— Сред народа ми имаше истории за малки странни животни, които не били животни и понякога можело да бъдат видени в горите ни — каза Точий през превеждащата програма на системата. — Също така сме имали истории за гори, в които има други гори, скрити от обикновените пътешественици. Но когато сме навлезли в ерата на мисълта и науката, тези истории са избледнели и са се превърнали в легенди. Никой в модерните времена не е преживявал, което и да е от двете. Дори аз се отнасях към тях като към истории, родени в примитивното ни минало и използвани за обяснение на някакъв аспект от природата ни, или просто като предупреждение към по-младите семейни членове. Моят многоуважаван старши семеен родител беше този, който пося семето на съмнението в съзнанието ми. Точно преди да умре, ми каза, че е виждал малки не-животни и дори е пътувал по пътека към вътрешна гора преди много години, когато е бил съвсем млад, преди технологията да се разпространи повсеместно. Идеята, че легендите не са легенди и всъщност могат да бъдат преживяни, беше нещо, което не можех да пренебрегна. Скришно направих план, без да казвам на колегите си, и тръгнах към гората, откъдето старшият ми родител каза, че е посетил вътрешната гора. Прекарах много дни в проучване и най-накрая осъзнах, че не само съм се загубил, но и вече не съм в собствения си свят. И сега имам свои истории за разказване, които са по-велики от всички, събрани в архивите ни.

— Чакай — прекъсна го Орион. Върху обсипаното му с лунички лице цъфна усмивка. — Ти библиотекар ли си?

Системата избипка и каза:

— Подаден е нееквивалентен превод.

Точий продължи:

— Аз съм попечител на историята на нашата култура. Предавам историите за това, което е било и за това, което е могло да бъде, на младежите от много семейства. По този начин знанието не само се поддържа, но и бива оценено.

— Библиотекар! — ухили се Орион на Ози.

— Супер — каза Ози малко раздразнено. След като преводачът вече превеждаше всичко, което казваха на Точий, му беше все по-трудно и смущаващо да обяснява изблиците на смях у Орион. Момчето изглежда намираше голяма част от културата на Точий за удивителна. Ози трябваше да признае, че животът на извънземното изглежда доста, ами… морален и подреден.

— Как разбра, че си на друга планета? — попита Орион. — Твоят народ може ли да пътува в космоса?

— Осъзнах, че планетата е различна от моята чак когато видях слънце с различен цвят в небето и различни съзвездия през нощта — каза Точий. — Ние не можем да пътуваме в космоса.

— Защо не? — Орион махна към уредите, които Точий държеше в манипулаторната си тъкан. — Очевидно сте достатъчно напреднали технологично.

— Не изпитваме нужда да го правим. За нас е нелогично да изследваме без причина.

— Искал си да откриеш легендите — каза Ози. — Това не е ли безпричинно търсене?

— Да. И с това си желание демонстрирах огромно отклонение от моя вид. Ако беше нужно потвърждение на историята на старшия ми родител, тогава с колегите ми щяхме да започнем системно изследване. Аз влязох сам, защото вярвах, че колегите ми няма да проявят интерес.

— Диво! — Орион се кикотеше отново. Ози отново го стрелна с предупредителен поглед.

— Интересно ми е, че народът ти не намира космическите полети за нужни — каза той. — Ако сте достигнали високо технологично ниво, не сте ли се сблъскали с проблема на намаляващите ресурси?

— Не. Не строим нищо, което не можем да поддържаме.

— Това е похвално. Нашият вид далеч не е толкова рационален.

— От това, на което станах свидетел по време на пътешествията ми, подобно отношение изглежда преобладаващо.

— Да, но има различни нива. Иска ми се да мисля, че сме си поставили разумни граници, но по твоите стандарти вероятно не сме.

— Това не прави никой от нас прав или неправ.

— Надявам се да е така. Все пак всички трябва да делим една и съща Галактика.

— Вярвам, че интелигентността и рационалността винаги ще бъдат по-важни от формата, които разумните същества приемат. Да не мислиш по този начин, би означавало да се съмняваш в стойността на самия живот.

Ози вдигна палеца си към голямото извънземно. Наближаваха нов стръмен наклон, който беше наполовина скала. Точий можеше да изкатерва подобни препятствия с лекота, но той и Орион трябваше да лазят и да се потят от усилие. Ози погледна към морето отляво. Вървяха по билото на крайбрежната скала вече от два дни. Височината му се менеше, но сега бяха поне на двадесет метра, а на дъното не се виждаше плаж. Не че изобщо имаше лесна пътека надолу.

— Нагоре тогава — каза той на Орион. Момчето направи физиономия и отново завърза лентата избелял син план, която придържаше дългата му коса над очите. Двамата се закатериха. Забиваха краката си в тесни процепи и се държаха за яки туфи трева, за да не загубят баланс под тежестта на раниците. Точий се движеше като поток по наклона, плътта на двигателните му ивици улавяше скалите и растителността, докато извънземното напредваше нагоре. Ози не бе попитал, но предполагаше, че е способен да се движи и по отвесна скала.

След като се качиха на върха, отново тръгнаха по ръба на скалата. Сега земята отново се накланяше надолу. Знаеше, че са на остров. Малкият хълм в центъра и джунглата, която го увенчаваше, така и не изчезнаха от дясната му страна през двата дни на пътуването им. Насочващото устройство на системата му чертаеше широкия им кръгов маршрут около него. Още не беше казал на Орион, но след миля и половина щяха да се озоват там, откъдето бяха тръгнали.

— Това там остров ли е? — каза Орион.

Право на хоризонта имаше малко тъмно петно. Ози увеличи картината върху него и то се превърна в солиден малък връх, който се издигаше над морето. Беше доста подобен на този, на който се намираха.

— Да, този е петият. Това е нещо като архипелаг.

— Не сме видели никакви кораби — каза Орион.

— Потърпи, минаха само два дни.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Откакто пристигнаха на този свят, не бе падала нощ. Всъщност позицията на яркото слънце изобщо не се беше променила. Планетата беше застопорена на едно място, едната й част сочеше неизменно към слънцето. Ози не беше сигурен как е възможно климатът да функционира нормално при такива условия. Но онзи газов ореол определено не беше естествен феномен. Двамата с Точий бяха използвали всеки сензор, с който разполагаха, за да сканират многобройните блещукащи петънца, които орбитираха през газта заедно с планетата. Останалите петънца не бяха планети, това беше сигурно, макар да не успяха да открият кой знае колко повече. Не излъчваха никакви радио или микровълнови пулсации, или поне не достатъчно силни, за да могат да ги засекат от каквото и да е разстояние. Така можеше да се осланя само на краткото описание на Йохансон. Гигантски дължини от някаква разновидност на корал, които приютяваха растителност. Зачуди се дали силфените ги използват за градове, гнезда, дали изобщо им обръщат някакво внимание. Може би бяха там само за да поддържат газа в ореола свеж и годен за дишане, както горите на планетите.

Що се отнася до размерите на самия ореол, най-добрите изчисления, които успяха да направят, показваха диаметър около два милиона километра и орбита на сто и петдесет милиона километра от звездата. Не знаеха какво удържа газа, но трябва да беше някакво силово поле. Идеята, че може да бъде построена прозрачна тръба с такива размери беше умопомрачителна и загатваше за неизчерпаеми проблеми, свързани с поддръжката и инженерните тънкости. Не беше ясно и от къде идваше енергията, генерираща подобно силово поле, макар Ози да беше почти сигурен, че строителите черпеха от енергията на звездата. Честно казано, нямаше много други възможности, които да осигурят нужната енергия. Защо изобщо някой би искал да създаде подобен артефакт, беше непосилен за него въпрос. Не можеше да открие практическа цел като при Дайсъновата сфера или пък на Нивъновия пръстен. Но пък, ако някой разполагаше със способностите да построи това нещо, надали щеше да го направи, защото го е сметнал за наложително. Глождеха го натрапчиви подозрения, че ако това беше родната система на силфените, отговорът на подобен въпрос щеше да е по-скоро: а защо не. Наистина не го интересуваше, просто беше щастлив, че някой го бе направил и той го бе видял.

— Ози, Точий, вижте!

Орион тичаше напред през тревата. Тук нямаше скала, земята се беше спуснала почти на едно ниво с морето. Пред тях се извиваше голям пясъчен плаж. Момчето затича по пясъка. На върха на една ниска дюна в задната част на плажа като кафяв флаг стърчеше мъртво папратово листо. Ози го бе забил там, когато започнаха изследователската си разходка.

Радостта на момчето угасна, когато издърпа листото от пясъка.

— Това е остров.

— Опасявам се, че е така, мой човек — каза Ози.

— Но… — Орион се обърна и погледна към малката планина. — Как ще се махнем от него.

— Мога да доплувам до другия остров — каза Точий. — За да дойдете с мен, трябва да построим лодка.

Орион погледна недоверчиво към морето.

— Не можем ли да повикаме някого на помощ?

— Никой не слуша — отвърна Ози и вдигна портативната си система. Откакто функционираше отново, устройството излъчваше стандартни сигнали за първоначален контакт, както и човешкия 308. Засега целият електромагнитен спектър мълчеше.

— Ако силфените живеят тук, къде са тогава? — настоя момчето.

— Някъде на основния континент предполагам — каза Ози. Загледа се в морето. При пълно увеличение на ретиналните му импланти се виждаха три острова, макар да не бе сигурен за разстоянието. Ако бяха големи колкото този, трябва да бяха на около петдесет мили. И предвид, че в момента се намираше само на няколко ярда над морското равнище, те трябва да бяха много отвъд хоризонта на която и да е планета с размерите на Земята. Зачуди се дали и тази беше голяма колкото Силвъргалд.

— Къде е това? — попита намусено Орион.

— Не знам. Може би в онова струпване на облаци, което видяхме от другата страна на острова.

— Не знаеш дали е така.

— Не, не знам — сопна се Ози. — Не разбирам това място, ясно?

— Извинявай, Ози — каза послушно Орион. — Просто си помислих… обикновено знаеш разни неща, това е всичко.

— Да, но този път не знам, така че ще трябва да открием истината заедно.

Каза на е-конома си да зареди всички документи за строене на лодки от паметта на системата му.

