Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (9)

7.

Червеевата дупка на изследователското поделение на ТСП на Мередин не бе работила в продължение на петнадесет месеца, докато преминаваше основен ремонт от пети клас — пълен преглед на конструкцията за фокусиране на енергията и подновяване на всички поддържащи системи от ниво бета. Грижата за половин кубичен километър, натъпкан с машини на принципа на физиката на високите енергии, не бе лесна задача. Оскар Монро бе прекарал десет месеца на работното си място. Контролираше екипите, които пълзяха по генератора на червеевата дупка, въоръжени с отвертки, специализирани системи, програми и всевъзможни роботи. Прекара три месеца обучение заедно с наземния си екип. Все пак повечето системи бяха нови, а това изискваше да заучат цяла нова система от процедури. Прекара шест месеца с челния отряд, докато свикваха с най-новите марки екипировка и софтуер по време на безчет тренировки в симулатори. След това получи цели две седмици почивка.

Замина за Земята и прекара първите десет дни сам. Деактивира адреса на е-конома си и дори прекара Великден сам в рибарска лодка в езерото Рътланд в Англия. През седем от десетте дни валеше. Крайният му улов наброяваше единадесет пъстърви. Това вероятно бяха най-отпускащите дни, на които се бе радвал през последните осем години. Не че искаше да превръща безделието в навик.

Последните четири дни остана в Лондон, решен да хване някой от старомодните живи театри на твърде носталгичната в някои отношения култура, която старата столица предлагаше на посетителите си. През първата вечер, по време на антракта на „неинтерпретирания“ Стопард, срещна красиво младо момче от някакво благородническо европейско семейство, което беше заинтригувано и впечатлено от него и работата му. Благодарение на общите си вкусове към изкуствата, операта и добрата храна двамата станаха неразделни през последните три дни от почивката на Оскар. Помахаха си за довиждане на гарата на ТСП в Лондон и експресът му започна тридесет и три минутното си пътуване обратно към Мередин на двеста и осем светлинни години.

На следващата сутрин започнаха активирането на генератора на червееви дупки. Когато се правеше както трябва, процесът беше бавен. След шест дни Оскар бе готов да започне лов на планети.

Базата на изследователското поделение все още се виждаше на пет мили от него, заела три квадратни мили от едната страна на планетарната гара на ТСП. Тези мащаби не бяха трудно постижими. Мередин беше новият кръстопътен свят за космоса от етап три в този сектор на Федерацията. Планетарната гара, очакваща петдесетте портала, които един ден щяха да я свързват с далечните звезди, беше голо пространство от сто и петдесет квадратни мили от едната страна на столицата. Засега разполагаше с един стандартен по размери пътнически терминал, малък двор за сортировка и три портала. Един към света от Големите 15, Мито, и останалите два към граничните светове от етап три — Клонклъри и Валвида. Останалата част бе заета от бурени, треви, отводнителни канавки и няколко пътища, които не водеха наникъде. Преди месец върху повечето сгради се развяваха сините и зелени цветове на националния флаг, но след отпадането на отбора на Мередин от Купата по средата на първия кръг бяха свалени. Обезсърчените пазачи ги прибраха в складовете, като си мърмореха за следващия път.

Базата на изследователското поделение беше построена около нейната собствената червеева дупка. Съоръжението се помещаваше в лишена от прозорци сграда от бетон и стомана с дължина осемстотин метра. Простираше се до сферичното помещение за задържане на чуждопланетни мостри. Сферата беше сто метра в диаметър, две трети от които се намираха над повърхността. Обграждаше я малък град от постройки в индустриален стил, в които имаше офиси, лаборатории, работилници, тренировъчни съоръжения и поделение по ксенобиология. Захранването идваше от ядрените централи по брега. Двуместният мерцедес 1001 на Оскар влетя през главната порта с около седемдесет и пет километра в час и се плъзна право в мястото за паркиране на оперативния директор. Той се усмихна към няколкото завистливи погледа, които колата му събра от останалите членове на екипа, докато те паркираха извън административния блок. Съмняваше се, че има много други като нея на Мередин, ако изобщо имаше. Това беше единствената му слабост. Сменяше колата си на всеки дванадесет месеца (или по-малко) с най-впечатляващия нов спортен модел на годината. Тази беше внесена специално от Демократичната република Нова Германия, планетата от Големите 15, на която „Мерцедес“ бяха преместили заводите си след напускането на Земята. Никога не бе успял да проумее, предвид първия му живот, дали тази потребителска екстравагантност беше ирония, или той просто се дистанцираше от същото това минало. Единствената причина, заради която не бе изтрил напълно спомените си при подмладяването, беше желанието да е нащрек за всяко възможно пропадане обратно към глупавия идеализъм, който младото му аз изповядваше. Днес беше добре платен член на върхушката и най-накрая се чувстваше добре със себе си и ролята си.

Премина през административния блок и пое право към контролния център на червеевата дупка. Главният наземен екип вече започваше да се окомплектова в дъното на голямата театроподобна стая. Той ги поздрави и размени няколко шеги, докато се спускаше по наклонения под към конзолата си в предната част. Контролният център разполагаше с осем издигнати на различно ниво редици от конзоли, които гледаха към широките, подсилени с молекулни вериги сапфирени прозорци на предната стена. Зад тях се намираше стаята за съхранение на чуждопланетни мостри. В неактивния си режим сферичното помещение имаше диаметър от петдесет метра и тъмни абсорбиращи радиацията стени. Самият механизъм на портала се намираше точно срещу прозорците — широк петнадесет метра овал и рампа, която водеше нагоре към него от основата на помещението. По стените бяха наредени многобройни врати с херметическо затваряне. На тавана имаше ярък полисветлинен пръстен, който в момента осветяваше стаята със същия спектър на излъчване като слънцето на Мередин. Около него имаше запечатани ниши, в които се съдържаха различни научни и астрономически инструменти. Те също бяха преминали основен ремонт по време на периода на бездействие. Екипът бе привършил с тестовете им предната нощ.

Оскар седна на конзолата си и нареди на е-конома си да се свърже с главната система на центъра. Дисплеите на конзолата му светнаха и изобразиха опростени схеми на портала, докато е-кономът му установяваше гласови връзки с конзолните оператори, които се наместваха по местата си и се свързваха с мрежата. След като одобри включването им в комуникационния пръстен, шефът на екипа по подготовката дойде при него и го информира за всичко ново. Смяната на работниците продължи и екипът по подготовката напусна стаята. Няколко от тях отидоха в отделението за наблюдение в дъното и започнаха да се бутат за места с репортери, местни администратори на ТСП и различни ВИП-персони, които бяха успели да си изкрънкат покани.

Към девет и петнадесет Оскар установи със задоволство, че генераторът на червееви дупки е готов за пускане. Направи последен оглед на подчинените си и се увери лично, че началниците на групите са също толкова доволни. Астрогация, захранване, фокус, главни помощни системи, сензори, астрономически наблюдения на къси разстояния, контрол на камерата за изолация, спешни защитни системи, проучващият екип, планетарните научни работници, поделението за срещи с извънземни, ксенобиология, интендантът по екипировката на базовия лагер и най-накрая медицинският персонал. Един по един всички му изпратиха зелен сигнал. Най-накрая провери системата на Ограничения интелект, който щеше да управлява автоматичните процедури. ОИ му отвърна, че е готов.

— Благодаря ви — каза той. — Екипът по контрол на изолатора, моля, придвижете ни към режим едно. Астрогаторите, бъдете готови за действие. ОИ, искам порталът да бъде в пълна готовност за активиране.

Полисветлинните ивици на тавана на контролния център започнаха да притъмняват и стаята потъна в мека здрачна светлина. Холограмните дисплеи на конзолните портали огряха с разноцветна светлина лицата на операторите. От другата страна на дебелите сапфирени прозорци големият полисветлинен пръстен в помещението за изолиране на извънземни мостри също намали интензивността си. Излъчването му избледня до бледочервено, което едва осветяваше овала на портала.

— Вътрешното силово поле е активирано — казаха от контрола на помещението. — Всички херметични отвори са затворени и запечатани. Термалните шунтове са включени. В режим едно сме.

Оскар видя как рампата пред портала започва да потъва надолу в пода на помещението. Усети електрическа тръпка дълбоко в стомаха си. Независимо колко дълго човечеството бе правило това и колко далеч във Вселената бяха стигнали, отварянето на врата към неизвестното винаги представляваше риск.

— Астрогация, искам да позиционирате червеевата дупка до звезда AFR98-2В, на пет астрономически единици на галактически север от обекта.

— Да, сър, зареждаме данните.

Той наблюдаваше порталния дисплей на ОИ, докато програмата регистрираше координатите. AFR98-2В беше звезда от спектрален клас Р2 и се намираше на двадесет и седем светлинни години от Мередин. Широкообхватните проучвания на ТСП, извършени чрез орбиталния телескоп, показаха наличието на слънчева система с поне пет планети. След като астрогаторите потвърдиха координатите, ОИ пое контрол върху началната процедура. Огромната сложна програма бе способна да се справи с милиардите променливи, които управляваха машините на портала и енергийния поток. Обикновено софтуер с такава мощ щеше да еволюира бързо до пълноценен СИ, но тази програма бе форматирана от СИ със стратегически ограничители, чието написване целеше да предотврати появата на самоосъзнаване. Въпреки че в него бяха включени генетични алгоритми, ОИ беше стабилен. Никога нямаше да развие други интереси и собствени цели по време на работата си, както някои огромни софтуерни системи в миналото. Последиците от това в повечето случаи бяха катастрофални.

