Дейвид Елис
Сред лъжци (64)

Един ден по-рано
Неделя, 8 февруари

12:44 сутринта

Джейн Маккой седи в колата и гледа часовника си.

Наближава един сутринта, неделя е, изминали са само четиридесет и пет минути и тя вече се моли денят да не е толкова динамичен, колкото съботата, която току-що е изминала. По принцип по това време вече спи. Сега е паркирала през една улица от дома, в който живее — живееше — Сам Дилън и където беше убит само преди няколко часа.

Затваря очи и слуша инструкциите по мобилния си телефон. Все още не може да повярва, че Сам Дилън е мъртъв. Вината е нейна. Отговорността е нейна. Знаеше, че Сам Дилън е в опасност и въпреки това не го очакваше.

Провал. Провал на „ен“-та степен. Всичко едва сега започва, а тя вече е загубила един цивилен.

— Да, сър — казва тя на Ървинг Шийлз по телефона, — вие ще сте първи. Добре.

Затваря телефона и поглежда Харик.

— Джесика Пагоне е все още в къщата на майка си — казва Маккой. — Предполагам, че ще прекара нощта там.

— И сега какво правим? — пита Харик.

Тя вдига рамене. Това е нейната операция, тя трябва да дава нарежданията.

— Ще изчакаме — казва на партньора си. — Някой друг ще намери тялото на Дилън.

— Ами Джесика?

— Не можем просто да отидем и да си бъбрим с нея по това време на нощта. Не забравяй, че той подслушва дома на Алисън. Един сутринта е. Ще вдигнем тревога, ако отидем там сега.

— Права си — съгласява се Харик. — Утре.

Телефонът на Маккой звъни отново.

— Маккой. Какво? Ти… какво… изчакай — обръща се към партньора си. — Някой току-що е напуснал дома на Алисън — казва тя. — Не е колата на Джесика. Алисън е.

— Алисън Пагоне? Боже Господи! — Харик подскача от мястото си. Още екшън. Каква нощ само. Хубавата част от работата на агентите във ФБР е наблюдението, слушането, чакането, но не и това, което видяха тази нощ.

— Последвай я — казва Маккой по телефона, — но, за Бога, прикривай се.

Затваря телефона и се обръща към Харик.

— Никой от нашите сега не е в дома на Дилън, нали?

— Не, излязоха — казва Харик. — Ще проверя. Защо? — той се обръща към нея — Мислиш, че Алисън идва насам?

Маккой се усмихва.

— Да, мамка му.

 

 

1:06 сутринта

Алисън бавно спира Lexus SUV пред дома на Сам и поглежда часовника си. Минава един сутринта. Джесика каза, че входната врата не е заключена, така че не би трябвало да й е трудно да влезе.

Вратата даже не е плътно затворена. Тя бавно я отваря, поема си въздух и влиза. С ризата си изтрива дръжката от двете страни. Джесика се закле, че тя е единственото нещо, което е докосвала.

Казва си, че няма да го погледне — поне не веднага — или поне докато не приключи, но инстинктите й изневеряват и почти припада, когато го вижда да лежи неподвижен, със захлупено лице на килима. Погледът й веднага попада върху раната на главата му, към статуетката, по която са полепнали кръв и коса.

— О, Сам — шепне тя, но собственият й глас я сепва. Първо си свърши работата.

Стоически минава покрай тялото, претърсва килима, докато я намери. Платинената обица. Слага я в джоба на дънките си.

Готово. Приключила е.

Но си мисли за дъщеря си. Спомня си телефонния разговор, който тя накара Сам да проведе в петък — разговора с Джесика, уволнението, това, че я изключи от живота си по безличната телефонна линия.

Исках единствено да говоря с него, каза й Джесика само преди час.

Алисън поглежда през прозореца. Повечето хора не живеят тук, край езерото, през цялата година. Но Сам живееше, обичаше спокойствието. Вероятно сега на улицата живеят не повече от трима-четирима души.

