Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Федерацията (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Pandora’s Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020-2022)
Корекция
sir_Ivanhoe (2022)

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Звездата на Пандора

Преводач: Александър Попов

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-761-342-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/888

 

 

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Звездата на Пандора

Преводач: Александър Попов

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Унискорп“ ООД

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова; Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1326

История

  1. — Добавяне

11.

Хоше бе предположил, че потопът от информация ще намалее след първите няколко дни. Сега, седмица след първоначалната му молба, вече знаеше колко е сбъркал. За сенчести субекти, като така наречените Големи престъпни синдикати, които живееха извън пределите на обществото, съществуваха учудващо големи бази данни. На Дъбов лес полицията бе разграничила три такива основни организации: фамилията Джоузи, старомодна мафиотска мрежа от гангстери, която обаче разполагаше с достатъчно мозък и адвокати, за да пази босовете си неопетнени от деянията на уличните бойци; „Флорал“ АД, чийто управителен борд явно бе пуснал пипалата си в различни посоки, както на финансовия пазар, така и на улицата; както и Зона 37, най-умната и трудно уловима, чиято забулена империя се крепеше върху законен бизнес и очевидно на политически връзки. Ядрото им се намираше в Дарклейк Сити и заради това Хоше ги смяташе за най-вероятния заподозрян за убийството на Шахийф и Котал. Ставаше въпрос за най-проста география. Нито един от любовниците не бе пътувал извън Дарклейк в продължение на седмици преди изчезването им. Ако случайно се бяха натъкнали на нещо, което е предизвикало отстраняването им, то Зона 37 разполагаше с ресурсите и връзките, за да го осъществи. Това предположение му осигури поле за разследване.

На какво обаче можеха да се натъкнат двама цивилни, за да предизвикат реакция от такъв мащаб?

Официалните досиета на синдикатите на организираната престъпност, които Хоше бе получил от офиса на главния прокурор, съдържаха описание на всички предишни разследвания заедно с притеснително големия брой неуспешни заведени съдебни дела. От тях докладите на оперативните работници под прикритие и информаторите бяха най-полезни. В офиса на прокурора знаеха главните и по-маловажните играчи и до голяма степен бяха наясно с какво се занимават през по-голямата част от времето. Вечният проблем се коренеше в доказването на дейностите им в съда.

Потвърдени или не, досиетата за последните четиридесет години не му вършеха особена работа. Нямаше масови чистки, насилствени схватки с врагове, дори големи обири. Парите просто капеха на малки и постоянни порции от приходи на клубове, хазарт, химически и дигитални наркотици, проституция, банкови измами, както и съмнителни договори за благоустройство.

След официалните досиета започна преглед на цялостната информация в медиите за Зона 37. По-голямата част бяха слухове, въпреки че някои от разследващите репортери определено си разбираха от работата. Въпреки това отново не се споменаваха сериозни престъпления. Когато се разтърси в стандартните полицейски доклади от онази година и последвалите пет, не откри нищо особено, нито пък нещо, което да е изисквало години подготовка.

Към средата на сутринта спря, за да гледа страховитата атака срещу звездния кораб. Както по-голямата част от Федерацията. Дори главният следовател бе спряла и се бе загледала в образите, които играеха по екрана на бюрото й. Веднъж след като „Втори шанс“ се добра до безопасността, обемът на чакащата го информация бавно притегли Хоше обратно към себе си, въпреки че колегите му от столичната полиция не спряха да се отбиват и да го питат дали е видял предаването и какво мисли. Изглежда, бяха по-заинтригувани да чуят мнението на Паула, макар че тя така и не го сподели. До късния следобед Хоше остана дълбоко потопен в тъмните подробности на престъпния подземен свят. Постоянният наплив на данни през виртуалните му зрителни екрани и екраните-четци на бюрото му причиняваше главоболие. Когато се пресегна към чашата си с кафе, откри единствено студената утайка от предишната порция.

— Ще донеса още — промърмори той.

Паула дори не отмести поглед от екрана си, докато той излизаше от стаята. Бяха получили офиса на петия етаж, достатъчно приятна стая с широк прозорец и мебели, които не бяха твърди стари. Системите върху бюрата бяха все най-високо качество, както и екраните и порталите. Кафемашината обаче беше в дъното на коридора.

— Почакай — каза Паула, когато вече почти беше излязъл през вратата. — Получавам секретно обаждане.

Беше Куатукс. Превключиха сигнала на огромния окачен на стената портал. Хоше седна точно когато образът на едрото извънземно се появи. Детективът се намръщи при вида на райела. Куатукс едва държеше главата си насочена към камерата. По тялото му и крайниците-пипала пробягваха тръпки, като че ли кашляше тихо.

— Изживях живота й — прошепна Куатукс. — Как вие, хората, оцелявате след толкова много преживявания, е нещо, което никога няма да разбера. Да направиш толкова много и да реагираш на него по вашия начин е колкото проклятие, толкова и благословия. Никога не отделяте време да смелите и оцените какво ви се случва.

— Това сме ние — каза му Паула. — А ти как си? Спомените затрудниха ли те?

— Беше трудно. Не очаквах да е така. Виждам сега и виждам тогава. Сега съм повече Тара, отколкото някога съм бил друго човешко същество. Това ме плаши, но и ме радва. Никога не съм бил изплашен преди.

— Спомените ще избледнеят, това е в природата им. Ти пак ще знаеш кой си.

— Избледняват за вас. За мен не съм толкова сигурен. Има толкова много, върху което искам да се концентрирам и да запомня. Няма да я пусна да си отиде така лесно.

Паула се наведе напред от мястото си.

— Значи можеш да се докоснеш до целия й живот?

— Да. Да, познавам я толкова добре. Толкова много цветове, толкова много звуци; и чувства, какви чувства е имала. Тара плака при вида на зората един ден, беше толкова красиво, навън в пустинята, където светлината играеше сред скалите и небето и всяка секунда внасяше нов нюанс в неравната песъчлива повърхност. Чувствам сълзите й и сега, малки деликатни следи по кожата ми, които размиват образа.

— Потърси ли това, за което те помолих? Имала ли е някакви врагове, някой, който да я мрази?

Главата на райела се завъртя настрани в тъжно отрицание, пипалата му последваха движението в унисон.

— Не. Мисля, че за теб животът й би бил празен и скучен, защото не е толкова бърз и наситен като твоя. Тара обаче е нежен човек, обича живота и мрази болката и страданието на останалите. Най-лошото, което си е помисляла за друг, са мисли на раздразнение и разочарование. Най-тежкото й престъпление е егоизмът, защото е изневерявала на няколко от партньорите си, не е успяла да устои на удоволствието и възбудата, които тези връзки са й донесли. Това не я прави лош човек.

— Как са реагирали тези измамени партньори?

— Някои плакаха. Някои се ядосваха. На други не им пукаше. Тя се помири с всички тях. Никой, който я познаваше, не е искал да я убие. Сигурен съм в това.

— По дяволите! — Устните на Паула се стегнаха в ядна гримаса. — Никой ли?

— Не. Не е светица, но да предизвика достатъчно омраза у някой, за да я убие… Не мога да си го представя, не и през нейните очи.

— Благодаря ти, Куатукс. Съжалявам, че те затрудних толкова, оценявам помощта ти.

— Не си ме затруднила. Обичам хората, всички хора. Често си мисля, че може би съм роден в грешния вид.

— Добре си си точно така.

— Ще ми донесеш ли още спомени, Паула? Аз купувам много от пласьори във вашата унисфера, но никой от тях не е от трезор, не е толкова цялостен като тези, които ми носиш, нямат богатството на човешкото битие, истинността, която лелея.

— Ще видим. Може би ще те посетя отново.

— Благодаря ти. Един ден вероятно ще ми донесеш дори собствената си памет? Сигурен съм, че това ще бъде най-великият човек, когото съм познавал.

— Поласкана съм, Куатукс. Ще го имам предвид. — Тя изчака изображението да избледнее, преди да смръщи нос, все така вторачена в екрана.

— Не е престъпление заради страст значи — каза Хоше.

Паула продължи да се взира в стената.

— Изглежда, че не е.

— Колко надежден е Куатукс?

— Много. Ако не е успял да види никого, значи аз и ти със сигурност нямаше да успеем, ако преглеждахме записа. Единствената възможност е Шахийф да е засегнала някой изключително опасен, човек с психически отклонения, който може да прикрие истинските си емоционални реакции. Трябва обаче да призная, че това е много малко вероятно.

— А какво ще кажеш за сериен убиец? Дъбов лес не разполага с данни за такъв, но може да има някой, който подбира жертвите си от различни краища на Федерацията.

— Възможно е. Ако е така, не работят по някакъв видим модел. Това е първото нещо, за което Дирекцията проверява при такива очевидно немотивирани от нищо убийства. Системата в Париж не успя да намери връзка с нито един от известните ни серийни убийци. — Тя се усмихна безрадостно и погледна нагоре към него. — Как върви теорията за криминалните синдикати?

— Зле. Не мога да намеря каквито и да е важни престъпни събития около тази дата, потвърдени или само раздухани в клюките. Най-доброто ми предположение е, че случайно са попаднали на някакво разчистване на сметки между банди, а останалата част от историята е просто прикриване на уликите.

— Да, това е възможна хипотеза. Но ни оставя без доказателства.

— Все още има много досиета, които не съм прегледал.

— Пуснал си анализатори да преглеждат основните досиета от цяла седмица. Ако имаше нещо ценно, вече щеше си да го открил. Сигурна съм, че знаеш, че не обичам да се предавам пред толкова подозрителен случай, но наистина вече привършваме вариантите за разследване. — Тя измъкна фибата от черната си коса и я оправи, преди отново да я хване. — Ще трябва да помисля по въпроса тази вечер.

За първи път чуваше главния следовател да говори за възможността да загубят и това наистина го шокира.

— Колко възможни мотиви може да има изобщо? Трябва да е случайно убийство. Знаем, че не е заради лични, корпоративни или политически, дори финансови подбуди, сама казахте, че в момента тя е по-добре в парично отношение. Не е нещо, което някога ще можем да проследим, защото просто не присъства в който и да е запис или спомен.

Той млъкна. Паула го наблюдаваше съсредоточено. По лицето й бавно се разтегли усмивка. На Хоше му се искаше да не бе предназначена за него. В нея имаше нещо животинско, нещо хищническо.

— По дяволите — прошепна тя възторжено. — Това е умно, нали така? Но и той е умен, видяхме го със собствените си очи. Умен и целеустремен.

— Кой?

Усмивката й стана презрителна.

— Никога не съм попадала на такъв мотив. По дяволите!

— Какво? Ти знаеш кой е?

— А ти не знаеш ли, детектив?

— О, стига! Кой?

— Всичко опира до времето. Не я е убил, за да си спести пари, това е твърде класически сценарий. Щяхме да го забележим веднага. Направил го е, за да може да прави пари и за двамата. Тя печели във финансов план също колкото и той.

— Кой?

— Мортън.