Зад прозореца по матовосребристия ръб на овалния портал започнаха да трептят неясни тюркоазени сенки. Те бързо се разраснаха и се сляха и от този момент нататък за човешкото око стана твърде трудно да се съсредоточи върху тях. Меняха се постоянно, въпреки че оставаха на същото място. Изведнъж в центъра на портала се откриха замайващи дълбини. Както винаги, Оскар се почувства така, сякаш е запратен рязко напред в безкрайно дълъг тунел. Нелоша интерпретация за блокаж на човешките възприятия. Знаеше, че сдържа дъха си като всеки новобранец оператор на конзолите. Този миг обаче беше най-голямата им награда, причината, заради която се бе отдал на тази работа с такава страст, заради която се бе борил да стигне поста оперативен директор. Търговските и политически лайна, с които се занимаваше ТСП, нямаха значение, днес те търсеха нов свят. Най-вероятно човешките заселници щяха да го превърнат в поредния беден клонинг на преобладаващите общества във Федерацията. Винаги обаче имаше шанс да стане нещо ново и вдъхновяващо. Не може винаги да е едно и също.

Нестабилният образ в центъра на порталния механизъм се уравновеси и изясни. Картината мигновено потъмня. Сред чернотата се появиха звезди. Лъч от ярка бяла светлина прободе отвора под такъв ъгъл, че уцели част от стаята вляво от прозорците.

Върху дисплеите подскочиха няколко цифри, отчитайки малкото електромагнитно смущение.

— Чист ли е отворът? — попита Оскар.

— Няма гравитационни изкривявания — казаха от екипа по сензорите. — Не засичаме твърда материя над нивото на елементарните частици на милион клика от отвора.

— Благодаря ви. Екипа по контрол на камерата, моля, разтворете стаята.

В средата на вторичното силово поле се отвори дупка и бавно се разшири към ръба. Въздухът в стаята се изстреля навън. В началото се виждаше като дебела струя от изпарения, която се вихреше сред звездното поле. След минута, с оттеглянето на силовото поле, в стаята вече нямаше нищо, освен няколко блестящи ледени зърна, които бързо се разпръскваха.

— Вакуумът потвърден — казаха от контрола на стаята.

— Сензори, включете звездния локатор — нареди Оскар. — Астрономите, кажете ни къде сме, моля.

Една от нишите в стаята тихо се разтвори. От нея излезе дълга, подобна на пипало ръка от електромускули, която държеше двуметрова метална луковица. Предметът беше покрит с малки златни лещи. Оскар гледаше как ръката бавно се протяга напред, наблюдаваше внимателните й синусоидни движения, с които избутваше звездния локатор през отворения портал в отвъдния космос. Стандартна камера отстрани на механизма изпрати изображение към един от петте големи екрана над прозорците. Видяха образа на обикновена звезда, чийто малък диск светеше ярко сред съзвездията. Според Оскар размерите й бяха обичайни за звезда Р2, видяна от пет астрономически единици разстояние. Въпреки това изчака търпеливо информацията, която постъпваше от звездния локатор. Едно от главните изисквания в работата му беше да запазва спокойствие във всякакви ситуации. Прибързаните решения бяха също толкова опасни, колкото колебанието. Това бе черта, която бе усвоил рано през първия си живот. Тогава просто не успя да я използва както трябва.

— Спектърът съвпада с AFR98-2В, сър — казаха от екипа по близки астрономически наблюдения. — Обработваме позициите на звездите и изчисляваме местоположението на портала.

Оскар си спомни първото звездно изследване, върху което бе работил преди десетилетия на Августа. Като младши член на екипа по подготовка бе стоял в отделението за наблюдение в продължение на девет часа след изтичането на смяната му при размяната на екипите. Девет часа се бяха изнизали неусетно, вълнението беше толкова силно. Това бе денят, в който разбра, че е направил верния избор, че макар и по странен начин, така може да поправи делата си. По този начин можеше да осъществи надеждата за ново начало в живота на други хора, както и в неговия собствен.

— Местоположението на изхода на червеевата дупка потвърдено — казаха от астрономическия екип. — Разстоянието до AFR98-2В е седемнадесет цяло и три милиона клика от планираните координати.

Оскар си позволи да се отпусне леко при вида на усмивките, които се появиха по лицата на полевия екип. Размерите на грешката бяха напълно в норма за наскоро върнат на работа портал, изцяло в допустимите граници.

— Браво, астрогация. Заредете новите цифри, моля. Сензори, да извадим телескопа за планетарно проучване.

Докато новия, по-обемен телескопичен механизъм се разгръщаше навън от изолатора, Оскар направи проверка на персонала на контролния център, за да се увери, че всичко е наред. Последва едночасово чакане, докато астрономите изследваха образите от телескопа за планетарни проучвания. Процедурата беше проста — сканираха равнината на еклиптиката за източник на светлина над първа величина. Когато откриеха такъв, телескопът го следеше за признаци на движение. Ако беше планета, орбиталното й движение щеше да проличи почти на мига.

Резултатите се появиха на екраните над прозорците. Астрономическите изследвания на близко разстояние откриха пет планети. Две бяха газови гиганти с размерите на Сатурн, в орбита съответно на единадесет и петнадесет астрономически единици от звездата. Вътрешните три планети бяха изградени от твърда материя. Първата, и най-малка, бе скала с размерите на Луната на сто и двадесет милиона километра от звездата. Имаше мантия от изключително плътна лава, която се придвижваше на мудни вълни, породени от мощното гравитационно влияние на слънцето. Втората беше огромна твърда планета с диаметър седемнадесет хиляди осемстотин и дванадесет километра, която орбитираше на сто и двадесет милиона километра. Имаше силна гравитация, атмосфера като тази на Венера и се намираше в близост до звездата. Всичко това я правеше напълно негодна за заселване. Третата обаче се намираше на сто деветдесет и девет километра от звездата, а диаметърът й беше четиринадесет хиляди и триста километра. С натрупването на информацията около контролните конзоли се понесоха радостни възгласи и ръкопляскане. Резултатите от спектрографа показаха стандартна кислородно-азотна атмосфера с високо съдържание на водни изпарения. Предвид отдалечеността си от слънцето, беше сравнително хладна. Температурите на екватора бяха като тези в земните умерени пояси през есента или пролетта. Информацията обаче беше достатъчна на Оскар, за да й даде начална оценка на обитаема планета, което предизвика нови овации. Първа операция с преназначения портал и веднага се натъкнаха на златна жилка. Добра поличба.

— Сензори, да изкараме чинията навън — каза Оскар. — Проверете за излъчвания.

Още една електромускулна ръка се подаде от нишата си в тавана. Носеше навита чиния. Крайникът се промуши през портала до телескопа за планетарно проучване и удължи металната си конструкция.

— Не засичаме радиосигнали — докладваха от екипа.

— Добре. Приберете двете ръце — каза Оскар. — Астрогация, придвижете изхода на червеевата дупка на геосинхронна височина над дневния терминатор на планетата.

Когато ръцете се прибраха в нишите си, звездното поле угасна. След миг порталът се отвори отново и разкри сърповидна гледка към планетата право пред тях. Сиянието й се разля в изолатора като през прозорец. Оскар се усмихна приветствено, когато меката светлина огря конзолата му. Облачното покритие беше над средностатистическото и загръщаше почти седемдесет процента от полукълбото. Въпреки това той виждаше сините океани и невзрачната червено-кафява земя. Дори студеното бяло на полярните шапки се виждаше още от пръв поглед.

— Добре, хора, да се съсредоточим върху работата — каза Оскар, за да усмири оживения шепот, който се носеше сред персонала. — Всички сме виждали това и преди. Сензори, искам пълно електромагнитно проучване. Изстреляйте седем геофизически сателита, искам цялостно покритие на глобуса. Планетарна наука, ваш ред е. Искам резултати от предварителното проучване след три часа, моля. Отделът за среща с извънземни, започнете търсене. Защитни системи, искам ви в готовност. Вече разполагате с пълномощия за пълно затваряне на червеевата дупка. Потвърдете пълномощията, моля.

— Потвърдено, сър.

Сегментите на релсата за изстрелване се издължиха и съоръжението се показа от отделението си под прозорците на контролния център, като се подаде на цели десет метра извън червеевата дупка. Сателитите се ускориха по протежение на релсата, яхнали електромагнитните импулси, преди да се отдалечат с въртене по различни траектории. След като стигнаха на километър от портала, йонните им двигатели се включиха и ги изтласкаха във висока полегата орбита, от която можеха да осигурят видимост към цялата повърхност на планетата. След като се установиха на нея, всеки от тях освободи рояк от по-малки сателити, които щяха да подобрят капацитета им. Включени бяха локаторни чинии, за да поддържат контакт с уредите. Голямата чиния се показа отново от дупката и започна да претърсва континентите за електромагнитна активност. Двуметров телескоп се вторачи любопитно надолу.

Оскар се облегна назад и се възползва от първата си за деня почивка на работното място. Един робот-поднос се плъзна между редиците от конзоли, за да разнесе питиета и закуски. Той си избра парче сирене, парещ сандвич с бекон и две бутилки натурална минерална вода. Докато ядеше, върху екраните над прозорците оживяха образи от сателитите. В информационните таблици и графики в конзолните портали постепенно се натрупваха подробности.