Дори в средата на лятото водите на Трине’ба бяха студени. Изпълнено от стопения през пролетта сняг и достатъчно дълбоко, за да се опази от слънчевите лъчи, то ревностно поддържаше ниски температури. Марк беше облечен в костюм грейка, докато се носеше между невероятните дендрити, перки и арки от корал, израснали от главния риф. Досега морските биолози бяха идентифицирали триста седемдесет и два вида корал и добавяха нови всяка година. Варираха от преобладаващия драконов гръб с неговите дълги аметистови и кехлибарени могили, до бежови коркови ядки с големината на речни камъчета. Групи спираловидни рогове с остри върхове се подаваха от петната ярки мандаринови коралови рифове. Радваше се, че Бари се отнася с внимание към тях. На толкова много хора им се искаше да проверят дали наистина са толкова остри, колкото изглеждат. Платът на костюмите грейки не осигуряваше защита за пръстите и дланите. Всяка година многопрофилната болница на Рандтаун лекуваше дузини случаи на набучени туристи.

Бари видя, че го наблюдава и направи с дясната си ръка знака за „Окей“. Марк му махна обратно. Навитите кобалтови змии потракваха питащо в нишите си, докато те плуваха над тях. По рифа се плъзгаха шипести килими, чиито стотици очи стъбълца се завъртаха, сякаш бяха сноп мека зелена пшеница, която се поклащаше на нежния бриз. Риби блокираха водата около тях като песъчлив калейдоскопски облак. Рояха се като хиляди частици от звезден взрив, оцветени в бляскави цветове, а иглите и вретената им пулсираха рязко и ги тласкаха по непредвидими зигзагообразни траектории. От месинговите афромрежички, дълги колкото половината му пръст, до тежкоподвижните огромни кафяви и златни риби великани, по-едри от хора, които се носеха като пияни мързеливци около по-долните рифове. Пасаж от странни млечнобели платноходки се заизвива право пред очилата на Марк и той посегна бавно с ръцете си към тях. Дългите колкото длани създания огънаха шиповете си назад, телата им приеха формата на обтекаеми сълзи и се изстреляха надалеч.

Бари се въртеше бавно около оста си, плавниците му се движеха в прецизен ритъм. И двете му ръце стискаха люспите на изсъхнали местни насекоми, които той бавно търкаше и разделяше на парчета. Рибите го следваха и се хранеха с малките късчета. Оформяха двойни спирали след него, като два пресичащи се винта. Докато се хранеха, уникалните бактерии на храносмилателния им тракт засияха и те засветиха отвътре. Ако някой погледнеше надолу към мътното дъно, щеше да види опашката на комета с цветовете на дъгата, която се въртеше бавно в мрака.

Тъй като храната бе почти свършила, Бари плесна с ръце и около него започна да се разширява сфера от натрошени люспи. Рибите на Трине’ба се нароиха и създадоха галактика от опалесцентни звезди.

Марк се усмихна гордо иззад маската си с хриле. Момчето беше син мечта: щастлив, дързък, уверен. В тази среда растеше прекрасно. Вече ставаше все по-трудно да си спомни Августа. Никое от децата не говореше за онези дни, дори Лиз се обаждаше на тамошните си приятели все по-рядко, а той не бе говорил с баща си от месеци.

Изрита с крака и се приближи към сина си, докато облакът от светещи риби потъмняваше и се отдалечаваше в търсене на още храна. Според таймера във виртуалното му зрение бяха изследвали подводните рифове в продължение на четиридесет минути. Той посочи към повърхността. Бари му отговори с колеблив „Окей“ сигнал.

Показаха се под ярката слънчева светлина и замигаха през сълзи, докато се оглеждаха за лодката. Катамаранът се намираше на сто и петдесет метра от тях. Лиз седеше на носа и им махаше. Марк освободи маската от устата си.

— Има да плуваме доста до там. По-добре си надуй жилетката.

— Добре съм, татко.

— Аз не съм. Пропусни малко въздух, а? Зарадвай майка си.

— Добре тогава.

Марк натисна клапата на помпата на рамото си и почувства стягането на жилетката, докато материята поемаше въздух и се издуваше около него. Обърнаха се по гръб и заритаха равномерно.

Сенди все още плуваше с шнорхел около яхтата заедно с Ел, едно от децата на Дунбаванд. Лидия и двете й момчета, Уил и Ед, вече се бяха върнали на яхтата и чистеха екипировката си за гмуркане. Дейвид и Лиз тъкмо се бяха заели да приготвят обяд на средната палуба.

Панда излая радостно, когато Бари доплува до малката платформа за гмуркане на гърба на яхтата.

— Стой! — извика Лиз. Кучето сякаш отново се канеше да скочи във водата.

Бари се изкатери на платформата и свали плавниците си.

— Липсвах ли ти? — попита той Панда. — А?

Кучето още лаеше възбудено и махаше яростно с опашка. Бари се заигра с нея, докато се катереше на главната палуба по малката стълба от хром. Понечи да се протегне към едно от варените яйца в салатата, която Лиз приготвяше.

— Първо се измий и подсуши — предупреди го майка му.

Марк помогна на Сенди да се качи на платформата за гмуркане. Тя свали маската си и се усмихна щастливо на баща си.

— Видях грог там долу, татко. Беше невероятно голям.

Ръцете и се разпънаха, за да покажат точно колко.

— Това е прекрасно, скъпа — каза той и свали собствените си плавници. — Сложи ли си плажното масло, преди да влезеш във водата.

— Аха. — Тя закима енергично.

Макар кожата на Сенди да беше много по-тъмна от неговата, тилът и ръцете й малко го притесняваха. Струваше му се, че са леко изгорели.

— Хм, хайде да сложим малко мехлем за след слънце, става ли?

Радостна от оказаното й внимание, тя се съгласи с готовност.

— Не трябваше да се гмуркаш с него толкова дълго — укори го Лиз, когато той седна и започна да маже гърба на Сенди с мехлем. — Започнах да се тревожа. А и виж колко надалеч от лодката бяхте.

— Но, мамо, там долу беше толкова чисто днес — запротестира Бари. — Виждаше се на километри. Никога не е било толкова хубаво.

Марк погледна безпомощно жена си. Как да отнемеш такова забавление на дете? Тя изгледа раздразнено двамата и продължи да приготвя салатата.

Катамаранът беше на Дейвид и Лидия, които го използваха през летните месеци, за да изследват малките заливчета и протоци по крайбрежието на Трине’ба. През зимата го издърпваха върху хелинга на яхтеното пристанище на Рандтаун. През уикендите Дейвид прекарваше часове в хангара, където рисуваше корпуса и поправяше такелажа за следващия сезон. Марк се влюби в яхтата и вече бе започнал сериозно да се замисля да си купи собствена. Не че още можеха да си я позволят. Това си беше като да имаш куче и джип, беше неизменна част от живота в Рандтаун.

Когато всички най-накрая бяха чисти, сухи и седнали около храната, електромускулният такелаж на катамарана разгърна платната си и се отправи към един от малките конусовидни атоли, които стърчаха от най-дълбоките части на езерото. Бяха обещали на децата да посетят някой от тях следобеда, за да видят дали цветята балони вече са започнали да се надуват. Вече почти беше дошло време за ежегодното събитие, което Рандтаун отбелязваше с паради и огромни вечерни барбекюта по брега на езерото.

— От Асоциацията на лозарите казаха, че не се наблюдава спад на поръчките — каза Дейвид, когато всички деца вече бяха насядали на кърмата и ядяха лилинови плодове и сладолед. — Бях на срещата снощи. Трябваше да дойдеш и ти, Марк.

— Не съм сигурен, че щях да бъда добре дошъл.

— Не бъди такъв параноик — каза му Лидия. — Та ти не получи и петнадесет минути слава, беше просто едноминутното чудо на онази вечер. В момента медиите се интересуват единствено от убийството на Бърнели.

— Онази Барон още използва фразата — каза Марк. — Според предаването й всичко в Рандтаун е античовешко.

Всички в района бяха разтревожени от ефекта, който пропагандата на Барон щеше да окаже върху малката им икономика. Засега ситуацията не беше тежка. След пет дни на патова ситуация камионите на флота най-накрая се бяха върнали по магистралата и автобусите с туристи ги бяха заменили. Разбира се, летните резервации бяха направени преди месеци и беше твърде късно да бъдат отменени. Истинското изпитание щеше да дойде следващия сезон. Изненадващо голям брой от туристите бяха поздравили жителите, затова че отстояват позициите си — интервюто на Марк беше учтиво избягвана тема. В това време хората наблюдаваха какво ще се случи с малката им износна търговия на вина и органични храни.

— Никой на Елан няма да организира бойкот, за Бога — каза Лиз. — Каквото и да става, половината от виното, което произвеждаме, се продава в самия район. А хората, които купуват органични храни, така или иначе, подкрепят действията ни.

Марк кимна унило и си наля още вино „Шапел“.

— Може и да ми се е разминало.

Дейвид се наведе и докосна чашата си до неговата.

— Ще пия за това. Хайде, бъдещето изглежда хубаво. Лиз почти разгада ризомната поредица на сорта „Кина“. Ако успеем да го накараме сам да фиксира азот, можем да го продаваме за култивиране в долината. Хората ще изтръгват старите си лози и ще ги засаждат наново. Няма да има нито едно лозе на Райсил, което да може да се състезава с това вино, когато започнем да добиваме реколта.

— Ще отнеме още известно време — каза Лиз.

Марк я прегърна.

— Ще се справиш — каза й тихо.

Тя му се усмихна.

— Какви, за Бога, са тези неща? — попита Лидия. Тя пазеше сянка на очите си с една ръка, а с другата сочеше назад към Рандтаун.

Скалата Блекуотър изпълваше небето зад града, а малко по на запад от нея, където магистралата през долината се насочваше обратно към планините Дау’синг, имаше малко празно пространство. След него назъбените върхове се издигаха отново като стражи над брега на Трине’ба. Един от най-високите върхове на западната страна беше Гой’ал, най-южният от групата, която хората наричаха Регентите и където бяха базите на спортовете и състезанията със снежни колела. Чак сега посред лято, когато ледът най-сетне се бе оттеглил от закътаните висини, малките машини бяха прибрани за няколко месеца.

Около Гой’ал бавно обикаляха черни петънца. Трябва да бяха огромни, щом се виждаха от такова разстояние.

— По дяволите — промърмори Дейвид. Отправи се директно към кабината и донесе със себе си бинокъл, изваден от шкафчето. Електромускулните макари започнаха да свиват платната, намалявайки скоростта и придавайки стабилност на катамарана.

— Хеликоптери — каза той. — Мръсници, големи зверове са. Никога не съм виждал такива като тях, имат двойни витла. Трябва да са някакви тежкотоварни машини. Виждам поне петнадесет там горе, може да има и повече.

Той предложи бинокъла на останалите. Лиз го взе. Марк не си направи труда, просто се отпусна назад в полукръглото канапе на средната палуба.

— Това е станцията на детектора — каза невярващо той. — След всичко, което направихме и всичко, което казахме, те все пак я докараха. Копелета.