Това означава, че има поне трима или четирима потенциални свидетели, които може да са видели Джесика да идва, включително и вдовецът до Сам, чийто прозорец светеше, когато тя мина с колата.

И кой знае кой може да е чул реакцията на Джесика, когато е била в офиса на „Дилън и Бекър“ в града, докато Сам я е уволнявал от другия офис. Алисън чуваше протестите на Джесика, макар да беше на разстояние от телефона; дали някой от „Дилън и Бекър“ я беше чул?

Джесика е била тук, в тази къща, в нощта на убийството. Била е притеснена предишния ден след обаждането на Сам. Лоша комбинация.

И всичко това по вина на Алисън.

Алисън взема обицата от джоба си и я поставя близо до тялото на Сам. Изтръгва кичур коса от главата си и го пуска на килима близо до Сам. Пише криминални романи; знае, че кичур коса трябва да има корен, за да се извлече ДНК.

Какво още?

Алисън хваща един от пръстите си, лакирани в червено, и отчупва голяма част от един нокът. Прави движение, сякаш хвърля нещо, за да провери къде може да се счупи един нокът. Или пък кой знае? Дали да не пусне и нокътя на пода?

Не трябва да е много очевидно. Може да изглежда режисирано. Вероятно това е достатъчно, за да привлече вниманието към себе си.

Какво още?

Алисън поглежда статуетката на килима близо до тялото на Сам. Покрита е с много кръв, почти засъхнала. Докосва я с пръста си, сега е гъста като сироп, и мацва петно върху тениската си.

Какво още?

Алибито. Спомня си го от романа, който пише. Романът, който мрази. Най-добре се сервира студено.

Знае къде е компютърът му. Горе. Внимателно изкачва стълбите, да не би да загуби равновесие и треперещите й крака да не издържат и отива в офиса му.

Късметлийка е, мисли си тя, макар че късметлийка едва ли е точната дума за това, че Сам не използва парола за компютъра си. Екранът е черен и по него се сипят звезди и астероиди. С едно побутване на мишката на екрана се появява пощенската му кутия. Тя натиска иконата „Compose“ и изниква празно съобщение. Изписва думите — неясни, объркващи, които сега изплуват в главата й и адресира съобщението до себе си: [email protected]:

А: ТРЯБВА ДА ДООБСЪДИМ НЕЩАТА, ЗАПОЧВАМ ДА СЕ ТРЕВОЖА. МНОЗИНА НЯМА ДА СА ДОВОЛНИ ОТ ИНФОРМАЦИЯТА, С КОЯТО РАЗПОЛАГАМ. ИМАМ НУЖДА ОТ СЪВЕТ ВЪЗМОЖНО НАЙ-СКОРО.

С

След като изпраща имейла, избърсва клавиатурата и мишката. Ще изтрие и перилата и дръжката. Не, няма да остави достатъчно следи, за да я обвинят. Няма да напише името си с кръв на огледалото в банята. Това, което направи, е застраховка, нищо повече. Не е задължително да успеят да повдигнат обвинение срещу Алисън, нито пък да я заподозрат. Но след това, което направи тук, сега, едва ли ще повдигат обвинения срещу Джесика, а това е основната й цел. Ако стигнат до Джесика, Алисън ще успее да се държи като заподозряна. След това, което направи тук, дъщеря й никога няма да бъде обвинена в това престъпление.

Поглежда часовника си. Наближава един и двайсет. Сяда за миг и усеща как я залива вълна на изтощение, но успява да дойде на себе си. Сега не е време за умора. Сега трябва само да се прибере вкъщи.

Ще намери файла с романа, по който работи, и ще го изтрие от компютъра си. Ако дойдат да я търсят, несъмнено ще конфискуват и лаптопа й. Другото предимство да пише криминални романи — знае, поне общо взето, за възможностите на правителството да възстановява изтрити материали от харддиска на компютрите. Ще го намерят. Ще им се стори интересно, че е изтрила този документ от компютъра си само минути, след като се е прибрала от дома на Сам.

