Оскар Монро и Макклейн Гилбърт взеха ранния сутрешен експрес от Аншун през СвЛинкълн и земния Лондон до Керенск. Планетарната гара на ТСП там командваше портала към Висшия ангел, но до него нямаше влак. Вместо това те слязоха от експреса и извървяха пътя от перона до главния площад. Преминаха през поредица от проверки, за да стигнат до участъка за преминаване на Висшия ангел. ТСП се грижеше за първата проверка — стандартно дълбоко сканиране на тялото и преглед на белите дробове. След това ги прехвърлиха към дипломатическата полицейска дирекция на Федерацията, която преглеждаше всичко свързано с посетителите. Висшият ангел беше единственото място, до което гражданите на Федерацията нямаха гарантирано право на достъп. Освен че дипломатическата полиция оглеждаше всички подробности за криминални прояви, досиетата биваха прехвърляни на Висшия ангел, който имаше право на окончателно вето върху посещенията.

Стомахът на Оскар пърхаше тревожно в очакване, докато полицаят приемаше идентификационното гражданско досие от е-конома му и провеждаше ДНК сканиране, за да потвърди съвпадението с официалната информация. Никога не бе посещавал Висшия ангел преди и винаги имаше шанс да му откажат достъп. Или по-лошо — да кажат защо.

— Бил ли си някога тук? — попита той Мак. Опитваше се да се държи небрежно пред полицая.

— Пет пъти — каза Макклейн. — Челните екипи се обучават в райони с нулева гравитация, за да сме подготвени за всякакви ситуации в космоса.

— По дяволите, толкова години работя и никога не съм знаел това.

Макклейн се ухили на приятеля си. Познаваха се от десет години, откакто работеха заедно в изследователското поделение на Мередин. След толкова време в професия с такова голямо напрежение, ако колегите не развиеха взаимно уважение, значи някой трябваше да напусне. Командната верига неизменно бе ключово понятие в поделението. Всеки се доверяваше, че останалите ще свършат работата си както трябва.

— Страхотно, рискувал съм си живота под командването на оперативен директор, който си няма и идея какво се случва.

— Трябваше да се досетя, че ще ме наредиш така, нали?

— Господа — каза полицаят, — можете да продължите.

Те преминаха към салона на участъка за трансфер. Един стюард им подаде цели предпазни костюми, направени от лека пропускаща въздух материя с прилепващи предпазители за краката и ръкавици.

— Само за совалката е — каза им той. — Облечете ги върху дрехите си, ще попречи нещо да излети в безтегловност. И моля ви, не забравяйте шлемовете си, преди да преминете. Процедурите по безопасност не ни позволяват да летим, ако някой не е сложил шлема си.

В салона имаше още няколко души. Всички навличаха белите костюми. Стюардите раздаваха ленти на хората с дълги коси, за да ги вържат на опашка. Мак сръга Оскар.

— Това там не е ли Паула Майо?

Оскар проследи погледа му. Млада на вид жена връзваше правата си черна коса с лентите. Придружителят й беше възпълен мъж в официален костюм, който едва се побираше в предпазния екип.

— Възможно е. Трябва скоро да е излязла от подмладяване. Спомням си, че разглеждах случая Шайони преди около шест-седем години. Онзи, когато проследи дилъра, който снабдяваше с кинетични оръжия бунтовниците от Дарка Фрий. Чакала ги е да се появят в къщата четири дни. Ето на това му казвам отдаденост.

— Жена ми проучваше случаите й, когато беше в академията, оттам знам как изглежда. Сигурен съм, че е тя.

— Кого ли е погнала този път?

— Нали знаеш, можем да я вземем в екипажа. Оскар изгледа стреснато Мак.

— На какъв пост? Мислиш ли, че ще започнем да се избиваме един друг по време на пътуването?

— При положение че ще живеем заедно с пръдните ти цяла година, е повече от вероятно. Тя решава загадки, нали така, мозъкът й е пригоден да се справя с тях. Точно такива таланти би трябвало да вземем с нас.

— Има всякакви видове загадки, а ние сме се устремили към неподходящия вид. — Оскар потупа Мак по рамото. — Продължавай да се стараеш, един ден ще бъдеш командир.

— Един ден преди теб, приятел.

— Да бе. Между другото, какво мисли жена ти за това, че заминаваш и я оставяш за цяла година?

— Анджи? Прие го много добре. Обсъждахме дали да не се разделим, но решихме, че това е твърде песимистична прогноза. Просто ще оставим нещата да се развият от само себе си. Ако намери някой друг, докато ме няма, така да е. Договорът ни за партньорство го позволява.

— Хубав договор.

— Да, ами ти? Как ще се справяш цяла година? Набелязал ли си някой от доброволците?

— Не съм се замислял за това. Имам достатъчно ОВ-татуси за предавания с висока резолюция, така че просто ще я карам с харем от добре оформени пиксели.

Мак поклати изненадано глава.

— Братче, трябва да излизаш повече.

Един от стюардите поведе петима от тях, включително Паула и Хоше Фин, по коридора за заминаване в края на салона. Краката на всички издаваха хрущящи звуци, тъй като прилепящите се подметки се опитваха да се прихванат за пода. Докато преминаваха, всички получиха защитни шлемове, а стюардът следеше дали ще ги сложат на главите си.

— Имате ли опит с нулева гравитация? — попита ги той.

— Напоследък да — отвърна кисело Оскар. Шлемът беше идентичен с тези, които използваха на комплекса за строеж на звездния кораб на Аншун. Още не можеше да понася пътуванията до платформата за монтаж, но Уилсън беше истински поклонник на прякото контролиране на работата — очевидно реликва от дните на пламенен ентусиазъм в НАСА. Откакто Оскар се присъедини към проекта, нямаше седмица, в която да не участва в някакъв инспекционен обход.

— Самият портал е маркиран от черния ръб — каза стюардът и посочи напред към дъното на коридора. — След като навлезете в нулева гравитация, моля ви, използвайте прилепващите устройства и не се носете свободно. Совалката ви очаква на пети док. А сега, моля, последвайте ме.

Той достигна черната линия, протегна се напред и докосна прилепващата си ръкавица към стената. Премина грациозно през линията и краката му се издигнаха над пода. Оскар се намръщи примирено и го последва.

След пет метра коридорът се отваряше насред полусфера с петметров диаметър. Нямаше прозорци, само осем големи херметически шлюза, разположени на равни разстояния по ръба. Номер пет беше отворен. Стюардът ги отведе внимателно по продължение на извитата повърхност, прикрепяйки се към нея чрез китките и ходилата си като гигантско насекомо. Зачака до шлюза, готов да им помогне, когато те спряха, за да се наместят в совалката.

Малкият съд представляваше прост цилиндър, дълъг десет метра, с две редици канапета. Оскар закопча колана си и погледна нагоре. Всичко, което виждаше, беше извитата външна стена на пристана за отпътуване.

На борда имаше само петнадесет пътници. Стюардът мина покрай канапетата и провери дали всички са настанени. След това шлюзът се затвори като гигантска свиваща се зеница.

— Висшият ангел не позволява на ТСП да разположи портала вътре в него — каза стюардът. — Затова се намираме на около петдесет километра разстояние. Пътуването ще отнеме около петнадесет минути. Разполагам със силни успокоителни, които вероятно ще са ви от полза. Междувременно, моля ви, разгледайте санитарната тръба на гърба на седалката пред вас.

Оскар погледна към еластичния маркуч и новата му дюза за еднократна употреба и се намръщи. При все това си беше подобрение в сравнение с торбичките, които носеше със себе си на платформата на звездния кораб.

Совалката завибрира тихо, докато се разкачваше от придържащия механизъм. Насочващите се химически ракети я изтикаха настрана от пристана. След като се носиха няколко секунди, огньовете на помощните главни ракети пламнаха и им придадоха ускорение. С оттеглянето им от пристана пред погледа им се разкриваше все по-голяма част от структурата и след минута Оскар виждаше цялата портална гара. Напомни му на кварцово образувание с дългите си шестоъгълни тръбовидни сектори, които излизаха от централен диск. От ръба на диска се подаваха еднаквите пристани за пристигащи и заминаващи совалки. Краищата на шестоъгълните тръби представляваха гигантски шлюзове, в които товарни влекачи стоварваха пратките си. В запечатаните капсули имаше готови сателити, сложни устройства от твърда материя, смесени, кристални и органични съединения, чието производство беше възможно само в среда с минимална гравитация. Товарните влекачи също така използваха шлюзовете, за да се натоварят със стоки за потребление и храни, доставени през портала, и да ги отнесат на Висшия ангел.

Останалата част от архипелага се появи зад прозореца. Над сто свободно носещи се фабрики, вариращи от миниатюрни самостоятелни изследователски капсули, малко по-големи от совалката, до корпоративни макроцентрове — широки с километри паяжини, чиито производствени модули блестяха като бижута от призматичен хром на всеки по-голям възел. Зад тях гигантската газова планета Икаланайз изпълваше звездното поле пред въртящата се бавно совалка. Орбиталната им позиция разкриваше гиганта във формата на масивен полумесец, набразден от шафранени райета и бели ивичести облаци, чиито променливи контури се сплитаха едни с други в спираловидни завъркулки. Сякаш всяка ивица протягаше ноктите си към съседната. До екватора се виждаше двойка малки черни кръгове — сенките на две от тридесет и осемте луни на газовия гигант.

След десет минути совалката се обърна отново и се позиционира за спирачното горене. Оскар се озова право срещу Висшия ангел.

Червеевата дупка на изследователското поделение, отворена в звездната система през 2163-та, не успяла да открие нито една животоподдържаща планета и оперативният директор тъкмо щял да я затвори, когато чинията засякла мощен, постоянен микровълнов пулс откъм Икаланайз. Екипът изчислил стабилна точка, орбитираща на половин милион километра над сярната атмосфера и преместил червеевата дупка за оглед от по-близко разстояние. Първоначалният образ бил много объркващ. Телескопът фокусирал тъмна, скалиста малка луна, дълга шейсет и широка двадесет километра. Това обаче се оказали разлистените венчелистчета от чиста перленобяла светлина — като криле на ангел. Екипът се придвижил по-близо и избистрил фокуса, при което открил, че скалата всъщност приютява дванадесет огромни изкуствени купола от кристал, качени върху високи метални стъбла. Не всички куполи били прозрачни и излъчвали светлина. Пет от тях разкривали извънземните градове, които съдържали в себе си. Уличните решетки били осветени от рубинена, тюркоазена и смарагдова светлина, а хилядите прозорци, вградени в странните архитектурни силуети на кули, пръстени, конуси и сфери, горели в спектрите на многобройни различни слънца.

Това, което открили, било звезден кораб, жив бегемот, способен да пътува със свръхсветлинна скорост. Не било форма на живот, която човечеството можело да проумее. Машина, постигнала самосъзнание или родено в космоса същество, еволюирало или проектирано да достигне този етап на развитието си. Висшият ангел не бил словоохотлив относно произхода си. Казал им единствено, че целта му е да осигурява животоподдържащи условия за планетарните видове, с които влезе в досег, с надеждата да научи повече за тях. Той „почивал“ в орбита около Икаланайз — не разкри за колко дълго. След преговори по радиоканала се бе съгласил да отвори три от куполите си (по това време празни) за хората, които да ги използват най-вече като град-спалня за астроинженерните си компании. Две от най-важните клаузи в договора за заселване представляваха правото на вето върху достъпа на посетителите и заселниците, както и обещанието му да информира новите си човешки обитатели, преди да потегли отново… когато и да станеше това.

Совалката им се вмъкна под обширната основа на купола Ню Глазгоу и се спусна надолу по заостреното стъбло. Космическият пристан на купола се намираше точно над точката, в която стъблото с цвят на олово и калай потъваше в скалистата външна обвивка на звездния кораб. Дебелата огърлица от въздушни шлюзове и докове обгръщаше в пръстен структурата. Към няколко от тях имаше прикрепени совалки, а по-големите докове придържаха товарни влекачи, които разтоварваха пратките си.

Скачването им предизвика лека вибрация и шлюзът от модифицирана пластмаса се отвори.

— Благодаря ви, че пътувахте с нас — каза стюардът. — Моля, не забравяйте, че след като слезете, все още ще се намирате в състояние на свободно падане, докато лифтът не се задвижи.

Оскар изчака всички пътници пред него да излязат, преди да махне коланите си. Коридорът извън шлюза беше разочароващ — широка сребриста тръба с малка извивка, която я отвеждаше по-дълбоко в стъблото. Липсваха каквито и да е екзотични усещания. Като всички останали, той позволи на прилепващите се подметки да го застопорят за пода. Точно преди вратите да се затворят, видя как Паула Майо и придружителят й се плъзгат покрай лифта и се насочват към дъното на коридора.

Гравитацията нарастваше бавно, докато се плъзгаха във вътрешността на стъблото. Значи все пак увеличаваха скоростта си, доколкото можеше да прецени. Когато лифтът спря, все още се намираше в стандартно гравитационно поле. Висшият ангел никога не бе обяснил как постига това, нито пък което и да е друго от техническите си умения. Като например източника си на захранване, природата на свръхсветлинния му двигател, щита против сблъсъците с елементарни частици или пък материята, нужна за построяването на новите куполи.

Техният лифт беше един от десетте, които излизаха в голям салон за пристигащи. Оскар и Мак свалиха предпазните си костюми, хвърлиха ги в кош за отпадъци и след това се отправиха към изхода. Транзитната сграда се намираше в центъра на Кръговия парк в Ню Глазгоу, зелена местност с широчина пет километра. Дърветата в нея бяха толкова много, че още малко можеше да бъде класифицирана като гора. Зад външния им пръстен се намираха небостъргачите, не по-малко разнообразни по форма и цвят от което и да е нюйоркско авеню. Различното тук бяха небесните пръстени, които се увиваха около тях — тънки релси, които носеха частни капсули между обществените спирки с прилична скорост. Беше ден, което означаваше, че кристалният купол над тях е станал прозрачен и излъчва еднородна бяла светлина близка до спектъра на Слънцето. Въздухът беше приятно топъл с намек за лятна влага.

