Керис Пантър откара спортно-градския си модел „MG“, сив металик, до възела Нова Коста и веднага влезе в автомобиловозния влак за Елан. Вагонът беше напълно затворен, представляваше тръба от алуминий с ярка полисветлинна ивица по продължение на тавана и няколко тесни прозорци от всяка страна. Нейният „MG“ беше с толкова ниско окачване, че се намираха под зоната й на зрение. Шофьорската система на колата я прокара точно до голямо BMW 6089 с предни и задни предавки, преди да активира напълно спирачката. Зад нея паркира „Форд Икон“.

Тя нареди на седалката да се отпусне назад и се настани за пътуването. Е-кономът й изведе във виртуалното й зрение цял чаршаф от сюжетни идеи и схеми. Тя започна да ги запълва и да ги снажда в сложни цикли. В момента имаше голямо търсене на саги с щипка фантастика, които бяха нейният предпочитан жанр. Ант, агентът й, беше нетърпелив да се възползва от пазара. Каза, че точно сега несигурността около ситуацията с Първите отблъсква хората от суровия реализъм. Те искаха ескейпизъм. Той знаеше най-добре. Ант всъщност беше по-стар и от Найджъл Шелдън и се занимаваше с една и съща работа век след век. Беше станал свидетел на всяка творческа мода, докато модният цикъл постоянно въртеше жанр след жанр.

Минаха двадесет минути, преди влакът да започне да се движи напред, дърпан от електрическата машина „Фантом Т5460“. От Августа се озоваха право в Ню Йорк. Оттам трансземната връзка ги отведе през Талахаси, Едмънтън, Сиатъл, ЕлЕй Галактик, Мексико Сити, Рио и Буенос Айрес, преди най-сетне да прекосят Тихия океан до Сидни, откъдето влакът беше пренасочен към Уесекс. Пътуването през Земята отне около час. Спряха на пет от гарите, за да могат още коли да се качат на автомобилоносача. След като стигнаха Уесекс, направиха по-дълъг престой, докато прикачваха още шест вагона, а разстоянието от парка на гарата до портала на Елан им отне още пет минути. Минута по-късно вече намаляваха скорост успоредно на дългия перон на Рънуич, столицата на планетата.

Шофьорската система на нейния „MG“ я свърза към пътното пренасочване на града, плати местната автомобилна такса и я откара в покрайнините на летището. За свое учудване този път хвана връзката си по график. На плаца я чакаше голям шестструен самолет с перки, модел „Сидли-Локхийд CP-505“. Тя закара колата до задната рампа и я вкара в зяпналото товарно отделение, където електромускулните скоби хванаха здраво гумите й. Вътре имаше още петнадесет коли, както и два автобуса. Самолетът можеше да носи общо до шейсет и пет тона товар в допълнение към сто и двадесетте пътници на горната палуба.

Керис прекара следващите три часа в удобно място в първа класа, а през това време красив стюард в първия си живот й сервираше шампанско и самолетът се носеше над Екватора със скорост от 0,95 мах. Ант я потърси два пъти, за да се посъветва с нея относно няколко ръкописа и да поиска позволение да раздвижи преговорите по договорите й. Беше си ласкаещо, че работеше с нея лично. Списъкът му с клиенти беше затворен вече от повече от век. Ако всичко минеше добре, последната й сага щеше да излезе в унисферата след шест месеца.

Кацнаха на летището в Кингсклийр на Райсил и тя се прибра обратно в колата си. На излизане от столицата на южния континент, видя планините Дау’синг, които се извисяваха над хоризонта.

Върху предната част на високата кабина за пътни такси в началото на магистралата към Рандтаун имаше монтиран нов знак, който гласеше: „Не е позволено преминаването на военни превозни средства.“ Някой беше напръскал върху него в светещ оранжев спрей: „СМЪРТ ЗА АНТИЧОВЕШКИТЕ ИДИОТИ ИЗМЕННИЦИ.“

— Това сигурно ще е забавно — измърмори тя, докато спираше до кабината и слагаше кредитната татуировка на палеца си върху четеца. Подсилената бариера се плъзна нагоре и тя потегли по магистралата. Широката ивица от ензимно подсилен бетон изглеждаше напълно пуста по цялото си протежение. Керис си помисли, че прилича на стартовата отсечка на огромна състезателна писта, което си беше интересно предизвикателство. Извика целия набор от програмни инструменти на шофьорската система във виртуалното си зрение и проследи нагаждането им към простата система за управление на трафика на магистралата. Скоростният ограничител беше малка стара програма, лесно податлива на модификацията, която беше стандартен елемент от модерните агресорни кодове на „MG“. Отстрани неприятното софтуерно наблюдение на колата и натисна здраво с крак ръчния ускорител.

В осевите двигатели нахлу порой от мощ, която я притисна в седалката. Тя задържа скоростта, прехвърли радарната и навигационната функция на кормилната програма и остави пълния контрол на шофьорската система. Електромускулните ленти в стените на гумите реагираха на нарасналата скорост и промениха профила си, увеличавайки допирателната повърхност, за да осигурят още по-голяма тяга. На лицето й изгря зла усмивка, когато колата връхлетя върху първия склон в полите на планините с триста километра в час.

— Останал съм бил верен — каза Дъдли Боуз. — Бил съм глупав. Чу ли какво казах? Видя ли записа? Предупредих ги, казах им да се махат. Тогава гласът ми прекъсна. Извънземните сигурно са ми затворили устата и са ме наказали, задето съм провалил плановете им. А през цялото време аз си рискувах задника за Уилсън Дагоеба Кайм. Копелето ме остави там да изгния, да умра под извънземното слънце. Жертва ме заради собствената си безопасност.

— Ти си съвсем жив, любов моя — каза му Мелани. Лежаха заедно на двойното легло в така наречения с тънък усет към сатирата „младоженски апартамент“ на хотела. Завесите бяха дръпнати и Дъдли виждаше безценните си съзвездия. Мелани трябваше да полага усилия, за да не започне да се прозява, отчаяно искаше да заспи. Нещо, на което на този нов Дъдли Боуз явно изобщо не беше способен без помощта на силни успокоителни. Тя се зачуди дали ще успее да пусне още едно от хапчетата в питието му. Беше почти три часът сутринта. Само че шампанското, от което толкова енергично бяха отпивали по-рано, вече беше изпито и дори „Пайн Харт Гардънс“, най-добрата марка на Рандтаун не предлагаше румсървис по това време. „Дяволите да го вземат това затънтено място.“

Не разполагаше с много други възможности, освен да се върне на Рандтаун, за да предаде продължението на репортажа си за блокадата. Алесандра искаше да знае дали местните се бяха отказали от антихуманната си позиция, след като станцията от мрежата на детектора на червееви дупки беше монтирана принудително в планините Регенти над града. Искаха да покажат хора, изпълнени с угризения, обърнали гръб на тъпите селяци като Марк Върнън. За Мелани щеше да е лесно да уреди подходящи интервюта, колкото по-цветущи, толкова по-добре.

