Бяха изминали сто и деветнадесет дни от началото на мисията, а Уилсън броеше всеки следващ. Както ги броеше и всеки друг от екипажа на „Втори шанс“. Дни, часове, минути: всяка малка единица се зачеркваше със смесица от раздразнение и облекчение. Странно, но единственият им проблем беше колко добре работеше корабът след напускането на Аншун. Предполагаше, че е неизбежно: достатъчно пари бяха налети в дизайна, всеки елемент беше изпробван за издръжливост във всякакви условия при поне двеста процента от нормалните натоварвания. По времето на дните му в НАСА наричаха това подковаване със злато. Всичко на „Одисей“ трябваше да работи и ако някаква странна злополука извадеше някой елемент извън строя, щяха да се активират три аварийни системи, за да го заменят. А това беше още по времето, когато астронавтите можеха да зърнат Земята от кораба и връзката с Хюстън отнемаше най-много няколко минути. Това осигуряваше слабо усещане за свързаност с останалата част от човечеството, което винаги му вдъхваше някаква сигурност. Ако загазеха много, той вярваше, че НАСА в крайна сметка ще ги спаси по някакъв начин. Днес обаче чувството за изолираност беше многократно по-силно. Дори той, въпреки опита си, намираше полета за обезкуражителен. Ако нещо се объркаше в хиперпространството, никой никога нямаше да ги намери. Затова беше благодарен за качеството на звездния кораб. Тази мисия, съзнаваше той, имаше по-зрял дух, отколкото полетът на „Одисей“ някога беше притежавал.

Беше цивилизовано пътешествие. На първо място заради наличието на гравитация. Може и да беше една осма от нормалната по края на животоподдържащия пръстен, но така бяха сигурни, че всичко се движи в правилната посока. Тялото му се чувстваше много по-комфортно така. Втора по важност беше храната. Вместо компактни и ефективни рехидратируеми пакети с предварително сготвени ястия, столът на „Втори шанс“ сервираше неща като пържени в тиган миди с ризото с билки или пък агнешко филе с пай от карамелизирани ябълки; зеленчуци, посипани с мащерка и доматен сос; изборът на десерти беше опасно голям. Що се отнася до условията за отпускане, разполагаха с няколко гимнастически салона (дори този кораб не можеше да се похвали с плувен басейн), които се посещаваха редовно от всички. По-голямата част от екипажа обаче прекарваше времето си в телесензорни драми. На борда разполагаха с огромна библиотека, от която сексоперите неизбежно бяха най-популярни, въпреки че романсите с герои в първия си живот бяха не по-малко модерни, а освен това имаше и многобройни адаптации на класически творби и биографии на исторически личности. Уилсън прекара няколко дни, потопен в пищна репродукция на „Мансфийлд парк“. Беше чел романа в първия си живот и се бе заинтересувал от социалната структура на ерата, която книгата претворяваше (усети интересни паралели със съвременния живот на Земята), макар да бе почти сигурен, че в оригиналната книга нямаше толкова много лесбийски сцени.

Между тренировките във фитнеса, яденето, драмите и изпълнението на корабните му задължения прекарваше по-голямата част от времето си с Ана. Дори след толкова време все още предпочиташе в даден момент да има връзка само с една жена. Правеше изключения само между сериозни връзки или бракове, или пък когато последните вече се сриваха. Навиците на богатите и не чак толкова богатите във Федерацията обаче никога не го бяха привличали. Нито тези на Найджъл Шелдън с хилядите му деца и харема му от дузини жени, или мултифамилиите на Кандави, или пък всички останали от стотиците вариации. Знаеше, че в сърцето си е също толкова старомоден като ерата, от която идваше.

Но пък Ана беше добра компания. Никога не го пришпорваше и беше щастлива да поддържа връзката им комфортно неангажираща. Всичко беше почти като преди излитането, разликата се състоеше единствено в това, че сега хората на борда знаеха за тях. Това не предизвика възмущение или шушукания отново заради природата на пътуването. Всички бяха възрастни. Въпреки че никога не бе прилагал това правило като политика, записана на лист хартия или в програма, Уилсън бе отхвърлил всички молби от хора в първия си живот.

Беше убеден, че не разполагат с характера, който той искаше екипът му да притежава. Пътуването засега бе потвърдило това. Имаше толкова малко проблеми, толкова малко „личностни сблъсъци“, че бе започнал да възприема психолога на кораба като излишен. Дори сега, докато чакаше на мостика края на пътуването в хиперпространството, сред хората около него нямаше признаци на напрежение.

— Няма значителни струпвания на маса на разстояние сто астрономически единици — докладва Оскар.

— Благодаря ти — каза Уилсън. Огледа сам порталите. Дисплеите с гравитоничните спектри бяха почти празни, като окото на буря. Последната точна навигационна информация бяха получили, докато се намираха на триста астрономически единици от едно червено джудже, което вече беше на десет светлинни години зад тях. В междузвездното пространство това означаваше, че се намират почти на двадесет и пет светлинни години от Дайсън Алфа. — Добре, подгответе се за излизане от хиперпространството. Ана, моля те, включи главния сензорен модул.

— Да, сър. — Дори не му се усмихна. На мостика изпълняваше отговорностите си изключително сериозно. На две места разстояние от него ОВ-татусите по ръцете и предмишницата й започнаха да проблясват като пулсиращи сребърни вени, когато ръцете й се отпуснаха върху и-точките на конзолата и започнаха да подготвят уредите на носа на кораба.

— Астрофизика? — попита Уилсън.

— Готов съм, сър — каза Тънди Сътън. Той чакаше в задната част на мостика заедно с двама от научните работници, Бруно Сеймор и Ръсел Сал. Техните конзоли имаха двойно повече портали и екрани от тези на останалите и можеха да показват големи количества информация. В допълнение към това и тримата мъже имаха вградени ретинални импланти, които ги даряваха с виртуално зрително поле с високо качество. Ако в нормалното пространство имаше някаква аномалия, щяха да я локализират и анализират почти мигновено. Също така споделяха информацията с офиса по астрофизика на горната палуба, където чакаха повечето специалисти, включително Дъдли Боуз.

— Оскар, моля те, включи силовите полета и поеми тактическия контрол.

— Да, сър.

Част от виртуалното зрение на Уилсън му показа енергията, която се пренасочваше към силовите им полета и атомните лазери. Информацията от сензорите също така се подаваше директно към контролния център за прихващане. Оскар пое изпълнителните правомощия върху арсенала им от бойни глави. Уилсън придвижи виртуалните си пръсти, за да активира общ канал в целия кораб.

— Така, дами и господа, да видим какво има навън. Ту Лий, изведи ни от червеевата дупка, но запази хипердвигателя в работен режим. Може да ни се наложи да избягаме бързо.

Ту Лий се ухили широко.

— Да, сър.

Синята мъгла, която изпълваше двата високоразделителни портала в предната част на мостика, започна да потъмнява. В центъра се надигна черна вълна и започна бързо да се разпространява. Ясни точици светлина нашариха тъмната нощ извън кораба, когато звездното поле отново се появи около тях.

— Тънди? — попита Уилсън.

— Нищо очевидно, сър. Електромагнитният спектър е чист. Гравитоничният също. Гъстотата на частиците е стандартна. Непосредственото квантово поле е стабилно. Радарът не засича нищо. Неутриновите показатели са в норма. Космическата радиация е висока, но не прекалено.

— Сензори, покажи ми Дайсън Алфа — каза Уилсън.

Ана фокусира главния телескоп и изпрати образа към портала отляво. Тънки червени скоби указваха позицията на обгърнатата звезда. От нея изтичаше инфрачервена емисия и на екрана тя изглеждаше като бледа розова точка. Дайсън Бета се появи малко по-встрани.

— Изглежда, че няма промени в нито една от бариерите — каза Ана. — И двете бяха непокътнати преди двадесет и пет години.

— Някаква активност в околността им?

— Не засичам такава. Искате ли да извърша хисрадарно сканиране?

— Все още не. Увеличи обсега на работещите в момента сензори. Искам по-ясна картина на местността. Астрофизика, продължавай да наглеждаш ситуацията. Пилот, стабилизирай сегашната ни позиция.

— Да, сър. — Ана започна да манипулира виртуалните си икони. — Започвам подготвяне за изстрелване на сензорните модули.

Уилсън изпусна въздишка на облекчение. Натискаше иконите почти несъзнателно с виртуалния си пръст. На конзолата пред него един от малките екрани сменяше изображения от различните камери. Всяка една покриваше малка част от суперструктурата на звездния кораб: предната сензорна система, част от животоподдържащия пръстен, плазмените ракети. Без значение коя камера избираше, на екрана не се появяваше нищо друго освен кораба и далечните звезди. Нищо. Празнотата беше внушителна. Плашеща.

Когато беше момче, Уилсън плуваше с удоволствие. Родителите му имаха малък басейн в двора си и той се възползваше от него всеки ден. Това не му пречеше постоянно да им досажда да го заведат на по-голям басейн в спортния център на окръга. По време на онова посещение беше на девет години, той и цяла група негови приятели. Някоя изтормозена майка ги бе закарала дотам. Благодарение на уменията и увереността си не се уплаши от дълбочината на големия басейн и скоро поведе останалите във водата. Когато вече се намираше в дълбокия край, се гмурна на дъното, изпълнен с увереност, че може да докосне плочките. Беше лесно, силните му загребвания го изтласкаха надолу и надалеч от повърхността. Ушите му изпукаха два пъти заради налягането, преди да допре върховете на пръстите си в гладките сини плочки. Шумът от останалата част на басейна беше странно приглушен на тази дълбочина. Пляскащите над него крака бяха неясни, като филтрирана синя светлина. Налягането нежно го притискаше. Започна да плува нагоре. И чак тогава осъзна грешката си. Беше си поел достатъчно дълбоко дъх, за да се стигне до дъното, но сега дробовете му горяха. Мускулите му трепкаха с нарастващата отчаяна нужда да поемат свеж въздух. Той започна да маха бясно с ръце във водата, което по никакъв начин не увеличи ужасно бавната му скорост. Нуждата да диша стана смазваща. Гръдният му кош започна да се разширява, дробовете му се движеха, за да поемат сладкия кислород. Уилсън почувства как водата се плъзга нагоре по ноздрите му като някакво неконтролируемо заравящо се животно. Точно в тази секунда разбра, че ако тя стигне по-надалеч, ще се удави. Това беше достатъчно, за да подлуди тялото му, да го накара да рита и да се бори. В същия миг събра нужната дисциплина, за да спре дробовете си, които се мъчеха да вдишат. Някак си успя да пробие повърхността на водата, без течността да проникне по-надълбоко в него. Чак тогава вдиша жадно красивия чист въздух. Почти се разплака, когато шокът от това, което за малко не му се случи, достигна до съзнанието му. Дълго време се държа за ръба на басейна, докато мощни тръпки разтърсваха цялото му тяло. Най-накрая възвърна достатъчно контрол над себе си и се върна с плуване при приятелите си, но никога не им каза какво му се бе случило.

Дори по време на бойните полети с военновъздушните сили не се бе чувствал така уплашен, както когато плачеше и се протягаше към ръба на басейна. Нищо не бе предизвикало същото чувство у него. Досега. Осъзнавайки колко далече се намираха от каквото и да е, същото лепкаво гадене го хващаше в прегръдката си, точно както бе уловило деветгодишното му аз. Той започна древната си дихателна практика в опит да успокои тялото си, преди да започнат тръпките.

— Модулите се отделят от кораба — обяви Ана.

— Добре, благодаря ти — отговори Уилсън, може би твърде рязко. Виртуалната му ръка спря да мести поредицата от изображения и той концентрира цялото си внимание върху сензорните модули. Имаше нужда да върши нещо, да отвлече съзнанието си от нищото навън. Усети как пулсът му се забавя, докато с усилие връщаше дишането си към нормалния му ритъм, макар и да не можеше да направи нищо за студената пот по челото си. Във виртуалното му зрение се появи текстово съобщение. Беше от Ана и гласеше: Добре ли си?

Да, отвърна й той. Не погледна към нея. Всички останали на мостика изглеждаха погълнати от работата си и светът извън кораба не ги притесняваше. Той единствен се страхуваше от междузвездния космос. Това донякъде нарани гордостта му — достатъчно, за да го накара да се съсредоточи както трябва върху работата си.

Екранът на конзолата му показа предната част на „Втори шанс“. Вратите на осем цилиндрични отделения се бяха отворили. Бяха разположени на равни разстояния точно зад голямата група сензори на носа на кораба. Модулите, наподобяващи големи метални насекоми със златни антени, се носеха навън в космоса и проблясваха на фона на светлините по ръба на всяко отделение. В основата на всеки модул йонните тръстери запламтяха в синьо и ги изтласкаха надалеч от кораба.

Те се отдалечиха в разрастващ се кръг, свързани с лазери и микровълни. Щеше да им отнеме часове, докато достигнат постовете си. Когато достигнеха петдесет километра от кораба, йонните им тръстери пламнаха отново и спряха движението им. В абсолютен синхрон тъмните им защитни сегменти се обелиха и разкриха фини сензорни инструменти насред междузвездния мрак. Дискове, блокове, мачти и лещи се показаха в края на електромускулните пипала и започнаха да сканират космоса около Дайсън Алфа. Големите системи на „Втори шанс“ сравняваха резултатите и ги комбинираха в единичен образ с изключително висока резолюция във всеки спектър.

За всички, които чакаха на борда, сензорите се оказаха голямо разочарование — на практика не разкриха никаква нова информация за бариерата. Диаметърът на звездата беше потвърден — двадесет и девет цяло и седем астрономически години. За миг екипажът на мостика като че ли замлъкна в молитва, докато осмисляше този факт. Повърхността излъчваше много слаби инфрачервени вълни. Местната гъстота на частиците беше малко над средната, което беше последица от възпрепятстването на слънчевия вятър. Не засякоха нищо друго. След пет дни внимателни наблюдения за някакъв знак на враждебни действия и други енергийни емисии, породени от изкуствена дейност, Уилсън трябваше да се съгласи с научния си екип, че в далечината не се наблюдава очевидна опасност. Той нареди на модулите за разгръщане на сензорната активност да се върнат към звездния кораб и те се приближиха с петнадесет светлинни години.

Когато отново влязоха в нормалното пространство, повториха изследванията. От пет светлинни години разстояние, образите от изстреляните модули бяха още по-прецизни. Само че нищо не се бе променило. Ветровете от междузвездни частици покрай близките звезди можеха да бъдат засечени, докато свистяха покрай бариерата и създаваха гигантски завихряния и въртопи, чиито въздишки в електромагнитния спектър напомняха на отслабващата песен на кит.

Уилсън ги приближи напред със стъпка от по една светлинна година. Всеки път осемте модула отлитаха пред тях и се взираха в звездата. Всеки път предоставяха по-подробна картина на местната радиация и разпределението на частиците. За самата бариера не разкриха нищо.

— Премести ни на един светлинен месец разстояние — каза Уилсън на Ту Лий.

— Да, сър.

— Тънди, това ще ни постави във високоразделителния обсег на хисрадара — каза Уилсън. — Да я сканираме ли?

Астрофизикът сви силно рамене иззад конзолата си на мостика.

— Ще ни разкрие много за природата на бариерата, но пък ако зад нея има активна сила, която я управлява, вероятно по този начин ще се разкрием. Не мога да си представя, че няма да успеят да засекат сканирането.

Оскар погледна към предните портали. Те показваха сините стени на червеевата дупка, които се затваряха около нормалното пространство.

— Вече би трябвало да знаят. Ние бихме засекли квантовото поле на червеева дупка от такова разстояние.

— Строителите трябва да са съзнавали, че някога някой ще дойде, за да изследва бариерата — каза Ана. — Не може да направиш нещо такова и да очакваш да остане незабелязано.

— Първо ще пуснем пасивните скенери — каза Уилсън. — Ако няма реакция, ще използваме хисрадара.

След около час „Втори шанс“ излезе от хиперпространството. Нямаше нужда Уилсън да нарежда изстрелването на модулите. Главният телескоп на кораба показа целия диск. В инфрачервения спектър бариерата приличаше на страховитото око на сънуващ дракон.

— Гъстотата на неутрино тук е много ниска, а на практика откъм Дайсън Алфа не идва нищо — каза Бруно Сеймор. — Бих предположил, че бариерата е непробиваема за тях. От това разстояние би трябвало да прихващаме потоп от информация.

— А гъстотата на частиците? — попита Уилсън.

— Просто междузвездни душове. Няма вятър от самата звезда. Бариерата сигурно превръща енергията, която се удря във вътрешната й страна, в инфрачервени лъчи. Изходната енергия съответства на предположението, ако приемем, че звездата си остава същата отвътре.

— Благодаря ти — каза Уилсън. Взираше се в червения кръг. Чувството за изолация отдавна си бе отишло. — Твърда ли е?

— Не, сър — каза Тънди Сътън. — Засичаме гравитационното поле на звездата. Слабо е, но доловимо. Ако беше твърда, щеше да има маса поне колкото на средноголяма звезда. Вероятно доста повече.

— Значи бариерата блокира неутрино, елементарни частици и по-голямата част от електромагнитния спектър, но не и гравитацията. Разполагаме ли с такива силови полета?

— С подобни — каза Тънди — Сигурен съм, че можем да построим генератор със същите свойства. Обаче няма да е лесно.

— А колко енергия ще отнеме, за да се захрани нещо с такива размери?