На планетата имаше пет основни континента, които заемаха тридесет и два процента от повърхността. Температурата беше по-ниска от оптималната и в резултат на това се бяха образували огромни ледени шапки, които покриваха една трета от планетата. Континент и половина бяха изцяло скрити от леда. Това оставяше доста по-малко използваема земя, отколкото имаше на повечето планети. Магнитното поле беше по-силно от това на Земята, директна последица от което беше огромният радиационен пояс на Ван Алън.

— На този етап няма признаци за разумен живот — казаха от екипа за срещи с извънземни. — Няма едромащабни структури, нито пък електромагнитна дейност, видими следи от култивиране, както и изкуствени топлинни източници.

— Благодаря ви — каза Оскар. За него последният фактор беше решаващ. Умението да запалиш огън и да го използваш беше смятано за решаващ тест за разум. Ако нещо на тази планета бе способно да произведе съзнателни мисли, все още бе под нивото на неандерталския си еквивалент. — Сензори, можете да преминете към активно сканиране.

Радарите се задвижиха и започнаха да проникват през облаците. Образите на големите екрани вече се обогатяваха много по-бързо, над временните скици се натрупваха подробни слоеве от информация. През атмосферата забродиха лазери, които проучваха състава й. ОИ манипулираше енергийния поток през механизма на портала и създаваше малки гравитационни вълнови изкривявания на изхода на червеевата дупка. Те преминаваха през кората на планетата и позволяваха на сателитите да определят вътрешния й състав.

В три часа Оскар свика на вътреекипна конференция началниците на групите. Всички се съгласиха, че засега планетата изглежда годна за обитаване. Определено нямаше следи от местен разум. Инфрачервените сензори не бяха забелязали животни с дължина над два метра. Геологията на планетата беше стандартна. Биохимията й, доколкото можеше да се съди по спектрографа, беше стандартна, базирана на въглеродни многоклетъчни форми.

— В такъв случай агресивна ли е, или пасивна? — попита Оскар. Проблемът беше често срещан. На студен свят като този по-голямата част от организмите щяха да растат бавно, черта, която предразполагаше към по-пасивна животинска природа. Имаше обаче и случаи, когато беше вярно обратното и еволюцията бе произвела някои изключително силни форми на живот, пригодени да оцеляват на всяка цена. — Дайте най-добрите си предположения.

— Геологията е стабилна — каза началникът на планетарна наука. — Настоящата биоепоха вероятно е на възраст от около осемдесет милиона години, ако разчитаме правилно звездните цикли. Не можем да засечем предишни ледени епохи, така че не е имало внезапни климатични промени, които да дестабилизират хода на еволюцията. Всичко, което расте там долу, е уравновесено и пригодено. Бих казал пасивна.

— Съгласен съм с това — каза ксенобиологът. — Виждаме малки подвижни топлинни петна, които вероятно са от животни, но нищо не е по-голямо от куче. Определено няма нищо, което по принцип бихме свързали с месоядни хищници. Флората също е общо взето стандартна, въпреки че големите растения са малко и тези, които приличат на дървета, са единични бройки и не се обединяват в гори, което е необичайно.

— Много добре. — Оскар завъртя стола си, така че да вижда Макклейн Гилбърт, шефа на полевия екип, който седеше най-отпред в наблюдателното отделение. — Мак, давам ти разрешение за първоначално проучване. Подготви екипа си за първи контакт.

— Благодаря ви, сър. — Макклейн Гилбърт вдигна палци иззад стъклото.

Оскар отново се обърна към кръга.

— Предстои ни важен контакт. Сензори, включете геофизичните сателити на автоматичен режим и изтеглете всички ръце. Астрогация, искам да преместите изхода на петстотин километра екваторна височина и след това да му придадете орбитална скорост. Когато се установим, изстреляйте флотилията от сателити за наблюдение от ниска орбита. Стремим се към отваряне на повърхността в рамките на час, хора, бъдете готови. Планетарни науки, намерете ми подходящо място за установяване до това време.

След като изходът се премести на петстотин километра над повърхността, облаците вече изглеждаха много по-ярки. Малката ескадрила от нискоорбитални сателити се изстреля от релсата, изви се надолу още по-ниско и се пръсна, за да оформи верига около екватора на планетата. На екраните се появиха изображения от камерите им с висока разделителна способност, които разкриха многобройни детайли. Виждаха се камъни, широки едва пет сантиметра, сред килима от яркочервена растителност. Подобни на катерици гризачи със сиви люспи вместо козина подскачаха насам-натам, стрелкаха се в подземни дупки и плуваха в поточетата. Малките самотни дървета до едно имаха странни зигзагообразни клони.

— Потвърждаване на позицията на нискоорбиталните сателити — обадиха се от сензорния екип. — Имаме пълен обхват.

— Готови сме за установяване на избраното място за кацане — доложиха от планетарни науки.

— Приберете сензорните ръце — каза Оскар. — Контрол на изолатора, вдигнете силово поле върху портала. Астрогация, преместете изхода на един километър над определеното място на контакта по хоризонталната ос.

Червеевата дупка примигна и в следващия миг те вече гледаха към слабо нагънат терен, покрит с тънка бургундскочервена трева и разкривени карминови храсти. Ниската светлина на зората хвърляше тъмни сенки по земята. Облаци от плътна мъгла пълнеха с влажно упорство кухините и падините по повърхността.

— Контрол на изолатора, уравновесете налягането. Сензори, изпратете атмосферна сонда и мостри за проверка на биологичните реакции.

Силовото поле се преконфигурира, за да може носещата приборите ръка да премине. Не откри никакви бързодействащи смъртоносни частици, пропуснати от сканиранията от орбита.

Оскар изчака прибирането на мострите и микроанализа.

— Ксенобиология? — попита най-сетне.

— Някакви спори — вероятно растителни. Откриваме малки бактерии във водните изпарения. Нищо неестествено, освен това няма враждебни реакции спрямо пробите ни.

— Благодаря ви. — Щеше да отнеме месеци лабораторни тестове, докато разберат дали съществуваха опасни за хората микроби. Докато не получеха сигнал, че няма опасност, полевите екипи щяха да носят костюми. Оскар се притесняваше повече за други биологични реакции. Преди век ТСП бяха отворили червеева дупка към планета, на която местните гъби консумираха полимери. Еволюционният път до това състояние все още убягваше на ксенобиолозите. Сега при откриването на нова планета, на нея първо се внасяше широк спектър от различни материали. — Астрогация, моля, преместете ни на повърхността.

Изходът започна да се движи и се понесе надолу спокойно и плавно, като балон с горещ въздух. Оскар дори можеше да отгатне точката, която астрогаторите бяха избрали за осъществяване на контакта. Гладка повърхност, изчистена от дървета, поток на около триста метра от нея. Повърхностното проучване потвърди, че местността беше стабилна. На сто метра височина овалният изход започна да се върти около надлъжната си ос и се наклони по вертикалата. Пред очите им се откри светло синьо небе. Високо над хоризонта имаше малки облачета, озарени в розово от изкачващото се слънце. Когато долният край се доближи на няколко сантиметра над пухкавите листа на оцветената в яркочервено трева, астрогаторите задържаха спускането.

Оскар изпусна дъха си, докато оглеждаше терена за някакво движение. Ако на този свят имаше силфени, трябваше да се появят всеки момент. Глупави дългурести хуманоиди, които щяха да пристъпят спокойно през червеевата дупка и да помахат оживено към екипите зад конзолите. „Добре дошли“, щяха да изтананикат на собствения си език. „Добре дошли на този нов свят.“ Беше ставал свидетел на това веднъж преди дванадесет години, когато работеше като началник на екипа по контрол на изолатора на Августа. Спокойните им гласове изразяваха веселостта и насмешката им към хората и шумните им машини. Тогава му се прииска да вдигне камък и да го запрати по самодоволните мистици.

Този път обаче хладният червено-син терен беше толкова спокоен, че можеше да мине за картина. Тук нямаше силфени.

Не беше единственият, който таеше такива опасения. В контролния център се чуха няколко въздишки на облекчение.

Оскар направи нова пълна проверка и се увери, че всяка брънка от екипа му е здрава.

— Полеви екип, влезте в контакт — каза той.

Подът на изолатора се издигна в рампа. Отвори се втори шлюз. Макклейн Гилбърт и четиримата членове на екипа му за първи контакт вече се намираха в стаята. Носеха пурпурните си изолационни екипи — прилепнали цели костюми с подвижни качулки, които се закрепяха към черепа. На мястото на очите имаше широки прозрачни визьори. Раниците бяха малки. В тях имаше леко устройство за преработка на въздух и суперпроводими батерии за невидимото силово поле, което носеха под костюмите. Това беше предпазна мярка срещу новооткрити местни животни, настроени достатъчно враждебно и готови да проверят вкуса на нашествениците.

Прикрепените отстрани на качулките им камери пращаха изображения към големите екрани над прозорците. С една бърза проверка Оскар установи, че неколкостотин милиона души ставаха свидетели на този момент през унисферата. Това бяха пристрастените към експедициите, тези, които не се откъсваха от къщите си, защото не можеха да се наситят на извънземните светове и растящите граници на човечеството.

— Излизайте, Мак — каза Оскар на героичните на вид фигури, застанали в края на рампата.

Макклейн Гилбърт кимна отривисто и пристъпи напред. Силовото поле над порталния изход се плъзна по него, докато той правеше крачката си. Ботушът му се приземи върху мъхестите листа на растението, което покриваше повърхността на планетата.

