Ето я и нея, в мрачните малки часове на утрото, хваната от стегнати колани в тясната кабина на хиперплъзгача, завързан за голото скалисто дъно на Каньона на Наблюдателя, в очакване на бурята и ветровете с всичките им сто и двадесет мили в час. Предвид възрастта й и произхода на семейството й, за Жюстин Бърнели вероятно съществуваха много по-приятни неща, които можеше да прави в момента. Повечето, за които можеше да се сети сега, включваха легла с копринени чаршафи (най-добре споделени с мъж) или спа-вани, или неприлично скъпи ресторанти, или нощни клубове с плюшени тапицерии. Единственият лукс на разстояние от хиляда мили дори сега се отдалечаваше от нея с най-високата скорост, с която екипите по поддръжка успяваха да подкарат мобилните домове на конвоя по този ужасен терен. И всичко това благодарение на най-новата й най-добра приятелка — Естела Фентън.

Бяха се срещнали в залата за дневна почивка в свръхлуксозната клиника за подмладяване във Вашингтон, която тя винаги използваше. И двете току-що бяха излезли от резервоарите и се подлагаха на физиотерапия, хидротерапия, масажи, билкова ароматерапия и други лекове, за да върнат към живот мускулите и крайниците си, които не бяха използвали вече четиринадесет месеца. Движеха се като старици в напреднала възраст, а младежките им тела допълнително засилваха иронията.

Всички в стаята за почивка седяха в гел-креслата и се взираха в залесения парк отвъд широките прозорци. Неколцина използваха ръчни устройства, за да свършат някаква работа, четяха екраните и разговаряха с програмите. Никой от тях не бе запазил способността да влиза в пряк контакт с киберсферата. Телата им бяха изчистени от почти всички импланти, като процесори и ОВ-татуси, по време на периода на подмладяване, а все още не се бяха сдобили с нови. Естела влезе в стаята, водена от две сестри, хванали я под ръка. Ослепителната червенокоса красавица се поклащаше нестабилно между тях. Тя потъна в едно от креслата и въздъхна изтънчено.

— Ще се върнем за хидропроцедурата ти в три часа — каза старшата сестра.

— Благодаря ви много — каза Естела с пресилена усмивка, която се оттече от лицето й, в момента, в който сестрите напуснаха стаята. — По дяволите.

— Сега ли излезе? — попита Жюстин.

— Два дни.

— Аз преди три.

— Господи! Още десет такива дни.

— Но пък си струват. — Жюстин вдигна дигиталната хартия, която четеше. По повърхността й все още течаха статиите и снимките от модните списания, които бе избрала. — Не можех да облека нищо толкова красиво през последните десет години.

Въпреки че много от приятелките й се подлагаха на подмладяването с религиозна отдаденост на всеки двадесет години (или по-малко), Жюстин предпочиташе да изчака, докато тялото й не достигнеше до около петдесет, преди да премине отново през целия процес. Не беше трудно човек да прекали със суетата.

— На този етап дори не мога да мисля за дрехи — каза Естела. Тя прокара ръка през рошавата си коса, която приличаше на калпак и беше дълга не повече от пет сантиметра. — Първо се нуждая от стилист. А и мразя косата си толкова къса. Обикновено я оставям да порасне до кръста, а това винаги отнема няколко години.

— Сигурно е прекрасна.

— Да речем, че нямам проблеми с мъжете. — Тя огледа стаята за отдих. — Господи, сега май не ми е до това.

Стриктните правила на клиниката допускаха само жени, но това невинаги спираше някои клиенти, които в края на физическото си възстановяване се отдаваха на забранени удоволствия в стаите. Не беше просто заради младежкия вид, който си възвръщаха след подмладяването — новите им тела кипяха от хормони и живот. Сексът беше върхов приоритет за всеки при напускането на клиниката за подмладяване и обикновено оставаше такъв за доста голям период.

Жюстин се ухили.

— Няма да е задълго. Скоро ще фучиш към най-близкия Тих свят с пълна скорост.

— Била съм, правила съм го стотици пъти. Не казвам, че не бих направила една попътна спирка, но имам нещо по-вълнуващо, планирано за този път.

— О? Какво?

Оказа се двумесечно сафари на Далечината. Жюстин щеше да отхвърли идеята да се присъедини почти на мига, но колкото повече Естела говореше за нея — а тя не говореше за много други неща, — толкова повече тя се вкореняваше в съзнанието й. Все пак Далечината беше единственият истински „див свят“ във Федерацията, където хватката на цивилизацията около заселниците беше съвсем хлабава. Беше трудна за достигане и скъпа дестинация. Климатът и околната среда бяха странни, енигматичният извънземен кораб „Мария Селесте“^[1] все още озадачаваше изследователите, колкото и в деня на откриването му. На лице беше и най-великото геоложко предизвикателство — Великата триада, трите най-големи вулкана в познатата галактика, подредени в стегнат триъгълник.

Хиперплъзгачът на Жюстин беше закрепен на дъното на широкото гърло на Каньона на Наблюдателя с нос, насочен на изток. Това означаваше, че връх Зевс оставаше от лявата й страна. През деня, когато наземният екипаж завързваше хиперплъзгача, тя успя да види единствено каменистата ниска част на склона на колоса, която оформяше едната страна на огромния фуниевиден каньон. Кратерът на върха беше невидим от базата. Извисяваше се на седемнадесет километра.

От дясната й страна беше връх Титан, единственият активен вулкан от триадата. Ръбът на кратера му стърчеше над атмосферата на двадесет и три километра над сушата. Понякога през нощта, ако изригването беше необичайно силно, розово-златната корона, която проблясваше над нажежената лава, се виждаше от пампасите на юг, сякаш иззад хоризонта изгряваше червено джудже. Точно пред нея се извисяваше връх Херкуланум, който оформяше фантастичния по размери внезапен край на каньона. Вулканът наподобяваше конус, а в основата си беше широк седемстотин и единадесет километра. Двете котелоподобни раздвоения на върха му се издигаха на тридесет и два километра над морското равнище, далеч над тропосферата на Далечината. За щастие геолозите го бяха категоризирали в графата полуактивен. От началото на човешкото заселване преди сто и осемдесет години не бе изригвал нито веднъж, въпреки че на няколко пъти разклащаше внушително снагата си.

Това, че вулканизмът беше в състояние да оформи такива гигантски образувания на толкова малка планета като Далечината, я очароваше с енигматичността си. Разбира се, беше чела научни статии по въпроса. Четиридесетте процента стандартна гравитация позволяваха съществуването на гигант като връх Херкуланум. На свят с нормална земна гравитация той щеше да се скърши от само себе си под собствената си тежест. Отсъствието на тектонични плочи означаваше, че лавата продължава да се натрупва на същото място, еон след еон.

Хладните научни факти обаче не можеха да отнемат и прашинка от чудовищната реалност на пейзажа, с който се сблъска. Мощта и стихиите около нея бяха първични. Силата на цяла една планета, изложена на показ, както никъде другаде. А тя стоеше в някаква жалка дребна машина и щеше да извърши лунатичен опит да укроти това могъщество и да го подчини на желанията си. Ръцете й трепереха леко в костюма й за полет, когато първите признаци на зазоряване се появиха и над каньона се издигна ивица от циментовосиво небе. Тя прокле Естела-да-върви-по-дяволите-Фентън заради тази гледка. Това, че Естела се намираше в подобен хиперплъзгач, привързана за скала на няколко километра разстояние от нея, загледана в същите негостоприемни назъбени чукари, не й помогна да успокои нервите си.

— Започва се — каза някой по радиото.

На Далечината нямаше киберсфера. На практика извън Армстронг Сити и по-големите градове липсваше модерна комуникация. Преди сто години бе имало няколко сателита, които осигурявали покритие на част от провинцията и океана, но Пазителите на себесъщността ги бяха свалили, последния от тях много отдавна. Сега всичко, на което можеха да разчитат, беше обикновената радиовръзка, а бурната йоносфера на Далечината не беше особено услужлива в това отношение.

— Засичам някакво движение навън. Вятърът се усилва.

Жюстин се загледа през якия прозрачен купол на пилотската кабина. Нищо не помръдваше върху голата скала под нея. Бурите, които връхлитаха от океана Хонду на запад, попадаха в канала между Зевс и Титан и след като се посмачкваха, се развилняваха в каньона между двата върха. Всяко парче почва и всяко камъче бяха остъргани от повърхността още преди много геологични ери.

— Дерик? — обади се Жюстин. — Чуваш ли ме?

Единственият отговор, който получи, беше нестабилно жужене от радиосмущения, докато зората бавно изливаше бледата си светлина в каньона.

— Дерик?

Керванът от камиони, джипове 4×4 и подвижни домове трябваше вече да е надалеч. Примири се с този факт, макар и това съвсем да помрачи настроението й. Те бяха отвъд пределите на Зевс, скрити от сутрешната буря в някое дълбоко дере. Лудите пилоти на хиперплъзгачи вече трябваше да се оправят сами. Нямаше път за бягство.

Някак си тази част от преживяването беше пропусната при лъскавата реклама и интензивните насърчителни инструкции. Дори модулът за интегриране на пилотски умения в паметта не беше включен там. Безпомощно очакване, докато океанският вятър се усилваше от нежен бриз до обезумял ураган. Чакане, невъзможност да направиш каквото и да било. Очакване, наблюдаване. Очакване и тревога. Очакване, докато страхът се измъква от някаква древна част дълбоко в мозъка и расте, расте.

— Как се справяш, скъпа? — попита Естела.

— Добре. — Кучка. — Всъщност съм малко изнервена.

— Изнервена? Щастлива крава си ти. Аз съм изплашена до мозъка на костите си.

Жюстин нареди на е-конома си да направи нова процедурна проверка на системите на хиперплъзгача. Дори при ограничените възможности на бордовата система е-кономът представи идеален контролен интерфейс. Докладът му се появи моментално. Във виртуалното й зрение замигаха полупрозрачни икони. Всичко беше на линия и функционираше с пълен капацитет.

— Напомни ми отново защо искам да направя това.

— Защото закуската в леглото не може дори да се сравнява с него — каза й Естела.

— В петзвезден хотел.

— На карибски остров с веранда към плажа.

— А във водата играят делфини.

Навън светлината се усилваше все повече. Жюстин най-сетне можеше да види тънките пясъчни ивици, които се носеха покрай хиперплъзгача. Трябва да ги е довял от брега, помисли си. Пренасочи климатичния радар към главния конзолен екран и започна да разглежда ярките цветни петна, които връхлитаха и се счепкваха едно с друго. Бурята определено се задаваше. На екрана като вечнорастяща рана се промъкваха алени ивици, които представляваха дълбоките тунели от високоскоростен въздух.