Лиз подаде бинокъла на Лидия.

— Знаеше, че в крайна сметка ще се случи, Марк. Нещо толкова голямо не може да бъде спряно от група хора, застанали на средата на пътя.

— Мислех, че живеем в демокрация.

— Така е. Ние използвахме демократичното си право да гласуваме и те не ни обърнаха внимание. В крайна сметка, флотът е правителствена институция, какво очакваше от тях?

— Не знам. Малко повече разбиране твърде много ли щеше да е?

Тя се приближи и седна до него.

— Наистина съжалявам, бебчо. Не ги искам тук, също като теб. Но ще трябва да се примирим и да живеем така известно време. Това са особени времена, трябва да се съобразим с тях. След като това нещо с Първите приключи и войнотворците и печалбарите спрат да изкарват ангелите на всички, станцията ще се махне. Ще направим всичко, за да се уверим, че ще вземат боклуците си със себе си, обещавам ти.

— Да — въздъхна той, осъзнавайки, че в очите на Дунбаванд сигурно прилича на капризно хлапе. — Да, предполагам, че е така. Но не е нужно това да ми харесва.

— Никой не те моли за това.

Той пресуши последната глътка „Шапел“ от чашата и погледна обратно към спокойните води на Трине’ба. Хеликоптерите вече кацаха върху обратната страна на Гой’ал.

— Най-лошите ни страхове се оказаха истина — каза говорителят на Пазителите със спокоен и сериозен глас. — Извънземните от Дайсън се подготвят да нападнат Федерацията. Съкрушителните им сили ще се излеят през Портата на Ада и ще бъдат освободени срещу нас всеки момент. Ние ви предупредихме какво ще стане и сега, за съжаление, милиони, ако не и милиарди ще бъдат избити, за да потвърдят, че всичко, което винаги сме твърдели, е било трагичната истина. Знаем, че всеки служещ във флота ще даде всичко от себе си, когато нашествието започне — ние ги подкрепяме с целите си сърца в ужасната им задача — но те са твърде малко и корабите не са достатъчно. Ако можехме да им помогнем, щяхме, но не в това е нашата сила.

— Ние ще продължим самотния си двубой със съществото, известно като Звездния странник, причинителя на това бедствие. Рядко успяваме да изобличим някой от агентите му, защото обикновено те са добре скрити и защитени. В този случай обаче доказателствата са неопровержими. Един човек предложи изстрелването на звезден кораб, който да изследва Дайсън Алфа. Един човек в момента управлява бюджета на флота. Един човек изпраща убиеца си, за да елиминира опонентите му. Този човек е най-могъщата кукла на конци, която Звездния странник някога е използвал срещу нас. Това е самият президент Дой.

— Бъдете предупредени и помнете, че истинската криза, срещу която сме изправени, не е физическата заплаха от страна на извънземните от Дайсън. Тя е покварата отвътре. Винаги сме били честни с вас. Сега, в най-тъмния час на човечеството, ви приканваме да повярвате в нас за последен път. Дой и господарят й са нашият враг, тя ще ни унищожи, ако никой не й се противопостави.

— Направете го. — Говорителят сведе глава. — Благодаря ви за отделеното време.

Тази сутрин целият офис беше увлечен в попълване на доклади и финансови формуляри, които да покрият разходите по акцията в ЕлЕй. За щастие, Паула трябваше само да прегледа набързо обобщените описания и да прикрепи пълномощния си код. Това й оставяше някакво време да помисли над случилото се, макар всичко, за което бе способна да мисли, да беше убийството на Томпсън Бърнели. Тарло и Рене бяха заети с пресяването на отчайващо малкото следи, които бяха останали след преследването и можеха да послужат за изготвянето на нов план за действие. Алик Хоугън бе предпочел да проучи образите от камерите в ЕлЕй Галактик във виртуална проекция, за да открие дали софтуерът не беше предаден някъде в терминала на гарата. Тя не възрази. Макар и да бе спуснат от Колумбия, Хоугън вършеше сравнително ефективно работата си и това щеше да го държи настрана от нея през по-голямата част от деня.

Както обикновено се случваше със случая „Йохансон“, ЕлЕй се бе превърнал в проблем, който се разклоняваше неочаквано и то винаги в най-неприятните посоки. Въпреки това от цялата работа имаше и една добра новина — най-сетне знаеше, че Елвин организира нова контрабандна операция.

В единадесет часа в офиса се появи Рафаел Колумбия. Беше облечен в пълната си адмиралска униформа и водеше със себе си няколко от помощник-офицерите си. Всички в офиса спряха работата си и се вторачиха в него.

Паула стана, точно когато той стигна до вратата й.

— Изчакайте ме — каза той на офицерите си и затвори вратата зад себе си.

— Адмирале — каза Паула.

Затвори файла във виртуалното си зрение. В него бяха имената на всички, които бе информирала за пристигането на обекта в Сиатъл, както и времето за действие, с което бе разполагал всеки от тях.

Той седна в стола за гости и се усмихна безрадостно.

— Командир.

— Какво мога да направя за Вас?

— Обикновено бих ви помолил да обясните последната си издънка. Но честно казано, мисля, че вече сме отвъд това, не сте ли съгласна?

— В Лос Анджелис нямахме късмет, макар да научихме, че…

— Не ме интересува. От самото начало операцията беше недомислена. А това е показателно за начина, по който се справяте с нещата. Някакъв обект се появява от нищото и без планиране или предварително предупреждение пращате екип с недостатъчно ресурси да го преследва. Не само това, но когато нещата се объркват, повличате половината управление на Лос Анджелис в операцията, тъкмо за да могат да наблюдават как всичко отива на вятъра под носа ви. Станахме за посмешище, командир. А аз няма да толерирам това.

Паула виждаше колко много гняв се крие зад стоманеното изражение на Колумбия и осъзна, че трябва да му се подчини.

— Съжалявам за негативния ефект сред обществото, но мога да ви уверя, че операцията беше планирана доста по-рано. Използвах малък екип с причина.

— И каква беше тя?

— Вярвам, че във флотското разузнаване има изтичане на информация. От известно време провеждам операции на изолация и идентификация, за да се опитам да открия източника.

Лицето на Рафаел Колумбия потъмня.

— Изтичане? — каза той с престорено спокойствие.

— Трябва да е така.

— И не си направихте труда да информирате лейтенант Хоугън за това?

— Първо изчаквах конкретните резултати.

— Значи още нямате заподозрян?

— Не, сър, все още не.

— Като оставим настрана подозренията ви, има ли дори късче доказателство, което да подкрепи обвиненията ви срещу вашите колеги офицери?

— Мисля, че на Венис Коуст…

— А! Другият ви публичен саботаж срещу нас.

— Както казвах — натърти тя, — на Венис Коуст имаше изтичане на информация. Неизвестният нападател трябва да е получил информация от източник във флота.

— И този неизвестен нападател, към чиято нервна система беше свързано най-изтънченото въоръжение, произвеждано в цялата Федерация, работи за Звездния странник на Йохансон?

— Това е възможен вариант.

— Вариант, който напоследък повтаряте твърде шумно пред политическите си съюзници.

— Някой блокира разследването ми в продължение на десетилетия. Трябва да започна да разширявам подхода си.

Едва се въздържа да не му каже какво й бе споделил Томпсън Бърнели.

Рафаел Колумбия извади от джоба си малък хартиен екран. Вдигна го, докато уредът се разгъваше.

— Познат ли ви е?

Паула се загледа в образа на екрана.

— Това е нападателят от Венис Коуст.

Изображението беше направено отвисоко и мъжът носеше бели спортни дрехи, но тя никога не можеше да сбърка лицето.

— Радвам се, че сме съгласни поне за едно нещо. От Отдела по сигурността на Сената ми дадоха това изображение. Било е снето от камера в имението Клинтън. Това е мъжът, който е излязъл от корта на Томас Бърнели, след като сенаторът е бил убит.

— Не би го направил — прошепна ужасено тя. „Шелдън елиминира политическите си врагове? Не мога да го повярвам. Великите фамилии и Междузвездните династии не действат така. Нещо тук не е наред. Изобщо не е наред.“

— Кой не би го направил? — попита настоятелно Рафаел.

— Убиецът. Защо ще го използват, за да убие сенатор?

— Не знам, по дяволите. Но според вас той се разхожда на свобода и сее разруха по заповедите на някой офицер от флота.

— Не съм казала това и сте глупак, ако мислите така.

Рафаел Колумбия се облегна назад в стола си и съсредоточи погледа си върху нея.

— Когато станах началник на Дирекцията, бях също толкова впечатлен от вас, колкото и всички онези медийни идиоти, на които се умилквате по време на делата си. Легендарната Паула Майо, която разрешава всичките си случаи освен един и все още работи по него след толкова десетилетия — но никога не се предава. Затова, като всичките началници преди мен, ви дадох достатъчно пространство и никога не поставях методите ви под съмнение. В крайна сметка, Йохансон и другарчето му са само двама лунатици, фанатици на тема конспирации, които пръскат параноичната си пропаганда. Даже е някак си романтично, като пирати, които плават с кораби. Защото единствената физическа вреда, която Пазителите причиняват, е на Далечината, където никога никой не отива и със сигурност на никого не би му пукало освен на Халгарт, а те така или иначе могат да си го позволят. Само дето пиратите всъщност са били най-озверелите психопати, които са изколвали екипажите на цели кораби и са съсипвали икономики, затваряйки търговските артерии. Виждате ли паралела? Наложила се е решителна флотска намеса, за да бъде елиминирано пиратството. Сега поставих в ръцете ви цял отдел и неограничени правителствени ресурси с една-единствена задача. Дадох ви това и ви имах доверие, защото сте Паула Майо и всички вярват, че сте единственият човек във Федерацията, който може да издири Брадли Йохансон.

— Така е, мога.

— Но не го направихте. Причината, поради която още го преследвате — и съжалявам, ако това ви обижда, но случайно е истина — е защото сте обсебена от импулсите си. Това е единствената причина, командир Майо.

— Аз съм, каквато съм. Това ме прави идеална за тази работа.

— Не съм съгласен. Лидерските ви умения са слаби. Противопоставяте се и отчуждавате колегите си офицери. Не спазвате процедурите. Не вярвате, че другите са способни да се справят също толкова добре като вас. С други думи ги унижавате и не им се доверявате и затова се оказвате в тази каша с течовете. Трябва да е изтичане, нали така, защото няма шанс вината да е ваша, да сте се издънили вие.

— Ще кажете ли, каквото сте дошли да казвате.

— Несъмнено. От сега нататък назначавам Алик Хоугън начело на операцията Йохансон.

