Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (11)

9.

Според легендата астероидът представлявал буца чисто злато, чиято сърцевина останала непокътната и сега лежеше заровена дълбоко под замъка. От каквото и да беше съставена всъщност, плътността й със сигурност беше над средната. Когато ударил южния континент на Лотиан, няколко века преди идването на хората, астероидът изровил идеално кръгъл кратер с диаметър две мили. Стената по ръба му беше висока над сто стъпки, а вътрешността беше доста стръмна. Централният връх се издигаше на хиляда и триста стъпки. През онези дни думата „връх“ била използвана с известно преувеличение; в средата на кратера имало конична могила с пооронени склонове. Не оцеляла дълго в тази си форма.

Сред първите заселници, до един от Шотландия, имало много от Единбург, затъжени за стария град и в същото време готови да развиват динамично новата си родина. Стремежът им към по-голямото и по-доброто бе избил с цялата си енергия при построяването на новата столица — Лийтпул, — в чието ядро се намираше кратерът. Цяла река — Хай Форт — бе отбита, така че да тече в продължение на седем мили по новопостроен акведукт и да се излива над стената на кратера, запълвайки бавно вътрешното езеро. Искаха в средата да има замък, разбира се, но лекият наклон на новия остров не можеше да се мери с издадената скалиста канара, която доминираше центъра на стария Единбург. Флота от цивилни инженерни роботи се зае да издълбае скалата, докато водите се покачваха наоколо. През следващите години от самотната могила бяха изсечени три скални остриета, остри и достатъчно зъбати, за да паснат на всяка алпийска верига. На върха на най-високата се появи замък в баварски стил, до който се стигаше по един-единствен път, увил се като спирала около стръмните скали.

Зад замъка, заели останалата част от суровия връх, изникнаха монолитни гранитни сгради, разделени от широки калдъръмени пътища и извиващи се алеи. Нямаше паркове или дървета, защото нямаше почва, върху която да виреят растения, само гола скала, подложена на режещите инструменти на роботите. С напредването на строителството в картината се намеси целият свръхфинансиран механизъм на правителството. От източената сграда на парламента до изящния дворец на върховния съд, от подутите кошери с офисите на министерствата до планетарната банка в римски стил. С управляващите света дойде и обичайният цирк от притурки: скъпите ресторанти, хотели, клубове, компаниите за офис услуги, театри, корпоративни щабквартири, концертни зали, лобиращи фирми, правни партньори и медийни компании. Из мрачните официални сгради жужаха рояци от избрани представители, помощниците им, изследователи, стажанти, съпруги и съпрузи, чиновници и сводници. Всъщност само висшият ешелон живееше на Касъл Маунт^[1]. Всички останали пътуваха ежедневно от града, който израсна от другата страна на ръба. Предградията и кварталите се простираха в продължение на мили надолу по склона на външната страна на кратера и приютяваха четири и половина милиона души.

Лийтпул беше един от любимите градове на Адам Елвин, приятно разнообразие в сравнение със спретнатите решетки на повечето светове. Тук улиците се извиваха надолу по стената на кратера по случайни криви, преплитаха се и се разклоняваха хаотично. Леката индустрия и жилищните квартали бяха отделени в различни зони, но пък бяха наблъскани в градски план, напомнящ лишен от всякаква логика пъзел. Широки терасирани паркове оформяха красиви зелени площи между каменните и бетонните сгради. Добре развита подземна метромрежа и трамвайни линии по улиците поддържаха трафика на частни автомобили сведен до минимум. Издигнати влакови линии свързваха главните квартали и криволичеха до дъното на североизточния склон, в чиито покрайнини се беше сгушила гарата на ТСП.

Днес Адам се разхождаше в западния квадрант на Кръга на Принца, пътят, който обикаляше по ръба на кратера. Беше главният квартал за продажба на дребно, известен на много планети. Стена от високи универсални и маркови магазини оформяше външната страна на широкия път, а вътрешната се извиваше рязко към тихите води на пръстеновото езеро на двадесет ярда под паважа. При построяването на града ръбът бил загладен с изключение на естуара на Хай Форт, който бил покрит с двоен арковиден мост, както и подобния изходен канал на отсрещната страна, който изпращаше разпенената вода надолу по изкуствена каскада през най-скъпите жилищни квартали.

Прекара спокойни двадесет минути в разходка сред тълпите, които жужаха пред входовете на магазините. Всяка сграда беше украсена с алено-белия келтски национален флаг. Всички знамена без изключение бяха вдигнати до средата на пилоните. Два дни по-рано отборът на Лотиан бе изхвърлен от Купата. Това бе разтърсило здраво новата шотландска нация, сякаш планетата бе изпаднала в поголовна скръб. Най-накрая откри кафенето, което търсеше — врата отстрани на голям магазин за електроника, водеща към стълбище, което се изкачваше на първия етаж. Огромното помещение представляваше нещо като префасонирана галерия с високи тавани и огромни извити прозорци, които се взираха надолу към Кръга на Принца. Той откри леко раздърпано канапе пред един прозорец и поръча на сервитьорката тийнейджърка горещ шоколад с два шоколадови резена и лешникови кейкчета. Гледката, която се откриваше към Касъл Маунт, беше неповторима. На неколкостотин ярда на юг една от единичните релси се простираше над спокойната тъмна вода. По нея се носеше самотен сребрист вагон, понесъл късната смяна офис служители към работните им места.

— Внушителна гледка, а? — обади се някой над рамото му.

Адам погледна нагоре и видя Брадли Йохансон, застанал зад него с голяма чаша чай в ръка. Както винаги, високият мъж изглеждаше някак дистанциран от света около себе си. Може би донякъде заради елегантното му лице, което му придаваше много по-аристократичен вид от членовете на всяка Велика фамилия.

— Наслаждавам й се — каза спокойно Адам.

— Разбира си, по време на Марди Грас е дори по-добра — каза Брадли и седна на канапето до Адам. — Осветяват замъка с огромни холограмни прожектори за цяла седмица, а по време на церемонията на закриването правят истинско шоу с фойерверки над него.

— Ако някога ми отпуснеш нужното време, ще дойда да погледам.

— За това исках да те видя. — Брадли млъкна, когато сервитьорката донесе горещия шоколад на Адам, и й се усмихна победоносно. Тя му върна усмивката, преди да се отдалечи забързано към следващата маса.

Адам опита да сдържи раздразнението си, породено от безмълвната размяна, беше просто още едно напомняне за собствената му възраст.

— Ще ми дадеш отпуска? — попита той.

— Точно обратното, стари приятелю. Затова исках да се видим лично, за да те убедя колко важни ще са следващите няколко години. В крайна сметка ти не си… доживотен Пазител. Отдадеността ти на каузата винаги е била по-скоро финансово ориентирана. Искам да знам дали си готов да изпълняваш ролята си, когато нещата загрубеят сериозно.

— Да загрубеят? Онази кучка Майо почти ме хвана на ВИлейн.

— О, стига, Адам, дори не беше близо до теб. Ти я надхитри толкова красиво. И продължаваш да си по-хитър от нея, частите пристигат по график.

— Запази хвалебствията за буржоата. Не можеш да ме мотивираш по този начин.

— Много добре. В такъв случай ще продължиш ли да ни помагаш с услугите си и на каква цена?

— Какво точно искаш от мен?

— Настъпи моментът, към който се стремеше Звездния странник. Времето добрите мъже да начертаят линия в пясъка и да кажат: стига толкова.

— Няма да я преминете — промърмори Адам.

Брадли отпи от чая си и се усмихна.

— Може би в миналото. Тук и сега обаче знам какво трябва да се направи. И малка част от него ще е приятно.

— Революцията изяжда собствените си деца.

— Това не е революция, Адам, това е моят кръстоносен поход. Ще запратя този, който покварява човечеството, в дълбините на нощта отвъд ада, където дори Дяволът не смее да стъпи. И това ще е най-малкото, което заслужава. Ще отмъстя за себе си и за всички онези, които са били погълнати от злото на Звездния странник.

— Браво.

— Ти имаш своите вярвания и убеждения, Адам. Аз имам моите. Моля те, не им се присмивай, намирам го за неприятно. Това, което предлагам, е да пренесем бойните действия извън Далечината. Искам да се изправя директно срещу агентите на Звездния странник и интересите му във Федерацията. Така че ще бъдеш ли така добър да ми разкриеш колко ще струва сътрудничеството ти, ако това няма да те приближи твърде много до капиталистите.

— Пряка конфронтация? Искаш да поведа воините ти в битка?

— Да. Знаеш повече за тайните операции и процедурите по сигурност от всеки от нас. Това те прави безценен за мен, Адам. Нуждая се от теб заради това. Искам само да кажа, че без човешка раса няма да има социалистическо общество. Ще ми помогнеш ли?

