Дейвид Елис
Сред лъжци (27)

Един ден по-рано
Петък, 16 април

— Седни, Алисън, искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

Рон Макгефри се настанява зад бюрото и слага очилата си. Повдига един документ и зачита от него.

— Най-добре се сервира студено? — пита той.

— Какво казахте? — пита Алисън.

— Пишехте ли нова книга с такова заглавие?

— Ами, да — казва тя и усеща как й става горещо. — Това беше работното заглавие. Откъде знаете?

— Роджър Огрен го прати тази сутрин — казва той — Май си го изтрила от компютъра си? Изтрила си го от харддиска?

— Да, така е — кръстосва крака тя. — Не ми хареса.

— Добре — Макгефри го плъзга по бюрото — на тях им е харесало. Особено страница петдесет и първа. Отбелязали са я.

Сяда на бюрото и влиза в пощата му. Не е съвсем сигурна какво да напише и на кого да го изпрати. Всичко би й свършило работа. Единственото, което има значение, е от този компютър да се изпрати имейл в девет вечерта, докато хората мислят, че тя е на купон и доста след като е била в дома му днес на обед. Алиби. Доказателство за живот.

— Намерили са го в глава, която се казва „Алиби“ — добавя той кисело.

— Така е — тя хвърля документа на бюрото. — И?

— И? — пита той саркастично — И? Разказва се за една жена, която убива мъжа, с когото спи. Убива го през деня, но няма алиби, затова отива в къщата му през нощта — когато е на купон, измъква се по време на купона и изпраща имейл от неговия компютър, за да докаже, че е бил жив и здрав, когато си е тръгнала следобеда.

— Да. Така е — Алисън не се опитва да прикрие гнева си.

— Романът е изтрит в — Макгефри поглежда друг документ — три и двайсет и една сутринта след смъртта на Сам Дилън. Малко повече от час, след като си се прибрала с ръце, целите в пръст и си заварила дъщеря си вкъщи.

— Не си спомням кога съм го изтрила, Рон. Винаги работя нощем.

Рон разперва ръце.

— Имам клиент, който не ми съдейства.

— Не съм изкопирала собствената си книга, Рон.

— Не ми пука дали си го изкопирала, или не, трябва да ми кажеш всичко.

— Ами, предполагам, че не ми е хрумвало.

— Не ми е хрумвало — имитира я адвокатът й. — Този имейл много ни помогна, Алисън, той определи часа на смъртта и то в наша полза. Оставя място за догадки, че Дилън е бил все още жив в един и половина сутринта. От Джесика знаем, че си се прибрала в два. Ако Сам Дилън е бил убит след това, имаш алиби — Джесика е спала при теб и те е видяла на следващата сутрин. Но сега — той посочва към страницата от романа — сега всичко, което току-що казах, е направила героинята в твоята книга.

Алисън подръпва носа си, опитва се да запази самообладание.

— Рон, никой не мисли, че Сам е умрял след това, дори нашият патолог. Частичното смилане на вечерята му, счупеният часовник, спрял на 07:06. Умрял е около седем в събота вечерта. Всички го знаят.

— Кой знаеше за „Най-добре се сервира студено“?

— Никой — вдига рамене тя. — В издателството ми се носеше лоша слава, че пазя работите си в тайна, докато не ги завърша.

— Не говоря за издателството. Някой приятел? Съседи? Бившият ти съпруг?

— Не, не и не. Никой.

— Дъщеря ти?

— Казах никой. Никой не знаеше, Рон.

Лицето на Макгефри е тъмночервено. Размахва ръце.

— Трябва ми повече време за случая.

— Ако говориш за промяна на датата на делото, Рон, вече го обсъдихме. Това беше първото условие и няма да отстъпя.

— Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал — той протяга ръце, сякаш я моли. — Дай ми няколко месеца и може би ще успея да ти върна живота.

Алисън става от стола и се приближава до прозореца. Адвокатската фирма на Макгефри дели етаж с други фирми в небостъргач в центъра на града. Офисът му е един от двата ъглови. На изток се вижда малко от езерото, част от центъра и скъпият квартал до езерото на север. Мат искаше да се преместят в една от тези кооперации заради близостта до работата, избягването на задръстванията в центъра, но тя смяташе, че той по-скоро копнее за престижа на североизточния квартал. Тя харесваше повече къщата им в северозападната част и тихия квартал; децата с велосипеди; улиците с подрязаните ливади; съседите, които си говорят през плета; ежегодните улични партита. Нещо като предградие, но с кафенета, деликатесен магазин и няколко ресторанта наблизо.

— Не можем да кажем, че някой те е копирал, ако никой не е знаел за алибито в тази книга — казва Рон, — но мога да поработя върху часа на настъпване на смъртта. Дай ми малко време…

— Не, Рон.

— Но защо, за Бога…

— Защото им даваме време, може да намерят оръжието на убийството — тя се обръща към него, — а ние не го искаме. Определено не го искаме, нали?

В живота на криминалните адвокати може би често има моменти като този. Колко често клиентите се изправят и казват: „Да, аз го направих“. Рядко, според опита му. Клиентите не искат да казват, адвокатите не искат да питат. Така се случва по принцип, нещо като код е. Не искаме да намерят оръжието на убийството.

— Разбирам — казва Макгефри, сякаш е разочарован. Със сигурност не смяташе, че Алисън е невинна. Ако градеше практиката си само върху защитата на неправомерно обвинените, нямаше да има кариера. Със сигурност беше научил адвокатската мантра и бе придобил същия начин на мислене, който Алисън беше развила за няколкото години работа като обществен защитник. Изпробвай правителството; не му позволявай лесно да отнема свободата на хората. Става въпрос за възпрепятстване на правителството.

Всъщност за много повече при болшинството от адвокатите в защита. Повече прилича на игра и става въпрос за победа.

— Не можем да променяме датата на делото — казва тя — и предпочитам да не го обсъждаме повече.