— Не.

— Вие, разбира се, ще продължите да бъдете част от операцията, но ролята ви ще бъде само консултантска. Хоугън ще управлява ежедневната работа в този офис и ще улесни политиката и стратегията на работа.

— Това не е приемливо.

— Вие сте флотски офицер и ще се подчините на заповедите ми.

— Не съм флотски офицер, не съм част от този бюрократичен фарс. Аз съм полицейски служител.

— Вече не. Ако откажете да се подчините на заповедта ми, ще бъдете освободена от служба.

— Това е моето разследване.

— Не, не е.

Е-кономът на Паула я уведоми, че току-що е бил изолиран от мрежата на офиса. Тя се вторачи през бюрото към Рафел Колумбия. Единствено шокът поддържаше тялото й неподвижно, чувстваше как кожата й се смразява. Някакво отвратително чувство — подозираше, че е нещо близо до паника — бе започнало да блокира мислите й. Беше очевидно, че Рафаел няма да приеме компромисно решение, той искаше неговият човек да управлява операцията. ЕлЕй беше просто оправдание. Едно нещо беше кристално ясно, тя не можеше да продължи разследването като част от флота.

— Добре. Подавам оставка.

Паула се изправи. Колумбия трепна. Тя вдигна кварцовия холограмен куб от бюрото си и го сложи в дамската си чанта, а след това взе и рабакасовото растение от перваза на прозореца.

— Един съвет — каза Колумбия. — Следващия път, когато се подмладявате, нека отстранят доминиращите ви гени, поставени от Фондацията. Клиниките могат да направят всеки нормален в наши дни.

Тя повдигна заинтересовано вежда.

— Значи и за вас все пак има надежда.

Когато излезе, всички в офиса седяха зад бюрата си, в същата поза, както и при идването на Колумбия. Единствената разлика беше изненадата по лицата им.

— Довиждане — каза им тя. — Благодаря на всички за здравата работа, която свършихте под мое ръководство.

Тарло се изправи от стола си.

— Паула…

Тя поклати почти незабележимо глава и той млъкна. Без да поглежда наляво или надясно, излезе от офиса.

Когато се озова на улицата, по навик се отправи обратно към апартамента си, на един километър оттам. Беше на втория етаж на столетен блок. Над централния му двор, покрит с павета, се бяха надвесили прозорци с капаци. Тясно каменно стълбище се извиваше нагоре като централен кладенец, който изглеждаше по-скоро оформен от ерозията на водата, отколкото построен от хора. Солидната дъбова врата с електрическа ключалка, монтирана над древната механична, беше единствената видима жертва, която бе направила в името на сигурността.

Вътре имаше три стаи: спалня, баня и всекидневна с малка кухненска ниша. Не се нуждаеше от нищо повече, не използваше повече. Беше удобно място за сън близо до офиса, просто адрес, на който да носят изпраните й дрехи.

Когато Паула влезе вътре, роботът камериерка стоеше неподвижно в ъгъла на всекидневната. Вече беше извършил дневните си рутинни задължения, полирал беше потъмнелите с годините дъски на пода, избърсал бе всяка плоска повърхност, а съдомиялната беше заредена с приборите от закуската й. Тя отвори прозореца към двора и остави рабакасовото растение на малкото шкафче до него, където можеше да пие от слънчевата светлина всеки следобед. Не й остана нищо друго за вършене. Седна на края на дивана срещу окачения на стената портал.

В съзнанието й изплуваха спомени. Спомени, които никога не бе изтрила или прехвърлила в трезор по време на подмладяванията си. Спомени, които смяташе за дълбоко погребани. Веднага след процеса на родителите си се бе върнала в хотела заедно с полицейския ескорт. Беше висока нова кула в столицата на Миранда, с кубични стаи, чисти, нови мебели и климатична система. Ескортът я бе оставил сама, давайки й време за почивка, преди правителственият служител на Хъксли Хейвън да дойде да я прибере „вкъщи“. След като процесът приключи, тя не знаеше какво да прави. Нямаше с какво да запълни времето си, нямаше училище, нямаше я Койа, с която можеше да се размотава, нямаше момчета, които да заглежда. Тя седна на края на леглото, загледа се през големия панорамен прозорец към хоризонта от сгради на столицата и зачака. В главата й се случваха странни неща — истеричният плач и молбите на Койа все още отекваха в нея — и докато очите й гледаха през прозореца, тя виждаше единствено извеждането на родителите й от съдебната зала. Баща й беше увесил ниско глава, сякаш всичките му мечти и надежди лежаха разбити около него. Майка й изглеждаше също толкова измъчена. Ребека обаче се обърна и огледа съдебната зала. Очите й срещнаха погледа на откраднатата им дъщеря и тя промълви: „Обичам те.“

В малкия си празен апартамент в Париж Паула прошепна: „И аз те обичам, мамо.“ В този миг, също като в онази хотелска стая преди сто и шейсет години, Паула Майо заплака.

Подготовката бе отнела много месеци, огромни ресурси и индустриални мощности бяха отклонени от експедицията по разрастване, която течеше от другия край на червеевата дупка, но ПланинаНаЗората най-накрая беше готов. Останалите неподвижни бяха сформирали съюзи, които евентуално можеха да отправят предизвикателство към неговото господство. Бяха разтревожени от новата му технология. Той знаеше, че правят експериментални конструкции на червееви дупки. Квантовите му детектори бяха уловили издайнически флуктуации от много поселения сред системата на Първите. Ако не действаше сега, скоро силите щяха да бъдат изравнени и щеше да загуби преимуществото си завинаги.

Отвори едновременно триста двадесет и осем червееви дупки. Бяха малки, всяка от тях бе широка по метър и половина. Но това беше достатъчно оттам да преминат десетмегатонови бойни глави. Червеевите дупки се затвориха.

ПланинаНаЗората ги беше отворил до главните струпвания на всички останали неподвижни на планетата, във вътрешността на ултрасилните защитни силови полета, които ги пазеха от небесата, до обширните сгради, които ги приютяваха и захранваха. Бойните глави се взривиха незабавно и изличиха всеки подвижен и неподвижен в радиус от двадесет и пет километра. Още докато първият залп от ядрени снаряди експлодираше, ПланинаНаЗората вече отваряше червеевите дупки отново, този път към следващата поредица от цели — филиалните неподвижни, които орбитираха около родния свят на Първите. След това се прицели към първата от двете твърди планети, после към втората. Последваха ги вътрешният газов гигант, луните му, астероидните хабитати, най-външният газов гигант, индустриалните центрове. Само за ден вълната на унищожението се разпростря сред цялата система. Не че много от останалите неподвижни изобщо разбраха, че са в състояние на война. Разполагаха със съвсем закъснели или съвсем никакви предупреждения за гибелта си. Вълната от атаки на ПланинаНаЗората пропътува през звездната система по-бързо от светлината.

Когато приключи и всяко струпване на неподвижни беше превърнато в езеро от радиоактивна лава, ПланинаНаЗората използва червеевите дупки отново. Този път през тях изпрати връзки чрез микровълни или фиброоптични кабели, включвайки се към останалите без сърца комуникационни мрежи на победените си врагове. Мислите и заповедите му заляха съзнанията на оцелелите подвижни и стъпкаха наследените им инструкции, превръщайки ПланинаНаЗората в единственото разумно същество в звездната система. Всеки подвижен беше свързан към мислите му, когато пое контрол над останалите инфраструктури и космически кораби. Повече от седмица той пращаше милиардите си нови подвижни да изследват руините и да съставят списъци на системите, избегнали унищожителните атаки. Повечето от фермите и заводите за производство на храна бяха останали невредими след сблъсъка, както и много индустриални мощности. Използва информацията, за да подготви стратегия за интеграция и свързване на всеки производствен център в единна еднородна организация. Започна да произвежда хиляди подвижни в нови филиални групи, за да се справи с огромните изисквания, които поставяше управлението на цяла звездна система. В отсъствието на вражди и благодарение на обединеното действие, общата производителност на всеки завод беше по-голяма от когато и да е било.

Спомените на Боуз нарекоха това синергия. Понятията и думите на чуждоземеца все още се спотайваха в мислите на ПланинаНаЗората, макар вместилището им отдавна да беше изтрито. Той дори се бе застраховал, унищожавайки физически неподвижната единица, в която някога бяха запазени спомените на Боуз. Останали бяха само спомени за спомени, разпръсната информация, чиято манифестация беше странната чуждоземна фраза. Не се тревожеше от възможно замърсяване. Вече бе чист, единична форма на живот, която живееше в цялата звездна система и вече се разгръщаше във втора.

Продължи с усилията си да достигне до Федерацията. Всеки ден през междузвездната червеева дупка към междинната станция излитаха стотици кораби, носещи оборудване, с което щеше да построи новата поредица от червееви дупки.

От всичките стотици милиарди подвижни, които вършеха забързано заръчаните им задачи, един не се подчини на инструкциите на ПланинаНаЗората. Тъй като подобна индивидуалност беше немислима за Първите, той се движеше където си поиска и виждаше каквото му беше нужно. Никой друг подвижен не притежаваше съответната индивидуална мисловна структура, за да се усъмни в действията му. Докато избягваше вниманието на главните мисловни процеси на ПланинаНаЗората, разполагаше с пълната свободна да ходи където и както си поиска.

Повече от ден той вървя около основата на гигантската планинска сграда, в която се помещаваше колосалното сърце на невъобразимото същество от взаимни връзки, което беше ПланинаНаЗората. Не се движеше така отработено като останалите подвижни, не беше привикнал с четирите крака, нито със странния начин, по който те се извиваха и огъваха. Въпреки това напредваше.

На заден план в съзнанието му бяха заповедите и мислите на ПланинаНаЗората, които излизаха от малкото комуникационно устройство, закрепено към едно от рецепторните му стъбълца. Той ги пренебрегваше, защото такова беше желанието му — способност на съзнанието, която другите подвижни не притежаваха. Въпреки това изображенията и информацията, които постъпваха от комуникационното устройство, бяха полезен ориентир за случващото се в системата на Първите.

Високо над него ослепителни светкавици се сипеха безспир по защитното силово поле и се заземяваха с пращене през върха на древната долина. Около тях бушуваха облаци с невиждана досега скорост. Бяха плътни и черни, и мусонните порои, които се изсипваха неколкократно в рамките на час, заличаваха небето. Дъждът беше толкова тежък и неестествен, че по силовото поле се оформяха потоци, които отнасяха водата в наквасената земя отвъд него. Цели приливи от кал се плъзгаха по защитената свещена долина.