Тънди за малко не трепна. Бруно и Ръсел се усмихнаха притеснено.

— Значителен процент от ядрената енергия на звездата.

— Можете ли да проверите дали той липсва?

— Не. Ще ни е нужно много по-добро измерване на звездата, за да можем да направим сравнение. Никога не сме разполагали с такова.

— Добре. Щом можете да засечете гравитационното поле на звездата, можете ли да определите дали отвъд бариерата има орбитиращи планети?

— Не и оттук, трябва да се приближим още.

— Ана, има ли някакви признаци за активност извън бариерата, каквито и да е?

— Не, сър, нищо. Никаква микровълнова комуникация, никакви лазери, никакви радарни излъчвания. Няма плазмени следи, няма дори отпадни ракетни химически газове, доколкото можем да видим, макар че резолюцията е сравнително слаба, за да отговоря на този въпрос. Няма и полета на червееви дупки. Според сензорите ние сме сами.

Уилсън погледна към Оскар.

— Това започва да ми прилича на реликва — каза помощник-командирът. Звучеше разочарован.

— Добре. Направете сканиране с хисрадара. Искам да наблюдавате внимателно за всякакъв вид отговор. Хипердвигател, бъди готова да ни измъкнеш веднага оттук.

— Да, сър.

Мостикът се смълча за няколко минути, докато Ана и Ту Лий работеха в тандем и изпращаха хиперускорени гравитационни вълни от генератора на червеевата дупка.

— Необичайно — каза най-накрая Тънди Сътън. — Бариерата просто отрази вълните обратно към нас, като огледало. Това говори за много сложна квантова структура. Но пък винаги сме знаели, че няма да е нещо просто.

— Задействахме ли някакви аларми? — попита Уилсън.

Ана и екипът астрофизици поклатиха глави.

— Все още няма следи от активност. Само че от това разстояние възможностите на сензорите ни са ограничени. Всичко в електромагнитния спектър би се появило чак след месец.

— Повече ме интересува хиперпространствената и квантовата активност.

— Засега нищо.

— Много добре. Оскар?

— Изминахме дълъг път — каза Оскар. — Досега не сме видели нищо, което да ни накара да се обърнем.

— Съгласен съм. Подгответе кораба за среща с враждебна сила. Хиперпространство, придвижи ни на един милион километра над екватора на бариерата.

— Да, сър.

Червеевата дупка се отвори в нормалното пространство с изблик от радиация на Черенков, а тороидният й ореол проблясваше с лазурни искри. Той се разсея бързо, както се беше и появил, и остави „Втори шанс“ зареян на милион километра над голата повърхност на бариерата. Преградата изглеждаше като обикновена плоскост, която продължаваше във всяка посока във вечността, сякаш звездният кораб бе стигнал до дъното на Вселената.

— Не бихме могли да преминем отвъд — докладва Ту Лий, веднага щом се установиха в нормалното пространство.

— Какво имаш предвид? — попита Уилсън.

— Бариерата блокира и червееви дупки. Докато приближавахме, улавяхме силно ехо от екзотична енергия. Каквото и да представлява тази преграда, тя продължава и в квантовите полета. Червеевата дупка не би могла да я преодолее.

— Значи всъщност няма път за навътре — каза замислено Уилсън.

— Или навън — каза Оскар.

Уилсън се обърна към астрофизиците.

— Как е възможно тогава гравитацията на звездата да проникне през нея?

— Ще те уведомим, щом разберем — каза Тънди. Не звучеше щастлив.

— Хисрадарното сканиране показва гладка повърхност — каза Ана. — Определено няма проникване на неутрино. Никога преди не съм виждала детектори да отчитат толкова малко показатели.

— Колко е дебела?

— Нашето измерение може да се приложи само към твърда материя — каза Тънди. — Това е изкуствен разрив в квантовите полета, който се проявява в пространство-времето. Технически няма физическа дълбочина. Двуизмерна е.

— Добре. — Уилсън не можеше да отклони вниманието си от информацията, събрана от стандартния радар. — Има ли данни за активност на космически съдове?

— Нищо — каза Ана. Звучеше леко раздразнена, че постоянно трябва да повтаря като папагал. — Няма следи от ракети или от червееви дупки. Тук няма никой друг.

— Искам да направя малко уточнение — каза Тънди. — Това проклето нещо е с диаметър тридесет астрономически единици. За човешкото съзнание е почти невъзможно да схване такива размери. Оттук не виждаме дори частица от процента от цялата му повърхност. На пет АЕ от нас може да има бойна флотилия от кораби с размерите на луни и ние няма как да го разберем.

— Нека не се отнасяме — каза Уилсън. — Затова сме тук, за пълно проучване и анализ. Така… Пилот, задръж ни в стабилно положение на тази дистанция. Защитни системи, поддържай щитовете ни вдигнати до следващо нареждане. Хипердвигател, поддържай ни в готовност за незабавно бягство. Астофизика, ти си на ход. Искам пълно сензорно сканиране от това разстояние, опипай бариерата с всичко, с което разполагаме. Засега няма да се приближаваме повече. Ако можеш да потвърдиш, че няма активни елементи, които ни заплашват, ще наредя изследване със сателит на повърхността на бариерата. Дотогава ще играем на сигурно.

Той се облегна назад в стола си и се загледа в натрупващата се информация на екрана и във виртуалното му зрение. Потокът беше безкраен и растеше постоянно с разгръщането и прилагането на нови инструменти. Откриваше смисъл само в част от информацията, което му подейства смиряващо. Винаги бе смятал познанията си по физика за доста добри.

Тънди Сътън и останалите от научния екип се заровиха в необработената информация с плашещ ентусиазъм. Поведението им беше като на деца, пленени от някакво чудо. Уилсън внимаваше да не се натрапва или да не ограничава Тънди относно начина, по който той командваше отдела си. Само че, доколкото можеше да прецени, всички в него се държаха по-скоро като маниаци на тема наука, неизживели първия си живот, отколкото като мъдри и внимателни професори — причината, заради която бяха избрани. Караха се и се смееха, без изобщо да се контролират. Внезапно, след всички изминали месеци, сега те бяха елитът и стояха над всички от екипажа. Личеше си по поведението им.

Уилсън остана два часа след изтичането на смяната му и след това предаде командването на мостика на Оскар. Час по-късно Ана го откри в обсерваторията. Беше дълго и мрачно помещение със слабо синьо осветление на средната палуба на пръстена. Тя влезе през вратата и спря за дълъг миг, преди очите й да свикнат с тъмнината. Галерията имаше три високи прозореца от перфектно от оптична гледна точка стъкло, които гледаха пред кораба. Виждаха се смътно силуетите на още няколко души — бариерата беше привлекателен пейзаж. Тя се приближи до Уилсън.

— Здравей — прошепна.

— Здравей. — Ръката му опипом намери нейната в мрака. Двамата останаха прави един до друг, наслаждавайки се на близостта си. Ана виждаше главния цилиндър над тях, тъмна сива маса, осветена от малки навигационни светлини, които бяха нашарили като точки повърхността му. Въртеше се бавно и обръщаше последователно различни групи сензори към тях.

— Не съм сигурен, че я виждам — прошепна тихо Уилсън. — Имплантите ми предоставят идеално изображение в инфрачервения спектър. Но ако ги изключа, мисля, че мога да я видя. Ако е там, то е нещо като дебел облак от най-тъмния червен цвят на света. Може би просто си въобразявам, защото знам какво е и как би трябвало да изглежда. А тя изглежда така, сякаш е точно под носа ми.

— В този мащаб — е — прошепна му тя. — Дори не можем да се оприличим на микроб, сравнен с баскетболна топка.

— Виждаш ли я?

— Не знам. — Макар и да беше глупаво да го прави, тя се наведе леко напред и премигна. Имплантите й бяха изключени и пред носа на кораба наистина може би имаше някаква ултратъмна червеникава мъгла, като сиянието на самотна свещ, осветяваща цяла катедрала. — Като призрачна светлина е.

— Хмм. Винаги съм смятал, че имам силно зрение. Ще трябва да пренаредя гените си при следващото подмладяване.

Той махна с ръка пред лицето си, за да види дали това ще промени нещо, дали ще успее да различи неуловимата емисия зад пръстите си. В обсерваторията имаше твърде много вторично осветление, за да бъде сигурен.

— Не знам дали я виждам, но със сигурност я чувствам. Проклетото нещо е страшно, като създание, стаило се точно зад мислите ти.

Тя хвана ръката му в своята.

— Хайде, беше дълъг ден. Време е да си починеш.

Той се усмихна. Зъбите му също едва се виждаха в мрака.

— Твърде съм уморен и напрегнат, за да споря с теб.

Остави я да го поведе към вратата.

— Напрегнат? Ти?

— Да. Прекарахме цяла година в строежа на кораба. Аз прекарах триста години в чакане нещо толкова важно да ми се случи отново. Когато излязохме от хиперпространството, исках там да има нещо, нещо конкретно, което да мога да видя и да разбера. Когато кацнахме на Марс, бях обграден от извънземната геология. Беше странно, дори красиво по някакъв начин и всъщност никой не знаеше нищо за нея. Само че камъкът можеш да го разбиеш с чук и да видиш минералите и пластовете в него. Имахме библиотека с информация, която можеше да определи какъв вид е точно, какво събитие го е произвело. Всичко беше в главата ми, информацията, която можех да приложа.

Бяха сами в коридора, затова тя се изправи на пръсти и го целуна.

— Горкият ми старец.

Уилсън се усмихна, вече срамежливо.

— Да, предполагам, че просто се поизплаших, това е всичко. Размерите на това копеле могат да усучат съзнанието ти. Не трябва да му се оставям.

— Знам, няма да помогне, ако го налагаме с чук.

— Не. — Той отвърна на целувката й. — Обзалагам се обаче, че ще се почувствам много по-добре.

Пет дни по-късно Уилсън нареди „Втори шанс“ да се придвижи на петдесет хиляди километра над бариерата. Използваха плазмени ракети и ускориха до една петнадесета же, след това спряха и се обърнаха, за да намалят скоростта си. Физиците бяха нетърпеливи да видят какво ще се случи, когато отходните газове се пръснат над повърхността. Отговорът беше много прост — нищо. Сателитите, които се носеха на сантиметри от бариерата, наблюдаваха как утайката от газове и енергизирани частици удря повърхността и отскача. Нямаше размяна на топлина или на кинетична енергия. Никакъв ефект. По микровълновите връзки между сателитите и звездния кораб потекоха гигабайти, допълвайки вече обширната база данни относно бариерата. Огромно количество от сензорни лог-файлове бе запазено в системата на ОИ и почти всички съдържаха отрицателни отговори. Всеки член на научния екип можеше да каже на Уилсън какво не е бариерата и да обясни свойствата й надълго и нашироко. Това, което никой не можеше да му каже, беше как е създадена, нито откъде. Също толкова категорично не знаеха защо съществува.

Но пък, каза той снизходително една нощ на Ана, бяха тук само от пет дни. Не трябваше да очаква чудеса.

Звездният кораб вися над опърничавата бариера още осем дни и продължи да я опипва с различни радиационни лъчи, както малко дете опипва интригуваща рана, нетърпеливо да види какво има под коричката. Генераторът им на червееви дупки изкриви време-пространството в многобройни заплетени мутации. Вълновите функции на всяка проба отскачаха от най-близката почти невидима повърхност без някакъв значителен резонантен модел. През това време единственото голямо откритие бяха планетите зад бариерата. Тънди потвърди, че гравитационният анализ показва два газови гиганта и три малки солидни планети, орбитиращи около звездата, както и индикации за няколко огромни астероида. Когато съобщи на ръководителите на отделите, че една от планетите е в животоподдържащите норми, това оживи всички. Разстоянието до звездата позволяваше еволюцията на въглероден живот при благоприятни планетарни условия, като например наличието на вода. Атмосферното налягане беше поносимо.

Най-накрая, повече заради настроенията на кораба, отколкото заради практическата наука, Уилсън позволи на Макклейн Гилбърт да извърши полет до повърхността. След дългото, скучно пътуване екипажът се изнервяше. Също като Уилсън, и останалите бяха очаквали нещо по-конкретно, някаква следа за произхода на бариерата, причината за съществуването й. Ако един от тях наистина отидеше там и я изследваше лично, може би това щеше да успокои част от напрежението, което се натрупваше в животоподдържащия пръстен.

Така целият звезден кораб наблюдаваше как малката совалка излита от хангара си в цилиндричната суперструктура. Тя представляваше малка сферична животоподдържаща капсула, годна да транспортира до петнадесет пътници, прикачена върху тласкащо отделение с формата на барабан, което съдържаше екипировката за изследване и две малки плазмени ракети. Беше превозно средство за малки разстояния с възможност за полет до десет дни, предвидено да пренася научни работници между „обектите на интерес“, намерени при двойката Дайсън. Въпреки че нямаше възможност да навлиза в атмосфера, можеше да каца на малки безвъздушни луни или, както по-скоро се надяваха, да се свързва с извънземни звездни кораби и космически станции, а ако извадеха истински късмет — с генератора на бариерата. Почти всички на борда бяха пожелали да придружат Мак, включително изключително гласовитият Дъдли Боуз, но Уилсън бе забранил качването на пътници по време на това пътуване. Мак взе със себе си още един член на изследователския екип за всеки случай, пилот, един инженер, и с това се изчерпваше целият екипаж.

Совалката използва контролните си двигатели на химически принцип, за да се задържи на триста метра над бариерата и Мак внимателно се измъкна от цилиндричния шлюз на космическия съд. Вътрешният слой от модифицирана пластмаса на космическия костюм се стегна около кожата му и започна да се наглася към всяко негово движение, така че да пасва удобно на тялото му във всеки един миг. Над него той носеше дреха с топлинна регулация, оплетена от топлопроводими фибри, които щяха да отведат настрана цялата излишна телесна топлина. Върху нея имаше по-дебел бледосив костюм, който комбинираше противорадиационно покритие и външен слой броня, достатъчен да спре повечето микрометеоритни удари. Имаше и вградена мрежа от силови генератори, която беше истинската му защита в космоса. Ако тази екипировка се повредеше, процедурата изискваше да преустанови дейността си извън совалката и да се върне към най-близкия шлюз. Шлемът му беше подсилен прозрачен балон, също неподатлив на радиация и устойчив на екстремални температури. Можеше да го затъмнява в зависимост от светлината. Имаше видимост във всички посоки, подсилена от разнообразни сензори в яката, до които имаше достъп чрез виртуалното си зрение. Батериите, топлинният регулатор и системата за регенерация на въздуха бяха прибрани в малка компактна раница, вградена в предната част на външния костюм. Там имаше още няколко допълнителни радиаторни перки, чието предназначение беше да изхвърлят излишната телесна топлина. Цялото това нещо беше свързано с интерфейс и контролирано от е-конома му. Иконите на системните схеми бяха пръснати по периферията на виртуалното му зрение.

Веднага щом се измъкна от въздушния шлюз, се хвана за решетката на корпуса. Ресничките на подметките на ботушите му се захванаха за мрежата достатъчно силно, за да го задържат на място дори под действието на мощното усукване, което тялото му можеше да претърпи при грешна маневра по време на свободното падане. Наведе се, коремните му мускули се напрегнаха здраво поради липсата на гравитация, и развърза тънката раница от стойката й. Беше просто устройство, малка раница с дебели пластмасови гъбовидни придатъци на всеки ъгъл, от които излизаха дюзи за изстрелване на студен газ. С тях можеше да се придвижва свободно на разстояние от няколко километра.

Докато я слагаше на себе си, във виртуалното му зрение се появи нова група от икони. Първо извърши пълна проверка с диагностичния софтуер и чак тогава започна да манипулира джойстика с виртуалната си ръка. Сега, когато вече беше навън и толкова много от колегите му от екипажа надзъртаха през рамото му, се изкушаваше силно да натисне газта и веднага да се изстреля към бариерата. Въпреки това си наложи да премине през рутинния физически тест. Започна да изпробва тръстерната сила на всяка от дюзите, като изпускаше малки порции газ. Чак когато малкият му тренировъчен полет около совалката привърши, каза:

— Готов съм да премина.

— Оттук изглеждаш добре — каза Оскар. — Телеметричните данни са идеални. Можеш да продължиш с мисията.

Познатият глас и неизменният му сухарски хумор действаха абсурдно успокоително на Мак. В тази твърде ексцентрична ситуация това беше приятна позната нотка, същият глас, който го бе превел през дузина нови светове. Виртуалните пръсти наклониха джойстика напред и маневриращите дюзи изкихаха струи азот, отдалечавайки го от совалката. Доколкото можеше да види в стандартния видим спектър, беше се отправил към абсолютния мрак. Бариерата може да беше на няколко сантиметра пред него или на петдесет светлинни години. Според радара му беше на деветдесет и три метра. Той увеличи скоростта до няколко метра в секунда и каза на е-конома си да включи светлините на совалката. Космическият му костюм засия с мръсната оловна светлина на лъчите зад него. Беше сигурен, че вижда пред себе си тройните кръгове, където лъчите се сблъскваха с бариерата. Светлините оформяха нещо като емблема, сякаш някой прожектираше анимация върху повърхността.