— Назовавам тази планета Челва — каза тържествено и напевно Макклейн Гилбърт, четейки одобрените от ТСП указания. — Нека тези, които дойдат тук, да открият търсения от тях живот.

— Амин — прошепна тихо Оскар. — Добре, хора, залавяйте се за работа, моля.

Според процедурите трябваше да се сдобият с непосредствени проби от почвата и флората. Материалите бяха внесени бързо през портала. След като свърши с тази задача, екипът се залови с по-сложни изследвания на местността около изхода на червеевата дупка.

— Тревовидното растение е гъбесто — каза Макклейн Гилбърт. — Подобно е на мъх, но листата му са много по-дълги и някак лъскави, като с обвивка от восък. От това, което виждам, повърхността до потока има високо съдържание на камъчета. Приличат на кремък, с някакво кафяво оцветяване. Вероятно добър източник на вкаменелости.

Полевият екип се отправяше към водата. Потоците, езерата, дори моретата винаги бяха находища на богато разнообразие от местни форми на живот.

— Така, имаме компания — обяви Макклейн Гилбърт.

Оскар вдигна поглед от конзолните портали. Разузнавателният екип се намираше на около стотина метра от изхода. В момента можеше да види само трима от тях. Двама сочеха към нещо. Погледът му се премести светкавично към екраните. На тях се бяха появили малки гризачи, подобни на катерици. Камерите на шлемовете ги следяха, докато съществата подскачаха около плоските скали до потока. Сега вече ги виждаше добре. Първото впечатление за тях му изглеждаше все по-неточно. Те изобщо не приличаха на катерици. Имаха заоблени конични тела, дълги тридесет сантиметра, покрити с оловносиви люспи, които по цвят напомняха удивително много на камък. Имаха три мощни задни крайника, един точно под тялото им и два малко по-дълги от всяка страна. Там, където се съединяваха с тялото, приличаха на пилешки бедра, с изключение на това, че липсваше средна става. Долната половина беше напълно права. Сякаш вървяха върху миниатюрни кокили с резки и бързи движения. Главата представляваше гигантска муцуна със сегментирани пръстеновидни люспи, които й позволяваха да се извива във всяка посока. Върхът й беше лапа с три щипци, наредени около устен отвор. На две трети от дължината на главата, заровени дълбоко в гънки, които набръчкваха люспите, бяха разположени три черни очи.

— Грозни твари — каза Макклейн Гилбърт. — Изглеждат ми, знам ли, примитивни.

— На мнение сме, че са силно еволюирали — казаха ксеонобиолозите. — Очевидно притежават добро чувство за равновесие, а подредбата на крайниците прави придвижването им изключително изкусно.

Оскар забеляза, че тварите не подскачаха, а по-скоро се движеха като кенгура. Докато ги наблюдаваше, се притесни, че изследователският екип може би ги плаши, тъй като не оставаха неподвижни нито за миг. Едно от тях се втурна напред и щипците му цопнаха във водата. Когато извади муцуната си, ноктите стискаха туфа лилава шума. Движеха се с невероятна скорост и натъпкваха мократа хапка в устния отвор.

Във виртуалното му зрение се появи кехлибарено предупреждение над телеметричните показатели на костюма на Макклейн Гилбърт. Сигналът се повтори върху показателите на останалите от екипа.

— Мак, върху какво се намирате?

Образите от шлемовите камери на екраните се наклониха в синхрон надолу. Мъхестата трева бавно се извиваше, за да обгърне ботушите им. Всяко от луковидните стръкчета изпускаше рядка мъгла.

— По дяволите! — извика Макклейн Гилбърт. Той бързо вдигна единия си крак. Тревата не беше достатъчно силна, за да го спре. По ботуша избиваха мехури. Останалите членове на екипа извикаха разтревожено и започнаха издърпват ботушите си.

— Това е някаква киселина — обадиха се от планетарни науки.

Оскар забеляза, че всички същества се отдалечават от хората с голяма скорост.

— Какви растения имат киселина за сок, по дяволите? — попита Макклейн Гилбърт.

— Не и добрите — отвърна ксенобиологът. — Сър, препоръчвам да ги върнете обратно.

— Съгласен съм — каза началникът на защитните системи. — Ако не за друго, трябва да измием тази киселина, преди да прояде подметките им.

— Мисля, че са прави, Мак — каза Оскар. — Върнете се в изолатора.

— Идваме.

— Ксенобиология, искам информация — нареди Оскар.

— Това е интересно. Растенията не се раздвижиха, преди екипът ни да остане неподвижно за известно време, затова предполагам, че работят на принцип на задействане спрямо отчетено време и натиск. Напомня ми за венерина мухоловка, само че това е в пъти по-неприятно и по-голямо. Всяко малко животно, което спре да се движи, вероятно ще бъде пленено и разградено.

Оскар погледна отново към овалния портал. Макклейн Гилбърт и екипът му почти бяха стигнали ръба. Зад тях нямаше и следа от малките некатеричоподобни същества.

— Местните животни нито за момент не оставаха мирно — прошепна той.

— Не, сър — каза ксенобиологът. — А и структурата на краката им би била трудна за улавяне. Нямам търпение да разбера от какво са направени люспите им, изглеждат доста яки. Всеки организъм, еволюирал тук, би трябвало да има известна резистентност към киселина.

— Колко разпространено е това растение? — попита Оскар. — И дали останалите видове ще са подобни?

— Образите, които получаваме от сателитите в ниска орбита, показват обширно растително покритие — казаха от сензори. — Ако не е точно това тревоподобно растение, то е негов близък братовчед.

— По дяволите — изсъска Оскар.

Челният екип се прибра забързано в изолатора за извънземни проби. В края на рампата от пода се бяха издигнали кабинки с очистващи душове. Бяха проектирани така, че да измият всякакви спори или опасни частици. Щяха обаче да се справят също толкова добре и с това. Членовете на екипа застанаха под дюзите, докато водата се изливаше върху тях.

— Добре — обърна се Оскар към всички от кръга. — Приоритетът ни е да установим какво е разпространението на тази трева и дали останалите растения са сходни с нея. Сензори, изкарайте робот от модел 8. Искам да проверите най-близките дървета и няколкото различни растения сред тревата. Мак, преминете през пълно очистване и съблечете костюмите си. Не мисля, че днес ще се нуждаем отново от вас.

Всички в контролния център наблюдаваха нетърпеливо, докато роботът се движеше върху колелата си през червената трева. Спря на няколко пъти, за да отреже листа от групи от други растения. След това се отправи към най-близкото дърво, което се намираше на сто и петдесет метра. Когато се приближи, всички видяха назъбения вид на клоните, които се разклоняваха под остри ъгли. Нямаше много листа, само по няколко нежни бежови триъгълника, струпани около върха на клонките. От почти всяка сгъвка на клоните висяха черни ядки, подобни на орехи.

Роботът спря на метър от восъчното стъбло и предпазливо протегна електромускулната си ръка. Всички ядки от тази страна на дървото изпукаха едновременно. Върху земята край дървото се изля течен порой. Обшивката на робота започна бързо да се разтапя. През конструкцията му прокапа киселина и телеметричното предаване прекъсна.

Оскар се хвана за главата и изстена.

— По дяволите.

 

 

До девет часа вече бяха потвърдили, че растенията на планетата споделят сходна биохимия. Оскар бе придвижил червеевата дупка в различни местности осем пъти. Всяка от тях разполагаше с близки вариации на тревистото растение. Нямаше разлики в биохимичната им структура.

Той нареди изходът да бъде затворен и захранването на механизма да бъде сведено до второ ниво. Това обезкуражи всички; а мисията беше започнала толкова обещаващо. След това го чакаха административните лайна. Полевият екип, който по план щеше да поеме изследването, трябваше да бъде преквалифициран в екип по подготовка. На всички им предстоеше да се сблъскат с планина от доклади, които трябваше да напишат.

Вратата на контролния център се затвори зад Оскар.

— Още един ден, още една звезда — прошепна на себе си. Беше уморен, разочарован и гладен. Нямаше начин да се заеме с администрацията тази вечер. Каза на е-конома си да нареди на роботите-камериерки да сготвят някакво прилично ястие и да оставят виното да подиша. Докато се прибереше у дома, вечерята трябваше да е готова.

Точно след като пое по коридора, няколко души излязоха от вратата на наблюдателното отделение пред него. Сред тях беше Дермет Шалар — директорът на гарата на ТСП на Мередин и последният човек, който Оскар искаше да види точно сега. Той се поколеба и наведе глава с надеждата, че Дермет няма да го забележи.

— Оскар.

— А, добър вечер, сър. Денят, опасявам се, не беше добър.

— Не, наистина не беше. И все пак астрономията ни предоставя огромен списък с възможни цели. Не е като да ни липсват нови светове.

Оскар спря да слуша шефа си. Току-що бе познал младоликия мъж в скъп костюм до него.

— Наблюдавахте ли днешната операция?

— Да — каза Уилсън Кайм. — Спомням си точно това чувство на разочарование.

— Сигурен съм, че го помните.

— Въпреки това останах впечатлен от начина, по който ръководихте нещата.

— Разбирам. — Беше глупав отговор, но Оскар знаеше, че възможните причини Кайм да е тук днес, не бяха много. Умората му отстъпи пред потоп от адреналин. Да бъде избран за тази изследователска мисия на ТСП беше най-големият възможен комплимент.