Подвижният наблюдаваше съсредоточено новото време, а една мисъл започваше да взема връх в съзнанието му: ядрена зима.

Паула Майо взе директния експрес от Париж за Уесекс. Чака дълго на тамошната планетарна гара на ТСП. Влакът за Хъксли Хейвън пътуваше само веднъж дневно. Навън беше тъмно, когато най-накрая стигна на перон 87Б в малка допълнителна зона на края на терминала. Композицията, която откри там, се състоеше от четири вагона без купета, теглени от парен локомотив, който може и да беше излязъл право от музея. Беше забравила, че това пътуване си е чисто потапяне в миналото. На всеки друг свят подобно приспособление, което бълваше плътен черен дим и изгаряше въглища, щеше да бъде забранено от няколко закона против замърсяването. Тук, на един от Големите15, на никого не му пукаше.

Тя се качи на първия вагон и седна на едно от покритите с кадифе места. Качиха се още няколко души, които не й обърнаха внимание. Точно преди предвидения час на заминаване във вагона влезе пазач. Беше облечен в тъмносиня униформа със сребърни копчета до края на жилетката и висока заострена шапка с червени ширити.

— Билета ви моля, мадам — каза учтиво той.

Тя му подаде малкото розово копие, което машината на края на перона бе отпечатала. Той извади перфоратор и проби малка Z-образна дупка в ъгъла.

— Скоро ще сме там — каза и докосна върха на шапката си.

Сто и петдесетте години на цинизъм и културно усъвършенстване, които изграждаха обичайната й защитна черупка, повехнаха.

— Благодаря ви много — каза искрено тя. Чувстваше се толкова по-спокойно в среда, която беше толкова честна и пряма.

Задържа билета в ръката си и се загледа в него, докато парният локомотив свиреше шумно и излизаше от гарата насред облак от чисто бяла пара и тракащи бутала. На теория Хъксли Хейвън представляваше домът й, макар тя да не чувстваше каквато и да е привързаност към планетата и обитателите й. Връщането й щеше да се стори на всеки наблюдател (а тя беше сигурна, че Хоугън я следеше с виртуалното си око) като опит да се покрие, да се завърне към единственото място, където би паснала.

Последва обичайното бавно пълзене през парка на планетарната гара. Другите влакове сякаш препускаха покрай тях, а светлините от прозорците на вагоните им образуваха размазани ярки петна. В тъмната далечина като рядко населен град се беше изпънала линия от яркочервени и зелени сигнални точки. От време на време силните предни светлини на някой тежък товарен влак се понасяха по сребърните релси, последвани от тъмното туловище на вагоните, които затъмняваха парка.

Постепенното им напредване ги отведе към бледа кехлибарена светлина, която се бе разтекла върху тази част от парка като силно лунно сияние. Когато долепи лицето си към прозореца, Паула видя наредените портали. Над две трети бяха осветени от слънцата на световете, към които водеха. Пред тях релсите гъмжаха от влакове. Беше си притеснително да видиш колко малко разстояние има между машините във върволицата, в която ги подреждаше контролната система на трафика на гарата. Само единичната релса, по която се движеше парният локомотив, беше празна и отпред, и отзад. Завиха леко, за да се озоват срещу портала, който сияеше с размазана розова светлина.

Паула почувства обичайното изтръпване на кожата, докато минаваха през завесата на портала, разделяща различните степени на налягане. След миг вече се намираха на друг свят в разгара на деня му и набираха скорост през хълмист провинциален терен, състоящ се от зелени полета, разграфени като квадрати на шахматна дъска. Плътни, добре оформени плетове разделяха парцелите, а тук-таме някоя каменна ограда представляваше по-сериозна преграда. Местни дървета с червеникави листа бяха примесени със земен дъб, ясен, смокини и букове. Короните на всички бяха подкастрени, от дебелите им стволове излизаха дълги отвесни клони. Фермите използваха окастрената дървесина за подпалки през зимните месеци и така намаляваха зависимостта си от запасите изкопаеми горива. Една от добрите страни при употребата на подобна проста механична технология беше ниският разход на ресурси. Язовирните електроцентрали задоволяваха безпроблемно всичките нужди от захранване на планетата.

Виждаше фермерските къщи сред гънките на земята, големи тухлени сгради със сини покриви от плочки, сгушени сред големи навеси за сено, свински кочини, конюшни и складове. Някои от тях имаха зърнени силози, високи сгради, покрити със застъпващи се дъски, боядисани в гълъбовосиво. Знаеше, че бяха сред най-високите сгради на цялата планета. Единични жп линии се разклоняваха от основната и се извиваха към дворовете на силозите през тесни просеки и насипи. Релсите по това време вече бяха ръждиви. Беше рано през лятото, когато зърното все още не беше по полята. Само че по-късно през годината, когато реколтата вече беше прибрана и вагоните започнеха да събират ежедневно зърно, линиите отново щяха да блестят, а тревите между дървените траверси щяха да се свият и да умрат, задушени от жегата на локомотивите и парния им дъх. Паула трябваше да признае, това беше абсолютната пасторална идилия. Сега приемаше това, което бе отрекла категорично като объркана и потресена тийнейджърка — че смисълът на това общество беше в непроменящия му се облик, че обитателите му бяха проектирани именно с тази цел. „Фондацията за изследване на човешката структура“ бе избрала технологично ниво, идентично на това от началото на двадесети век преди електронната революция. Това включваше инженерни приспособления и механика, които бяха лесни за поддържане. Нищо на планетата не се нуждаеше от компютърна диагностика при евентуална повреда. Инженерите можеха да открият повредата сред зъбците и кабелите на машината. Същото се отнасяше и до информацията, нямаше системи, бази данни, мрежи. В офисите си счетоводителите и чиновниците пазеха книги, папки и въртящи се картотеки. Фондацията бе проектирала хората, така че да работят специфични професии, които нямаше да метаморфозират с настъпването на прогреса — такъв просто не се случваше. Хъксли Хейвън осигуряваше на жителите си най-сигурното стабилно общество, което можеше да съществува. Тя все още не можеше да прецени дали Фондацията имаше моралното право да започне проекта, но сега, гледайки спретнатите поля и приличните на рисунки ферми, трябваше да признае, че той работи.

Влакът навлезе в покрайнините на Фордсвил, столицата на планетата. Вече се изкачваха по широк насип и тя можеше да гледа към улиците на външните квартали. Дълги редици от спретнати къщи с тераси се точеха в прави линии. Имаха ръждивочервени тухли и широки прозорци, боядисани във всички цветове на дъгата. Сред тях имаше по-големи обществени сгради, някои бяха четири- или пететажни и направени от тъмен сив камък. Нямаше никакви църкви, но тук нямаха религии — това беше свят, в който всеки знаеше, че е бил създаден от човека, не от Господ.

Дори когато влакът мина през центъра на града, сградите все още бяха със същите размери. Между приятните къщи се издигаха търговски офиси и много огромни паркове, които прекъсваха градското застрояване. Не приличаше на останалите градове на Федерацията, където парите и политическата власт се натрупваха в центъра и архитектурата отразяваше тази концентрация. Тук всички бяха равни.

„Алфауей“, централната гара, вероятно беше най-голямата постройка в града след клиниката на Фондацията, построена в самото начало. Имаше три дълги извити като арки покриви от желязо и стъкло, достатъчно високи, че облаците пушек от парните локомотиви да се разсейват нависоко през комините на билото. Тя извървя перона и излезе на площад „Ричмънд“. Пътищата бяха изпълнени с тривагонни електрически трамваи, които се движеха върху релси по централните улици. По-многобройни бяха автобусите, чиито двигатели с метан ръмжаха високо, докато преминаваха из града с висока скорост. Таксита и товарни микробуси се опитваха да спечелят пространство между тях. Единственият личен транспорт бяха колелата, за които бяха отделени две самостоятелни ленти на всяка улица.

Хората я подминаваха забързано по тротоара. Много от тях поглеждаха потайно към Паула, докато преминаваха, и това й се струваше забавно. Не славата й печелеше тези погледи, никой тук не знаеше за нея. Беше заради непретенциозния бизнес костюм, който я издаваше като чуждоземец. За разлика от комиците на Федерацията, според чиито традиционни шеги всички на планетата бяха облечени в еднакви работнически комбинезони, хората тук носеха дрехи от всякакви модни течения, възниквали в историята на човешката раса. Единственото, което липсваше, бяха изкуствените материи.

Тя прекоси площада и влезе в главната трамвайна гара. Липсваше киберсфера, с която да се консултира е-кономът й, нямаше складирана полезна информация за маршрути и спирки. Вместо това трябваше да застане пред голяма карта, върху която бяха наложени трамвайните линии, обозначени с основните цветове, и сама да разгадае коя й е нужна.

Десет минути по-късно седеше в трамвая, който, както се надяваше, щеше да я отведе в квартала Ърлсфийлд. Приличаше много на превозното средство, което бе използвала последния път, когато напусна Хъксли Хейвън, макар да не можеше да си спомни номера на линията. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова повече намаляваха големите магазини и складовете, улиците придобиваха по-жилищен вид, тук-таме скупчени заедно се издигаха сгради на фабрики. Докато ги гледаше да се изнизват, усети, че е все така убедена в решението си да напусне мястото, взето преди толкова много десетилетия. След като бе израснала във Федерацията, този свят щеше да й се стори твърде тих.

Не за първи път се замисли за най-радикалната възможност — да се подмлади и да изтрие всички спомени, свързани с живота й във Федерацията. Без опита и богатите културни примеси, толкова любими на доведените й родители, щеше да успее да се слее с това място. Само че това не беше нещо, което можеше да се принуди да извърши, поне не още. Все още трябваше да затвори първия си истински случай, макар да бе станал твърде труден и сложен.

Всичко започна през 2243 година, две седмици след като Паула премина изпитите си в Дирекцията за позицията на старши следовател. Това се случи девет месеца, след като Брадли Йохансон заяви завръщането си във Федерацията след пътешествие по пътеките на силфените и се зае с основаването на Пазителите на себесъщността. Като всеки водач на ново политическо движение, и особено такъв, който водеше въоръжени конфликти, му трябваха пари, за да подкрепи делото си. Тъй като вече нямаше директен достъп до фамилните финанси на Халгарт, той бе скроил прост план, за да открадне нужните му ресурси.