Сега идва трудната част. Ще го види за последен път. Мисли какво иска да каже. Да, знае, че е глупаво, знае, че той няма да я чуе нито сега, нито по-късно, когато се прибере у дома.

Слиза по стълбите и се приближава до Сам, пада на колене и започва да плаче.

В този момент е сигурна, че го обича. В този момент чувствата й към Сам кристализират и преминават от наситена страст, от събуждането на чувства, потискани толкова години, в любов.

„Обичам те“ казва му тя на глас. Протяга се към него, но изглежда неуместно. Ръката й е само на сантиметри от главата му. Тя иска той да я види още веднъж, макар и да не може. Лицето му е изненадващо спокойно, смирено, очите затворени, устните му са леко разтворени.

— Толкова много съжалявам, Сам — прошепва тя.

Но той е мъртъв, а тя трябва да защитава Джесика. Става на крака и се отправя към кухнята, взема торбичка за лед от чекмеджето и хартия от ролката. Връща се в хола, взема наградата от Асоциацията на производителите, изтрива я доколкото може, стиска я здраво с едната ръка и я слага в торбичката. При това действие обръща глава, не иска да вижда кръвта и косата, полепнали по мраморната основа, преглъща сълзите си за остатъка от нощта.

 

 

1:31 сутринта

— Кажи ми — казва Маккой на микрофона в яката си, като спазва безопасно разстояние между нея и колата на Алисън, която се отправя на юг, далеч от дома на Сам Дилън. Маккой остави Харик да работи в дома на Дилън с екипа, след като Алисън си тръгна.

— Не зная — казва Харик. — Търся. Какво… изчакай така.

Сега Маккой чува приглушени гласове. В дома на Дилън има екип федерални агенти, които се опитват да проумеят какво, по дяволите, е правила Алисън Пагоне, докато е била вътре.

Вероятно, мисли Маккой, тя просто е дошла да се сбогува. Да се увери сама. А може и да не е така.

— Наградата я няма — казва Харик. — Взела е шибаното оръжие на убийството!

— И обицата ли? — пита Маккой.

— Изчакай — чува се още по-приглушен шум. — Не, не, но е по-близо до тялото на Дилън.

— Добре. Добре.

— Чакай — казва Харик, — трябва да има и още.

— Свържете се с мен, когато разберете всичко. Аз ще проверя къде отива.

— Отива си вкъщи, Джейн.

— Не съм сигурна — казва Маккой, — да видим.

 

 

1:47 сутринта

Жълто като лимон. Спомня си го като вчера, облекчението, което изпита, когато намери петгодишната си дъщеря зад хранителния магазин „Кънтрисайд“ да посочва жълтото колче, забито в земята. Вече не пазарува в този магазин на „Епъл“ и „Риордан“; тук пазаруваше, когато тя и Мат живееха зад ъгъла. Сега живее на няколко километра оттук, но винаги се усмихва, когато минава покрай магазина.

Колчето е все още тук и все още е жълто, но дъщеря й вече не е на пет години.

Алисън има лопатка за риене на сняг, която държи в колата си, така че бързо успява да изкопае дупка и да пъхне статуетката в земята. Сега идва трудната част — да върне пръстта в предишната й форма. По-голямата част от работата свършва с лопатката, но в крайна сметка е принудена да се наведе и да използва ръцете си, за да заглади почвата. Когато приключва, изтрива челото си с ръце.

Тя се изправя и се обръща да си тръгне. В лицето й светва фенер. Има външно осветление, но е сравнително тъмно, фенерът я заслепява. Тя замръзва. Тялото й изстива, но ако всичко трябва да започне оттук, така да бъде.

— Аз съм федерален агент, г-жо Пагоне. Моля, свалете тази лопата.

Федерален агент.

— Г-жо Пагоне, вие не сте убили Сам Дилън с този трофей и предполагам, няма да се опитате да убиете мен с тази лопата. Сега моля ви, свалете лопатата и отстъпете назад.