Адам трябваше да признае пред себе си, че въпросът беше честен. Не и такъв, който би очаквал в приятно кафе, гледащо към спокойно езеро с приказен замък. Но къде тогава трябваше да бъде зададен подобен въпрос? „Какво точно искам от живота?“ За пореден път куражът му беше разклатен. Досега бе възприемал като принцип да не се подмладява, защото процедурата беше присъща на буржоата и господарите им плутократи. Обществото трябваше да е структурирано така, че да е достъпно за всички, независимо от обстоятелствата. Древната политическа мечта за всеобща справедливост и равенство, за истински социализъм. Въпреки активната му дейност за каузата, унищожението и насилието, които бе причинил на естаблишмънта, нищо не се бе променило. „Това обаче не значи, че не съм прав.“ Когато се сетеше за останалите, бивши приятели и другари, предали движението през десетилетията, напускайки или вършейки нещо още по-лошо, се убеждаваше какъв трябва да е курсът му. Въпреки дълбоко човешкото желание за вечен живот. Ако някой, толкова отдаден като него, се предадеше накрая, каква надежда изобщо можеше да съществува?

— Уморен съм, Брадли, наистина съм уморен. През целия си живот съм ставал свидетел как идеалите ми биват потъпквани от плутократите. Хванал съм се за изгубена кауза, защото не знам какво друго мога да направя. Осъзнаваш ли колко жалък ме прави това? Е, вече не искам да спасявам Федерацията. Опитвах се да го направя в продължение на петдесет години и не постигнах нищо. Не мога да продължа. Няма смисъл. Капитализмът или Звездния странник, не ми пука кой от тях ще довърши обществото ни. Свърших с това.

— Не, не си. Спри с опитите да се наместиш на по-удобна позиция за пазарлъци, Адам. Няма да гледаш безучастно отстрани как едно извънземно извършва геноцид над собствения ти вид. Ти си идеалист. Величествен недостатък, за който ти завиждам много. Кажи сега какво мога да ти предложа в замяна на безценните ти услуги?

— Не знам. Може би надежда?

— Много добре. — Брадли кимна към забележителния замък на върха на високата скала. Слънчевата светлина грееше върху изящните конични кулички, чиито полирани каменни стени блестяха в ярки бронзови и смарагдови нюанси. — Оригиналният замък в Единбург е бил седалището на шотландския национализъм. Символизирал е всичко за непреклонните вярващи. Въпреки всички промени и загуби, които те са претърпели, замъкът е останал здрав в центъра на столицата им. Чакали са поколения шотландската нация да се прероди истински след смъртта на прекрасния им Принц. Имало времена, когато каузата изглеждала непостижима, дори прокълната. Те извоювали независимостта си от Англия само за да я изгубят отново при формирането на Федерална Европа. Веднъж щом хората достигнали звездите обаче, истинската нация била преродена тук и на още два свята. Идеал, поддържан жив в мрака, може да процъфти, ако получи шанса си, независимо колко дълга е нощта. Не се отказвай от идеалите си, Адам, никога.

— Доста изтъркано е, без съмнение.

— Тогава опитай това. Виждал съм в какво се превръщат общества като нашето с прогреса. Крачил съм из световете им и съм се удивлявал със собствените си очи. Тази Федерация е просто преходен етап за вид като нашия. Дори твоят социализъм ще бъде захвърлен от истинската еволюция. Можем да се превърнем в нещо прекрасно, нещо специално. Имаме потенциала за това.

Адам го гледа неотклонно дълго време, искаше му се да може да проникне през тези енигматични очи и в съзнанието зад тях. Вярата на Брадли в себе си и каузата никога не бяха престанали да го удивляват. Имаше времена през последните тридесет години, когато му се искаше да отпише Брадли по същия начин, както го бе направил естаблишмънтът на Федерацията. Като нищо повече от поредния изтрещял конспиративен теоретик. Дребните детайли обаче бяха твърде много, за да ги отхвърли с насмешка. Превъзходните му разузнавателни източници като начало. Начинът, по който бяха организирани малките аспекти на федеративната политика, на пръв поглед несъгласувано с интересите на Великите фамилии и Междузвездните династии. На Адам му трябваше толкова малко, за да повярва на идеята за Звездния странник. Поне вече не я отхвърляше.

— Има нещо, което искам да знам, макар да се опасявам, че това може и да се окаже моя лична слабост.

— Ще бъда честен с теб, Адам. Дължа ти го.

— Къде отиваш, за да се подмладиш? Да не би да има някаква тайна нелегална клиника, за която не знам и която осигурява лечение на хора като нас?

— Не, Адам, няма нищо подобно. Използвам клиниката „Унстрон“ в Джарува. Доста е добра.

Адам направи пауза, докато е-кономът му извикваше междузвездното разписание на ТСП във виртуалното му зрение.

— Джарува някакъв град ли е?

— Не, планета е. ТСП затвори портала преди двеста и осемдесет години, след цивилна война между многобройни националистически фракции и местните радикални евангелисти. Единственото, което мразеха повече, беше Федерацията — извършиха някои доста неприятни неща преди Изолацията. Доста са се успокоили оттогава, за щастие. Построили са наново обществото си, всяка фракция разполага със собствен дом. Структурата е сходна със земната от средата на двадесети век. Опасявам се, че нито една от мининациите не е социалистическа.

— Разбирам — каза внимателно Адам. — Как стигаш дотам?

— Съществува път, който води дотам. Силфените вече не го ползват.

— Някак си знаех, че ще ми отговориш с нещо такова.

— Ще се радвам да те заведа там и да платя подмладяването, ако това е желанието ти.

— Нека да оставим възможността отворена, какво ще кажеш?

— Както желаеш. Предложението ми обаче е искрено и остава в сила.

— Иска ми се да вярвах като теб.

— Не си далеч от това, Адам. Наистина. Очаквам, че онова, което ще се случи през следващите няколко години, ще те убеди. Но пък така или иначе очаквам да убеди всички.

— Добре — каза Адам. Изпита чувство на почти пълно облекчение, след като взе решение. Много хора говореха за удовлетворението, което идва след признаването на поражение. Беше умерено изненадан да открие, че е истина. — В такъв случай какво искаш да направят Пазителите във Федерацията? Имай предвид, че няма да повторя случая с гара Абадан. Повече не се занимавам с насилствени политически действия.

— Скъпи приятелю, нито пък аз. Благодаря ти, че се съгласи. Знам, че противоречи на собствените ти цели. Не се отказвай от тях. Ти живееш, за да видиш социално справедлив свят.

— Както свещеникът ще види Рая.

Меката усмивка на Брадли беше заредена с разбиране и симпатия.

— Какво ще удариш първо? — попита Адам.

— Точно в момента „Втори шанс“ е основната ми цел. Част от задачата ти ще е да събереш екип, който да унищожи кораба.

— Глупости. Никога не можеш да унищожиш знанието. Дори да успеем да взривим „Втори шанс“, те ще построят още един и още един, и още един, докато най-накрая не завършат все някой. Знаят как да ги построят, значи ще го направят.

— За нещастие предполагам, че си прав. Унищожаването на „Втори шанс“ обаче ще бъде жесток удар по Звездния странник. Той искаше този кораб, нали знаеш.

— Знам. Получих съобщението от ловджийската стрелба. — Адам се загледа в Касъл Маунт за известно време. — Нали знаеш, замъците едно време са имали и друга цел, освен символизма. Държали са нашествениците надалеч и са пазили сигурността на кралството. Вече не строим замъци.

— Но се нуждаем от тях повече от когато и да било.

— Каква двойка сме само — каза Адам. — Оптимистът и песимистът.

— Кой от двамата си ти?

— Мисля, че знаеш.

 

 

Екипът му беше донякъде изненадан, когато Уилсън пристигна в офиса в около седем и половина сутринта. С ежедневните ръководни срещи, тренировъчни сесии, интервюта, инженерни прегледи, медийни доклади, едночасовото спортуване в салона и дузината други задачи в плана му през повечето вечери не си тръгваше преди девет. Обядваше на бюрото си, вместо да губи време и да се разкарва до чудесната столова на наземния етаж. Влиянието му започна да се усеща в целия проект по звездния кораб, а с него и ентусиазмът му. Процедурите бяха станали още по-стриктни по силата на непреклонни директиви. Политиката му беше ясна и ефективна. Комплексът беше заразен с гордост, която дърпаше екипите напред.

Всяка седмица Уилсън се срещаше с Найджъл Шелдън, за да направят ритуалната си инспекционна обиколка на „Втори шанс“. Пристигаха при портала и се оттласкваха към платформата за монтаж. И двамата сочеха като малки ученици и дърдореха за нови отсеци от огромния кораб.

Всички плазмени ракети вече бяха монтирани, заедно с турбопомпите и захранващите струйни помпи. В кухините по продължение на централната инженерна суперструктура на кораба бяха вкарани големи резервоари с работно тяло, тъмни сиви елипсоиди, чиято вътрешна структура представляваше кошерен лабиринт от миниатюрни алвеоли.