През една топла априлска нощ Йохансон и четирима негови колеги нахлули в Калифорнийския музей на технологичното наследство. Не обърнали никакво внимание на мраморните зали, пълни с огромни летящи апарати и дори по-големи космически самолети, промъкнали се покрай клетките, пълни с компютри от двадесети век, дори не погледнали към първите G5 персонални компютри очила, заобиколили първите подвижни роботи, свръхплътните лазери, микроподводницата със стелт покритие, прототипа на свръхпроводима клетъчна батерия и се отправили право към генератора на червееви дупки, който Ози Фернандес Айзъкс и Найджъл Шелдън бяха построили и използвали, за да стигнат до Марс. След много преговори и политическо маневриране музеят накрая бе придобил правата да изложи експоната.

Когато Йохансон и малкият му екип взривили главната врата към централния купол, се включили алармите и силовите полета. Пазачите на смяна реагирали бързо и обградили купола за по-малко от минута.

За да предотврати кражби, музеят бе свършил похвална работа, инсталирайки различни силови полета, които да изолират различни части от вътрешността, веднага щом се установеше някаква форма на престъпна дейност. Тъй като в централния купол се намираше най-важната, а следователно и най-ценната машина, някога построена от човечеството, неговото силово поле го затваряше напълно. Когато се беше включило, то бе пленило натрапниците във вътрешността си. Дотук всичко вървяло по план.

При наличието на над петдесет въоръжени пазачи извън купола началникът на охраната използвал музейната система за съобщения, за да нареди, според тогавашната традиция, на крадците вътре да хвърлят оръжията си и да излязат с вдигнати ръце и деактивирани импланти. След това се опитал да изключи силовото поле. Тогава разбрали, че по пътя си към вътрешността Йохансон бил прогорил главния захранващ кабел на генератора на силовото поле, както и командните връзки. Силовото поле се било включило автоматично заедно с алармата, захранвано от аварийните си резерви, но сега пазачите не можели да го изключат.

Това не било истински проблем. Трябвало просто да изчакат пет часа, за да се изтощят аварийните резерви. Само че никой от музея не се бил замислил сериозно за естеството на машината, която силовото поле на купола защитавало. Надзъртайки през малък процеп в съсипаната врата, пазачите гледали как натрапниците работят трескаво по историческото устройство вътре. Йохансон включил към него нилинговата д-яма, която екипът му бил донесъл със себе си, и бавно активирал стария генератор на червееви дупки. Може и да бил на почти двеста години, но компонентите му били в добро състояние. А и Найджъл и Ози го били построили така, че да работи дори при евентуални отклонения. След час Йохансон успял да отвори червеева дупка. Не достигала надалече, не и в сравнение с огромните си комерсиални наследници, използвани от ТСП. Това не го притеснило, той не искал да ходи на Марс или даже на Луната. Искал да стигне само на четиристотин километра от музея, в Лас Вегас. По-точно, в купола с най-затегнатата охрана, който обслужвал осемте най-големи казина на Земята.

След като отворили дупката в купола, екипът преминал през нея. Отново писнала батарея от аларми, задействани от присъствието им, и отново от външната страна се спуснали силови полета, проектирани да затворят всеки крадец, успял да стигне толкова далеч, до идването на пазачите. Един от членовете на екипа на Йохансон използвал микротермални експлозиви около вратата на купола, за да я запечата отвътре. След това в продължение на четиридесет и пет минути те прехвърляли торби, пълни с банкноти, през червеевата дупка обратно в музея. Казината приемали валути от всяка планета на Федерацията и всяка торба съдържала банкноти на стойност от пет милиона земни долара. На всеки член от екипа му отнемало средно по минута да вдигне торба, да я пренесе през червеевата дупка и да се върне за друга.

Паула Майо беше пристигнала деветдесет минути след задействането на алармата на калифорнийския музей на технологичното наследство. През последната седмица беше работила над странен случай на открадната нилингова д-яма от фабрика извън Портланд. Никой от Дирекцията за тежки престъпления не можеше да измисли защо на някой би му притрябвало подобно нещо. Всяка компания, която имаше нужда от такова, можеше да си позволи закупуването му. Сега вече знаеха. Тя се пребори с възбудената тълпа от репортери, а след това й се наложи да преодолее малката армия от лосанджелиски полицаи и музейни пазачи, които бяха обградили престъпниците. Притисна се право към съсипаната врата и пред нея се откри тясна и неудобна гледка към купола, от която едва се виждаше една от страните на древния генератор на червееви дупки. Можеше да различи движещи се наоколо фигури, докато премигваше срещу замъгления от силовото поле въздух.

Само две седмици след назначението си и вече наблюдаваше на живо най-голямата кражба в историята на човечеството.

След като и последната торба беше хвърлена в помещението под купола, Йохансон отново премести изхода на червеевата дупка, този път до неизвестна дестинация. Екипът се труди още петдесет минути, за да пренесе торбите през дупката. След това си тръгнаха и прост софтуерен таймер започна да отброява времето до изключването на генератора.

Два часа по-късно силовото поле се изключи. Паула бе сред първите, които влязоха в купола, като ръководител на екипа криминалисти, който бе повикала. Естествено, Дирекцията нямаше да й повери случая, тя живееше първия си живот и беше твърде млада (по-особеното й наследство никога не се споменаваше). Начело на случая бяха доведени старши следователи с по двадесет години опит, а тя получи второстепенна роля в работния екип.

На сутринта казината потвърдиха кражбата на милиард и седемстотин милиона долара. Медиите нарекоха това Великия червеев обир. Старши служители на Дирекцията започнаха да уверяват контактите си, че скоро следователите ще започнат да извършват арести. Просто не беше възможно извършителите да се отърват незабелязано от парите.

Йохансон обаче беше планирал добре. Харчеше парите си при хора, които не задаваха въпроси и със сигурност не отваряше огромни мистериозни депозити в банки. На Далечината Пазителите започнаха да увеличават броя и дейностите си, подемайки кампания срещу Звездния странник и главните му агенти. Ударите понасяха изследователския институт, както и фамилията Халгарт в ролята на второстепенна жертва.

Екипът на Дирекцията успя да разпознае ДНК-то на Йохансон от пробите коса, останали в купола. В началото това не означаваше нищо. Предвид множеството хора, които се разхождаха ежеседмично в музея, той беше просто едно име сред две хиляди и петстотин потвърдени проби. В досието му имаше повдигнати въпросителни предвид обстоятелствата около предишното му изчезване преди пет години, когато бе напуснал работата и семейството си. Чак когато започнаха саботажите на Далечината и Пазителите започнаха да обстрелват унисферата с пропагандата си, успяха да напаснат парчетата от пъзела. Залавянето на Йохансон беше съвсем различна и много по-трудна задача. Той винаги използваше посредници за закупуването на оръжия, и членове на Пазителите за разпространението на пропагандата. Всички направени арести бяха незначителни. Никога не се доближиха до него.

През годините, а след това и десетилетията, следователи напускаха екипа или биваха преназначавани, или просто се оттегляха от Дирекцията. Паула израстваше в йерархията, докато най-накрая не получи командването на разследващия екип. В крайна сметка обаче, той беше тихо разформирован и случаят с Великия червеев обир изостана в списъка с приоритетите. Дори тогава тя го поддържаше жив като част от цялостното разследване на Пазителите. Не се бе отказала сто тридесет и девет години. Не можеше да го направи.

Трамваят спря на края на главната улица „Монтапо“ и Паула слезе от него. Градът не се бе променил, поне не спрямо смътните спомени от първия й живот. Погледна по улицата с малките магазинчета и хотели и видя как се спуска към залива в дъното. От едната страна имаше каменно пристанище, спомни си тя. Върху скалистия нос бяха изтеглени рибарски лодки и се сушаха опънати мрежи. Ята от големи алени птици кръжаха над пристанището — тетрачайки, чиито мазни пера им позволяваха да плуват почти като риби.

Средата на следобеда не беше особено оживено време на „Монтапо“. Повечето хора бяха на работа и тротоарите бяха почти безлюдни, а автобусите — наполовина празни. Най-близкият магазин имаше две огромни витрини, зад които бяха изложени добре облечени манекени. На Хъксли Хейвън нямаше търговски вериги или запазени марки. Технически икономиката представляваше пазарен комунизъм, който позволяваше гъвкавост в разпространението и производството на неосновните стоки и така даваше възможност за свобода и иновативност от страна на дизайнерите. Роклите на манекените определено бяха красиви, както и шаловете, загърнати около тях.

Паула влезе вътре и беше поздравена от продавачката, млада жена, чиито дрехи бяха избрани все от полиците на магазина. Миг по-късно тя усети, че разглежда жената твърде съсредоточено, но как точно изглеждаше някой, проектиран за продавач в магазин? „Точно като теб, каза си ядосано. Като обикновен човек.“ Нямаше специална каста на продавачите в магазини, фиксираните доминиращи гени просто им даряваха подходящите поведенчески черти за обществена работа. Жената също толкова лесно можеше да е готвачка или библиотекарка, или пък градинарка. Чак след началното училище, което продължаваше до дванадесетгодишна възраст, хората на Хъксли Хейвън трябваше да изберат специалност от предварително зададената им сфера на интерес.

Продавачката се усмихна бегло, докато оглеждаше дрехите на Паула.

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

На Паула й отне секунда, за да осъзнае, че все още изглежда по-млада от нея, дори в официалния си костюм.

— Не се нуждая от дрехи, съжалявам. Исках да попитам как да стигна до къщата на Денкен.

— А, да. — Продавачката изглеждаше почти доволна от въпроса, сякаш бе очаквала от чужденката точно това. — Намира се на авеню „Семли“.

Тя даде поредица от указания на Паула и попита:

— Ако не възразявате, искам да ви попитам, защо искате да го посетите?

— Нуждая се от съвет.

— Наистина? Не знаех, че гражданите на Федерацията се допитват до нашите свободомислещи.

— Не го правят. Аз съм родена тук.

Тя се усмихна срещу обърканото лице на продавачката.

Авеню „Семли“ си беше същото, улица от бунгала с поддържани градини пред тях. Изключение правеха боровете и другите иглолистни, засадени по края на тротоарите. След век и половина добра грижа бяха израснали в огромни яки дървета. Силният им аромат се смесваше със свежия бриз, който идваше от морето, и придаваше на авенюто спокойна атмосфера. Заприлича й на селище за пенсионери.

Къщата на Денкен беше последното бунгало, преди авенюто да се влее в парковата зона, която продължаваше успоредно на скалите. Беше по-голяма от всички останали. Това беше новост на свят, където всички печелеха еднаква заплата, независимо от работата си. Някога някой бе добавил към нея странична тухлена пристройка с няколко прости високи тесни прозорци. Не отиваше на швейцарския стил на бунгалото.