Оскар остана неподвижен в продължение на един дълъг момент. Източи врат назад и бавно се завъртя в кръг.

— Трябва да призная, че е адски впечатляващо. Кара те да направиш сравнение със стария „Втори шанс“, нали?

— Твърде различни сме… — сви рамене Мак. — Ние сме развили портали и мрежата на ТСП, всяка планета е само на една крачка разстояние. Ако бяхме прекарали триста години в проектиране на звездни кораби, сигурно щяхме да обикаляме из Галактиката в нещо подобно на това.

Оскар го погледна.

— Впечатлен си — каза му.

— Това си е невероятен инженерен комплекс, признавам. Обаче не може да ми докара комплекс за малоценност.

— Добре, добре. Как да се свържем с мадам председателя?

Мак посочи през горската местност пред тях. Малки пътеки отвеждаха от транзитната сграда и криволичеха между дърветата. Недалеч имаше поток, а измежду по-едрите стволове се мяркаше езеро. На около петдесет метра по пътеката имаше малка бяла колона, където бяха паркирани три частни капсули.

— Те ще ни откарат възможно най-близо — каза Мак.

Капсулите представляваха прости перленобели сфери с подравнени основи. Страничните врати бяха отворени и защитени от прозрачни силови полета. Мак влезе и седна на малката пейка във вътрешността. Оскар се присъедини. Отвътре черупката на капсулата беше прозрачна. Силовите полета, които играеха ролята на врати, премигнаха и се засилиха.

— Офисът на председателя, моля — каза Мак.

Капсулата се плъзна няколко метра по земята, след това повърхността на пътеката се разтвори, откри вход към тунел и те потънаха в него. Вътре нямаше светлина, въпреки че интериорът на капсулата си остана осветен.

— Уау — каза Оскар. Ръцете му автоматично се вкопчиха във вътрешността на черупката, макар и движението през тунела да не се усещаше. — Трябва да е някаква технология за убиване на инерцията.

— Спри да анализираш. Наслаждавай се. Особено на тази част.

— Коя — „уаумамкаму“?

Частната капсула напусна вертикално тунела и се понесе по една от небесните релси сякаш със свръхзвукова скорост. Без да усещат каквото и да е ускорение, те фучаха успоредно на един от небостъргачите, висок строен конус от синя стомана с червена сфера на върха. В този момент небето се изви в мързелива дъга и отново се изравни. Друга капсула се носеше право към тях. Оскар се насили да не затвори очи, докато се разминаваха. Чак тогава бумтящото му сърце се успокои достатъчно, за да може да се наслади поне малко на спектакъла. Бяха достатъчно нависоко, така че да огледа целия град под купола. Имаше също толкова паркове, колкото градски площи, и формите на големите сгради бяха наистина забележителни.

— Гледката е много по-красива през нощта — каза Мак. — Тогава кристалът става прозрачен. Можеш да видиш Икаланайз над себе си. Тогава вече знаеш със сигурност, че си в свят на извънземни.

На едно кръстовище завиха към друг небостъргач и се устремиха по дъговидна траектория надолу към сграда, която приличаше на сребърна мида. Капсулата изсвистя в огромен салон на осемнадесетия етаж и спря до бяла колона, около която чакаха още пашкули.

— По-добре е от мерцедеса ти, а? — каза Мак, докато изскачаха от капсулата.

Оскар направи физиономия.

— Просто е различно.

Чакаше ги член на политическия екип на председателя — Соолина Депфор, млада на външен вид жена в скъп костюм.

— Добре дошли в общината, господа — каза тя. — Госпожица Гал ви очаква.

Тя ги поведе право в офиса на председателя на Асоциацията на човешките жители, огромна овална стая, която сигурно се намираше в най-голямото ребро на сградата. Таванът й представляваше пресечен конус от стъклописи, чиито цветове се движеха на дълги перпендикулярни вълни. Имаше една-единствена мебел — бюро в самия край на стаята. Подредбата на помещението напомняше на старомодна тронна зала. Оскар обаче беше наясно, че Тониея Гал заема позицията на председател на Асоциацията от повече от век. Малко от абсолютните монарси в историята бяха царували толкова дълго.

Докато се приближаваха, мадам председателят се изправи, за да ги поздрави. Висока жена със синьо-черна кожа, облечена в традиционна африканска племенна роба. Оставаше й по-малко от десетилетие до следващото подмладяване. Лицето й беше гордо и сериозно. Сиви нишки вече се промъкваха в късо подстриганата й коса. Това, че нехаеше и не си правеше труда да ги лекува или поне да ги боядиса, говореше много за самочувствието й. Печелеше всички избори със значително мнозинство. Малкото й критици и противници твърдяха, че това е резултат от липсата на желаещи за работата, че постът е просто представителен, тъй като Висшият ангел извършваше всички услуги в куполите с непостижима ефективност. Тези думи бяха огромно подценяване на способностите й. В началото Висшият ангел може и да беше само проста и удобна спалня за астроинженерите, но сега трите купола — Ню Глазгоу, Москва Стар и Кракакол — бяха домове на население от над петнадесет милиона. Два нови купола — Ню Оукланд и Бабуян Атол, за които председателката бе преговаряла с Висшия ангел, вече бяха почти напълно израснали и готови да приемат човешки заселници. Свободно летящите фабрики навън произвеждаха малък, но значителен процент от цялостната продукция на високи технологии във Федерацията. Висшият ангел беше изключителен успех по всички параграфи и Тониея Гал, която бе пристигнала като техник по йонните тръстери заедно с първата вълна от заселници, беше едновременно огледало и водач на този успех. Освен това беше един от най-дълго управлявалите държавни глави, а напоследък медиите я спрягаха за сериозен кандидат за президентския пост.

Оскар стисна подадената от председателя ръка и почувства сухата хладна кожа.

— Благодаря ви, че ни приехте, госпожо.

— Двоумях се — каза Тониея Гал. Гласът й не съдържаше нито капка хумор или гостоприемство. — Както и останалите жители, се чувствам силно обидена, че Найджъл Шелдън ни пренебрегна като място за построяването на звездния кораб.

Усмивката на Оскар замръзна. Не пое риска да погледне към Мак.

— Уверен съм, че не е имал намерение да ви обиди, мадам.

— Тогава защо не го построи тук? — попита тя с искрено объркване. — Разполагаме с всички нужни средства, както и с огромни ресурси от опит и познание. Построяването на Аншун трябва да е добавило големи разходи по проекта. Защо го направи?

— Аншун е по-близо до Дайсъновата двойка…

— Пфу. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Все едно няколко дни разлика в пътуването ще окажат някакво влияние. Да не се опитва да изгради конкурентна космическа индустрия?

— Уверявам ви, мадам, единственото нещо, което се строи на Аншун, е звездният кораб. Няма индустриални съоръжения за работа в нулева гравитация. Голяма част от компонентите се внасят от Висшия ангел.

— Хм. Ще приема този отговор засега, но можеш да кажеш на мистър Шелдън от мое име, че съм изключително недоволна от решението му. Следващия път, когато протежетата му се нуждаят от подкрепа за някое оспорвано гласуване в Сената, няма нужда да си прави труда да я търси тук.

— Ще се погрижа да разбере това — каза покорно Оскар.

— За какво сте тук тогава?

— Искаме да попитаме Висшия ангел дали знае нещо за двойката Дайсън. Всяка информация, дори най-малката, ще помогне на мисията ни.

— Свързани сме с унисферата, знаете това, нали?

Оскар някак успя да избегне пронизващия й поглед.

— Непосредственият ми началник е привърженик на личния подход, когато става дума за нещо толкова важно, а Асоциацията на жителите разполага с постоянна отворена връзка с контролиращия интелект на Висшия ангел.

— Той не знае нищо за двойката Дайсън.

— Бихме искали да потвърдим това.

Устните й се свиха в тънка усмивка.

— Направо от източника, а господа? Много добре. — Тя отправи жест към сводестия прозорец зад себе си. — Видяхте ли всички куполи по време на приближаването си?

— Повечето.

— Райел живеят в един от тях. Знаем това, тъй като се съгласиха да се свържат с хората. Що се отнася до останалите осем първоначални купола, никой не знае какво приютяват. Три от тях съдържат градове или някакъв вид структури. Нощем светят, но никога не сме засичали нещо да се движи в тях. Един купол изглежда като пълен с мъгла. Хората твърдят, че са мяркали светлини и сенки вътре, но няма доказателства. Един е вечно тъмен, въпреки че излъчва мощни инфрачервени емисии, което е показателно за вътрешни температури над тези на обитаемите от хора планети. Един е вечно непрозрачен и осветен. Последните два имат тридесет и седем часови денонощни цикли, но също са непрозрачни. Така че, виждате ли, господа, след два века живот тук дори не знаем кои са съседите ни. Висшият ангел цени уединението над всичко. Вие сте тук, за да разпитвате за вид, който нарочно се е изолирал от останалата част от Галактиката.

— Признавам, че е доста несигурен ход — каза Оскар. — Трябва обаче да го попитаме, вярвам, че ни разбирате.

— Разбирам мотивите ви, но не одобрявам целта ви. Трябва да пазим собствената си позиция, която е мой най-голям приоритет. Въпреки това се чувствайте поканени да използвате отворения канал на Асоциацията към нашия домакин.

— Благодаря ви, мадам.

Те се оттеглиха от офиса й на няколко крачки след Соолина Депфор, чиито токове чаткаха шумно по излъскания под. Оскар усещаше погледа на председателката върху гърба си през цялото време, докато излизаха. Веднага щом високите врати се затвориха, те си размениха погледи. Мак изду бузи.

— Исусе, каква мъжемелачка — промърмори той.

В този миг Соолина Депфор се извърна и вдигна вежда. Лицето на Мак силно почервеня.

— Официалният ни канал се отваря оттук — каза тя.

Въведе ги в конферентна зала без прозорци извън приемната зала. Беше с доста по-скромни мащаби от офиса на председателката. В средата имаше тясна овална маса с шест кожени стола с високи облегалки.

— Просто говорете — каза им тя. — Висшият ангел може да ви чуе.

Вратата се затвори зад нея.

— Брой ги две мъжемелачки — каза Мак, докато сядаха в единия край на масата.

Оскар го изгледа предупредително.

— Здравейте?

Лишената от украса стена в далечния край на стаята засия в синьо и в нея се избистри огледален образ на конферентната зала. На един от столовете по средата на масата седеше мъж. Носеше черен пуловер с остро деколте и тъмни панталони. Върху широкото му лице имаше неколкодневна брада, а косата над челото му се отдръпваше назад. Беше образ, предназначен да успокоява, типът старши кадър, на когото можеш да се довериш.

— Здравейте.

— Вие ли сте Висшият ангел?

Мъжът сви рамене.

— Мисля, че този образ помага на вашия вид. Ако просто покажа образ на корпуса и жилищния отсек, би било някак малко претенциозно.

— Благодаря ви за разбирането.

— След срещата ви със скъпата ни председателка да ви улесня живота е най-малкото, което мога да направя за вас. Бяхте прав, Мак, тя е истинска мъжемелачка. Предполагам затова вие хората продължавате да гласувате за нея — кой би гласувал против? Разбира се, освен това се справя доста добре с работата си.

— Чули сте какво казахме в офиса й?

— Вътре в себе си чувам каквото искам. Както обясних на лидерите на Федерацията в самото начало, тук съм, за да изучавам различни видове, а това може да стане само чрез наблюдение.

— Знам, че това не е по темата, но защо събирате информация?

— Защо вашият вид пръска толкова много време за секс, политика и религия? Ние сме това, което сме, независимо от външния ни вид, природата и размера ни. Моят приоритет е да събирам информация за извънземни видове, аз съм изследовател и социален антрополог. Не мога да си представя да се занимавам с нещо друго.

— Добре — каза приятелски Мак. — За кого я събирате?

— Дори не съм сигурен вече, правя го от толкова дълго. Но пък това може и да е лъжа и аз да захранвам с информация за тази галактика и защитните й възможности цяла флотилия от бойни кораби, които препускат насам от Андромеда. Един ден моят вид ще се прегрупира в обкръжението на сриващата се вселена и ще понесе семената на една нова еволюция в следващата новородена вселена, синтезът на най-доброто от миналото. Наблюдавам родените на планетите за забавление от олимпийската ми орбита тук. Изберете си причина, господа, вашият вид предложи всички тези възможности и още много други.

— Защо всички извънземни толкова упорито държат да са енигматични?

— Не ме причислявате към силфените, нали? Много е просто. Както казах, с това се занимавам. Предполагам, че ме удовлетворява да се срещам и да уча от вас. Съжалявам, че ви връщам толкова малко знания в замяна, но такава е природата ми. Може би един ден ще реша да направя нещо с цялото познание, което съм събрал, да се трансформирам или дори да трансцендирам. За момента обаче съм далеч от точката на насищане с информация. Все още съм любопитен по отношение на Вселената.

— Това любопитство някога отвеждало ли ви е до двойката Дайсън? — попита Оскар.

— Не. Опасявам се, че не. Председателката ни ви каза истината. Не притежавам никаква информация за нито една от звездите.

— Все пак не сте ли любопитен? Със сигурност вид, който е способен да издигне бариера около цяла звезда, би бил достоен за изучаване.

Висшият ангел се ухили широко.

— Щом са сложили бариера, как мога да ги изучавам? Не, прави сте, те щяха да са изключително интересна придобивка към малката ми менажерия. Но аз току-що срещнах вас.

— Ясно — каза Мак. — Не се ли интересувате обаче от причината за издигането на бариерите?