— Това е най-добрият дизайн на амортисьор — обясни Уилсън, докато двамата се плъзгаха по скелето за сглобки над централния цилиндър. — Алвеолите могат да изхвърлят съдържанието си навън без значение с какво ускорение маневрираме и докато продължаваме по инерция, ще задържат течностите в стабилно състояние. Само ако разполагахме с това на стария „Одисей“, щяхме да си спестим много проблеми от механично естество, но материалознанието е напреднало много оттогава.

Найджъл се задържа за едно от платформените скелета и се спря точно над яйцевиден резервоар, който беше нежно полаган на мястото си от роботизирани ръце. Монтажистите и отдалечените мобилни сензори жужаха около него като пчелички около царицата си.

— Защо не използваме водород? Мислех, че той дава най-добрия специфичен импулс за ракетно оттласкване.

— Когато става дума за химически реакции, в това няма съмнение. Плазмените ракети обаче работят с толкова мощни енергии, че разбиват работната си течност на субатомни частици. Нилинговите д-ями, които ще носим, изпомпват такава мощ в себе си, че плазмата става по-гореща от отходната маса на ядрен генератор. При подобна ефективност криогениката е загуба на време. Разбира се, в идеалния свят щяхме да използваме живак за течност за оттласкване, но дори тогава щяхме да имаме проблеми, да не споменавам цената и източниците, които щяха да ни трябват за необходимия ни обем. Затова се спряхме на изключително гъст хидровъглерод. Почти чист суров петрол, но химиците пренагодиха молекулярната структура, за да се запази течна при големи температурни амплитуди. Имайки предвид почти перфектната изолация, с която сме обгърнали резервоарите, термалната поддръжка, която трябва да осигурим за горивното, е минимална.

Найджъл погледна замислено към резервоара.

— Винаги съм мислил, че ракетите са съвсем проста работа.

— Принципът наистина е повече от прост, сложното са инженерните детайли. Даваме всичко от себе си, за да намалим тези трудности; модерните технологии ни позволяват да ползваме цели слоеве от помощни системи.

— Чух, че си свикал съвет по преразглеждане на дизайна.

— Да, последно одобрение на дизайна. Предпочитам този метод пред многобройните комитети, които си организирал. — Уилсън се пусна от скелето и се оттласна по продължение на звездния кораб към колелото с животоподдържащи системи. — Придава на проекта цялостна гледна точка по отношение на архитектурата.

— Няма да споря. Това вече е твоето представление.

Преминаха над секцията на колелото. Вътрешните палуби се виждаха ясно, подовите и стенните настилки бяха здраво закрепени за носещата структура. Можеха да различат добре вътрешния план на отсека.

— Трябва да започнем с монтирането на корпуса в края на следващия месец — каза Уилсън.

— Значи не изоставаме много.

— Не. Снабдил си ме с добър екип. А и неограниченото финансиране е от помощ.

— Всъщност не е неограничено и забелязах, че продължава да се покачва.

— Това беше неизбежно, но наистина се очакваше да се уталожи със спирането на работата по дизайна. Вече започнахме да извършваме няколко модификации на централния цилиндър, за да можем да си позволим неизвестното времетраене на мисията по наблюдение. Подобрените сензорни системи са в края на етапа на алфа-анализ, скоро трябва да са готови за изпитания. Вече разполагаме с инженерните макети на сателитите за далечно сондиране от класове три и четири. В момента се сглобяват на Висшия ангел от „Бейфос“ — капацитетът ни тук е изчерпан, а те са експертите в тази област. Повечето от сателитите за геопроучване на изследователското ти поделение са построени от тях.

— Разбира се. — Найджъл огледа още веднъж палубите, пригодени за екипажа, където атмосферния преобразувател вече беше поставен на мястото си, все още увит в сребристата си опаковка. — Мой човек, все още не мога да осъзная колко огромна е тази красавица. Човек би си помислил, че… не знам, можеше да сме построили нещо по-спретнато досега.

— Едноместен звезден кораб? — попита весело Уилсън. Той помаха с ръка към предната част на цилиндъра. — Ти помогна с дизайна на хипердвигателя. Притежавал съм къщи, които са по-малки от това чудовище.

— Да, да, знам. Трябва отново да прегледам базовите уравнения.

— Направи го, но ти казвам, че кораб с размерите на кола никога няма да го бъде. Когато тръгвам да изследвам непознатото, искам нещо голямо и мощно около себе си.

— О, мой човек, Фройд с удоволствие би експериментирал цял ден с теб. Така, как върви подборката на екипажа?

— О, Господи — сепна се Уилсън. — Кандидатите за работния екипаж са сведени до малка група. Разполагаме с двеста и двадесет души, които ще започнат втора фаза на тренировки следващата седмица. Ще подберем окончателните петдесетима месец преди излитането. Научният екип обаче е по-трудна работа. Засега сме одобрили седемдесет, офисът на Оскар се опитва да пресее останалата част от молбите. Това, което отнема толкова много време, са интервютата. Федерацията разполага с огромен брой висококвалифицирани хора, а ние трябва да ги подложим до един на оценка и психопрофилиране. Иска ми се да разполагам с банка от около триста кандидати, от които да избирам.

— Аха. — Найджъл се спря над ръба на животоподдържащото колело и се загледа в робота-конструктор, който прикрепяше палубен панел на мястото му. — Замислял ли си се да вземеш доктор Боуз със себе си?

— Боуз? О, астрономът, който регистрира забулването? Мисля, че Оскар спомена за кандидатстването му. Определено разполага с много спонсори. Искаш ли да проверя дали е преминал през пресяването?

— Не, няма нужда. Работата е там, че офисът ми е затрупан със запитвания относно него, както и този на вицепрезидента.

За миг Уилсън си помисли, че има предвид вицепрезидента на ТСП.

— Имаш предвид Илейн Дой?

— Да. Малко е неловко. Всеки път, когато медиите искат коментар относно забулването, се обръщат към Боуз, което е разбираемо. Проблемът идва оттам, че той си сътрудничи с тях. С всички тях. Нямам си представа кога спи този тип. Както и да е, въпросът е, че за обществото той е фигурата, асоциирана най-силно с проекта. Позиция, от която Боуз се възползва по идеален начин.

— Почакай малко, да не искаш да кажеш, че трябва да го взема?

— Искам да кажа, че ако планираш да вземеш астроном, има и по-лоши избори. За неизвестен професор от забутана планета определено се саморекламира като истински експерт.

— Ще кажа на Оскар да прегледа досието, ако това те притеснява.

— Добре. Надявам се няма да има предубеждения спрямо възрастта в процеса на селекция.

— Какво?

— Ами, професорът е, ъъъ, доста по-близо до времето си за подмладяване, отколкото ти или аз… или всеки друг, когото би имал предвид. Това е.

— О, Боже.

 

 

Плантацията, в която живееше Тара Дженифър Шахийф, се намираше от другата страна на планините, които се издигаха в северните квартали на Дарклейк Сити. Дори при наличието на модерната магистрала, която минаваше през тях, на Паула и детектив Хоше Фин им отне три часа път с кола, за да стигнат дотам. Те отбиха на кръстовището в началото на обширна равнина. Колата заизвива през лъкатушещия местен път. Склоновете от всяка страна бяха плътно засети с кафе и сякаш за всяка редица отговаряше агроробот от някакъв вид, който се придвижваше на колелата си и се грижеше за зелените растения.

Най-накрая колата стигна до плантацията и широкия вход с порта и бяла каменна арка. Черешови дървета ограждаха от двете му страни автомобилната алея, която водеше до ниска бяла къща с яркочервен покрив от глинени плочки.

— Съвсем традиционно — коментира Паула.

Хоше погледна към арката.

— Ще откриеш много такива на този свят. Имаме склонност да идеализираме миналото. Голяма част от първите заселници са били успели хора още преди да пристигнат и духът им все още е жив. Планетата ни е извлякла доста ползи от това.

— Ако нещо работи, не се опитвай да го поправяш.

— Да. — С нищо не показа, че е уловил каквато и да е ирония.

Колата спря върху чакъла пред главната врата на къщата. Паула излезе навън и огледа огромните симетрично подредени градини. Голямата морава и палисадата от дървета бяха погълнали много време и усилия.

Тара Дженифър Шахийф стоеше пред двойната врата от акмово дърво под портала. Съпругът й, Матю деСавоел, стоеше до нея. Ръката му бе обгърнала покровителствено раменете й. Паула забеляза, че беше с няколко десетилетия по-възрастен от нея. Гъстата му черна коса посребряваше, коремът му бе започнал да се отпуска.

Колата се отправи към местата за паркиране. Паула тръгна напред.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим — каза тя.

— За нищо — каза Тара с нервна усмивка и кимна напрегнато на детектив Фин. — Здравейте отново.

— Надявам се, че това няма да е твърде разстройващо — каза Матю деСавоел. — Жена ми вече преодоля изпитанието по съживяването си.

— Всичко е наред, Матю — каза Тара и го потупа по ръката.

— Не съм тръгнала да правя живота на всички по-труден просто така, нарочно — каза Паула. — Именно семейството на жена ви е поискало разследването да бъде продължено.