Не искаше да го прави, не просто, защото ненавиждаше Рандтаун и самодоволното провинциално мислене тук. Случаят Майо беше много по-важен за нея. Ако успееше да пробие там, вече дори нямаше да се нуждае от патрон в лицето на Алесандра. Само че работата се оказа трудна. След величественото фиаско с флотската церемония по посрещането бе прекарала ден и половина заключена в стаята си с Дъдли Боуз, потапяйки го в секс маратон, какъвто повечето мъже познаваха само от телесензорните порнопредавания или от сънищата си в кризата на средната възраст. Не й каза нищо. Не спираше да говори в паузите между сексуалните подвизи, които тя вършеше в негово име, но темата беше винаги една и съща: той и дали все още е жив на Дайсън Алфа. От време на време получаваше почивка под формата на гневни тиради срещу Уилсън Кайм, бившата му жена и флота като цяло. Спомените му все още бяха твърде хаотични, за да получи нещо полезно от тях.

Почти го беше зарязала в хотела на Августа, когато дойде времето да си хваща влака за Елан. Почти. Някакво натрапчиво съмнение, за което се надяваше да се окаже разцъфващата й репортерска интуиция, й каза да упорства. Беше сигурна, че той знае нещо, което може да й помогне. Въпреки това започваше да се чуди дали не бе прочела твърде много в думите на Майо.

Най-накрая се обади на Алесандра и призна, че не е отбелязала никакъв напредък по случая с Майо и й се наложи да изтърпи самодоволното жило на учителката си. Каза на Дъдли, че ще прекарат уикенда в уединен курортен град, в който щеше да изпълни най-горещите му и мръсни фантазии. Това щеше да е последният й шанс да отгатне какво й спестяваше Майо. Той я последва като послушно дете.

— Но жив ли съм там? — Дъдли посочи едва-едва към отворения прозорец на младоженския апартамент.

— Не. Само ти си. Ти си неповторим. Трябва да разбереш това и да спреш да се притесняваш за стария си живот. Той приключи. Това е ново начало за теб. А аз съм тук, за да го направя възможно най-приятно.

— Богове, това е кръстовидната група Земплар.

Дъдли слезе от леглото и се отправи към прозореца. Отвори го и подаде глава навън. Свежият бриз от Трине’ба лъхна в стаята и Мелани се разтрепери върху леглото си.

— Така и не ми каза къде сме — каза Дъдли.

— Къде ли? Рандтаун. Казах ти.

— Не, Елан. Това трябва да е Елан. Прав съм, нали?

— Да, любов моя, това е Елан. — Беше впечатлена. Трансферът на спомени очевидно беше сработил идеално, единствено личността му не беше преживяла процедурата гладко. — Сега затвори прозореца, моля те. Замръзвам.

— Това е най-близкото място до Дайсън Алфа с изключение на Далечината. — Главата му все още беше навън и гласът му достигаше до нея приглушено.

— Да.

— Пазителите на себесъщността идват оттам, нали знаеш.

— Знам. — Тя се пресегна за юргана и спря. — Знаеш ли нещо за Пазителите?

— Малко. Стана само веднъж.

— Кое?

Той се извърна от прозореца и погледна засрамено надолу.

— У нас влезе крадец. В крайна сметка разбрахме, че са били Пазителите. Според главния следовател курвата, за която бях женен, се беше срещнала със самия Брадли Йохансон.

— Кой главен следовател? — попита Мелани, опитвайки да потисне вълнението си.

— Онази странната, от Кошера, Паула Майо.

Мелани се просна обратно по гръб и вдигна триумфално юмруците си във въздуха.

— Да!

— Какво има? — попита нервно той.

— Ела тук.

Изчука го. Както винаги, попадна изключително лесно под контрола й. Ако му позволеше, щеше да достигне оргазъм за секунди, затова беше строга, прикоткваше го, провокираше го и му отказваше, за да продължи толкова дълго, колкото искаше тя. Този път беше различно поради една причина — тя също си позволи да свърши. Не се преструваше, нямаше звукови ефекти. Актът се превърна в нейното егоистично празненство, той беше тук заради нейното удоволствие.

Трябва да беше усетил, че нещо се е променило, сигурно беше усетил промяната в нея. Погледът му по-късно, докато лежеше на леглото, беше изпълнен с обожание.

— Не ме напускай — помоли я той. — Моля те, никога не ме напускай. Не бих го понесъл. Няма да мога.

— Не се тревожи, любов моя — каза му тя. — Още не съм свършила с теб. Сега бъди добър и вземи едно от хапчетата за сън.

Той кимна, нетърпелив да задоволи желанията й. Глътна едно хапче и изпи остатъците от шампанското. Мелани разбухна възглавниците и потъна обратно в тях, усмихвайки се към тавана. За пръв път от четири дни се отпусна в дълбок, приятен сън.

Марк беше навън сред лозите и оправяше един от автоматичните берачи, който беше закъсал. Бари и Сенди бяха с него и изгаряха от желание да помогнат с поправките. Помощта им се изразяваше в препускане нагоре-надолу по лехите, докато кучето лаеше възбудено и се стрелкаше между тях. Голямата дълга машина беше стигнала до средата на третата леха и тогава контролиращият й софтуер беше осъзнал, че гренчамовите плодове не се плъзгат през централния канал. Подобните му на октопод ръце бяха замръзнали в различни позиции, докато късаха гроздовете от лозите.

Това беше едва третият ден от прибирането на реколтата. В собственото му лозе се бяха разваляли машини вече на два пъти. Съседите му все по-често и отчаяно му се обаждаха, за да им помага с проблемните роботи. Той се провря между машината и обсипаните с листа лози и отключи панела за проверка на товарния механизъм. Също като преди, през канала бяха минали лози, увивайки се около различни зъбчати и въртящи се механизми. Издърпваха ги ножиците и берящите ръце. Нищо по-различно от всичко в този живот, ако се замислиш — софтуерен проблем. На следващата година трябваше да напише поправка на програмата, която да различава лозите. Дотогава трябваше да прерязва жилавите лози с прост чифт градинарски ножици, а след това да ги издърпа с ръце. Смачканите гренчамови плодове правеха цялата работа бавна и лепкава.

— Гледай, татко — извика Бари.

Марк извади последните късове лози от пълнещия механизъм и погледна нагоре. Някой шофираше с невероятна скорост по гъсто настлания каменен път на долината. Беше ниско сиво возило, зад което се издигаше завихрена опашка от прах.

— Идиот — изсумтя той. Панелът за проверка щракна обратно на мястото си. Той удари няколко пъти с върха на клещите си по заключващите игли, за да се подсигури. Е-кономът зададе на автоматичния берач инструкция да продължи работата си и ръцете отново се изпънаха бавно. Ножиците закълцаха гроздовете. Движенията започнаха да се ускоряват. Марк кимна доволно и извади слънчевите си очила от джоба на работния си комбинезон.

— Идват насам, тате — извика Сенди.

Колата беше намалила скорост, за да завие по алеята към лозето на Върнън. Изобщо не изглеждаше като нещо, чийто собственик можеше да е жител на Рандтаун.