До някаква степен беше доволна, че бурята нахлува от запад и я връхлита отзад. Така не можеше да наблюдава подобните на чукове облаци, докато поглъщат небето. И сега се чувстваше достатъчно уплашена. Разполагаше с възможността просто да остане на мястото си. В момента хиперплъзгачът беше конфигуриран във формата на гладка и дебела пура. Пъпките на крилете бяха скрити по главния корпус. Можеше просто да не отпуска задържащите я връзки и да изчака, докато воят на ветровете не стихнеше. Казаха й, че мнозина изклинчват в последния момент. Точно сега, по средата на ежегодния сезон на бурите, щяха да минат четири-пет часа, преди вихрите да утихнат.

След двадесет минути вятърът беше достатъчно силен, за да разклати хиперплъзгача. Ако навън все още имаше пясък, тя вече не можеше да го види. През климатичния радар преминаваха постоянни червени вълни.

— Още ли си там? — попита Естела.

— Да.

— Не остана много.

— Да. И твоят радар ли отчита същите данни? Някои от тези въздушни потоци вече са със скорост от над сто мили в час.

Цифровите показатели на ветровете се покачваха толкова бързо, че изглеждаха размазани върху екрана. При такова развитие пълната мощ на бурята щеше да се развихри над нея след още четиридесет или петдесет минути. Това бяха ветровете, от които се нуждаеше. Ако излетеше сега, потоците просто щяха да избутат хиперплъзгача в основата на Херкуланум.

Радиочестотата беше задръстена от глупави шеги и нервно перчене. Жюстин не се присъедини към празнодумството, въпреки че слушането й доставяше странно успокоение. Помагаше й да запази чувството си за изолираност.

По небето бушуваха облаци и постепенно се спускаха надолу. Препречваха гледката към изгряващото слънце, превръщаха изгрева в мрачен залез, въпреки че тя все още можеше да види едрите, напоени с дъжд парцали, които връхлитаха от далечината. Върху скалата около хиперплъзгача заплющя тънък воден слой.

— Вятърът достига сто мили — обади се Естела. В гласа й се бореха ужас и нетърпение. — Ще се откача всеки момент. Ще се видим отвъд експлозията, мила.

— Ще бъда там — извика Жюстин. Корпусът се тресеше мощно и издаваше постоянно високо дрънчене. Дори воят на вятъра вече проникваше през плътно изолираната кабина. Дисплеите на екрана върху конзолата пред нея бяха разстроени и напълно разфокусирани заради подскачането и трептенето на цветните линии. Налагаше се да разчита почти изцяло на по-грубата информация, достъпна във виртуалното й зрение. Навън сивата мъгла скриваше напълно небето и стените на каньона.

Мигът настъпи. Ветровете по повърхността на Каньона на Наблюдателя се движеха с над сто мили в час. Радарът й отчиташе, че главното острие на бурята се завихря около връх Херкуланум пред нея, това беше повратният момент. Ветровете трябваше да са там, за да я пренесат през дългото разстояние. Без тях това щеше да е кратко пътуване с изключително рязък край.

Тя постави ръце върху и-точките на конзолата. Пръстите й обгърнаха ръкохватките. Около тях се увиха пластове модифицирана пластмаса, за да ги предпазят от очертаващия се бурен полет. ОВ-татусите на китките й установиха пълна връзка между и-точките и главните й нервни връзки и й предоставиха директен интерфейс за управление на бордовата система. Във виртуалното й зрение израснаха виртуални ръце. Личните й настройки бяха оформили дълги и стройни пръсти със зелени нокти и блестящи сини неонови пръстени на всеки от тях. Сред иконите се материализира джойстик и тя придвижи виртуалната си ръка, за да го хване. Другата й ръка започна да натиска иконите, за да стартира последна проверка на системите. Когато всичко светна в зелено, тя нареди на бордовата система да разгърне крилете.

Пъпките от модифицирана пластмаса набъбнаха, издължиха се в малки и дебели делтовидни форми. Бученето се усили осезаемо, когато вятърът попадна в тях. Придържащите въжета се изпънаха почти до критичната граница. Жюстин се молеше въглеродно подсилените титаниеви котвени подпори, забити на петдесет метра в голата скала от екипа по поддръжка, да издържат през следващите няколко минути.

Някакъв малък демон в главата й каза: „Последен шанс да се скатаеш и да живееш.“

Жюстин придвижи виртуалната си ръка и перна леко иконата за предните въжета. Заключващите механизми се отвориха и тя се разтресе цялата, докато хиперплъзгачът се мяташе като риба. На помощ й дойде инстинктивна реакция от имплантираната тренировъчна памет. Тя изви джойстика и крилете се наведоха с няколко градуса надолу. Докосна иконата за задните въжета и двете нишки се удължиха. Хиперплъзгачът се надигна на двадесет метра във въздуха, като продължаваше да се клати лудешки, сякаш нетърпелив да се отърве от последните си окови. Жюстин спря удължаването на въжетата и започна да изпробва управляващите повърхности. Задната част на хиперплъзгача бързо се оформи в стабилизираща перка. Крилете пораснаха още малко и промениха наклона си, за да издигнат допълнително плъзгача. Най-накрая машината вече не докосваше повърхността и ужасната бучаща вибрация утихна, въпреки че така и не замря напълно. Сега трябваше да се бори само с могъщия рев на вятъра, който се ускоряваше към нея със сто и двадесет мили в час.

В този миг хиперплъзгачът беше просто едно гигантско хвърчило. Много внимателно тя започна да удължава още повече задните въжета. Те се развиха зад нея и хиперплъзгачът се надигна нетърпеливо над повърхността. След две минути на внимателно удължаване вече се намираше на сто метра височина. Повърхността не се виждаше, за което тя чувстваше необяснима благодарност. Около нея се носеха дрипи мъгла с такава скорост, че не можеше да види нищо на разстояние двадесет-тридесет метра. Дъждовните капки, които се сблъскваха с прозрачното покритие на пилотската кабина, мигновено биваха запращани надалеч и грабвани от огромната скорост на въздуха. Докато огъваше непрестанно крилете, за да компенсира турбулентността, започна отново да удължава въжетата.

Двадесет и пет минути след отделянето от повърхността беше на хиляда и четиристотин метра във въздуха. Издигаше се внимателно, но двата придържащи кабела трептяха в тон, който караше зъбите й да скърцат. Жюстин оформи крилете от модифицирана пластмаса за свободен полет. Крилете се разгънаха навън и достигнаха пълния си разтег от сто и десет метра, като в същото време се извиваха в сърповидна форма. Отвисоко плъзгачът изглеждаше като острието на огромен ятаган, от чийто връх стърчеше пилотската кабина, оформена като куршум. Зад нея задната част на корпуса се изпъна вертикално и се превърна в масивен триъгълен стабилизатор, чиито краища трептяха почти подпрагово, за да задържат съда в подходящата позиция спрямо вятъра.

Тя достигна височина от хиляда и петстотин метра. Крилете се извиха леко по дължина и оформиха най-ефективната форма, която да улови силата на вятъра и да я повдигне. Жюстин гледаше цифрите на конзолния екран и не можеше да повярва колко голямо бе натоварването върху държащите кабели. Почти всички съпротивителни сили на въжетата се бяха изчерпали.

Тя пое дълбоко дъх, докато необузданите стихии виеха около нея. Ако притежаваше куража, това можеше да се окаже преживяването на живота й. Ако… Замисли се за всичките години, които бе изживяла. От сегашната й гледна точка изглеждаха толкова болезнено еднакви и скучни.

Виртуалният й пръст се пресегна напред и почти неохотно докосна иконата за отделяне.

Ускорението я залепи за седалката в момента, в който хиперплъзгачът се освободи и върна усещането за тежест, което бе забравила след пристигането си на Далечината. Съдът се устреми към масивния край на Каньона на Наблюдателя със сто и двадесет мили в час. Мигновено се наклони надясно и започна да се спуска. Тя изви джойстика, за да компенсира — бавно, плавно и уверено, — и промени формата на крилете, за да измени въздушното течение. Реакцията беше удивително бърза и я запрати рязко нагоре. Корабът започна да се завърта и тя премести върховете на стабилизатора, за да спре процеса.

Всеки миг изискваше пълната й концентрация само за да държи хиперплъзгача в относително стабилно състояние. Проблемът не беше само в еднообразното покривало от облаци, което я откъсваше от околния свят. Вниманието й беше фокусирано изцяло върху дисплея, който следеше поведението на кораба, и върху радара. Със стесняването на Каньона на Наблюдателя се налагаше да държи курс право към центъра. Стените не спираха да се приближават една към друга и заедно с това ставаха все по-стръмни. Бесните удари на вятъра се усилваха. Неудържимата турбулентност постоянно се опитваше да завърти кораба или да го издърпа надолу към гибелта му.

Не осъзнаваше, че времето тече, беше обсебена от неистовата борба да удържи курса на хиперплъзгача. Ако му позволеше да се издигне твърде високо, мощните въздушни потоци щяха да го отнесат над каньона, докато се изстрелваха нагоре и настрани в опит да избягат от растящото налягане в основите на стените. Щеше да бъде завлечена някъде върху обрулените от времето и отрупани с камънаци средни склонове на Зевс или Титан, на стотици километри от спасителните возила на кервана.

Без никакво предизвестие радарът засече края на каньона на двадесет и пет километра разстояние. В точката, в която трите вулкана се докосваха, връх Херкуланум беше просто една отвесна стена, висока шест километра. Тя самата се намираше на височина от три километра и половина. Навън вятърът продължаваше да се усилва неудържимо. Климатичният радар пламна в алено по краищата, засичайки смъртоносни течения и шокови вълни, които отскачаха от скалата. Мракът около нея се сгъсти, когато разкъсаните облаци се смачкваха един в друг.

Жюстин прибра леко крилете и жертва движещия импулс, който генерираха, за сметка на по-голяма маневреност. Извън кабината валеше равномерно, около нея свистяха дебели капки. Парадоксално, но видимостта се подобри. Облаците се втечняваха под налягането. Водата се сливаше на капчици, преди подивелият вятър да ги разкъса. След миг се съединяваха отново, този път по-големи, а налягането продължаваше да нараства неумолимо. Полуплътни хоризонтални потоци от вода се разбиваха и пенеха около корпуса на хиперплъзгача.

Скалата беше на дванадесет километра, а тя беше на три километра от дъното на каньона.