Матю деСавоел изсумтя недоволно и отвори предната врата.

— Мисля, че ни трябва присъствието на адвокат — каза той, докато минаваше през хладната приемна зала.

— Това е ваше право — каза неутрално Паула. Ако деСавоел си въобразяваше, че жена му е напълно възстановена, се заблуждаваше жестоко. Никой нормален човек, изживял три живота, не се държеше толкова нервно като Тара. Опитът бе показал на Паула, че на всеки убит, по случайност или не, му трябва поне едно подмладяване след съживяването, за да се отърси от психологическата травма.

Въведоха ги в огромен салон с под от каменни плочи. Величествена камина изпълваше една от стените. В средата й, зад истинска решетка, имаше цепеници. По стените висяха разнообразни ловни трофеи, заедно с препарираните глави на извънземни животни, чиито зъби и нокти бяха оголени, явно за да изглеждат като жестоки зверове.

— Ваши ли са? — попита Хоше.

— Убил съм всяко едно от тях — каза гордо Матю деСавоел. — Сред хълмовете все още се намират много враждебни диви животни.

— Никога не съм виждал толкова голям горал — каза Хоше, застанал под една от главите.

— Не знаех, че в Дъбов лес съществува оръжейна и ловна култура — каза Паула.

— Не и в градовете — каза деСавоел. — Смятат онези от нас, които се грижат за земята, за диваци, които го правят само заради спорта. Никой от тях не живее тук, никой не осъзнава каква опасност представляват горалите и видите, ако се приближат до човешките селища. Има няколко политически кампании с цел да се забрани на земевладелците да стрелят извън култивирани земи, все едно на горалите им пука за това. Точно заради тази репресивна гадост избягах тук.

— Значи на тази планета е лесно да се сдобиеш с пушка?

— Изобщо не е така — каза Тара и демонстративно се пльосна на един от широките дивани. — Няма да повярвате колко трудно е да се сдобиеш с разрешително, дори за ловна пушка.

Паула седна срещу нея.

— Вие имали ли сте някога разрешително?

— Не. — Тара поклати главата си и се усмихна леко на някаква шега, известна само на нея. Извади цигара от табакерата си и я притисна към запалката на дъното й. Разнесе се приятният ментов аромат на висококачествена домашно отгледана „Мери Джейн“. — Имате ли нещо против? Помага ми да се отпусна.

Хоше Фин се намръщи, но не каза нищо.

— Някога притежавали ли сте оръжие? — попита Паула.

Тара се засмя.

— Не. А ако съм, не съм запазила спомените. Не мисля, че бих го направила. Оръжията нямат място в цивилизованото общество.

— Похвална гледна точка — каза Паула. Чудеше се дали Тара наистина беше толкова изтънчена, или това просто бе нещо, в което се бе самоубедила след смъртта си. Но пък повечето граждани предпочитаха да си затворят очите пред факта колко лесно е да се намери оръжие. — Бих искала да поговорим за Уайоби Котал.

— Разбира се. Но, както казах на детектив Фин последния път, пазя само няколко седмици спомени за него.

— Имали сте връзка.

Тара пое дълбоко от цигарата и издиша бавно.

— Определено. Господи, какво тяло имаше това хлапе. Не мисля, че някога ще забравя това.

— Значи бракът ви с Мортън е бил приключил.

— Не, всъщност не. Все още се разбирахме добре, въпреки че вече не беше особено вълнуващо. Сигурно знаете как е. — В гласа й се усещаше присмехулна нотка.

— Имахте ли други връзки?

— Няколко. Както казах, виждах накъде бяха тръгнали нещата с Мортън. Компанията ни се справяше добре, отнемаше все повече от времето му. Такива са мъжете, винаги се вманиачават по грешните неща в живота. Някои мъже. — Тя протегна отпуснатата си ръка към деСавоел, който целуна сластно кокалчетата на пръстите й.

— Мортън знаеше ли за другите мъже?

— Вероятно. Но аз го уважавах; никога не съм се перчила с тях и никога не сме се карали заради който и да е от тях.

— Мортън имаше ли оръжие?

— О, това е абсурдно. Бракът ни беше хубав.

— Бил е към края си.

— Разведохме се. Случва се. Всъщност неизбежно е, когато живееш толкова дълго.

— Той имаше ли оръжие?

— Не.

— Добре. Защо бихте избрали Тампико?

— Това е мястото, откъдето съм подала молбата за развод, нали? Ами не знам. За първи път чух за него непосредствено след съживяването ми, когато следователите от застрахователната компания ме разпитваха какво е станало. Преди това изобщо не знаех, че мястото съществува.

— С Котал сте купили билети дотам. Напуснали сте четири дни след последното ви депозиране на спомени в сейфа на клиника „Кирова“. Защо сте избягали с него?

— Не знам. Спомням си как се запознах с него. Беше на парти, след това се виждахме просто заради секса, наистина. Беше забавен, ентусиазиран, каквито са само живеещите първи живот. Насладих му се, но винаги ми е било трудно да повярвам, че съм се отказала от живота си заради него. С Мортън си живеехме добре тук.

— Не сте били единствената жена, с която се е виждал Котал.

— Наистина ли? Не съм изненадана. Той беше великолепен.

— Не го ли ревнувате?

— Може би съм леко подразнена, но нищо повече.

— Уайоби имаше ли оръжие?

— О… — Тя се обърна умолително към съпруга си. — Моля те.

— Хайде, главен следовател — каза надуто деСавоел. — Няма нужда да тръгвате по този път. Уайоби Котал също е бил убит.

— Наистина ли? Не намерихме тяло. Всъщност не намерихме и тялото на жена ви.

— Ако бях жива, щях да се появя, за да се подложа на подмладяване — каза остро Тара. — И ще съм ви благодарна, ако не засягате отново тази рана.

— Разбирам. Но трябва да проучим всяка възможност.

— Само че не толкова натрапчиво, когато има вероятност да причини толкова неприятности — заяви раздразнено деСавоел. — За жена ми не е приятно да събужда тези призраци, след като се е възстановила от терминална телесна загуба.

— Затова съм тук — каза Паула. — За да сме сигурни, че това няма да се случи отново.

— Отново? — Тара повиши стреснато глас и загаси цигарата си. — Мислите, че ще бъда убита отново?

— Нямах предвид това. Ще бъде изключително необичайно убиецът да ви нападне повторно. А и вие сте жива вече от двадесет години. Моля ви, не се притеснявайте относно тази възможност. Така, Уайоби имаше ли оръжие?

— Не. Не и доколкото си спомням.

— Споменахте други връзки. Виждахте ли се с някой друг по същото време, по което бяхте с Котал.

— Не. Уайоби ми беше повече от достатъчен.

— Ами някакви врагове, ваши или на Котал?

— Предполагам, че съм се карала с много хора, случва се за стотина години, но не мога да се сетя за спор или вражда, които биха причинили смъртта ми. А що се отнася до Уайоби, никой на тази възраст няма врагове, не и такива, които убиват.

— Другата му любовница може да е била ядосана?

— Възможно е. — Тара потръпна. — Никога не съм я срещала. Мислите ли, че се е случило това?

— Всъщност не. Ако вие или Уайоби сте били убити, със сигурност не е било престъпление, извършено от страст, или поне не и импулсивно убийство. Все още не знаем къде и кога се е случило. За да се замаскират толкова добре следите, се иска сериозно планиране и подготовка. Освен билета ви няма друго реално доказателство, че някога сте били на Тампико.

— Разводът — каза деСавоел. — Молбата е била подадена на Тампико. Всички неща на Тара са били изпратени там.

— Молбата е била депозирана в правна фирма — „Брохер и сътрудници“ на Тампико. Била е чиста трансакция на информация. На теория е могла да бъде изпратена от всяка точка на унисферата. Що се отнася до вещите ви, Тара, те са били изпратени до склад за съхранение на Тампико за няколко седмици, след това са били преместени според нарежданията ви в частно превозно средство. Следователите на застрахователната компания не са успели да ги проследят. Това, което намирам за интересно, е схемата ви за съхранение на спомени. Нямате такава освен в клиника „Кирова“, нито на Тампико, нито на която и да е планета във Федерацията. Следователите не са открили, макар че моята дирекция ще започне повторна проверка. А би трябвало да сте направили втора; всеки разполага със сейф за съхранение, който се обновява именно с тази цел — съживяване. Билетът, вещите ви, разводът ви, всичко сочи, че сте се установили на Тампико. За мен обаче липсата на схема за съхранение на спомените поставя целия този епизод под въпрос.

— Но защо? — попита Тара. — Какъв би бил смисълът някой да убие мен и Уайоби? Какво сме направили?

— Не знам. Последният път, когато са ви видели жива, е било по време на обяд с Карълайн Търнър в морския ресторант „Изгряваща луна“. Ако нещо не е било наред, не сте споделили с нея. Всъщност тя каза, че сте изглеждали напълно нормално.