— Разбира се. Но ще се повторя, не мога да ви помогна. Не знам причината, никога не съм посещавал този участък от космоса.

— А наблюдавали ли сте ги? Някога засичали ли сте някакъв конфликт, разгорял се там, преди издигането на бариерите?

— Не, не съм. Целият този участък е незабележителен, доколкото знам аз. Със сигурност не е имало някакви неестествени промени на звездно ниво, никакви унищожени звезди или избухване на нови. Нямам сведения и за физическо унищожение на планети.

— Ами по принцип? Макар да признавате дългото си съществуване, някога срещали ли сте заплаха, срещу която трябва да бъде издигната подобна бариера, за да защити звезда? Има ли там някъде видове, които биха нападнали звезда и унищожили населена планета?

— Намеренията и възможностите не са едно и също нещо. Има много хора във вашата история, които без угризения са сеели смърт и опустошения в гигантски мащаби. Ако са разполагали с устройство за унищожението на звезда, може би са щели да го използват. В миналото съм наблюдавал видове, в сравнение с които най-злите ви тирани изглеждат като светци. Въпреки това общото правило е, че за достигането на технологичното ниво, нужно за унищожаването на звезда, обществото трябва да е относително стабилно.

— Някои от най-големите ни технологични скокове са били извършени по време на война — каза Мак.

— Съгласен съм, че хората са изключително способни да проявяват новаторство, когато са под натиск или заплаха — каза Висшият ангел. — Съществува обаче разлика между построяването на нови оръжия и фундаменталните теории, върху които са изградени подобни технологични скокове. Чистият научен прогрес е бавно изкачване, което изисква стабилно общество, подкрепящо мислителите и теоретиците в продължение на много поколения. Еволюцията обикновено означава, че видовете, които се освобождават от планетарната си среда, имат вграден някакъв социален или биологичен механизъм за ограничаване на предисторическата си диващина. Разбира се, има много изключения, при които целеустремени индивидуалисти заобикалят подобни забрани. Съществува и шансът по-малко развита култура да придобие реликвите и познанието, оставено от по-напреднала раса. Но възможността да го стори вид или същество, което представлява физическа заплаха за звезда, е почти отвъд статистическата вероятност.

— Тогава защо е издигната бариерата?

— Наистина не знам — отвърна Висшият ангел. — Опитът и наблюденията ми обаче показват с деветдесет и девет процентова сигурност, че не е било защитен акт срещу агресор.

— Именно този един процент в крайна сметка те убива — каза замислено Оскар.

— Неизбежно. Само че нямам информация за вид в радиус от хиляди, ако не и десетки хиляди светлинни години, който да е способен на агресия от такъв мащаб. Може и да греша, не претендирам за непогрешимост. Мога дори да бъда контриран, че мегапламъкът, който унищожи по-голямата част от Далечината, е пример за подобна войнолюбивост. Определено прекрачва етиката на повечето цивилизации и видове. Въпреки това, както сте наясно, поддържам подробно наблюдение на космоса на много парсеци разстояние. Ако навън съществува подобна заплаха, значи разполага с умението да избягва сетивата ми. Доста тревожен възможен вариант, трябва да призная.

— Или пък опасността е толкова голяма, че не си струва да се тревожим за нея — каза Мак.

— Тази гледна точка е изключително характерна за хората — каза Висшият ангел. — Не я приписвам на себе си. Но пък по вашите стандарти аз съм нещо като страхливец.

— Затова ли не сте посетили Дайсъновата двойка?

— Нека просто да кажем, че това е комфортно разстояние за наблюдение. Любопитен съм, затова и в този момент съм готов да ви помогна с повече от обичайния си капацитет.

Оскар прокара ръка през косата си.

— Благодаря ви за това. Ако станете свидетел на нещо, което да ни е от полза…

— Разбира се, ще ви уведомя. Моля ви, потърсете ме без притеснения, ако имате допълнителни въпроси. За в бъдеще ще приема директна връзка с който и да е от двама ви през унисферата.

Паула и Хоше прекараха пътуването си с влака до Керенск, седнали тихо в местата си в първа класа и преглеждайки информацията по случая. Диаграми, резюмета на текстове, финансови графики, всичко това се роеше във виртуалното им зрение. Дори вниманието на Паула от време на време поддаваше под напора на неумолимия поток данни.

Въпреки това двамата зарязаха фактите по време на пътуването със совалката до Висшия ангел. Хоше беше запленен от гледката извън прозорците и поиска поток от описателна информация от е-конома си. След като акостираха в основата на стъблото на Ню Глазгоу, Паула инструктира своя е-коном да направи запитване във вътрешната информационна мрежа на Висшия ангел за упътване, докато останалите пътници се носеха край тях, устремени към лифта. Помощна мрежова програма я насочи надолу по извития коридор към врата, която се отваряше към по-малка капсула на лифта.

— Намери ли нещо ценно в папките по случая? — попита тя, след като вратите се затвориха и капсулата започна да ускорява.

Хоше погледна подозрително към лифта.

— Можем ли да говорим тук?

— Да. Висшият ангел е наясно с всичко в тялото си. А и аз вече го снабдих с информация по случая.

— Добре. Ами националната данъчна служба на Тампико ми оказа помощ. След пускането на пазара частта от компанията на Тара била депозирана в Първа държавна банка на Тампико от „Брохер и сътрудници“, адвокатите й по развода. Осем месеца по-късно те били обменени срещу акции на „Гансу Кънстракшън“, когато Мортън се съгласил да продаде своя дял. Стандартна процедура. След това просто са си стояли там, докато не била съживена, а впоследствие тя ги прехвърлила на счетоводителя си на Дъбов лес.

— Ами дивидентите?

— Сделката с „Гансу“ е била отлична. Плащали са дивиденти на всеки четири месеца, а цената на акциите се е покачила дванадесетократно спрямо първоначалната. Мортън е добър директор. Парите са отивали право в сметката за дългосрочни инвестиции на банката, която също се е движила добре през седемнадесетте години, макар че процентът е бил по-нисък от повечето управлявани фондове. Не са теглени пари, стояли са там през цялото време и са се увеличавали. Банката плащала местните данъци всяка година. Никой не възразил против големия период на престой. Очевидно има много такива сметки, оставяни недокоснати като тази, някои дори в продължение на векове.

— Имала ли е текуща сметка в Първа държавна банка?

— Не.

— И няма никакви данни за някаква сметка на името на Уайоби Котал извън Дъбов лес? Ако са живели на Тампико, трябва да са разполагали с някакви средства. Щяха да бъдат проследими.

— Всички кредитни трансфери на Тара от банката на Дъбов лес са пресъхнали, след като последният баланс е бил платен, това е било три седмици след предполагаемото й отпътуване за Тампико. Последният запис по сметката е плащане на „Брохер и сътрудници“ за работата им по развода. Датира една седмица преди плащането на баланса. Всичко пасва. „Брохер и сътрудници“ са връчили договора по развода на Мортън две седмици след заминаването й. Банката е променила състоянието на сметката й от текуща в спяща три години по-късно. Това е стандартна процедура, когато сметката е неактивна за толкова дълго време. Не позволява на по-нечестните банкови служители да забележат, че някой не използва парите си, и да ги източат за себе си. За да я отвори отново след съживяването си, е трябвало да представи съдебна заповед, потвърждаваща самоличността й.

— Какво фигурира в кредитната й сметка през двете седмици, преди да плати на адвокатите си?

— Нищо. Предпредпоследното плащане е за обяда й с Карълайн Търнър. Няма нищо от периода между него и бракоразводните адвокати.

— Знаем ли къде е била, когато е извършено плащането на адвокатите?

— Не. Някъде в унисферата.

— Значи никой не я е виждал и не може да потвърди — замисли се Паула.

Банките щяха да се кълнат пред съда, че за да проработи кодът на сметката, потребителят трябва да е жив. Това беше чиста лъжа, разбира се. Банките из Федерацията губеха милиарди заради кредитни хакери всяка година. Единствената истински сигурна кредитна сметка беше в банката на СИ. Бе виждала класифицирани доклади за хакери от ултракласа, които бяха успели да подправят дори тези трансфери, въпреки че това изискваше много сериозно клетъчно препрофилиране и пълна имитация на живота на жертвата. Кодът за разпознаване, макар и подробен и сложен, винаги можеше да бъде копиран при наличие на достатъчно време и ресурси.

— Ами Уайоби Котал, той харчил ли е пари на Тампико?

— Не. Проверих сметката му. Същата история и с Тара. Никакви покупки след деня, в който са изчезнали заедно. Банката му променила сметката от текуща в спяща две години по-късно.

— Кой е платил билетите за Тампико?

— Трансакция в брой в деня, в който са изчезнали. Били са регистрирани на името на Тара.

— Предполагам няма начин да разберем дали всъщност са били използвани?

— Не. ТСП не пази такава информация.

— Разполагат с камери и сензори на всяка планетарна гара.

— Но в архива не се държи информация с четиридесетгодишна давност, би им коствало цяло състояние. Складират я най-много няколко години, зависи от гарата.

— Ами пари в брой? Някой от тях правил ли е големи тегления преди предполагаемото им занимаване от Дъбов лес?

— Не, никой от тях не е теглил големи суми от сметките на Дъбов лес, това е. Така че, освен ако някой не е разполагал с тайна сметка някъде, е трудно да повярваш, че са били живи дори през първите две седмици.

— Хм. — Паула се пресегна и залепи ръкавицата си за стената и се стабилизира, докато капсулата на лифта сменяше посоката си. Знаеше, че се движат по продължение на вътрешността на корпуса на гигантския звезден кораб, на път към обитавания от райел купол. — Предполагам, е възможно да е продала някакви бижута и да са преживявали с тези пари. Но защо би го правила? Колкото повече се вглеждаме в нея, цялата тази версия с пътуването до Тампико започва да изглежда все по-съмнителна.

— От известно време спрях да й вярвам.

— Аз също. Въпреки това трябва винаги да сме сигурни, Хоше.

— Разбира се.

— Дирекцията не успя да открие каквито и да е трезори за складиране на спомени, отворени от Тара. Мисля, че това официално поставя точката. Била е убита, вероятно и Котал. Сега трябва да открием мотив, което е истински трудната част във всичко това. Със сигурност не е финансов.

— Би ли могло да е Мортън или Филипа Йой?

— Престъпление, подбудено от страст? Предполагам, че трябва да го вземем под внимание.

— Но…?

— Но съм склонна да мисля, че Шахийф и Котал са се забъркали в някаква престъпна дейност. Плащането на адвокатите две седмици по-късно би подкрепило тази теза, тъй като някой очевидно е бил зает да гради алиби, че двамата все още са живи. Ако е така, ще открием много малко доказателства.

— Тогава защо сме тук?

— Процес на елиминация. Искам да проследя личния живот на Шахийф. Целия. — Ръцете й хванаха здраво малката чанта, която носеше. Усещаше, че Хоше е дълбоко несигурен по отношение на идеята, но като добър полицай не критикуваше шефа си. Все още.

Лифтът се изкачи по стъблото към купола на райел и гравитацията стана осезаема, достигайки осемдесет процента от стандартната земна. На Хоше му отне миг, за да се уравновеси. Никога преди не бе виждал извънземно от плът и кръв, въпреки че жена му винаги предлагаше да посетят силфените. Тази почивка от ежедневния живот беше част от работата с Паула Майо. Беше се възползвал от всяка услуга, истинска или измислена, която му дължеше капитанът на отделението, за да продължи да работи по делото, когато стана ясно, че тя го поема. Нямаше да откаже лаврите покрай нейния успех, но най-вече искаше да види магическата й работа. Съществуваше и малката вероятност тя да одобри молбата му за работа в Дирекцията за тежки престъпления. Хоше всъщност не бе споделял този си план с никого, но идеята вече беше здраво вкоренена в задните кътчета на съзнанието му.

Когато вратата се отвори, се получи лек антикулминационен ефект. Вместо към някакъв екзотичен метрополис, гледаха към мрачната алея с гладки матовочерни метални стени, високи тридесет метра. Над него кристалът на купола беше прозрачен и пропускаше слабата кехлибарена светлина на Икаланайз. В основата на стените на алеята бяха вградени малки червени светлини, които проблясваха като осветени от свещи скъпоценни бижута. Тишината му се стори смазваща, пълно отсъствие на дори най-слаб звук.

— Вероятно изглежда по-добре през деня — реши той.

— Това е денят — каза му безцеремонно Паула и закрачи напред.

На два пъти Хоше бе убеден, че нещо голямо прелита над тях, точно над стените. Едва доловимо изшумоляване на въздуха, може би светлината мъждукаше все по-слабо. Разбира се, всеки път, когато погледнеше нагоре, виждаше само голата ивица от куполен кристал над стените.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита той.

— Горе-долу. Геометрията на града се променя по малко през цялото време, сградите и улиците му имат склонността да се изместват, но го правят бавно. Не се безпокой, Висшият ангел няма да ни остави да отидем някъде, където не трябва.

Достигнаха кръстовище и тя спря. Тази алея беше малко по-широка, а по протежението й блестяха зелени светлини. Един райел се движеше по нея право към тях. В неясната светлина бе трудно да различат друго освен огромната тъмна маса, която се плъзгаше все по-близо и правеше огромното извънземно още по-страховито. Възрастните райел бяха по-едри от мъжки слон, въпреки че приликите им се изчерпваха с това. От ъгъла, от който го виждаше Хоше, предната част на тялото на извънземното приличаше повече на катурнат на една страна октопод. Грудковидната глава беше обградена от яка от крайници-пипала. Варираха от самотна двойка четириметрови придатъци в дъното на яката, еволюирали за тежка работа, увенчани с подобни на лопати краища и с основа, по-дебела от човешки торс, до туфи от малки нежни манипулатори, напомнящи на енергични гнезда от змии-удушвачи.