Алисън се подчинява, оставя лопатата и отстъпва назад.

— Аз съм специален агент Джейн Маккой — агентът насочва фенера към значката, която държи — ФБР.

— Не разбирам за какво става въпрос — казва Алисън. — Не разбирам това, което казахте за Сам Дилън.

— Така ли? — пита Маккой. — И този трофей от Асоциацията на производителите, който току-що заровихте? Нямате представа и той какво е, така ли?

— Не ви разбирам.

— Нека видя ръцете ви, моля.

Алисън вдига ръце.

— Завъртете ги с дланите към вас.

Алисън обръща ръце.

— Чудя се дали този счупен нокът съвпада с онзи, който моят партньор току-що намери до тялото на Сам Дилън — казва Маккой. — Какви други следи оставихте, г-жо Пагоне? Визитната си картичка на кухненската маса може би?

— Която и да сте, не зная за какво говорите.

— Зная за Джесика, г-жо Пагоне. Зная какво се е случило. Бях там.

Алисън затваря очи. Те даже знаят името й.

— Счупихте нокътя си, преместихте обицата близо до тялото на Сам. Взехте оръжието на убийството.

— Тя не е искала да го убие — казва Алисън.

Федералният агент мълчи.

— Моля ви — казва Алисън, осъзнавайки колко глупаво звучи молбата й.

— Г-жо Пагоне, имаме да обсъждаме много неща. Може да си помогнем взаимно.

Сърцето на Алисън подскача. Какво се случва?

— Много неща трябва да обсъждаме. Ще дойдете ли с мен в колата ми зад ъгъла, да не мръзна тук навън?

Алисън бавно се приближава към федералния агент. Тя се опитва да я предразположи.

— Ами лопатата? — пита тя.

— Аз ще я взема. Моля, минете покрай мен и спрете.

Алисън подава лопатата, минава покрай федералния агент, който й прави път и спира. Чува как вдига лопатата, стърженето на желязото в паважа.

— Г-жо Пагоне — казва агентът. — Готова съм да се съглася с вас. Готова съм да се закълна, че дъщеря ви не е убила Сам Дилън, но имам нужда от помощта ви.

 

 

2:57 сутринта

Алисън минава покрай спортната кола на Джесика, паркирана в алеята, и спира своята в гаража. Оставя вратата на гаража отворена и застава до колата.

Поглежда часовника си. Почти три сутринта е. Прекарала е повече от час в разговор с агент Маккой. Почти три сутринта, много вероятно е Джесика да е заспала от емоционално изтощение.

Алисън се надява да не е.

Изчаква една, две минути. Може би Джесика е заспала. Това ще усложни нещата.

Вътрешната врата към гаража се отваря, Джесика провира глава.

Алисън вдига пръст към устните си и бавно движи глава.

Джесика не говори, това е целта. Изчаква малко и се опитва да разбере.

Алисън отстъпва към алеята и маха с ръка на Джесика.

Джесика бавно затваря вратата и излиза при майка си. Оглежда Алисън и очите й се разширяват от ужас.

— Какво си направила, майко? — прошепва Джесика.

— Всичко е наред — казва Алисън, като се приближава до дъщеря си, но не я докосва. — Случва се нещо, за което и двете не сме знаели. Нещо, свързано със Сам.

— Не разбирам.

— Зная, Джес, и не можеш…

— Кажи ми, мамо. Кажи ми какво се е случило.

— Мога само да ти кажа, че никой няма да свърже това с теб. Сам — има нещо, в което той е бил въвлечен и за което не сме знаели.

— В какво е бил въвлечен? Откъде знаеш?

— Джес, и аз не зная, не зная никакви подробности. Аз просто… трябва да разбереш. Говорих с един човек, не ме питай кой, защото няма да ти кажа. Никой няма да каже, че ти си го убила.

— Аз не съм го убила, майко — отстъпва Джесика. — Ти не ми вярваш.