— Карълайн ми беше добра приятелка, спомням си. Може и да съм й казала за Уайоби.

— Тя каза, че не сте и определено не сте споменали нищо относно намерението ви да напуснете Мортън, за да избягате с Уайоби. В такъв случай, ако изведнъж не сте полудели и сте потеглили с него, трябва да приемем, че сте се забъркали в някакво престъпно деяние.

— Но аз не бих!

Паула предупредително вдигна пръст.

— Не е задължително да е имало умисъл. Логичното обяснение би било инцидент, нещо, което не е трябвало да виждате или откривате, заради което са ви убили. Проблемът с тази теория е с мястото на убийството. Ако е било тук, разполагаме с много малък отрязък от време, който да разследваме. Мортън го е нямало у вас в продължение на два дни и по програма е трябвало да остане на конференцията си още четири. Той казва, че сте престанали да отговаряте на обажданията му два дни след обяда ви с Карълайн, деня на закупуване на билетите ви за Тампико. Последният ви депозит на спомени в сейфа на клиника „Кирова“ е бил в деня, в който Мортън е тръгнал. Значи е имало максимум четири дни, през които това е могло да ви се случи. Вярвам, че можем спокойно да отхвърлим двата дни преди обяда, което ни оставя само с два дни, четиридесет и осем часа. Убийството трябва да е станало тогава.

— В полицейските записи за целия месец не фигурира някакво сериозно престъпление — каза Хоше. — Всъщност била е доста спокойна година.

— Значи са били добри, умни престъпници — каза Паула. — Никога не сте ги заловили и единствената улика е това студено убийство. Това не ни оставя много възможности, за които да се заловим. Трябва да отбележа, че ако Шахийф и Котал са се натъкнали на нещо лошо, шансовете да установим какво точно е станало са малки. Това ни оставя Тампико. Пристигнали сте и сте се натъкнали на нещо, непредназначено за очите ви. Предполагаемите престъпници от Тампико са поддържали илюзията, че сте живи, като са прибрали вещите ви и са подали молбата за развод. Това би обяснило липсата на запис на спомените.

— Какви точно престъпници? — попита Тара разтреперано. — С какво биха се занимавали, че да убият мен и Уайоби?

— Това е само теория — отговори й бързо Паула. — Изпитвам трудности с приемането на мащабни престъпни конспирации, вероятността е изключително малка, не че можем да си позволим да не й обърнем внимание. Но неправдоподобността на теорията ни поставя в затруднение. Ако не беше това и личният ви живот, който изглежда съвършено изряден, какво тогава се е случило?

Тара отвори нервно табакерата си и запали нова цигара.

— Вие сте детективът, всеки знае това. — Ръцете й се тресяха, докато всмукваше от цигарата. Матю деСавоел я държеше здраво и гледаше свирепо Паула.

— Получихте ли достатъчно? — тросна се той.

— Засега — каза спокойно тя.

— Разрешете случая — обади се Тара, докато Паула и Хоше ставаха да си тръгват. — Моля ви, трябва да знам. Всичко, което казахте… Не е било някакъв изчанчен инцидент, нали? Повтарям си това от двадесет години. Казвах на всички, че съм била обладана от романтичен импулс и съм избягала с Уайоби, защото, ако твърдиш нещо и продължаваш да го повтаряш, то се превръща в реалност. Все едно си измислях липсващите спомени. Но знаех, наистина знаех, че не се е случило по този начин.

— Ще направя каквото мога — каза Паула.

— Накъде сега? — попита Хоше, докато колата се отдалечаваше от голямата изолирана къща и плантацията.

— При бившия съпруг, Мортън.

Той я погледна крадешком.

— Имаш ли някаква идея какво е станало?

— Не е било инцидент. Вярвам на Тара. Била е твърде разумна, за да избяга с Уайоби. Той вече й е дал всичко, което е искала от връзката им. Това означава, че историята с Тампико е сбъркана. Била е нагласена като алиби.

— Била е разумна?

— Видя каква беше днес.

— Да. Това имаш предвид под разследване на хора, нали?

— Разбира се. — Тя обърна глава и се загледа през прозорците на колата. Не виждаше нищо освен неясните очертания на големите рошави тръстикови дървета, засадени като преграда между вятъра и спретнатите храсти на плантацията. — Хората са тези, които извършват престъпленията, затова и там ще намериш мотивацията — у тях.

Беше толкова инстинктивна и очевидна мисъл, че дори не се замисли, преди да я изрече.

Родителите й, или по-скоро двойката, която бе смятала за свои родители по време на детството си, искрено бяха вярвали, че инстинктът може да бъде умъртвен при раждането. Старото противопоставяне между природа и култура. Развоят на точно тази ултрамодерна глава от спора беше нещо, което те жадуваха да използват, за да докажат на цялата Федерация, че културата може да спечели, че няма предопределена съдба. Най-вече такава като тази, която създателите на Паула планираха за нея.

Планетата на раждането й се наричаше Хъксли Хейвън, въпреки че на останалите светове на Федерацията я наричаха подигравателно Кошера. Беше открита през 2102-ра, финансирана и заселена от Фондацията за изследване на човешката структура, странен сбор от генетици-изследователи и социополитически теоретици-интелектуалци. Те били нетърпеливи да изследват генетичните параметри за психоневрологично профилиране, след като ограниченията на Земята вече не важали. Вярвали, че е възможно да създадат идеално стабилно общество, придържайки се към фразата „всеки за себе си“ до степен, която останалата част от човечеството намирала за твърде плашеща. Много от англосаксонските презимена произхождаха от професии: шивач, покривджия, земеделец… Целта на фондацията била да закрепи здраво тази връзка и да я направи неразрушима, определена от ДНК-то на индивида. Разбира се, професиите не можеха да бъдат директно програмирани. Психоневрологичното профилиране само придаваше склонност на човек към вече избраната му професия, а по-простите физиологични модификации допълваха тази черта. Докторите щяха да бъдат дарени със сръчни пръсти и острота на зрението, а земеделските стопани и строителите — с едра и силна физика. По този начин методът щеше да бъде приложен към цялата човешка дейност. Чертите биваха подреждани на групи и фиксирани, за да се предотврати генетично изместване. Доколкото зависеше от тях, никога нямаше да съществуват смесени профили. Фондацията внимателно отбягваше думата „чист“ в медийните си изявления.

Като цяло Федерацията беше отвратена от идеята още от самото й зачеване. Хъксли Хейвън се превърна в нещо близко до държава парий. Дори в Сената бяха повдигнати призиви за военна/полицейска намеса, което противоречеше на конституцията на организацията — Федерацията бе основана, за да гарантира индивидуалната свобода на планетите в глобалната правна система. В крайна сметка Фондацията успя да просъществува, понеже юридически планетата беше независима и свободна.

След като няколко големи и стабилно финансирани частни съдебни дела срещу Фондацията завършиха с неуспех, дойде ред на ТСП да се изправи срещу стена от медиен натиск да затвори портала към планетата. Найджъл Шелдън трябваше да отстоява колебливо позицията си да го запази отворен — ако затвореха един портал заради активистка кампания, това щеше да направи всички портали уязвими за прищевките на хора, които не са съгласни с културата, религията или политиката на дадена планета. Кошерът остана свързан с Федерацията, въпреки че никога не допринесе истински за общата икономическа и финансова структура. Тихо и със завидна научна находчивост, Фондацията продължи изграждането на своето уникално общество.

Някои хора никога не приеха поражението в съдебните дела или „правото“ на Фондацията да преследва целите си. Доводите им бяха, че в случая връх трябва да вземе по-висшето човешко право. Според тях налице беше цяла планета с генетично модифицирани роби, които чакат да бъдат освободени.

Ако терминът екстремни либерали можеше да бъде приложен към някого, това бяха Маркус и Ребека Редхаунд. Родени сред завидните богатства на великите земни фамилии, те бяха щастливи да допринесат както финансово, така и с активно участие за каузата. Заедно с малка, също толкова отдадена клика, те планираха удар срещу Кошера. Бяха убедени, че това ще демонстрира на останалата част от Федерацията, че Фондацията е сбъркана, не само в политиката, но и в науката си.

След месеци тайно планиране и подготовка девет от богатите градски чеда-командоси нахлуха в едно от родилните отделения на Фондацията в столицата на Кошера, Фордсвил. Успяха да откраднат седем новородени бебета и да ги пренесат до планетарната гара на ТСП, преди да бъде вдигната тревога. Три от тях бяха незабавно проследени от Междузвездната дирекция за тежки престъпления и пеленачетата бяха върнати в яслите им на Хъксли Хейвън. Групата преди всичко желаела публичност, въпреки че общественото мнение не се обърна изцяло в тяхна полза. Кражбата на бебета по някакъв начин охлади симпатията на хората.