— Хайде — каза Марк на децата. — Да отидем да ги посрещнем.

Те се прикриваха между лозите, докато тичаха към алеята, викайки Панда, запиляла се да лови уоби, местният еквивалент на полските мишки. Марк стигна до края на лехата, откъдето огледа добре луксозната кола, която се приближаваше към къщата. Елегантната й пригладена форма му подсказа кой им беше дошъл на посещение.

Моделът „MG“ спря до пикапа на „Ейбълс“. Окачването се спусна обратно от високата позиция за шофиране по неравен терен и гумите се прибраха в шасито. Отстрани, като крило на чайка, се отвори врата и от нея излезе Керис Пантър. Носеше шикозна пола, ушита от различни парчета велур, скъпи ръчно измайсторени ботуши и бяла блуза. Държеше чантата си „Стетсън“ в една ръка.

Бари се провикна приветстващо и се втурна напред. Сенди се усмихваше щастливо, посещенията на леля им винаги бяха вълнуващи.

— Хубава железария — каза саркастично Марк.

— О, това ли? — Керис махна небрежно към модела „MG“. — Това е колата на жената на гаджето ми.

Марк обърна театрално поглед към небесата. Всеки път трябваше да се появи с гръм и трясък.

Нито една от двете камериерки, които донесоха закуска в стаята в единадесет часа, не срещнаха погледа на Мелани. Оставиха големите подноси на масата и си излязоха.

— Майната ви — каза Мелани, след като вратата се затвори след тях. Заповдига сребърните подноси от чиниите. Румсървисът може и да беше боклук, но кухнята без съмнение беше четиризвездна. — Намествай се — нареди тя на Дъдли.

Той седна срещу нея, нервен като ученик пред директор. Тя си спомняше усещането достатъчно добре.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Историята ти.

— Само това ли съм аз, просто история?

— Всички, в крайна сметка, сме истории. Искам да ти помогна, Дъдли, наистина е така. Ако някой успее да разнищи какво се е случило, ще се чувстваш много по-щастлив. Мисля, че мога да направя това за теб. Наистина.

— А ние? Какво ще стане с нас?

Тя се усмихна безсрамно, вдигна една ягода и я облиза по подобаващо покварен начин.

— Нали не смяташ, че се отдавам по този начин на някой, за когото не ми пука?

Усмивката му изразяваше предпазливо облекчение. Тя издърпа стола си около масата, докато не се притисна до него. Докато той я наблюдаваше в тих транс, вдигна още една ягода и я задържа нежно в зъбите си. Много бавно развърза халата си и го разтвори, след това се наведе към него и насочи ягодата към устата му. Той я захапа и устните им се докоснаха.

— О, Господи. — Трепереше и очите му бяха навлажнени.

— Сега ме нахрани.

Дъдли вдигна тънък резен палачинка, от която капеше кленов сироп. Тя се засмя, когато капките паднаха на гърдите й, и сдъвка парчето. Дъдли й се нахвърли и събори подносите със закуска по масата. Беше удивена, че досега бе показал такъв контрол и се засмя отново, когато столът й полетя назад. И двамата се затъркаляха на пода, докато Дъдли отчаяно се опитваше да свали собствения си халат.

Изчука я върху скъпия килим музаки, докато върху тях капеше портокалов сок от обърнатите върху масата чаши. След това я пренесе на леглото и я изчука отново.

— Ще трябва да се изкъпя пак — каза тя, след като той най-накрая се изтощи. Въпреки че се бе постарал да оближе целия сироп и сладките зърна от гърдите и бедрата й, все още беше ужасно лепкава.

— Ще се присъединя.

Тя се усмихна и се сгуши в него.

— Кога се срещна с Паула Майо?

— Преди полета — каза той с въздишка. — Изведоха ме от процедурата по подмладяване, за да ме разпитат.

— Какво са направили?

— Преди полета преминах през частично подмладяване. Нямаше време за цялостно, но бях доста стар физически и трябваше да смъкнат възрастта ми колкото се може, преди да започна обучението си. Паула Майо нареди да ме изкарат. Разпита мен и Уенди. Не мога да си спомня много от това, което казах, но беше доста объркващо, когато прекъснаха процедурата. Затова и не бях толкова млад, колкото исках, когато тръгнахме. Не и толкова млад, колко искаше Оскар Монро.

— Не започвай отново да обръщаш внимание на онзи стар пияница. Ти каза, че Майо те е разпитвала за някакъв обир.

— Да. Бившата ми говорила с Брадли Йохансон, който се бил дегизирал като репортер. Попитал я за организациите, които финансираха наблюденията ми. Веднага след това научихме, че в дома ни е влизал крадец и е копирал всеки файл от домашната система.

— Каква беше връзката според Майо?

— Онзи идиот Йохансон вярваше, че една от благотворителните организации, които финансираха наблюденията ми, е параван на Звездния странник. Това е извънземното…

— Знам какво е Звездния странник. Кога точно стана това?

— Точно след нападението срещу „Втори шанс“. Майо беше получила правомощия да прави общо взето каквото си поиска, когато й дадоха онзи случай, включително и да ме извади от подмладяващата процедура.

— И беше проследила тази връзка. Защо?

— Нямам представа. Каза, че просто търсела аномалии. Всеки, свързан с „Втори шанс“, бил под лупа. Но най-странното беше, че Йохансон знаел, че тя ще открие връзката и казал на Уенди да й предаде съобщение.

— Наистина ли? Какво беше то?

— Спри да се съсредоточаваш върху подробностите, важна е голямата картина.

— Странно. Спомняш ли си коя благотворителна компания е заподозрял Йохансон?

— Да, Благотворителност за образование „Кокс“.

— Никога не съм чувала за тях. — Тя потупа ръката му и се изправи. — Знаеш ли какво направи току-що?

— Какво?

— Говореше за това какво се е случило с предишното ти тяло, сякаш говореше за себе си. Започваш да свързваш телесните си животи. Браво. Казах ти, че ти се отразявам добре.

Тя го целуна по сепнатото младежко лице и влезе в банята.

Голямата дълбока вана беше пълна до ръба, а по повърхността на водата плаваше айсберг от сапунени мехурчета. Мелани се потопи и с удоволствие почувства нежния поток на въздушни мехури, който отнемаше болките, около тялото си. Дъдли не беше нежен през цялото време. Отчаянието и ожесточеността му бяха направили обичайното му монотонно изпълнение доста по-интересно.

Тя увеличи музиката и облегна глава на възглавниците на ръба. Виртуалната й ръка докосна иконата на СИ.

— Трябва ми финансова информация — каза тя.

— Знаеш, че не можем да ти дадем достъп до поверителни записи. Мелани.

— Трябва ми само информация от обществените записи. Просто е възможно проследяването й да се окаже малко трудно, а не искам да използвам търсачите на предаването.

„А и вече не мога да използвам горкия стар Пол Крамли.“

— Добре.

— Благотворителност за образование „Кокс“ е помогнала с финансиране за наблюденията на д-р Боуз. Колко са му дали?

— Цялата сума е равна на едно цяло и три милиона земни долара в продължение на единадесет години.