Мак активира инфрачервената функция на ретиналните си импланти. Половината вселена се превърна в сияйно карминено. Въпреки че можеше да види бариерата, все така нямаше как да прецени физическото разстояние до нея. Радарът показваше четиридесет метра. Той започна да намалява скоростта си, светлините вече оставяха кръгове с лек зеленикав оттенък върху повърхността. За сметка на това най-накрая можеше да види собствената си сянка, проектирана върху плоската стена пред него.

Той спря на половин метър от преградата и за миг просто се задържа на място. Биомониторът отчете препускащ сърдечен пулс, можеше да чуе бученето на адреналина в ушите си. Започна да повдига ръката си, пръстите му се разгънаха, за да докоснат енигматичната повърхност и спряха. Не беше получил разрешение, но ако искаше потвърждение преди всяко действие, мисията извън кораба щеше да отнеме цял ден. Причината, заради която бе избран, беше опитът му при контакти. „Не и в тази ситуация“, каза си той и си позволи малка игрива усмивка. Ритъмът на сърцето му се бе поуспокоил и той довърши движението си. Пръстите му докоснаха повърхността.

В продължение на един откачен миг си представи как бариерата изчезва като сапунен мехур, пръсната от нахалното му докосване. Само че не стана така и той се изхили тихо на тази приумица. Вече се носеше назад, оттласнат от контакта, затова натисна джойстика напред и отново протегна ръка. Този път маневриращата раница го задържа на място.

— Добре, докосвам бариерата. Няма признаци за реакция. Прилича на обикновена солидна материя, няма я леката повърхностна нестабилност като при допир със силово поле.

— Разбрано, Мак — каза Оскар. — Всички се надявахме някаква демонична лапа да пробие повърхността и да те повлече навътре.

— Хей, благодаря ти.

— Удоволствието е мое. Какво ще кажеш да изпробваш няколко сензора?

— Ще го направя. — Той се пресегна към инструментите, закрепени за колана му. Един по един закрепяше сензорни подложки към бариерата и ги активираше. Трябваше да придържа всяка към повърхността. Високотемпературното лепило не вършеше никаква работа. Когато го изстиска от тубата му, то просто отскочи от бариерата като вода, пръсната върху тефлон.

— Не очаквахме да проработи — каза Оскар. — Няма достатъчно атоми, към които да се закрепи. Все пак опитът си струваше.

— Разбира се, но в момента изразходвам големи количества газ, за да поддържам сензорите.

— Разбрано. Моля те, приложи мезонния детектор.

— Добре. — Той притисна дебелия цилиндър към повърхността. За пореден път си представи ясно как нещо чака от другата страна. Той дращеше по бариерата като мишле по перваза, а домашната котка слушаше съсредоточено, невидима, само на един електрон разстояние. „Това е ирационално, продължаваше да си повтаря. Само че нещо знае със сигурност, че сме тук.“ Изви глава настрана, докато звездите не изпълниха погледа му. За миг беше изправен, притиснат към стената, нощното небе беше зад него, а краката му не стъпваха на нищо. Вертикалният хоризонт между червеното и черното беше идеално прав и ясен. Когато погледна надолу, същият хоризонт се намираше под краката му. Човешкото съзнание просто не можеше да възприеме размерите на това нещо. Който и да бе създал невероятния артефакт, трябва да бе имал изключително сериозна причина.

Защита? Затвор? Залозите на борда бяха осемдесет на двадесет процента. И двата варианта предполагаха наличието на агресор. Отново в мащаб, необхватен за човешкото съзнание.

— Добре ли си, Мак? — попита Оскар.

Той осъзна, че сърцето му отново бумти и направи няколко бързи вдишвания.

— Да, няма проблеми. Какво следва?

— Детекторът на екзотични вълнови форми. Тънди иска да знае откъде точно идва инфрачервената емисия. Това би трябвало да ни помогне да разгадаем как бариерата се свързва с пространство-времето.

— Ясно.

След четиридесет минути той върна и последния сензор на колана си и се изстреля към совалката. Физиците бяха доволни от резултатите, бяха се придвижили с още една стъпка към разбирането на бариерата. Само че по въпросите „какво“ и „защо“ я генерираше все така нямаха никаква идея.

Два дни след мисията на Мак сутрешното събиране на ръководителите на отделите реши, че събирането на информация вече не може да продължи от статична наблюдателна позиция. Уилсън беше загрижен, че не напредват достатъчно в други насоки.

— Бяхме изпратени тук, за да установим причината за издигането на бариерата — каза им донякъде формално той, след като бяха направили обичайния преглед на материалите от предишния ден. — Тънди, знам, че екипите ти се справят страхотно с установяването на характеристиките на бариерата, но се нуждаем от нещо повече. В момента работите над квантовата й структура. Има ли някакъв начин да пренастроим хипердвигателя и да преминем от другата страна?

— Не — каза Тънди. — Всъщност не мисля, че има начин да преминем отвъд. Може и да не сме способни да генерираме такава бариера, но сме в състояние да разберем достатъчно от свойствата й, за да изключим всякакъв вид преодоляване през хиперпространството. През нея просто не може да бъде отворена червеева дупка.

— Ами ако опитаме да влезем със сила? — попита Оскар. — Можем ли да проникнем през нормалното пространство?

— Отново не. Няма начин. Дори да можехме да генерираме нива на енергия от звездни колапси и да ги приложим право срещу бариерата, нямаше да постигнем нищо. Тя не е физическа. Не може да бъде наранена като твърдата материя. Един ден може и да сме способни да манипулираме квантови полета по такъв начин, че да дестабилизираме част от нея, но това няма да се случи още дълго време. Ще си послужа с доста слаба игра на думи — дори не сме докоснали повърхността.

— Тогава трябва да потърсим следи на друго място — каза Уилсън. — Трябва да признаем, че предвид размерите на това нещо, търсенето ще е доста повърхностно, но трябва да го направим. Връщаме се към двете първоначални теории: офанзивната и дефанзивната. Ако бариерата е защитна, може да има следи от атаки.

— Следи или цялата армада? — попита небрежно Оскар.

— Ако са тук, вече би трябвало да ни изучават — каза Антония Кларк, началникът на инженерите. — Създадохме достатъчно смущения във всеки спектър, откакто сме пристигнали. Дори няколко разузнаващи сателита, пръснати около бариерата, щяха да ни открият.

— Може би — каза Тънди. — Само че не сме засекли никакви наблюдателни устройства. А и от издигането на бариерата е изминало много време. Заплахата вече може и да не съществува.

— Много време според нашите представи — каза Оскар.

— Добре. — Уилсън вдигна ръце, за да предотврати избухването на грандиозен спор. — Ако атакуващата сила или същество е все още тук, трябва да го открием, най-добре, без то да ни види. Това ще е доста трудно, признавам, но трябва да се опитаме. Ако са си тръгнали, може да са оставили нещо зад себе си. А пък ако бариерата е била издигната, за да затвори звездата и обитателите на системата, тогава имаме още по-голям шанс да открием строителите. Затова реших с „Втори шанс“ да поемем на пълна обиколка около екватора. Ще поддържаме дистанция от една астрономическа единица и ще използваме хипердвигателя на ниска скорост. Ако отделим за това една седмица, хисрадарът ще успее да завърши много точно сканиране на околния космос. След това, ако приемем, че се изпълни най-лошият сценарий и не открием нищо, ще отлетим до двата полюса и ще ги изследваме. Ако и тогава не намерим нищо, ще направим нова преценка на ситуацията.

— Капитане — каза Тънди, — бих искал да повдигна въпроса за комуникацията.

— С кого?

— И двата сценария предполагат, че отвъд бариерата съществува някакъв разумен живот. Сега, когато сме толкова близо, е възможно да привлечем вниманието им, дори да влезем в диалог.

— Как? Нали каза, че бариерата е непробиваема.

— Спрямо всичко, с изключение на гравитацията. — Той кимна към главния инженер. — Обсъдих това с Антония. Не би трябвало да е твърде трудно да модифицираме енергийната конфигурация на хипердвигателя, за да създадем гравитационни вълни. Ако цивилизацията вътре разполага с работещ гравитационен детектор, би трябвало да могат да засекат сигнала.

Идеята изненада Уилсън. На базата на анализа, който получаваше от научните екипи, откакто бяха пристигнали, отдавна бе изключил възможността за опит за контакт.

— Колко трудно ще е да извършим тези адаптации? Няма да позволя да изключим двигателя нито за миг.

— Въпрос на препрограмиране е — каза Антония. — Това е всичко. За да излъчва стандартни гравитационни вълни, трябва само да направим проста модификация на хисрадарната функция. ОИ на кораба може да ни предостави план за преформатирането за няколко часа.

— Добре тогава, можете да продължите работа по тази програма. Ако обиколката на екватора не даде резултати, определено ще изпробваме този вариант. Добра идея, поздравления и на двама ви.

Беше вторият ден от едноседмичния им полет около екватора, когато хисрадарът най-накрая откри нещо интересно. Първите данни от сканирането постъпиха точно след полунощ по корабния часовник. Оскар командваше мостика. Той нареди „Втори шанс“ да се върне в нормалното пространство и се обади до кабината на капитана.

Когато Уилсън пристигна, навличайки сакото си и тръскайки глава, за да се разсъни, главните сензори на звездния кораб бяха напълно разгърнати. В порталите на мостика се оформяше картина. Графичната решетка от неоновозелени линии върху радара беше включена в режим на най-голяма детайлност и показваше идеална полусфера, която се издигаше от бариерата. Основата й имаше диаметър от двадесет и пет километра.

Тънди Сътън и Бруно Сеймор пристигнаха на мостика. И двамата застанаха зад Уилсън и зяпнаха объркано.

— Уау — промърмори Бруно. — Говори ми за муха, хваната в кехлибар.

— Добре. — Уилсън отиде до конзолата си и седна зад нея. — Какво наблюдавам? Планета ли е?

— Не, сър — отвърна Ръсел. Екраните на конзолата му проблясваха, докато той прекарваше новопристигналата информация през рутинните процедури на анализ. — Бих предположил, че е някакво продължение на самата бариера. Повърхността е безупречно гладка, точно като нейната, и освен това има формата на идеална полусфера. Има изключително силно магнитно поле, много над стандартното планетарно, и флуктуира като подивяло, почти все едно се върти. Няма гравитационно поле… но сензорите засичат гравитационни емисии. Редовни са, някакъв вид пулсация. Само че не са синхронизирани с магнитното изместване. Много странно.

След тези думи Уилсън се обърна към Тънди, който тъкмо сядаше зад собствената си конзола. Астрофизикът се намръщи объркано към него.

— Някакъв сигнал? — попита Уилсън.

— Не знам.

— Поредицата на пулсациите не се променя — каза Ръсел. — Ако е сигнал, не казва кой знае какво.

— Можеш ли да определиш откъде идва?

— Сякаш от полусферата, въпреки че точката на произход изглежда се мести във вътрешността й.

— Добре, нещо друго?

— Липсва инфрачервена емисия. — Той кимна към огромния портал, който показваше повърхността на бариерата в ярко карминено. Огромен кръг в центъра на образа беше оцветен в черно, сякаш беше изрязана дупка. — Чакайте! Има нещо на върха.

Гласът на Ръсел стана по-писклив, докато разчиташе необработената информация.

— Върхът не е заоблен, а е плосък, или… може би е някакъв кратер. Отвор! Там има отвор.

— Прав си! — извика Бруно. На лицето му имаше дива усмивка. — Слаба фотонна емисия. Оттам се излъчва светлина, вълновата дължина излиза с малко от ултравиолетовия спектър. Не е инфрачервена, не и като останалата част на бариерата. Това може да е вход!

Уилсън и Оскар си размениха шокирани погледи.

— Успокойте се — каза Уилсън. — Искам да работим с реалността, а не с предположения. Дайте ми прилично изображение от главния телескоп. Оскар, на какво разстояние се намираме в момента?

— Сто хиляди километра над бариерата. Още седемдесет хиляди от полусферата.

— Достатъчно е.

— Фокусираме — обяви Бруно.

Порталът на мостика показа бързо разрастващ се навън пръстен от червена светлина. След това потъна в абсолютен мрак.

— Ето го — каза триумфално Бруно. Петънцето от луминесцентна светлина започна рязко да расте и се превърна в полумесец от лавандулово сияние, което затрепка в средата на портала.

— Размери? — попита Уилсън.

— Дупката е широка седемнадесет километра.

— Вълновата дължина не съвпада с известния спектър на Дайсън Алфа — каза Тънди. — Това не е светлината на звездата.

Уилсън не можеше да извърне поглед от отломката светлина.

— Засичаме ли някакви близки действия, които може да идват от космически кораби или сензори?

— Не, сър.

— Предполагам, че не знаеш дали дупката е била отворена при излизането ни от червеевата дупка?

— Знаем, че върхът беше плосък, но данните от хисрадара не показваха, че е отворен.

— Ясно. Някакви препоръки?

— Да пратим сонда — каза незабавно Ръсел.

— Накрая ще направим и това — каза Тънди. — Само че първо трябва да го наблюдаваме известно време.

— Докато го наблюдаваме, можем да изпратим сателит, който да прелети над отвора — каза Оскар. — Ще го държим на същото разстояние като кораба и ще надзърнем право надолу. Ъгълът на наблюдение от сегашната ни позиция е доста неподходящ.

Уилсън се изненада малко от предложението. Бе очаквал Оскар да е по-предпазлив, въпреки че сателитът наистина беше добра идея. Ако там имаше нещо, то със сигурност знаеше за присъствието на „Втори шанс“.

— Направете го.

— Започвам подготовката.

Оскар отиде до конзолата, която обикновено използваше Ана, и започна процес на изстрелване.

— Междувременно — каза сухо Уилсън — някой да има идеи какво е това?

Жан Дювоа се подсмихна слабо.

— Крепостта на Мрака, в която се размотава злият властелин.

— Благодаря. Някой друг?

— Аз имам идея — каза Бруно. Почти се изчерви, когато екипажът на мостика погледна към него. — Ами, това нещо е активно, нали? Нещо отвътре генерира гравитационни вълни и магнитни полета. Може да има и други неща, но просто да не сме ги засекли. Освен това е разположено право върху екватора. Доколкото показват сензорите ни, е идеално изравнено с равнината на еклиптиката. Макар и да не съм сигурен доколко това има значение… — Той се огледа наоколо, притеснен от вниманието върху него. — Просто си помислих, че може да е генератор, това е всичко, точката, която генерира бариерата, или поне тази част от нея.

Уилсън погледна към Тънди и повдигна въпросително вежда.

— Подкрепям го — каза Тънди. — Докато не се появи ново предложение, което да го опровергае. — Той вдигна палец към Бруно. — Умно.

Оскар изстреля сателита от клас „Мур“ след двадесет минути. Йонните му двигатели ускориха и отдалечиха машината от звездния кораб, пращайки я по дъга над върха на тъмната полусфера. Почти всички екрани на борда показваха изображението от камерите му във видимия спектър. Виолетовото сияние не разкриваше много, определено в самата вътрешност нямаше нищо. Програмата за изключително подробен анализ засече малка, но редовна флуктуация в излъчващата се енергия. Не съвпадаше с вибрациите нито на гравитационните вълни, нито на магнитното поле.

Четири часа, след като напусна „Втори шанс“, сателитът се озова право над отвора. Дори при най-голямото увеличение не можа да улови нищо освен хомогенното тъмносиньо сияние, сякаш полусферата не съдържаше нищо друго, освен флуоресцентна мъгла. Двадесет минути по-късно, когато половината екипаж беше изгубил интерес към ставащото, светлината изчезна и отворът угасна напълно. Осемнадесет минути по-късно светна отново.

Интензивните забавени повторения, комбинирани с програми за подсилване на изображението, показаха, че нещо бе преминало по протежение на отвора и бе блокирало светлината.

— Твоят зъл властелин току-що мигна — каза Оскар на Жан.

Три дни след наблюдението вече знаеха, че светлината се блокира средно на всеки седем и четвърт часа, макар че периодът можеше да варира с до осем минути. Времетраенето на затъмнението беше по-постоянно. Продължаваше съвсем малко над осемнадесет минути освен веднъж, когато се проточи почти до тридесет и пет.

След като нищо не излезе от дупката за цялото това време, Уилсън най-накрая позволи наблюдение отблизо. По-голям сателит от клас „Галилей“ напусна хангара си на „Втори шанс“, екипиран с по-пълен сензорен комплект от предишния. Ана забави хода му, когато започна да се доближава до дупката, и го задържа на двадесет километра над идеално черната повърхност на полусферата. Телеметричните данни показваха, че малкият съд получаваха истински пердах от магнитни и електромагнитни вълни. Въпреки специално подсилените вериги, предназначени да устоят на коварните условия около повечето активни газови гиганти, тя трябваше постоянно да внимава за претоварвания и временни повреди. Интерференцията предизвикваше много смущения в информационната връзка с кораба, вследствие на което получаваха лоши образи и неточни данни от инструментите.

Всички на звездния кораб наблюдаваха как дупката бавно се показва в полезрението им, нежното й лавандулово сияние изглеждаше като зората на слабо слънце. Илюзия, която се разпадна скоро след като сателитът се приближи. Осветената дупка беше малка по всякакви стандарти. После сателитът премина над ръба, забави ход и почти спря. Магнитните колебания, комбинирани с гравитационните вълни, бяха достатъчно силни, за да предизвикат отчетливо клатене, сякаш машината плаваше във вода. Ана даде всичко от себе си, за да омекоти малките вибрации и сензорите да могат да се вторачат внимателно надолу. Четиристотин километра под дупката извита решетка от огромни тъмни нишки се плъзгаше бавно над синьото сияние, което идваше от дълбините. Докато сателитът се съсредоточаваше върху нишките, стана ясно, че решетката далеч не е правилен шестоъгълен кошер. Процепите варираха от прости триъгълници до дванадесетостени, като някои от нишките бяха толкова извити, че почти превръщаха фигурите в елипсоиди. Дупките бяха с размерите на малки държави, а нишките бяха широки до неколкостотин километра. От заоблеността и мудното движение ставаше ясно едно — решетката беше сфера.