Четирима от кликата бяха арестувани при проследяването на бебетата. След това Дирекцията за тежки престъпления даде начало на най-голямото преследване, провеждано някога от Федерацията, за да открие четирите липсващи бебета, едно момче и три момичета. Отне им още петнадесет месеца усърдна детективска работа от страна на десетима главни следователи, подпомагани от СИ, за да установят, че откраднатото момче се намира в град на тогава граничната планета Ферара. Пет месеца по-късно две от момичетата бяха върнати от ЕденБург. Последното дете и останалите двама членове на кликата се оказаха по-трудно уловими.

С параноя, каквато само истински отдадени хора могат да постигнат, Маркус и Ребека прекарали над две години в изкусна подготовка на кражбата, нещо, което бяха запазили в тайна от останалата част от групата. Първата част от прикритието им се състояла в това да си родят собствено дете. Койа щеше да бъде сестра на кошерното бебе. Щеше да осигури нормален поведенчески модел за психоневрологично профилираното дете; а и младо семейство с близнаци щеше да привлича по-малко внимание. Планът беше добър. Маркус и Ребека бяха купили къща на Мариндра в малък земеделски град, където установиха дребен пазарен градинарски бизнес. Беше приятно място за живот със здрав общностен дух. Децата се приспособиха добре с израстването си. Полуфилипинските черти на Паула изглеждаха леко абсурдно, при положение че и родителите й, и „близначката“ Койа имаха ясно изразен средиземноморски вид. Обясниха странността с генетична модификация, целяща да извади на показ далечното азиатско наследство на Ребека и по този начин да почете древния й етнически произход. Дотогава случаят с последното липсващо кошерно бебе беше отдавна забравен от обществото — чертите на Паула никога не предизвикаха съмнение.

Като дете не беше твърде различна от сестра си. Играеха си заедно, влудяваха родителите си, обичаха кученцето, което Маркус им купи, плуваха с удоволствие и се справяха добре в училище. Чак с навлизането в тийнейджърските години Паула започна явно да се различава от Койа. Правеше каквото й кажеха родителите й, не спореше с тях и се държеше настрана от всички проблеми, които можеха да възникнат в малкото им селско общество. Всички говореха в какво хубаво момиче се превръща, не като половината от тийнейджърите в града, които бяха просто ужасни — сигурен знак за предстоящия колапс на обществото. Тя се отнасяше към момчетата със същата смесица от презрение и очарование като връстничките си. Започна да излиза на срещи, изстрада болката и унижението да я зарежат, а след това чевръсто си отмъсти на следващите си двама приятели, като ги разкара набързо. Откри друго момче, което хареса, и излизаше сериозно с него пет месеца. В спортовете се справяше по-скоро добре, вместо да изпъква с невероятни умения. В училище блестеше в езиците и историята. Както отбелязаха учителите й, притежаваше невероятна памет и мания да проследява и най-дребните факти, свързани с предметите й. Тестовете за пригодност показаха, че от нея ще излезе отличен психолог.

На шестнадесетия рожден ден на щастливата им, нормална осиновена дъщеря Маркус и Ребека разбраха, че са успели. Бяха отгледали дете от Кошера с любов в естествена среда и от него бе израснало щастливо и напълно нормално човешко същество. Каквото бе постигнато с един, можеше да бъде постигнато с всички. Хватката на Фондацията над потиснатото население можеше да бъде освободена, методът им на контрол беше несъвършен. Нормалното поведение и човешката чест в крайна сметка триумфираха.

Два дни по-късно по време на един прекрасен летен следобед те изведоха Паула навън в градината и й разказаха за истинския й произход. Дори й показаха смутено старите медийни записи за кражбата и последвалото преследване.

Това, което Фондацията по онова време още не беше разкрила, беше природата на психоневрологичното профилиране, приложено на задигнатите бебета. Останалите до едно бяха съвсем стандартни за Хъксли Хейвън: държавни работници, инженери, счетоводители, дори един архивист. Паула обаче, дали заради късмет или съдба, беше уникално изключение. Престъпленията на Хъксли Хейвън бяха изключително редки, тъй като гражданите бяха създадени, за да бъдат доволни от работата и живота си. Дори Фондацията обаче не претендираше, че може да изгради идеалното общество. Всички човешки цивилизации се нуждаеха от полицейска сила. На Хъксли Хейвън фактът, че на всеки десет хиляди души се падаше по един правозащитник, беше национална гордост. Паула беше един от тези хора.

Два часа след радостното си признание Маркус и Ребека бяха задържани. Предаде ги Паула. Нямаше избор. Способността да различава правилното от грешното беше сърцевината на самоличността й, самата й душа.

Последното липсващо кошерно бебе се превърна в най-голямата медийна история, появявала се в унисферата за цяло десетилетие, и направи Паула звезда. Млада, красива и плашещо непокварима — тя беше всичко, което едно шестнадесетгодишно момиче не трябва да бъде.

Благодарение на безмилостните показания на Паула Маркус и Ребека бяха осъдени на тридесет и две години прекъсване на живота, губейки по този начин два пъти повече време от продължителността на престъплението, обичайното наказание за убийци. Предаването на процеса по унисферата позволи на една четвърт от човешката раса да наблюдава с тих интерес как Койа се срива психически и пищи истерично на съдията, преди да започне да моли доведената си сестра да оттегли обвинението. Единственият отговор на Паула, тих съжалителен поглед към хлипащото момиче, накара една четвърт от човечеството да потръпне.

След процеса Паула се върна на Хъксли Хейвън, дома, който никога не бе познавала, за да открие истинското си име и да преживее смущаващото запознанство с останалите откраднати деца, с които нямаше нищо общо. Тя принадлежеше на онзи свят дори по-малко, отколкото на Мариндра. Модерното федеративно образование я поставяше изцяло извън нормата, що се отнасяше до Хъксли Хейвън. В Кошера не разполагаха с напреднала технология, новото конформистко общество бе структурирано така, че не машините, а хората да вършат цялата работа. Заради опита си с домашни роботи и пълния достъп до информацията в унисферата Паула сметна подобно отхвърляне за глупаво и провинциалистко. Това беше единственият успех на Маркус и Ребека в опита им да оформят мислите й, макар че по това време телата им вече бяха поставени в безопасна кома в хибернационните утроби на Дирекцията по справедливостта, без възможност да го разберат.

Извън фокуса на общественото внимание, Паула напусна Хъксли Хейвън към Земята, където постъпи в Междузвездната дирекция за тежки престъпления. По онова време нямаше представа колко нависоко в политическата хранителна верига бе стигнала молбата й, преди да получи одобрение. И все пак тя получи работата и се превърна в най-добрия служител, който Дирекцията бе имала — въпреки злополучната слава на случая от 2243, който все още не бе разрешила.

 

 

Мортън живееше в апартамента на върха на петдесететажния небостъргач зад Лабук Марина в Дарклейк Сити. Всъщност доста близо до мястото на последния обяд на Карълайн Търнър и Тара. Паула отбеляза съвпадението, докато колата ги караше покрай брега. Паркираха в подземния гараж на небостъргача и взеха експресния асансьор за най-горния етаж. Мортън ги чакаше във вестибюла, когато вратите се отвориха. Бяха минали три години от подмладяването му, беше висок, красив млад мъж, чиято гъста кестенява коса бе вързана на дълга конска опашка. Носеше модно скроена хавайска риза в кехлибарено и пауновосиньо и скъпи ръчно ушити ленени домашни панталони. Изглеждаше добре и очевидно беше наясно с това. Младежкото му лице се усмихна широко, когато се ръкува с тях и ги посрещна.

— Радвам се, че се съгласихте да ни видите — каза Паула. Беше ранна вечер местно време, само няколко часа напред от парижкото.

— Най-малкото, което можех да направя. — Мортън ги въведе вътре през изящна двойна врата. Апартаментът му вероятно се простираше на по-голяма площ от тази на плантацията, в която бившата му съпруга понастоящем живееше. Влязоха в грамадна всекидневна на два етажа с прозрачна стена. Беше шест и тридесет, медночервеното слънце вече се бе изравнило с върха на небостъргача и богатата омара на светлината му блестеше право в апартамента. Щедра тапицерия и скъпи произведения на изкуството блещукаха в прекрасни здрачни цветове, попивайки слънчевите лъчи. От другата страна на широките стъклени врати имаше огромна градина на покрива, половината от която бе заета от плувен басейн. Отвъд перилата от неръждаема стомана, които ограждаха градината се откриваше невероятна гледка към града и езерото.

Тримата се настаниха в пищните канапета в къта за разговори пред стъклената стена. Мортън нареди на стената да стане непрозрачна, като по този начин до голяма степен се отърваха от зноя. Паула видя някой в басейна, младо момиче, което покриваше дължини с мощни небрежни загребвания. Тя нареди на е-конома си да й представи досието на Мортън. Нямаше регистриран брак, но местните медийни клюки го свързваха с поредица от момичета след последното му подмладяване. Настоящата му любовница беше Мелани Рескорай — деветнадесетгодишна, в първия си живот, член на националния отбор по гмуркане на Дъбов лес. Родителите на Мелани, според хрониката, възразяваха остро срещу връзката. В отговор на това Мелани просто се бе изнесла от семейния дом в апартамента на Мортън.