— От къде идват парите им?

— Частни дарения.

— Какво означава това?

— Източникът на парите не е достъпен.

— Добре тогава, кой я управлява?

— Регистрираните правоносители са трима адвокати: г-н Далтра, г-н Помански и г-н Сийтън. И тримата работят за „Бромли, Уотърфорд и Гранку“, нюйоркска правна фирма.

— Хмм. — Тя прокара гъбата по краката си. — Какво друго подкрепят от „Кокс“?

— Допринесли са за работата на над сто университета и колежа във Федерацията. Искаш ли списъка?

— Не точно сега.

— Искаш ли общата сума, дадена на други институции?

Тя отвори очи и изведнъж се заинтересува — за СИ не беше обичайно сам да предлага информация.

— Да, моля.

— Седемдесет земни долара.

— На всеки?

— Не. Това са всичките им плащания.

— Дявол да го вземе. Колко време е продължавало това.

— Четиринадесет години. Прекъснали са дейността си две години, след като Дъдли Боуз е наблюдавал забулването и шест месеца, след като Паула Майо го е разпитала.

— Е, най-омразни човеко във Федерацията — каза Керис, подкачайки го с усмивка. — Страхотна титла. Все едно че марксистите са го гласували в анкета в унисферата. Никога не съм подозирала, че малкият ми племенник ще стане толкова известен.

Марк просто изсумтя в отговор и потъна още по-дълбоко в любимия си стол. Седяха заедно в дневната, а Керис опитваше от миналогодишното вино на долината Улон преди обяда.

— На никой тук не му пука — каза той. — Това не е важно.

— О, да. Отнася се само до нас, нали. Ние, упадъчните типове от метрополисите, които упражняваме интелектуалното си снобарство върху вас, горките провинциални глупаци.

Марк сви рамене и се усмихна.

— Ти го каза.

— Събуди се и подуши въздуха — тросна му се тя. — Медиите ще направят така, че красивия ви малък град да потъне в земята. Знам от познатите си, че Алесандра Барон планира продължение на репортажа. Опитал ли си да запазиш ски ваканция тук за следващия сезон? Аз пробвах. Вече предлагат петдесетпроцентни намаления. Никой не иска да дойде.

— И ти можеш да оправиш това, така ли?

Керис размени погледи с Лиз.

— Нуждаете се от сериозен пиар, Марк. А аз съм единственият експерт, с когото разполагате.

— Ти си я повикала! — обвини Марк Лиз.

— Трябва се вслушаш в някого, бебчо. Всички наоколо внимават да не те обвиняват. Лично.

Той се обърна умолително към Керис.

— Изобщо не казах нещата по този начин, по който бяха представени в интервюто. Редактирали са думите ми, за да прозвучи зле.

— Техническият термин е вулгаризиране — каза Керис. — Можем да го използваме, за да отвърнем на удара.

— Как? — попита подозрително той.

— Мога да уредя да те интервюират в други предавания. Студийни интервюта на живо, за да не могат да си играят с думите ти. Ще трябва да те обучим, преди да те пуснем да приказваш и освен това ще трябва да развиеш прилично чувство за хумор. Можем да го направим.

— Аз имам чувство за хумор — възрази възмутено той.

Керис отвори устата си, за да му отговори. Навън присветна ярка светлина. Марк и Лиз се намръщиха едновременно. Никъде не се виждаха буреносни облаци.

В градината Сенди пищеше, като че ли от болка. И двамата родители скочиха от столовете си и се втурнаха през отворените врати на вътрешния двор.

— Какво има, кукло? — попита Марк.

Панда беше подивяла, лаеше, скачаше нагоре-надолу. Сенди изтича при майка си с широко разтворени ръце.

— В небето — изстена тя. — Очите ме болят. Виждам в лилаво.

Системата на китката на Марк блокира. Небето на югоизток бе станало ослепително бяло.

— Какво по дяволите…

Всички автоматични берачи бяха спрели работа, както и тракторите. Всеки робот, който виждаше, беше застинал и тих.

Петното от копринена светлина над планините се оцеждаше и оставяше след себе си обикновеното синьо небе. Тогава иззад върховете в синевата се покатери розово-златно слънце, върху чиято повърхност се гърчеха мрежи от черен пламък. Хвърляше дълги движещи се сенки по земята.

— О, Господи — прошепна Лиз.

Новото слънце се издигаше върху стъбло от ослепителни бушуващи пламъци. Целият останал сняг на Регентите се изпари в една-единствена мощна бяла експлозия. Върховете сякаш вибрираха. Започнаха да се ронят, веднага щом хищният облак от изпарения се завихри около тях и ги скри от поглед.

Писъците на Сенди достигнаха кресчендо.

— Взривиха я — извика изумен Марк. — Взривиха станцията на детектора.

Гледаше как гъбестият облак набъбва, как цветовете му потъмняват и стават все по-плътни, докато синкавата му повърхност се разстилаше по чистото небе. В този миг ги застигна звуковата експлозия.

Мелани си поръча лека салата от румсървиса, преди да облече джинсите и черния като въглен пуловер на любимата си марка. Завърза косата си и пусна съвсем обикновената опашка назад. Не си сложи грим, само овлажнител за лице. Беше важно да изглежда сериозна по време на обаждането.

Една от намръщените камериерки донесе салатата, докато Дъдли радостно се плацикаше в банята. Тя прекара няколко минути в чистене на бъркотията от сутрешните подноси. Мелани й даде двадесетдоларов бакшиш. Когато си отиваше, се мръщеше още повече.

— Да ти го начукам двойно — каза Мелани на вратата.

За кратко се порови в салатата, избистряйки наум репликите си, а след това седна на бюрото и използва настолната система на стаята, за да се обади на Алесандра.

Образът на Алесандра се появи на екрана на системата. Седеше в гримьорския стол на зелената стая. Около врата й имаше хартиен лигавник, за да предпази прекрасната й рокля.

— Къде, по дяволите, беше? — попита я настоятелно тя.

— На Елан съм.

— Добре, в такъв случай ще те оставя да живееш. В този момент си ей толкова близо до уволнение. — Тя вдигна ръката си. Показалецът и палецът й почти се докосваха. — Никога повече не блокирай кода на адреса си в унисферата. Сега, трябва ми продължение на интервюто ти до час. Постарай се да е достойно за награда или мъничкият ти задник ще се озове в орбита.

— Попаднах на нещо.

— Какво?

Мелани си пое дъх.

— Паула Майо смята, че Звездния странник е истински.

— Направо не мога да повярвам, знаеш ли? Давам ти всякакви шансове, повече, отколкото съм давала на когото и да било, и не само защото си добра в леглото. И в крайна сметка какво, измисляш този боклук?

— Слушай! Тя ме насочи по следите на Дъдли Боуз.

— Знаеш ли къде е той? Всички в шоубизнеса са станали на маймуни да го търсят.

— Да, чуках го за информация. — Тя отметна глава и запази каменно изражение, докато гледаше образа на Алесандра. — А както каза, съм много добра в това. Открих нещо.