Пет полусферични очи, струпани заедно от едната страна на главата му, се завъртяха в синхрон и се фокусираха върху Хоше, когато извънземното достигна кръстовището. Хоше погледна надолу и видя по осем къси дебели крака от всяка страна на подкоремната му област. Нямаха колена или глезени, представляваха просто грубовати цилиндри от плът, които се местеха по двойки напред и нагоре, придвижвайки извънземното с плавна патешка походка. Основната маса на тялото му премина покрай него и Хоше с известна трудност различи в прошарената козина от къси заострени косми оцветени в кафяво пръстени. Зад яката от пипала се поклащаха няколко малки придатъка, сякаш плътта беше оформена в ресни. Съдейки по начина, по който грудките на краищата им се поклащаха мудно, можеха да са дори от солидно олово. Определено имаха технологичен, а не естествен произход.

— Я виж ти — прошепна той, след като гигантското извънземно премина. Задницата му изтъняваше в увиснал край, опашка нямаше.

— Доста са впечатляващи — каза Паула, докато гледаше напред по алеята със зелените светлини. — Много от човешките жители са на мнение, че всъщност те са построили Висшия ангел. Имайки предвид интелигентността им, възможността е сериозна.

— Какво мислиш ти?

За първи път, откакто се занимаваха с делото, Паула се усмихна леко.

— Не мисля, че всъщност има значение. Но за протокола: не е много вероятно.

— Защо?

— Защото се отнасят към нас почти толкова пренебрежително, колкото и силфените. Имай предвид, че в този случай наистина е различно, райел ни гледат от много по-високо интелектуално ниво. Не мисля, че толкова надменни същества биха проектирали нещо като мисията на Висшия ангел. Куатукс веднъж ми каза, че те изучават физическата динамика на Вселената, не културите в нея. За тях животът е случаен химически инцидент. Целият живот, включително самите те. Мисля, че са се съгласили на договора с Федерацията, за да получат достъп до астрофизичните данни в унисферата ни. През годините са допринесли сериозно за сензорните ни технологии.

Повървяха още пет минути. С изключение на цвета на слабите светлини, който се сменяше на всяко кръстовище, нямаше промяна в алеите или стените. Знаеше, че някъде под купола има високи структури, но нито една не беше видима от дъното на алеите. На въображението му не беше необходимо много, за да си представи някакво лабораторно животинче, припкащо в лабиринт.

Най-накрая Паула спря до един участък от стената, който по нищо не се различаваше от останалите. Поредицата от светлини в основата беше пурпур, преливащ в ултравиолетово. След миг стената пред нея се раздели на две и се разтвори. Процепът беше достатъчно широк, за да може през него да мине и райел. Вътре имаше широко кръгообразно пространство, чийто под грееше в смарагдово. Таванът се губеше някъде в мрака над тях.

На няколко метра от вратата ги очакваше райел. Паула застана пред него и леко се поклони.

— Здравей, Куатукс, благодаря ти, че се срещна с мен.

Главата на Куатукс се повдигна и разкри сбръчкани, влажни гънки от бледа кожа на мястото на устата. Няколко от тях се повдигнаха нагоре и за кратко изпод тях се показаха дълбоки хранопроводни канали и носови пътища. Мярнаха се дори остри кафяви зъби.

— Паула. — Гласът шептеше меко, придружен от нежната въздишка на въздуха, излизащ от отпуснатите мускули на голямото извънземно. — Донесе ли го?

— Да. — Тя отвори чантата си и извади цилиндър от запаметяващ кристал с големината на юмрук.

Големият райел потрепна при вида на тази гледка. Очите на Хоше вече се приспособяваха към слабата светлина и той видя, че Куатукс не беше в добра физическа форма. Кожата около торса му беше опъната и очертаваше плочките на скелетната му структура. Едно от големите пипала-крайници потрепваше и извънземното го придържаше намотано, но косият край непрекъснато изпадаше навън. Всичките му очи сълзяха и мигаха безразборно.

— Колко е дълго? — попита Куатукс.

— Тара Дженифър Шахийф е на повече от сто години. Можеш ли да се справиш с толкова много памет?

Едно от средно големите пипала се плъзна към Паула и върхът му обгърна запаметяващия кристал.

— Да. Със сигурност. Мога да го направя.

— Сериозно. — Паула плесна върха на пипалото, което се отдръпна бързо. — Искам да знам дали наистина е възможно. Никога преди не си поемал повече от двадесет години.

— Да. Да. Ще ми отнеме повече време да попия толкова много информация, това е всичко.

— Добре тогава. Търся някой, който би имал мотив да я мрази. Някой, който е имал сериозно присъствие в живота й и след това е изчезнал от него. Спомените може да са редактирани, затова провери липсващите сегменти, нали се сещаш, поредици, които не се свързват с нищо друго. Искам да прегледаш както професионалните, така и личните й сблъсъци. Може да е дори кратка среща, някой изключително напрегнат спор. Не знам, някакъв катализатор, разбираш ли?

Пипалото отново се плъзна напред с плахо движение.

— Тези събития и хора аз ще открия за теб.

— Надявам се. — Ръката й се премести нагоре и надолу, докато преценяваше тежестта на цилиндъра, демонстрирайки неохотата си. След това го вдигна и го постави в подобния на кука край на пипалото. Куатукс бързо го отдръпна назад.

— Не се бави много — предупреди го тя.

— Седмица. Не повече. Ще ти се обадя. Обещавам.

Стената се отвори отново, за да ги пусне навън.

— Това ли е? — попита Хоше. — Просто ще оставим паметта й при Куатукс?

— Чу всичко. Куатукс ще се обади, когато е готов.

— По дяволите, мислех си, че… — Хоше снижи гласа си. — Мислех си, че ще я отнесем на някоя райелска служба, в някоя съдебна лаборатория. Нещо официално!

— Какво искаш? Някой кмет или президент да се подпише на съдебна заповед? Висшият ангел ни пуска, райел ни позволяват достъп, по-официално от това няма.

Хоше си пое дълбоко дъх, наистина не искаше да се кара с главния следовател. Освен това обаче беше и полицай. Може би не като нея, но разпознаваше правилното от грешното, справедливостта.

— Искам просто да кажа, че на Върховния национален съд на Дъбов лес му трябваха три дни, за да ни даде достъп до копие от съхранената памет на Шахийф. Ако молбата не беше твоя, а на някой друг, вероятно нямаше да го получим. Това не показва ли ясно колко много ценим сейфа за съхранение? Тук си играем с живота на човек, целия й живот. А сега ти просто го даде на някакво болно извънземно.

— Да, това е животът й. Но този живот беше поверен на нас, когато тя беше убита.

— Това не е доказано.

— Време е да разбереш, че отнасянето на личната преценка и действия към случая е жизненоважна за нашата професия. Бъди малко по-уверен в себе си и способностите си, детектив.

Хоше се намръщи, макар да усещаше, че бузите му почервеняват. Той закрачи до главния следовател по фантастично осветените алеи. И двамата мълчаха.

Вратата на лифта беше все още отворена, когато пристигнаха обратно.

— Знаеш ли, те го съжаляват — каза Паула, когато започнаха слизането си надолу по стъблото.

— Кои?

— Останалите райел. Изпитват съжаление към Куатукс. Разбираш какво е той, нали?

— Мисля, че да.

— Те са странна раса. Притежават излишък от достойнство и благородство, съзнанието им е много по-висше от нашето. Ние сме само на няколко поколения от предците ни, които са се изхранвали с лов и събиране на плодове. Райел, от друга страна, толкова отдавна са преминали това стъпало на еволюционната стълба, че са почти различен вид в сравнение със съществата, които едно време са били. Това ги прави уязвими от определени неща. Не се опитвам да оправдая състоянието на Куатукс, но разбирам падението му. Ние можем да се справяме с чистата емоция, защото сме близо до животинските си предци. Не мога да си представя какво е за същество, което никога не е изпитвало любов или омраза, или гняв, или радост, да се срещне с тези чувства. Предполагам, че ще изпита шок. Поне по-голямата част от тях. Повечето райел имат достатъчно силно съзнание, за да ги пренебрегнат. Но по-слабите се пристрастяват. Това се е случило и с Куатукс, хората са неговият наркотик. Той ни обича. Мисля, че това е най-тъжното нещо в цялата вселена.

— Значи той ще преживее спомените на Шахийф?

— Няма да ги преживее, а ще се превърне в нея. Всеки опит, всяка гледка, всеки звук — ще знае всичко това. Чу го, ще му отнеме седмица, за да попие сто години от живота й. Когато приключи, ще можем да го попитаме всичко за всеки ден, час или минута от живота й и ще получим смислен отговор.

— Добре, но не виждам каква е нуждата от това. Можем да направим това, не ни е нужен райел.

— Някога преглеждал ли си нечия памет, Хоше?

— Не — призна той.

— Не е като сензовизионен запис. Подобно е, наистина, но не е същото. Сензовизията е полираната версия, режисирана и фокусирана. Правят ги такива с цел, за да привлекат вниманието ти към нещо. Деветдесет процента от пазара съдържа сексуални сцени, но има и чисти драми, екшън приключения, както и туристически пътешествия. Всъщност е нужен изключително умел актьор, подкрепен от също толкова умел редактор на нервни импулси, за да бъдат уловени желаните от режисьора и предвидените в сценария впечатления. Ти се включваш към сензовизията и историята се разгръща пред теб, лесно и просто, само се облягаш назад и прелиташ през нея. Истинската памет е по-различна, тя е това, което е привлякло вниманието ти в момента. Може да има дузина важни — критични — неща, които се случват около теб. Заради предразсъдъците ти обаче, заради начина, по който е устроена личността ти, ти наблюдаваш само едно от тях, вероятно най-маловажното. Не е нужно да е визуално. Звук или пък мирис, това може да е единственият ти спомен за някоя стая, не кой е бил в нея и какво е казал. Опитай да откриеш тази стая сред всичките години, които можеш да си припомниш… Можем да датираме части от спомени, които са записани от клетка на паметта. Да съставиш индекс обаче е нещо съвсем различно. Освен ако не знаеш точното време, си принуден да прегледаш целия ден, ако нямаш късмет — седмица. Точно тук ще ни помогне Куатукс. На хората им се налага да преглеждат паметта в реално време. Не можем да я възприемем с по-голяма скорост, отколкото са се случили самите събития. Затова, ако исках да прегледам едновековния живот на Шахийф, щеше да ми се наложи да прекарам точно едно столетие в работа. Куатукс обаче, благодарение на по-големия си мозък и отличния си ум, може да поеме целия товар почти наведнъж.

— Беше разтревожена за него.

— Да. Сто години са много време. Дори неговият мозък има граници. Освен това знам, че вече е попил дузини човешки животи.

— Не те ли тревожи това, че го тласкаш към наркотика?

— Човешка етика — промърмори тя. — Не можеш да съдиш райел по нашите стандарти. Те не полицействат сред собствения си вид като нас. Всеки райел би трябвало да бъде свой собствен полицай. Куатукс е направил избора си, което има пълното право да стори в обществото си. Така или иначе ще се сдобие с тези спомени. Ако аз не му ги дам, други ще го направят. В унисферата можеш да купиш не само сензовизионни записи, има и истински спомени. Малък специализиран пазар. А по този начин Куатукс ще ни помогне да разрешим случая, всеки получава изгода. Ако му попречим да се добере до тях, ние ще сме нарушителите, що се отнася до райел.

— Може би — каза Хоше. Лифтът отново забавяше ход и те преминаваха към свободно падане. — Все още мисля, че това е грешка.

— Искаш ли да напуснеш случая? Няма да те спирам и няма да навреди на досието ти.

— Не, благодаря ти, главен следовател. Стигнахме далеч. Ще остана до края.

От самото начало Роб Тани съжаляваше за избора си на работа. Разбира се, всичко се свеждаше до парите и до вечния им недостиг. В настоящата му работа като „полеви оперативен служител по сигурността“ нормалните задачи бяха трудно откриваеми, а добре платените бяха чиста легенда. Затова, когато агентът му се обади и му предложи договора и фантастичното заплащане, трябваше да помисли по-добре. На всичко отгоре в договора имаше клауза за съживяване. Трябваше да качи спомените си в сейфа за съхранение на частна клиника и анонимният му работодател щеше да осигури петгодишен контракт. Ако Роб не се появеше лично в срок от пет години, за да го отмени, тогава клиниката щеше да задейства процедурите.

Това ясно му даде да разбере, дори ако интуицията и здравият разум да не го бяха направили, че съвсем сигурно след пет години ще се събуди в някакво изродско неразвито тийнейджърско тяло без спомени за последните няколко месеца съществуване. Трябваше да откаже. Виновни бяха проклетите пари: няколко лоши инвестиции в конни надбягвания и спортни състезания, както и покер и няколко други хазартни игри бяха наклонили кредитния му баланс надолу. Не можеше да си позволи да откаже, не и с неговите кредитори, и агентът му знаеше това. Затова каза „да“, очаквайки да се наложи да помага на някоя радикална етническа групировка в опитите й да нанесе удар по планетарното си правителство, за да постигне по-голяма културна автономия. Или да участва в тайна корпоративна акция. Ако нещата се развиеха много зле, можеше дори да се забърка в силовите борби на някой престъпен синдикат. Естествено, с неговия късмет, се оказа дори по-лошо от всички тези варианти.

В продължение на две седмици свикваше с новоуредената си работа като охранител на комплекса на звездния кораб на Аншун. Две скучни седмици, през които играеше ролята си, докато изучаваше плана, смените, хардуерът, използван от ТСП. Вече поздравяваше с кимане техническите екипи, които сглобяваха звездния кораб. Заедно с новите си колеги се смееше на стотиците пренавити ентусиасти, които пристигаха всеки ден за последните интервюта и изпити. Успя да мерне самия Найджъл Шелдън, обкръжен от антуража му помощници.