Водата бе станала толкова плътна, сякаш хиперплъзгачът сърфираше по билото във вътрешността на невероятна, полетяла във въздуха вълна. Слънцето се бе издигнало над склоновете на вулкана и грееше към дъното на каньона. Внезапно лъчите попаднаха върху хаоса от пяна, която свистеше около хиперплъзгача, и светът избухна в хиляди искрящи дъги, които се раждаха и умираха, и се блъскаха безспир. Жюстин се засмя, зашеметена от красотата на невероятната гледка.

На три километра пред нея свистящите поточета вода се сливаха в гърчещ се порой на два километра над дъното на Каньона на Наблюдателя. Това беше на километри от скалата. Скалистата преграда там беше най-тясна, а налягането — възможно най-високо. За бушуващата река съществуваше само един изход.

Жюстин плъзна машината над водата и се вторачи надолу в пълен шок. Дъгите се изпариха рязко. На тяхно място пред очите й се изпречи солидна скала, ужасяващи огромни каменни масиви, които се извисяваха чак до небесата. Право пред нея летящата река се извиваше и започваше дългото, невъзможно изкачване срещу вятъра, устремена към свободата, там, където бурята се обръщаше нагоре. Вятърът достигаше двеста мили в час и от него се разнасяше непрекъснато гръмотевично трещене. Тя знаеше, че крещи нечленоразделно, но не можеше да се чуе заради какофонията, която бушуваше около пилотската кабина.

Стихиите подхвърлиха хиперплъзгача нагоре. Силата на ускорението за пореден път притисна Жюстин към седалката. Кокалчетата на ръцете й побеляха, докато стискаше ръкохватките, уплашена, че ще загуби контакт с и-точките. Бореше се с повърхността на крилете в отчаян опит да ги подчини и да се стабилизира насред въздушните гейзери. Водата се издигна заедно с нея и напук на гравитацията се изстреля успоредно на скалата. Въпреки пълното внимание, което хиперплъзгачът изискваше само за да остане жива между полуделите въздушни потоци, тя отдели няколко безценни секунди, за да погледне към невероятния феномен. Водопад, който се катереше право нагоре.

На височина от пет километра пенливият лист от вода започна отново да се разпада. Могъщата вертикална буря се разгръщаше нашироко с наближаването на върха на каньона. Налягането и скоростта на вятъра отслабваха. През цялото време Жюстин насочваше хиперплъзгача право над централния поток. Вода и облаци се изляха от двете й страни, когато се изстреля експлозивно над скалата. Две огромни вълни от изпарения паднаха надолу като лебедови криле и се разбиха в по-ниските склонове на вулкана. Само в средата на водовъртежа вятърът продължаваше да вие и да я избутва напред и напред.

Гигантското тяло на връх Херкуланум се откри под нея, опустошена повърхност от строшени камъни и плътно насипан чакъл на десетки километри около върха на каньона. Постепенно с появяването на растителност грубите цветове започнаха да отстъпват на по-приветливи петна от охра и авокадово зелено. Дребни треви, вкоренени в начупени пукнатини, жилав тропически мъх, споен с камънаците. Бурята продължи да вилнее над тях, да търси изход към по-тихите небеса на изток и да се опитва да се изплъзне покрай склоновете на север и юг.

Жюстин отново промени формата на крилете. Запази скоростта, но се издигна още по-нависоко. Следваше права линия между каньона и върха, без да се отклонява и за миг към някоя от двете страни. Под нея се нижеха тревисти поляни с жилави ниски храсти. В климатичния пояс на планината бурята не спираше да бичува и да заплашва растенията, но те продължаваха да виреят. Двете водни прегради, които напускаха с трясък каньона, бяха на петнадесет километра зад нея. Облаците се разделяха, разтваряха се наляво и надясно, за да намерят собствен изход около вулкана. Жюстин потърси друг маршрут по ясното слънчево небе напред и нагоре. Скоростта й все още беше колосална, достатъчна, за да я пренесе извън бурята, но малко по-ниска от нужната за крайната й цел. Тя се втренчи в климатичния радар.

Бурята сякаш бе решила, че средните западни склонове на вулкана имат твърде малко противници, и пращаше торнадни вихрушки, които се носеха над набръчканите склонове — наследници на въздушната й турбулентност. Жюстин ги виждаше през булото, през вретеновидните нишки от бежови ефимери, които свистяха напред-назад над повърхността. Имаше всякакви размери, от безобидни спирали прах до груби, плътни вихри, които се извисяваха на километри. Бордовата система изчисли курсовете им и изключи твърде далечните и твърде слабите за нейните цели. Не че някоя от тях всъщност беше предвидима. Тук се намесваше човешката интуиция. И късметът.

На двадесет километра напред и малко по на юг, отколкото предпочиташе, имаше подходяща спирала. Беше висока пет километра и по нея се носеха скали с големината на автомобили, докато стихията плетеше изменчивия си танц. Жюстин изви хиперплъзгача и насочи носа му към целта. Крилете и вертикалните стабилизатори се свиха навътре и едновременно с това се удебелиха. Беше хипнотизирана от неудържимите пируети в основата на торнадото. Търсеше модел, някакво подсказване на коя страна ще се отклони следващия път.

Спускането на хиперплъзгача се превърна в страховито гмуркане. Тя залюля навреме машината заедно с основата на торнадото. Главата й преливаше от преценки и очаквания. Крилете и стабилизаторът вече бяха голи чукани и контролът й над машината беше минимален. Повърхността беше едва на петстотин метра от нея. Пред нея торнадото отново промени позицията си. Тя знаеше, че вихрушката ще се задържи там още няколко секунди, и затова премести джойстика напред и изстреля машината право в нея. В последния момент се изви нагоре и пред очите й носът очерта рязка крива. Хоризонтът изчезна и отпред остана само небето, което избледняваше от ярко тюркоазено до прекрасно плътно индигово.

Хиперплъзгачът проникна в торнадото. Яростни пориви от прах и въртящ се пясък обгърнаха корпуса и го хванаха здраво. Крилете и задните стабилизатори се огънаха и оформиха къса и широка перка, докато носът завършваше дъгата си и се насочи право нагоре, успоредно на трептящото нестабилно ядро от завихрен въздух. Краищата на крилете се впиха надълбоко, завъртяха корпуса и го изстреляха нагоре с едно мощно движение. По корпуса заваляха частици — от пясък до обезпокоително едри камъни. Многобройните шумове от сблъсъците звучаха така, сякаш някой стреляше по нея с картечница. Напрежението върху структурните елементи предизвика кехлибарени предупредителни светлини. Тя трепваше всеки път, когато някой камък удареше прозрачния покрив на кабината, на по-малко от един фут от лицето й.

Въпреки всичко това беше мигът — причината, заради която беше тук. Не всеки стигаше до нея. Някои се размазваха по дъното и стените на Каньона на Наблюдателя. Други, които бяха успели да прелетят над водопада, не намираха подходящо торнадо или не успяваха да проникнат както трябва в него. Чуждите спомени бяха свършили работа, давайки й нужните умения. Всичко, което се изискваше от нея, бе да ги подплати с решимост. Затова бе дошла на това място, за да открие дали все още е същата неустрашима и свободна по дух личност, която си спомняше от първия си живот.

Двигателите застенаха шумно под и зад нея и осигуриха въртеливо движение в противовес на предната част. Това беше от огромна помощ за стабилизирането на кораба и на пилотската кабина. Поне на теория. Почувства световъртеж и гадене, макар че нямаше как да разбере дали наистина се върти. Графиките на виртуалното й зрение показваха слабо завъртане, което бордовата система се опитваше да компенсира. Ускорението я притискаше болезнено дълбоко в седалката.

Само мигове по-късно хиперплъзгачът се изстреля от върха на торнадото като ракета от коридора за излитане. Въпреки че бе прекарала във вътрешността му само няколко секунди, скоростта й бе нараснала почти двойно. Двигателите на корпуса се напрегнаха отново и спряха противовъртенето. Крилете и задният край на хиперплъзгача се удължиха и този път оформиха по-стандартна форма на самолет — прави тънки криле и опашка във формата на разпятие. Атмосферните влияния бяха спаднали и хиперплъзгачът се носеше бързо и гладко през стратосферата. Въпреки това тя промени леко траекторията. Машината следваше проста балистична крива, чийто връх беше на девет километра над Монс Херкуланум.

Жюстин наблюдаваше как цифрите върху дисплеите намаляват, докато не отчетоха вакуум извън корпуса. Небето се бе променило от синьо в среднощно черно. Звездите блестяха ярко навсякъде около нея, а ослепителната слънчева светлина нахлуваше в пилотската кабина.

Разликата беше поразителна. От болезнения ужас на бурята до необезпокоявания тих мир на космоса само за няколко секунди. Въпреки че околната среда беше също толкова смъртоносна за човешко същество, колкото и бурята, тя се чувстваше защитена по странен начин. Изплашеното й сърце започна да се успокоява. Охлаби коланите на седалката около раменете си и проточи врат, за да огледа навън.

Беше почти на едно ниво с върха на Монс Херкуланум и продължаваше да се издига. Вулканът се простираше под нея, склоновете му се губеха под облаците. Далеч зад опашката на хиперплъзгача бурята напускаше Каньона на Наблюдателя, за да продължи бесния си танц около огромната скална преграда. Тя изви глава надясно и се загледа в кратера на Монс Титан. В самото му дъно пламтеше демоничната алена светлина на езерото с лава, донякъде скрита от мрежи гъст черен пушек. Широки филизи се извиваха нагоре, изтъняваха, достигайки ръба, а след това се изпаряваха в мъгла, от която се сипеше люспеста сива пепел върху горните склонове. Чувстваше леко разочарование, че вулканът не избухва с цялата си мощ. Местните, които работеха в екипажа на кервана, говореха с оживление за Съдбовната планина (както наричаха върха, не изцяло шеговито) във фазата на върховата й активност.

На осем километра и половина над върха на Монс Херкуланум хиперплъзгачът достигна най-високата точка на дъгата си. Ниската гравитация на Далечината започна бавно да напомня за себе си и траекторията на машината се обърна. Хоризонтът на планетата изпълни гледката отвъд носа. Хладна бяла крива в съседство с чернотата на космоса. Точно под нея се намираха двата идентични котела, две необятни вдлъбнатини насред еднообразната ръждива равнина от втвърдена вълнообразна лава и натрошена сгур.