— Не може да е той! — възкликна Хоше. — Та той беше човекът, който ни уведоми.

— Това не значи нищо. Всичко е било премислено до най-малката подробност. Не би запазил спомена. Спомените са доказателство. Изтрил ги е веднага.

— Кучи син. Сигурна ли си?

— Вече да. — Клепачите й се затвориха, докато прекарваше сценария на бързи обороти през главата си. — Пасва. Повторната оценка на събитията е прекрасна черта.

— Какво ще правим сега?

— Трябват ни доказателства. Ще има два типа: физически и финансови. Аз ще се заема с финансовите записи.

— Добре. Какви ще са физическите доказателства?

— Искам да откриеш телата.

 

 

Беше прекарал кофти ден в офиса. Когато пристигна тази сутрин, Мортън очакваше предварителния договор за поддръжка на пътищата и водоснабдяването в централния район на новата столица на Пуимро да е готов за подписване. По негово настояване „Гансу“ бе предложила значително по-ниски цени от предвидените. Загубата беше без значение на този етап. Това бе ключът, който щеше да ги постави в готовност за осъществяване на поредица от следващи договори на този прекрасен, обещаващ нов свят. Стъпила на тази опора, „Гансу“ можеше да гради върху местния си проект през следващите две десетилетия, докато той не се разраснеше до размерите на компанията-родител на Дъбов лес. Истинската им експанзия към постигане на статус на междузвезден колос щеше да е започнала.

Адвокатите на благоустройствената компания на Пуимро обаче бяха подозрителни. Убедени бяха, че ниската цена, предложена от „Гансу“, ще бъде постигната чрез пестене от материали и строителна техника. Искаха писмени гаранции за качество, както и да се откажат от „прекомерни печалби“. Всичко беше напълно разумно, но защо, по дяволите, не го споменаха преди два месеца по време на предварителните преговори? Мортън се улови, че ругае по адрес на собствените си корпоративни адвокати, докато бюрократичната примка се затягаше с напредването на деня. Бъркотията още не бе разрешена, когато той напусна офиса в късните часове и закрачи в лошо настроение към колата си. Екип от адвокати на „Гансу“ и експерти по преговорите бяха останали в конферентната стая, готови да работят през цялата нощ, опитвайки се да разрешат проблемите и да отговорят на въпросите, поставени от аналогичния им екип от страната на Пуимро. Бяха насрочени срещи за следващата седмица. Подписването на договора нямаше да стане факт поне още десет дни.

„Шибани чиновници, винаги застават на пътя на прогреса.“

Когато вратата на лифта се отвори към вестибюла, икономът му го поздрави и влезе в неочаквана схватка със запратеното по него сако. Мортън влезе в хола, премигна срещу красивата вечерна светлина, която падаше точно над градината на покрива и басейна. Видя Мелани, която седеше на един от шезлонгите. Стискаше главата си с ръце, а раменете й бяха увиснали.

„О, Исусе, не и това, не сега.“ Още се мръщеше към нея, когато главата й се надигна. Тя му се усмихна плахо и се отправи забързано към хола.

— Сър. — Икономът бе донесъл искрящия джин.

— Благодаря. — Той взе чашата от сребърния поднос.

Мелани бе плакала, както му стана ясно, когато тя се отдръпна от щедрото сияние на слънцето.

— Какво има? — Въпросът звучеше почти риторично, не го интересуваше.

Тя се притисна в него и положи глава на гърдите му.

— Тази сутрин отидох на тренировка — каза с приглушен глас. — Треньорът каза, че не полагам достатъчно усилия, че тренирам твърде малко. Каза, че вече не съм достатъчно отдадена.

— А. — На Мортън му се прииска да каже: „Това ли е всичко?“ Напоследък всички се интересуваха единствено от отборни спортове. Благодарение на способността на генетиците на Федерацията да произвеждат суператлети, индивидуалните борби бяха на практика безсмислени, по-скоро съревнование между лаборатории и клиники. Отборната работа обаче беше нещо различно, това бе храмът на последния естествен талант: умението. В игри като футбол, бейзбол, хокей и крикет обединеният талант на отбора прерастваше в синергия, в която феновете се кълняха с абсолютна лоялност. Макар че той винаги бе смятал гмуркането за твърде специализиран спорт, чиято важност бе превъзнасяна от компаниите за спортна екипировка и медийните канали, за да бъдат повишени цените и промоциите. Затова отговорът му беше:

— Той е задник. Не се притеснявай за това.

Тя започна да плаче.

— Изключиха ме.

— Какво?

— Изключиха ме от отбора. Беше отвратително, Морти, каза го пред всички. Вече е довел две нови момичета.

— О, ясно. — Погали я разсеяно и отпи от питието си. — Не се притеснявай, ще изникне нещо друго, винаги става така.

Мелани се отдръпна леко, за да погледне лицето му. Собственото й изражение издаваше объркване.

— Какво? Морти, не ме ли чу? Свърши се.

— Да, чух. Трябва да потърсиш нещо ново. Вече така или иначе е време. Пропиляла си години с този глупав отбор по гмуркане. Вече можеш да живееш нормален живот.

Плътните й устни се разтвориха и оформиха смутено „О“, докато се отдръпваше една стъпка назад. След това избяга в спалнята. Плачът й се чуваше в хола.

Вратата се тръшна шумно и Мортън въздъхна уморено. „Какво е очаквала? Единственият проблем на истинските млади е, че нямат поглед към живота.“

— Не, благодаря ти, че попита — извика след нея той, — денят ми не мина добре.

Е-кономът му съобщи, че го търси главен следовател Майо. Той отпи голяма глътка от чашата си.

— Пусни обаждането на екрана в хола — каза на е-конома.

Дори увеличено до няколко метра, лицето на Паула Майо бе лишено от недостатъци. Мортън се облегна на едно от кожените канапета и се улови, че отново й се възхищава. Някой като нея щеше да бъде истински партньор, щяха да са равни, което беше голяма рядкост. Щяха по-скоро да се допълват, отколкото да си съперничат. Само да не беше необичайният й произход…

— Това обаждане е неочаквано, главен следовател, какво мога да направя за вас?

— Искам достъп до финансовата ви документация, старите сметки на „АкваСтейт“. Тъй като вие сте председател на компанията родител, по-лесно е да помоля вас, отколкото да отнасям молбата до съда.

— О! — Не го беше очаквал. — Имате ли нещо против да попитам защо? Какво търсите?

— Не мога да обсъждам случай, по който се работи. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Да. Добре съм запознат с правителствените процедури, днес повече от всякога.

— Това не звучи добре.

Мортън се ухили чаровно, както само той можеше.

— Промишлена тайна, не мога да я споделя.

— Но можете да ми дадете документацията?

— Да, разбира се. Прав ли ще бъда, ако предположа, че напредвате?

— Нека да кажем, че сте на прав път с това наблюдение.

— Радвам се да го чуя. — Каза на е-конома си да й изпрати исканите документи. — Мога ли да попитам дали в момента се виждате с някого, Паула?

— Не мисля, че това е свързано по някакъв начин с молбата ми.

— Не е, но въпросът беше напълно искрен.

— Защо искате да знаете?

— Сигурен съм, че сте чували това достатъчно често. Искам обаче да съм честен към вас от самото начало. Ако нямате връзка с някой друг, с огромно удоволствие бих ви завел на вечеря колкото е възможно по-скоро.

На екрана главата й се наклони едва забележимо на една страна в жест на почти птиче любопитство.

— Това ме ласкае, Мортън, но точно в момента нямам възможност да приема. Надявам се, че няма да се засегнете.

— Разбира се, че не. Все пак не казахте никога. Вярвам, че отново ще ви поканя, когато случаят приключи.

— Както желаете.

— Благодаря ви, главен следовател. Надявам се документите да са ви от полза.

— Ще бъдат.

Разговорът приключи. Мортън се намърда удобно върху дивана, загледан към празния екран, в който все още можеше да види елегантното й спокойно лице. Някак си денят вече не изглеждаше напълно загубен.

 

 

На осмия ден след влизането му в гората на Ози му се наложи да потърси по-топли дрехи в раницата си. Последното широколистно дърво остана зад тях преди два дни. Сега пътят водеше през високите влажни алпийски гиганти с тъмни стволове от твърда като камък кора. Приличните на восък листа бяха дълги и остри, малко по дебели от земните иглички, а цветовете им варираха от тъмнозелено до тъмночервено, което бе почти черно. Под тях растеше тънък слой от трева, който оредяваше около стъблата, където падаха бодливите листа. Хладният въздух в този район удължаваше периода им на разлагане в богатата глинеста почва, която се срещаше из цялата гора. Въздухът бе натежал от лимоновия им аромат.

Слънчевата светлина като че ли бе изоставила Ози и Орион. Кръпките небе, които зърваха от време на време, бяха все със сивия цвят на булото скупчени облаци. Плътни стени от мъгла се бяха настанили по пътеката и достигаха високо над короните на дърветата. Прекосяването на някои от тях им отнемаше цели часове. Всяка изглеждаше по-голяма и по-студена от предишната.

След повече от три часа пътуване без почивка през една мъглива област Ози реши, че е време да спрат. От тънкото му кожено яке капеше вода, достатъчно студена, за да бъде дори лед, а и дрехата ни най-малко не бе предпазила ризата му. Слезе от коня, чевръсто съблече подгизналата си риза и я смени със суха, като през това време здраво се тресеше от студ. Преди мъглата да успее да се просмуче в чистия памук, той извади бетонносив кожен елек с непромокаема външна мембрана. За изненада на Орион носеше меки кожени каубойски панталони без дъно върху рипсените си панталони. След като най-накрая събра непокорната си коса, нахлупи зимна шапка с пискюл върху главата си. Чак тогава, преоблечен и отново на коня, сложи ръкавиците си от еленова кожа.

Почти веднага усети горещина. Промяната беше приятна. Тази сутрин го бяха събудили собствените му тръпки, когато сутрешният скреж покри спалния му чувал. Като ветеран от много пътешествия с коне и пеша, предпочиташе модерните полуорганични дрехи, които можеха да топлят, охлаждат и изсушават в зависимост от климатичната обстановка. Естествено те не работеха на световете на силфените, но той бе достатъчно доволен и от старомодната проста материя.

Орион беше взел много малко дрехи за такова време и Ози му зае развлечен пуловер, който да сложи под непромокаемия си анцуг, както и чифт мушамени панталони, идеални за носене върху джинсите на клечестите му крака.

Двамата подканиха животните да продължат напред. Ози вече нямаше идея къде се намират. Сега, когато облаците скриваха слънцето и звездите, нямаше начин да провери местоположението им. Бяха минали през толкова много разклонения, описаха толкова много полудневни дъги, че съвсем бе изгубил представа за напредъка им. Знаеше само, че Лидингтън като нищо може да е и на няколко мили пред тях, въпреки че не мислеше, че наистина е така, не и при наличието на това време и високите мрачни дървета.

— Някога бил ли си толкова надалече? — попита Ози.