Две седмици и още нямаше идея защо е тук. Не можеше да измисли кой е противникът на ТСП, освен ако не ставаше дума за грандиозен конфликт с някоя Велика фамилия от Земята. Кой знае какво биха си причинили тези изчанчени богаташи, за да се сдобият с преимущество.

Тогава една сутрин точно преди закуска получи кодирано съобщение от агента си. Роб използва ключа, който бе получил, и насред виртуалното му зрение се разгърна дребен зелен текст. Чашата му с кафе изстина, докато четеше и препрочиташе информацията с точните инструкции и часове. Най-накрая погледна нагоре към тавана на апартамента и изпъшка: „О, хиляди дяволи.“ Това беше, нямаше да преживее деня, въпреки последната част от текста с подробно описаните пътища за отстъпление.

Реши да се придържа към рутината, с която бе свикнал, и взе градското метро до планетарната гара на ТСП. Оттам се качи на един от служебните автобуси, които се мъкнеха по цял ден напред-назад между пустия двор на гарата и комплекса на звездния кораб. Пристигна в съблекалнята заедно с останалите охранители двадесет минути преди началото на смяната, за да има време да облече униформата си. Този път това го забави повече от обикновено и той изчака, докато стаята не се опразни почти напълно. Когато останаха само още двама, отиде до шкафчето, указано в информацията. Кодът за разпознаване в ОВ-татуса на палеца му го отвори. В него имаше прост работен колан, идентичен с този, който носеше. Размени ги и затвори шкафчето, преди да си тръгне.

Смяната му започна в осем и половина. Стигна при главната порта навреме, беше един от тримата й пазачи. Първи премина Уилсън Кайм. Роб го поздрави, когато портата се отвори, за да пропусне капитанската кола. Това беше най-тежкото физическо задължение в работата му. Тримата стражи в караулката до портата отговаряха за наблюдението на периметъра, шестметровата му ограда и патрулиращите роботи-пазачи. По оградата бяха окачени стотици сензори, заедно с още дузини разпилени по околната земя. Нищо не можеше да приближи, без охраната да разбере. Всичко, което стражите трябваше да правят, бе да провеждат случайни сканирания за потвърждение от второ ниво на персонала и превозните средства на посетителите.

В десет и тридесет Роб каза:

— Отивам да си почина, ще се върна след двадесет минути.

Излезе от караулката и се отправи обратно към основните сгради на комплекса през прясно окосената трева. Въздухът беше влажен, както винаги, и цялото му чело беше покрито с пот.

След като влезе, тръгна право към портала. Контролната стая беше в последното от трите подземни нива на сградата. Още един охранител и техничар по поддръжката на сградата чакаха пред лифта. Е-кономът му размени идентификационни кодове с тях и потвърди, че са част от мисията. Изгледаха се напрегнато, прецениха се и се зачудиха дали някой от тримата нямаше да ги издъни.

Таймер във виртуалното зрение на Роб отброяваше секундите до десет и четиридесет и седем.

— Добре — каза той и натисна бутона за долното ниво. — Ако някой иска да се откаже, вече е твърде късно.

Вратите на лифта се затвориха плътно и те започнаха спускането си към третия подземен етаж. Роб отвори кобура си и извади йонния пистолет, за да провери нивото на заряда. Изглеждаше идентичен със служебния му. Разликата се състоеше в това, че мрежата по сигурността не можеше да обезвреди този, за разлика от останалите, в случай че някой от охранителите се окажеше предател.

— Махни го — каза техникът по поддръжката. Погледът му се отмести предупредително към сензора на лифта.

Роб го изгледа презрително просто за да докаже, че не изпълнява заповеди, и върна оръжието на мястото му.

— Ти ли ще поемеш вратата?

— Вратата и мрежата на портала — каза техникът. — Вие?

— Ние ще се погрижим да не те прекъснат. — Роб и другият охранител си размениха погледи.

— Добре тогава.

Лифтът се отвори и те се озоваха в къс коридор. Имаше врати от двете страни, както и една в дъното.

Техничарят извади малка система от комплекта си с инструменти и го постави върху контролния терминал на лифта.

— Неутрализиран е — потвърди той.

Роб извади първия експлозив от торбичка на работния му колан. Малкото устройство представляваше простичък квадрат от черна пластмаса, голяма колкото дланта му и дебела един сантиметър. Той я притисна към тавана и нареди на е-конома си да зареди кода за активация. Е-кономът потвърди превключването на експлозива в режим на готовност и Роб свали ръката си. Бомбата остана на място. Облицовката й бавно промени цвета си и се сля с плочките на тавана на лифта.

Техникът от поддръжката ги поведе по коридора до голямата врата в края, като едновременно с това мъкнеше с мъка тежкия си комплект инструменти. Наложи друга система върху панела за заключване. Роб отново извади йонния си пистолет и махна предпазителя. Вратата се плъзна настрана и те влязоха бързо вътре.

Контролната стая на портала не напомняше по никакъв начин на центъра, използван за междузвездно изследователско дело, който беше просто кутия с десетметрова квадратна основа и височина два метра и половина. Тази стая беше пълна с конзоли, мениджърски бюра от едната страна, които гледаха към стъклените стени, до едно тъмни и празни. На смяна бяха осем души. Бяха седнали зад конзолите и наблюдаваха огромния сбор от машинарии, погребани в собствената им пещера отвъд контролната стая. На стената срещу бюрата три гигантски портала с висока разделителна способност показваха състоянието на прохода на плътни триизмерни графични дисплеи.

Надигнаха се глави, за да се намръщят на натрапниците. Точно по график е-кономът на Роб му докладва, че интерфейсът му към киберсферата се е изключил. Всички локални възли биваха инфилтрирани от каос-софтуер.

— Всички да мълчат и да останат спокойни — каза другият охранител. — Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме, и моля ви, не правете нищо глупаво.

Един от операторите на конзоли се изправи и изгледа невярващо Роб.

— Какво, по дяволите, става? Нещо не е наред ли?

Роб стреля в тавана с минимален заряд на пистолета. Операторът издаде къс животински писък, когато около него се стовариха отломки от полисветлинната лента, последвани от струйки пушек. Включи се аларма и започна силно да вие.

— Предупредих ви да мълчите — провикна се Роб над глъчката. В него се взряха уплашени лица. Високо във въздуха се вдигнаха ръце.

— Мамка му, човече! — Техникът зяпаше падналия оператор, който още клечеше на пода с ръце на главата си и трепереше неудържимо.

— Свърши си работата! — излая му Роб.

Той кимна отривисто и натисна бутона за затваряне на вратата.

— Какво? — Другият охранител стреля по алармата и прекъсна звука.

— Благодаря ти — каза Роб.

— Вие — извика техникът на операторите, — махнете се от конзолите.

Роб и другият охранител махнаха заплашително с пистолетите си и събраха служителите като стадо до стъклената стена. Накараха ги да клекнат.

— Джоан Билхаймер — извика Роб. — Веднага излез отпред в центъра.

Една от жените се огледа боязливо нагоре.

— Аз съм Джоан. Какво искате?

— Стани. — Роб направи знак с четири пръста. Посочи й към конзолата, обозначена като „Ръководител на операциите“. — Обезопаси тази стая, активирай трето ниво на изолация.

— Аз… — Тя погледна изплашено към пистолета. — Аз не…

— Моля те — каза той. — Не ме размотавай с глупости, че нямаш достъп. Наистина не искаш да започна да заплашвам, защото ще изпълня обещанията си. А сега, ниво три?

— Не мога да се свържа. Нещо замърсява конзолните възли.

Роб се усмихна приятно.

— Ето защо от ТСП са те снабдили с резервна система.

Тя сведе глава, след това се надигна и отиде до конзолата.

Другият охранител стоеше на място, с лице към пленените оператори.

— Това е просто упойка — каза им той. — Никой няма да бъде убит, не сме психопати убийци.

Той мина покрай тях, като притискаше цилиндрична инжекция към шията на всеки. Един по един те се отпуснаха и се катурнаха настрана.

От пода с громолене се показа голяма метална плоча и запечата вратата. Подобна плоча покри и противопожарната врата. Въздухът над тях затрептя, когато силовите полета се включиха и подсилиха молекулярната структура на стените. Два дебели цилиндъра се подадоха като разгъващи се телескопи от тавана в различните краища на стаята. Роб се ухили доволно на гледката: въздушен филтър, който рециклираше атмосферата, след като силовото поле беше прекъснало връзката с климатичните тръби.

— Благодаря ти, Джоан.

Тя дори не успя да погледне към него, преди другият охранител да забие инжекцията във врата й.

Техникът беше свалил панелите на една от конзолите. Беше обърнал комплекта си с инструменти и по пода около него се бяха разпилели няколко модифицирани системни устройства. Всички бяха свързани с кълбо от оптичен кабел и той неистово се мъчеше да го свърже с абсурдно сложната електроника.

— Можеш ли да се справиш? — попита Роб.

— Млъквай, по дяволите, и ме остави да се съсредоточа. Имаме около две минути да потвърдим контрола си или ОИ ще ни изключи.

— Добре. — Роб и другият охранител се спогледаха и свиха рамене. Роб нямаше идея какво прави техникът, нито как да му помогне. Каос-софтуерът все още заразяваше възлите и блокираше достъпа до киберсферата. Не знаеше какво се случва в останалата част от комплекса, дали останалите изпълнители на мисията се справяха успешно, дали планът се беше провалил, дали вече ги бяха застреляли. Подобно изолиране беше гадна работа. Искаше да знае. Трябваше да знае. Таймерът във виртуалното му зрение неумолимо отброяваше оставащото време и отмяташе събития, които трябваше да са се случили. Оставаха деветдесет секунди, а техникът още работеше трескаво по електрониката в конзолата.

„Хайде — подтикна го безмълвно Роб. — Хайде.“

Уилсън бе стигнал до централното скеле на платформата за монтаж, когато е-кономът го уведоми, че го търси Оскар Монро.

— Свържи ни — нареди му той. Използва една от подемните рамки, за да убие скоростта си, и се завъртя бавно, така че да гледа към задния отсек на кораба. Всички танкери с работно тяло вече бяха монтирани и заоблените им тела изпъкваха спрямо цилиндричната суперструктура. Почти една пета от корпуса беше на мястото си, а роботите-конструктори добавяха още части.

В ъгъла на виртуалното му зрение се появи малък полупрозрачен образ на главата на Оскар.

— Искаш ли малко добри новини, капитане? — попита Оскар.

— Разбира се.

— Висшият ангел твърди, че не знае за извънземни, които разполагат със супероръжия, в тази част на Галактиката.

Уилсън по навик премести погледа си върху платформите на силовите полета на кораба. Някои от генераторите вече бяха по местата си, въпреки че нито един не беше свързан към захранващата мрежа и активиран.

— Прав си, това са добри новини. Да разбирам ли, че нямаше проблеми с хабитата на Висшия ангел?

— Не и с хабитата, не.

Уилсън се ухили на себе си. Беше се срещал няколко пъти с председателката Гал.

— Какво каза извънземното?

— Не е посещавал двойката Дайсън, така че знае много малко. Прояви любопитство и може би нервност относно бариерите. Общо взето, чака с нетърпение да разбере какво ще открием.

— Интересна политика. Спомена ли дали се е свързал с някакви извънземни от тази част на Галактиката?

— Не, стриктно се придържа към правилото си да не нарушава уединеността на извън…

Връзката прекъсна. Уилсън подготвяше въпрос към е-конома си, когато се включи аларма по сигурността. Информационната мрежа на комплекса на звездния кораб беше подложена на атака с каос-софтуер.

— Колко зле е? — успя да попита. Около платформата за монтаж примигнаха няколко светлини и го стреснаха. — Забрави, искам пълен доклад за състоянието на системите: цялостните и тези на платформата.

Още две аларми засветиха, когато информационният дисплей се прикачи към виртуалното му зрение. Един от главните генератори на комплекса беше претърпял експлозия. В контролната стая на портала бяха проникнали външни лица. Охранителите от стая за монтаж 4DF водеха престрелка с натрапниците. Каос-софтуерът заразяваше все повече пренасочващи възли и части от информационната мрежа на комплекса една по една излизаха от строя.

— По дяволите!

Всички системи на платформата за монтаж преминаваха към резервните източници на захранване, тъй като основната мрежа беше непостоянна. Той се изви лудешки. Наложи му се да сграбчи една от гредите, за да не започне да се върти. Порталът все още беше активен и водеше към голямата сграда за оценка. По продължение на електромускулното влакно се плъзгаха капсули, няколко души се носеха около портала и гледаха назад.

— Свържи ме с шефа на сигурността.

Информационният дисплей показа, че връзките с командването на охраната са прекъснати. Противопожарните системи на околните отсеци на кулата се включиха. За секунда мислите на Уилсън бяха парализирани от шока. Не успяваше да осмисли това, което се случваше пред очите му. После древният му инстинкт от тренировките се задейства: „реагирай, не стой на едно място“.

Локалната контролираща система започна да извършва процедурите си за извънредни ситуации и още светлини гаснеха по платформата.

— Установи контрол над локалната система за управление — нареди той на е-конома си. — Шифрирай целия трафик с ключа от кода ми за разпознаване. Изолирай системата и мрежата на платформата от информационната мрежа на комплекса. Потвърди продължаването на вътрешните аварийни процедури, но освен това искам силовото поле на платформата да бъде вдигнато над портала незабавно. Пренасочи всички вътрешни резервни мощности, за да го поддържаш.

— Работя по въпроса — каза е-кономът.

Дисплеят във виртуалното зрение на Уилсън изчезна, когато връзката към главния комплекс беше прекъсната.