Паула мина по малката пътека до предната врата и позвъни на потъмнелия месингов звънец. Градината се отличаваше недоловимо от всички съседски, където преобладаваха строго очертани морави, цветни лехи с ярки едногодишни растения и тук-таме по някой каменен басейн за птици или слънчев часовник. Тази градина беше оградена с вечнозелени храсти в разнообразие от пастелни цветове, а моравата не беше косена от седмица или повече.

Паула тъкмо щеше да натисне отново бутона на звънеца, когато някъде от къщата се обади мъжки глас.

— Идвам, идвам.

Миг след това вратата се отвори от висок мъж в средата на тридесетте, с несресана, дълга до раменете кафява коса, в която вече се бяха появили няколко сиви косъма. Носеше намачкана тюркоазеносиня тениска и чифт лимоненожълти шорти.

— Подранила си. — Погледна уморено към Паула. — Ох, не можа ли да дойдеш с майка ти?

— Нямам майка.

Можеше да различи лицето на предшественика му. Бузите му бяха по-закръглени и косата му беше по-тъмна, но носът беше същият, както и изразителните му зелени очи. Също и лекото объркване пред ежедневието.

Мъжът потърка лицето си, сякаш току-що се бе събудил и я погледна по-внимателно.

— О, чужденка. Какво правиш тук?

— Ти ли си Денкен?

— Ленард Денкен. Да?

— Аз съм Паула Майо и технически не съм от друг свят.

Ленард Денкен се намръщи, а миг по-късно на лицето му се появи стресната физиономия. Той се изправи, изведнъж напълно събуден.

— О, да, да, разбира се, последното откраднато бебе. Дядо ми! Не! Прадядо ми те е съветвал. Баща ми винаги говореше за това.

— Трябват ми още съвети.

Ленард въздъхна и се усмихна широко.

— Влез, моля. Съжалявам за бъркотията. Съзнанието ми не е толкова подредено, колкото очакват хората. Къщата е отражение на това. Матилда не престава да ме заплашва, че ще подреди, но все още не съм успял да съставя индекс. Някой ден. Да, някой ден.

И двете стени на дългия коридор бяха отрупани с книги, томове с твърди корици и с кожена подвързия. Някои от купчините стигаха до раменете на Паула и изглеждаха твърде нестабилни.

— Трябва да си купя още полици — заизвинява се Ленард, когато забеляза, че се оглежда наоколо. — На улицата има няколко дърводелци, но още не съм говорил с тях. Трябва ми и дървен материал.

Заведе я в голямата пристройка, която представляваше единична стая.

— Баща ми възнамеряваше това да е библиотеката — каза той. — Но изглежда малко съм се разпрострял.

Стените бяха заети от полици за книги, които се издигаха от пода до тавана, заемайки всеки инч. Ленард вече трупаше нови купчини по пода. Само на задната стена имаше високи тесни прозорци, отдавна покрити с още полици. Предният имаше две големи арковидни френски врати, които се отваряха към основната градина на бунгалото. От тях се откриваше прекрасна гледка към скалите и морето отвън. Пред другия имаше голямо старо бюро, затрупано със списания, вестници, книги и картонени папки.

— Моля, седнете — Ленард й махна към хилав древен стол пред бюрото. — Матилда! Матилда, имаме гост. Искаш ли чай? Или кафе? Опасявам се, че нямам от марките на Федерацията. Имам обаче нелошо шери.

Той се заоглежда, сякаш се намираше в непозната стая, докато не видя стария часовник на дядо си.

— Или може би е твърде рано?

— Чай, благодаря.

През вратата влезе момиче.

— Това е Матилда — каза Ленард. В гласа му имаше толкова много обожание, че чак й стана малко неудобно.

Паула, която беше свикнала с генно модифицираните жени във Федерацията, се изненада от красотата на Матилда. Беше в началото на двадесетте си години, имаше нежни скули, които въпреки това правеха чертите й силни, допълнени от широки леденосини очи, чийто нетрепващ поглед беше смущаващо остър. Косата й беше в най-светлите руси тонове. Беше много дълга, а точно сега беше сплетена в единична плитка, която се спускаше по цялата дължина на гръбнака й, чак до тесните й бедра. Беше висока, с дълги крака, чиято идеална форма се дължеше на мускулите, на които можеше да завиди всеки танцьор. На Паула не й беше трудно да забележи всичко това. Матилда носеше само червени бикини и изрязана бяла тениска. Кожата й имаше хубав тъмен тен.

Паула погледна отново през отворените френски врати и видя хавлиите в градината, където двамата явно се бяха пекли досега.

— Искам да те запозная с Паула Майо, наш забележителен гост от Федерацията — каза Ленард.

— Здрасти — каза Матилда. — Какво да ти донеса?

— Просто чай, благодаря — каза Паула.

— Добре.

Усмивката й беше искрена и Паула усети, че й отвръща.

— Не е ли прекрасна? — попита Ленард, когато момичето излезе от стаята. Беше срамежлив и нетърпелив като тийнейджър, който неочаквано се е озовал на среща с кралицата на бала. — Ще я помоля да се омъжи за мен. Така мисля. Няма друго, което да искам повече, но… Малко по-стар съм от нея. Не че някога е споменавала нещо по този въпрос.

— Не чакай прекалено дълго — каза Паула. — Ще се намерят още сто мъже, които да зададат същия въпрос, ако ти не го направиш. А тя е там, където иска да бъде. Това трябва да ти подсказва нещо.

— Да, о, да, много си права. — Той се поусмири и въздъхна. — Съжалявам. Не се предполага аз да искам съвет от теб.

— Няма нищо. Имам доста повече опит с тези неща. А и съм свикнала с разлики във възрастта от по век и повече. Обикновено любовта се оказва по-важна.

— Да, да, разбира се. Трябва да споделя, че е малко шокиращо, че идваш при мен, затова не се държа особено подобаващо. Писмата ти до прадядо ми са някъде тук. — Той махна към купчините в библиотеката. — Прочетох ги, когато поех работата на баща ми. Тъкмо си била получила квалификация като някакъв детектив в правителството на Федерацията.

Паула беше забравила за писмата си. Първоначално представляваха приятна връзка с единствения човек в Галактиката, който изглежда я разбираше. След това несигурността й бавно отслабна и тя започна да пише само от учтивост. Естествено в един момент работата й отнемаше толкова много време… Беше глупаво извинение. Трябваше да се досети, че Алексис ще запази писмата, взаимоотношенията им бяха много силни в краткия си период на съществуване.

— Да, стигнах до чин инспектор. Пожънах успехи. Без излишни скромности.

Той се усмихна по онзи горд начин, който събуди толкова много стари спомени.

— Разбира се, че си успяла. Несъмнено си била най-добрата за всички времена. Не че са щели да го признаят.

— Трябва да благодаря на прадядо ти. Той ми каза да си тръгна. Знаеше, че няма да съм щастлива тук, не и след като бях видяла толкова много от Федерацията.

— Бих оспорил това, но аз не съм той, а ти очевидно си преуспяла там. Трябва да попитам, извинявам се, ако е твърде нахално, но някога изпитвала ли си колебания относно процеса на подмладяване? Очевидно си го преминавала няколко пъти. Мисля, че си била тийнейджър, когато си напуснала Хъксли Хейвън.

— Не, не съм имала колебания. Никога. На света има толкова много престъпления.

— И никой друг не може да свърши тази работа.

Тя направи изненадана физиономия. Толкова приличаше на Алексис.

— Неколцина може и да се справят — призна тя.

— Питам, защото подмладяването предизвиква постоянен спор сред моята каста. Просто не можем да решим дали трябва да го възприемем и тук.

— Бих казала, че е противоположно на цялата ви етика. Това общество е създадено, за да могат хората да живеят живота си и да бъдат доволни. Огромна част от това задоволство се корени в естествения цикъл, който никога не е бил нарушен и пренареден от Фондацията. Те просто са ви дали възможността да се наслаждавате на това, което съществува в сравнително проста рамка — поне в сравнение с преобладаващата част на Федерацията. За теб винаги ще има работа, независимо кой си. Работа, цел, която ще ти е приятна и за нея ще бъдеш възнаграден финансово с не повече и не по-малко от всеки друг. Ако възприемете подмладяването, ще трябва да се развиете отвъд това, което икономиката ви може да поддържа в момента. А сегашната ви технология е единствената, пригодена за фиксираните ви характерни касти. Най-доброто, което Фондацията е могла да зашифрова в гените ви, е поведение, подходящо за определена професия заедно с няколко допълнителни черти като например сръчност за докторите. Но вие просто не можете да произведете техници по ядрен синтез или микробиолози, тези професии имат твърде много изисквания, при тях няма установен модел. За да поддържате модерна технология, ще трябва да оформите специализирани черти до степен, в която те на практика ще изчезнат. Ще се превърнете в нормални хора, живеещи в условия на икономика, която е идеологически задвижена вместо пазарно ориентирана. Няма да има какво да спре хората да си потърсят по-добре платена работа на друга планета, особено след няколко столетия работа в един и същ офис.

— Невероятно, а аз си мислех, че само свободомислещи като мен могат да построяват здрави логически аргументи.

Матилда се върна с поднос с чаши чай.

— Не го оставяй да те забаламосва — каза тя и подаде чаша на Паула. — Той е много добър свободомислещ. Винаги задава въпроси, никога не им отговаря.

— За да мисля за нещата, първо трябва да ги познавам.

Матилда сви рамене към Паула, сякаш й казваше „нали ти казах“, докато подаваше чашата на Ленард.

— С какво се занимаваш ти? — попита Паула.

— Сестра съм. Работя в майчинското отделение в местната болница. Обичам децата.

Тя погледна многозначително към Ленард. Той се изчерви.

На Паула й се искаше да му се развика: „За Бога, помоли я.“ В тази къща имаше твърде много рециклирана история. Неподвижното, безбрежно общество беше едно, но то можеше да стигне до екстремни граници. По онова време, преди повече от столетие и половина, тя беше по-млада от Матилда, а Алексис беше по-възрастен от Ленард. Напускането й разби сърцето на Алексис, а той беше този, който я отблъсна, наясно, че това беше единственият начин тя да получи бъдеще. Макар че ако имаше място, на което можеше да бъде щастлива на Хъксли Хейвън, щеше да е тук с него. Това беше проблемът със свободомислещите, имаха свръхактивно въображение, което ги правеше много несигурни. „Може би затова винаги са мъже, Фондацията просто усилва естествената им неспособност да се обвързват.“

Матилда премести поглед от любовника си към Паула.

— Ще ви оставя насаме, за да говорите. Извикайте ме, ако искате още нещо.

Тя целуна Ленард по челото и излезе отново в градината. Докато наблюдаваше как се измъква от дрехите си, за да легне на хавлията, Паула изведнъж си спомни за Мелани и Мортън, двойка, която много й се искаше да забрави.