— Не. — Орион вече не говореше много. Това не беше жизнерадостната лятна гора, с която бе свикнал, а мракът и студът съвсем разваляха настроението му. За последен път бяха зърнали силфен преди три дни. Преди това бяха срещали по група от странните извънземни почти всеки ден. Спираха да ги поздравят всеки път и Ози нито веднъж не чу нещо смислено, освен обичайните им брътвежи. Започваше да го хваща яд колко прав се бе оказал СИ. Имаше някаква дълбока бездна между неврологичното устройство на двата вида, която правеше истинската комуникация невъзможна. Уважението му към културните експерти на Федерацията растеше все повече. Просто не разполагаше с нито частица от търпението, което прилагаха в дешифрирането на езика на силфените.

Нямаше начин да виждаш ясно в здрача. Сивотата просто потъна в нощ. Ози разчиташе на античния си часовник „Сейко“ да го предупреди по някакъв начин, както го бе правил вярно досега. Тази нощ обаче или мракът падна по-рано, или невидимите облаци над тях се бяха сгъстили до непрозрачност.

Когато обяви края на похода за деня, трябваше да запалят двете керосинови лампи, които Орион предвидливо бе донесъл със себе си. Те засъскаха и зацвърчаха, хвърляйки трепкащия си жълт пламък. Близките дървета се издигаха огромни и внушителни над тях, а тези в пределите на кръга от светлина сякаш се накланяха едни към други и ги обкръжаваха като плътна ограда.

— Тази вечер ще спим в палатка — обяви Ози с най-бодрия тон, на който бе способен. Орион изглеждаше на прага да избухне в сълзи. — Ти приготви някаква храна, аз ще нацепя дърва за огъня.

Остави момчето да претърсва летаргично раниците, извади мачетето с диамантено острие и започна да сече най-близкото дърво. Хармоничното острие в раницата му щеше да пререже якото дърво за секунди. Въпреки че върхът на диамантеното острие бе не по-дебел от няколко атома, все пак му отне цели четиридесет минути здрава работа, за да насече ниските клони на дървото и да ги оформи в използваеми подпалки.

Орион се взираше посърнал в купчината влажни цепеници.

— Как ще го запалиш? — попита унило. — Прекалено са мокри за запалката ти.

Нищо не беше сухо. Мъглата се бе сгъстила в нещо подобно на слабо ръмене, водата капеше непрестанно от листата и клоните.

Ози бе зает с разцепването на един от пъновете по дължина и превръщането му в тънки подпалки.

— Явно никога не си бил при бойскаутите, а?

— Какво е това?

— Група млади ентусиасти планинари. Учат ги как да търкат парчета дърво едно в друго, за да предизвикат искра. Така можеш да запалиш огън където и да си.

— Това е глупаво! Няма да търкам пънове едни в други.

— Много правилно. — Ози скри усмивката си, докато отваряше кутия със запалителен гел и внимателно намаза тънък слой от синьото желе върху пръчките за разпалване. Натика ги сред пъновете и извади петролната си запалка — всъщност тя бе по-стара дори от часовника му.

— Готов ли си? — Той натисна запалката веднъж и с изпъната ръка я поднесе към подпалките. Гелът се възпламени с шумно вуууш. Пламъците заоблизваха пъновете и погълнаха цялата купчина. Ози едва успя да измъкне ръката си навреме. — Мислех, че са забранили напалма.

Орион се разсмя облекчено и запляска с облечените си в ръкавици ръце. Пламъците горяха силно и се разнасяха по останалите пънове. След няколко минути цялата купчина пукаше и пламтеше ярко.

— Поддържай дървата в големи количества — каза Ози. — Новите цепеници ще трябва да изсъхнат, преди да се разгорят.

Докато момчето ентусиазирано пускаше цепеница след цепеница на всеки няколко минути Ози разпъна палатката на няколко ярда от огъня. Опорите бяха прости стълбове, поддържащи двойната въздушноизолирана подплата, която се разгърна автоматично, щом отвори клапата. Върху нея разпъна въздушната обвивка, яка непромокаема материя с дълги игли по края, които наби дълбоко в земята. Не че който и да е вятър можеше да проникне до горския под, но започваше да го измъчва някакво лошо чувство относно времето.

За първи път Ози позволи на Орион да избере каква храна да извади от раницата. Момчето ставаше все по-унило в тази обстановка и се нуждаеше от окуражаване. Двамата се наместиха в завета на предните врати на палатката, издигнати, за да образуват малка веранда. Топлината на огъня ги обгръщаше и изсушаваше дрехите им, докато те хапваха наденички, бургери и боб с горещо сирене, намазано върху големите им комати хляб. За десерт Орион нагря кутия с портокалов пандишпан с петмез.

След като се погрижиха за животните, угасиха огъня и влязоха в палатката. Ози се сви в чувала си, пригоден за шест сезона. Чувалът на Орион не беше толкова добър, но той уви няколко одеяла около него. Заспа, оплаквайки се, че му е твърде топло.

Ози се събуди с тежко главоболие и остра липса на въздух. Навън беше светло, макар и не по яркия начин, характерен за деня. Орион спеше до него, дишането му беше накъсано и повърхностно. Ози погледна за миг към момчето, умът му още работеше мудно. И изведнъж всичко се подреди.

— По дяволите!

Пръстите му разтреперано разкопчаха ципа и той бързо се измъкна от спалния чувал. Запълзя напред. Вътрешната подплата на палатката се разтвори с лекота. Отвъд обвивката срещу вятър се бе издула навътре. Той издърпа ципа. През процепа тихо се изсипа купчина фин праховиден сняг и покри коленете му. Дори когато спря и Ози беше наполовина покрит от широка могила, небето си остана все така скрито. Той се надигна от снега и започна да копае трескаво. След няколко секунди ръцете му задраскаха във въздуха. В палатката нахлу ярка бяла светлина. Той пое жадно мразовития въздух и опита да успокои паникьосаното си сърце.

Орион се изправяше зад него с мигащи очи.

— Какво става?

— Нищо, всичко е наред.

— Боли ме глава. Това сняг ли е?

— Да.

— О, уау. — Той изпълзя напред и загреба с шепите си снега с радостна усмивка. — Никога не съм виждал. Всичко ли покрива, както на коледните снимки от Земята?

Ози, който тъкмо щеше да му каже да се облече в непромокаемите си дрехи, изведнъж осмисли думите му и го погледна изненадано.

— Бъзикаш ме, мой човек. Никога преди не си виждал сняг?

— Не. В Лидингтън не вали. Никога.

— Ясно. Добре. Ами слагай си непромокаемите дрехи, ще излезем да огледаме.

Снегът беше дълбок една стъпка, върху всеки клон и вейка имаше по няколко инча от него. Покрай основите на дърветата слоят беше по-тънък и, разбира се, бе натрупал нависоко върху обвивката на палатката, скривайки напълно върха й. Ози погледна засрамено зад себе си. Ако снегът наистина бе затрупал палатката, обвивката против вятър нямаше да успее да поеме тежестта. Въпреки това беше добър урок да не се доверява на нищо в тази гора.

Той повика Орион да му помогне да успокои животните, които тъпчеха с копитата и тръпнеха в студа. Рошавото пони като че ли не бе особено притеснено от студа и сгуши муцуна в Орион, веднага щом момчето му намери овес. Лонтрусът само разтърси рунтавата си сивкава козина, докато Ози го оглеждаше. Странната биохимия на тези същества им позволяваше да издържат на температури много по-сурови от тази. Най-пострадала бе Поли, тъй като нямаше зимен кожух. Г-н Стафорд от конюшните на улица „Връх“ бе поддържал кобилата добре подстригана предвид умерения климат на Лидингтън. Ози се замисли за това, докато галеше треперещия й гръб. Знаеше съвсем добре, че вече не са в умерената зона на Силвъргалд. И все пак температурите не падаха до такава степен на хиляди мили на север от Лидингтън. Бяха напреднали доста през последните девет дни, но не чак толкова. Единственото разумно обяснение беше, че са се изкачили значително. Не беше сигурен къде обаче. Не беше самотна планина и въпреки това картата във виртуалното му зрение не показваше истински възвишения на девет дни здрава езда от Лидингтън — всъщност и на двадесетдневна езда.

Описа пълен кръг около себе си, след това погледна към чистото небе и по лицето му бавно се изписа доволна усмивка.

— Определено вече не сме в Канзас — каза тихо.

Хапнаха студена закуска, изкопаха палатката, прибраха я и продължиха по пътя си. Снегът се сипеше безцелно почти през целия ден, прахът беше достатъчно фин, че и най-лекият порив на въздуха пращаше малки завихряния около тях. Превръщаше гората в изящно и свежо зимно царство, но след като тръгнаха, вече си нямаха идея къде всъщност се намира пътят. Конят, понито и лонтрусът тъпчеха бавно и неуморно напред, сякаш знаеха накъде отиват, и понасяха стоически промяната в климата.

От време на време от дървесния балдахин над главите им се срутваха огромни каскади от сняг, съпроводени от продължителен рев, обезпокоително силен насред тишината на гората. По обяд започна да вали по-меко, от изчезналото небе се засипаха едри снежинки. Светлината около тях посивя и въздухът стана още по-студен. На Поли й ставаше все по-трудно да пробива напред с натрупването на снега. Ози направи почивка, за да облече големите си непромокаеми дрехи. В отсъствието на полуорганичните дрехи бе възприел стратегията да трупа слоеве върху себе си, което го пазеше топъл и сух, но затрудняваха движенията му. С целия куп дрехи върху себе си едвам успяваше да възседне Поли. Даде два пуловера на Орион и още един чифт панталони, които да сложи под мушамените. След като отново потеглиха, Ози започна да се тревожи за падането на нощта. Снегът не показваше намерение да отслабне, така че щеше да им трябва време и светлина, за да устроят подходящ лагер.

Около час по-късно попаднаха на струпване на храсти, всички покрити със сняг. Приличаха на големи дюни само с няколко подаващи се от върховете им клонки.

— Ще се подслоним тук за през нощта — каза той.

Орион само се огледа и сви рамене. Момчето почти не бе говорило през целия ден.

Ози свали един кат дрехи, и се изкатери по дървото над храстите. Зае се да сече основите на долните клони с диамантения си трион. Не му отне много време, преди да се прекършат и да паднат върху храстите под тях. Свали четири огромни клона, всеки от които падна върху един от храстите и по този начин образуваха полустабилна бариера. Трябваше да свършат работа като сглобена набързо ограда. Докато бързешком слезе обратно, снегът вече бе започнал да ги покрива.

Орион се зае да овързва одеялата около кобилата и понито, докато Ози опъваше палатката им в оскъдния завет на един голям куфар. Когато приключи, вече бе почти тъмно. Погледна часовника си: пет без четвърт. Значи денят бе дълъг около десет часа. Силвъргалд се завърташе за двадесет и пет часа и половина.

— Ще запалиш ли огън? — попита Орион. Зъбите му потракваха. Ози помогна на момчето да влезе в палатката.

— Не и тази вечер. Влизай в чувала си, ще се стоплиш.