— Покажи ми състоянието на вътрешните системи. — Обгърнаха го нови потоци от полупрозрачна информация. Намираше се в центъра на глобус, сглобен от хиляди преплетени червени и кехлибарени линии. Дейностите по монтажа се преустановяваха. Дори и така не разполагаха с много резервна мощност. — Отмени функцията за поддържане на средата. Разполагаме с достатъчно въздух за часове.

— Действам.

— Открий старшия персонал на платформата и ми представи списък. Отвори общ канал за връзка с всички на платформата.

Светлините продължаваха да излизат от строя навсякъде около него и потапяха огромни части от платформата в сумрак. Силовото поле се включи и запечата портала. През мрака засвети ярката светлина от сградата за оценка.

— Внимание, всички! — обяви Уилсън по общия канал. — Изглежда, комплексът е подложен на физическа атака. Запечатахме портала, така че би трябвало да сме в пълна безопасност тук. Въпреки това, за да сме сигурни, искам всички да се отправят към животоподдържащия пръстен на „Втори шанс“. — Той прегледа списъка със старшия персонал.

— Свържи ме с Ана Хобър.

Смътно си я спомняше от тренировките на екипа. Астроном от изследователското поделение на ТСП, назначена към екипа като експерт по сензорите и навигатор.

— Действам.

— Сър? — каза Ана Хобър.

— Ана, къде си?

— Горе при вторичната сензорна система. Част от екипа по монтирането съм.

— Вече си моят помощник-командир. Свържи се с животоподдържащата система на кораба и започни да захранваш вътрешните поддържащи системи. Вземи който ти трябва от монтажните екипи. Тръгвай, искам безопасно убежище за всички там горе.

— Да, сър.

Виртуалната му ръка докосна иконата на е-конома.

— Включи дисплей със състоянието на вътрешните системи на звездния кораб.

— Действам.

В зрението му се появи малък модел. Малко от системите получаваха захранване, а вътрешната мрежа на звездния кораб представляваше само основни комуникационни линии — гръбначен стълб без нервните връзки.

Уилсън се оттласна от гредата и се отправи към животоподдържащия пръстен. Докато се плъзгаше напред, прегледа захранващите източници на кораба. Повечето резерви за спешни ситуации бяха по местата си, а два от ядрените генератори бяха изпробвани, преди отново да ги изключат. Това трябваше да им осигури достатъчно енергия, за да поддържат няколко палуби, докато ситуацията на планетата бъдеше овладяна. Ако нещата отидеха на зле, дори можеше да успеят да активират реактора за синтез и да го свържат с генератора на силовото поле — източването на резервите беше обезпокоително голямо.

— Разполагаме ли с комуникационни връзки към планетарната информационна база?

— Платформата за монтаж е снабдена с трансмитери за спешни ситуации, които могат да се свържат с геостационарни сателити.

— Активирай ги. Искам да знам какво се случва там.

Толкова много светлини бяха изгаснали, че едва виждаше накъде се движи. Гредите и структурните стълбове не се забелязваха, освен ако не бяха непосредствено близо. Това забавяше напредването му, на практика опипваше пътя си. Ретиналните му импланти захраниха виртуалното му зрение с инфрачервен образ, превръщайки света пред него в искрящо розово и бяло.

Яркият потоп от светлина, който идваше през портала, избледня до жълтеникавото сияние на аварийните светлини на сградата. Проблесна ярка оранжева светлина. Наложи се имплантите му да я притъпят, за да не го заслепи. Уилсън премигна и се озова в почти пълен мрак след проблясъка. Главните захранващи линии също бяха загубени, на територията на платформата функционираха само няколко извънредни осветителни системи. Порталът беше обгърнат от абсолютен мрак.

— О, мамка му — прошепна той. Подозренията му се оказа верни. Целта им беше „Втори шанс“.

Лени ал Хусан пристигна на гарата на ТСП на Аншун след двучасово пътуване по жп линиите, което по принцип трябваше да продължи четиридесет и пет минути. Винаги ставаше така, когато минаваше през СвЛинкълн, винаги имаше забавяне в двора на гарата. Закъсняваше за срещата си с медийния отдел на проекта по звездния кораб. Редакторът му щеше да стовари ада върху него заради това. Всяка медийна компания се опитваше да получи материал относно полета. Лени дори си мечтаеше, че може да бъде одобрен като един от членовете репортери в екипа, пост, който ТСП размахваха пред представителите на медиите, за да си осигурят помощта им.

Само че това закъснение вероятно бе провалило възможността.

Отправи се през главната зала към мястото за прехвърляне към комплекса на звездния кораб. Премина през няколко подробни проверки и се озова навън в противния влажен въздух. Присъедини се към няколко души, които обикаляха в очакване на автобус. Накара е-конома си да се свърже с медийния служител, с когото щеше да си има работа.

— Имам проблеми със свързването към инфосферата — каза му програмата. — Местните възли са заразени с каос-софтуер.

— Наистина ли? — Лени се огледа заинтригувано, което, трябваше да признае, беше доста глупава постъпка. Атаките с каос-софтуер обаче обикновено предхождаха или прикриваха някаква престъпна дейност.

Над зоната за изчакване на превоз се разнесе изключително силна звукова вибрация, сякаш от експлозия. Като всички останали на опашката, Лени падна на земята. За миг помисли, че е дерайлирал влак, колкото и невероятно да звучеше. След това се появи мощен рев. Към него се примеси втори грохот. Лени се изправи и се опита да установи откъде идва какофонията. Звукът вече беше толкова силен, че трябваше да запуши ушите си с ръце.

— Искам пълен запис с всички сетива — каза на е-конома си. Затича към края на дългата сграда. Зави край ъгъла и пред него се разкри голяма част от двора за сортировка. Първото нещо, което привлече вниманието му, беше един дълъг влак с покрити вагони, паркиран зад товаропреносните коли, който се разпадаше на части. Два от вагоните вече се бяха превърнали в непотребно желязо. Докато наблюдаваше, трети вагон се взриви. От отломките върху ярки колони от виолетови пламъци се издигаха тъмни метални фигури. Приличаха на бронирани правоъгълни динозаври с тъпи клиновидни глави. От празните им очни ями излизаха дебели оръдейни цеви, а от предната част на главите им като смъртоносни челюсти се подаваха по-малки оръжия. Три къси крака се прибраха към страните им, докато те се издигаха във въздуха. Включиха се силови полета и въздухът около тях затрептя.

Лени не смееше да мигне. Остана с широко отворени очи и продължи да попива величествената гледка. Е-кономът му изпращаше многобройни сигнали в търсене на незаразен възел на киберсферата.

— Пусни ни! — извика Лени на сриващата се киберсфера. — Заповядвам ти в името на Аллах, мамицата ти. Пусни ни!

Изведнъж каос-заразата изчезна от киберсферата, сякаш се беше изляла по отходна тръба. Всичко отново беше на линия и Лени захранваше с образи офис системата си на Кабул.

— СИ изчисти локалната мрежа — каза му е-кономът. Като че ли в изкуствения глас на програмата трепна слаба нотка на удивление. На Лени не му пукаше, дори самият Пророк да се бе върнал, за да извърши електронното чудо. Той предаваше образите и звука, и ужаса в цялата Федерация. Той — Лени ал Хусан. Това беше неговото шоу.

Трите страховити машини се наклониха в синхрон. Реактивните им струи заеха хоризонтално положение и те се стрелнаха над разположения посред нищото двор на гарата.

— Това са отмъстители „Аламо“ — извика Лени сред воя на ракетите, молейки се зрителите му да го чуят. — Свидетели сме на истински отмъстители „Аламо“ в действие.

Едва удържа насърчителния вик към машините, който напираше в гърлото му.

Двамата охранители при портала вече започваха да се чудят къде е Роб, когато стандартните им връзки с киберсферата угаснаха. Не бяха прекомерно разтревожени, защото охранителните линии и обходните системи все още работеха. От командния център пристигнаха две алармени съобщения. Преди да успеят да ги разгледат както трябва, зад тях, от далечния край на комплекса се разнесе експлозия и запрати огнено кълбо в небето. Върху мониторите за състоянието на охраната се разляха червени концентрични кръгове.

— Боже, това беше генераторът — успя да каже единият, докато пламъците ревяха около разширяващата се огнена топка. — Изглежда сякаш целият горивен резервоар е излетял.

Прозорците на три етажа на една от кулите изригнаха в милиони въртящи се стъклени искри, които се разбиха на земята сред огромни съсиреци от пламък.

— Командният охранителен център не отговаря — докладва системата на входа. — Имате автономен контрол над охранявания периметър.

— Запечатай периметъра! — извика старшият охранител. Въведе кода си в системата и проследи как отделните компоненти на защитата се оживиха.

Охранителните ботове спряха по местата си, по телата им започнаха да се отварят дюзи, от които се подадоха оръжията им и се заредиха в готовност. По-успокояващо беше, че генераторите на силово поле отново заработиха. Те бяха тройно подсигурени и се самозахранваха, и сега издигнаха огромен куполовиден щит над целия комплекс. Въздушните молекули, уловени от свързващия ефект, заблестяха, докато поемаха енергийния поток и се подреждаха в твърда решетка.

Още две експлозии прокънтяха откъм комплекса. Старши охранителят се опита да установи какво е разрушено. На монитора му обаче почти нямаше информация.

— Какво ще правим? — попита го партньорът му.

— Просто ще стоим в готовност. Не можем да изключим силовото поле, нямаме такива пълномощия. Тук сме в безопасност.

— Не, по дяволите, не сме! — Пазачът посочи обезумял към огромните пламъци и черния дим, които се издигаха над сградите на комплекса. — Заключени сме тук с група проклети терористи!

— Не се паникьосвай. Те просто ни изненадаха. Цялото място сега ще бъде запечатано. Виж. — Той посочи една от кулите. Външната й повърхност бе обвита в приказно блестящо статично поле. — Изолирай ги и докарай големите оръжия, за да ги пометеш — стандартна процедура. — Той се обърна и видя, че партньорът му не обръща никакво внимание на комплекса, а вместо това гледа през оголеното пространство на двора на станцията.

— Какво, по дяволите, са тези?

Всичко се разви в последния момент, но техникът по поддръжката бе успял да свърже всичките си системи с мрежата на контролната стая. ОИ беше отстранен.

— Не могат да променят координатите на портала — каза триумфално той. — Изолирах командващата мрежа, така че системата разчита само на собствените си устройства. Всичко ще си върви по мед и масло.

— Супер — тросна се Роб. — Ами когато спрат захранването?

Вече бе усетил леки трептения по пода. Определено наблизо нещо бе експлодирало. Искаше му се мисията да не бе толкова стриктно разделена на отделни задачи. Не знаеше какво се случва извън стаята и това го изнервяше.

Техникът го изгледа презрително. Седна зад конзолата, която бе обезобразил, и извика нови схеми на огромните портали, заемащи целите стени.

— Вече са го направили, виж. Захранващата решетка е мъртва. Сега използваме нилинговите д-ями. Всичко е наред. Само трябва да удържим още тридесет минути.

Е-кономът на Роб изведнъж докладва, че може да се свърже с кибервъзлите в стаята. Получи половин дузина запитвания за самоличността му.

— Кажи им да се шибат — нареди той на е-конома си.

— Това е странно — каза техникът. Очите му се разфокусираха, докато разглеждаше данните във виртуалното си зрение. — Киберсферата е чиста, някой е преборил каос-софтуера; сякаш се е изпарил без следа.

— Това лошо ли е, или не? — попита Роб.

— Странно е. Никога не съм предполагал, че ОИ на Аншун е достатъчно мощен, за да обезвреди такъв порядък от каос.

— Как ще ни се отрази това? — настоя Роб. Винаги бе мразил работата с тези специалисти многознайковци, никога не си даваха реална сметка за физическото измерение на мисията.

— Всъщност никак. Имам предвид, че службата за сигурност на ТСП не може да влезе физически тук или в помещението с поддържащите портала механизми — ние контролираме и това силово поле. — Той се почеса по скулата. — Може и да стане малко по-трудно да излезем накрая, ако всичките им сензори са на линия. Нека да помисля малко над това.

Роб погледна към другия охранител, който просто сви рамене.

— О, почакайте — каза техникът. Наведе се напред, когато един от порталите превключи към зърнест сив образ, идващ от сензор, който следеше коридора право пред контролната стая. — Ето, възстановили са контрола над лифта.

Сензорът показа затварящата се врата на лифта. Десет секунди по-късно бомбата с дистанционно управление се взриви. Единственото, което Роб видя в портала, бяха тресящите се врати. Металът се огъна и вратите се разделиха рязко. В коридора се разнесе гъст облак. Роб осъзна, че това не беше пушек, а прах.

Другият охранител се подсмихна злорадо.

— Повече няма да успеят да минат оттук, цялата шахта сигурно се е срутила.

Роб хвърли поглед на металната плоча, която покриваше противопожарния изход. Скоро служителите от сигурността щяха да тичат по стълбището, което водеше към нея. Според инструкциите, които бе разкодирал тази сутрин, след като шахтата на лифта бъдеше прекъсната, щяха да могат да напуснат контролната стая през главната врата. Един от офисите в коридора навън представляваше служебен вход към помещението, в което се съдържаха механизмите, поддържащи портала. След това, когато силовото поле бъдеше изключено, разполагаха с избор измежду три маршрута за бягство. Разбира се, всичко това зависеше до голяма степен от това дали каос-софтуерът е успял да се справи със сензорите на охраната и киберсферата.

— Някой може ли да ни види в момента? — попита Роб. Огледа стаята за сензори и камери. Имаше поне три, които покриваха помещението.

— Нека да прегледам локалната мрежа — каза техникът. Изведнъж той се вцепени и зяпна срещу портала, върху който беше изобразена командната мрежа на портала. Един от сегментите светеше в червено. — Няма начин — прошепна той.

— Какво? — попита Роб.