На хиляда километра под нея се виждаше втора сферична решетка, също изградена от тъмни нишки, макар че тази имаше по-правилна геометрия и беше съставена главно от триъгълници и петоъгълници. И тя се въртеше, но в различна посока. Под нея имаше трета решетка с по-големи празни пространства. Дългите й колкото континенти нишки сияеха в наситено индигово и излъчваха внушителен блясък. Той беше допълван от ивици аметистова светлина, която идваше изпод сферата и подсказваше за четвърта решетка, въртяща се някъде в дълбините. Не беше ясно къде точно. Третата сфера, изглежда, бе обградена от някакви светещи газове.

— Копеле — прошепна Уилсън. От всички неща, които бе очаквал да види в Крепостта на мрака, кинетичните скулптури, по-големи от планети, не бяха много напред в списъка му. Мащабът на бариерата вече подлагаше на безмилостни атаки човешките му сетива. Тя поне беше само проекция, енергия, манипулирана и огъната в звездни мащаби, докато тези решетки-сфери изглеждаха съвсем плътни. Това беше материя, организирана и оформена в количества, които технологията на Федерацията не можеше да си представи. И въпреки това строителите на бариерата бяха създали нещо, което от тяхната проста гледна точка изглеждаше механично до смехотворна степен, в най-точния смисъл на думата. Вече нямаше изобщо да се изненада, ако откриеха скоростни кутии със зъбчати колела с размерите на луни, които захранваха цялата постройка.

— Тези нишки наистина ли са твърди? — попита той.

— Не мога да кажа — каза Ана. — Електромагнитната среда там си играе неконтролируемо с радара на сателита.

— Толкова много материя би се сляла под силата на собствената си гравитация — каза Брус. — Трябва да са енергийни форми.

— Не мисля — веднага го оспори Ръсел. — Там няма нищо с масата на планета. Освен това скоростта на въртене ще поддържа формата им.

— Глупости, трябва да са направени от метален водород, за да поддържат структурната си цялост при такива условия.

— И какво от това? Значи е метален водород. Освен тези, които сияят. Мисля, че те са от някаква екзотична материя. Реално оттам не се долавя никакво инфрачервено излъчване.

— Външната обвивка завършена ли е? — попита Оскар. — Искам да кажа, има ли идентична полусфера от вътрешната част на бариерата, или това е просто някакъв гигантски жлеб за тези гигантски сферични решетки?

— Добър въпрос — каза Тънди. — Ана, можеш ли да фокусираш телескопа на сателита през решетките?

— Не, сър, няма начин! — възкликна тя. — Мъглявината около третата сфера е като облак и става все по-гъста под нея.

— Като олио — промърмори Оскар. — Смазва процепите между сферите.

Той осъзна, че Тънди го гледа, и се усмихна извинително.

— Просто мисъл.

— Ана — обърна се към нея Уилсън. — Сателитът ще оцелее ли там?

Тя изпусна дълга въздишка, докато се взираше в основното изображение в порталите близнаци.

— Не виждам защо не, поне до първата сфера. Данните от сензорите показват, че пространството е празно на тази дълбочина.

— Добре тогава — каза бавно Уилсън, докато в него се зараждаше чувство на истински ентусиазъм. — Да го направим.

Ана изстреля втори сателит от клас „Галилей“ и го насочи до входа на нещото, което екипажът вече наричаше Крепостта на Мрака. След като пристигна, тя прати първия сателит вътре и използва втория, за да предава информацията до кораба. Докато се спускаше надолу към най-външната сфера, енергийните вихри около сателита видимо се усилиха. В крайна сметка Ана престана с опитите си да компенсира вибрациите. С тази скорост на горене щеше да свърши горивото само за няколко часа. Затова остави малкия съд да се поклаща напред, предавайки размазани картини до кораба. На около всеки осемдесет километра го стабилизираше отново и извършваше бърза проверка, преди да позволи на вибрациите да се натрупат отново. Нищо ново не се появи по време на спускането. Разстоянието между външната обвивка и първата решетка беше празно, сензорите на сателита го определиха като абсолютен вакуум.

Когато преполови пътя, една от масивните дъги на сферата премина под отвора и затъмни светлината, която се изливаше от вътрешните решетъчни сфери. Досега екипажът успешно бе записал географията на първата сфера и напредваха бързо с описанието на втората. Не откриха логика зад моделите им. Вече обаче можеха да предсказват с точност затъмненията.

С доближаването на сателита до първата сфера данните от радара започнаха да се подобряват.

— Това е странно — отбеляза Ана, докато отново стабилизираше сателита.

— Има ли проблем? — попита Тънди.

— Използвам паралакс^[1], за да потвърдя разстоянието до нишката, към която сме се насочили, но има несъответствие между него и данните от радара. Според радара се намира на три клика по-близо.

— Може би оптичният ефект на мъглата обърква показанията на паралакса?

Тя поклати глава.

— Гледката е ясна. Около тези нишки няма замъгляване.

Разминаването започна да се засилва с приближаването на сателита. Те изследваха магнитната нестабилност около дъгата и видяха как силовите линии се огъват като циклони около повърхността й.

След дълго и разгорещено обсъждане с останалата част от екипа физици Тънди каза:

— Каквото и да е, външната сфера-решетка притежава електроотблъскващи свойства. Импулсите на радара не достигат до самата повърхност.

— Можем ли да вкараме сателита вътре и да се опитаме да го приземим? — попита Уилсън.

— Не го препоръчвам. Тази отблъскваща сила може да разстрои електрониката. Ще трябва да я проучим от разстояние.

Сателитът от клас „Галилей“ прекара два дни, носейки се на тридесет километра над първата решетъчна сфера, която се въртеше бавно под него. Всичките му сензорни мачти бяха изпънати докрай и събираха възможно най-голямо количество информация. На борда на звездния кораб физиците работеха с инженерите в опит да проектират проста сонда, която да могат да спуснат върху една от дъгите. Веригите й бяха оптронични, за комуникация използваха лазер. Сензорите бяха силно ограничени. Дори ако само изучеха полета й до някоя нишка, щяха да се сдобият с ценна информация.

Нетърпелив да продължи изследването на Крепостта на Мрака, Уилсън позволи изстрелването й. Още два сателита от клас „Галилей“ бяха изведени в космоса. Ана и Жан Дювоа бяха събрали малък екип от контролни оператори, подбрани от квалифицираните пилоти на борда, за да им помогнат с дистанционното управление на сондите. Заедно направляваха сателитите близнаци през входния отвор и ги спуснаха към първата решетъчна сфера. Ана извърши спускаща маневра с водещия сателит и го разположи в средата на петоъгълен участък от мрежата. Докато Жан поддържаше първия сателит на петдесет километра над сферата като комуникационен усилвател, тя запали йонните тръстери и устреми сондата право към втората мрежа. Докато преминаваше покрай дъгите, електронните системи претърпяха многобройни сътресения. За щастие компенсиращата архитектура на машината успя да запази функциониращи основните компоненти през цялото време и постоянно рестартираше изключилите единици. Сателитът изхвърли сондата и продължи.

След като премина отвъд първата сфера, „Галилей“ възвърна пълната си функционалност. Окуражена от това, Ана подкани член на екипа си да пилотира и втория сателит през сферата. След като и двата преодоляха първата решетка и работеха с пълните си възможности, тя ги поведе още по-надълбоко.

Междувременно сондата се понесе с равномерно темпо към дъгата, в която беше прицелена. Информацията фучеше обратно по лазерната връзка и разкриваше енергийните завихряния около огромната маса. Загубиха контакт няколко минути преди сблъсъка. Екипът от физици отдаде причината на ефекта на отблъскващата сила върху батерията на сондата.

Екипът на Ана пилотираше двата сателита от клас „Галилей“ към втората сфера. С отдръпването им от първата спаднаха и магнитните, и електромагнитните бури. Вече изглеждаше така, сякаш втората сфера е неподвижна. Единият от сателитите остана назад, по средата между сферите, а Ана спусна своя към ръба на една нишка, която оформяше огромен петоъгълник. Данните от радара бяха прецизни, нямаше магнитно поле, нямаше електромагнитна емисия, инфрачервеното излъчване беше пренебрежимо.

— Нещо го забавя — докладва Ана. Скоростта на сателита спадаше, сякаш се бе сблъскал с атмосфера. Но молекулярните сензори упорито продължаваха да регистрират вакуум около себе си.

Ана успя да го приближи на седемдесет километра от една от нишките, преди сателитът да спре напълно. Наложи се да активира главните тръстери на пълна мощност просто за да го задържи там. Без тях машината щеше да обърне траекторията си.

— Нещо го избутва — каза тя на екипа от физици.

След три дни опити да се доближат с различни скорости още един сателит „Галилей“ се присъедини на помощ, екипиран с прост релсов механизъм за изстрелване на всякакви елементи. Машината започна да стреля. Всеки куршум, независимо от атомната му структура, забавяше и спираше, преди да достигне дъгата, а след това се връщаше обратно с нарастваща скорост. Благодарение на активните и пасивните сканирания на втората решетъчна сфера екипът физици стигна до вълнуващо заключение.

— Материя с отрицателна маса — обяви Тънди по време на поредната среща на ръководителите на отдели. — Гравитационната й сила е обратна на нашата собствена и заради това всичко, направено от обикновена материя, ще бъде отблъснато.

Сателитите успяха да преминат през центъра на всяка дупка от мрежата от отрицателна материя, където обратната гравитация беше най-слаба. Ана прекара един от тях до следващото празно пространство и го потопи в пасажа от малки искри, които се завихряха между втората и третата сфера. Сензорите му срещнаха проблеми с проследяването на плътните блуждаещи огньове, но в крайна сметка физиците стигнаха до заключение, че това е студена плазма, възбудена от емисиите на екзотичната материя отдолу и хваната в капан в празнотата на отрицателната маса отгоре.

Анализът на екзотичната материя се оказа много по-труден от изследването на предишните две сфери. Наложи се да изстрелят цяла ескадрила сателити клас „Армстронг“, въоръжени с мощни и умни сензорни комплекти. Отне им две седмици да начертаят карта на енергийните течения, които кипяха като фотонни бури в плазмата между двете сфери от екзотична материя. След това вече бяха достатъчно уверени благодарение на новопридобитото си познание, за да пилотират сателит през четвъртата сфера.

Когато първият сателит „Армстронг“ премина през нея, не откри повече сфери. Вместо това пространството в средата, което имаше диаметър от шестнадесет хиляди километра, обхващаше поредица от концентрични пръстени, всички изравнени с плоскостта на бариерата отвън. Най-външният, широк тринадесет хиляди километра, веднага бе кръстен от екипажа „венеца от маргаритки“. Представляваше поредица от лещообразни дискове, свързани заедно с черен кабел. След него имаше прост пръстен от зелена материя, толкова гладък и еднакъв във всичките си участъци, че беше невъзможно да определят дали се върти. Пръстен от сплетени сребристи нишки, които се движеха синусообразно една около друга като лъщящи змии. Пръстен от чиста алена светлина. Още солидни кръгове. Глобуси, стотици хиляди от тях, нанизани заедно в гъста огърлица, която бе оприличена от офицерите на мостика на извънземна ДНК. Топките се виеха една около друга, докато едновременно с това се въртяха около центъра. Имаше и искри: широка лента от елмазени и кехлибарени светлини, зад които се носеха опашките на комети, докато орбитираха в различни посоки, макар никога да не се сблъскваха. Имаше един пръстен от вода или някаква бистра течност, чиято повърхност бе осеяна с вълни. В самия център беше празнотата, малка кръпка от мрак, през която падаше светлината.

Това беше планетариумът на самия Бог.

В столовата на звездния кораб се говореше, че сферите-решетки захранват пръстените, или обратното. Независимо от хипотезите, вече всички бяха убедени, че Крепостта на Мрака е генераторът на бариерата.

Един по един сателитите бяха спуснати към пръстените и един по един прекъснаха контакт с „Втори шанс“. Центърът на Крепостта на Мрака представляваше водовъртеж от енергии. Човешката технология не можеше да оцелее в него. Дисплеите показваха приливи от квантови изкривявания, които беснееха хаотично около ранените сателити. Някои от физиците твърдяха, че пръстените не съществуват — не могат да съществуват — в нормалното пространство.

Всички на борда искаха да знаят дали има съответстващ отвор от другата страна на Крепостта на Мрака.

— Няма начин да прекараме нещо през центъра и отвъд пръстените — каза Тънди. — Ако искаме да се опитаме, трябва да програмираме някой от сателитите да прелети през периферията на празното пространство между външната обвивка и първата сфера. Ще трябва да оперира автономно, не разполагаме с достатъчно сателити, които да послужат като предаватели на такова голямо разстояние.

— Загуба на време е — каза Оскар. — Не вярвам, че там има дупка. Няма да има смисъл от цялата бариера.

— Аз също не мисля, че има отвор — каза Уилсън. — Но все пак трябва да погледнем. Ана, програмирай един сателит „Галилей“ за мисията.

Полетът отне три дни. Когато сателитът отново се появи в комуникационния им обсег, записите на сензорите му показаха, че черупката от другата страна е непрекъсната. Беше претърсил повече от двадесет хиляди квадратни километра. Уилсън нареди да бъде презареден с гориво и изпратен отново. След седем полета бе сканирал цялата полусфера от другата страна на бариерата. Нямаше отвор, нямаше никакъв проход към пленената звезда.

Три месеца след откриването на Крепостта на Мрака Уилсън повика Оскар и Тънди в кабинета си за съвещание.

— Искам да знам дали има какво още да научим от Крепостта на Мрака — каза той на Тънди.

— Шегуваш ли се? — попита изненаданият физик. — Тук има повече екзотична физика, отколкото човешката раса е открила, след като ябълката е ударила Нютон по главата.

— Не се и съмнявам. Само че вече идентифицирахме основните компоненти. Какво друго е способен да добави екипът ти към това? Имам предвид, че ние дори не знаем дали това нещо наистина генерира бариерата.

— Това е логическото заключение.

— Да, така е. Но можете ли да го докажете? Още по-важно, можете ли да го докажете със сензорите и инструментите, с които разполагаме на борда?

Тънди го погледна непокорно за миг, но в крайна сметка кимна нерешително.

— Не. Всъщност нямаме никакви шансове. Както каза, можем да начертаем карта на обектите там. Но да определим функциите и взаимовръзките им… При този мащаб такъв проект може да погълне всеки жив теоретик в продължение на следващите два века. Нуждаем се от по-голям кораб, всъщност нужна ни е външна станция с размерите на Висшия ангел и производителните му способности. Федерацията ще трябва да отвори верига от червееви дупки тук, единствено по този начин ще можем да приложим ресурсите, от които се нуждаем, за да разгадаем това нещо.

— Няма да стане — каза Оскар. — Съгласен съм, че трябва. Но от политическа гледна точка тук имаме единствено корена на всички проблеми на езотеричната физика. Това няма да ви спечели финансирането, за което си говорим.

— Найджъл Шелдън ще разбере — каза Тънди.

— Да, ще разбере — каза Уилсън. — Той направи полета възможен повече от всеки друг. Но дори той не може да убеди целия Сенат на Федерацията, не и за подобно финансово начинание. Ако открием нещо, което да подсказва защо е била издигната бариерата, някакъв знак за заплаха срещу Федерацията, тогава може и да си спечелим поне няколко обратни мисии. Но това нещо е загадка. А ние сме живели със загадки вече прекалено дълго. Първоначално сме изненадани и въодушевени от съществуването им, след това просто се примиряваме с тях. Най-накрая вече дори не ги поставяме под въпрос. Вземи например силфените. Защо електрониката не работи на техните светове? Популярният мит твърди, че в горите им има пътеки между световете. В това вярват любителите на мистерии. По-практичните хора вярват, че са се пръснали из Галактиката с кораби-ковчези преди хилядолетия. Няма значение, защото ние живеем с присъствието им и то не ни засяга. Доколкото можем да преценим, бариерата, въпреки цялото си величие, също няма да промени живота ни. Тук няма извънземни флотилии, които чакат, за да взривят Земята на парчета, да откраднат златото и жените ни. Това е просто една непреодолима реликва, чието разбиране ще ни отнеме петстотин години. Един ден, след като това стане, двамата ще стоим тук и ще се смеем колко шашнати сме били преди.

— Ще ни върнеш у дома, така ли? — осъзна Тънди.

— Не веднага. Но определено отделихме достатъчно време на Крепостта на Мрака. Освен ако някой от вас не е измислил разумна алтернатива, ще наредя да продължим полета си около бариерата. След това, ако не намерим нищо, ще изследваме полюсите, както планирахме първоначално. Може да направим бърза експедиция до Дайсън Бета. Искам да потвърдя, че положението там е същото, преди да се отправим към дома.

— Подкрепям — каза Оскар. — Ръководителите на отделите получават запитвания колко ще продължи изследването. Никой още не се е оплакал, но бих казал, че е време да продължим.