Радиото на Жюстин улови няколко разпокъсани и заглушени от силни смущения думи от експедициите, които пътуваха по безвъздушната повърхност. Изкачването до върха на Херкуланум беше друга от главните туристически атракции на Далечината. Не беше трудно, склоновете не бяха особено стръмни и ниската гравитация улесняваше посетителите от други светове. Втората половина обаче трябваше да бъде покрита в скафандри и единствената истинска гледка, която се откриваше, макар и невероятна, беше от Трона на Афродита — скалните върхове точно под платото на калдерата. Всеки, който искаше да извърви пътя до най-високата точка, трябваше да се справи с дълъг и мрачен склон, напомнящ на лунен пейзаж.

Носът на хиперплъзгача беше леко наклонен и Далечината изпълваше по-голямата част от вселената на изток от вулкана. От върховата си позиция за наблюдение Жюстин можеше да види планинската верига Десо, която се простираше напред и на юг. Малки остри кули пробождаха нежните вихри от облаци. Това бяха пазителите на високата пустиня на юг от екватора, студена земя, лишена от облачност. На запад се виждаше петно от тучна зеленина, там, където степите започваха дългия си път към Северно море и Армстронг Сити.

Ясно изразената крива на хоризонта й създаваше илюзията, че вижда цялото полукълбо на планетата. Като някой древен бог от митовете, който се взира отвисоко към Земята. Въпреки че Далечината всъщност бе по-голяма от Марс и размерът ограничаваше видимостта й, това не намаляваше величието на всемогъщата перспектива. А и на планетата й липсваха по-меките повърхности, които старите богове бяха дарили на Олимп. Белите облаци покриваха различните нюанси скучно кафяво и сиво. Въпреки почти два века човешки усилия, повърхността на Далечината беше далеч от възстановяване след гигантския, смъртоносен слънчев пламък, който беше причината за идването на хората. Коравите, свободомислещи заселници се бяха разпръснали от Армстронг Сити, бяха засели семената си и разпръснали енергични, здравословни почвени бактерии сред пустеещите мили ситен пясък, но биосферата продължаваше да бъде слаба, а напредъкът към планетарно обогатяване — бавен. Голяма част от опустошената земя все още беше пустиня. Много малка част от първоначалната флора и фауна на планетата бе оцеляла след радиацията. Зеленината, която Жюстин виждаше, бе чужда за това място. Нашественици, които колонизираха един почти мъртъв свят.

Тя се носеше тихо и гладко над гигантските снаги на скалите на Трона на Афродита, които пазеха източния път към Монс Херкуланум. Много километри по-ниско се намираше ледниковият пръстен, който ограждаше целия вулкан и се простираше на стотици метри върху голата скала. Слънчевата светлина се отразяваше от песъчливия, начупен лед и пръскаше подобна на ореол аура в горната граница на атмосферата. Подслонени под яркия блясък, се намираха алпийските гори, генномодифицирани земни иглолистни, които бяха засадени на планетата като жив и цветен маяк, видим от стотици километри. Тя се усмихна към дърветата като на стар приятел, благодарна за уюта, който носеха тези стари познайници.

Хиперплъзгачът потъна обратно в горната атмосфера и върху климатичния радар започнаха да проблясват призрачни сини и зелени вълни, обозначаващи покачващото се напрежение извън корпуса. Жюстин отново удължи крилете и ги оформи в широк делтоид. Малко след това предните върхове се врязаха дълбоко във въздуха и пилотската кабина започна да вибрира. Аеродинамичните сили започнаха да надделяват над балистичния устрем.

Жюстин бавно се отърси от летаргичната замечтаност, която я бе обхванала по време на полета й над вулкана. Имаше да взима решения от практическо естество. От тази височина можеше лесно да се носи четиристотин — петстотин километра и да се отдалечи от вулкана. Ако се насочеше напред обаче, щеше да се озове насред планините Десо, а на север или юг щеше да попадне отново в разделените криле на бурята. Трябваше да се съобрази и с разстоянията. Колкото по-надалече отлетеше, толкова повече време щеше да отнеме на кервана да я достигне. Тя промени насочването на плъзгача. Изправи носа нагоре, така че въздухът да убие скоростта й. Спускането й се забави. Тя се задържа успоредно на склона под нея и запази височината над повърхността му. Докато преминаваше през нивото на ледниковия пръстен, около нея запламтяха облаци, обхванати от огньовете на ярката бяла светлина. Когато хиперплъзгачът излезе изпод тях, вече беше над иглолистните гори. Виждаше затревените площи, които се простираха отвъд. Кацането щеше да е лесно, но все пак беше доста високо. И щеше да е студено.

Тревните площи ставаха все по-тучни и зелени с напредването й. Ветровите завихряния от по-ниските склонове започнаха да влияят на хиперплъзгача и да го разтърсват с нарастваща сила. Сред тревите се появиха петънца от храсти и дървета, които бързо прераснаха в гъста тропическа дъждовна гора, оформила непрекъсната пола около източната основа на вулкана. Тя погледна надолу и видя малките черни точки на прехвърчащите между дървесните корони птици. Вече се намираше на осемстотин километра по права линия от точката си на излитане. Керванът трябваше да измине целия път около Монс Зевс, преди изобщо да достигне Херкуланум. Жюстин въздъхна и насочи хиперплъзгача надолу, към балдахина на дъждовната гора.

От това разстояние не изглеждаше толкова гъста, колкото й се бе сторила. Имаше голи местности, плитки долини със сребърни потоци, в които почти нямаше дървета, линии от опасни чукари. На няколко пъти видя животни, които се надбягваха сред голите простори. Проектът на Съвета за биосферно съживяване на Федерацията определено бе успял тук.

Радарът премина към режим на повърхностно картографиране. Жюстин търсеше достатъчно голяма повърхност, на която да кацне. Въпреки че при екстремни обстоятелства хиперплъзгачът можеше да кацне и върху сто метра, тази възможност не я привличаше. За щастие сканирането откри прав коридор на две мили напред и на север. Тя изви носа на хиперплъзгача и го насочи натам. Голата земя се виждаше лесно сред дърветата. Като че ли в края на първата третина имаше скална буца. Нищо особено опасно. Когато превключи радара на по-висока резолюция, той показа тясно плитко дере, което граничеше с едната страна на откритата площ. Тя активира пламъка, предшестващ кацането, сви отново крилете и увеличи издутината на плъзгача. Началото на дългата площадка се устреми към нея. Три от конзолните дисплеи се разкривиха в хаос от случайни цветове.

— Мамка му!

Е-кономът й реагира бавно. Докладва повреда в няколко от процесорите на бордовата система, дори имплантите й не функционираха нормално.

— Какво става? — настоя тя. Виртуалните й ръце примигнаха и изчезнаха.

Порив на вятъра наклони хиперплъзгача надясно. Тя изпъшка смутено, когато пилотската кабина се наклони. Дисплеите по конзолния екран показваха пълен хаос.

— Повсеместна електронна повреда на системите — каза е-кономът. — Започвам процедура по компенсиране, за да възстановя базовите функции.

Ръцете се появиха отново във виртуалното й зрение.

— Имате контрол.

Жюстин противодейства механично на опасното завъртане с просто извиване на крилете. Малкият съд реагира мудно и я принуди да подсили маневрата. Тя вдигна поглед от конзолата и изруга. Вече беше над чистата площ и бързо губеше височина. Всичките дисплеи на екрана се бяха стабилизирали. Контролната повърхност отново реагираше мигновено.

Започна процедурата по кацане. Крилете се завъртяха на почти деветдесет градуса и убиха останките от скоростта на хиперплъзгача. Той започна да се спуска, сякаш бе направен от олово. На двадесет метра от повърхността, почти без инерция, тя отново промени формата на крилете. Те се разгърнаха рязко в огромни вдлъбнати триъгълници и повдигнаха кораба максимално, доколкото позволяваше ниската скорост. Опорните колела за приземяване докоснаха повърхността и отскочиха. В следващия миг тя подскачаше по неравния терен в продължение на четиридесет метра, преди колелата най-накрая да спрат. Крилете и стабилизаторът се свиха обратно в пъпките си.

Жюстин въздъхна дълго и с облекчение. Покривалото на пилотската кабина изсъска с отварянето на печата и се отдели нагоре. Модифицираната пластмаса се оттегли от ръцете й и тя пусна ръкохватките. Откачи стегите на шлема си и го свали. От устните й се изтръгна нервен смях и тя разтърси мократа си от пот коса. Всички електронни системи на хиперплъзгача бяха отново на линия.

Машината бе кацнала върху лек наклон, покрит с трева и някакво растение с пурпурни листа, които бяха достатъчно дълги, за да се отъркат в дъното на корпуса. На двадесет метра от лявата й страна ромолеше поточе. Горещият влажен въздух вече я караше да се поти. Над нея пищяха птици. Обграждащата я стена от дъждовни гори беше обвита в дебели лиани, от които се подаваха милиони миниатюрни лавандулови цветчета.

Жюстин се спусна от пилотската кабина и скочи на повърхността, описвайки елегантна нискогравитационна крива. Чак тогава мащабът на това, което бе постигнала, я разтърси. Краката й се подкосиха и тя падна на колене. Сълзи замъглиха очите й, смееше се и плачеше едновременно, докато раменете й се тресяха неудържимо.

— О, Исусе, направих го — изхлипа тя. — Направих го, направих го, по дяволите, направих го.

Смехът й ставаше истеричен. Стисна шепа трева и опита да се успокои. От много време не се бе отдавала на първични емоции както сега. Това беше явен знак за младостта й.

Дишането й се стабилизира и Жюстин прокара опакото на дланта си през очите си, за да избърше сълзите. Изправи се на крака, като внимаваше да не извършва внезапни движения. В тази гравитация инерцията правеше всяко нормално помръдване опасно. Няколко птици махаха с криле над нея, но с това се изчерпваше цялото движение. Слънцето грееше високо и я принуждаваше да присвива очи. Кожата й щипеше заради топлината. Най-неприятна обаче беше влагата.

Тя издиша бързо и започна да се бори с кожения летателен костюм. Е-кономът й задейства локатора на хиперплъзгача. Зад отворената пилотска кабина, подобно на разширяваща се зеница, в корпуса се разтвори малък отсек и навън се плъзнаха блестящите гънки на голям балон. Те се издуха бързо и се издигнаха в яркото сапфирено небе, а след балона се понесе антена от тънка въглеродна жица.

Жюстин се увери, че предавателят работи, докато се мажеше с лосион против изгаряне. Не свали ботушите си, но бързо се отърва от летателния костюм за сметка на прости бели шорти и подходяща тениска. Всички членове на ескорта се кълняха, че тук няма опасни животни, не и на Великата триада. А барсумианците и странните им същества бяха на хиляди мили от другата страна на Дъбово море. В такъв случай трябваше да е в безопасност дори в тези дрехи.