— Добре, скъпа, имаш своите петнадесет секунди на слава. Какво е то?

— Една от благотворителните компании, които са финансирали наблюдението на двойката Дайсън, което Боуз е извършвал, е параван. Звездния странник е манипулирал събитията, така че да видим забулването. Искал е да изследваме бариерата.

— Доказателства? — каза рязко Алесандра.

— Благотворителната организация е била финансирана от тайна банкова сметка — каза тя, молейки се на Господ да е поне близо до истината. Просто нямаше друг начин, трябваше да привлече Алесандра в разследването. — Проверих всичките й останали дарения. Символични са, колкото да отчетат дейност, ако някой направи бърза проверка. А след откритието е била затворена. Но важното е, че Майо е знаела още преди години. Не разбираш ли какво означава това? През всички тези години, в които не успяваше да залови Йохансон и Елвин, е знаела. Може дори да работи с Пазителите!

— Това е твоя лична вендета — каза Алесандра.

Мелани забеляза несигурността й и я притисна упорито.

— Само че ще е твоята история. Дай ми екип за разследване, позволи ми да я разработя. По дяволите, сама оглави разследващия екип. Това е посланието на Майо. Към нас, медиите. Това е информация от публичен източник, потвърдима е, ако знаеш къде да търсиш. Можем да докажем, че Звездния странник съществува. За Бога, Уенди Боуз всъщност е срещнала Брадли Йохансон! Това някога появявало ли се е в някое интервю? Това е истина, Алесандра, имаш думата ми.

— Искам да говоря с Боуз.

— Добре.

Иконата на СИ изскочи във виртуалното зрение на Мелани.

— Легни на пода зад леглото — каза й той.

— Какво?

— Флотската мрежа от генератори засича червееви дупки, отварящи се във Федерацията — каза СИ. — Станцията на детектора на върха на Регентите е подложена на атака. Залегни зад леглото, ще ти осигури някаква защита.

— Мелани? — попита Алесандра намръщено.

— Трябва да тръгвам — каза колебливо тя, без наистина да вярва на случващото се. Виртуалното й зрение изведнъж започна да й показва включващи се импланти, активирани от СИ. Появяваха се системи, които тя нито можеше да разпознае, нито да разбере.

— Ще се опитаме да поддържаме контакт с теб — каза СИ.

— Мелани, има някакъв авариен сигнал — каза Алесандра, а гласът й беше изпълнен с притеснение. Мелани се хвърли към леглото. В небето навън проблесна ослепителна светлина.

Уилсън беше сам в ужасния си, блестящ в бяло офис и чакаше хората да пристигнат за втората организационна среща за сутринта, тази, която касаеше графика на производство на кораби и контрола над доставките на подчастите. Приоритетното обаждане, което дойде от Отдела по планетарна защита, го накара да се изправи в стола си, докато то извеждаше големи аварийни икони във виртуалното му зрение. Мрежата от детектори на червееви дупки засичаше непознати квантови сигнатури в космоса на Федерацията. Червеевите дупки се отваряха в няколко звездни системи.

Офисът започна да притъмнява, алени и сапфирени цифри плъзнаха по тавана и надолу по стените, а в същото време по пода разцъфтяваха смарагдови графики. Проекциите се стабилизираха и оформиха арки, поставяйки Уилсън в центъра на тактическата звездна карта. Той беше близо до границата на Федерацията, където космосът от етап три изтъняваше в галактическата нощ. Двадесет и три звездни системи бяха оградени от кехлибарени икони, а малките текстови прозорци бяха пълни с цифри и икони.

— Двадесет и три червееви дупки! — прошепна смаяно той. Флотът разполагаше едва с три функциониращи бойни кораба и осем разузнавача, пригодени за носене на бойни глави. В този момент потокът от информация се увеличи, хвърляйки светлина върху информацията, постъпила от детекторната мрежа. Във всяка от двадесет и трите звездни системи бяха отворени по четиридесет и осем отделни червееви дупки, което правеше общо над хиляда и сто. Приблизително толкова, колкото бяха порталите на ТСП.

— Копелета.

Не можеше да повярва на цифрите — той, който беше стигнал до Дайсън Алфа и сам беше видял мащабите на цивилизацията на Първите.

Започна да получава още информация, която допълваше мрежата на флота. Киберсферите на Аншун, Белеме, Мартабан, Балкаш и Самар вече страдаха от сериозни повреди и локални засечки. Сигнали за експлозии идваха от правителствените системи на тези планети, като в почти всички случаи съвпадаха със зоните на електронни повреди. Двадесет и три полупрозрачни сфери се разшириха в образа около Уилсън, обозначавайки атакуваните планети. Трудно му беше да намери подробни изображения от която и да е от тях. Сателитите за наземно наблюдение, геосинхронните предавателни платформи, индустриалните гари и високо разположените метеорологични сензори биваха систематично взривявани в орбита. Червеевите дупки представляваха ярки алени диаманти, обградили планетите. Проблясваха и изчезваха, и се появяваха отново, променяйки с минути позициите си, така че сензорите не можеха да се прицелят в тях. Радарите проследяваха високоскоростните снаряди, които излитаха от тях при всяко появяване.

Флотът губеше контакт със станциите на детекторите на Елан, Уолтън, Помона и Натаваара, всички планети в космоса от етап три с относително малко население. Една по една станциите изчезваха от мрежата и разделителната способност на изображението отслабваше. На Молина, Оливенза, Козани, Балия нямаше нито една оцеляла станция. Все светове, което още дори не бяха отворени за свободно заселване.

До него като призрачно сиво очертание се материализира Ана. Сякаш двамата отново бяха на антиускорителните си столове на „Втори шанс“.

— Започнаха с ядрени оръжия! — каза изумено тя.

— Знаем как водят битките си — каза той. Умишлено говореше сурово, за да се подготви за истинското значение на графиките върху дисплеите. Когато тя беше до него, му беше по-лесно да възпре собствените си емоции. Той беше командирът, трябваше да бъде спокоен и аналитичен, да потисне тази малка част от себе си, която искаше да избяга от офиса и да се втурне към хълмовете.

— Включи Колумбия в командния кръг. И ми дай позициите на корабите.

— Всички ли? — Във въпроса се усещаше силна горчивина.

— Направи го! — Собствените му ръце бяха заети да издърпват планетарна правителствена информация за гражданската защита от унисферата. Малки сини светлинки се появиха върху моделите на двадесет и трите планети — градовете със силови полета. Върху четирите новоразработени свята бяха защитени единствено гарите на ТСП.

Рафаел Колумбия се появи онлайн от другата страна на Уилсън спрямо Ана.

— Толкова са много — каза той и за първи път прозвуча сплашен и несигурен. — В момента изстрелваме бойни аероботи. Трябва да прихванат някои от снарядите, но само около главните населени центрове. По дяволите, трябваше да построим десет пъти повече.

— Вдигни всяко работещо силово поле — каза му Уилсън. — И не просто тези на двадесет и трите свята. Нямаме гаранция, че инвазията им ще се ограничи с това. Използвай планетарните сфери, за да отправиш масово предупреждение, искам хората да намерят прикритие. Това като за начало.