Орион се подчини, без да се оплаква. Под очите му имаше тъмни кръгове и на светлината на керосиновата лампа изглеждаше, сякаш луничките избледняват върху кожата му. Ози се вмъкна в спалния си чувал и веднага почувства приятната разлика. Приспособлението се затопляше от проста химическа реакция и горната му част скоро грееше в червено-кафяво, излъчвайки значителна топлина. Сготвиха консервите си един след друг, а след това Ози направи два големи термоса с чай, за да разполагат с готови напитки, когато се събудят.

— Наспи се — каза той. — Съвсем скоро ще се зазори.

Орион го погледна разтревожено.

— Снегът пак ли ще покрие палатката?

— Не. Всичко ще е наред. Определено вече намаляваше, когато пристигнахме тук. Въпреки това ще проверявам на всеки няколко часа. Не се тревожи.

— Никога не ми е било толкова студено.

— Сега обаче ти е по-топло, нали?

— Аха. — Момчето издърпа спалния чувал до брадичката си. — Предполагам.

— Добре тогава. — Ози нагласи одеялата около него. — Просто, когато спрем да се движим, студът се усеща най-силно.

Часовникът на Ози показваше четири без пет, когато слънцето изгря. Е-кономът му го бе събуждал на равни интервали през нощта, за да проверява палатката. Чувстваше се, сякаш е спал едва десет минути. Орион излезе от чувала със същото нежелание.

— Трябва да продължаваме — каза му Ози. — Не можем да останем тук.

— Знам.

Силният снеговалеж бе спрял през нощта, оставяйки ослепителна и неопетнена бяла шир. Снегът покриваше всичко, дори се бе задържал по отвесните стволове на дърветата и всяка тъмна вейка или листо, които се подаваха навън, изглеждаха странно и не на място. Дълбочината на преспите беше почти две стъпки. Ози сложи най-тъмните си очила, опитвайки се да не издава колко го притеснява това. Щеше да забави движението на животните по време на днешния преход.

— Господин Стафорд трябва да продава шейни — каза Орион. — Идеята ще му хареса, като му кажа.

Ози се засмя шумно на шегата на момчето и го прегърна набързо. И двамата отпиваха чай от термоса, докато крачеха към животните. Нестабилната ограда бе свършила някаква работа. Покрита със сняг и скована от студа, бе осигурила добра преграда срещу повеите. Зад нея конят и понито бяха отъпкали снега около краката си и трепереха силно. Лонтрусът просто стоеше на мястото си и от ноздрите му с пръхтене излизаха редки облаци пара. Ако подобно нещо изобщо бе възможно, животното ги гледаше начумерено изпод рунтавите кичури козина, които закриваха очите му като пердета.

Орион се огледа притеснено.

— Накъде?

Ози се намръщи. Отговорът заседна в гърлото му. Опита се да прецени от коя посока бяха дошли предната нощ. Нямаше начин, дърветата около тях изглеждаха напълно еднакви.

— Пробвай с подаръка си.

Момчето затърси из пуловерите си и издърпа медальона навън. В малкия камък проблесна пламъче синя звездна светлина. Орион се завъртя бавно в кръг, хванал талисмана като компас. Когато посочи отдясно на палатката, камъкът засия видимо по-силно.

На Ози му се стори, че дърветата оформят нещо като алея в тази посока.

— Предполагам, че в такъв случай ще вървим натам — каза той.

— Сега доволен ли си, че дойдох с теб?

— Много. — Ози прегърна момчето с една ръка. — Изглежда, съм ти здраво задлъжнял, а? Как мислиш да го уредим?

— Само искам мама и татко обратно.

— Да, да, но какво друго? Имам предвид, това че ме водиш, трябва да се равнява на няколко мегабона. Това са си сериозни пари.

— Не знам.

— О, хайде стига, мой човек. Аз знаех, когато бях колкото теб.

— Добре тогава — каза Орион с подновена енергия. — Това са много пари, нали?

— Абсолютно. Можеш да си купиш собствена планета.

— Така, първо ще си купя много подмладявания, за да живея колкото теб.

— Добра идея, разбирам те.

— След това ще си купя много умни спомени, за да съм образован и да разбирам от сложни неща, като физика и изкуство, и банкиране, но да не трябва да ходя на училище с години.

— Още по-добре.

— Искам и кола, истински яка кола — най-яката, която някога е имало.

— А, това ще да е ягуар шевролет 2251 Т-бърд, моделът кабриолет.

— Наистина? Това ли е най-яката кола за всички времена?

— О, да. Имам няколко такива в гаража си. Жалко, че вече не ги карам. Това е проблемът с големите пари, че можеш да правиш толкова много неща и никога нямаш време да свършиш каквото и да е.

— Освен това ще раздам част от парите за благотворителност на болници, и такива неща, на хора, които наистина се нуждаят от тях.

— Чудесно. Това ще покаже, че си добър човек, не просто поредният богат копелдак, на когото не му пука.

— Ози, ти даваш ли пари за благотворителност? Всички знаят, че си готин.

— Да. Давам част от парите за благотворителност. — Той сви рамене. — Когато се сетя.

Както и очакваше Ози, в началото се движеха бавно, тъй като Поли отново изпитваше трудности с преспите. Би предпочел да пусне лонтруса първи, но краката му бяха твърде къси. Затова Поли дерзаеше напред, а по-дългите й крака разбиваха дебелия слой сняг. Прекара по-голямата част от деня в премисляне на възможностите им. Да направи някакви обувки за сняг и шейна и да теглят храната си върху нея, а животните да пуснат? Или просто да обърнат и да се върнат с подходящата за този терен екипировка? Освен… кой знаеше на какъв терен щеше да се окаже тогава? Ако изобщо успееха да открият обратния път до Лидингтън.

Продължи да си напомня, че това е земя на силфените. Извънземните нямаше да позволят някой да бъде истински наранен. Дали?

С напредването на сутринта дълбочината на снега постепенно започна да намалява. Въпреки това не омекна и все така полепваше към всяка повърхност. Четири часа след като бяха тръгнали, Ози вече трепереше под многобройните си дрехи. Всеки инч от облеклото му бе покрит от слой скреж. Нямаше начин, слезе от кобилата и закрачи до животното, мачкайки снега с обувките си. Това го постопли малко, но се тревожеше за скоростта, с която гореше калории. Кобилата и понито видимо страдаха въпреки одеялата по телата им.

Някъде след средата на деня Ози забеляза нещо като следи в снега пред тях. Свали очилата си и откри, че светлината беше станала бледорозова. Това придаваше на света странно, пещероподобно излъчване, сякаш гората беше издялана от крехък корал.

— Всичко наред ли е? — попита Орион с приглушен глас. Лицето му бе изцяло скрито зад вълнен шал, оставил бе само тънка цепка, за да може да вижда.

Ози погледна часовника си.

— Не мисля. — Наведе се, за да проучи следите. Със сигурност бяха отпечатъци от ходила. Издължени триъгълници без грайфери.

— Това може и да са силфенски ботуши — каза въодушевено. Имаше може би петнадесет различни чифта. Всички идваха от гората, няколко дори се появяваха точно под дърветата, по които може би се бяха катерили. Следите се сливаха и продължаваха по алеята, загатната от облечените в сняг дървета.

— Сигурен ли си? — попита Орион. Той тъпчеше земята под себе си и пляскаше ръце в тялото си, за да съхрани топлината си.

— Мисля, че да. Не знам кой друг би тичал из тези гори. А и нямаме особено голям избор.

— Добре.

Тръгнаха отново. Орион вървеше до понито си с ръка върху седлото и стискаше юздите. Ози подозираше, че отчасти го прави, за да използва теглещата сила на животното. Вече беше толкова студено, че когато си поемеше въздух, той прогаряше устата му. Там, където дъхът му бе замръзнал върху вълнената материя, по шала, увит около носа и устните му, се поклащаха ледени кристали. Преди отново да си сложи очилата, се опита да намери слънцето. Клоните над него вече бяха по-нарядко и между тях се показваха участъци от мъгливо рубинено небе. Стори му се, че единият участък е малко по-ярък, някъде по средата на зенита и хоризонта, но тогава здрачът щеше да настъпи след няколко часа. Ако правилно бе пресметнал новия ден, значи разполагаха само с около час.

След половин час Орион се препъна. Ози го усети, понеже чу слабо сумтене. Огледа се и видя момчето паднало по лице в снега, а понито застанало над него. Колкото и да му се искаше да изтича назад, крайниците му реагираха бавно. Сякаш се движеше в течност.

Когато го изправи, Орион дори не трепереше. Ози издърпа шала от устата му, за да провери дишането му. Устните му бяха тъмни и напукани, малки петънца кръв бяха засъхнали на място.

— Чуваш ли ме? — извика Ози.

Клепачите на Орион изпърхаха слабо. Той изпъшка едва-едва.

— Мамка му — изсумтя Ози. — Дръж се, ще разпъна палатката. Ще изчакаме тук, докато се постопли.

Не получи отговор, въпреки че Орион повдигна едната си ръка на няколко инча. Ози го подпря на понито и се опита да свали палатката от лонтруса. Външните му ръкавици бяха твърде дебели, за да развърже кожените върви, затова ги свали. Опита се да пребори тръпките, когато арктическият въздух го поряза право през вълнените вътрешни ръкавици. Замъчи се с каишите, но се отказа, издърпа диамантеното мачете от ножницата и ги сряза.

Наложи му се да слага на три пъти ръкавиците си и да размахва и търка ръцете си, докато пръстите му не се размърдаха. Сякаш след часове въздушноизолираната част на палатката се бе самонадула неохотно, а той бе поставил поддържащите стълбове по краищата. Хвърли няколко отоплителни тухли и извлачи изпадналото почти в безсъзнание момче вътре. Запечата входа и вътрешността на палатката се загря бързо от топлината на тухлите. Трябваше да махне няколко слоя дрехи от себе си и момчето, за да усетят подобрението. Подутините от измръзването по пръстите на ръцете и краката му бяха достатъчно сериозни, тъй че, когато кръвообращението му бавно започна да се възобновява, започна да мига от болка. Орион се разкашля, изглеждаше сякаш искаше да заплаче.

— Как може да е толкова студено? — попита нещастно момчето.

— Ако наистина искаш да знаеш, мисля, че вече не сме на Силвъргалд. — Ози следеше с любопитство реакцията му.

— Не и от около три дни по мои сметки — каза Орион. — И все пак не мога да разбера защо някой би искал да посети свят с климат като този.

— О, не съм сигурен. Не мисля, че сме в полярните региони на тази планета, заради дърветата. Може и да греша, но практиката е доказала, че ултрастудените среди не позволяват форми на живот с размери колкото дървета. Така че предполагам, че или сме на свят с умиращо слънце, или на такъв с много дълга елиптична орбита и сме пристигнали по средата на зимата, извадили сме най-лошия късмет.

Той разтърси ръцете си в опит да облекчи болката, докато чувствителността и способността да се движи се завръщаха в плътта му. Все още чувстваше ушите си като буци лед.