Сякаш прочел мислите му, Уилсън се усмихна.

— Нуждая се от някой като теб за главен офицер. Проявяваш ли интерес?

Оскар погледна към Дермет Шалар, който грижливо поддържаше неутрално изражение.

— Разбира се.

— Добре. Ако го искаш, постът е твой.

— Искам го.

 

 

Два дни по-късно Оскар пристигна на мястото на строежа на звездния кораб на Аншун. Дадоха му офис до този на Уилсън, на най-високия етаж в една от трите централни стъклени кули. Офисът вървеше заедно с персонал от трима души. Тази сутрин, по време на първата им официална среща, трябваше да поставят проблема с ограничения екипаж на първо място. Сегашната ситуация беше само намек за предстоящото. Найджъл Шелдън не се бе шегувал относно броя на желаещите да се присъединят към мисията. Десетки милиони души от цялата Федерация се сблъскваха с филтриращите програми на ТСП за място на кораба, подкрепени от правителството си или от някоя уважавана организация. От самото начало бяха установили политика на набиране на научния персонал от ТСП винаги когато беше възможно. Основният екипаж също щеше да бъде назначен на подобен принцип. Изключения щяха да се правят само за хора с невероятни постижения. И двамата бяха наясно, че това означаваше гении с политическо влияние.

— Има ли някой, на когото дължиш голяма услуга? — попита Уилсън. — Можем да го отметнем като за начало.

— Сигурен съм, че много хора от сегашния и от първия ми живот внезапно ще си спомнят за петте долара, които им дължа. Почти всеки от гарата на Мередин успя да ме спре, преди да си тръгна, за да ми обясни колко е невероятен. Всичко, което мога да кажа, е, че Макклейн Гилбърт е най-добрият водач на челен екип, с когото съм работил.

— Искаш ли го на този пост на „Втори шанс“?

Оскар се подвоуми.

— Лесно ли ще стане?

— Все отнякъде трябва да започнем, а и трябва да разполагаме с критерий при подбора. Все пак това беше начинът, по който аз те избрах. Попитах Шелдън за най-добрия оперативен директор.

Оскар се бе досетил, че ставаше дума за нещо подобно, но пък кой ли не би се зарадвал да го чуе със собствените си уши?

— Добре тогава, искам Мак. Ами ти? Имаш ли някакви предпочитания за екипажа?

— Има петдесетина мениджъри, които бих искал да доведа от „Фарндейл“ на строежа, за да улеснят процеса. И вероятно ще го направя. Но що се отнася до хора, които са подготвени за такава мисия — не, вече не. — Бяха успели да проследят двама от екипажа на „Одисей“. Нанси Кресмайър, която повече никога не бе напускала Земята, нито пък сектора на обществените услуги. В момента беше екологичен комисар за Северозападна Азия и беше отдадена на работата си. Все пак бе работила на поста си в продължение на сто петдесет и осем години. Отряза го веднага щом се свърза с нея, дори не си направи труда да каже „здрасти“ или да попита защо й се обажда след всичките тези десетилетия.

— Сигурна ли си? — беше я попитал Уилсън.

— Не мога да напусна, Уилсън. На добрата стара Земя все още има толкова много работа. Как бихме могли да се изправим срещу извънземна цивилизация, преди да излекуваме болестите, които тормозят самите нас? Моралните ни задължения са ясни.

Не понечи да спори, въпреки че искаше да й каже много неща, както и на всички останали кръстоносци като нея. Земята, за която мечтаеха ултраконсервативните Зелени, никога не бе съществувала в миналото. Беше идеализирана мечта за Едем. Нещо не твърде различно от Йорк5, помисли си той.

Единственият друг член на стария екипаж, открит от хората на Шелдън, беше Джейн Орчистън. Уилсън разгледа досието и дори не си направи труда да й звъни. Дали заради предразсъдъци, или интуиция? Всъщност не му пукаше. Просто знаеше, че ще е загуба на време. Преди два века Орчистън се бе преместила на Фелисити — планетата, населена само от жени. Оттогава насам с почти религиозен плам даряваше живот на дъщери, по една на почти всеки три години.

Като цяло, замисли се той, не беше особено впечатляващо постижение за екипаж, който уж представляваше каймака на човечеството от онова време. Трима известни оцелели от осемдесет и осем; един плутократ, един бюрократ и една последователка на Майката земя.

Втората половина от срещата бе организирана като конференция през унисферата с Джеймс Тимъти Халгарт, директорът на Изследователския институт на Далечината.

— Интересува ме мнението ти за това, което ще каже относно „Мария Селесте“ и екипажа й — каза Уилсън на Оскар. — Проучването на извънземните знания е част от мисията, която ще възложа на теб.

— Мислиш ли, че е толкова важно?

— Да, трябва да знаем какво знаят те. Или какво не знаят. Решен съм да подходим към забулването на двойката Дайсън от всеки възможен ъгъл, не само да се занимаваме със самото физическо пътуване. Прекарах почти цяло десетилетие в подготовка за мисията на Марс. Накрая знаех повече от всеки колежански професор за геологията и географията на планетата, дори за книгите, които хората бяха написали за нея — документални и художествени. Всичко. Знаех както митовете, така и фактите. За всеки случай. Бяхме готови за всичко, за всяка възможност. Колко много ни помогна това накрая…

— Шелдън и Ози са нямали нищо общо с Марс.

Уилсън се усмихна.

— Точно това имам предвид. Затова… После уреди среща между експертите ксенокултуролози на Федерацията и силфените. Свържи се с Висшия ангел. Интервюирай някой райел. Просто не мога да повярвам, че нашите така наречени съюзници не знаят нищо за двойката Дайсън. Повечето от тях са съществували много по-дълго от нас, със сигурност всички са можели да летят между звездите по времето на събитието.

— Защо биха крили тази информация?

— Един Господ знае. Но със сигурност голяма част от това не звучи логично.

— Добре. Ще го добавя към списъка си.

Е-кономът на Уилсън обяви, че червеевата дупка, свързваща Междинна станция с Далечината, бе започнала активната десетчасова фаза на цикъла си. Унисферата установи връзка с малката информационна мрежа в Армстронг Сити. Оттам насетне една самотна наземна линия пренесе обаждането до Института.

Големият портал в дъното на работния кабинет на Уилсън запращя с многоцветни смущения, сред които се избистри образът на седналия зад бюрото си директор Джеймс Тимъти Халгарт. Директорът бе член от четвърто коляно на семейството, основало ЕденБург, което го издигаше значително в йерархията на династията.

Носеше семпъл бледосин костюм от полуорганична материя, която се разтягаше и свиваше около крайниците му при всяко негово движение и му осигуряваше пълна свобода. Видимата му възраст беше около средата на тридесетте, въпреки че беше напълно плешив, доста необичаен стил във Федерацията. По бузите му проблясваха малки ОВ-татуси в платинено и смарагдово.

— Капитан Кайм, най-сетне — каза директорът с видима възбуда. — Извинявам се, че чак сега стана възможно да проведем конференцията. Пазителите на себесъщността продължават да нападат наземните ни линии с досадно упорство. Последните поправки приключиха едва преди три часа. Без съмнение след няколко дни отново ще загубим връзка.

— Съжалявам за това — каза Уилсън. — Няма ли да ви е по-лесно със сателитна система.

— Преди имахме такава. Пазителите я свалиха, както и останалите три след нея. Всъщност е по-икономично да използваме наземна линия и екип по поправките на постоянно заплащане. Фиброоптичните кабели са много евтини.

— Не знаех, че цивилната ситуация на Далечината е толкова зле.

— По принцип не е. Ние сме единствените, които страдат от нападенията на Пазителите. Жалки ксенофоби, да не споменаваме насилствените им методи.

— Не съм особено добре информиран относно целите им. Никога преди не съм обръщал кой знае какво внимание на конспиративните теории. Вярват, че помагате на извънземното, оцеляло след катастрофата на кораба, нали така?

— Всъщност вярват, че ние сме пренесли Звездния странник във Федерацията. Но, да, това в общи линии е кредото им.

— Разбирам. Постоянно разпространяват огромни количества пропаганда за това как Звездния странник е уредил цялата мисия на „Втори шанс“. Това, което наистина искам да знам от първа ръка, е дали е възможно „Мария Селесте“ да е дошла от двойката Дайсън. Възможностите й позволяват ли да извърши такъв полет?

— На теория да. След като веднъж ускори до летателната си скорост от нула цяло и седемдесет и две от скоростта на светлината, разстоянието, което може да измине, е ограничено само от количеството гориво за захранване на генераторите на силови полета. Както, разбира се, и от дълголетието на самите генератори. Въпреки това изследванията ни разкриха, че действителната продължителност на полета е била петстотин и двадесет години. Корабът-ковчег не е дошъл от двойката Дайсън, дори не е минал покрай нея. Дошъл е от по-близо.

— Може да идва от планета, която не е притежавала защитна бариера като тази на Дайсъновата двойка — каза Оскар. — Не са могли да се предпазят от заплахата, надвиснала и над извънземните от Дайсън, и затова са напуснали?

— Можем да правим предположения относно произхода и причината за полета колкото си искаме — каза директорът. — Но тъй като все още не знаем от коя звезда е започнал, едва ли можем да определим какво е предизвикало полета. Може и да е нещо в самата Федерация, няма как да го изключим като вариант.