И двамата погледнаха към Тънди.

— Добре — каза той. — Наистина разполагаме с достатъчно информация, за да отворим работа на университетите през следващото десетилетие. Само се надявам да грешиш относно следващия етап на проекта. Ако разгадаем технологията на Крепостта на Мрака, ще издигнем вида си до невероятни висоти. Може да преодолеем границите между галактиките, за Бога. Ще можем да постигнем всичко.

Ана и малкият й екип от оператори върнаха сателитите обратно, превеждайки ги внимателно през движещия се лабиринт на четирите решетъчни сфери. От тридесет и седемте, които бяха пратили в Крепостта на Мрака, девет бяха изгубени, или в центъра й, или поради срив в комуникациите. Когато оцелелите се върнаха по местата си в хангара, Ту Лий изпрати „Втори шанс“ обратно в хиперпространството със скорост, с която щяха да завършат обиколката на бариерата за още пет дни.

Алармата безцеремонно извади Уилсън от дълбокия и приятен сън. Той се преобърна настрана за миг, опитвайки се да скрие очите си от светлините на кабината, които се бяха включили автоматично. Ана изпъшка, присви очи и запремигва.

— Какво, по дяволите… — изсумтя.

— Мостикът е обявил извънредна ситуация — съобщи е-кономът на Уилсън.

— Мамка му! — Той се превъртя през леглото, скочи на пода и веднага се отправи към вратата. Във виртуалното му зрение проблясваха дузини икони. Беше трудно да съсредоточи вниманието си едновременно върху тях и върху коридора, по който се носеше почти на бегом. За щастие проектантите на звездния кораб се бяха придържали към морските традиции и бяха запазили капитанската каюта близо до мостика.

Иконите, отчитащи състоянието на кораба, не показваха физически повреди по суперструктурата, хипердвигателят също функционираше нормално. Защитната им система беше в норма. „Значи няма непосредствена опасност.“ Уилсън си наложи да се успокои, докато вратата на мостика се отваряше пред него. Чак тогава започна да проверява иконите за сензорите. Хисрадарът бе проникнал отвъд бариерата.

— По дяволите!

Членовете на малката нощна смяна на мостика погледнаха към него, когато чуха възклицанието му.

— Започна преди няколко минути — каза Оскар, докато се надигаше от стола зад командната конзола. — Наредих спиране на полета.

Уилсън седна в командното кресло и погледна към предните портали.

— Още ли сме в червеевата дупка?

— Да, сър.

— Добре, Ту Лий, изготви курс, който да ни изведе веднага оттук. Дай начало в мига, в който ти кажа.

— Да, сър.

И двата портала показваха хисрадарното сканиране на повърхността на бариерата. Тя сякаш флуктуираше, огъваше се навътре, като че ли беше бомбардирана с метателни оръжия. В следващия миг Уилсън осъзна мащабите на случващото се. Ако някакви обекти се удряха в бариерата, сигурно бяха с размерите на газови гиганти. „Враждебната сила! Причината бариерата да бъде издигната.“

— Астрофизика, знаем ли какво причинява това?

— Не, сър — каза весело Бруно. — Нямаме никаква идея.

— Има ли нещо в нормалното пространство? Кораб? Някаква оръжейна система, която може да е причината за това?

— Няма нищо — докладва Сенди Лание от сензорната конзола. — Хисрадарът не показва нищо на хиляда астрономически години от тази страна на бариерата.

Уилсън се намръщи към порталите на мостика. Флуктуациите ставаха все по-огромни. А те нямаше да открият защо, ако просто си седяха тук и надничаха през парапета. Време е за взимане на решения.

— Хипердвигател, придвижи ни на един милион километра от бариерата — нареди Уилсън. — Защитни системи, вдигнете силовите полета. Нека да видим какво става.

На мостика пристигна и останалата част от дневната смяна. Новодошлите заеха местата зад празните конзоли или застанаха зад членовете на нощната смяна. В атмосферата витаеше същата смес от нерви и въодушевление, която Уилсън си спомняше от кабината на „Орел-2“, когато самолетът кацаше на повърхността. Той отърка полусъзнателно ръката си в омачканата си бяла тениска, преди да отметне падналите върху челото му кичури. Кожата на капитанския стол вече лепнеше по голите му крака под дългите шорти. За миг се зачуди дали да не смени набързо дрехите си. Това надали беше най-достолепният образ, с който можеше да бъде запомнен в историята (а бордовите сензори със сигурност записваха), но пък половината екипаж беше облечен по същия начин. „Ох, какво толкова, дявол да го вземе…“

— Един милион километра, сър — докладва Сенди Лание.

— Изведи ни от хиперпространството.

Образът върху единия от порталите се смени в чисто аквамаринено синьо. В центъра се зародиха тъмни ивици и се разтвориха. Този път нямаше нужда да включват сензорите в инфрачервен режим, за да видят бариерата.

— Господи — каза пресипнало Тънди. — Тя става прозрачна.

Дайсън Алфа ставаше ту видима, ту невидима на тридесет астрономически единици пред тях, само малко по-ярка от останалите звезди зад нея. Флуктуациите, отчетени от хисрадара, бяха неточни, бариерата не се движеше във физическите измерения, а се разпадаше.

— Сензори, защита, има ли нещо, която я обстрелва? — попита отчаяно Уилсън.

— Не, сър. Не засичаме никакви енергии. Местните квантови показатели също са стабилни, доколкото можем да преценим. Бариерата е… Уау! Няма я! Хисрадарното сканиране не показва нищо. Копелето го няма.

Уилсън втренчи поглед в двата портала. Този, който показваше гравитоничните данни, беше празен. Секунда по-късно, когато светлината ги достигна, Дайсън Алфа вече пламтеше в средата на колосален черен кръг.

„Все още виждаме другата страна на бариерата — осъзна той. — На светлината от звездите отвъд ще й отнеме над четири часа, за да измине тридесет астрономически единици.“

— Извършете пълно пасивно сканиране със сензорите — нареди Уилсън. — Покажете ми какво има там.

— Това не може да е съвпадение — каза Оскар. Звучеше шокиран, дори малко изненадан. — Била е там над хиляда години и сега, когато ние дойдохме, изведнъж изчезна? Няма начин. Никакъв начин. Нещо знае, че сме тук.

Членовете на екипажа на мостика се оглеждаха неспокойно и търсеха увереност едни в други. Уилсън мислеше по същия начин. Един доста силен глас в главата му го подканяше да бяга. „И не поглеждай назад.“ С приближаването на светлината към „Втори шанс“ звездното поле започваше да се появява отново по краищата на бариерата. По някаква зла ирония на съдбата приличаше на гигантски капан, който разтваря челюстите си.

Уилсън се обърна към Тънди.

— Какво прави Крепостта на Мрака?

Екипът от физици трескаво се скупчи около конзолите си и започна да провежда рутинни анализи чрез хисрадарния скенер. Уилсън наблюдаваше резултатите, които се появяваха на един от екраните на бюрото му. Не че можеше да разбере подробностите, но схващаше цялостната картина достатъчно добре.

— Там все още има нещо — каза Тънди. — Хисраданото сканиране показва, че е по-малко от преди. Вероятно засичаме външната решетъчна мрежа. Чакай — да, върти се. Черупката я няма. Освен това квантовите показатели във вътрешността са много странни. Преди нямаше такова нещо.

— Червеева дупка? — попита Уилсън.

— Не. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Как оценяваш нивото на заплаха?

Тънди го погледна малко раздразнено.

— Няма очевидна заплаха. Ще ти докладвам отново по този въпрос.

В един от порталите се оформяше картина на планетарната система на Дайсън Алфа. И двата газови гиганта бяха по-малки от Юпитер и орбитираха на четири и половина и една седемнадесета астрономически единици от слънцето си. От трите солидни планети най-голямата имаше диаметър от четиринадесет хиляди километра и орбитираше на едно цяло и две АЕ от слънцето. Останалите две бяха по-малки и слабоизразените им елиптични орбити бяха много по-навън. Нарекоха най-вътрешната планета Алфа Майор и концентрираха основните сензори на кораба върху нея.

— Господи! — каза Сенди Лание. — Погледнете тези данни.

Зрителният спектър на Алфа Майор показваше количества вода, които загатваха за океани и кислородно-азотна атмосфера. Освен това беше богат източник на неутрино.

— Нивото на ядрен синтез е много високо — отбеляза Ръсел. — Бих казал, че цялостното количество надхвърля комбинираното действие на нашите Големи15.

— Какво, по дяволите, използва толкова много мощ? — промърмори Оскар.

Както откриха, значителен процент от мощността отиваше за комуникации. В електромагнитния спектър планетата сияеше като свръхнова. ОИ на звездния кораб започна да записва многобройни припокриващи се сигнали, но при липса на ключ нито един от алгоритмите му за дешифриране не вършеше работа.

Най-големият консуматор на енергията от ядрения синтез беше най-лесно забележим. Космосът над Алфа Майор кипеше от активност. Изящни искрящи следи от двигатели с ядрен синтез създаваха своя собствена мъглявина, която се простираше от горната част на атмосферата до милион километра над нея. Не свършваха там, а започваха да се разпръскват. От планетата се отдалечаваха флотилии от кораби с ускорение от три или четири же, изрязваха дълги белези от плазма сред празнотата, преди най-накрая да изключат двигателите си и да се отправят към дестинациите си в звездната система. Още стотици се приближаваха към планетата и запалваха двигателите си, за да стопят скоростта си в непрекъснатия рояк, която я обграждаше.

Над петдесет малки луни орбитираха на двеста хиляди километра от нея. Бяха обгърнати от малки ядрени пламъци на пристигащи и заминаващи кораби. Трябва да бяха пленени астероиди, орбитите и разстоянията помежду им бяха твърде равномерни за естествени спътници. Всеки от тях беше обкръжен от грамадни индустриални станции.

— Не си ли дават сметка за околната си среда? — попита Антония. — Не може да е безопасно да държат кораби с ядрени генератори толкова близо до обитаема планета.

— Това са големи кораби — каза Ана. — Поне колкото „Втори шанс“, а някои са доста по-големи. Отходният им газ се състои от хелий, вероятно използват за синтез бор.

— Скъпо — промърмори Антония.

— Зависи от технологичното им ниво — каза Оскар. — Това не е примитивна цивилизация.

— Къде отиват корабите? — попита Уилсън.

„Втори шанс“ започна да разгръща наблюдателния си диапазон. Откриха изумително ниво на технологична активност на всяка планета. Двете външни солидни планети, макар и студени и безвъздушни, бяха осеяни с огромни силови куполи, изкуствени хабитати, чиято растителност не отстъпваше на тази върху континентите на Алфа Майор. Слънчеви глобуси с ядрен синтез осветяваха всеки от куполите. Космическите съдове над тях бяха почти толкова многобройни, колко над Алфа Майор, и обгръщаха световете в постоянно огъващ се тороид от ярка светлина. Около двете планети също имаше индустриализирани малки луни.

Сред газовите гиганти се наблюдаваше един и същ модел. Всяка голяма луна приютяваше хабитат от куполи и бе обградена от кораби и индустриализирани спътници. Тънките пръстени в орбита около газовите гиганти съдържаха хиляди станции, които се бяха вкопчили в скалистите отломки и бавно ги поглъщаха. На дузина от най-външните луни, всъщност огромни астероиди, силовите полета на хабитатите почти бяха погълнали скалите. Плътни завихрени изкривявания в магнитосферата показваха колосални структури в ниската екваториална орбита. Когато сензорите на „Втори шанс“ ги проследиха, откриха, че от тях се спускат кабели и тръби надолу към по-високите ивици от облаци.

Подробностите се появяваха на портала на мостика и Уилсън усети носталгия по бъдещето, чийто пионер си мислеше, че е през 2050 година. Златната ера на човешката Висока граница, която никога не се осъществи. Това беше вътресистемното общество, което всяка технологична цивилизация щеше да построи, ако беше откъсната от звездите.

„Защо обаче да е откъсната от тях?“

Три часа след изчезването на бариерата Сенди предаде сензорната конзола на Ана, но все пак остана на мостика още няколко часа, за да проследи развитието на ситуацията.

Един от вторичните телескопи наблюдаваше бъркотията в космоса около Алфа Майор.

— Изглежда, че някои кораби се отправят извън системата — каза Ана. Единадесет плазмени следи бяха видими отвъд периметъра, в който корабите летяха с угасени двигатели. — Ускоряват с пет же вече в продължение на три часа. Скоростта им е огромна. Надявам се да разполагат със силови полета за защита. При такава скорост дори една малка молекула може сериозно да скофти деня ти.

— Следя няколко подобни полета от двата газови гиганта — каза Жан Дювоа.

— Някой лети ли към нас? — попита Уилсън.

— Не, сър. Един ще премине на осем АЕ.

— Достатъчно безопасно разстояние, но продължи да го следиш. Ако промени курса си в нашата посока, искам да ме уведомиш.

— Да, сър.

— Тънди, мислиш ли, че са способни да засекат хисрадара ни?

— Мисля, че разполагат с технологията за засичане на флуктуации в квантовите вълни, което би им подсказало индиректно, че сме тук. Само че не сме засекли никакви хисрадарни емисии от вътрешността на слънчевата система, така че вероятно не разполагат с директен детектор. Трябва да вземем под внимание и въпроса за целесъобразността. Защо ще строиш хисрадар, ако си затворен в бариера с диаметър тридесет АЕ?

— Разполагат ли с технологията, нужна да построят бариерата? — попита рязко Уилсън.

Тънди направи гримаса и сподели мнението си с неохота.

— Мисля, че не. Съдейки от това, което видях, бих ги поставил на едно ниво с нас, като очевидно се различаваме от тях по това, че притежаваме технологията на червеевите дупки. Крепостта на Мрака многократно надхвърля възможностите ни.

— Това означава, че бариерата е била издигната от външна сила.

— Така изглежда.

— Значи са били затворени вътре. Някой ги е сметнал за заплаха. — Уилсън отново се съсредоточи върху величествените астроинженерни постижения, които сензорите разкриваха. С неговата история му беше трудно да не завижда на цивилизацията на Дайсън Алфа. — Защо?

— Аз бих бил по-загрижен защо беше изключена — каза Оскар. — Някой извън нея ни е наблюдавал.

— В това няма много смисъл — каза Уилсън. — Ако се опитваш да изолираш дадена цивилизация, защо ще вдигнеш бариерата при появяването на първия кораб, дошъл да я изследва?

— Те не са се „опитали“ да ги изолират — каза Ту Лий. — Успели са.

— Което превръща изключването на бариерата в още по-безсмислено действие.

— Не знам за какво се тревожите — каза Ана. — Има много прост начин да разберем защо.

Всички на мостика се вторачиха в нея. Тя се усмихна и малките спирални ОВ-татуси по бузите й затрепкаха с мека сребриста светлина.

— Попитайте ги — каза и посочи към портала.

На третия ден след падането на бариерата използваха хисрадара, за да сканират системата. Уилсън бе чул всеки аргумент „за“ и „против“ осъществяването на контакт. Повечето хора бяха предпазливи, като самия него, въпреки това, което бяха видели от извънземните на Дайсън. Дъдли Боуз беше нетърпелив да се обърне към тях. Оскар пък искаше да обърнат кораба и да се отправят веднага към Федерацията, тъй като все още беше разтревожен от момента, в който бариерата се бе вдигнала.

За първи път на Уилсън истински му се искаше да има мигновена връзка с Федерацията. Щеше да свали голям товар от раменете си, ако можеше да се отърве от отговорността по този въпрос. Ана беше права, можеха да научат много от първия контакт. Сега обаче изглеждаше сигурно, че извънземните от Дайсън са били затворени, и спекулациите на борда се въртяха почти изцяло около причината за това. Цивилизацията им беше впечатляваща, но не толкова заплашителна.

Вече осемдесет и три кораба се отправяха извън звездната система. След три дни непрекъснат полет при ускорение пет же първата вълна бе пропътувала над десет АЕ, а все още се изстрелваха нови кораби. Първите съдове от най-външния газов гигант вече почти бяха достигнали до мястото, където бе стояла бариерата.

Никой на борда на „Втори шанс“ не можеше да предположи какво щяха да правят, след като преминеха границата от тридесет АЕ, особено имайки предвид, че корабите не бяха проектирани за междузвездно пътуване. Екипажът бе прекарал времето в събиране на информация за системата Дайсън Алфа. Колонизирани бяха не само планетите. Имаше два астероидни пояса, по един в орбита от всяка страна на Алфа Майор, и двата плътно заселени. Всяко от струпванията на троянски астероиди^[2] приютяваше процъфтяващи космически общества. Още по-интересно беше — особено за физиците — сканирането на пръстените, които орбитираха на три милиона километра над короната на звездата. Те имаха диаметър от петстотин километра и бяха защитени от силови полета. Сякаш абсорбираха слънчевия вятър и събираха огромни количества елементарни частици, изхвърляни от пламъците и слънчевите петна под тях.