— Какво ще правим сега?

— Както казах, ще изчакаме да видим дали утрото ще донесе някаква промяна, макар да подозирам, че няма да стане. Сега обаче не можем да продължим напред. Трябва да се подготвим. След известно време ще изляза навън. Трябва да вдигна обвивката против вятър, след това ще внеса останала част от багажа. Трябва също така да хапнем нещо горещо. В комплекта за първа помощ пък има крем за устните ти.

— И за твоите — каза Орион.

Ози докосна устните си с пръсти и почувства нацепената кожа.

— И моите — съгласи се. Молеше се да не му се наложи да лекува и измръзвания. За щастие ботушите му го бяха опазили сравнително добре изолиран, но по-късно трябваше да провери подробно и Орион.

— Ами животните? — попита момчето.

— Не мога да отсека клони за огън, няма да имам сила. Ще намажа малко запалителен гел по основата на някое дърво и ще видя дали мога да го запаля цялото. Това може и да ги постопли малко.

Не искаше да излиза навън и може би затова се подготвя толкова дълго. Най-накрая се изниза обратно в скованата от минусови температури гора. Поли и понито се бяха свлекли на земята — много лош знак. Лонтрусът хриптеше тихо, но иначе не изглеждаше засегнат. Докато пръстите му все още се движеха, Ози издърпа останалите раници от гърба му и ги пренесе до палатката. Отдели двадесет болезнени минути, за да издигне външната обвивка на палатката над тънката подплата, докато ръцете му се сковаваха все повече. Най-накрая приключи и занесе гърнето със запалителен гел до едно от близките дървета. Изстърга снега от една част на дънера на стъпка височина над земята и спря. Не бе оголил кора, а по-скоро груб слой тъмнолилав кристал, почти като аметист. Ръкавиците му бяха твърде дебели, за да може да прецени на допир вида на повърхността, а и самата му кожа бе изтръпнала. Въпреки това реши, че материалът е истински кристал. Можеше да види пречупената светлина, която проблясваше във вътрешността му. Даже и ако животът му беше заложен на карта, не можеше да се сети каква химическа реакция би могла да причини това на кората — някаква конверсия, катализирана от свръхстуда? С надеждата, че дървото под кората е непроменено, той вдигна мачетето и замахна. Няколко кристала се отчупиха при удара, но прорезът беше само няколко сантиметра дълбок. Още един, по-тежък удар отчупи голям къс аметист и го запрати настрана. Под дупката се показа още кристал, колона от като че ли почти чист кварц, който изграждаше вътрешността на дървото. В него грееше наситена розова светлина. Насред нея се открояваше вертикална решетка от капиляри, през които изключително бавно се движеше нещо, подобно на тъмна лепкава течност.

— Копеле — изсумтя Ози, — шибано бижутерийно дърво.

Погледна нагоре и всички клони му се сториха по-ъгловати от нормалните иглолистни, вейките им се множаха във фрактални геометрични модели. Всички бяха погълнати от стегнати снежни кори, което бе пазило истинската им природа скрита от очите им.

Усещането за чудо, което нормално би изпитал при откритието на подобна очарователна чудатост на природата, бе изместено от съзнанието, че времето няма да се подобри на следващата сутрин. Еволюцията не бе пригодила този кристален живот за топъл климат. Вероятно дори това бе форма на обратна еволюция, разпространение на арктическите растения при последната ледена епоха, а след това — борба за оцеляване в дегенериращата околна среда, докато гените им пригаждаха химическите им реакции към зимните температури. „Колко ли милиона години са нужни, за да се пръкне нещо толкова сложно?“ Бяха изпуснали пролетта на планетата с няколко геологични ери.

Той забърза обратно към палатката. Чувстваше се твърде виновен, докато минаваше покрай кобилата и понито, затова дори не ги погледна. Орион бе започнал да готви върху отоплителните тухли. От вътрешната подплата капеше влага.

— Не виждам огън — каза момчето, докато Ози затваряше изхода.

— Това дърво не може да се запали. Съжалявам.

— Отново чувствам краката си.

— Добре. Изолацията трябва да запази достатъчно топлина през нощта. Ще сме добре в спалните чували. — Правеше груба сметка на запасите им. Оставаха им само единадесет тухли. Достатъчно да изкарат — ако бяха реалисти — три дни. Можеха да вървят още един ден, не повече. Ако пътеката не ги отведеше до по-топъл свят до утре вечер, трябваше да се върнат. Без никакви „само да видим какво има след следващия завой“, без „мисля, че става по-светло“. Ако нещата не се променяха осезателно, трябваше да поеме риска. Повече нямаха право на грешка. А и никой нямаше да може да върне клетката му с памет обратно във Федерацията, за да бъде съживен. „Всъщност колко ли време ще мине, докато някой забележи, че липсвам?“

Ози изрови комплекта си за шиене от раницата.

— А! Това ще ни бъде от полза. Имам идея за някои неща, от които ще се нуждаем утре. Как си с шиенето?

— Провалих шансовете ти, нали? — каза Орион. — Щеше да успееш, ако не бях аз.

— Ей, мой човек — опита се да се усмихне Ози, но пукнатини на устните му се отвориха болезнено. Той докосна капките кръв. — Изобщо не е така. Наистина сме на прав път, вървим по правилните пътеки. Именно твоят подарък ни доведе дотук.

Орион извади медальона. Двамата се взряха в тъмната му безжизнена повърхност.

— Опитай отново на сутринта — каза Ози.

Когато на следващата сутрин се измъкнаха от палатката, Поли и понито бяха сковани в ледена обвивка.

— Не са усетили нищо — каза Ози, когато Орион спря и се загледа в тях. Гласът му беше приглушен от дебелата платнена маска, която бе закърпил внимателно миналата нощ. Носеше всяка дреха, която можеше да сложи. Орион също — якето му сякаш се бе издуло два пъти спрямо нормалната си големина. Дори ръкавиците му бяха покрити с груби изпъкнали предпазители от прекроени чорапи, подобни на малки балони.

— Сигурно им е било студено — каза Орион.

Ози не можеше да види очите му зад слънчевите очила, които носеше, но си представи мъката в тях. С по-практичните си ръкавици той разглоби палатката и натовари торбите обратно на гърба на лонтруса. Студът бе все така жесток като предишния ден, но малките допълнителни предпазни дрехи, които бяха стъкмили, успяваха да го държат настрана от кожата им. Температурата беше твърде ниска, за да може снегът да се разтопи, което предпазваше краката им от измокряне — смъртоносен сценарий.

Бризът бе разпилял лекия повърхностен слой, но все още имаше следи от стъпките, които бяха следвали вчера. Ози побутна задницата на лонтруса и най-накрая ритна нещастното животно. То започна да се движи, надавайки жален вопъл.

Силният оптимизъм, с който Ози се измъкна от палатката, за да поздрави деня, бързо се изпари. Въпреки че нито веднъж не залитна и не спря, лонтрусът се движеше бавно. Ози правеше всяка стъпка с мъка, затиснат от тежестта на дрехите и възпрепятстван от дебелия слой сняг. Топлината бавно го напускаше. Нямаше определено място, от което изтичаше, по-скоро се излъчваше цялостно от тялото му и той бавно и неумолимо измръзваше. Всеки път, когато наклонеше глава към вишневочервените облаци, които се носеха нависоко в розовото небе, си представяше как течения от телесна топлина се изкачват нагоре, за да захранят ненаситната ледена пустош.

Малко по-късно през мрачния ден забеляза, че кристалните дървета са по-ниски от преди. Палтата им от сняг също бяха по-тънки. По-високите клони се подаваха чисти изпод снежното облекло. Слънчевата светлина се отразяваше и мъждукаше в многобройните им фасети, пръскаше се в призматичен спектър изцяло в червено, от нежно светлорозово до плътно мрачно бордо. Под краката им също имаше по-малко сняг. Ози отдавна бе изгубил следите на силфените.

Толкова бе погълнат от опитите си да види през изтъняващите кристални колони, че не забеляза, че Орион забавя крачка. Момчето стисна сплъстената козина на лонтруса и животното зави в протест.

— Искаш ли да починем? — попита Ози.

— Не. Толкова е студено, Ози. Страшно студено. Страх ме е.

— Знам. Опитай се все пак да продължиш. Моля те, можеш ли? Ако спрем, само ще стане по-зле.

— Ще се опитам.

— Искаш ли да се облегнеш малко на мен?

— Не.

Ози подръпна нежно кичурите козина зад врата на лонтруса и намали скоростта на животното. То не се възпротиви. Закрачиха напред с изключително бавно темпо. Ози започна да прави преоценка на прехода. Очевидно, миналата нощ не бе взел под внимание състоянието на Орион, докато пресмяташе какво разстояние могат да изминат. Явно днес нямаше да прекосят повече от няколко километра в най-добрия случай. Дори това щеше да е твърде изтощително за момчето. Разумното решение беше да обърнат на мига. С тази скорост и ако имаха късмет, можеше да се доберат до мястото на вчерашния им лагер.

— Гората свършва, виж — каза Орион.

Ози фокусира погледа си, стреснат колко лесно се беше отнесъл. Кристалните дървета вече бяха голи. Стволовете от аметистова броня се извисяваха гордо, а основните клони излизаха под прави ъгли от тях. По връхчетата на клонките-сегменти пурпурните кристали отстъпваха на гладки опалови клинове, които пламтяха и събираха слабата и хладна светлина с плоската си страна, обърната нагоре. Дърветата бяха достатъчно нарядко и погледът му проникна отвъд последните струпвания до широката равнина в далечината. От позицията му изглеждаше като кръгова низина, оградена от ниски заоблени хълмове. През редкия ясен въздух далечината беше почти толкова остро очертана като земята около него. Трудно можеше да прецени разстоянието с толкова малко обекти. Заложи на двадесет до двадесет и пет мили дотам. Ярки искри отразена светлина проблясваха интензивно и образуваха ореоли около хълмовете, знак, че кристалната гора бе плъзнала по всеки склон. Низината беше пуста с изключение на преспите сняг.

Въпреки суровата красота на пейзажа Ози искаше да го наругае. Тук нямаше надежда. Щяха с мъка да достигнат края на гората на неколкостотин ярда, където кристалните дървета бяха просто източени дендрити от прозрачни кристални жилки, израснали от твърдата като желязо земя. Всяка мисъл да прекосят обширната пуста и обрулена земя беше абсурдна.

„Може би затова толкова много търсачи на дълбоките пътеки никога не са били намерени. Впечатленията ни за силфените като нежни и мили създания си е наша глупава и удобна илюзия. Искахме да вярваме в елфи. А колко човешки тела лежат под снега заради глупостта ни?“

— Това е пустиня — каза Орион. — Ледена пустиня.

— Да, опасявам се, че е така.

— Чудя се дали мама и татко са стигнали тук?

— Не се тревожи. Не са глупави, сигурно са обърнали, като нас.

— Това ли ще направим?