— Ами ако видът, който е управлявал „Мария Селесте“, е бил причината за забулването? — попита Уилсън.

— Съжалявам — каза директорът. — Не мога да проследя логиката ви.

— Ако и други кораби-ковчези са напуснали родната си планета, тогава цивилизацията около Дайсъновата двойка може би се е защитавала от извънземните от корабите. Все пак спомнете си какво е причинила „Мария Селесте“ на Далечината при пристигането си.

— А, мегапламъкът. Да, предполагам, че това е основателен довод, въпреки че не виждам защо бариерите биха останали активни толкова дълго. Ние обаче вярваме, че стерилизацията на Далечината е била нещастен страничен ефект. Пламъкът е бил предизвикан само за да послужи като енергиен източник за излъчването на съобщението.

— Доста гаден страничен ефект.

— Трябва да възприемете гледната точка на извънземните, а вероятно и етиката им. Задействали са пламъка, за да пратят послание през цялата Галактика. Каквато и машина да е извършила манипулацията на звездата, след това е променила излъчването й в достатъчно мощен радиосигнал, който да бъде засечен чак в Магелановите облаци. Ние, хората, определено го засякохме доста лесно. Дори една чиния беше достатъчна, когато сигналът достигна Дамаран, да не говорим за скенерите на СЕТИ, които бяха в експлоатация по онова време.

— Никой обаче не знае какво са казали — отбеляза Уилсън. — Имали сме сто и осем години, за да дешифрираме сигнала, а аз не знам да има пробиви досега. Трябва да са предавали обратно към родната си планета.

— Това е една от теориите, които предлага Институтът, капитане. Разполагаме с още сто, ако имате времето да ги чуете. Всичко, на което сме способни, е да се ровим в останките и да се опитваме да напаснем колкото се може повече парчета от пъзела. Един ден ще имаме отговорите. За съжаление това няма да се случи в близкото бъдеще.

— Трябва да имате някаква идея откъде са дошли — каза Оскар. — Ако са пътували с нула цяло и седемдесет и две стотни от скоростта на светлината в продължение на петстотин години, това означава начална точка на около триста и петдесет светлинни години от Далечината. Със сигурност бихте могли да съпоставите някоя звезда със светлинния спектър от жилищния сектор на кораба, нали така?

— Това би било трудно, господин Монро. Резервоарите имаха мултиспектрален светлинен източник. Те не са се опитвали да имитират излъчването на родната си звезда.

— Резервоари?

Върху лицето на директора се изписа леко разочарование.

— Вътре в „Мария Селесте“ не е имало копие на планетарна повърхност. Корабът е носел резервоари. Доколкото можем да съдим по утайката, те са били пълни с вода и някакви многоклетъчни водорасли.

— Били са морски вид? — Оскар бе запленен от идеята. Никога не бе правил проучване относно кораба-ковчег. Далечината никога не бе фигурирала в списъка на световете, които искаше да посети по време на отпуските си.

— Това отново е само теория — каза Джеймс Халгарт. — В резервоарите нямаше останки от развити същества и ние никога не открихме такъв вид в океана на Далечината. Друга теория е, че „Мария Селесте“ всъщност е автоматизиран семенен кораб. Бил е програмиран да стерилизира произволен обитаем свят, да го засее с генетичен материал от собствената си планета и да го подготви за колонизация.

— Още една добра причина за издигането на бариерата — каза Уилсън.

— Съмнява ме, капитане. На първо място, ако разполагате с технология като тази при двойката Дайсън, със сигурност бихте могли да деактивирате роботизиран кораб, преди той да започне вградената в софтуера му мисия. Второ, това е изключително некачествен метод за междузвездна колонизация. Ресурсите, които строежът на такъв кораб би погълнал, са огромни, а целта дори не е била постигната. Пламъкът е убил по-голямата част, но не и всичко живо на Далечината. Въпреки това не беше намерена никаква следа от чуждопланетни форми на живот. А ако това е един кораб от цяла флотилия, тогава къде са останалите пламъци, сигнализиращи началото на стелизацията от страна на останалите? Трето, една цивилизация, която пътува в космоса и е решена да се разпростре извън собствената си слънчева система, постоянно би подобрявала технологията си. Дали би развила пътуване със свръхсветлинна скорост, е труден въпрос. Със сигурност обаче могат да бъдат построени и по-добри кораби от „Мария Селесте“ и тогава втората вълна ще подмине първата и ще продължи още по-надалеч. Защо не сме видели други кораби на вида, който е изстрелял този? Опасявам се, джентълмени, че Далечината и мястото на кацане ни изправят пред неповторима мистерия. Както се казва в поговорката: загадка в загадката. Трябва обаче да изкажа собственото си заключение, че това няма нищо общо с двойката Дайсън.

— Сигурен съм, че това фигурира в докладите ви — каза Оскар. — А какво ще кажете за бордовата електроника? Не може да не сте спасили някакви програми.

— Не. Инсталираните процесори, които са останали, са напълно стандартни. Използват същите основни принципи като нашите, въпреки че част от химическите процеси, свързани с работата им, не напомнят на нищо познато. Основната управляваща система обаче липсва, извадена е.

— Преди или след катастрофата?

— След. Падането не е било толкова катастрофа, колкото тежко приземяване. По това време всички системи на кораба-ковчег са работели. В противен случай щеше да е истинска катастрофа и сега щяхме да изучаваме просто един наистина дълбок кратер. Официалната история, която Институтът поддържа, е, че пламъкът е изпълнил целта си и друг кораб се е отзовал на помощ и е прибрал оцелелите. Това със сигурност пасва на всички известни факти. Другото е просто конспиративна теория.

— Споменахте технологични нива — каза Уилсън. — Технологията, произвела „Мария Селесте“, по-напреднала ли е от нашата?

— По принцип ние сме по-напреднали, защото имаме генератори на червееви дупки. Тази преценка обаче важи за сега. Според най-прецизните ни изчисления „Мария Селесте“ е била изстреляна около хиляда и триста години след новата ера, когато ние едва сме били навлезли в Ренесанса.

— Разбирам какво имате предвид. Дори да са се развивали технологично два пъти по-бавно от нас, вече би трябвало да разполагат със същите методи, които използват силфените.

— Именно.

— Ами сега? Това, което имаме сега, еквивалент ли е на „Мария Селесте“?

— Най-простият отговор е, че технологията ни е еквивалентна, но различна. Без съмнение бихме могли да построим по-сложен звезден кораб, пътуващ със субсветлинна скорост. Очевидно те не са разполагали с технология за отваряне на червееви дупки, но пък ние не знаем как са предизвикали звездния пламък.

Уилсън си спомни няколкото срещи, които бе провел с шефовете по сигурността на Федерацията, чиито длъжности бяха толкова високи, че обикновеният човек дори не знаеше за съществуването на дирекциите им. Те бяха изключително нетърпеливи да изследват потенциалната „бомба-пламък“ на „Мария Селесте“. Според военните изследователи на „Фарндейл“ тя може би беше следствие от нестабилно квантово поле, което бе разкъсало повърхността на звездата. Все едно да спуснеш подводен експлозив в океана. С изключение на теоретичните разработки, не беше свършена никаква истинска работа, не и на хардуерно ниво. Разбира се, той нямаше представа какво може да са разработили останалите компании. Може би си струваше да проведе личен разговор по въпроса с Найджъл Шелдън.

— Не се ли опитвате да разберете принципа?

— Няма какво да разберем, капитане. Класифицирали сме всеки един компонент на борда на кораба, разкрихме предназначението им. Каквото и да е задействало пламъка, не е тук. Ако е било повече от едно устройство, всичко е било отнесено заедно с екипажа и управляващата система. Все пак една разумна раса не би оставила нещо подобно да се търкаля наоколо.

— Добър аргумент. Това, което исках да разбера чрез възпламенителната технология, е дали създателите на „Мария Селесте“ са били способни да издигнат бариерата около Дайсън.

— Не, не са могли да го направят. Бариерите около Дайсън са по-стари от кораба-ковчег. Там става въпрос за друг неизвестен извънземен вид, може би два, ако по-смелите хипотези за защитното предназначение на бариерите се окажат верни. Пожелавам ви късмет по време на срещата ви с тях.

— Благодаря ви.

— Докато все още сме заедно, бих искал да ви уведомя, че с радост ще дам отпуск на всеки от изследователите в Института, когото бихте взели на кораба си. Тук разполагаме с изключителни експерти. Много от тях, включително и аз самият, притежават както огромни познания, така и безценни умения.

— Това е много щедро предложение, господин директор. Скоро ще обявим изискванията си спрямо членовете на екипажа на „Втори шанс“. Убеден съм, че персоналът ви ще ги покрие.

— Радвам се. — Директорът махна леко с ръка и образът изчезна от портала.

Оскар направи гримаса.

— Е, това изважда извънземните от „Мария Селесте“ от уравнението.

— Така изглежда. Не че някога съм вярвал на Пазителите, но поне разполагаме с полезни муниции за следващото медийно интервю.

 

 

Въпреки че сезонът се водеше летен, ветровете от запад вече над три седмици довличаха дъждовни облаци от океана. Повечето паркове на Леонида Сити бяха изложени на гръмотевични бури и внезапни потопи. Дори днес небето бе скрито зад тъмносиви облаци, чието безкрайно ръмене трополеше по лекия пластмасов навес, изграден над подиума. Докато гледаше към публиката, насядала върху моравата на ботаническата градина на университета, Дъдли Боуз дори не забеляза слабите проблясъци по влагата върху костюмите и шикозните им летни шапки. Беше толкова унесен в собственото си чувство за величие и удоволствие, че не обръщаше внимание на толкова обикновени неща като времето.