Сложи мултифункционалното си устройство на китката — бронзова гривна от квазиметал с инкрустирани по края изумруди, подарък от последния й съпруг. Той й се бе присмивал, задето използваше допълнителните му възможности, за да се ориентира по време на големите разпродажби. Това влошаващо се чувство за хумор бе ускорило развода им с няколко години.

Гривната се сви леко и свърза и-точките си с ОВ-татусите й. Е-кономът й се разгърна от имплантите й в по-голямата система, където възможностите му нараснаха неколкократно. Тя му нареди да отвори багажното отделение на хиперплъзгача под пилотската кабина и провери екипировката и провизиите си. На колите, отговарящи за прибирането, най-вероятно щеше да им отнеме около три дни, за да я достигнат. Разполагаше с достатъчно храна за седмица и обезводнени порции за още тридесет дни, въпреки че се надяваше да не й се налага да прибягва до тях.

В най-предната част на отделението имаше кутия с охладена бутилка шампанско в термална обвивка и опаковка шоколадови бонбони, оставени от туристическата фирма. Изкуши се, но първото нещо, което извади от личния си куфар, бяха очилата — скъпа, специално изработена стоманена лента, която пасваше удобно на лицето и се приспособяваше към кожата. След това измъкна отпусната стара бушменска шапка. Беше я взела преди десетилетия от Австралия. Глупавото старо нещо бе посетило по-голям брой планети, отколкото повечето хора и бе избледняло почти до бяло от светлината на различните слънца.

— Добре, какво се случи с електрониката? — попита тя е-конома, докато отваряше бонбоните. Бяха започнали да се топят в жегата.

— Причината за отказа на системите е неизвестна. Бордовата система не разполага с диагностичните способности, за да направи подробен анализ.

— Трябва да има някаква следа.

— Изглежда като външна намеса. Регистрираният ефект е подобен на ЕМ-импулс.

Жюстин се огледа стреснато с полуизядена шоколадова ягода в ръка.

— Някой е стрелял по мен?

— Това не ми е известно.

— Дали може да е било природен феномен?

— Неизвестно.

— Но възможно ли е?

— Тази система не разполага с информация за възможни природни причинители.

— Можеш ли да засечеш някаква ЕМ-активност?

— Не.

Жюстин огледа по-внимателно ограждащите я дървета. Не беше изплашена, а по-скоро раздразнена. Просто не беше свикнала да получава несигурни отговори от е-конома си. Цялото човешко знание беше достъпно в реално време във Федерацията. Тук обаче, откъсната от унисферата, информацията беше по-оскъдна, по-ценна стока. Макар и малка, възможността някой да бе стрелял по нея съществуваше.

На първо място, имаше ги Пазителите на себесъщността, които бродеха из планетата според собствената си воля. Както всички знаеха, те бяха добре въоръжени и склонни към насилие. Освен тях имаше и други хора, местни, които можеха да изкарат много пари, като възстановят импланта с памет на мъртъв пилот. Фамилиите плащаха големи такси, за да са сигурни, че последователността на съзнателния живот на загубения им любим роднина няма да бъде прекъсната при изграждането на нов клонинг. Хиперплъзгането беше несравнимо опасно и всяка година загиваха десетки пилоти. Имплантите на повечето биваха откривани и връщани вкъщи от туроператора. Въпреки това всеки, който се отклонеше драматично от курса си, преди да се разбие, рискуваше да остане загубен за много дълъг период. Местните, намерили мястото на катастрофата, ги очакваше щедра награда, след като се справеха с отвратителната задача да изрежат клетката с памет от трупа. Така че със сигурност не беше невъзможно да съществуват групи, чиято дейност се състоеше в улесняването на някои катастрофи.

Ако ЕМ-импулсът наистина целеше да я свали, нападателите й бяха пълни некадърници, помисли си тя.

В дъното на багажното отделение имаше малък йонен пистолет за „личната й безопасност“, в случай че мястото на кацане се окажеше враждебно. Никой от кервана не бе обяснил какво точно се има предвид под „враждебно“. Неизреченото намекваше за диви животни. Тя погледна замислено обезопасената ниша и нареди на отделението да се затвори и заключи. Ако по петите й имаше престъпна банда, тя нямаше никакъв шанс, въоръжена или не.

— Време е да разберем — каза Жюстин на хиперплъзгача. Гласът й звучеше много високо в дългото спокойно сечище.

Тя напълни манерката си от потока. Полуорганичната запушалка засмука леко калната течност и веднага я филтрира и охлади. След това Жюстин тръгна между дърветата, използвайки инертната гид-функция на китковото устройство.

Отне й доста време, за да открие точката, от която бе дошло смущението, на около хиляда метра. Храсталаците бяха доста буйни на места, а там, където бяха ниски, лианите запълваха процепите между дървесните дънери. Целият маршрут сякаш беше едно голямо отклонение от пътя. Нямаше никаква следа от пътеки, човешки или животински. Не чуваше и гласове.

Когато наближи, почувства страх. Бе взела прибързано твърде много решения. Мисълта за пирати и конспирации бе взела превес в стимулираното й от адреналин настроение. Сега отново беше в нормалния свят. Горещина, пот, нуждата да отърсва листата на лианите от лицето си през цялото време. Ботушите й потъваха във влажната торфена почва. Единственото преимущество на преминаването през тази джунгла беше липсата на насекоми, или поне на такива, които пируват върху човешка плът. Екипът по съживяването не бе внесъл никакви видове. Имаше много малки многокраки бръмбари, които щъкаха в краката й, и много от тях й изглеждаха чуждоземни. Доста от растенията със сигурност не бяха дошли от Земята.

След около двадесет минути Жюстин просто спря. Вече се чувстваше абсурдно. Наоколо нямаше следа от каквато и да е човешка активност. Ако банда от пирати-ловци се промъкваше през дърветата към мястото на кацане, то се справяха много зле с проследяването й, тъй като тя вървеше право към тях.

— Отчиташ ли нещо? — попита тя е-конома.

— Сензорите на тази система засичат слаба електромагнитна активност — отговори той. — Затруднявам се с проследяването на произхода й. Изглежда, че действа според редовен цикъл.

— Някакъв радиосигнал?

— Не. Многочестотна емисия, няма характерна модулация.

— Енергиен взрив може би?

— Подобен източник би отговарял на информацията от сензорите.

— Какво оборудване може да произведе подобен ефект?

— Това не ми е известно.

— Добре, откъде идва? Покажи ми графика.

Е-кономът разгърна проста карта във виртуалното й зрение. Жюстин започна да върви и да отмества с ръце лианите.

— Емисията току-що се повтори — каза е-кономът й, след като тя измина около петдесет ярда. — Този път беше много по-силна. Сензорите отчитат известна остатъчна активност. Не може да се приложи модел.

— Все още ли вървя в правилната посока?

— Да.

— Ами продължителността на импулса? Съответства ли с този, който удари хиперплъзгача?

— Доста е близка.

Дърветата сякаш се разредиха малко. Или просто си въобразяваше. Храстите и лианите определено не намаляваха. Краката й бяха покрити с дълги драскотини.

Наложената върху зрението й карта избледня.

— Какво става?

Е-кономът й не отговори. Тя спря и погледна към гривната си. Малката светлина на захранването зад един от изумрудите мигаше в червено.

— Презареждане готово — обяви рязко е-кономът й.

— ЕМ-импулсът ли те удари?

— Не успях да съхраня информация за събитието. Друг импулс е най-очевидната причина.

— Можеш ли да се предпазиш от следваща атака?

В отговор получи тишина.

— По дяволите — измърмори тя. Любопитството й обаче беше събудено. Наблизо имаше нещо и това не бяха пирати.

За малко да го пропусне. Лианите покриваха почти изцяло ниските стени и малката сграда под тях изглеждаше просто като непроходим зелен гъсталак. Вратата обаче бе хлътнала навътре и образуваше тъмен процеп сред листата.

Жюстин вдигна слънчевите си очила нагоре за миг, за да огледа сградата. Със сигурност не беше къща. Беше твърде малка за това. Просто обикновено квадратно убежище със страна пет метра и наклонен покрив, високо не повече от три метра в най-високата си точка. Когато издърпа дебелите снопове увивни растения от стената около вратата, Жюстин видя, че повърхността под тях е от някаква сива метална сплав. Обикновени панели, закрепени върху метална рамка и сглобени за няколко часа. Можеше да е направено навсякъде във Федерацията, дори на Далечината разполагаха с възможностите, за да го произведат. Съдейки по вида на материала и растителността, прилепнала по него, убежището се намираше тук от десетилетия.

Не намери ключалка, затова опря рамо в изкорубената врата и натисна. След няколко напъна тя се отвори широко. През отвора нахлу светлина. Прозорци нямаше. Подът представляваше единичен лист от ензимноподсилен бетон, влажен и изронен. В средата имаше черен цилиндър, широк малко над метър и висок осемдесет сантиметра. Когато се приближи до него, видя, че всъщност е вграден в бетона, така че истинската му дължина беше загадка. Материалът, от който бе направен, приличаше на тъмен метал. От върха му излизаха две връзки тънки червени кабели и се спускаха към пода, където изчезваха в полупрозрачен диск, широк половин метър. Докато го разглеждаше, тя забеляза, че той също е вложен в бетона. Сияеше със слаба яркочервена светлина, която идваше някъде от дълбоко, сякаш много под бетонния под.

В главата й се събудиха спомени и Жюстин присви очи към диска. Не беше сигурна защо запазва толкова много от миналото в главата си, когато се подмладява. Беше виждала нещо подобно преди. Много от сградите на Земята използваха подобни устройства за резервно захранване — места като болници, полицейски управления и центрове за контрол на превозите. Твърд кабел за пренос на топлина потъваше на километри в земната кора, където геотермалната енергия можеше да бъде уловена. Тези машини не произвеждаха големи количества електричество, само толкова, колкото да поддържат жизненоважните системи във функционално състояние по време на извънредна ситуация.

Какво, по дяволите, прави това посред джунглата, на половината разстояние до най-големия вулкан на Далечината?