Ози видя проблясък на почти синя светлина през равнината. Вдигна слънчевите си очила, без да обръща внимание на пронизващата болка от ужасния въздух, който брулеше оголената му кожа. Проблясъкът се появи отново. Определено беше смарагдова светлина. Контрастът със заобикалящия пейзаж от червени отсенки бе поразителен. Зеленото трябваше да е изкуствено. Маяк!

Той свали отново очилата си.

— А може би не.

Сигналните ракети бяха разположени на пръстени върху всяка раница, за да са леснодостъпни. Той издърпа един от тънките цилиндри, изтръгна предпазната капачка и протегна ръка, преди да натисне спусъка. Чу се шумно пукане и пламъкът полетя в небето. Заслепяваща звезда от алена светлина се понесе по края на кристалната гора и остана във висините дълго време.

Орион се взираше в бавния пулс на зеления маяк.

— Мислиш ли, че са хора?

— Трябва да е някой. Системата на ръката ми все още не работи, значи силфените си играят с електричеството. Това означава, че със сигурност сме на един от световете им. — Той почака няколко минути, след това изстреля нова ракета. — Да опитаме да вървим до края на гората. Ако дотогава не получим отговор, ще обърнем.

Ози дори не бе изстрелял третата ракета, когато маякът започна да премигва по-бързо. Смеейки се под маската, той вдигна цилиндъра и го изстреля. Докато той пращеше, устремен нагоре, маякът засвети без прекъсване.

— Това е лъч — каза Орион. — Те ни сочат.

— Мисля, че си прав.

— Колко далеч е оттук?

— Не съм сигурен. — Ретиналните му импланти увеличиха изображението и компенсираха смарагдовото сияние. Разделителната способност не бе особено висока, но доколкото можеше да различи, светлината идваше от върха на някаква могила или малко хълмче. По него се виждаха тъмни линии. Тераси? — Десет или дванадесет мили, може би повече. Струва ми се, че около него има някаква постройка.

— Каква точно?

— Не знам. Ще спрем тук. Ако са посрещали и други хора, ще знаят, че имаме нужда от помощ.

— Ами ако не знаят?

— Ще опъна палатката. Ще използваме отоплителните тухли и ще се стоплим, и двамата се нуждаем от хубава почивка. Когато тухлите свършат, ще знаем какво да правим. Ако никой не пристигне, ще обърнем назад.

Той започна да дърпа големия възел, на каиша, придържащ палатката към лонтруса.

— Не можем ли да отидем там? — попита умолително Орион.

— Твърде далече е. В това състояние ще ни отнеме още няколко дни. Не можем да рискуваме.

Той разви палатката и пусна вътрешната подплата да се пълни с въздух, издигайки се във формата на малка издължена полусфера. Орион пропълзя вътре и Ози му подаде отоплителна тухла.

— Скъсай опаковката — каза на момчето. — Аз ще дойда след минута.

Той вдигна отново слънчевите си очила и увеличи образа на могилата под светлината на маяка. След това изстреля още една ракета. В отговор зелената светлина бавно премигна три последователни пъти, преди отново да възобнови непрекъснатото си излъчване. На езика на всеки това означаваше „Видяхме ви“. Все още не можеше да проумее какво представлява могилата, освен че склоновете й бяха доста стръмни.

Три часа и четири чаши горещ шоколад по-късно пред палатката се разнесе силен шум. Ози я разкопча и погледна навън. Две големи същества напредваха бавно и тежко по последната част на склона пред кристалната гора. Имаха по четири крака, бяха големи колкото земни носорози и покрити с рехава козина, подобна на канап, която напомняше тази на лонтруса. От тъпите им муцуни в долната част на луковидните глави, покрити с къси остри игли, излизаше дъх на пара. Бе виждал и по-грозни животни, но очите на тези го впечатлиха — дълги ивици от многофасетъчен черен камък, сякаш и те бяха кристализирали в смъртоносния климат. И двете животни бяха впрегнати в покрита шейна — прост скелет от нещо, подозрително напомнящо кост с щавени кожи, завързани за него. Докато я наблюдаваше, шейната отби и от нея слезе хуманоидна фигура. Който и да беше, носеше дълго палто от кожа с качулка, кожени панталони, кожени ръкавици и кожена маска с полусферични лещи, които изпъкваха навън като очи на риба. Фигурата закрачи към тях и вдигна ръка за поздрав.

— Помислих си, че ще бъдат хора — обади се грубо женски глас иззад маската. — Само ние имаме толкова лош вкус, че да използваме червени сигнални светлини тук.

— Извинявайте за това — извика й Ози. — В магазина нямаха кой знае колко богат асортимент от цветове.

Тя спря пред палатката.

— Как сте? Измръзвания? — В гласа й звучеше силен северносредиземноморски акцент.

— Не сме измръзнали, но не сме подготвени за подобен климат. Можете ли да ни помогнете?

— Затова съм тук.

Тя се наведе и издърпа маската си, за да погледне в палатката. Лицето й имаше кафяв цвят, а кожата бе гравирана със стотици бръчки. Трябва да беше поне на шейсет.

— Здравей — каза весело на Орион. — Студено е тук, а?

Момчето само кимна безмълвно. Отново се бе свил в спалния си чувал.

Тя подуши въздуха.

— Боже всемогъщи, това шоколад ли е?

— Да. — Ози вдигна термоса. — Остана малко, ако искаш.

— Ако провеждахме избори тук, ти щеше да си император. — Тя отпи голяма глътка от термоса и въздъхна доволно. — Точно както си го спомням. Добре дошли в Цитаделата. Аз съм Сара Буш, нещо като неофициалния говорител на хората тук.

— Ози Айзъкс.

— Ей, чувала съм те. Ти не откри ли порталите?

— Ами, да. — В този миг вниманието на Ози беше отвлечено. Зад втората шейна се появи маса от козина. Този път определено не беше двукрако същество в кожено палто. По-скоро висок правоъгълник от най-пухкавата козина, която някога бе виждал. Близо до върха му се виждаха широки тъмни очи, някъде на около осем стъпки над земята. Козината се движеше на вълни, които подсказваха, че някъде под фигурата има крака и те я носят напред. Съществото нададе висок свирещ звук, който се издигаше и спадаше, почти като религиозен химн.

— Добре, добре — каза раздразнено Сара и махна с ръка на съществото.

— Какво е това? — попита предпазливо Ози.

— О, не се безпокойте за него — каза Сара. — Това е старият Бил, той е коррок-хи. По-скоро е йети, ако питате мен.

Говорът й премина в дълго свирукане, отправено към спътника й.

— Готово, казах му, че идваме. А сега нека да ви съберем багажа и да ви качим на шейната. Мисля, че една баня и нещо за пиене би ви се отразило добре. До коктейла не остава много.

— Майтапиш се! — възкликна Ози.

 

 

Паула прекара по-голямата част от нощта в преглеждане на счетоводството на „АкваСтейт“. Потвърждението, което й трябваше, беше достатъчно лесно откриваемо, само трябваше да знае какво търси, за да напасне фактите. Като при всяка добра конспиративна теория, каза си тя. Нямаше съмнение, че адвокатът на защитата щеше да разгледа нещата именно от тази гледна точка.

Когато пристигна в офиса на следващата сутрин, бе изненадана да открие, че Хоше вече се бе настанил зад бюрото си и прелистваше четиридесетгодишните досиета от общината. Макар и да бе останала будна половината нощ, не бе закъсняла.

— Не мога да повярвам колко активно строителство е видял този град преди четиридесет години — оплака се той веднага щом тя седна зад бюрото си. — Сякаш половината Дарклейк не е бил тук. Не си спомням да е бил толкова по-малък, а живея тук от шейсет години.

Паула погледна към големия портал на стената, който Хоше бе включил. Показваше подробна карта на Дарклейк Сити. Многобройните зелени светлини обозначаваха строителната дейност отпреди четиридесет години, както общинската, така и частната.

— Не забравяй да включиш пътното строителство поне през първите няколко месеца след убийството. Знам, че това ще увеличи данните драматично, но не бива да ги изключваме като потенциална възможност.

Той не каза нищо, но изражението му се вкисна още повече.

— Свърших с анализа си — каза тя. — Ще ти помогна с търсенето. Раздели града на две, аз ще взема едната половина.

— Добре. — Хоше даде инструкции на е-конома си. — Какво откри в счетоводството?

— Потвърдих теорията си. Но това в никакъв случай не е доказателство, което може да отнесем в съда, поне не и само него.

— Искаш да кажеш, че ни трябват телата?

— Те със сигурност ще са от помощ. След като установим, че става въпрос за убийство, косвените улики трябва да стигнат, за да успеем да убедим съда. Надявам се.

Хоше погледна нагоре към картата на портала.

— Това е страшно много полева работа за криминалистите ни. Те са добри, но не са много. Може да отнеме месеци. Дори по-дълго.

— Вече са минали четиридесет години, няма да избягат. А след като сме уточнили всички възможни места, ще извикам няколко екипа от Дирекцията. Това трябва доста да ускори процеса.

Мел Рийз почука по отворената врата и влезе. Паула го изгледа изненадано и се намръщи. Заместник-директорът винаги й даваше назначенията лично. За да я посети по време на полева операция, трябваше да й носи нещо голямо. Освен това изглеждаше нервен.

— Как върви случаят? — попита той.

— От вчера имам заподозрян — каза предпазливо тя.

— Радвам се да го чуя. — Той се ръкува с Хоше. — Получих някои добри отзиви за вас, детектив. Мислите ли, че бихте се справили със случая сам отсега насетне?

Хоше хвърли поглед на Паула.

— Предполагам.

— Ще се справи — каза Паула. — Защо си тук?

— Мисля, че знаеш.

 

 

След като „Втори шанс“ излетя от монтажната платформа, на СИ му бе отнело още три минути, за да разбие последния щит в информационната мрежа на стаята за управление на портала. Екипът по сигурност на ТСП се бе изсипал вътре двадесет минути по-късно, след като Роб Тани се съгласи да се предаде безусловно. Единственото обещание на хората на ТСП беше да не стрелят по него и колегите му. Оказа се, че другите двама бяха предпочели да се самоубият, преди екипът да премине през вратата. Заедно с това бяха изтрили и клетките си памет.

Докато Роб бе отвеждан безцеремонно с белезници, с вързани крака и неврологична яка, в стаята нахлу нова група техници по работата на червеевата дупка. Отне им два часа да извършат всички проверки на системите и да отворят отново портала към звездния кораб в новата му висока орбита. Дотогава останките от комплекса бяха под стриктния контрол на частите за сигурност на ТСП. Околността бе изолирана и изчистена от Дирекцията по сигурността на Федерацията. Една ескадрила от бойни аероботи FTY897 патрулираше периметъра. Гладките тъмни елипсоиди бяха ултрамодерни и екипирани с оръжия, които можеха да отстрелят жалки антики, като отмъстителите „Аламо“, отведнъж.

Оцелелите на монтажната платформа бяха изведени обратно на планетата. Свежи екипи се заеха да оценят състоянието на кораба и да предпазят екипировката от зловредното действие на вакуума. Започнаха процедури по изграждане на нова платформа около кораба.