— Само че не си ли ти идеалното опровержение на собствения си аргумент? — каза Ленард.

— Един човек наскоро ми каза, че моята черта, заложена от Фондацията, е маниакално-обсесивно разстройство. Беше идиот, но в думите му може и да е имало нещо вярно. Това е прекрасно качество за полицейски служител. Моят тип е може би единственият, който може да се нагоди към Федерацията — тя направи пауза, разтревожена от посоката, към която я водеха мислите й — и вероятно свободомислещите.

Ленард хвана чашата си в две ръце и се вгледа в нея иззад ръба й.

— Не сме толкова свободни, колкото си мислят хората. Ако трябва да ни опиша по някакъв начин, ще е като психиатрите на обществото. Фондацията сметнала за необходимо да помогне на този свят да се справи с въпросите и проблемите, които прекрачват нормалното. Като група, на практика ние сме политици. Съветът ни трябва да предлага алтернативи, които да бъдат гласувани от всички. — Лицето му поомекна. — Има нещо като мит, че гените на всички са наредени така, че да ни се подчиняват. Макар да трябва да призная, че възможностите за диктатура са огромни.

— Не мисля, че от теб ще излезе добър диктатор, Ленард.

— Не, предполагам, че си права. Иронията е, че сме популярни по-скоро с работата си на микро- отколкото на макрониво. Наистина се отнасят с мен като с местния психолог, знаеш ли. Само да се появи някой малко по-необичаен проблем и къщата ми е първата им спирка.

— Същото важи и за мен.

— Разбирам. За какво си дошла тук в такъв случай?

— Може да се наложи да подготвите някакви решения за тази планета. Следите ли новините за двойката Дайсън и извънземните, които живеят там?

— О, да, това се появи във вестниците, макар да се опасявам, че нямаме много колонки, посветени на делата във Федерацията. Обаче получих няколко доклада от отдела й тук, във Фордсвил. Свързана ли си с него?

— Бях. — Тя му заразказва какво се бе случило.

Два часа по-късно, когато приключи, по лицето на Ленард се четяха признаци на страх. Той притисна ръцете си към слепоочията и издиша шумно.

— Освен че искам да отида при този Рафаел Колумбия и да го ударя здраво в муцуната, не виждам как мога да ти помогна. Наистина ли работиш по това дело повече от сто и тридесет години?

— Да. Не е в природата ми да се отказвам.

— Не. Не, разбира се, че не. Съжалявам, просто не съм свикнал да работя с такива времеви отрязъци. И каква искаш да е следващата ти стъпка?

— Инстинктът ми подсказва да заловя Йохансон.

— Да, разбирам. Е, естествено, разполагам с някаква власт в ръцете си, записано е в хартата на Фондацията. Мога да уредя хазната да ти плаща месечна заплата. Няма да е много, но ще ти остава време да преследваш този дяволски човек, без да се тревожиш за пари.

Паула се засмя малко неучтиво. Започваше да си мисли, че бе направила голяма грешка, идвайки тук. Но и сега тя просто бе последвала инстинкта си. Ленард беше свободомислещ и последната връзка с Алексис, с която разполагаше. Остави погледа си да си рее из библиотеката, чудейки се как ли щеше да устрои бунгалото, ако беше останала. Замисли се за боята, мебелите, тапетите, които можеше да използва, за да прогони вехтата академична атмосфера.

— Ленард, за сто и петдесет години Федерацията ми плащаше добра заплата и още повече, за да си покривам разходите. Изплатих апартамента си преди сто и осем години. Ям предимно в столовата на работа. Купувам само по шест костюма на година и някои ежедневни дрехи. Също като пенсията ми за подмладяване и възстановяване, всичките ми пари отиват във фондова сметка, управлявана от СИ. Парите там не спират да се натрупват въпреки инфлацията. Не се нуждая от финансиране, но ти благодаря за предложението.

— Как тогава да ти помогна?

— Предполага се, че свободомислещите възприемат обективно по-голямата картина. Исках мнението ти за това как да постъпя. Макар и това да ми прилича обезпокоително на църковно опрощение.

— Какво общо има религията… не, забрави за това. Искаш да кажеш, че аз трябва да ти кажа какво да правиш сега?

— Може би да ме убедиш. Бих се радвала, ако се ограничиш до по-глобалните решения и не навлизаш в подробности.

— Дори не съм сигурен, че мога да обхвана цялостната картина в твоя случай. С какви избори разполагаш? В природата ти е да не се отказваш. Знаеш, че Йохансон трябва да бъде задържан. Използвай таланта си, Паула, залови го.

— Но дали трябва? — промърмори тя. Самите думи запратиха тръпки по ръцете й.

— Защо да не трябва?

— Ами ако е прав? Ами ако има Звезден странник, зло извънземно, което влияе на човешките политици?

— О, възможно ли е това? На мен ми звучи много подозрително като теория на конспирацията.

— Знам. Но в случая се появява нарастващо количество несъответствия, които ме затрудняват. Досега наистина изглеждаше така, сякаш Йохансон е имал много проста мотивация, че Пазителите са били сформирани първоначално, за да му помогнат да открадне парите от Лас Вегас, а впоследствие да прикрият живота му, за да може той да живее от плячката. Но ако е прав и Звездния странник наистина някак ни е накарал да пратим кораба до Дайсън Алфа, това ще обясни много неща. Най-малкото той никога не е показвал колебание в разпространението на вярата си в Звездния странник. Единственият човек, когото познавам и който е способен да поддържа такава твърда позиция толкова дълго, съм аз.

— А, сега разбирам защо си дошла при мен. Това е морален въпрос. Интересува те дали трябва да прекратиш преследването на Йохансон, макар и да си сигурна, че е извършил престъпления, и да тръгнеш по следите на Звездния странник, чието съществуване все още не е доказано.

— Да, така е.

Тя не спомена, че няма с кого другиго да обсъди ситуацията. Точно сега не беше сигурна на кого може да се довери.

— Колкото и да ме ласкае появата ти днес, не мисля, че мога да преценя правилно в тази ситуация. Нямам познания за политиката на Федерацията и не я разбирам. А този проблем, струва ми се, опира точно до това.

— Не, не е така. Политиците и целите им са дълбоко преплетени в случая, особено що се отнася до Колумбия, но не техните борби за власт ме тревожат, а именно резултатите от тях. Дори и да се съмняваш в съществуването на Звездния странник, предлагам да проучиш името Найджъл Шелдън. Някак си той е забъркан в това. Както и да го погледна, Йохансон се противопоставя на някой с политическа власт. В този случай той може да работи заедно с друга малка политическа групировка. Това несъмнено ще обясни защо получава вътрешна помощ от правителството на Федерацията в продължение на толкова много време.

— Чакай малко. Останах с впечатление, че Шелдън е предотвратил инспекцията на товарите, пристигащи на Далечината.

— Така ми каза Томпсън Бърнели.

— Как тогава би могъл да е този, срещу когото действа Йохансон?

— Не знам. Да приемем, че не е. Ако Бърнели е прав. Ако Йохансон може да убеди Найджъл Шелдън, че Звездния странник е заплаха, нямаше да има нужда от Пазителите и Великия червеев обир. Старата ми Дирекция и всяка друга правителствена агенция щяха да насочат усилията си, за да открият извънземното. Но той не го е убедил, въпреки че Шелдън все пак блокира инспекцията.

— Колко надежден беше този сенатор?

— За нещо като това? Напълно надежден.

Ленард се облегна умислен назад.

— Това не е логично.

— Изглежда парадоксално, защото все още не разполагаме с цялата информация.

— Това обяснява и решеността ти да продължиш работата по случая, разбирам. Но по коя част от него? Хм, забавна дилема. Можеш ли да говориш директно с Шелдън?

— Предвид сегашното ми положение, вероятно мога да си издействам един разговор с един човек от властта. Затова трябва да избирам внимателно. Ако Шелдън е забъркан в това, просто ще отрече и може би аз ще споделя съдбата на сенатора.

— Да. Това трябва да се избегне. Разбира се, ако успееш да заловиш Йохансон, той ще може да отговори на много от въпросите ти.

— Ако открия Звездния странник, също ще сложа край на това.

— Как би го направила?

— Ще отида на Далечината. Ако Йохансон е прав, там ще има изобилие от доказателства в Института „Мария Селесте“.

— Това няма ли да е опасно?

— Рискът е приемлив. Никой няма да очаква да направя подобно нещо. А и ще стане бързо.

— Виждам предимствата на този подход. Звездния странник ще е по-голямото зло, което ще можеш да преследваш с чисто съзнание. В случай че си сигурна, че това не е просто реакция, предизвикана от шока след освобождаването ти от работа.

— Не е. Все някога ще заловя Йохансон. Въпреки това, трябва да имам предвид, че в условията на ситуацията с Първите, може и да не разполагам с много останало време. Особено ако Йохансон е прав и всичко е било оркестрирано в наша вреда. Ако Звездния странник бъде изобличен пред властите, това ще предотврати евентуален конфликт.

— Не обръщай внимание на фактора време, това е неизвестна, която не можеш да предвидиш. Трябва да тръгнеш след Йохансон. Знаеш как работи, познаваш почерка му. Освен това имаш огромно преимущество.

— Как така?

— Ако работиш сама, няма да има информация, която да изтича към него. Няма да знае, че си по петите му.

Тя се усмихна тънко.

— С Алексис си приличате повече, отколкото си мислех.

— Благодаря ти. Как ще процедираш в такъв случай?

— Ще пътувам до Далечината и ще се свържа с Пазителите. Те ще ме заведат до Йохансон. Както каза, той няма да ме очаква от тази посока.

— Ох, предполагам, че знаеш какво правиш, но моля те, бъди внимателна. Иска ми се да си представям, че праправнучето ми ще седи тук и ще слуша за следващия ти проблем.

Тя се изправи и му подаде ръка.

— Кажи му да се оглежда за мен.

— Наистина ли ще последваш съвета ми?

— Да, помогна ми да се съсредоточа върху това, което трябва да направя.

Той погледна през френските врати към Матилда, която все така се излежаваше върху хавлията.

— Тогава наистина и аз трябва да послушам твоя.

Пред входа на жилищната сграда на Паула беше паркирана огромна черна лимузина „Зил“, която блокираше улицата почти изцяло. Остана изненадана, че полицията не я бе извлякла. Най-малкото трябваше да глобят шофьора. Когато стигна до нея, една от страничните врати се отвори тихо като крило на чайка. Отвътре се показа глава на мъж, чиято кожа бе чисто злато.

— Трябва да поговорим — каза той на Паула.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (24)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

22.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (24)