Тя се загледа в кабелите, които най-вероятно бяха свръхпроводници. Цилиндърът, който захранваха с енергия, трябваше да е източникът на ЕМ-импулсите. Цялата тази система очевидно беше тук от много време, поне няколко десетилетия, дори доста по-дълго. Със сигурност никой не бе минавал оттук с години, а и бетонът не се трошеше за една нощ. „Какво ли може да изсмуква толкова много електричество година подир година?“

Объркването й бе заменено от изненада, когато осъзна, че цилиндърът не може да е нищо друго освен нулева д-яма. Това бяха съвършените устройства за складиране на енергия и като такива намираха много малка употреба във Федерацията, просто защото много малко хора се нуждаеха да складират толкова мощност. ТСП ги използваше като резервни източници на енергия за червеевите портали, но тя не можеше да се сети за друга организация, търговска или правителствена, която да им е намерила приложение. Тези механизми бяха обект на интерес за физиката — бездънни дупки с нулеви размери във време-пространството, които можеха да се пълнят вечно с енергия. Теоретично в тях можеше да се побере неограничено много енергия, при условие че сдържащото квантово поле е достатъчно силно. След десетилетия на непрекъснато зареждане от кабела за обмен на топлина, този диск вероятно беше натрупал енергия, измерима не в киловатчасове, а по-скоро в килотонаж.

Значи една нулева д-яма бе изпуснала ЕМ-импулса… Незащитена д-яма!

Жюстин бързо излезе от убежището. Ако наистина около ямата нямаше щит, електромагнитната емисия щеше да е достатъчно мощна, за да увреди нервната й система в момента, в който квантовото поле се подготвяше да поеме новия заряд.

Тя се отдалечи бързо, още по-озадачена, след като бе открила източника. Бе изминала неколкостотин ярда, когато започна да вали. Бурята, разделила се на две около вулкана, най-накрая я беше настигнала.

Казимир Макфостър наблюдаваше как момичето изважда от отделението, отворило се под пилотската кабина на хиперплъзгача, кълбо от лъскава синя пластмаса с размерите на юмрук. Той се бе подслонил зад един фиников храст на петдесет метра от приземената елегантна машина. Дъждът ръмеше по главата му и по листата. Той не му обръщаше внимание, беше израснал в този климат. По това време на годината всяка сутрин имаше бури. До един час вятърът щеше да издуха дъждовните облаци и остатъкът от деня щеше да е безмилостно горещ и влажен.

Момичето небрежно хвърли топката през рамо и след това издърпа цилиндрична торба от отделението. Остана впечатлен, защото торбата беше огромна и явно тежеше доста. Въпреки непохватността, с която я носеше, жената я вдигна без проблеми. Беше силна. Всички чуждоземци бяха силни, знаеше го. Това, за което не бе подготвен, бе красотата й.

Час преди това видя как хиперплъзгачът преминава през небето — обикновен кръстовиден силует, очертан в черно върху сапфиреното небе.

Гледката го омая, машината беше толкова грациозна и елегантна. Всички разкази и уроци за Федерацията и особеностите й не го бяха подготвили достатъчно за това. Беше истинско откровение за него, че една машина може да изглежда толкова самоуверена, не само на външен вид, но и в действията си. Машините, каквито ги познаваше Казимир, бяха груби и служеха единствено за работа.

От наблюдателницата си върху скалата от изстинала лава той съзерцаваше как плъзгачът се спуска все по-ниско над джунглата. Машината трепна несръчно веднъж, и то само за миг. След това крилете й се поместиха като криле на сръчна птица и тя кацна върху откритото пространство. Казимир остана неподвижен и втренчен в точката зад дърветата, където апаратът бе изчезнал от погледа му. На лицето му грееше глупава усмивка. Отне му известно време, преди да осъзнае, че върху скалата е уязвим. Харви щеше да го порицае неумолимо за подобна грешка, също така щеше да намали дажбите му, за да подчертае поуката. Предполагаше се, че отдавна е преминал възрастта, в която му е позволено да допуска подобни глупави грешки. Ето защо беше сам навън на този последен обход, с който да докаже, че е овладял дивото. След като се завърнеше при клана си след още петнадесет дни, щеше да е готов да се присъедини към битката срещу извънземното чудовище. Но не и ако се размотаваше като новак първа година и чакаше някой случайно преминаващ враг да се прицели в лесната мишена.

Казимир се спусна от скалата и отново се скри в храстите. Замисли се за момент и определи позицията на хиперплъзгача в съзнанието си. Вече бе готов да се ориентира между дърветата и да вдигне тревога при наличие на врагове. Беше напълно съсредоточен върху задачата си.

Докато се придвижваше бавно и безшумно към покрайнините на сечището, където бе кацнал хиперплъзгачът, дъждът валеше силно. Вече не можеше да вижда, затова намери подслон на прикрито място и се установи, за да огледа красивия летателен съд. Момичето се появи след няколко минути. Намръщи се срещу дъжда, докато крачеше бързо към дърветата. Беше облечена оскъдно, върху стройната й фигура имаше няколко бели парчета плат. Беше толкова красива. Като ангел, помисли си Казимир. Ангел, слязъл от небето.

Синята топка, която бе захвърлила на земята по-рано, започна да се надува. Тънката пластмаса се занагъва в странно оформени издутини. Минута по-късно кълбото се бе трансформирало в грудковиден полусферичен подслон, широк четири метра в основата си. Имаше само един отвор и приличаше на подута палатка. Казимир кимна одобрително. Неговият подслон за през нощта представляваше малък сак от видоизменяща се мембрана, която можеше да надуе с малко електрически ток. Вечер го пазеше от студа и влагата, но не беше достатъчно голям, за да се движи вътре. В сравнение с него това беше цял дворец.

Момичето влезе забързано в палатката. Казимир видя гримасата й, когато свали окъсаната прогизнала шапка от главата си и прокара ръцете си през също толкова мократа си бяло-руса коса. Бръкна дълбоко в цилиндричната торба, извади хавлия и започна да се бърше енергично.

Всяко нейно движение омагьосваше Казимир. Тя имаше дълги, идеално оформени крайници. Омайваше го начинът, по който държеше главата си — гордо, но нито за миг арогантно. Не и тя. Не и ангелът.

След време тя приключи с хавлията и отиде до отвора на дебелата палатка, за да погледне навън. Казимир сдържа дъха си, докато момичето гледаше към гъстия храсталак, който го скриваше. После тя се усмихна свенливо и изведнъж вселената стана по-щастливо място.

За миг.

— Сигурно е доста неудобно да клечиш зад този храст — каза тя. — Защо не излезеш на открито?

Сърцето на Казимир затуптя силно. Тя говореше на него, сигурно знаеше, че е там, през цялото време. Той се ядоса, задето някой се присмиваше по подобен начин на уменията му. Ала въпреки това ангелът все така гледаше към него с наклонена на една страна глава и очаквателно изражение. Всъщност тя не му се присмиваше, реши той.

Надигна се и се огледа на всички страни. До някаква степен очакваше вражеските ловци да са там, да го чакат ухилени. Но навън нямаше никого. В такъв случай Казимир беше изправен пред прост избор — да се обърне и да избяга и никога повече да не види красотата й или да се приближи и да й позволи да го зърне, на което тя очевидно бе способна и сега.

Той тръгна към синьото полукълбо все така предпазливо. Докато се приближаваше, ангелът го наблюдаваше с непроницаемо изражение. В едната си ръка държеше тънък цилиндър. Казимир разбра, че това е някакво оръжие.

— Другарите ти не са наоколо, нали? — попита тя.

— Аз крача сам из тази гора. Не се нуждая от помощ, за да оцелея тук.

Това, изглежда, я развесели.

— Разбира се. — Прибра дискретно оръжието в някаква торбичка на колана си. — Искаш ли да се скриеш вътре от дъжда? Има достатъчно място.

— Много си мила. Благодаря ти.

Когато се шмугна в палатката, изведнъж се почувства пометен от присъствието й. Очите му обходиха гладките контури на интериора, докосвайки всичко, но не и нея.

— Казвам се Жюстин — каза нежно тя. В гласа й звучеше колебание, сякаш беше също толкова объркана като него.

— Казимир — каза той. — Как разбра, че съм тук?

Тя вдигна тънката си ръка и потупа с пръст точно по дясното си око.

— Имплантите ми позволят да виждам в инфрачервения спектър. Тялото ти сияеше доста ярко. — Устните й трепнаха. — Доста си горещ.

— О… — Бе направил глупавата грешка да проследи с очи движението на ръката й и сега не можеше да отдели поглед от лицето й. Очите й бяха светлозелени, а миглите над тях — дълги и тънки. Имаше широки изпъкнали скули и донякъде плоска брадичка. Над влажните й устни беше разположено красиво чипо носле. Всяка от чертите й беше изящна, но заедно те й придаваха красота, която той със сигурност не можеше да опише. Безупречната й кожа имаше цвета на бледа смес от злато и мед, каквато Казимир не бе виждал никога. С изненада установи, че бе много млада, близо до неговите седемнадесет години. Въпреки това бе управлявала хиперплъзгача през бурята. Смелостта и таланта, които този подвиг изискваше… Той отново вторачи поглед в краката си, осъзнавайки бездната, която ги делеше.

— Ето — каза тя и му подаде хавлията, която държеше. — Ти си по-мокър и от мен.

Казимир погледна за миг объркано към кърпата, преди да свали раницата.

— Благодаря ти.

Попи влагата от лицето си и след това се измъкна от кожената си жилетка. Докато се бършеше, тънката материя на хавлията изсмука капките от гръдния кош и гърба му и изсуши безупречно кожата му.

Жюстин бръкна в торбата си и извади още една хавлия за себе си. Той чувстваше любопитния й поглед върху себе си, докато сушеше краката и глезените си. Затова спря до коленете, без да вдига поличката си, за да подсуши бедрата си. И без това платът беше почти непромокаем и не беше пропуснал много вода.

— Какъв тартан^[2] е това?

Той погледна към каретата в смарагдови и медни цветове и се усмихна гордо.

— Аз съм Макфостър.

Жюстин издаде звук, който подозрително напомняше сподавен смях.

— Съжалявам — каза тя извинително. — Само че с този цвят на кожата ми е малко трудно да си те представя като член на клан.

Казимир се намръщи. Кожата му беше наситенокафява. Допълваше я гъста абаносова коса, която той поддържаше дълга и вързана с алена лента. Как можеха цветовете да му попречат да бъде член на клана? Сред клановете имаше представители на повечето етнически групи от Земята. Баба му постоянно разказваше очарователни истории от ранния живот на нейната баба в Индия.

— Не разбирам. Предците ми са били сред първите семейства, спасени от Брадли Йохансон.

— Йохансон? Май не си говорим за шотландски кланове, а?

— Какво е „шотландски“?

— Няма значение. — Тя погледна през процепа навън към нестихващия порой от топъл дъжд. — Изглежда, че ще прекараме известно време заедно. Разкажи ми за клана си, Казимир.

— Дъждът ще продължи само час.

— Колко дълга е историята ти?