Пет часа след първата експлозия, сигнализирала началото на атаката, Уилсън Кайм излезе от портала, приветстван от спонтанните аплодирания и радостни възгласи на екипа на комплекса, както и с мечешка прегръдка от страна на Найджъл Шелдън. Медията на ТСП предаваше триумфалното завръщане на капитана пред почти толкова голяма публика, колкото и събраната от атаката. След това той даде половин дузина интервюта, благодари на всички, участвали в невероятното усилие, пусна няколко майтапа, въздържа се от спекулации относно самоличността на терористите, но заяви, че е почти сигурен, че не са били самите извънземни от Дайсън Алфа. Обеща, че премеждието ще го направи още по-решен да доведе мисията докрай и завърши с това, че ще дари обезщетението си на местните медицински центрове за лечение на деца. Осем моторизирани полицаи от полицията на Аншун ескортираха колата му до апартамента му в града.

Уилсън се събуди с усмивка на лице. Когато се обърна, тъмната коса на Ана погъделичка носа му. Беше се свила на гел-матрака до него с ръка, увита около главата й, като малко дете, което се опитва да прогони комарите. Дълга поредица от прекрасни и едновременно сладостно пакостливи спомени премина през главата на Уилсън. Той целуна рамото й.

— Добро утро.

Тя се протегна с котешка летаргия и му се усмихна сънливо.

— Ужасно самодоволна усмивка сте надянали, господине.

— Така ли? Чудя се кой ли я е поставил там?

Тя се изкикоти и той плъзна ръце около нея. Едната погали тялото й надолу по гръбнака и спря върху дупето й.

— Какво е това? — Другата му ръка стисна малката красиво оформена гърда и безмилостно ощипа зърното й. — Ами това? — Целуна шията й и се прехвърли върху устата й, за да задуши кикота й. — А това?

Едната й ръка се изви между тях и го сграбчи.

— Уа-хоу!

— Може и да е това — засмя се тя.

— О, наистина? — Той започна да я гъделичка по ребрата. Тя отвърна на удара. Започна нежна борба, която скоро се превърна в много по-интимен контактен спорт.

Накрая тя се усмихна широко и победоносно от позицията си върху него, обхванала бедрата му със своите.

— Е, какво ли знае човек, какво ли не прави опасността с хората.

Не можеше да го отрече. Миналата нощ ставаше въпрос за оцеляването им, което тялото му отпразнува с най-древната си физическа реакция. Облекчението, което изпита, когато „Втори шанс“ се издигна над космическите самолети, го бе разтърсило с мощни тръпки (които само Ана видя). Останалите на борда — младите — бяха радостни, дори обхванати от екстаз заради драматичното им бягство. Вероятността да загинат не се бе оказала толкова непоносима за тях.

Уилсън никога преди не бе осъзнавал колко се страхува от смъртта, особено сега. Това не беше нещо, което днешното общество можеше да разбере, не и при всичките очаквания за подмладяващи и съживяващи процедури, набивани в главите им още от раждането. Поколението след 2050 година знаеше, че ще изживее голяма част от вечността, това бе тяхно право. Може би страхът му се коренеше в това, че бе израснал във време, когато на всеки му се полагаше само по един живот и след него — смърт. Знанието, че спомените могат да бъдат запазени и качени в живо и генетически идентично тяло, беше успокоителна патерица за всеки. И все пак не можеше съвсем да се убеди, че това е продължение на сегашното му съществуване. Щеше да има прекъсване, пропаст между това, което беше сега, и това, което бъдещият Кайм щеше да си спомня за себе си. Разлика. Копието, макар и съвършено, не беше оригиналът. Хората заобикаляха дилемата, като казваха, че както всяка сутрин единствената връзка с миналото е паметта, така и да крачиш в ново тяло е просто по-сериозна форма на нощната загуба на съзнанието. Това не бе достатъчно за него. Неговото тяло, това тяло, беше животът му. Колкото повече живееше в него, толкова по-силно свързваше себе си с него. Повече от триста година бяха създали здраво като скала убеждение, което не можеше да бъде разрушено от нищо.

— Не мисля, че мога да преживея друга такава изпълнена с опасности нощ — каза й той, все още леко задъхан.

Тя сви лактите си, облегна ръце върху гърдите му и се наведе напред, докато брадичката й не се опря на дланите й. Лицата им бяха на няколко инча разстояние.

— Какво казва корабната наредба, в случай, че капитанът спи с подчинените си.

— На капитана му е много добре от това.

Тя потупа гърдите му с пръст.

— Не е като да нямаш чувство за хумор.

— Внимателно скрито, но въпреки това високо ценено.

— Какво ще правим тази вечер, ако не ни атакуват отново?

Той сви устни и се престори, че мисли по въпроса.

— Ще се упражняваме за всеки случай?

— Графикът ми е свободен.

— Нямаш ли си някого?

— Не. Не и от много време насам. Прекалено заета съм с новата работа. Ти?

— Не и наистина. Не съм бил женен от последното ми подмладяване насам. Няколко връзки, но нищо сериозно.

— Добре. — Тя се изправи. — Трябва да взема душ. Наистина ли искаш пак да се видим довечера? Последен шанс за гладко измъкване.

— Бих искал отново да те видя тази вечер.

— Аз също. — Тя го целуна бързо. — Животът е твърде непредвидим, трябва да се опитаме да се задържим за нещо хубаво. Никой не се е опитвал да ме убие преди.

— Справи се страхотно там горе. Бойният стрес е нещо, с което изобщо не си свикнала. Гордея се с теб.

— Някога преживявал ли си нещо такова?

— Не чак такова. Но съм се сражавал в армията. Макар и преди много време. Не че някога се забравя, дори и с редактиране при подмладяването.

— А ти… — Тя се поколеба. — Убивал ли си?

— Честно ли? Не съм сигурен. Със сигурност съм стрелял по много хора. Обикновено не се мотаеш, за да провериш резултата. Мятай гранатите и бягай към къщи веднага щом снарядът полети.

— Трудно ми е да възприема колко си възрастен. Познавам те само като корпоративен шеф. Трябваше да направя търсене с програма, за да изкопая историята с „Одисей“.

— Древна история. Ако си я чела скоро, значи сигурно знаеш повече от мен.

— Ти наистина си го направил. Пътувал си през космоса в кораб. Значи е възможно.

— Не бих нарекъл тази мисия успешна.

— О, Уилсън, но тя е била успешна! Стигнали сте Марс. На милиони и милиони километри разстояние от Земята. Няма значение, че Шелдън и Айзъкс са открили друг начин. Не омаловажавай това, което сте постигнали. В крайна сметка виж кой се нуждае от теб днес.

— Шелдън. Да, предполагам, че в това се крие някаква поетична справедливост. Знаеш ли какво ми каза вчера, когато се завърнахме? Изстреля онази негова самодоволна усмивка срещу ми и каза: „Изкарваш си страхотно, а?“ И беше прав, копелето му с копеле. Чувствах се толкова добре, когато пилотирах кораба. Поехме страхотен риск. И спечелихме! Сякаш всичко след „Одисей“ беше интерлюдия, сякаш само съм отброявал времето в продължение на три века.

— А сега ще направиш това, за което си роден.

— Дяволски си права.

Тя погледна към своето, а след това и към неговото тяло. По лицето й се изписа свенливост.

— Има нещо, за което много от хората на проекта правим догадки. Не е нужно да отговаряш.

— Какво?

— За всички онези месеци на „Одисей“. Екипажът е бил смесен. Били сте млади и силни. Целият екипаж се е намирал в състояние на свободно падане.

— О, извинявай. Това е класифицирана правителствена информация.

— Класифицирана, а?

— Да. Нека само да кажа следното: колкото по-дълго прекараш при нулева гравитация, толкова повече се засилва имунитетът към гаденето при движение. Дори и при енергични движения.

— Наистина? Дълъг период на аклиматизация.

Той надяна зла усмивка.

— Струва си всяка една минута.

— По-добре да е така — промърмори тя. — Вече наистина е време да се изкъпя. Трябва да се явя на смяна след десет минути.

— Вземи почивен ден. Кажи им, че шефът е разрешил.

Ана се изтърколи от леглото.

— Хм?

— Онази врата. — Той посочи с ръка. Не бе имал много време да я разведе из апартамента миналата нощ. Дрехите започнаха да падат още преди вратата да се затвори.

— Благодаря. — Тя се изкикоти отново и се насочи към банята. — Поне не ти се налага да питаш за името ми.

— Определено няма нужда, Мери.

Един от пантофите й прелетя през стаята и го удари по крака.

— Ох!

Вратата се затвори. Водата от душа зашумя, Уилсън сложи ръце зад главата си и се загледа щастливо в тавана. При положение че вчера едва не загина, това определено не бе лош начин да започне новата сутрин.

 

 

Дори гледката на жестоко повредения комплекс не развали настроението му. Докато приближаваше по претъпканата с охрана магистрала, видя тънките следи от тъмен пушек, които все още се виеха към небето от разрушената електроцентрала. Липсата на кръглата административна сграда все още беше шок за него. На мястото на атриума имаше струпани отломки. Повечето прозорци на оцелелите две кули бяха или строшени, или ги нямаше. Роботи-пожарогасители внимателно подбираха пътя си сред парчетата стъкло и бетон, разпилени около основата, и от време на време пръскаха струи от бяла пяна. Екипите за медицинска помощ работеха заедно с тях и изпращаха малки дистанционни сензори под отломките. Търсеха тела, за да подготвят клетките им памет за съживяване.

Местата на паркинга бяха заети от аварийни превозни средства, така че Уилсън паркира върху незаета морава и излезе. Оскар наблюдаваше прав работните екипи заедно с група чиновници и взвод от униформени охранители на ТСП.

— Добро утро, капитане — каза той и го поздрави. Всички около него изведнъж се изпънаха като саби.

— Добро утро — отвърна Уилсън. Не му се занимаваше да отговаря на поздрава. Извън истинските военни кръгове жестът нямаше особен смисъл. — Как е положението?

Преди да си тръгне предната нощ, бе обсъдил належащите проблеми с Оскар и остави заместника си да се оправя с тях.

— Звездният кораб е наред, всички най-важни бордови системи са стабилни и надеждни. Имаше достатъчно налични резервни и излишни системи наоколо, така че възстановихме повечето връзки през нощта. Засега ще задържим кораба в това състояние, докато имаме възможност отново да го поставим в монтажна платформа. Производителят на квазиметал се надява да ни достави здрав глобус до четири дни. След като веднъж се оправим с това, можем да извършим по-подробен преглед.

— Добре. — Уилсън кимна към хлътналата руина в най-близката зала за тестове. — А комплексът?

— Това ще отнеме малко повече време. Екипът по сигурността иска първо да провери мястото, за да се увери, че терористите не са оставили някакви гадни хитри капани зад себе си. След като приключат, можем да изчистим наоколо и да започнем да строим отново. В толкова напреднал стадий на работа по „Втори шанс“ няма да се нуждаем от всички стари съоръжения, така че голяма част от работата ще е просто да закърпим нещата. Поделението по обществено строителство на ТСП подготвя нужното оборудване, докато водим този разговор. Веднага щом им дадем разрешение, ще се заемат с работата.