— Разбира се, че ти вярвам.

Алисън вярва на Джесика, защото така трябва. Не може да си представи да не й вярва, няма друга приемлива алтернатива.

Готова съм да накарам трима федерални агенти да се закълнат под клетва, че Джесика не е убила Сам Дилън — каза й агент Маккой преди час. — Готови сме да потвърдим, че онзи, другият, го е сторил.

Федералният агент се съгласи с нея — Джесика не е убила Сам. Но умът й казваше това, което сърцето се опитваше да пренебрегне: Джейн Маккой не беше напълно съгласна с нея. Твърдеше, че е склонна да се съгласи, ако Алисън й помогне.

— Разбира се, че ти вярвам — повтаря Алисън.

— Отиде ли до къщата? — пита Джесика.

— Да.

— Взе ли обицата?

— Оставих я там, Джес.

— Оставила си я…

— Това е моята обица, Джесика. Моята, не твоята. И никога не си ми ги искала назаем. Ясно?

— Не разбирам какво правиш, майко. Не разбирам с кого си говорила и какво са ти казали. Не разбирам защо стоим вън вместо да влезем вътре.

Да, студено е, много е студено навън, а Джесика е само по блуза.

— Само това трябва да знаеш — казва Алисън — засега. Сам е бил въвлечен в нещо друго. Не е правел нищо нередно, но е знаел или поне някои хора са си мислели, че знае и нашето правителство се интересува от това друго нещо. Склонни са да кажат, че е бил убит поради тази причина и че убийството му няма нищо общо нито с теб, нито с мен. Ще го потвърдят, но трябва да им помогна.

— Как ще им помогнеш?

— Говори тихо — казва Алисън. — Мислят, че къщата ми се подслушва.

— Какво? — потреперва Джесика и поглежда към къщата.

— Тихо, Джесика. Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Аз съм под закрила.

— Свързано е с това… което Сам е знаел?

— Боят се, че аз също може да зная. Не е така, но затова подслушват къщата ми.

— Това е лудост, майко.

— Станалото станало — казва тя на дъщеря си. — Ще се справим. — Алисън се пресяга да прегърне дъщеря си, но се отдръпва, не иска да я докосва с мръсните си ръце. — Джес, полицията вероятно ще си помисли, че аз съм убила Сам.

— Не.

— Няма проблем. Под закрила съм. Всичко вече е уредено, но ти трябва да знаеш какво ще се случи. Полицаите ще ме потърсят, вероятно ще ме обвинят. Хората ще си мислят, че съм убийца. Няма да ти бъде лесно, но всичко ще бъде наред. Няма да отида в затвора, трябва да ми вярваш. Ще бъде трудно.

— Защото си отишла в къщата му? — лицето на Джесика се покрива със сълзи. — Майко? — успява да каже тя, с треперещ глас. — Какво направи там?

— Няма значение. Нищо повече няма да ти кажа. Не може да знаеш какво се случва, Джес. Не може. Трябва да ми вярваш. Вярваш ми, нали?

— Аз… разбира се.

— Добре. Говорила ли си с някого тази вечер? Обаждала ли си се на някого?

— Не — казва тя — седях тук и направо откачих. Толкова се забави.

— Зная, скъпа, съжалявам — тя се приближава до къщата. — Трябва да се върнем вътре. Сега, слушай. Когато влезем, ще ти кажа, заради този, който подслушва, че аз съм убила Сам. Ти просто се прави, че не вярваш. Ще поговорим малко, после ти ще си легнеш. На сутринта ще трябва да си тръгнеш. Ще трябва да си тръгнеш и да не се връщаш в тази къща, докато не приключи всичко. Не може да говориш за това и с баща си. Аз ще говоря с него, ясно? Ти не. Когато всичко свърши, ще разбереш.

Джесика отново поглежда към къщата.

— Трябва да влезем — казва тя.

— Да — Алисън шепне в ухото на дъщеря си. — Всичко ще бъде наред, Джес — обещава тя.