

Бенджамин доближава трепереща ръка до лицето си.

— Хубаво е да го чуя.

— Но ще се придържате към това, за което ви помолихме.

Сега Уолтър Бенджамин изглежда така, сякаш току-що е приключил маратон. Вероятно би се съгласил да направи и челна стойка, ако му кажеха.

— Ще повторя каквото казахте: „Нещо се случва в моя отдел, но съм инструктиран да не го обсъждам“. Няма да говоря с никого, агент Маккой. Повярвайте ми.

— Благодаря, сър. Благодаря, г-н Салтърс. Мисля, че това е всичко.

Бенджамин и адвокатът му стават, последният с известна трудност. Наблюдава Маккой докато си събира нещата.

— Нийл? — пита той.

— Д-р Ломас няма нищо общо с това — уверява го тя. — Забравете за него.

Надява се, че ще послушат съвета й. Достатъчно е тя да мисли за него.

Харик ги изпраща, миг по-късно се връща и слага ръка на рамото й.

— Държал се е добре — казва Харик. Има предвид записа от телефона на Уолтър Бенджамин.

— Уолтър Бенджамин е свестен човек, но са го забъркали в нещо гадно. — Маккой се опитва да стане от стола, но се връща обратно. Уморена е, емоционално и физически е изтощена, а всичко тепърва започва.

— Не исках да му пускам мухата — казва тя. — Сега си мисли, че като е казал на д-р Ломас, е причинил смъртта на Сам Дилън.

— Нямаше избор, Джейн. Трябваше да стигнем до края.

— Видя ли изражението му? — тя клати глава. — Само при предположението, че той може да е отговорен за това, което се случи с Дилън. Никога не съм виждала някой толкова съкрушен.

Харик сяда до нея.

— Аз съм — казва той. — Всеки ден от изминалия месец го виждам изписано на лицето ти.