— А после?

— Когато разполагам с повече информация, ще ти кажа. Трябва да знаем какво се готвят да направят след първоначалната бомбардировка. Ана, свържи ни с останалата част от стратегическия и командния екип, моля те. Днес ще се нуждаем от много помощ.

— Да, сър. В момента засичам звездните кораби.

В звездното поле се появиха бели индикатори, етикетирани с разпознавателна информация. В обсега на мрежата от детектори разполагаха със седем кораба. Два разузнавача бяха на дни път извън Федерацията. Бойните кораби и останалите разузнавателни кораби бяха пръснати по неясната граница на космоса от етап три. Уилсън взе решение.

— Свържи се с капитаните — каза той на Ана. — Искам да се срещнат на една светлинна година от Аншун.

Старата им база беше възловата планета на ТСП за сектора и като такава беше най-гъсто заселена.

— Ще започнем контраатаката си оттам.

Поне никой не се изсмя открито на думите му.

— О, по дяволите! — изсумтя Рафаел.

В тактическия дисплей присветваше нов рояк от кехлибарени предупредителни икони, много по-дълбоко в космоса на Федерацията, около планета четиридесет и две — Уесекс.

— Направи каквото можеш за тях — каза Уилсън на Рафаел. Искаше му се да не бе прозвучало като лоша шега. „Можехме ли да знаем, че атаката ще е толкова масирана?“ В съзнанието му се промъкна ужасна мисъл: „Пазителите знаеха.“

— Сър! — възкликна Ана. — Разполагам с директна връзка с капитан Ту Лий. Те все още са в базата на Аншун.

— Какво?

— Тя е на „Втори шанс“.

Виртуалната ръка на Уилсън се разфокусира, докато мушкаше комуникационната икона.

— Как е ситуацията при вас? — попита той, когато загриженото лице на Ту Лий се появи във виртуалното му зрение.

— Разкачихме се от дока. — Ту Лий трепна. През образа й премина вълна на смущение. — Посрещаме вражески огън. Силовото поле се държи. Какви са заповедите ви?

Уилсън почти извика на висок глас: „Най-накрая добри новини“.

— Елиминирайте колкото можете от снарядите, насочени към планетата. Не опитвайте, повтарям, не опитвайте да стреляте по червеева дупка. Все още не. Трябва ми информация за тях.

— Да, сър.

— Успех, капитане.

Голямото животоподдържащо колело на „Втори шанс“ завърши аварийната процедура по спиране на въртенето, която объркваше маневрите им и създаваше проблеми с напредването.

— Пълно ускорение — нареди Ту Лий на пилота. Вече беше капитан от седмица. Беше заела поста, когато корабът влезе в док след последната си мисия. Флотът го беше изпратил на далечна разузнавателна мисия на триста светлинни години от Федерацията. Скоростта му не можеше да се сравнява с тази на новите разузнавателни кораби, но пък ги превъзхождаше по издръжливост. Също така разполагаше с количества делта-V, каквито имаха само новите бойни кораби.

Плазмените им ракети откликнаха плавно на инструкциите на пилота и произведоха ускорение от едно и половина же. Бяха на хиляда километра над нощната страна на Аншун и завиваха над втория най-голям океан. Големите портали в предната част на мостика показваха ослепителните бели пламъци на ядрени бомби, които избухваха под тях. Ту Лий стисна гневно зъби пред гледката на унищожение. За нея цветовете на светлината бяха внимателно програмирани, а интензитетът — намален, но за всеки на повърхността тя означаваше почти мигновена смърт.

— Ларох, разполагаме ли с модел на поредицата на появяване на дупките? — попита тя.

— Потвърждавам четиридесет и осем червееви дупки — каза Ларох, който управляваше конзолата със сензорите. — Но те не спират да подскачат безразборно наоколо. Единствената постоянна величина е височината им, на около хиляда и петстотин клика.

— Добре, нека да летим под това ниво и да проследим снарядите в обсега ни. Оръжия, стреляйте, винаги когато прихванем мишена. Пилот, ако се натъкнем на група, приближи ни до нея.

— Атакувани сме — каза Ларош.

Осем извънземни ракети свистяха към „Втори шанс“. Пилотът обработи векторите на плазмените двигатели и промени траекторията. В средната част на кораба изгряха плазмени копия и прорязаха космоса, преди да се разпаднат в силовите полета на ракетите. Лазерите ги прихванаха и заизточваха гигавати енергия, омаломощавайки сериозно силовите полета. Плазмените копия стреляха отново и най-накрая претовариха щитовете на ракетите. Над планетата разцъфнаха многобройни детонации. Плазмените им облаци се сляха във врящо петно от чиста светлина, широко над петдесет километра.

— Появи се група от шестнадесет снаряда — обади се Ларош. — Насочени са към планетата.

В порталите на мостика върху тях се появиха етикети, зелени игли с векторни цифри, които прескачаха с голяма скорост. Ту Лий повика корабната команда за изстрелване на снаряди и прати залп от прихващащи ракети. Те се хвърлиха с ускорение от петдесет же, а през това време тя активира поредицата от променени енергийни функции в бойните им глави. Прихващачите се разделиха в каскада от независимо насочени носители, чиито ракетни дири растяха като експлозии на светкавици, докато се пръскаха в преследване на извънземните снаряди. Взривяваха се мегатонни бойни глави, верига от ослепителни светлинни петна изкриви йоносферата на планетата в огромни извивки, вследствие на мощните електромагнитни влияния, пръснати като вълни от променените енергийни функции.

Няколко от оръжията на извънземните моментално излязоха от строя и дирите им избледняха, докато те се запремятаха по инерция към тъмната повърхност на хиляди километра под тях. Взриви се втора вълна от бойни глави. Този път изменената енергия беше канализирана през единични изстрели на рентгенови лазери, пренасочвайки седемдесет процента от мощта на експлозията в единствен тънък лъч от ултрасилна радиация. Всички оцелели снаряди се разпаднаха и греещите останки от тях полетяха настрани в зловеща имитация на метеоритен дъжд.

Още четири червееви дупки се отвориха в близост до „Втори шанс“. От всяка излетяха по тридесет и две ракети. Нежни ветрила от сензорна радиация погалиха звездния кораб. Посоката на ускорение на мостика се промени и притисна Ту Лий странично към стола. Коланите се затегнаха около раменете и талията й, придържайки я на място.

— Може и да са много — каза Ларош, — но софтуерът им е безполезен. Засичам голямо количество на микровълнови емисии от червеевите дупки. На ракетите постоянно се подава нова информация и насочващи инструкции.

„Втори шанс“ заизстрелва залп след зали от плазмени копия по новите нападатели, докато те се приближаваха със скорост от двадесет же. Мощна поредица от ядрени експлозии превърна космоса извън звездния кораб в ослепителна равномерна белота. Вълни от изтъняла плазма се плъзнаха по външното силово поле и разтресоха суперструктурата. Ту Лий чу шумните металически пъшкания на корпуса, който се извиваше и огъваше под ударите. Сякаш летяха през короната на звезда, заслепени от горещия радиационен блясък и подмятани от релативистични течения от частици. Звездният кораб се изплъзна от енергийната буря като проблясващо алено балонче, зад което се извиваха дълги водопади от водородна плазма. Двадесет и четири извънземни ракети го преследваха, за да пресекат пътя му.