Деканът като че ли също не трепваше пред неудобството на зрителите. Несвързаната му реч все така продължаваше да се точи. Точно зад него вицепрезидентът на Гралмънд се опитваше да запази любезно изражение на лицето си. Деканът най-сетне приключи с хвалебствията за университета, управляван от самия него, и покани Дъдли Боуз да вземе думата.

Докато вървеше към катедрата, Дъдли изведнъж почувства пристъп на нервност и осъзна мащабите на събитието. Мерна Уенди, жена му, която стърчеше на първия ред и ръкопляскаше шумно. До нея бяха наредени студентите му. Един от тях изсвири пронизително, а останалите се смееха, сякаш това беше най-големият майтап на света. Типично, помисли си той. Гледката обаче му вдъхна сила и той продължи с подновена увереност.

Дъдли се изкачи до декана, който тържествено му подаде пергаментов свитък — символ на въвеждането му в пълноправен професорски ранг. Аплодисментите достигнаха пика си и Дъдли се усмихна щастливо надолу към влажната си публика и определено не почеса ОВ-татуса на ухото си. Уенди бе настояла особено твърдо за това. Изказа стандартните, изтъркани благодарности и добави каква чест е за него да е част от велика академична институция като този университет. Вмъкна едно твърдение, че правителството винаги трябва да подкрепя чистата наука (умно кимане в знак на съгласие от страна на вицепрезидента зад него) и завърши с думите:

— Надявам се да надстроя това откритие, станало възможно благодарение на Гралмънд, като представя планетата като участник в екипажа на „Втори шанс“. Допринасяйки с познанието и неповторимия опит на нашата планета, може би най-накрая ще разплетем мистерията, която не даваше мира на вида ни през последните двеста години. Мога само да кажа, че ще дам най-доброто от себе си, за да не предам доверието ви. Благодаря ви много.

Ръкоплясканията, които ознаменуваха края на речта, бяха по-топли и шумни от това, което бе очаквал. Той се завъртя, вицепрезидентът също се обърна и стисна ръката му.

— Ще направя всичко по силите си, за да ви кача на този кораб — прошепна тя.

Дъдли седна и не спря да се усмихва глупаво по време на речта й за дългосрочната стипендия, която администрацията й щеше да връчи с най-голямо удоволствие на току-що разширената катедра по астрономия. Беше развълнуван от мисълта за място на борда на „Втори шанс“ от мига, в който разбра за мисията. Във всяко интервю по унисферата, а такива имаше много, бе казал на репортерите, че заслужава да бъде член на екипажа. Обясняваше как приносът му не бива да бъде пренебрегван, как огромното му познание по въпроса е безценно. Каза същото на всеки политик, с когото се срещна, на всеки индустриалец и всеки член на висшето общество, с когото се запозна по време на стотиците коктейли и вечери, за които бе получил покани след откритието. Лобираше непреклонно. Наблюдението на забулването му бе донесло чувство за сигурност, което никога не бе познавал — издигането му в професор и внезапния прилив на пари към неговата катедра. Успехът, който бе постигнал, имаше прекрасен вкус. Искаше още, и звездният кораб беше начинът да го получи. След като се завърнеше триумфално от далечната Дайсънова двойка, нямаше да има граници за това, което можеше да постигне.

Веднага след края на речта на вицепрезидента публиката се отправи към приема в аулата, където се сервираха сандвичи и вино. Няколко местни компании бяха помогнали с финансирането на мероприятието, което позволи на ковчежника да осигури външни организатори и да повдигне обичайните стандарти на университетските партита.

Уенди Боуз взе чаша розе от един млад сервитьор и се огледа наоколо за Дъдли. Денят бе изпълнен с противоречиви емоции. Облекчението най-накрая да го види професор беше огромно, по този начин бъдещето и на двамата беше осигурено. Повишението, което бе очаквала в отдела по градско планиране, най-сетне беше факт. Пенсията й за подмладяване и възстановяване беше изрядна, след още единадесет години можеше да се подложи на процедура. Този път качествена, помисли си. През последните няколко години ясно чувстваше, че бедрата й отново натежават. Точно в неправилния момент. Дъдли получаваше голям брой запитвания от страна на компании, споменати бяха дори и директорски позиции без изпълнителни задължения. Слуховете в преподавателския салон на университета твърдяха, че той ще бъде един от претендентите за поста на декана след няколко години. Тя трябваше да изглежда добре, да изпълни ролята си на способна и подкрепяща съпруга. Когато се бе омъжила за него, не бе очаквала нищо подобно на този професионален и личен успех, просто един спокоен живот, изживян приятно в периферията на столичните обществени и управленски кръгове. Сега славата на Дъдли променяше всичко това. Досега се бяха справяли заедно, но тя бе напълно наясно със здравината на брака им. Това бе един от онези приятелски съюзи, които не предвиждаха повече от няколко десетилетия продължителност, традиционното болкоуспокояващо срещу самота за хората с посредствени постижения навсякъде из Федерация. Бидейки такъв, щеше да продължи да съществува до появата на нещо твърде значимо. Ето го и него, прочутия астроном на Федерацията, право в центъра на университет, пълен с красиви млади момичета, ухажван от компании със сериозни пари.

— Госпожо Боуз?

Уенди се обърна и видя висок мъж, който й се усмихваше въпросително. Физическата му възраст беше някъде в края на тридесетте, но тя веднага разбра, че е далеч по-възрастен, поне на няколко живота. Рядко й се случваше да види някой толкова самоуверен. Имаше руса, почти сребриста коса и очи, които бяха толкова тъмни, че с мъка различи ирисите му. Като добавеше малкия му нос и изтънчените му, издадени скули, той бе по-скоро впечатляващ, отколкото красавец. Определено имаше запомняща се външност.

— Аз съм — усмихна се малко изнервено тя, тъй като знаеше, че хора като него рядко се обръщаха към нея по каквито и да било причини.

— Аз съм от „Ърл Нюз“ — каза той и й показа малка карта със златни криле в средата. — Чудех се дали бихте ми отделили малко време, моля.

— О, разбира се — каза Уенди и автоматично премина в режим „добра корпоративна съпруга“. — Силно се гордея с този ден. Постижението на Дъдли значи толкова много, не просто за университета, но и за самия Гралмънд.

— Разбира се. Със сигурност ви постави на картата. Трябваше да проверя в кой сектор на космоса се намира Гралмънд, а съм бил на много светове. Работата ми ме отвежда на много места.

— Наистина, това сигурно е много интересно, господин…

— О, наричайте ме Брад, моля ви.

— Добре, Брад. — Тя му се усмихна иззад ръба на чашата си.

— Нещо, което заблуди любопитството ми, докато проучвах университета, е, че той има най-малката катедра по астрономия изобщо. Съпругът ви ли беше този, който я основа?

— О, не, беше доктор Мерънс. Той е един от основателите на университета. Всъщност се занимаваше с астрофизика. Катедрата по астрономия беше изградена под негово ръководство. Явно е бил много енергичен човек, на когото трудно са отказвали. Вярвал е, че астрономията е задължителна за изучаването на Вселената, затова и не е имало кой знае какви протести срещу изграждането на обсерваторията. След като той напусна за подмладяване, назначиха Дъдли за ръководител на катедрата. Беше доста трудно, ако трябва да съм честна. Астрономията си оставаше част от катедрата по физика. В последно време не беше истински независима. — Тя отпи от розето. — Днес е голям ден.

— Разбирам. И все пак катедрата е успяла да привлече финансиране след напускането на доктор Мерънс, достатъчно, за да може да функционира самостоятелно.

— Ами съществуват източници, към които институциите могат да се обърнат за средства: правителството и образователните фондации. Дъдли водеше постоянна битка, за да осигури бюджета за следващата година, но той е изключително упорит, както и много способен администратор. За щастие. Успя да продължи работата си в доста трудни условия. И вижте само резултата.

— Абсолютно. Значи наистина сме свидетели на историята за малкия благороден човек, изправил се срещу вселената.

— Не бих се изразила точно така. Никой не е му се е противопоставял, просто астрономията не е най-ценената дисциплина в наше време. Това вече се променя, разбира се. Имаме над осем хиляди кандидати да учат под ръководството на Дъдли през следващата академична година.

— Предполагам, че няма да успеете да приемете всички?

— Не, за жалост. Ще отнеме известно време, преди да издигнем катедрата до стандартите на Федерацията. А и, разбира се, Дъдли може би ще бъде ангажиран в мисията на „Втори шанс“.

— Наистина ли?

— Би трябвало — категорично каза тя. — Все пак той е откривателят. Посветил е години от живота си на двойката Дайсън. Тази отдаденост го е превърнала във водещия специалист по въпроса в цялата Федерация. Ще бъде нелепо, ако не го вземат в научния екип, не е ли така?

— Предполагам. Капитан Кайм предложил ли му е да се присъедини към екипажа?

— Все още не.

— Както казахте, сигурен съм, че е само въпрос на време. Аз обаче се интересувам повече от историята му, както и от тази на катедрата по астрономия тук в университета. Сигурен съм, че скромничите, но това наистина звучи като епична битка. Борба за признание, за пари, година подир година. Това говори много за характера на мъжа ви.

— Много се гордея с него.