— Първият блокиращ щит в разпределителната система. Паднал е.

— Повтори на английски!

— Физически фиброоптичните кабели, които носят мрежата, са все още невредими и свързани с местната информационна мрежа, която от своя страна, е свързана с киберсферата. Не така стоят обаче нещата с възлите, чрез които се разпределя информацията и които атакувах софтуерно, за да блокирам трафика. Казано на езика на електрониката, между нас и външния свят не съществува бариера, само щитовете. Вдигнах пет такива, един след друг, на мястото на всеки възел, като така блокирах всички входящи канали. Само че нещо току-що премина през най-външния от тях.

— Каза, че ОИ на Аншун е изчистил каоса, нали? — попита другият охранител.

— Не, казах, че не съм смятал това за възможно, не и толкова бързо. Исусе! — Още една част от командната мрежа засвети, този път в кехлибарено. — Това не е възможно, кълна се, не е възможно.

— Още един щит? — пробва се Роб.

— Ще падне, о, Господи, половината форматиращи кодове вече са пробити. Няма начин. Няма никакъв шибан начин! Знаеш ли какво криптиране използвах за това нещо? Осемдесетизмерна геометрия. Осемдесет! Пробиването му трябва да отнеме цял век, ако си късметлия. — Звучеше по-скоро ядосан, отколкото притеснен от този факт.

Роб чувстваше, че мисията отива на зле.

— В такъв случай какво може да пробие подобно шифриране?

Техникът замръзна на място.

— СИ. — Погледът му се спря върху камерата на тавана, която бе насочена право към неговата конзола, и той се взря в миниатюрната й леща. — Мамка му!

Другият охранител извади йонния си пистолет и започна да стреля по камерите.

— Открий колко сензора има тук. Веднага!

Роб простреля сензора над главната врата. Открадна един бърз поглед към порталния дисплей, докато трескаво търсеше още сензори. Кехлибареното предупреждение върху втория щит преливаше в още по-страховито червено.

Старшият охранител при портата зяпаше хипнотизирано през прозореца. Челюстта му увисна, когато осъзна какво представляваха летящите обекти.

— Виждал съм тези неща преди — изграчи той. — Знам какво са. Видях ги в една екшън драма, в която се потопих преди години. Отмъстители „Аламо“. Само че те са древна история.

— Бяха — каза партньорът му. — Какво ще правим?

— Ще се молим.

Целият път до комплекса на звездния кораб беше осеян с автомобили, които бяха спрели автоматично по време на атаката на каос-софтуера. Когато започнаха експлозиите и куполовидното силово поле се активира, хората излязоха от колите и застанаха на горещата пътна настилка, за да наблюдават спектакъла. Неколцина се извърнаха по посока на новия шум, който тътнеше зад тях, и миг по-късно се хвърлиха на земята и закрещяха предупредително на останалите.

Отмъстителите „Аламо“ преминаха като буря едва на сто метра над пътя. Когато достигнаха на един километър от силовото поле, откриха огън с копията си от насочени елементарни частици. Сякаш пелена от светкавици покри пропастта между тях и купола. Цялото небе се трансформира в ослепителен бял водовъртеж, когато молекулите на въздуха се разпаднаха под влияние на огромното количество освободена енергия. Само звуковата вълна изпотроши всички прозорци по колите, микробусите и автобусите, хората бяха разхвърляни като кукли от ударния фронт. Пръснаха се очи, спукаха се тъпанчета, капиляри се разкъсаха. Кръвта започна да излиза на пяна от устите, носовете и ушите им, незащитената кожа се стопи.

Куполът издържа и не се пропука под мощта на удара. Върху повърхността му въздушните молекули се разпаднаха и се издигнаха стремително във врящ облак, който образува корона около полето. Отгоре изглеждаше, че все едно под повърхността има заровено червено джудже. От вътрешността на кипящия йонен облак се извиха огромни светкавици и започнаха да налагат повърхността. Роботите-стражи, които бдяха по протежение на основата на силовото поле и обстрелваха враговете с лазерите и магнитните си пушки, просто се взривиха. Останките им се изпариха за микросекунди, погълнати от енергийната каскада. Всяко стръкче растителност на четиристотин метра от периметъра пламна.

Трите отмъстителя „Аламо“ стреляха отново, концентрирайки копията си върху една точка. Силовото поле отново устоя и отрази страховития порой от енергия обратно към изтерзания искрящ въздух.

В караулката двамата стражи се хвърлиха на пода при първия залп. Целият им свят изчезна сред болезнена бяла пелена. Дори под закрилата на силовото поле шумът беше чутовен. Превръщаше се в осезаема болка и пронизваше тъпанчетата им. Когато светлината избледня, те рискуваха да погледнат нагоре. На петстотин метра, на мястото, където бяха съсредоточени копията, огромен участък от силовото поле все още пламтеше и навън се подаваха ярки виолетови езици остатъчна енергия.

— Удържа — каза старшият охранител и изсумтя, неспособен да повярва. Не можеше да чуе думите си. Докосна ухото си и пръстите му се покриха с лепкава кръв. Не му пукаше.

— Жив съм. — Опакото на дланта му се плъзна по лицето му и избърса сълзите. — О, Исусе мили, жив съм.

Вдигна главата си над бюрото и зърна отмъстителите „Аламо“, които се приближаваха към силовия купол. Под тях тлееха жалки пламъци, поглъщащи последните остатъци от плевели и трева. Не може да се каже, че се приземиха, по-скоро паднаха от небето. Ракетите им замлъкнаха още докато се намираха на двадесет метра над повърхността. Краката им се изпънаха и поеха удара. Машините останаха в приклекнала позиция върху овъглената тлееща земя. Главата на най-близката се завъртя от ляво на дясно в имитация на живо същество, сензорите й заопипваха навсякъде. Системите бяха заредени със смартуер, симулиращ животински инстинкти, който ги даряваше с независимост, подклаждана единствено от агресията. След като получеха координатите на жертвата си, нямаше да спрат, преди да я унищожат.

Челният отмъстител „Аламо“ се изстреля напред, краката му громяха опустошително земята, докато се движеха с невероятна за нещо толкова тежко скорост. След всеки сблъсък нагоре се изстрелваха стълбове от прах и кал и се завихряха в странни въртележки около силовото поле на машината. Върху предната част на главата на отмъстителя се разтвориха малки участъци броня и от процепите се показаха дълги черни зъбци. Среднокалибрените цеви се прибраха обратно в нишите си. На тридесет метра от основата на купола машината спря и наведе дебелата си клиновидна глава. Зъбците се възпламениха и образуваха кобалтов нимб, който се развъртя и заблестя. Отмъстителят ги заби в земята. Във въздуха захвърчаха огромни гейзери от почва. Машината закрепи краката си здраво за повърхността и натика главата си още по-дълбоко в дупката, която зъбците дълбаеха. На двадесет метра във въздуха хвърчаха струи пясък и натрошени скали. Отмъстителят започна бавно да плъзга бронираното си тяло в изкопа.

Всички сгради на Касъл Маунт в Лийтпул бяха осветени от ярки лъчи, чиито цветове преминаваха изящно през целия спектър. Над тях приказният замък беше потопен в слънчевото сияние на тридесет търсещи прожектора. От мястото си до извития прозорец в кафето на Кръга на Принца Адам разполагаше с чудесен изглед към сияйната скала, открояваща се на фона на спокойната нощ. Почти огледалното му отражение потрепваше върху студените черни води на кръглото езеро на Лийтпул. Като всички останали нощни птици в кафенето, той бе спрял да се наслаждава на гледката преди няколко минути. Новинарските емисии по унисферата без изключение отразяваха събитията на Аншун, а същото правеха и хиляди медийни компании, пръснати из цялата Федерация. В кафето вървеше предаването на Алесандра Барон, въпреки че дори изображенията, с които тя разполагаше, бяха недодялани. Идваха от оцелелите в повредени или изоставени автомобили по магистралата към комплекса на звездния кораб. Ретиналните им импланти записваха гледката. Картините бяха замъглени от сълзи и разфокусирани, тъй като хората се тресяха от страх или от облекчение.

Показваха как отмъстителите „Аламо“ прокопават пътя си под куполовидното силово поле. От самите древни военни машини се виждаше съвсем малко, прокопаните дупки бяха достатъчно големи, за да съберат основната част от телата им. В небето все още се издигаха огромни пръски, които падаха обратно под формата на непрозрачен облак от прах и натрошени скални гранули, по-сухи от пясъка на която и да е пустиня. Обемът на изхвърления от машините материал не намаляваше. При тази скорост беше въпрос на минути, преди да се озоват под самия комплекс. Факт, който Алесандра Барон оживено изтъкваше на сигурно в студиото си на Августа. Призна, че няма представа какви защити може да са инсталирали ТСП в комплекса, въпреки че стандартните, изглежда, не се справяха особено добре за момента. Друг въпрос, върху който се концентрира, беше легендарната разрушителна мощ на отмъстителите „Аламо“.

— Никой и нищо — каза тя — не би оцелял в атакувания комплекс, ако дори само един проникне вътре. Можем само да се молим за хората, хванати в капан там.

Красивото й лице с елегантна грива от тъмноруса коса изглеждаше угрижено.

Адам също не бе сигурен дали ТСП не са подготвили някакви изненади, които да очакват отмъстителите „Аламо“. Поради обстоятелствата мисията беше организирана набързо, времето за проучване беше малко. Не можеше да е сигурен в каквото и да е било, въпреки че беше почти убеден, че в комплекса няма едрокалибрени оръжия.

Заедно с всички приковани към гледката зрители в кафето той поемаше дъх от уплаха и страхопочитание, когато от зеещите тунели бликаха пламъци и се разнасяше грохот. И това не беше преструвка. Бе наблюдавал подновяването на гигантските машини през последните няколко месеца и въпреки това беше поразен, както и всички останали, от необхватната груба сила, с която се хвърляха в последната си битка.

Броячът във виртуалното му зрение отчиташе последователните етапи на мисията. Засега се движеха неочаквано добре. Което означаваше, че етап две скоро щеше да започне. Като ветеран от много големи и малки кампании, Адам знаеше, че няма нищо по-вярно от старата военна поговорка: нито един боен план не оцелява след сблъсък с врага. А когато врагът беше толкова мощен и богат на ресурси като ТСП, той нямаше намерение да оставя събитията в ръцете на съдбата.

Уилсън чу как последният защитен шлюз изтрака шумно. Вибрациите от звука се разнесоха из палубата, която бе превърнал в база. Нито един от основните квазиметални въздушни шлюзове не работеше, всички се бяха свили в плътни пръстени около рамките на отворите си. Аварийните шлюзове обаче осигуряваха прилично ниво на сигурност. Започна техниката си за дълбоко дишане, за да успокои препускащото си сърце.

— Палубата е запечатана — обяви Ана. Звучеше доволна. Върху кръглото й лице грейна щастлива усмивка въпреки ситуацията на повърхността. Очите и устата й бяха плътно покрити с ОВ-татуси, които чертаеха ажурни линии от нежно злато и платина, проблясващи по кожата й. Ръцете и предмишниците й бяха покрити със същите линии, които запълзяха по пръстите и китките й, щом притисна ръце към и-точката на конзолата.

— Добра работа — каза й Уилсън. По принцип не одобряваше подобна пищност, отново заради предразсъдъците на старото поколение. Собствените му ОВ-татуси бяха напълно невидими. Трябваше обаче да признае, че работата й досега беше образцова. Именно Ана бе организирала работните групи от изненадани и нервни инженери, които прегледаха животоподдържащия отсек и затвориха големите аварийни шлюзове само с наличните инструменти и собствените си мускули. Една от дузината задачи, които й бе възложил и с които тя се бе справила блестящо. Климатиците отново бяха изправни и работеха, ветрилата им раздвижваха тежкия въздух, към портативни захранващи клетки бяха включени аварийни светлини. В момента тя организираше персонала в екипи за бързо реагиране, готови за всякакви ситуации.

Докато Ана изпълняваше тази задача, той използва времето си за анализ на системите на звездния кораб. Търсеше такива, които поне на теория можеше и да проработят. Не му отне много време. Имайки предвид огромните количества инсталирани приспособления, процентът, до който имаше достъп, беше тревожно малък. И почти нищо от това не можеше да им послужи в момента. Единственият значителен успех бе възстановяването на връзката с планетарната киберсфера чрез аварийната система за комуникация на платформата за монтаж. Уилсън се намираше в постоянен контакт със СИ, откакто той се бе свързал със звездния кораб. Доволен беше, че интересът на СИ към атаката бе изненадващо голям в сравнение с обичайното му поведение.

— Спецчастите на Аншун ще се разгърнат около комплекса след седем минути — съобщи им СИ. — Първият ешелон подкрепления на ТСП ще пристигне на гарата четири минути след това. Разгръщането им трябва да отнеме по-малко време от това на местните сили. Силите на Дирекцията по сигурността на Федерацията също са в процес на мобилизация.

— Дори да успеят да проникнат през периметъра на силовото поле, някой от тях разполага ли с нещо, което да може да убие тези огромни отмъстители „Аламо“? — попита Уилсън. Усети, че Ана го погледна неспокойно. Очите й се набраздиха от миниатюрни златни фрагменти, докато пренастройваше виртуалното си зрение, за да получи пряк достъп до информацията на отдела за сигурност.

— Не вярвам — каза СИ. — Една от причините за легендарната репутация на отмъстителя „Аламо“ е колосалната мощ, с която разполага. Конструирането им беше неоправдано скъпо, обсегът им беше къс и не бяха особено полезни в тактическо отношение. Въпреки това ефективността им срещу обединените федералисти беше почти стопроцентова. Републиката на единичната звезда почти успя да превърне Остин в изолиран свят.

— Искаш да кажеш, че не разполагаме с достатъчно големи оръжия в комплекса, които да ги свалят?