— Нещо за пиене? — попита той. Икономът се появи до канапето, облечен в черни дрехи в античен стил. Паула се загледа умерено изненадана — истински човешки слуга, а не робот.

— Не, благодаря — каза тя. Хоше поклати глава.

— Аз ще пийна от искрящия джин, благодаря ти — каза Мортън. — Работните часове приключиха все пак.

— Да, сър. — Икономът се поклони дискретно и се насочи към огледалния шкаф с питиета.

— Разбрах, че вие сте уведомили полицията за тази ситуация — каза Паула.

— Точно така. — Мортън се облегна лежерно на кожените възглавници. — Помислих си, че е доста странно Котал да бъде съживяван след Тара. Наведе ме на мисълта, че са умрели по едно и също време, което си е съмнително, особено след като никой не откри как е умряла тя. Всъщност съм изненадан, че никой друг не направи връзката.

Учтивата му усмивка се насочи към Хоше.

— Различни застрахователни компании, различни клиники — оправда се Хоше. — Сигурен съм, че Уайоби щеше да повдигне въпроса пред отделението, когато попиташе за мис Шахийф.

— Разбира се.

— Значи името ви е познато? — каза Паула.

— Да. Бог знае защо не редактирах тези лайна от спомените си по време на последните две подмладявания. Нещо подсъзнателно предполагам. Човек се учи от опита си, умният човек не го изхвърля.

— Беше ли разводът с Тара болезнен?

— Това, че ме напусна, ми дойде като шок. Просто не осъзнавах, че ще се случи. Имам предвид, като се върна назад, бях много зает в компанията ни, двамата се виждахме рядко, предполагам, че е било неизбежно. Но да ми го съобщи по този начин, без предупреждение, това не беше Тара. Не и Тара, която познавах, във всеки случай. Преодолях го по същия начин, по който го правят много други мъже — чуках всяка фуста, която видех, и се затрупах с работа. След това формалният развод вече не ме засягаше, беше просто сертифициран подпис върху документ.

— И нямаше никакъв намек, че ще ви напусне?

— По дяволите, не. Когато се върнах от работа, бях загрижен за нея. Имам предвид, че не отговаряше на обажданията ми в продължение на два дни. Реших, че ми е ядосана, задето прекарвам толкова време надалеч от дома. Щом се прибрах, беше оголила целия апартамент, всички нейни вещи ги нямаше. Доста сериозен шибан намек, а?

Икономът се върна с пенливия джин в кристална чаша и го сложи на масата до Мортън.

— Това ли ще е всичко, сър?

— Засега. — Мортън го отпрати с махване на ръка.

— Имаше ли съобщение? — попита Паула.

— Нищо. Първият и последният път, когато чух нещо за нея, беше при пристигането на документа за развод две седмици по-късно.

— Това е било осъществено от юридическа фирма. Значи изобщо не сте имали контакт с Тара?

— Не. Не и след като си тръгна.

— Откъде знаехте името на Уайоби Котал?

— Фигурираше в документите по развода.

— Тара го е вписала?

— Да. Той бил липсващият елемент в брака ни.

— Бих желала копие, моля.

— Разбира се. — Мортън нареди на иконома да направи копие за Паула.

— Трябва да ви попитам, спечелихте ли от развода?

Мортън се засмя с неподправено забавление.

— Разбира се, отървах се от нея.

Той отпи от пенливия джин все така ухилен.

— Нямах точно това предвид.

— Да, да, знам. — Мортън сключи ръце зад главата си и се вгледа в тавана. — Да видим. Не особено. И двамата излязохме от брака финансово осигурени. Беше част от предбрачния ни договор, всичко да бъде разделено петдесет на петдесет. Беше достатъчно честно. Тара беше по-богата от мен по онова време, вложи по-голям процент от първоначалния капитал на компанията. Това не беше тайна. Аз обаче бях този, който я управляваше и благодарение на когото всичко работеше. Когато се разведохме, дяловете ни бяха разделени стриктно в съгласие с договора. И двамата получихме по половина.

— Колко пари вложи тя?

— Отношението беше шейсет и пет към тридесет и пет процента. Не и такова, заради което бих убил.

— Сигурна съм. В такъв случай кой запази компанията?

— Може да се каже, че аз все още я управлявам. В момента „АкваСтейт“ е един от филиалите ни.

Паула се консултира с досието.

— Разбирам. Сега вие сте председател на „Гансу Кънстракшън“.

— Правилно. Шест месеца след като излязохме на пазара, „Гансу“ отправи оферта за „АкваСтейт“. Аз се договорих за двойна цена за моите акции, място в борда на „Гансу“ и добри възможности за закупуване на още акции. След четиридесет години здрава работа ето ме сега. Ние сме най-голямата градска инженерна компания на цялата планета. Само кажете какво и можем да ви го построим. Имаме доста извънпланетни филиали и отваряме нови всяка година. Един ден ще сме конкуренция на междузвездните компании.

— Според моите записи компанията, която сте притежавали заедно с Тара, „АкваСтейт“, е излязла на пазара чак три години след развода.

— Не, Тара се съгласи — или по-скоро бракоразводните адвокати се съгласиха, — че и двамата ще спечелим повече, ако изчакаме и позволим на бизнеса с изсмукване на влагата да се разрасне, докато не се отвори възможност да приберем максимума от поскъпването. Когато „АкваСтейт“ най-сетне излезе на пазара, акциите й бяха регистрирани в банка на Тампико, където бяха преобразувани в акции на „Гансу“. Тогава аз продадох моя дял. Всъщност не трябва да ви казвам това, но… След като тя беше съживена, повечето от акциите бяха разпродадени. Тя харчи адски бързо, за да поддържа онзи аристократ-идиот и плантацията му.

— Благодаря ви, но не мисля, че това има отношение към разследването. Повече ме интересува какво се е случило с акциите през седемнадесетте години, предхождащи развода. Просто са си стояли в банката на Тампико?

— Доколкото знам, да. Сега знам, че са продадени, защото като председател имам достъп до вътрешния регистър за собственичество. Тя ги харчи доста бързо, по няколко милиона тукашни долара годишно.

Паула се обърна към Хоше.

— Трябва да проверим банката на Тампико, за да разберем какво се е случило с тези седемнадесетгодишни дивиденти.

— Определено.

Мелани Рескорай излезе от басейна и започна да се подсушава на фона на обагреното в розово небе. Беше много привлекателна, както установи Паула. Мортън се бе втренчил в нея с алчно изражение.

— Ами врагове? — попита Паула. — Тара имаше ли такива?

— Не. — Мортън все още наблюдаваше любовния си трофей. — Тоест, съмнява ме, всъщност не си спомням. Отървах се от по-голямата част от тези спомени, запазих само най-важните от онези времена, знаете как е.

— А вие? Имахте ли врагове по онова време?

— Не бих ги определил чак като врагове. Противници в бизнеса със сигурност. А сега имам много повече от тогава. Но нито една сделка не би била достатъчен мотив за убийство, не и през онези дни.

— Само през онези дни?

— Или тези — каза той с усмивка.

— Срещнахте ли се отново с Тара след съживяването й?

— Да. Застрахователните следователи и полицията имаха един куп въпроси към мен, всичките като вашите. Отидох да я видя, след като излезе от клиниката, заради старите времена, за да се уверя, че е добре. Не се сърдя, прекарахме тринадесет хубави години заедно. Все още се срещаме от време на време, по партита, обществени събития, такива неща. Макар че срещите стават все по-редки, откакто се омъжи. Не съм я виждал от последното ми подмладяване насам.

— С Тара нямахте деца, нали така?

Вниманието на Мортън се върна към всекидневната.

— Не.

— Защо? Както казахте, били сте заедно в продължение на тринадесет години.

— Решихме, че не искаме. Беше записано в предбрачния ни договор. И двамата бяхме заети хора. Начинът на живот, който водехме тогава, не позволяваше подобна семейна отговорност.

— Добре, един последен въпрос, вероятно излишен, предвид двете ви подмладявания оттогава, но въпреки това — спомняте ли си някакви странни инциденти преди изчезването й.

— Съжалявам, не помня нищо. Ако е имало нещо такова, това са спомените, които премахнах преди много време.

— Помислих си, че може и да е така. Ами, благодаря ви отново, че ни приехте.

 

 

Мортън се изправи и изпрати главния следовател. Докато минаваха през вестибюла, очите му се плъзнаха по дупето й. Бизнес костюмът й с пола прилепваше страхотно и очертаваше бедрата й. Въпреки че бе отварял съдебните й случаи няколко пъти през унисферата, тялото й след подмладяването беше приятна изненада. Зачуди се дали тя щеше да се отбие на някой Тих свят тази вечер. Ако го направеше, това беше свят, който Мортън щеше да посети с радост.

Когато си тръгнаха, той се върна в градината на покрива. Мелани му се усмихна с простичко щастие на пълна отдаденост.