— Можете ли да ми кажете имената на поддръжниците му в миналото? Например кои образователни тръстове осигуряваха пари или ресурси?

— О, ами трябва да спомена фондацията „Франктън първи стъпки“, фонда за нови перспективи на Свети Джеймс, фондацията за подпомагане на изследвания в чистите науки „Кингсфорд“, „БГ Ентърпрайз“, всички те допринесоха щедро, но най-голямото единично дарение дойде от благотворителната организация за образование „Кокс“, чиято централа е на Земята.

— Благотворителна организация на Земята подкрепя основни научни разработки чак тук, това е забележително.

— Доколкото знам, те подкрепят много основни научни програми в университетите на територията на Федерацията.

— В такъв случай от колко дълго пълномощните лица на „Кокс“ подкрепят катедрата на съпруга ви?

— Вече единадесет години, откакто пристигнахме тук.

— Разкажете ми за тях.

— За кого?

— За пълномощните лица на благотворителната организация.

— Ами не знам. Съпругът ми се свързваше с тях през унисферата. Всъщност никога не са идвали дотук. Ние сме един от хилядите проекти, които те подкрепят.

— Не са дошли дори днес?

— Не, опасявам се, че не. Както казахте, доста дълъг път е за едното вино и един сандвич.

— Добре, какво тогава подтикна професор Боуз да избере двойката Дайсън за обект на наблюдение.

— Разстоянието. Гралмънд се намира на нужното място за наблюдение на забулването. Не че сме очаквали нещо толкова драматично като случилото се.

— Затова ли е избрал Гралмънд? Преди интересувал ли се е от двойката Дайсън?

— Не специално, не. В крайна сметка Дъдли е чист астроном, а забулването, макар и смайващо събитие, не е естествено.

— Започнал е наблюдението чак след като сте пристигнали, така ли?

— Да.

— Какво беше мнението на университета относно това решение на съпруга ви?

— Не казаха нищо. Целите на катедрата по астрономия зависят само от Дъдли.

— А фондациите? Нима те не са възразили? Те са институции, отдадени почти изцяло на чистата наука, нали така?

— Брад, да не би да се опитвате да изровите скандал?

— О, небеса, не. Не съм работил за добрите стари, заровени в калта таблоидни шоу предавания като това на Барон от десетилетия. Просто се интересувам от историята, това е всичко. За да разкажеш нещо както трябва, се нуждаеш основите. Не е нужно всичко да бъде включено, но тези детайли трябва да присъстват, за да придадат авторитетност. Съжалявам, че ви изнасям лекция, върша тази работа от много време.

— Това не беше лекция. Ако бяхте живели с Дъдли за известно време, щяхте да знаете какво е лекция. — По дяволите. Това май беше твърде злобно.— Май да. Докъде бяхме стигнали, фондациите и финансирането?

— Подкрепяха го, особено „Кокс“. Всъщност мисля, че наблюдението на двойката Дайсън беше записано в утвърдителния договор. Искаха да се уверят, че ще бъде доведено докрай.

— Още ли го искат?

За миг Уенди зърна проблясък на триумф върху слабото му лице. Подейства й объркващо, беше си мислила, че е по-контролиран — дълголетен софист.

— Важно ли е?

— Не, изобщо — каза той с тренирана усмивка, която много повече подхождаше на маниерите му. Наведе се леко напред и я примами с дяволитата си увереност. — А сега, кажете ми какво мисли деканът за всичко това? Един от професорите му се превърна в най-известната академична личност в цялата Федерация. Това трябва да му е дошло като истински шок.

Уенди погледна скромно към чашата си.

— Не бих могла да знам.

— Е, не може да кажете, че не съм се пробвал. Искам да ви благодаря, че отделихте толкова много от времето си днес.

— Това ли е всичко?

— Да. — Той поклони учтиво глава и вдигна един от пръстите си. — Още нещо. Когато видите Паула, моля ви, предайте й от мен да спре да се занимава с подробностите, важна е цялостната картина.

— Не разбирам. Не познавам никого с името Паула.

Той се усмихна.

— Скоро ще познавате.

След тези думи той се промъкна през тълпата и се отдалечи. Тя продължи да се взира объркано след него, дори малко раздразнено заради нелепото му загадъчно съобщение.

 

 

Два часа след началото на приема е-кономът на Дъдли му съобщи, че полицията го търси.

— Шегуваш се — каза той на програмата.

— Опасявам се, че не. Пред къщата ви има две полицейски коли. Един от съседите се е обадил, че някой е излязъл от къщата.

— Какво е отчела системата на къщата?

— Системата явно е изключена.

— По дяволите.

— Ще дойдете ли? Полицията настоява, че е важно.

— Да, да!

Наложи му се да прекъсне разговора си с президента на остров Орфей, който му предлагаше сериозен спонсорски договор за подобряване на оборудването на обсерваторията, а вероятно и подкрепа за „Втори шанс“. Дъдли върна чашата си на една доста красива сервитьорка, която знаеше името му и му се усмихна. След това затърси Уенди из залата. Това, че тя също обикаляше наоколо и го търсеше, не помогна особено. И двамата решиха да не се сбогуват с декана.

Карлтънът ги откара обратно вкъщи. Отпуснал се в седалката си, Дъдли осъзна колко е пиян. Но виното беше добро и обслужващият персонал не спираше да пълни чашата му. Уенди го изгледа укорително, докато той излизаше с изключително усърдие от колата.

Полицай Брамптън го чакаше пред двуетажния им дом. Като всички останали сгради в жилищния квартал, къщата им беше от местния дървен материал, надстроен над въглеродостоманена рамка и боядисан в плътно зелено. Прозорците бяха бели и работеха в режим на пълна непрозрачност. Полицаят ги поздрави небрежно, когато приближиха до него.

— Сякаш няма поражения — каза той. — Въпреки това ще трябва да огледаме наоколо и да проверим дали не липсва нещо.

Уенди погледна любопитно към отворената врата.

— Сигурен ли сте, че са си тръгнали?

— Да, госпожо. Проверихме всяко кътче. Вътре няма никой освен нас. — Той махна с разтворената си длан.

Дъдли не видя никакви очевидни следи от грабеж. Нямаше счупени предмети, мебелите бяха по местата си. Единственото странно нещо беше липсата на реакция от страна на системата на къщата.

— Какво се е случило? — попита той.

— Съседът ви ни уведоми, че някакви хора са излезли през предната врата. Качили са се в кола, паркирана малко по-надолу по улицата, и са си тръгнали. Съседът ви е знаел, че сте ангажиран в университета, и затова ни се обадил.

— Съпругът ми беше на церемония по издигането му в професор — каза Уенди.

— Да, госпожо — каза полицай Брамптън. — Известно ми е. Поздравления, сър, заслужавате го. Това, което направихте, постави стария Гралмънд право в средата на картата.

Уенди се намръщи. Чуваше това за втори път днес.

Дъдли изгледа раздразнено предната врата. Разполагаше с отлична електроника, по настояване на застрахователната компания. Системата на къщата също разполагаше с най-качествените процедури по сигурност.

— Как са влезли?

— Не сме сигурни. Знаели са какво правят. Измамили са цялата електроника на къщата, за това трябва умен човек. Или някой с умна програма.

Влязоха в кабинета на Дъдли. Той почувства порив да се извини за бъркотията. Из цялата стая имаше пръснати книги, лъскави принтирани страници и старо оборудване, а прозорецът почти не се виждаше зад избуялите саксийни цветя. Двама криминалисти разглеждаха бюрото и отвореното чекмедже. Системата на къщата се намираше в него — обикновена кутия за домашно ползване с разклонителни гнезда, която я свързваха с повече фиброоптични кабели, отколкото беше възможно според инструкциите за ползване. От известно време обмисляше дали да не закупи нещо по-ново.

— Изтрили са паметта — каза старшият криминалист. — Затова системата е изключена.

— Изтрили са я?

— Аха. Всичко, управляващи програми, документи, какво ли не. Всичко си е отишло. Най-вероятно сега е в склада за памет на крадеца. Надявам се, че разполагате с резервния копия.

— Да. — Дъдли огледа кабинета и почеса ОВ-татуса на ухото си. — Поне на по-голямата част от информацията. Все пак това е само домашна система.

— Имаше ли нещо ценно в нея, сър? Имам предвид нещо, свързано с работата ви?

— Част от разработките ми бяха там, но не бих ги нарекъл ценни. Астрономията не е професия за потайни хора.

— Хм, може би е опит за изнудване, някой е търсил компромати. Ще останете изненадан какви неща остават в буферната памет на една система. Които и да са, сега разполагат с всичко това.

— Не пазя никакви компромати. Е, имам просрочени сметки, няколко глоби от времето, когато карах ръчно, но пък кой няма?

— Въпреки това, сър, вече сте изложен на публичен показ. Може би е добре да помислите за допълнителни мерки за сигурност и определено трябва да смените кодовете за достъп след този случай.

— Разбира се, ще го направя.

— Ще уведомим местната патрулираща кола — каза полицай Брамптън. — Занапред ще наблюдават къщата ви по време на смените.

— Благодаря ви.

— Сигурни ли сте, че нищо друго не липсва.

— Да. Не забелязах нищо.

— Разбира се, ще претърсим за ДНК и ще се опитаме да проследим колата. Но това изглежда като работа на професионалисти. Ако наистина в паметта на системата няма нищо компрометиращо, най-вероятно случаят ще остане без последствия.