Уилсън най-накрая позволи да използват хисрадара, за да се сдобият с по-подробна карта на системата и обитателите й. Никой не се изненада истински, когато проучването показа десетки хиляди големи кораби, кръстосващи планетите, луните, астероидните хабитати и индустриалните станции. Цялостният им брой беше малко изнервяш, имайки предвид колко самотен беше „Втори шанс“. Непредвидим беше и броят на самотни носещи се астероиди отвъд втория газов гигант, които показваха следи от колонизация и индустриална дейност. Три от тях бяха само на няколко АЕ разстояние. Уилсън смъмри сериозно Сенди Лание — офицерът на смяна, която отговаряше за сензорите — затова, че не бе засякла неутриновите им емисии по-рано. По-късно през нощта си плати за това, когато Ана му изнесе лекция колко малки са генераторите на ядрен синтез и колко голям е космосът като цяло.

— Те трябва да са започнали да строят на астероидите съвсем скоро — каза разгорещено тя. — Ако има нещо голямо и опасно в близост до кораба, отделът ни ще го открие и ще ти съобщи.

Той изръмжа не особено енергично извинение, след което каза, че трябва да огледат добре близките астероиди. Наличието на образци от цивилизацията на Дайсън толкова наблизо беше чудесна възможност да видят какво могат извънземните, без самите те да бъдат наблюдавани.

Тя прие извинението и му позволи да я целуне и да се понатиска с нея. Ставаха все по-добри в изнамирането на оригинални приложения на ниската гравитация на животоподдържащия пръстен.

След като установиха по-пълна картина на системата на Дайсън Алфа, фокусираха хисрадара на звездния кораб върху Дайсън Бета. Разстоянието беше огромно, но дори така данните показваха, че бариерата около втората звезда е непокътната. Това засили убеждението на Оскар, че падането на бариерата около Дайсън Алфа е задействано от пристигането им. Никой не можеше да каже защо и сценарият със сигурност не съвпадаше с нито един от възможните планове, толкова внимателно разработени, преди да напуснат Аншун. Всичко това още повече изостри у Уилсън съзнанието за важността на решенията му.

Той нареди на сензорното отделение да продължи да събира информация за системата Дайсън Алфа.

Докато сканираха близките астероиди за качествени изображения, в звездната система избухна първата битка. Най-напред я засякоха електромагнитните сензори, след като няколко огромни ЕМ-импулса избухнаха по средата между орбитите на двата газови гиганта. Бързо ги разпознаха като ядрени експлозии. Втората вълна огън избухна, когато изведнъж навсякъде около триото експлозии се появиха ивици от отходни газове и две ескадрили от по над тридесет кораба се понесоха една към друга. Битката беше започнала, още когато се намираха на милион километра едни от други. Сега ускоряваха едни срещу други с над седем же. Ракети и гама-лазери превърнаха смаляващото се разстояние помежду им в смъртоносен ураган от енергия. Експлодиращите кораби прибавиха своя бяс към радиационния потоп.

Хисрадарът бързо сканира местността в нормалното пространство и откри огромен, разгръщащ се облак от отломки и изпарения, в който се премятаха няколко кораба. На тридесет и два милиона километра пет колонизирани астероида бяха обградени от пасаж съдове, чиито активни сензори опипваха бойното поле.

— Радвам се, че не бяхме там — възкликна Оскар.

Уилсън се взираше в представлението и ронещите се петънца от блеснала материя, които се разлитаха в различни посоки. Напомни му на абсурдните забавени експлозии в блокбъстърите от младостта му, в които напомпани със стероиди холивудски звезди се измъкваха от помитащата вълна.

— Защита — каза бавно. — Могат ли нашите сили да устоят на такава атака?

— Вероятно бихме се справили с първоначалните изстрели, сър. Само че към края картината стана истински ад.

— Благодаря ти.

Той погледна към Оскар и наклони глава. Двамата влязоха в конферентната зала на старши офицерите и затъмниха стъклената стена. Екраните около дългата централна маса блестяха в синьо и пурпурно заради сензорните графики, които показваха.

— Знам какво си мислиш — каза Уилсън, след като седна на ръба на масата.

— Не е трудно да се сетиш. Повтарям го, откакто падна бариерата. Трябва да си тръгнем. Това развитие ни отдалечи твърде много от първоначалните предвиждани сценарии. Полетът ни трябваше да е просто разузнавателно проучване. Това е нещо съвсем различно.

— Знам, знам. — Уилсън прокара ръка през косата си. Беше пораснала по-дълга, отколкото му харесваше. — Но все така не знаем защо са били затворени и определено не знаем кой или какво е издигнало бариерата. Бяхме изпратени да разберем. Това означава, че не сме завършили мисията си, не и по задоволителен за мен начин.

— Тази битка беше доста добра демонстрация защо са били заградени тук. На мен не би могло да ми бъде по-ясно.

— Може би, но не можем да се приберем вкъщи само с предположения. Трябва да съм сигурен.

— Не трябва да взимаме предвид само цивилизацията на Дайсън, Уилсън. Защо бариерата падна заради нас? Това не те ли притеснява?

— Разбира се, че ме притеснява. Но тези, които могат да ни разкажат за бариерата, са тук пред нас.

— Не можем да ги попитаме, твърде рисковано е. В цялата ни история човешката раса е освобождавала пет ядрени бойни глави в пристъп на гняв един-единствен път. Обстоятелствата освен това са били най-необичайни и странни. Тази тяхна битка току-що освободи мощта на осемстотин седемдесет и две ядрени бомби в рамките на половин час. Те са опасни, Уилсън. Много, много опасни.

— Видът оръжия, използвани при всяка битка, се определя от природата на бойното поле и достъпната технология. Ако ни атакуват тук, съм напълно готов да използвам нашите ядрени глави. Би било подходящ отговор. Готовността ми да изпълня дълга си превръща ли човешката раса в банда опасни убийци?

— Извърташ. За протокола: ситуацията не ми харесва. Мнението ми е, че трябва да си тръгнем.

— Не можем. Колкото и неизвестности да има, нашата работа е тук. Открития и възможности, Оскар. Не можем да им обърнем гръб. Това ще бъде нещо непривично за расата ни. Ще наредя отдалечено изследване с цел контакт.

Оскар затвори очи и въздъхна дълго и обезсърчено.

— Добре. Ако това е решението ти, ще го подкрепя. Може ли поне да бъдем по-внимателни при изпълнението му?

Уилсън му се усмихна.

— Повярвай ми, ще бъдем толкова предпазливи, че ще си помислиш, че съм се превърнал в опасен параноик.

Уточниха правилата за влизане в контакт по време на следващата дневна среща на ръководителите на отделите. Използваха федеративните протоколи за контакт с извънземни и ги адаптираха към уникалната ситуация.

— Желанието ми е да открием каквото можем за извънземните на Дайсън, без самите ние да бъдем забелязани — каза Уилсън. — След като станахме свидетели колко са избухливи, не съм готов да отведа „Втори шанс“ в орбита около някоя планета или луна. Само Бог знае с какви оръжейни системи разполагат около големите си населени центрове. Първоначалното проучване ще представлява изпращане на контактен екип на изоставен артефакт, нещо голямо, хабитат или разрушен космически кораб — каза Оскар. — Каквото и да е, което би ни показало как живеят, да ни подскаже физическата им форма, културата им. Ако извадим късмет, може да попаднем на електронни складове на памет, податливи на разчитане. Каквото и да изберем, ще е на поне пет милиона километра от всяко населено място или кораб. Можем да достигнем ускорение от пет же в извънредна бойна ситуация, което е доста по-ниска скорост от демонстрираната от повечето кораби наоколо. Главното ни тактическо преимущество е свръхсветлинният двигател. Искам да избегнем каквото и да е преследване, затова цялата процедура ще бъде проведена при минимални нива на излъчване.

— Преди да започнем изследването, бих искал да получа някакви предположения относно това как биха реагирали, ако ни открият — продължи той. Огледа масата, докато не откри Емануел Фербеке, офицера им по извънземна култура. — Можеш ли да очертаеш някакви догадки относно обществото им?

— Много малко освен очевидното — каза тя. — Това, което видяхме, съвпада със симулациите ни на технологичен вид, който не разполага с метод за придвижване със свръхсветлинна скорост. Следвали са логичен път на развитие в пространството на звездната им система. Имайки предвид мащабите и очевидния успех на колонизацията, съм донякъде объркана от това, на което станахме свидетели. Очаквах по-голяма социална стабилност. Но тъй като не знаем нищо за културата им, на този етап би било неуместно да спекулираме прекалено много относно конфликта.

— Не сме постигнали никакъв напредък с дешифрирането на сигналите им — каза Ана. — Това е тревожно. Не че съм очаквала алгоритмите на ОИ да започнат веднага да превеждат, но имаше области, в които се надявах да отбележим напредък.

— Като например? — попита Оскар.

— Видео- или холографските сигнали като за начало. Съществуват основни правила на форматиране, които информацията от такъв тип трябва да следва. Дори извънземните да виждат в ултравиолетовия спектър или чрез въздушен сонар, трябва да има базови шаблони, които могат да бъдат установени. Засега не сме открили никакви. Трансмисиите им изглеждат напълно случайни и всички са аналогови сигнали, което е още по-странно. Разбира се, това, че получаваме толкова много от тях, не ни помага изобщо. Застъпването и интерференцията са значителни. Надявах се на този етап да мога поне да ви представя пример за езика им, но не мога да направя дори това.

— Странно е, че дори не знаем как изглеждат — каза Емануел. — Ако ситуацията беше наопаки и извънземните от Дайсън се спотайваха близо до някой от световете на Федерацията, щяха бързо да придобият представа за нас от излъчванията ни.

— Записваме всичко — каза Ана. — Ако в крайна сметка установим контакт и извънземните от Дайсън пожелаят да говорят с нас, ще разполагаме с изчерпателно разбиране за методите им на комуникация, каквито и да са те. Това ще ни бъде от полза, в случай че открият, че сме тук, и ограничат емисиите си. Записите, които правим в момента, може да се окажат много ценни впоследствие.

— Имаш предвид, че ги шпионираме, без да знаят, и затова не ограничават информацията? — попита я Уилсън.

— Да.

— Добре, нямам възражения срещу това.

— Ако открият, че се промъкваме наоколо, вероятно ли е да ни атакуват? — попита Оскар.

— Ако бях на тяхно място, щях да съм любопитна — каза Емануел. — Но това е лична черта. Както и човешка черта. Предвид сегашната ни база данни, няма как да предскажем поведението им.

— Тогава ще проведем изследването, очаквайки най-лошото развитие — каза Уилсън. — Контактният екип ще бъде въоръжен и упълномощен да стреля при появата на заплаха. „Втори шанс“ ще заработи в режим на бойна готовност, веднага щом преминем позицията на старата бариера.

За първи път след падането на преградата Оскар изглеждаше щастлив.

— Ана, откри ли подходяща начална цел? — попита Уилсън.

— Всъщност да. Има много останки от космически кораби, които се носят там навън. — Тя погледна неловко към Оскар. — Изглежда, извънземните от Дайсън наистина се сражават доста помежду си. Мисля, че трябва да бъдем извънредно бдителни.

— Ще бъдем — каза Уилсън и я погледна предупредително. — Разполагаш ли с подходяща начална точка?

— Мисля, че да.

Никой не спомена и дума, но екипажът на мостика беше на нокти заради преминаването на линията, където бе стояла бариерата. Дали щеше да се появи отново и да ги плени?

Хисрадарът сканираше космоса зад тях, пресявайки пространство и хиперпространство. В квантовото поведение на пространство-времето нямаше промяна. Нищо ново във или извън Крепостта на Мрака.

Чакаха точно след линията на бариерата малко над час, когато Уилсън най-сетне каза:

— Добре. Ту Лий, придвижи ни към скалата.

— Да, сър.

Макклейн Гилбърт чакаше в офиса на контактния екип, не твърде далече от мостика. За разлика от него в това отделение имаше само няколко конзоли, но много повече екранни дисплеи. Членовете на четиридесетчленния му екип се бяха разположили на три дълги маси и наблюдаваха празните екрани с овладяно търпение. Липсата на сензорна информация не можеше да убие ентусиазма, който вибрираше из стаята. Той присъстваше и в кратките стегнати коментари, с които приятелите се престрелваха. Списъците с дежурства бяха забравени, така че всички да могат да участват. Хората пиеха пакети на масите, а от обичайните груби шеги нямаше и помен. Контактният екип най-сетне беше в свои води.

Засега бяха най-малко използваният отдел на борда, чиито членове просто надзъртаха над раменете на всички, докато огромни количества физична информация постъпваха в звездния кораб. Сега търпението и очакването им щеше да бъде възнаградено.

Оскар влезе точно когато „Втори шанс“ се подаде от червеевата дупка. Мак му махна да седне в празния стол до него самия и заедно двамата наблюдаваха как синята светлина на червеевата дупка избледнява от екраните и позволява на камерите да фокусират върху парчето скала, с което имаха рандеву. Ана, която го бе открила и на която се падаше правото да го кръсти, го нарече Наблюдателната кула. Дълго парче скала с някаква станция на единия му край. Заради формата й на кула и позицията й — на една и половина АЕ отвъд орбитата на газовия гигант — тя го сравни с древен имперски преден пост, отдавна забравена гарнизонна крепост, която наблюдаваше пустите варварски земи за всяка заплаха срещу цивилизацията.

— Изглежда сме прави, че не е активна — каза Оскар. — За щастие.

Дългообсегните пасивни сканирания не бяха показали инфрачервени емисии. Нямаше неутринна активност или електромагнитни излъчвания. Тъй като скалата се въртеше бързо, веднъж на всеки двадесет и шест минути, бяха стигнали до заключение, че е изоставена, най-вероятно жертва на някаква древна битка.

Докато наблюдаваше как образите се появяват отново, придружени от бавни потоци информация, Мак се убеди, че са прави. Скалата беше оформена като остър нож, дълъг над километър и половина, но широк не повече от неколкостотин метра. Всяка страна беше стръмна, с остри като бръсначи ръбове. Очевидно беше отломка, отделила се от някой взривен астероид.

— Тази експлозия трябва да е била страховита — каза небрежно Мак. — Не виждахме да са строили нещо на малки астероиди.

Станцията беше построена върху повърхността в по-широкия край на къса. По-голямата й част се състоеше от кубове, пирамиди и гъби от полититаниева сплав. Някога яките им фасади бяха крехки като бисквити след векове под действието на вакуума. Ронещите се цепнатини бяха оголили подсилващи ребра, а цветът им бе станал оловносив от безбройните микрометеоритни удари и постоянното аблативно действие върху молекулите. Назъбени гъбести структури, оформени от заякчена пластмаса и металокерамика, се подаваха измежду по-едрите участъци. Те също бяха извехтели по краищата и от оръфаните им вдлъбнатини стърчаха дълги фини нишки.

— Поне няма да имате проблеми с проникването — каза му Оскар. — Там има повече дупки, отколкото стени.

— Да, във високите части. Ниските изглеждат по-запазени. А, ето, дълбокото сканиране започва.

Двамата се наведоха едновременно напред и се втренчиха в малкия холограмен портал, който показваше триизмерна карта на вътрешния план на станцията.

— Това изглежда като лабиринта на някой сюрреалист — каза Оскар. — Трябва да е някаква индустриална рафинерия. Всичко това са тръби, нали?

— Или коридори, или развъдни тунели. Помниш ли гнездата на бурканоподобните мухи, които открихме на Тандил? Смятахме ги за много красиви, преди роякът да излезе навън.

— Да, възможно е. — Оскар се усмихна широко на приятеля си. — Има само един начин да разберем.

— Именно. Като ни изпратите да свършим мръсната работа. Този план винаги работи.

— Дяволски си прав. Аз просто ще си седя в удобното кресло, може да си поръчам някой от специалитетите на столовата, след това ще си пусна и телесензорна драма. Вие обаче със сигурност ще се забавлявате в стегнатите около топките ви костюми, докато сте там навън.

— След като стъпим на онова парче скала и осъществим първи контакт с дайсъните, човечеството ще помни моето име, не твоето.

— Пфу, суета, най-трагичният грях от всички. Ей, господин Легенда, какви ще са първите ви думи, когато фотогеничният ви крак направи първата си стъпка?

Мак зае искрено замислена поза.

— Мислех си за нещо от рода на: „Колко съм тъп, сега вече ще знам защо не трябва да ям къри, преди да обличам космически костюм.“

— Готино. Дори звучи исторически. Харесва ми.

Мак се ухили и се изправи.

— Хайде, всички, внимавайте. Капитанът ни ще задържи „Втори шанс“ на сто километра от Наблюдателната кула, като предпазна мярка. Това означава, че ще използваме совалки, за да стигнем дотам. Аз и екип В ще извършим предварителното разузнаване. Главната цел на първия полет е да установим дали скалата е населена. Ако отговорът е отрицателен, ще проведем първоначално проучване. След това искам да започнем работа на три смени, за да очертаем картата на интериора на Наблюдателната кула. Както виждате, трябва да минем през много тръби и тунели, и дявол знае какво още. Този път ще действаме като археолози. Знам, че това е по-различен подход от този, с който повечето от вас са свикнали. Нуждаем се от следи, които да ни подскажат как изглеждат тези същества, какво ядат, какво пият, за кого са гласували, дали отборът им е спечелил Купата, всякакви подобни глупости. Затова трябва да откриете артефакти, които ще ни открият какъвто и да е прозорец към културата им. Екипи Б и Е, искам да се съсредоточите върху електрониката или каквато друга технология използват. Ако има фрагменти информация, останали в системата там, искам да ги свалите и да ги копирате. Разбрахте ли всичко?

Из стаята се разнесе тътен на щастливо съгласие.