— Е, била ли е убита? — попита момичето.

— Не знаят.

Тя уви ръце около врата му и притисна все още влажното си тяло към неговото.

— Защо ти пука? Това е били преди векове и векове.

— Четиридесет години. А и би ми пукало много, ако се бе случило на теб.

Устните й се нацупиха обидено.

— Не го казвай.

— Имам предвид, че времето не намалява тежестта на престъпленията, най-вече днес.

— Добре. — Тя сви рамене и му се усмихна. — Няма да избягам от теб, както тя, никога.

— Радвам се да го чуя. — Той се наведе леко напред и започна да я целува, действие, на което тя реагира с обичайната си страст. Младежката й несигурност беше толкова лесно манипулируема, особено за някой с неговите години и опит. Тя никога не бе познавала толкова изтънчен и уверен в себе си човек като него, нито толкова богат. Единствените хора, с които бе излизала преди, бяха приятни момчета в първия си живот. Самата Мелани не беше достатъчно смела да се откъсне от конформизма на средната класа, но благодарение на увещанията и подкрепата му скоро започна да гризе от забранения плод. Публичността на връзката им, кавгите с родителите й, всичко това работеше в негова полза. Като човек, живеещ първия си живот, тя отчаяно искаше да види всичко, което животът може да й предложи. И като по чудо, той се бе появил, за да запълни ролите на екскурзовод и ковчежник. Изведнъж, след всичките години на дисциплина и ограничения, които бе изтърпяла, за да достигне национално ниво, вече нищо не я възпираше. Реакцията й на това освобождаване беше съвсем предвидимо неконтролируемо угаждане на собствените й желания.

Мелани далеч не беше най-красивото момиче, което бе вкарвал в леглото си. Брадичката й беше малко по-дълга, отколкото трябваше, а носът й — твърде чип, за да получи тази титла. Но с това източено тяло с широки рамене, подготвено от треньора на Националната плувна федерация до върхова гимнастическа форма, тя определено беше една от тези, които го задоволяваха най-добре физически. Въпреки че всъщност възрастта бе това, което го възбуждаше по начин, неизпитан по време на срещите му на Тихите светове. Дори в това либерално настроено общество подмладен мъж, който съблазнява момиче в първия му живот, се смяташе за нещо отвъд границите на цивилизованото поведение. А това само добавяше тръпка към преживяването. Можеше да си позволи да не обърне внимание на неодобрението на останалите.

Защото сега той беше един от богатите и могъщите, които се издигаха над нормата, над делничното. Водеше личния и професионалния си живот по един и същи начин. Ако в някой от тях му се приискаше нещо, го получаваше. Строенето на империи се превърна в негова същност, позволяваше му да разцъфтява. В сравнение с първото му посредствено столетие, сега се чувстваше истински жив.

— Влез вътре и се преоблечи — каза й той най-накрая. Е-кономът му повика гардеробиерката и козметичката, за да помогнат на момичето да се приготви. — Ресал ни очаква на лодката си след час. Не желая да закъснявам, ще дойдат хора, с които искам да се срещна тази вечер.

Гардеробиерката и козметичката се появиха на вратата и зачакаха търпеливо. Две жени на средна възраст, които познаваха вкусовете му по-добре от самия него. Гардеробиерката работеше и като негов стилист.

— Не е само бизнес, нали? — попита Мелани.

— Разбира се, че не, ще има и забавни хора. Хора на твоята възраст и хора по-стари от мен. Сега, моля те, трябва да побързаме.

— Да, Морти. — Мелани забеляза двете жени, които я чакаха, и се обърна обратно към него. — Какво искаш да облека?

— Както винаги — нещо, което да подчертае сексапила ти. — Виртуалното му зрение показваше скорошните покупки на гардеробиерката. — Онази златно-бяла дрешка, с която беше в сряда. Достатъчно оскъдна е.

Тя кимна с готовност.

— Добре. — Прегърна го отново като дете, което търси насърчение от родителя си. — Обичам те, Морти, наистина те обичам. Знаеш това, нали?

Очите й опипваха лицето му в търсене на потвърждение.

— Знам. — Старото му, по-ранно аз вероятно щеше да изпита пристъп на вина заради това ласкателство. Връзката нямаше шанс да просъществува. Знаеше това, макар че тя никога нямаше да успее да го предвиди. След около година някоя случайна красавица щеше да хване окото му и сладката жега на ухажването щеше да започне наново. Мелани щеше да се удави сред потоп от сълзи. Но дотогава…

Той плесна бързо и нежно дупето й и я побутна към апартамента. Тя изписка с престорено възмущение и изтича през широките врати. Двете жени я последваха.

Е-кономът му представи списък със задачите, които не бе свършил през деня. Той ги проучи, отдели време да запише коментари, да поиска допълнителна информация или да одобри изпълнението им. Винаги ставаше така. Независимо колко сложен смартуер ползваше една компания, изпълнителните решения винаги се взимаха от човек. Един ОИ можеше да елиминира цял слой от по-простите процедури, но му липсваше творческата способност на истинския лидер.

След като въведе ред в делата на офиса, икономът му донесе още един искрящ джин. Мортън се облегна на стоманеното перило на балкона и отпи, загледан в града под него, докато слънцето се потапяше зад хоризонта. В съзнанието си различаваше части от него, цели квартали, изградени от „Гансу“, където лицензираните им от правителството филиали сега осигуряваха цивилни и общественополезни услуги — всичко това бе резултат от неговите иновации. Други области също привлякоха окото му. Стари плантации и овощни градини, които днес оформяха покрайнините като зелени плочки паркет, обградили планините. Архитектите на „Гансу“ бяха начертали планове за красиви сгради, които щяха да паснат прекрасно в неравните малки долини и щяха да осигурят жилища за увеличаващото се население на Дъбов лес. Фермерите вече биваха изкушавани с финансови оферти и други стимули.

Когато погледна нагоре към притъмняващото небе, звездите вече започваха да примигват. Ако всичко вървеше по план, влиянието му скоро щеше да се разпростре до тях, надхвърляйки многократно малките частични договори, осъществени от офисите им извън Дъбов лес. Сега той контролираше борда на „Гансу“ и нарастването на бизнеса и покачването на борсовите цени, които бе извоювал през последното десетилетие, му осигуряваха почти кралски сан. Нямаше да му се налага да действа плахо при планирането на разрастването. Възможностите, които се спотайваха там отвъд, бяха наистина замайващи. Цели градски инфраструктури, които чакаха да бъдат изградени. Кръстопътните светове от новия етап три един ден щяха да съперничат на Големите 15. Сега беше най-хубавото време да си жив.

Той отново наведе очи, за да огледа градските покриви. Една стара средно голяма кула привлече погледа му. Беше жилищният блок, в който двамата с Тара бяха живели през по-голямата част от брака си. Никога преди не бе осъзнавал, че може да го види от градината на покрива. От това разстояние не можеше да различи подробности. Здрачът го превръщаше в сива плоча, от чиито прозорци излизаха успоредни линии светлина. Той отпи отново от джина и се загледа в сградата. Паметта му не можеше да призове дори изгледа на интериора на апартамента. Когато се подложи на подмладяване шест години след развода, редактира всичко освен най-основната информация в сейфа си за съхранение. Сега онзи живот представляваше нещо подобно на поредица от бележки в папка — не и нещо истинско, което бе преживял. И все пак… Преди двадесет години, когато узна за процедурата по съживяване на Тара, нещо го зачовърка. Не беше типично за него да отиде на посещение, и все пак го направи. Полуневротичната жена в новото клонирано тяло му бе непозната, определено не беше жена, към която би се привързал. Отдаде го на шока и психологическата травма от съживяването.

След това е-кономът му улови новините за Котал през медийните канали на унисферата и направи връзката с Тара. Мортън спря работата в офиса си — нещо нечувано — и се разтревожи от странното съвпадение. Екипът му отправи няколко дискретни запитвания, резултатите от които бяха достатъчни, за да уведоми полицията. Последвалият доклад по случая го бе раздразнил с увъртанията си и липсата на истинско заключение. Вместо сам да вдига шум, което щеше да предизвика коментари, говори с някои от старшите членове на семейство Шахийф.

Не бе очаквал някой толкова прочут като главния комисар Майо да получи разследването. Подобно развитие обаче бе задоволително. Ако някой можеше да разгадае истинските обстоятелства, това беше тя. Мислите му се отнесоха отново към стегнатото й тяло и немалката вероятност да се нуждае от посещение на Тих свят.

— Морти.

Той се обърна. Гардеробиерката и козметичната бяха изплели обичайната си магия. Силуетът на Мелани се виждаше, едва загатнат сред светлината на фоайето, кестенявата й коса падаше по гърба, оскъдната дреха разкриваше щедри количества стегната млада плът. Тревогата му относно Тара и Котал се изпари в мига, в който се замисли за новите мръсни номера, на които щеше да я научи по-късно вечерта.

— Добре ли изглеждам? — попита предпазливо тя.

— Идеално.