Той се усмихна широко и усети топлина в себе си, когато тя му отговори с усмивка. Ангелът беше така болезнено красив, че всяка причина да остане близо до нея беше добре дошла. Сякаш прочела мислите му, стената на палатката до него се размърда и се изтегли във формата на диван. Те седнаха заедно върху него.

— Разкажи ми — подкани го тя. — Искам да науча за света ти.

— Ти ще ми разкажеш ли за твоя свят?

— Да.

Той кимна, зарадван от обещаната размяна.

— На Далечината живеят седем клана. Заедно образуваме Пазителите на себесъщността.

— Чувала съм за тях — промърмори тя.

— Ние сме тези, които стоят между Звездния странник и съсипването на човечеството. Само ние от цялата раса виждаме заплахата, която той ни е донесъл със сенчестите си измами и манипулациите си на суетни мъже и жени. Брадли Йохансон отвори очите ни за истината много отдавна. Един ден, благодарение на него, ще помогнем на тази планета да получи своето отмъщение.

— Това звучи като нещо, на което си бил научен, Казимир.

— От мига на първото ми дихание знам кой съм и срещу какво трябва да се изправя. Нашето бреме е тежко. Никой от чуждоземците не вярва в каузата ни, а освен това сте слепи за извънземната отрова. Въпреки това ние устояваме заради вярата и благодарността си. Брадли Йохансон е нашият спасител и един ден цялото човечество ще го нарича свой спасител.

— Как ви е спасил?

— Както е бил спасен и той. Със скромност и добрина. Той дошъл заедно с първите заселници на планетата и започнал да изследва извънземния кораб.

— Чувала съм за това — каза Жюстин. — Бил е директор на изследователския институт „Мария Селесте“, нали така?

— Да. Хората казват, че корабът е пуст, изоставена и празна развалина. Не е така. Извънземното иска човечеството да вярва в това. То е оцеляло след катастрофата.

— В онзи кораб-ковчег има живо извънземно?

— Преди е било там, но е преминало във Федерацията преди много време и сега се движи сред нас, невидимо и зло.

— Наистина ли? Значи никога не си го виждал с очите си?

— Никога не съм напускал Далечината. Но един ден, когато машинациите му узреят, Звездния странник ще се върне. Надявам се, че това ще се случи в моя живот. Иска ми се да бъда част от победата над него.

— Как изглежда то?

— Никой не знае как изглежда, дори Брадли Йохансон не е сигурен. Може да го е виждал, но не си спомня. Много от старите му мисли изчезнали, когато е бил освободен.

— Добре, значи този Звезден странник е оцелял след катастрофата. Какво се е случило след това?

— Той предизвикал пламъка от слънцето на Далечината, за да привлече нищо неподозиращите хора тук. Когато Брадли Йохансон се заровил в тайните на кораба, той събудил Звездния странник и бил поробен от него. В продължение на много години му служил с всички сили и му помагал да разпространи влиянието си във Федерацията. Шептял в сърцата на властимащите, давал лъжливи обещания и оформял бъдещите събития. Но Звездния странник не познавал тази част от Галактиката и се притеснявал от другите раси, които я населявали и можели да попречат на целите му. Не всички от тях били невежи и горделиви като нас. То изпратило Брадли на Силвъргалд, за да получи преки впечатления от силфените и да докладва обратно откритията си. Но силфените са по-мъдри от хората и Звездния странник. Те видели оковите, които били омотани около съзнанието на Брадли, и го освободили.

— А, освобождението.

— Да. Те го изцелили. Освободени, някои мъже биха избягали от подобен ужас, за да останат свободни. Брадли обаче знаел, че съществува много по-голяма заплаха. Той каза, че за да успее злото, е нужно само порядъчните хора да не правят нищо.

— Брадли Йохансон е казал това, така ли?

— Да. Той се върнал на Далечината и освободил онези, които били поробени от Звездния странник. Това били седемте фамилии, които прераснали в днешните кланове.

— Разбирам. — Гласът й беше сериозен.

Казимир я погледна нетърпеливо. Лицето й беше дълбоко замислено. Това го натъжи. Прекрасното й лице трябваше да познава само щастието. Та нали беше отдал живота си в защита на нейния живот и тези като нея?

— Не се тревожи — каза й той. — Ние ще те предпазим от Звездния странник. То няма да успее. Тази планета ще бъде отмъстена.

Тя наклони главата си настрана и се загледа продължително и замислено в него.

— Наистина го мислиш, нали?

— Да.

Поради някаква причина отговорът му я обезпокои.

— Това е нещо много благородно, Казимир. Благородството създава родство, което не може да бъде лесно разрушено.

— Звездния странник никога няма да поквари верността към клана ми и нашата кауза.

Жюстин сложи дланта си върху ръката му.

— Уважавам това.

Казимир опита да й се усмихне уверено, но тя изглеждаше все така тъжна, а допирът с нея, макар и лек, го разсейваше твърде много. Беше толкова близо. А никой от двамата не беше особено облечен. В съзнанието на Казимир започнаха да проникват похотливи, но пълни с чудеса мисли.

Жюстин стисна леко ръката му и внезапно се огледа.

— О, виж, спряло е да вали. — Тя се изправи и отиде до входа. — Слънцето отново се вижда.

Усмивката й беше очарователна. Отново беше ангел.

Казимир се изправи и отдели миг, за да облече отново жилетката си. Излезе навън и застана зад нея, докато тя слагаше стоманена лента на лицето си. Стана му неприятно, че вече не може да вижда очите й. Бялата й тениска беше почти прозрачна на слънчевата светлина. Беше висока колкото него.

— Наистина ли прелетя над вулкана? — попита той припряно.

— Аха.

— За това сигурно трябва много кураж.

Тя се засмя.

— Просто глупост, предполагам.

— Не. Ти не си глупава, Жюстин. Не и това.

Един от пръстите й се изви около върха на очилата, тя ги свали леко надолу и се вгледа в него над тях.

— Благодаря ти, Казимир. Това беше много мило.

— Какво беше чувството?

— На лудост! Великолепно! — Тя бутна очилата си обратно нагоре и започна да му разказва за полета.

Казимир слушаше, запленен от света, който му беше също толкова чужд като този на Звездния странник. Жюстин живееше идеалния живот. Радваше се, че това е истина, че хората са могли да достигнат това състояние. Може би един ден, когато Звездния странник бъдеше победен, всички щяха да живеят като нея.

Реши, че съдбата е предрешила срещата му с нея. Това видение, личният му ангел бе дошъл, за да му покаже, че е правилно да се опитва да защити човечеството. Тя бе неговото вдъхновение, неговото собствено чудо.

— Сигурно си много богата — каза той, когато тя приключи с историята си за кацането. — За да можеш да си позволиш подобна машина, която няма друга цел, освен да ти достави удоволствие.

Тя небрежно сви рамене. Двамата се бяха излегнали на брега на малкия поток, който клокочеше през сечището.

— Предполагам, че всеки, който идва на Далечината, е богат. Да стигнеш дотук не е лесно. — Тя наклони глава назад, за да се полюбува на туфестите облаци, които се носеха из сапфирената купа на небето. — Със сигурност си заслужава. Твоят свят е странен и очарователен, Казимир.

— Какво смятат родителите ти за това, че идваш сама тук? И поемаш такива рискове. Този полет беше много опасен.

Главата й се изви рязко, сякаш въпросът я беше шокирал.

— Родителите ми? Я да видим. Родителите ми винаги са ме окуражавали да бъда себе си. Искаха да живея по най-добрия възможен начин. А това, Монс Херкуланум и ти, това трябва да е един от класическите мигове, които осмислят живота и ти дават увереност да продължиш и просто да преживееш това, което вселената може да ти предложи.

— И аз ли? Не мисля.

— Да, ти. Ето те насред собственото ти приключение, съвсем сам срещу всичко, което вулканът и земята могат да изправят срещу теб. Това те прави много по-смел от мен.

— Не.

— Да!

— Не!

Засмяха се заедно. Жюстин свали очилата си и му се усмихна топло.

— Умирам от глад — каза тя. — Какво ще кажеш да опитаме малко декадентска земна храна?

— Да, моля!

Тя се изправи рязко и забърза към плъзгача. Казимир я последва, удивен от височината, на която стройното й перфектно тяло се носеше над земята.

Те седнаха с кръстосани крака на земята и тя започна да го храни с различни хапки, нетърпелива да види реакцията му. Някои бяха вкусни, други — просто странни. Лицето му се изкриви, докато поглъщаше горещите лютиви меса.

— Отмий вкуса с това — каза му тя. Бялото вино, което му даде, беше леко и сладко. Той го опита преценяващо.

Следобеда изследваха джунглата около границите на сечището и се опитваха да отгатнат имената на растенията. Той й обясни целта на обхода му, за това как щеше да го подготви за трудните кампании срещу врага на всякакви терени, как показваше, че е усвоил всичко, на което учителите му можеха да го научат.

— Ритуал за възмъжаване — каза тя.

Той реши, че в гласа й има възхищение. На няколко пъти обаче, без тя да забележи, я бе хващал да му хвърля погледи. Той не се осмеляваше да направи същото.

— Трябва да знаем, че сме способни на това, което е нужно да направим.

— Казимир, моля те, не прави нищо прибързано. Не се налага да се доказваш, като поемаш рискове. Животът е твърде важен за това. Твърде къс е, особено тук.

— Ще бъда внимателен. Ще се науча да не прибързвам.

— Благодаря ти. Не искам да прекарам остатъка от живота си в тревоги за теб.

— Ще направиш ли нещо за мен?

На лицето й се появи игрива усмивка.

— Бих направила много неща за теб, Казимир.

Отговорът го изненада. Знаеше, че се е изчервил, докато обмисляше думите й. Беше сигурен, че няма предвид точно това, не и някой толкова мил и добър като нея.

— Моля те, не посещавай „Мария Селесте“. Знам, че много туристи го правят. Ще се тревожа за сигурността ти, ако го направиш. Влиянието на Звездния странник е силно около кораба му.

Жюстин се престори, че обмисля сериозно молбата му. За щастие старият кораб-ковчег така или иначе не влизаше в плана й. Беше странно, че заради искрената вяра на Казимир в съществуването на оцеляло извънземно в съзнанието й се промъкна слабо притеснение, което отказа да го напусне. Цялата тази работа беше поредната абсурдна легенда, която проклетите старци като Йохансон използваха, за да държат последователите си наблизо и в готовност да засвидетелстват верността си. Въпреки това звучеше толкова правдоподобно…

— Няма да отида — обеща сериозно тя. Облекчението по лицето му я накара да се чувства виновна.