— Добре, екип В тръгва с мен, започваме да се подготвяме. Совалката излита след тридесет минути. Докато се размотаваме там, Оскар ще поеме обичайната си длъжност на надзирател на изследването, което означава, че ще наблюдава задниците ни от удобния си офис стол. Сигурен съм, че сте запознати с процедурата, всички важни решения се взимат от него — не искам своеволия по време на тази мисия, никой няма да надзърта зад ъгъла, защото му е интересно. Ако някой има съмнения относно нещо, първо да се разбере с Оскар. Екип А, вие ще ни наглеждате пряко по време на първия полет. Б, Г, Д, ако потвърдим безопасността на терена, вие сте следващи. Съветвам ви да си починете добре.

Той се обърна към изхода. Оскар хвана ръката му.

— Знам, че всички си мислят, че ме гони параноя след падането на бариерата — каза Оскар. — Въпреки това пазете се.

— Не се притеснявай. Второто ми е име е Страхливец.

Едва денонощие след кацането на Мак на Наблюдателната кула, Дъдли Боуз най-накрая отново получи шанс да попадне под светлината на прожекторите. Мислел си бе, че като член на екип А ще бъде сред първите хора, влезли в контакт с дайсъните. Това, разбира се, не се бе случило, не и след като Макклейн Гилбърт го изпревари.

Дъдли бе сметнал назначението си към контактния екип преди излитането за знак за помирение. Все пак Уилсън и старшите му офицери не можеха да отрекат, че той е експертът на Федерацията по двойката Дайсън, поне от астрофизична гледна точка. С инженерното образование от първия му живот, което допълваше познанията му на практическо ниво, той беше очевиден избор за контактния екип, както и за научния персонал.

До този момент на пътуването знанията му, за жалост, не намираха приложение. Той схващаше твърде малко от квантовото състояние на бариерата — ръководенето на университетската катедра по астрономия му бе оставило твърде малко време, за да е в крачка с теоретичния фронт на физиката. Макар и вътрешността на Крепостта на Мрака да изглеждаше грандиозно, той не успя да предложи никаква гениална идея относно природата на гигантския механизъм.

Докато „Втори шанс“ изследваше Крепостта на Мрака, Боуз прекара по-голямата част от времето в каютата си в записване на коментари. Връзката му от „Уебнюз“ на Гралмънд искаше мнения на очевидци и тълкуване на информацията, която звездният кораб събираше. Нещо като специалист по поп наука. Затова той наблюдаваше резултатите от проучванията през деня и ги разясняваше на най-лесно разбираемото ниво. Годините му на лектор, през които разбиваше сложни твърдения на поредици от лесно смилаеми части, последвани от дните му на активни отношения с медиите и тяхната нужда от опростени звучни изложения, го правеше идеален за работата.

Наблюдателната кула обаче най-накрая му предложи възможност да направи нещо по-значимо. Физическото му присъствие на най-крайната човешка граница щеше да превърне това в неговия полет. Той, Дъдли Боуз, щеше да се превърне в човешкия интерфейс, свързан с мистерията на двойката Дайсън.

После Макклейн Гилбърт отлетя и обяви графика на екипите и Дъдли трябваше да чака още един ден. Докато не дойдеше неговият ред, той отново бе принизен до второстепенна роля. Наблюдаваше през камерата на совалката как Макклейн Гилбърт се изстрелва към огромните извънземни структури на Наблюдателната кула и ръсеше баналности като: „Това е. Всеки момент. Да! Контакт. Колко много се различава това от обичайните ни срещи с извънземна среда. Контактьорският персонал на ТСП обикновено преминава през червеева дупка и заравя крака здраво в земята. Сега можете да видите как приятелят ми Мак наистина трябва да се придържа с ръка за ръба на някаква дупка. Вижте, той осветява вътрешността на извънземната структура. Виждате първите гледки към една изцяло нова извънземна вселена.“

Всъщност предпазливото преминаване на Мак през структурата беше чиста досада. Явно си личеше, че станцията е изоставена от много време. Полититановият корпус все още излъчваше слаба радиация. Скоростта на разпад им позволи да определят с точност датата на експлозията — преди двеста и единадесет години.

— Това означава, че тук не може да има нещо живо. Ако пък има, то ще е форма на живот, много по-различна от всичко, познато ни досега.

Помещенията не бяха особено странни. До голяма степен спазваха универсалните инженерни принципи. Корпусът бе изграден от наложени слоеве: защитна стена, термална изолация, структурно подсилване, канали за кабели. Първите данни предполагаха, че кубът, в който бе влязъл Мак, представлява станция, предвидена за обитаване. Няколко от вътрешните стени имаха правоъгълни люкове.

— Широки са два метра, по-големи са от човешките, което означава, че може би дайсъните са по-едри от нас.

„В случай че не можете да се сетите сами.“ Понякога Дъдли се мразеше заради това, което му се налагаше да прави.

Почти всички помещения се отваряха към широките тунелоподобни коридори, които се извиваха и усукваха във вътрешността на станцията — никой от тях не разполагаше с люкове. Светлините от костюма на Мак показаха осмоъгълни блокове за окачване, които се подаваха от стените на върха на структурните ребра. Някога върху тях бе имало окачени огромни машини.

— Всичко е снето. Който и да е спечелил битката, трябва да е отнесъл плячката със себе си.

Целият запис на мисията представляваше поредица от празни помещения и дълги тъмни тунели. В Наблюдателната кула по-скоро лъхаше на негостоприемност, отколкото на пустота. Студ, тъмнина, слаба радиация. Всякакъв смисъл и цел бяха загинали, когато смъртоносната радиация бе пронизала структурата.

Впечатлението се засилваше в съзнанието на Дъдли, докато той наблюдаваше скалистия рог на фона на звездното поле. Всичко беше сиво, между скалата и кацналата върху нея станция почти нямаше разлика. Едва успяваше да различи совалката, която се носеше над куба, петънце от сребро и злато с шарки в зелено и алено, където непрекъснато припламваха навигационните маркери. Светлината им проблясваше върху следите по термопластичния люк, към който се бе притиснал.

— Шлемът.

— А? — Дъдли се обърна и видя Емануел Фербеке между седалките в другия край на пътеката. Слагаше шлема си.

— Време е да си сложиш шлема — каза тя.

— Да. Вярно. — Той й се усмихна и свали шлема от придържаща повърхност отстрани на стола си. Откакто бяха напуснали Аншун, се разбираше много добре с Емануел. За негово щастие бяха партньори в екип А. Не че бе имал много време да се сближи с нея извън смените и тренировките. Все още се чувстваше малко неудобно заради физическата си форма. Всички останали на борда бяха преминали през пълно подмладяване, най-много преди десет години. Той беше единственият старец на кораба. Всички надежди да се ползва с някакъв по-специален статут се бяха изпарили бързо.

Малките тръстери на совалката пламтяха почти постоянно, докато съдът маневрираше към точката на срещата. Чуваха се шумове, сякаш някой удряше с чук по корпуса. Дъдли се настрои към лекото поклащащо движение, след като смъкна прозрачния балон върху главата си. Подобните на устни печати се захванаха здраво и той стегна вторичния механичен печат. Е-кономът му веднага направи последна проверка на елементите и потвърди пълната изправност на костюма.

Докато влизаше във въздушния шлюз, активира силовото поле. Екип В и трима от екип А вече чакаха до корпусната решетка, която ограждаше външния шлюз. Дъдли внимателно се застопори, преди да извади маневрираща раница от товарното пространство на костюма си. Самият Макклейн Гилбърт я задържа неподвижна, докато той промушваше ръцете си през презрамките. Устройството се закрепи към костюма, презрамките от модифицирана пластмаса се стегнаха около него.

— Всичко наред ли е? — попита Мак. Шлемът му бе много близо до този на Дъдли, така че двамата можеха да видят лицата си през бледата сребриста повърхност.

— Разбира се. — Колкото и спокоен да се опитваше да прозвучи, сърцето му подскачаше при мисълта, че се намира в открития космос в непозната звездна система. Телеметричните данни на тялото му бяха достъпни за Мак. Дъдли се огледа, търсейки увереност в ярката светлина на „Втори шанс“. Сиянието на кораба на фона на звездите поуспокои дъха му. Той огледа пространството, опитвайки се да открие познати звездни подредби сред непознатите съзвездия.

Членовете на екип В започнаха да се изстрелват към Наблюдателната кула на сто метра от тях. Дъдли задържа раницата за маневри на Емануел, докато тя се вмъкваше в нея. Достави му удоволствие, накара го наистина да се чувства член на екипа.

— Добре, всички да излизат — каза Франсис Роулинс, водачът на екип В. — Преди да напуснете совалката, се уверете, че екипировката ви е закрепена за вас. Можете да се носите свободно дотам според собствената си преценка. Насочете се към маяка, който са поставили на извънземната станция. Там ще се прегрупираме и ще продължим да се придвижваме.

Дъдли се увери, че цилиндричната чанта е стегната към колана му. Останалите бавно се набираха върху решетката на корпуса. Малки струи бял газ се изстрелваха от дюзите на раниците им, едва видими в здрачната светлина на далечната звезда. Виртуалната му ръка хвана джойстика на раницата и той го наклони напред. Освобождаването на газа произведе приглушен съскащ звук и раницата на гърба му завибрира. Ботушите му се отлепиха от повърхността и той се отдели от совалката. Сърцето му отново се разтупка с прилива на адреналин в кръвта му. Не можеше да повярва, че всъщност прави това. По време на една ваканция през първия си живот се беше записал да кара параглайдер. Трябваше да довери тялото си на прост платнен лист и да се моли, че коланите ще издържат него и инструктора, след като двамата се хвърлиха от върха на планината. Напрежението и въодушевлението, които го връхлетяха едновременно при вида на върховете на дърветата под краката му, превърнаха мига в единствено по рода си изживяване. Сега беше същото, само че много по-интензивно.

Както и преди, наложи си да се отпусне пред лицето на неизбежното. Отне му известно време, за да убеди тялото си, че всъщност няма нищо сбъркано, че костюмът и раницата за маневри работят както трябва и ще се погрижат за него. Свободната му виртуална ръка почука върху иконата на микрофона и след това набра личния му код.

— Приближавам странната извънземна станция, която нарекохме Наблюдателната кула. Единодушни сме, че сме избрали грешно име. Това не е стражеви преден пост, а просто жалки останки от индустриална мощност, която е била повредена по време на конфликт, прераснал в ядрена атака. Не мога да не изпитам съжаление, че всичките усилия и средства, вложени в построяването на подобно съоръжение, са станали жертва на тази примитивна неспособност за контрол на емоциите. Въпреки че извънземните от Дайсън са постигнали толкова много, а някои от технологичните им постижения, признавам, са задминали нашите, надявам се, че все още да могат да се поучат от начина, по който човешкото общество разрешава конфликтите и неразбирателствата.

Това щеше да се приеме добре у дома. Винаги се старай публиката ти да се чувства малко по-нависоко.

Графиката на курса му във виртуалното му зрение показваше, че се е устремил настрани от маяка. Коригира го. Корекцията му се оказа прекалено голяма. Вече трябваше да наклони джойстика плътно на другата страна. Именно за това го бе предупредила инстинктивно тренировъчната му памет. Затова продължи, потрепвайки, напред. Докато той наглеждаше скоростта си, от всяка дюза на раницата му за маневри излизаха струи в на пръв поглед случайна последователност.

Франсис Роулинс се вмъкваше през отвора до маяка, когато той най-накрая спря право над нея. След него пристигнаха и останалите членове на екип В. Когато се озова вътре, Дъдли се заоглежда нетърпеливо, но помещението беше доста невзрачно. Проста кутия от синьо-сив метал, потопен в животрептящите езера от светлината на костюмите. Нищо не издаваше извънземния й характер.

— Вече сме вътре и искам още веднъж да ви напомня да бъдете възможно най-предпазливи — каза Франсис. — Оперативният офис следи индивидуално всеки от нас, но те не могат да компенсират всяка наша грешка. Единственото решение е да не правим такива. Не сме на състезание, ще продължим да търсим наоколо, докато не се сдобием с информацията, която е нужна на капитана, така че не действайте прибързано. Сега, екипи Б, Г и Д вече са придвижили разузнаването до ниво пет и са се пръснали радиално до участъци А3 и А8 на картите ви. Поставили са комуникационни предаватели, които покриват местността, но когато слезете под тях, трябва да поставите собствени, тези стени блокират ефективно нашите сигнали. Не позволявайте наличието на комуникационно мъртви зони, особено в свързващите тунели. Ще поддържаме контакт през цялото време, разбрано? Добре, знаете задачите си. Тръгвайте.

Дъдли изучи топографията на триизмерната карта във виртуалното си зрение и я сравни с големия входен тунел в стената на стаята. Включи инерционния гид и го настрои спрямо маяка.

— Готов ли си? — попита Емануел.

— Мисля, че да.

Взираше се в черната бездна в началото на тунела, който трябваше да използват, за да стигнат до ниво пет. Беше почти три метра в диаметър. „Което означава, че може би дайсъните са по-големи от нас — идиот.“ Не беше и толкова малък, че да предизвика клаустрофобия. Поне не и веднага.

От другата страна на помещението Франсис вече се издърпваше в тунела, който се извиваше като змия до участък А8. Дъдли се понесе към прохода, отбелязан върху картата му, и се хвана за едната страна на входа, за да се уравновеси. Прожекторите на костюма му се врязаха право през мрака и разкриха тръба, чиито стени от въглеродни сплави бяха нашарени от тънки като косми цепнатини и груби мехури. След пет метра започваше да се извива надолу и леко наляво. Той се отблъсна внимателно от пода на стаята със стъпалата си, позволявайки на краката и торса си да се плъзнат нагоре, докато не се изравни с входа. След това се издърпа напред в тунела.

— Навлизам в неизвестното.

— Някой ни сигнализира — извика Ана. — Сензорите засичат лазерни и микровълнови вълни, насочени право към нас. Идват от орбитата на Алфа Майор — луните.

— По дяволите — изръмжа Уилсън. — Сигурна ли си? Възможно ли е просто да са насочени към нещо отвъд нас?

— Не мисля. Зад нас няма нищо. И трите лъча се пресичат тук и не помръдват. Определено целта сме ние.

Уилсън бързо извика изображения на сигналите на конзолния си екран. Дори след най-доброто филтриране на ОИ те представляваха главоблъсканица от синусоиди и фрактални модели.

— Това същият тип съобщения, които си пращат едни на други, ли е?

— Да, сър. Изглеждат като такива.

— Значи може и да не осъзнават, че не сме от техния свят?

— Би трябвало добре да осъзнават, че не сме от тази звездна система — каза Тънди. — Все пак след като бариерата е свалена, би трябвало да очакват някаква комуникация с вида, който я е издигнал. Сигурно са бдителни.

Един от визуалните сензори беше насочен към лазерния лъч, идващ от минисвят около Алфа Майор. Единична рубинена ослепителна точица, която надмогваше деликатната планетарна обвивка от ядрени пламъци. Уилсън се загледа в нея с растящото безпокойство, че може да е подценил дайсъните.

— Търсили са кораба ни, или поне нечий чужд кораб от самото падане на бариерата?

— Да, това е най-логичната постъпка, която могат да предприемат.

— Ако нямат хисрадар, как тогава са ни засекли?

— Хипердвигателят за червееви дупки създава огромен гравитоничен шок и освен това оказва мощно влияние върху квантовите полета. Освен това ядрените ни реактори изпускат емисии неутрино.

— Малки емисии — намеси се незабавно Антония. — Поддържам системите за синтез на границата на необходимото базово ниво на активност. Нилинговите д-ями си остават главният ни източник на енергия, но те са много добре защитени.

— Капитане, цялата планетарна система се пръска по шефовете от напреднали технологии — каза Тънди. — Ако расата им наистина е толкова конфликтна, колкото подозираме, биха притежавали много сензорни системи. Наистина не съм изненадан, че са ни засекли.

Уилсън бе издърпал стола си назад и наблюдаваше двата главни портала, които показваха визуални образи на Наблюдателната кула. Първоначалната му угриженост прерастваше в истинска тревога.

— Ана, направи хисрадарно сканиране. Има ли нещо в космоса около нас?

След няколко първоначални сканирания на Наблюдателната кула бяха изключили активните си сензори, свеждайки всички емисии до минимално ниво, за да запазят прикритието си. Бяха избрали, отново по негово решение, да не се набиват на очи и тихо да събират информация, докато не са готови за контакт. Стратегия, която щеше да им даде преимущество.

— Мамка му! — възкликна Ана. — Засичам осем кораба, които идват право към нас.

Дъдли бе следвал тунела надолу чак до ниво седем. Беше преминал през много кръстовища, от които се отделяха вторични тунели. Цялата мрежа беше като коренова система, извита като тирбушон. Спускайки се надолу, той започна да осъзнава колко обширни бяха тунелите, нещо, което не си личеше по никакъв начин на триизмерната карта във виртуалното му зрение. Докато напредваше, се убеди, че по-скоро са тръби, отколкото коридори. Бяха твърде много, за да служат за пътища на извънземните от Дайсън. Не че можеше да си представи каква бе истинската им цел. Нямаха нито клапи, нито помпи, каквито можеше да се очакват при подобни съоръжения. Можеше само да предполага, че вътрешните им страни са били покрити от клетъчни обвивки или някакви електромускули, които впоследствие са били свалени заедно с всичко останало. Досега контактните екипи не бяха намерили артефакти с каквато и да е стойност.