— Изглежда си свършил добра работа, Оскар, благодаря ти.

— Най-малкото, което можех да направя. Иска ми се да бях тук вчера.

— Повярвай ми, не искаш. Предполагам, че от сигурността са нетърпеливи да изработят изцяло нов набор от защитни процедури?

— О, да. Ще трябва да вземем някои решения за това, както и да прегледаме новата ни програма за монтаж днес. Отложих по-важните въпроси до идването ти.

— Ясно. Ще се заема. Имам ли офис?

— Заех третата сграда за химически системи за старшия персонал. О, има няколко души от сигурността, които искат да те видят веднага.

— Могат да почакат.

Оскар го погледна неспокойно.

— Мисля, че е добра идея да свършиш това сега. Господин Шелдън го предложи.

— Не думай.

 

 

Последният отмъстител „Аламо“ беше прострелян от изтребител РТУ897, докато вършееше из Седма изпитателна зала по пътя си към портала. Атомен лазер беше проникнал изцяло през силовия му щит и бе поразил главния корпус с опустошителни последствия. При експлодирането на основните захранващи клетки машината беше разрязана на две. Взривът запрати частите на различни страни, разби предната в стойките с екипировка за изпитания под високо напрежение на деликатните корпусни панели. По-малката задна част се бе заровила в бетонната стена, която бързо се стовари върху нея и остави тавана без опора. Един от краката на машината се откъсна и се вклини в бетонния под. Екип техници от отдела по сигурността на ТСП бяха прекарали нощта, отстранявайки грешките в програмите на машината и изключвайки останките. Върху всеки елемент потрепваха малки червени знаменца, които обозначаваха, че вече не работи и не представлява опасност. Бяха толкова много, че по-скоро приличаха на някакво изродено китайско парадно чудовище. Паула тръгна бавно около преобърнатата предна част и се наведе, за да разгледа едно от строшените сензорни гнезда на главата. Ръководителят на Дирекцията за тежки престъпления, Рафаел Колумбия, стоеше в средата на опустошената изпитателна зала заедно с Мел Рийз. Наблюдаваха я, докато правеше малкото си проучване на мъртвото бронирано чудовище. И двамата имаха нещастен вид, тъй като водата от противопожарните машини все още капеше от гредите над главата им. Скъпите им обувки вече бяха подгизнали от газене в локвите.

Паула прокара пръст по очуканата многосплавна броня, почувства как тънките въглеродно-аблативни мехури се стриват като древна хартия под нокътя й.

— Не е зле за оръжие на сто и петдесет години — призна тя. — Извадили са късмет, че капитан Кайм е бил на борда, за да поеме управлението.

— Безспорно — каза Мел Рийз.

— Ще ми се ТСП да бяха извадили късмет малко по-рано — каза Рафаел Колумбия на заместника си. — Оценката за момента е сто и седем убити и още осемнадесет в неизвестност. Все още изчисляват финансовите загуби, но и те няма да са под два милиарда. Не получихме никакво предварително предупреждение. Никакво. Това е най-опустошителният акт на криминален тероризъм за последното столетие. Кръвният данък, който събират националистическите движения, се натрупва с времето, но това…

Ръката му описа полукръг в жест, който обхвана натрошената зала.

— Това е наш провал. Предизвикателство към самото право на Дирекцията да съществува е да свършим работата си. Няма да търпя подобно отвратително потъпкване на закона и реда.

— Ще ги хванем — каза Мел Рийз. — Няма място за съмнение.

— Отделът ви работи вече десетилетия по този случай. Очаквам по-добри резултати.

Паула се извърна от отмъстителя „Аламо“.

— Аз се занимавам от десетилетия със случая Йохансон, не заместник-директор Мел Рийз. И наистина се надявам да не намеквате, че е трябвало да отправим някакво предварително предупреждение.

— Паула… — започна Мел Рийз.

Тя го прикова с поглед, който веднага затвори устата му.

— Причината Брадли Йохансон и съучастниците му да убягват на Федерацията толкова дълго е двустранна. Ресурсите, отделени за проследяването на него и на дейността му, са напълно неадекватни. Това е политическо решение, взето от вас и предшествениците ви, господин Колумбия. Той също така получава подкрепа от някой с изключително висок пост в естаблишмънта на Федерацията.

— Глупости — сопна се Рафаел Колумбия.

— Дори предвид неадекватните фондове няма никакъв начин да успее да ми бяга в продължение на сто и тридесет години. Просто не е възможно. Дори да се криеше и да живееше най-обикновен живот, щях да го хвана. А да си лидер на престъпна организация, непрестанно въвлечена в контрабанда на оръжия на Далечината, го излага на постоянно наблюдение от наша страна. За да го избегне, му трябва огромна помощ. Той не работи сам.

— Осъзнаваш ли какво твърдиш? Знаеш ли колко администрации са се сменили, откакто е основал идиотското си Братство на Себесъщността? Нито една от тях не би му дала каквато и да е подкрепа, скрита или иначе, камо ли всички.

— Администрацията се сменя, разпределението на властта — не.

— Няма да стоя тук и да слушам, че съм част от някаква корумпирана тайна операция. Не ме интересува коя си, колко отдадена си или каква е успеваемостта ти в разгадаването на случаите. Аз съм ръководителят на Дирекцията и ти ще се отнасяш с уважение към мен.

— Уважението е нещо, което се печели, господин Колумбия.

— Добре! — Мел Рийз вдигна ръце и направи крачка напред, така че да застане точно между тях. — Брадли Йохансон със сигурност в момента се залива от смях заради вас двамата. Единственият, на когото помагате в момента, е той.

— Благодаря ти за това — каза Колумбия и изгледа Паула по начин, който би съсипал психиката на всеки от персонала му. Тя, изглежда дори не го забеляза.

— Първи въпрос — каза Паула. — Защо мислите, че е той?

Колумбия махна раздразнено към заместник-директора.

— Методът му на действие — каза Рийз. — Почеркът на Адам Елвин е навсякъде. Смятаме, че той стои зад операцията.

— Това би било странно — каза Паула. — Самият Елвин не се е замесвал в насилствен атентат от Абадан насам. Само урежда пратки за Йохансон.

Рафаел Колумбия се изсмя тихо и презрително.

— Не живеем в ера, в която изминалото време може да бъде смятано за фактор. Мислех, че най-вече вие трябва да оценявате това, главен следовател.

— Цялата пропаганда на братството напоследък беше насочена срещу „Втори шанс“ като проект, организиран от Звездния странник — каза Рийз. — Те единствени имат причина да го направят.

— Причина? — каза замислено Паула. — Осъществяването на подобен удар в самата Федерация е огромна промяна в политиката на Йохансон.

— Кой знае как работи побърканият му мозък? — обади се Рафаел Колумбия.

— Не е побъркан — каза Паула. — Заблуден е със сигурност, но не правете грешката да вярвате, че не е способен да мисли рационално.

Рафаел Колумбия посочи към смачканото очернено тяло на отмъстителя „Аламо“.

— Наричаш това рационално?

— Само на неколкостотин метра от портала сме, а другите два преминаха през него. Почти постигнаха целта си. Бих нарекла това доста умен план. Каквото и да мислите за него, а моето мнение е по-лошо от това на повечето хора, той не е глупав. Ако стои зад този удар, значи се случва нещо ново. Възможно ли е „Мария Селесте“ да е дошъл от двойката Дайсън?

— Твърде невероятно е — каза Уилсън. Той кимна с уважение на Рафаел Колумбия, докато се приближаваше към тях по мокрия под на изпитателната зала. — Паула Майо, за мен е чест. Преглеждал съм много от случаите ви.

— Капитане.

— Обсъждали сме възможността за връзка между Дайсън Алфа и „Мария Селесте“ с директора на Изследователския институт на Далечината — каза Уилсън. — Според него такава не съществува. Склонен съм да му вярвам.

— Официалното отхвърляне е като сертификат за одобрение за конспиративните теоретици — каза Паула. — Особено такъв, който е издаден от директора на Института. Знаем, че Йохансон вярва в съществуването на подобна връзка.

— Това е негов проблем.

Паула му се усмихна мрачно.

— Току-що го направи и ваш.

— Искам да бъде спрян — каза Рафаел Колумбия. — Заместник-директор Рийз ме увери, че сте най-добрият, всъщност единственият, човек, който може да се заеме със случая. Съгласна ли сте с тази оценка?

— Със сигурност притежавам опита — каза Паула. — Това, от което се нуждая, за да го проследя най-накрая, е неограниченото сътрудничество и ресурси на Дирекцията.

— Вече ги имате. Всичко. Може да съберете собствен екип, вземете когото искате, без значение върху какво работи в момента. Този случай е с най-висок приоритет.

— Много добре. Ще започна с обичайните си колеги и ще разширявам екипа според нуждите на разследването. Първото нещо, за което ще ви помоля, господин Колумбия, е политически гръб. Отделът по сигурността на ТСП ще иска да превърне това в собствена мисия. Моля ви, говорете с господин Шелдън и ги убедете да отстъпят.

— Ще изтъкна юридическите затруднения пред ТСП — каза Рафаел Колумбия. Тя не обърна внимание на тихия смях от страна на Уилсън.

— Благодаря ви. А сега искам да попитам как е възможно да вкараш контрабандно три отмъстителя „Аламо“ на планетата?

— Не са били вкарани точно като контрабанда — каза Рийз. — Според документацията на износа са били неутрализирани реликви на път към нов музей тук, на Аншун. Пратката е била законна.

— Нов музей?

— Точно. Земята е купена преди три месеца и се управлява от регистрирана компания. Но на нея още няма сграда, дори планове за строеж. Компанията притежава няколко хиляди аншунски долара в сметката си, но те са били прехвърлени от еднократна сметка на Бидар. Непроследими, или поне много трудни за проследяване.

— Аха — каза тя доволно. — Да, това наистина звучи като работа на Елвин.

— Абсолютно. Отмъстителите „Аламо“ са купени законно от дилър, седмица преди регистрирането на музейната компания. Тогава наистина са били просто развалини. Изкарали са период на „почистване“ в Демократичната република Нова Германия, за да лъщят в музея. Компанията, която е свършила работата, е затворена и тамошната полиция преглежда мощностите и счетоводството им по наше искане.

— Ами космическите самолети? — попита Уилсън.

— Наети са от легитимен търговски оператор на Аншун. Отново от компания-фантом. За да ги използват като оръжия, е трябвало само да направят просто препрограмиране на пилотиращите системи. Не е трудно. Изпратили сме екипи до летището, от което са излетели. Не очаквам много.

— Има ли вероятност това братство да направи нов опит? — попита Уилсън.

— Йохансон нанася удари срещу Института на Далечината от век и половина — каза Паула. — Би било разумно да предположим, че това е просто първата атака срещу „Втори шанс“.