През късния следобед напалиха огън. Казимир имаше старо енергийно острие в раницата си и изглеждаше решен да изтъкне уменията си за оцеляване сред природата. Затова тя се облегна назад и загледа как той изгражда голяма клада. Момчето свали малката си кожена жилетка и докато разнасяше пъновете, по кожата му изби пот. Гледката повдигна собствената й телесна температура с няколко градуса. Ниската гравитация със сигурност не бе попречила на тялото му да се развие до съвършенството на късните младежки години. За щастие не се опитваше да се прави на мачо, като например отстрелва птици, които после да изпекат на шиш. Беше напълно доволен да отворят още от хранителните й пакети. Големият огън им носеше просто топлина и удобство. Най-накрая тя отвори шампанското и двамата отпиха от скокливите златни пламъци, които проблясваха в палавите балончета на течността.

Казимир искаше вечерта да не свършва никога. Двамата седяха върху едно одеяло, докато слънчевата светлина се оттегляше от небето. След нея остана само проблясващият в пурпур ореол високо над западния хоризонт, образуван от последните лъчи, пречупени от ледниковия пръстен през стратосферата. После и той се сви и пукащият огън остана последният източник на светлина. Над тях блестяха платинени звезди. За първи път в живота си не ги възприемаше като заплаха.

Те говореха и пиеха, и опитваха екзотичната храна. През цялото време Казимир тихо и от все сърце боготвореше усмихващия се, великолепен ангел. Малко след залеза дивите пламъци на огъня се стопиха и оставиха след себе си хълм от светещи въглени.

На фона на това едва загатващо нощта сияние ангелът се изправи и застана над него. Тениската и шортите й проблясваха в пурпурно до гаснещия огън, а косата й се бе превърнала в златния ореол, който винаги си бе представял. Без да продума, тя отиде до полусферичната си палатка и изчезна в сенките, които обитаваха вътрешността й.

— Казимир.

С треперещи крака той се приближи до входа. Проблясъците на звездите му показаха, че половината под се е надигнал и е образувал гигантски матрак. Неговият ангел стоеше върху него. Беше просто силует в мрака. Тениската й лежеше смачкана в краката й на пода. Докато той гледаше, тя смъкна шортите си.

— Не се страхувай.

Казимир пристъпи в тъмнината. Нежни, чувствени ръце свалиха жилетката от раменете му. Невидими пръсти погалиха гърдите му, пропълзяха към кръста му и го накараха да въздъхне безпомощно. Разхлабиха колана му и махнаха поличката. Голият ангел пареше кожата му, когато се притисна към него.

Удивените викове на екстаз на Казимир отекваха из сечището дълго след като проблясващите искри на огъня най-накрая угаснаха.

Дори изолацията на кабината не можеше да защити Естела Фентън от рева на мощния дизелов двигател. Тя вдигна високо питието си, тъй като телмарският рейнджър се разтресе от край до край. Опита се да не разлее изтънчения плодов коктейл. Не се получи, затова изпи остатъка от течността на няколко бързи глътки. Със сигурност имаше водка, усещаше разливането на характерния хладен пламък.

Спасителните возила, изпратени от основния конвой, я бяха прибрали преди двадесет часа. Това я бе облекчило неимоверно много. Два дни и половина в гората с умерен климат се оказаха изпълнени с малко повече приключения в дивото, отколкото бе искала. Сега оставаше да намерят само приятелката й Жюстин. Конвоят бе засякъл сигналния маяк на хиперплъзгача. Местоположението бе предизвикало оживление и интерес сред екипажите. Явно малко хора успяваха да прелетят толкова надалеч, колкото нея.

След като натовариха плъзгача на Естела в складовата каравана, останалите пет спасителни коли се отправиха в търсене на последния си клиент. Въпреки че населението на Далечината бе запазило Монс Херкуланум като естествен див парк, през дъждовните гори имаше изобилие от пътеки, които возилата като телмарския рейнджър използваха по време на туристически експедиции. Те се разклоняваха в по-рядко използвани пътеки. Освен тях върху картата имаше и линии, отбелязани като „проходими маршрути“. Движеха се по един от тези маршрути вече цели три часа, пробиваха си пътя през лианите и храсталаците на джунглата. След това се изправиха пред истински тежката задача да изрежат нов път през дърветата.

Челната кола беше на петдесет ярда пред тях, предните й хармонични остриета пръскаха пред себе си гъсти облаци от натрошени дървени стърготини, докато си пробиваше с дъвчене път напред. След кратко наблюдение на напредъка й Естела отиде в дъното на кабината, където се зае да атакува охладения бар.

— След няколко минути трябва да сме там — извика шофьорът Кам Тонг.

Естела остави празната чаша и се вгледа през мехурестия щит към откоса от натрошена растителност зад водещото возило. Гъстите зелени стени от дървета и лиани свършиха рязко и те се озоваха на продълговато сечище. Хиперплъзгачът на Жюстин беше приземен непокътнат в средата на килим от тучна трева. Палатката й беше на няколко ярда от машината.

— Изглежда е добре — каза щастливо Кам Тонг.

— Никога не съм се съмнявала.

Спасителните коли набраха скорост и трусовете се увеличиха. Всички заедно надуха клаксоните си.

От палатката се показа глава.

— Това не е тя — възкликна Естела.

Беше момче на тийнейджърска възраст, което носеше старата окъсана бушменска шапка на Жюстин. Устата му се отвори широко при вида на големите превозни средства, които се носеха към него. Той извика нещо обратно в палатката. В следващия миг вече бе грабнал малка раница от земята и бягаше с всички сили към най-близките дървета. Естела се взираше след него с удивление. Момчето носеше дълга поличка в оранжево и зелено. Не, поправи се, шотландска поличка, можеше да види диплите. За малката му раница имаше завързана някаква кожена дреха. Той не спря да се озърта през рамо към возилата. Едната му ръка притискаше към главата му шапката, под която се спускаше черна коса.

Кам Тонг се смееше, докато спираше големият телмарски рейнджър зад хиперплъзгача. Усмивката на Естела се разшири, когато отвори вратата, за да слезе долу. В този миг от палатката излезе Жюстин. Единственото, което носеше, бяха оскъдни алени прашки и чифт слънчеви очила.

— Върни се — извика Жюстин в какофонията от тръбящи клаксони и скимтящи двигатели. — Не се страхувай. Те са ми приятели. О, майната му!

Тя сложи ръце на хълбоците си и се вгледа ядосано в спасителните коли.

Естела скочи ловко на земята. Усмивката й вече бе преминала в почти истеричен смях. Вратите на другите машини се отваряха, усмихнатите хора излизаха навън. Клаксоните все още бибиткаха ентусиазирано. Шантавото момче почти бе стигнало джунглата. Преследваха го насърчителни викове.

— Добър следобед, мила — каза весело Естела.

— Изплашихте го — каза обвинително Жюстин с нотка на болка в гласа.

Естела вдигна ръка към гърлото си с престорена театралност.

— Благодаря на небесата, че дойдохме тъкмо навреме, доколкото мога да видя. — Не можеше да спре да се смее. — Очевидно те спасихме от участ по-лоша и от смъртта.

— По дяволите! — Жюстин погледна за последен път към бягащото момче, което изчезна в зеленината, и вдигна унило ръка с надеждата, че той ще забележи безсмисления жест. Клаксоните утихнаха с изключването на двигателите, но сърцатият смях на екипажите звучеше все така силно в задушния въздух.

Жюстин се върна с тежки стъпки в палатката и грабна тънка вълнена жилетка. Естела я последва. Подовият матрак все още беше надут. Земята около него беше отрупана с хранителни пакети и няколко бутилки от вино.

— Не мога да повярвам на късмета ти — изкикоти се Естела. — Ще се оплача на туроператора. Единственото, което ме чакаше на мястото ми на кацане, беше една катеричка и съм съвсем сигурна, че беше гей.

Жюстин започна да закопчава жилетката си.

— Недей — каза раздразнено. — Казимир беше сладък.

— Да — беше.

— Не разбираш. — Тя вдигна шортите си. — Не беше само това. Исках да му покажа различна гледна точка към вселената от неговата, да го накарам да постави под въпрос това, което вижда.

— А, като — как се казва тази поза? И — не знаех, че може да стане и от тази страна.

Жюстин й изръмжа и излезе обратно. Нареди на палатката да се свие, което принуди Естела забързано да излезе през входа. Посрещнаха я широки разбиращи усмивки. Няколко от мъжете й намигнаха. Жюстин завъртя раздразнено очи, замисляйки се как изглежда всичко това за тях. После чувството й за хумор се върна и върху устните й се появи малка смутена усмивка.

— Какво правеше той тук? — попита Естела. — Намираме се насред нищото.

— Вече е нещо — отговори язвително Жюстин.

— Господи, какъв късмет. Ревнувам адски. Той изглеждаше божествено.

Жюстин стисна скромно устни.

— Наистина беше.

— Хайде, да намерим бутилка, трябва да отпразнуваме великата ти победа — най-дългия полет и най-великото кацане. Предполагам, че имаш нужда и да поседнеш, сигурно ти е трудно да вървиш нормално след всичките уроци, които си му преподала. — Тя погледна критично към палатката, която бе приключила със свиването си. Всички празни пакети и бутилки лежаха около нея, изхвърлени от смаляващите се стени. — Изобщо зърна ли външния свят?

— Има и такъв ли?

Естела се изкикоти диво и се закатери по късата стълба към кабината на телмара.

— Вярно ли е, че всичко се издига по-високо при по-ниска гравитация?

Жюстин не й обърна внимание и огледа плътната стена на джунглата за последен път. Нямаше и следа от него, дори в инфрачервения спектър. Беше го научила поне на това, ако не на друго.

— Довиждане, Казимир — прошепна тя.

Той беше там навън. Наблюдаваше. Вероятно се чувстваше малко глупаво. Но вероятно така беше най-добре. Бърза и чиста раздяла и златен спомен и за двамата. Без съжаления.

И може би, просто може би, го научих на нещо за истинския свят. Може би ще започне да поставя под въпрос идиотската доктрина на Пазителите.

В кабината се разнесе шумен пукот от тапата на бутилка шампанско. Жюстин се покатери вътре и затвори вратата. Отдаде се на насладата от хлада на климатика, който прогони тежката жега на джунглата.

Бележки

[1] „Мария Селесте“ — американски кораб, открит на 5 декември 1872 г. в Атлантическия океан непокътнат, но без екипаж. — Бел.ред. ↑

[2] Разноцветно кариран вълнен плат, характерен за Шотландия. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (6)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (6)