Той се плъзна от изхода на тунела в стая от ниво седем, оформена като резен от торта. Нямаше люкове, само входове към нови тунели. Докосна набръчкания под с ботушите си и ресните на подметките се закрепиха към ронещата се повърхност. Откритото пространство му донесе приятно облекчение след броденето в тунела. Емануел се показа след него, перна ръба на отвора с пръсти, докато преминаваше, и описа бавен кръг, приземявайки се на обувките си. Дъдли вече закрепяше комуникационния предавател към едно от празните стъпала.

— Покрихме и тази стая — докладва Емануеле. — Няма пряка връзка с останалите.

— Добре — каза Оскар. — Входът към тунел три води надолу в самата скала. Нямаме точен негов план след приблизително двадесетия метър. Сканирането не може да проникне по-надълбоко. Искате ли да го проверите заради мен?

— Можем да се справим — каза уверено Дъдли. Най-накрая щяха да се доберат до некартографирана територия.

— Добре, продължете внимателно. Не забравяйте комуникационните предаватели.

Дъдли искаше да каже нещо от сорта на „разбира се, че няма“, но щеше да е твърде непрофесионално. Всъщност спокойният глас на Оскар в ухото му действаше някак окуражително. „Винаги можеш да разчиташ на Оскар.“ Беше удобна психологическа предпазна мрежа.

Той нареди на ботушите си да се отделят от пода и се оттласна към вход три. Осветен от прожекторите на костюма му, не изглеждаше по-различен от дузината други, през които вече бе преминал. Извиваше се обратно на часовниковата стрелка.

— Започни да записваш маршрута — каза той на е-конома си и се вмъкна в тунела.

След петнадесет метра повърхността се промени от обичайния въглеродобетон в тънка алуминиева кожа, потъмняла и напукана от времето, непосредствено под която се виждаше скалата. Извивката на тунела се засили и стана постоянна. Дъдли закрепи предавател на стената. След двадесет и пет метра му се наложи да използва нов.

— Според пространствения ми гид се движим по спирала — каза Емануеле. — Спускаме се почти по продължение на оста на скалата.

— Оскар, има ли някаква дупка в повърхността на скалата? — попита Дъдли. — Нещо, което би могло да е другият край?

— Трудно ми е да кажа. Има няколко процепа, които може и да са отвори. Затова сте ми нужни вие, приятели.

— Благодаря.

След още няколко извивки стигнаха до първия преход. Представляваше права тръба, дълга седем метра. Дъдли я прониза със светлините на костюма.

— Просто води до другия край на спиралата, нещо като пряк път.

— Не мисля — каза Емануеле. — Ъгълът е сбъркан. Хей, знаеш ли какво, обзалагам се, че цялата шахта е във формата на ДНК. Две спирали, които се спускат заедно, с напречни връзки помежду им.

— Може и да си права. Оскар, искам да пробвам нещо. Ако поставим предавател на другия край на тази връзка, може да успеем да проверим дали има друг подобен преход под нас.

— Давай, Дъдли. Струва си.

Дъдли премина през краткия тунел, доволен колко лесно се придвижва в тези условия. Тренировъчната памет най-сетне сработваше — заедно с естествената му пригодност, разбира се. Той залепи комуникационния предавател във вътрешността на втората спирала и се отправи назад.

Уилсън се бе вторачил в малките триъгълници, които се придвижваха бавно върху големия тактически дисплей на портала. Около всеки проблясваха цифри, които носеха още лоши новини. Водещият кораб се намираше на осемдесет и два милиона километра и ускоряваше с осем же. Щеше да ги достигне след малко повече от три часа. Това беше достатъчно лошо, но още повече го притесняваше, че не се обръщаше, за да намали скоростта си.

И осемте кораба бяха излетели от луните на населените астероиди на най-външния газов гигант на три АЕ от тях — най-близкият център на извънземната активност. Ако водещият кораб не намалеше изобщо, когато ги достигнеше, щеше да се движи със скорост от седем хиляди и петстотин километра в секунда. Нито една човешка машина не беше достигала и частица от тази скорост в реалното пространство. Дори сега го виждаше на визуалния дисплей на главния телескоп на „Втори шанс“. Следата на двигателя с ядрен синтез представляваше почти невидима виолетова серпантина на яростта, която се простираше на стотици и стотици километри след искрящата златна сфера. Всяка отклонила се газова молекула и заредена частица, която се сблъскваше със силовото поле, умираше насред експлозия от радиоактивна пищност и разкрасяваше короната около кораба. Ако някоя от тях удареше „Втори шанс“ или Наблюдателната кула с тази скорост, експлозията само за миг щеше да достигне величието на слънчевите пламъци.

— Само кораби пет и седем се обърнаха — каза Ана. — Намаляват скоростта си, преди да осъществят срещата. Изостават много зад останалите. Още три се отделиха от орбитата на газовия гигант по курс, насочен към нас. Мисля, че около петнадесет са на път от Дайсън Майор. Малко е рано, за да сме сигурни, но векторите им пасват.

Уилсън кимна безмълвно, докато обмисляше тактическата ситуация. Предвид векторите и позициите им, осемте кораба в първата флотилия вероятно бяха излетели от различни бази в период от няколко часа. Бяха добре разгърнати. Нямаше съмнение относно целта им, дори и само да минаваха оттам. Колкото до намеренията им…

— Благодаря ти — каза той. — Оскар, незабавно изведи контактните екипи от Наблюдателната кула. Искам ги обратно на борда на „Втори шанс“ след половин час.

— Да, сър.

— Тънди, опитвам се да измисля някаква възможна научна цел, каквато би могъл да има обходен полет със скорост като тази на главния кораб.

— Няма такава, сър, не може да има.

— Така си и мислех, че ще кажеш. Това е териториална защита. Дори може да ни смятат за вида, издигнал бариерата, в който случай трябва да очакваме най-лошото. Ако не намалят скоростта, ще се оттеглим от системата. Няма да рискувам живота и мисията ни в опит да направим контакт при бойни условия. Хиперпространство, искам пряк маршрут за завръщането ни във Федерацията, бъди готова да го активираш по моя команда.

— Да, сър.

— Ана, ще се опитаме да осъществим информационен контакт с първата флотилия. Ако не можем да ги разберем, може поне те да ни разберат. Започни да излъчваш стандартния пакет за предварителен контакт. Използвай всяка честота, по която ни следят. Ако не друго, трябва да им кажем, че не сме онези, които са ги затворили зад бариерата.

— Капитане! — извика Оскар.

Липсата на Оскар се усещаше на мостика. Уилсън обаче трябваше да признае, че заместник-командирът бе възможно най-подходящият специалист, който можеше да ръководи изследването на Наблюдателната кула. По тона му веднага разбра, че нещо се е объркало.

— Да?

— Имаме проблеми. Изгубихме връзка с двама членове от контактен екип А.

— Този отново е под различен ъгъл — каза Емануел.

И двамата бяха спрели до входа към петата връзка. Светлините на костюмите бяха насочени по продължението й. Отново си имаха работа с прав тунел, който водеше към спирална шахта. Вече подозираха, че има повече от две спирали, може би четири или пет.

— Мисля, че трябва да се придържаме към тази шахта — каза Дъдли. — Нека да проверим накъде води, преди да започнем да изследваме останалите. — Според дисплея на инерционния му гид вече се намираха на сто и петдесет метра под ниво седем на извънземната станция. Не бяха получили сигнал от нито един от допълнителните предаватели, които бе поставил в свързващите отсечки над тях, така че не разполагаха с представа за топографията.

— Оскар, можем ли да продължим?

— Да, продължавайте. Това е най-интересната част от станцията, на която попаднахме.

Дъдли отново се оттласна напред. По алуминиевата облицовка имаше достатъчно бабуни и неравности, за да може да се хваща за тях и да я използва като стълба, по която да се издърпва. Беше нетърпелив да види накъде ще ги отведе. Нещо му подсказваше, че това е важно. Беше различно от останалата част на станцията. Извънземните сигурно бяха спускали нещо по шахтата или пък го бяха източвали нагоре. „Тези тунели са имали предназначение.“ След като научеха до какво водят, щяха да разполагат с ключ, чрез който да разгадаят извънземната култура. „Аз го открих.“

Той продължи нетърпеливо напред, светлините на костюма му се плъзгаха по древния повреден метал. Търсеха отговори.

— Не мога да ги измъкна — каза Оскар. — Комуникационните предаватели трябва да са се повредили. Дори не засичаме вълни-носители от който и да е от двамата.

— По дяволите! — Уилсън започна да извиква дисплеи с информация за екипите върху конзолните екрани. — Кога загубихте контакт?

— Точно когато ми наредихте да ги изтегля. Не мога да повярвам, тези комуникационни предаватели са фрашкани с аварийни вериги.

На конзолата му се появи триизмерна карта на Наблюдателната кула. Позициите на останалите членове на екипите бяха обозначени от малки зелени светлини. Всичките се приближаваха към маяка.

— Кой липсва? — попита Уилсън.

— Фербеке и Боуз?

За миг у Уилсън пламна гневна искра. „Просто трябваше да е той, нали.“ Също толкова бързо гневът бе заменен от чувство на вина. „Той е част от екипажа ми и екипировката му е претърпяла срив.“

— Не трябва ли да се върнат назад, ако загубят връзка?

— Такива са инструкциите. Емануел ги познава достатъчно добре, въпреки че Дъдли е малко слаб в теорията. Трябва вече да се връщат обратно.

— На какво разстояние са от първия работещ предавател?

— Не знам. Оставиха осемнадесет устройства зад себе си, все още получавам телеметрични данни от шестнадесет от тях. Това прави около двадесет метра от работещ предавател.

— Ясно — каза напрегнато Уилсън. Можеше да си представи ситуацията. Двамата сигурно бяха раздразнени, че напредването им е било забавено, може би бе последвала кратка кавга дали да се върнат веднага или да огледат набързо следващите няколко метра.

— Трябва да се върнат всеки момент — каза Оскар.

— Ана, Сенди, имаме ли отговор от корабите?

— Съжалявам, сър, все още не — докладва Сенди Лание. — Все още следват установените курсове. Няма насочени към нас сигнали.

— По дяволите. Добре, трябва да започнем да викаме. Усилете захранването към антената за връзка. Уверете се, че сме привлекли вниманието им.

— Да, сър.

Макклейн Гилбърт се изстреля от въглеродобетонния тунел в стаята с маяка. Пред него членовете на контактните екипи, излезли от отвора, се носеха свободно из стаята. Бледият газ от раниците им за маневриране се въртеше в бързи вихри под светлината на прожекторите на костюмите.

— Имаме ли вече връзка? — попитай той Оскар.

— Не. Нищо.

— Трябва вече да са в обхват. По дяволите, Емануел знае какво прави. Колко време мина?

— Четиринадесет минути.

— Няма начин. Няма начин да е повреда в предавателите. Загазили са.

— Не знаем дали е така.

— Аз знам. — Той се обърна, оттласна се от стената и се насочи към тунела, който щеше да го отведе право към ниво пет.

— Какво правиш? — извика Оскар.

— Помагам им.

— Връщай се в совалката!

— Идвам с теб, Мак — каза Франсис Роулинс.

Мак вече беше в тунела. Иззад него нечий прожектор освети тялото му.

— Аз ще се погрижа за тях — каза той на Франсис.

— Те са част от моя екип, мамка му.

— Добре.

— Мак, за Бога — каза Оскар. — Връщайте се на совалката, и двамата.

— Две минути, Оскар. Стига си пищял, това няма да промени нищо.

— Исусе.

— Виж, стената се променя отново — каза Дъдли. Той самият спря и освети с прожектора площта право пред шлема си. Емануел се зарея край него.

Оръфаният алуминий оформяше поредица от малки бразди. Пространствата между тях бяха покрити от жълта керамика. По нея имаше малки червени маркировки.

— Това е интересно.

— Ей, това надписи ли са? — попита Емануел.

— Възможно е. Какво мислиш, Оскар?

— Не сме сигурни. Задължително направете видеозапис.

— Разбрано. — Дъдли изчака за миг. — Чу ли ме? Разбрано.

— Просто запиши проклетото нещо — изпъшка Емануеле.

— О, боже мой! — Сенди се оттласна назад от конзолата си, сякаш току-що бе претърпяла електрически шок. — Сър, изстрелват ракети. Главният кораб стреля. Осем. Девет. Дванадесет. Потвърждавам, дванадесет ракети.

— По нас ли? — попита Уилсън. Доволен беше, че прозвуча толкова спокойно.

— Четири от тях. Останалите са насочени към кораби две, три и шест.

Виртуалният пръст на Уилсън се забоде в комуникационната икона.

— Мак, Франсис, веднага излизайте оттам. Връщам совалката след три минути.

— Почти стигнахме ниво седем.

— Извънземните стрелят по нас. Махайте се оттам. Няма да повтарям заповедта.

— Да, сър.

— Останалите кораби отговарят на ракетната стрелба на кораб едно — обади се Ана. — Кораби три, две, пет, шест, четири изстрелват снаряди. О, сега стреля и осем. Водещият кораб стреля отново. Над сто снаряда летят в космоса. Сър, двадесет и четири идват към нас. Господи, скоростта им достига петнадесет же.

— Копелета — изплю думата Уилсън. — Пилот, придвижи ни към Наблюдателната кула. Трябва да качим совалката на борда. Ту Лий, хипердвигателят готов ли е?

— Да, сър — каза Ту Лий. — Можем да преминем към свръхсветлинен режим по всяко време.

Виртуалната ръка на Мак натисна газта до края, позволен му от графиката. Изстреля се от помещението в станцията в открития космос. Сензорите на костюма му прихванаха совалката и във виртуалното му зрение се появи яркочервена траектория на движение. Той се насочи по нея, пренебрегвайки кехлибарените предупредителни светлинки, които мигаха тревожно. Франсис беше до него и поддържаше скоростта му.

Зад Наблюдателната кула се появи ослепителна бяла светлина. Мак потрепна в костюма си. Логиката на събитията го удари с всичка сила. Това беше плазменият двигател на „Втори шанс“, който приближаваше кораба към тях, за да намалят времето, нужно совалката да влезе в силовото поле.

Време, което не би трябвало да имат. „Не можех просто да ги оставя, без да се опитам да помогна. Просто не можех. Кой би предположил, че ще се случи нещо такова?“

Започна да намалява скоростта на няколко метра от совалката и използва краката си, за да убие по-голямата част от удара. Дори така се удари доста здраво. Ресните на подметките му се хванаха за решетката на корпуса и не му позволиха да отскочи. Франсис се закрепи до него.

— Това болеше — изсумтя тя. Краката й се бяха огънали неестествено, а торсът беше усукан.

— Тръгвай — каза Мак на пилота.

— Още не сте вътре.

— Просто тръгвай. В безопасност сме.

Космосът около него потъна в жълти пламъци със запалването на химическите ракети.

Оскар се върна забързано на мостика. Уилсън го поздрави с бързо махване, докато заемаше конзолата си. Чакаше совалката, опитваше се да я издърпа през бездната със силата на волята си. И Жан Дювоа, и пилотът на совалката свършиха страхотна работа при срещата на тридесет километра от Наблюдателната кула. Малък екран му показваше как дребният съд се намества в люлката, която потъва в хангара.

Уилсън продължи да стиска юмрука си, което нарушаваше връзката му с интерактивния сензор на конзолата.

— Имаме ли някакъв контакт? — попита за десети път.

— Не — каза Оскар. — Мисля, че Мак беше прав, загазили са.

— В какво са се набъркали, по дяволите? Там беше пълно мъртвило. Студено и пусто.

— Не знам.

— Ракетите експлодират — каза Ана. — Олеле, започва се. Последователни взривове. Висок мегатонаж. Използват отклонени енергийни пулсатори, силни емисии от е-честоти, гама и рентгенова активност. Там гъмжи от електронни оръжия.

— Къде ги засичаш?

— Кораб три. Атакува и се защитава от стрелбата. Все още е непокътнат. Променя леко траекторията си.

Уилсън погледна към предния портал, който следеше двадесет и четирите снаряда, ускоряващи към тях. Скоростта им беше ужасяваща.

— Трябва да тръгваме — каза тихо Оскар.

— Да.

Втората совалка вече беше в люлката си и един пилот-доброволец беше готов да отлети в мига, в който получеха сигнал от Фербеке или Боуз.

— Изстрелват още ракети — съобщи Ана. — Предстои нова поредица от взривове. Ято от ракети в района на кораб пет.

— Има ли отговор на сигнала ни? — попита Уилсън.

Сенди поклати глава.

— Детонации — каза Ана. — По дяволите, тези все едно загряват за Армагедон.

— Уилсън — подкани го Оскар. — Време е.

Капитан Уилсън Кайм погледна за последен път към радарния дисплей. Снарядите вече бяха близо, а истинските им разрушителни способности си оставаха неизвестни. Беше на границата да постави в опасност кораба и екипажа си. Всички на мостика го наблюдаваха. По израженията им, същите като неговото, се четеше поражение и съжаление, дори вина.

— Хиперпространство — нареди Уилсън. — Отведи ни у дома.

Бележки

[1] Паралакс е видимото изместване на положението на наблюдавания обект, дължащо се на наблюдението на обекта от две различни точки. — Бел.прев. ↑

[2] Голяма група от космически обекти, които споделят обща орбита около газов гигант. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (16)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

14.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (16)