От всяка конзола на мостика запищяха аларми. На екраните заизскачаха схеми, докато екипажът и ОИ се опитваха да възстановят функциите.

— Направи скок — нареди Ту Лий.

На хиперпространствената конзола Линдзи Сансън активира генератора на червееви дупки. „Втори шанс“ изчезна от космоса около планетата.

— Колко скапан е този софтуер? — попита Ту Лий.

— Странен е — каза Ларош. — Липсва му всякаква гъвкавост, изобщо не е толкова напреднал като нашия. Изглежда така, сякаш изобщо не разполагат с интелигентни програми.

— Можем да се възползваме от това — каза Ту Лий. Тя погледна към дисплея с основните показатели на кораба. Системите не бяха понесли никакви критични щети. С изключение на малко драскотини по корпуса и няколко пробива в резервоарите, по-голямата част от щетите бяха усвоени от периферните части на животоподдържащото колело. При отсъствието на научноизследователските екипи разполагаха само с четиридесет души на борда, никой не се намираше в непосредствена опасност.

— Всички да облекат костюмите — каза тя, докато извикваше дисплей, показващ резервите им от ракети. — След това ни върни там.

На осемстотин километра от столицата на Аншун, Трелоар, от нищото изникна трепкащо петно тюркоазена светлина. От центъра му изскочи „Втори шанс“, докато нимбът се свиваше. Звездният кораб изстреля петнадесет ракети, след което генераторът на червееви дупки изкриви отново космоса и той изчезна обратно в хиперпространството. Почти мигновено се появи отново на около пет хиляди километра, този път над Бромрайн, крайбрежен град, чието население от двеста хиляди души се беше свило под защитния силов купол. Още петнадесет ракети бяха изстреляни, преди корабът да се върне отново в хиперпространството.

Направиха още девет скока около планетата, изстрелвайки всички сто седемдесет и три останали ракети. Веднага щом ги освобождаваха, снарядите от всеки залп активираха за кратко ракетите си, пръскайки се от точката на изстрелване, и след това ги спираха. Сензорите им сканираха наоколо и търсеха червееви дупки. Когато такава се появеше, ракетите се активираха отново и се впускаха към нея с ускорение от петдесет же. Извънземните снаряди едва успяваха да се подадат извън очертанията на червеевата дупка, преди да бъдат подложени на атака с електромагнитни полета, електронни оръжия, рентгенови лазерни импулси, кинетични удари и ядрени взривове. Много малко от тях успяваха да преминат и да се разбият на планетата.

„Втори шанс“ отново се появи внезапно от хиперпространството и започна кратка трансмисия на информация към подложения на бомбардировка свят под себе си, уведомявайки флота как бяха минирали космоса в близост до орбита.

Появиха се осем червееви дупки, които обградиха звездния кораб на разстояние от петстотин километра. Линдзи Сансън активира хиперпространствения двигател.

— По дяволите!

— Какво? — попита Ту Лий. Порталите на мостика все още показваха Аншун под тях. Някога пасивните му облачни форми се вихреха, възбудени от експлозиите.

— Интерференция. Пространството е толкова изкривено от червееви дупки, че не можем да отворим своя. Нарочно търсен ефект е, модифицирали са квантовите флуктуации, за да ни блокират.

— Придвижи ни — извика Ту Лий на пилота.

Плазменият двигател на „Втори шанс“ се включи. Корабът започна да ускорява с над три же. Още осем червееви дупки изникнаха около него.

— Мамка ви! — извика Ту Лий по адрес на Първите.

От всяка червеева дупка излетяха по деветдесет и шест снаряда.

Найджъл Шелдън закусваше в имението си в Нова Коста, когато аварийният сигнал от детекторната мрежа го достигна. Не се бе прибирал на Кресат, семейния свят на фамилията му, през последните пет месеца. Прекарваше времето си между Августа и Земята. Чувстваше, че е разумно да не стои твърде далеч, в случай че нещо се случи, въпреки благословията на модерните комуникации. Сега предположенията му се бяха оказали плашещо верни.

Около имението се активираха силови полета, комуникацията премина в режим на защитени връзки. Той затвори очи и се отпусна в стола си, докато вътрешните полета се включваха и изолираха стаите. Пълният спектър на интерфейсните му импланти се включи, позволявайки на сетивата му да усвояват дигитална информация в ускорен режим. От точки, разположени по покрайнините на Нова Коста бяха изстреляни аероботи. Стреснатите жители се зазяпаха в яркото сутрешно небе към тъмните фигури, които се понесоха нагоре към патрулните постове на големи височини. Силови щитове затвориха небето зад тях.

След като активира защитите на Августа, Найджъл се съсредоточи отново върху атаката. Модифицираният му дисплей показваше двадесет и три планети на Федерацията, където се бяха отворили извънземните червееви дупки. Усещаше червеевите дупки като убождания от иглички по кожата си. СИ отвърна на молбата му и се присъедини към него в тактическата репродукция — малка топка от сплетени мандаринени и тюркоазени линии, които флуктуираха ритмично, докато се носеха в нищото до него.

— Това са много червееви дупки — каза той.

— Димитри Леополдович през цялото време твърдеше, че нападението ще бъде в огромен мащаб. Това вероятно не е показателно за пълната им мощ.

В невъобразимо разширените възприятия на Найджъл се появи фонов шепот, докато регистрираше суматохата от заповеди от главния щаб на флота на Висшия ангел, които координираха сензорната информация и подреждаха наличните ресурси.

— Горкият стар Уилсън — промърмори той.

Съсредоточи се върху няколко икони в малката галактика от символи, които се носеха на заден план. Те се задвижиха послушно. Основан на дълбоки невронни връзки в мозъка му, този интерфейс създаваше чувство по-скоро за телепатия, отколкото за простите виртуално свързани с мозъка системи на домашните интерфейсни програми.

Около всяка планетарна гара на ТСП във Федерацията се вдигнаха силови полета. На двадесет и трите свята, подложени на атака, не беше дадено почти никакво предупреждение. Местните влакове, които влизаха в гарите, набиха рязко спирачки, машините им се плъзнаха по релсите, докато се приближаваха към непоклатимите полупрозрачни бариери, които се бяха издигнали пред тях. Не всички успяха да спрат навреме. Няколко машини удариха силовите полета, изскочиха от релсите и се преобърнаха. Товарните и пътническите вагони се огънаха като сгъваемо ножче, смачкаха се едни в други и се разкъсаха. Нагънаха се и захвърлиха пътници и стоки по насипите и изкопите. Колите и камионите, които се движеха по магистралите, получиха инструкции да спрат от управляващия пътен софтуер. Челните превозни средства се набиха в силовите полета. Назад по пътищата колите се удряха една в друга като домино.