— Не. Дирекцията по сигурността обаче разполага с такава огнева мощ, особено предвид възрастта на генераторите на силови полета на отмъстителите „Аламо“. Само че ще трябва да чакате, докато пристигнат. Разгръщането им на Аншун трябва да започне след двадесет и пет минути.

Уилсън погледна отново към контролния дисплей. С Ана бяха преустроили командния пост в екипен офис, който разполагаше с няколко инсталирани мрежи и системи, макар и почти нищо друго. Стените и подът още бяха облицовани с груби панели, тръбите кръстосваха тавана, преплетени като двойка матовосребристи змии в еротична хватка. Засега три конзолни екрана бяха конфигурирани да показват приблизителен модел на вътрешното състояние на звездния кораб, а другите два се захранваха с образи от камерите около платформата за монтаж. Нямаше нови експлозии в стаята за изпитания отвъд портала, но не това го тревожеше точно сега.

— Вече под периметъра ли са? — попита той СИ.

— Със сигурност. Обемът земна маса, който изхвърлят зад себе си, не е намалял. Най-точните ни изчисления ги позиционират на сто и осемдесет метра в силовото поле. Вероятно скоро ще излязат на повърхността.

— Колко време има, преди да достигнат портала? — попита Ана. ОВ-татусите й бяха в покой. Гледаше право в екрана, който показваше образи от камерата, снимаща портала от вътрешната страна на платформата.

— Най-малко шест минути — каза СИ. — Направихме това заключение на базата на предположението, че няма да се покажат на повърхността, преди да стигнат под сградите на комплекса. Тази тактика ще им спести енергията, нужна да пробият силовите стени на сградите.

— Добре, искам да съм наясно: могат ли отмъстителите „Аламо“ да пробият силовото поле на портала?

— Ако оригиналните им спецификации не са били снижени, изчисленията ни показват, че ще са нужни най-много два изстрела на копията с елементарни частици, за да преодолеят плътността на полето.

— Копелета — изръмжа Уилсън през стиснатите си зъби. Продължаваше да си повтаря, че не смъртта в това тяло го плашеше — имаше достатъчно широчина на канала, за да качи спомените си в трезор до последната частичка. Не, плашеше го неспособността му да опази проекта от някаква си шайка некадърни анархотерористични откачалки. Проектът не заслужаваше това. Със звездния кораб се опитваха да постигнат нещо благородно и правилно. Никой лайнян бунтар, отдаден на модерната в момента кауза, извън политическия живот нямаше право да се гаври с това. Не искаше и да си помисля за времето, парите и — по дяволите! — животите, които бяха вложени в построяването на кораба.

— Вероятно мога да пренасоча допълнителна мощност от кораба към генератора на полето на платформата — каза Ана. Около очите й бавно се извиваха платинени спирали, докато изучаваше някаква мрежова схема във виртуалното си зрение. — Една от нилинговите д-ями е частично заредена. Това би трябвало да ни осигури мощност за няколко часа. Мисля, че мога да я свържа чрез суперпроводимите кабели. Трябва само да препрограмираме съединенията, за да обърнем потока.

— Можеш ли да ни помогнеш с това? — Уилсън попита СИ.

— Според нашия анализ на ресурсите ви мощността, която можете да отделите, всъщност ще надхвърли способностите на генератора на силовото поле — каза СИ. — Така или иначе генераторът никога не е бил предвиждан да може да устои на напрежението на копие от елементарни частици. Един отмъстител „Аламо“ може да премине сравнително бързо. На два ще им отнеме по-малко от десет секунди.

— По дяволите! — избесня Уилсън. — Трябва да затвориш портала. Не можем да им позволим да разрушат звездния кораб.

Искаше да добави: „Не е честно, «Втори шанс» заслужава да напише собствената си история, не трябва да умира по този начин, не и мъртвороден.“

— Щитовете около мрежата на портала се оказаха изключително опърничави — каза СИ. — Засега сме проникнали през три. Четвъртият използва криптиране със сто и шестдесет измерна геометрия. Ще ни отнеме няколко минути, за да го разбием.

— Не разполагаме с няколко минути!

— Изчисленията ни са верни.

Уилсън изви тялото си и погледна към Ана. Тя се рееше пред конзолата и се взираше в екрана, който показваше схемите на кораба. Ръцете й се притискаха плътно към и-точката на конзолата. По кожата на предмишниците й златните йероглифи се преследваха по странни траектории.

— Разполагаме ли с някакви монтирани оръжия? — попита той отчаяно.

Виртуалните й ръце издърпваха данни от системата, сякаш с груба физическа сила.

— Не, сър. Нищо.

— Мамка му! — Той удари най-близката повърхност със свободната си ръка. Тялото му се сгърчи неприятно и ръката, с която се придържаше на място, изтръпна.

— Има ли вече някакви признаци, че пробиват на повърхността? — Щеше да му се наложи просто да остави всичко на СИ и да се моли, че той ще успее да пробие щита навреме.

— Не — каза СИ.

— Добре. Би ли подготвил трезор, който да приеме спомените на всички на борда. Ако не успееш да затвориш портала, ще трябва да бъдат прехвърлени в клиника, която извършва процедури по съживяване.

— Разбира се, че ще направим това. В момента обаче има друг проблем.

Ана погледна към Уилсън с болка в очите си. Той виждаше колко трудно й беше да продължи, какви усилия й костваше решимостта й. Обучението по ръководене на изпълнителни кадри не можеше да подготви никого за подобна обстановка. Трябваше добре да помисли над това по-късно — след като преживееха деня. Дотогава не можеше да й помогне с думи.

— Какво? — попита спокойно.

— Агенцията за контрол на цивилните полети на Аншун засича две неоторизирани изстрелвания на космически самолети от остров в близост до екватора.

— Какви изстрелвания?

— Не е ясно. Изглежда обаче, че ускоряват към ниска орбита.

На Уилсън му отне секунда, за да разнищи скрития в тези думи смисъл.

— Идват към нас — прошепна той.

— Да, така изглежда.

— След колко време?

— Ако поддържат постоянно ускорение, осем минути.

— Имаш ли представа колко са големи?

— Съдейки по информацията на радара, са с големината на средни товарни космически самолети. Ако е така, масата на всеки би била около двеста и петдесет тона без допълнителен товар.

Уилсън дори не се опита да извърши изчисленията в главата си. Сблъсък с двеста и петдесет тона при скорост два пъти над орбиталната…

— Дори не им се налага да носят бойни глави — каза той. Вече нямаше значение дали порталът е изключен, или не. Ако отмъстителите „Аламо“ не ги докопаха, кинетичните снаряди щяха да го направят.

„Някой някъде наистина ни мрази — помисли си той. — Но защо? Какъв е смисълът, все някой ден ще се доберем до двойката Дайсън. Ще бъда съживен и, за Бога, ще летя с този кораб.“

При тази мисъл мускулите на ръцете му се сгърчиха в шок.

— Ана! Преди две седмици изпробвахме под налягане резервоарите с гориво. Спомням си програмата.

— Да — каза тя предпазливо.

— Има ли някаква течност в резервоара?

Бетонният под на космическата лаборатория за радиационни тестове 7D потрепери слабо. Уредите по пейките и бюрата се затресоха. Разнесе се едва доловим ръмжащ звук, който се усилваше заедно с мощта на трусовете. По пода започнаха да се появяват пукнатини. Малки парченца бетон се отлющваха, изскачаха и започваха да се въртят като пумпали върху нестабилната повърхност. Окачените на тавана камери снимаха във всички посоки. Единственото осветление в лабораторията идваше от бледа кехлибарена аварийна светлина, която се бе включила, след като генераторите на комплекса бяха претърпели саботаж. Това снижаваше значително разделителната способност.

След секунди подът се разпадна. Едри парчета бетон се изстреляха в спирали нагоре, разтопените им краища пръскаха пламтящи капки. Изпод разкъсването блъвна ярка нефритенобяла светлина и заслепи камерите. След миг я последваха малки енергийни пипала, които дращеха и се впиваха във всяка повърхност, изпарявайки метал, унищожавайки пластмаса и стъкло.

После светлината угасна. Отмъстителят „Аламо“ се издигна насред обгърнатите от пламъци останки от лабораторията. Главата му се завъртя, за да фокусира целта си, небрежно срути една от стените и няколко поддържащи колони. Късове камък и раздробеният под на горната лаборатория се сринаха надолу само за да се плъзнат и отскочат от силовото поле на бронирания звяр. Шестте крака се занаместваха и обърнаха тялото му в права линия зад главата му, която сочеше към портала. Машината се придвижи напред, първоначално бавно, и пръсна още една вътрешна стена. Постепенно набра скорост и се вряза в сградата, сякаш тя не беше нищо повече от плътни слоеве въздух.

Докато препускаше през центъра за поддръжка на роботите-конструктори, подът под краката на отмъстителя се нацепи. За миг загубил равновесие, той измина бавно няколко метра и след това спря и изви глава, за да провери дали няма някаква заплаха. От новата цепнатина в повърхността изригваха плътни струи прах. В този миг втори отмъстител „Аламо“ проби повърхността и се измъкна от тунела. Първият изчака новодошлия да се изравни с него и заедно започнаха финалния си щурм към сградата за изпитания и портала.

Кафенето бе потънало в пълна тишина, докато разтрепереният глас на Алесандра Барон съобщаваше за излитането на космическите самолети. Адам осъзна, че в трепета на очакването облизва горната си устна, и бързо престана. Образите се преместиха от тлеещата земя около силовото поле на купола на комплекса върху изчистена графика на околопланетната орбита на платформата за монтаж. Заедно с вече печалния глас на Барон те илюстрираха предстоящото унищожение. Цифрите в ъгъла на екрана отброяваха до нулата. Почти съвпадаха с брояча във виртуалното зрение на Адам.

„Втори шанс“ разполагаше с почти четири последни минути. Той огледа набързо вглъбените лица на останалите клиенти, върху които бе изписано поравно ужас и удивление. По изключение не изпита вина за това, което бе извършил. На платформата нямаше невинни, нямаше деца без клетки памет. Не и този път. Този път щеше да стане както трябва.

Някой от екипа на шоуто на Барон успя да се свърже с микросателитния рояк за геонаблюдение около Аншун. Хиляди миниатюрни твърди сензори, разположени в екваториална орбита, се пренасочиха от минералите дълбоко под повърхността към едно точно определено петънце светлина. Платформата за монтаж изплува на фокус в центъра на екрана, гигантска бяло-сива сфера от квазиметал, която се носеше над облаците. Неизразителната й симетрия й придаваше странен органичен вид, помисли си Адам.

По повърхността й се появиха тъмни линии, които очертаха дълги, подобни на венчелистчета форми. Адам премигна и се наклони напред. Нямаше ги там преди секунда, сигурен беше. С разтварянето на тъмните линии от сферичната повърхност се изстреляха дълги, източени ветрилообразни опашки от белоснежен газ. В платформата за монтаж нахлу слънчева светлина и изличи слабото сияние на аварийните светлини. Незавършената суперструктура на звездния кораб заблестя в сребристобяло в средата на разрастващия се облак от изпарения.

— Няма начин — изпъшка Адам. Броячът му показваше сто и петдесет секунди до сблъсъка.

Две плазмени ракети блъвнаха пламъци и изображението се разпадна сред бяла експлозия от свръхенергийни елементарни частици. И двете отходни струи пробиха право през черупката от огънат квазиметал и запратиха двойка идентични копия на около сто километра над планетарната повърхност. Част от плазмата отскочи от оцелялата структура, надигна се във вълна около звездния кораб и дрехата му от опорни греди. Изолационните одеяла и кабели зашибаха напосоки, докато се разпадаха на съставящите ги атоми, а скелетата се разтопиха в разтегливи нишки, които се разпънаха като горещо сирене надалеч от портала. Товарните совалки се възпламениха и се изстреляха навън от звездната геена като зловещи оранжеви комети, последвани от флуоресцентната мараня на догарящото им съдържание.

„Втори шанс“ започна да се отдалечава с нарастваща скорост. Първоначално огромното му тяло потрепна, докато програмите и пилотът му — дали не беше самият Кайм, запита се Адам — подлагаха на анализ несиметричното разпределение на масата по продължение на корпуса. Когато приключиха с тази задача, векторите на ракетите бяха променени, за да го компенсират. Звездният кораб се стабилизира и се устреми с нарастваща скорост надалеч от планетата. Зад него конвулсии разтърсиха врящите разтопени останки, когато силовото поле на портала най-накрая бе пробито. В пустошта нахлу газ от атмосферата и повлече заедно със себе си множество късове от съсипаната стая за изпитания. Мощта на струята беше укротена след няколко мига, когато нещо се промъкна през стаята за оценки. Тогава, като тапа на бутилка, един малък глобус в силово поле премина през отвора. Заблещука сред бурята от останки и бе изтласкан напред от мощния напън на въздуха, нахлуващ през портала. Тъмният тежък обект в искрящия балон се завъртя безпомощно около оста си и се понесе в космоса. Зад него въздушната струя отново отслабна. Премина и втора златна сфера и също като първата се запремята в пространството.

В този миг „Втори шанс“ вече бе на двадесет и пет километра височина — ослепителна издължена звезда, която се изкачваше към ярките съзвездия. Първият космически самолет нахлу в полезрението им. Поради огромната му растяща скорост се появи само за миг на екрана — аеродинамичен сребристосив делтоид, — преди да се забие в охлаждащите се останки от монтажната платформа. Експлозията, която последва, беше с мащабите на малък ядрен взрив. Сферата от нажежени до ослепителнобяло атоми започна да потъмнява, но в следващия миг внезапно засия с подновена сила, когато вторият космически самолет се вряза в сърцето й.

На сто километра над нея „Втори шанс“ продължаваше да се отдалечава към звездите.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (12)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (12)