В съзнанието на Найджъл се появи информация за пораженията и жертвите. Бяха нищо в сравнение с унищожението, което се сипеше от небето около тях. Той пренебрегна цифрите. Нямаха избор. Без гарите и безценните им портали, повече нямаше да има Федерация.

Оцелелите гари във Федерацията поне дадоха достъп на пристигащите влакове, преди да вдигнат силовите си полета. По магистралите навън по всяко шосе се оформяха огромни опашки, километри наред. Хората, пленени във вътрешната част, се подготвиха задълго чакане, тайно благодарни, задето се бяха озовали от тази страна на силовото поле.

Найджъл видя как Рафаел задейства щитовете на градовете. Беше активирал новата планетарна защитна мрежа с по-висок приоритет от местните цивилни власти. Той запрати аероботи като ракети в небето. Те стреляха в полет — големи машини, чиято грозота веднага ги отличаваше като военна собственост. Взривяваха спускащите се снаряди на Първите още в стратосферата, но поради огромните количества няколко успяха да преминат през препятствията и да се ударят в силовите полета. Огромни райони от околните територии бяха засегнати и сведени до езера от стъкло, но силовите полета удържаха.

Гарата на ТСП на Уесекс дори изпревари мрежата от детектори на флота и първа уведоми Найджъл за отварящите се над планетата червееви дупки. Когато пренасочи вниманието си натам, веднага усети командните програми на Алан Хътчинсън, които наводниха киберсферата на Уесекс. Основателят на света от Големите15 бе поел командването на собствените си защити. Многобройни силови полета се активираха около Нараби, местния мегаград. Малката тактическа защитна бригада на планетата получи заповеди да се разгърне около периметъра и да активира прихващащите си батареи земя-въздух. Взводове от бойни аероботи бяха изстреляни от силозите си, за да патрулират небесата над силовите полета.

Лицето на Алан Хътчинсън прехвърча през съзнанието на Найджъл, дивашки ухилено. Три от аероботите му стреляха с атомните си лазери, сваляйки прииждащите снаряди на Първите, докато последните навлизаха в горния слой на атмосферата.

— Добра стрелба — каза Найджъл.

— Приятно разнообразяване на финансовите доклади — беше грубият, но сърцат коментар на австралиеца.

Нов залп от снаряди излетя от четири червееви дупки. Отговори им стена от огън от повърхността на планетата.

— Благодарности на Господ за това — каза Алан, когато стопените радиоактивни останки се посипаха надолу към океана. — Можем да ударим копелдаците.

Информацията, постъпваща от останалите нападнати светове на Федерацията, беше потискаща. Освен градовете, защитени от силови полета и аероботи, планетите бяха съвсем неподготвени.

— Можеш да извадиш от строя някой друг снаряд — каза Найджъл. — Но с тези темпове ще загубиш. Те разполагат с хилядократно превъзхождащи те ресурси.

— Кажи ми тогава добрите новини, няма ли да го направиш най-сетне?

И двамата млъкнаха, за да наблюдават как „Втори шанс“ полита над Аншун.

— Давай, Ту Лий, давай — прошепна високо Найджъл. Опита се да не се притеснява за младата си потомка. Емоционалното разсейване беше последното, което можеше да си позволи точно сега.

Още стотици снаряди бяха изстреляни към Уесекс. Алан не разполагаше с достатъчно аероботи, за да покрие по-отдалечените местности. Градовете, пръснати из земеделските земи, опасващи континентите, бяха изтрити от падащите свободно снаряди.

— Кучи синове — изръмжа Алан. — С какво тези хора някога са ги застрашили?

— Можеш ли да различиш някакъв модел на атака във всичко това? — попита Найджъл СИ. — Имат ли стратегия? Или просто се опитват да ни заличат?

— Изборът им на планети подсказва, че имат двойна цел — каза СИ. — Двадесет и трите външни свята са силна опора за Федерацията. Завземането на Уесекс и порталите му към планетите от етап две ще им позволи да окупират огромна част от територията ни и на практика да прекъснат съществуването на Федерацията като обединен субект. Особено ако успеят да превземат и Земята.

— Никога няма да получат гарата Нараби — каза рязко Найджъл. — Лично ще се постарая това да не се случи.

— Не могат да знаят как точно ще реагираме — каза СИ. — За тях тази атака е със също толкова изследователски характер, колкото е и за нас. Целта да си осигурят Уесекс е логична. Могат да си позволят да претърпят поражение, но ако все пак се сдобият с порталите в гарата Нараби, ще получат ключ към задния двор на шейсет развити свята.

— За какво по дяволите им е това? Какво искат от нас?

— Съдейки по целите на снарядите, трябва да заключим, че желаят да придобият колкото се може повече човешка инфраструктура с практически цели. С радост биха елиминирали по-малките градски местности, за да спечелят по-големите. Дори и да ги отблъснем веднага, по-голямата част от оцелялото население на двадесет и трите свята ще трябва да бъде евакуирано. Земята около градовете е радиоактивна сгурия, посевите са опропастени, климатът е разстроен. Заплашени са да загубят статуса си на животоподдържащи планети, ако не бъде приложено изключително скъпо ретрооформяне.

— Копелета — изсумтя Найджъл. — Ти ми описваш геноцид.

— Вероятно.

— О, Господи — възкликна Алан. — Пипнаха я.

Найджъл наблюдаваше през радара и оптичните сензори как „Втори шанс“ храбро ускорява извън орбита, борейки се да се отърси от обкръжаващите го червееви дупки на Първите. В следващия миг ослепителните плазмени ракети угаснаха в ядрена пещ от елементарни частици, която се разпростря на разстояние от петстотин километра.

— Копелета! — излая Найджъл. „Ту Лий, справи се прекрасно, толкова се гордея с теб. Ще чуя смеха ти отново.“

— Дявол да го вземе — каза Алан. — Съжалявам, Найджъл.

— Не можем просто да си седим тук и да търпим тази саморазправа — каза Найджъл. — Трябва да им покажем, че сме способни да им отвърнем.

— Адмирал Кайм нареди на корабите да се съберат заедно — каза СИ.

— Обзалагам се, че тези извънземни копелдаци треперят в ботушите си. Уау, три кораба са се отправили към тях.

Аероботите на Уесекс унищожиха още един залп снаряди. Първите изглежда бяха спрели да обстрелват малките градове, пръснати по останалата част на планетата. Нараби и външните му квартали вече обираха цялата мощ на повсеместната атака.

— Няма да получите гарата ми — каза им решително Найджъл. Отвори многобройни командни връзки право към генераторите на червеевите дупки на трите портала на гарата на Нараби. Установи достъп до защитения трезор със спомени. Старите спомени се надигнаха и се наместиха в изкуствена невронна мрежа, давайки му достъп до цялото познание, което някога бе притежавал за екзотичните материи, енергийните преобразуватели, супергеометрията, квантовата математика. Започна да черпи от всички налични спомени и да качва нови нареждания в машините, които генерираха червеевите дупки, водещи към Луйзиада, Ламайта и Тубуай. Около него засвяткаха предупреждения от защитните механизми за обратна връзка. Дори неговата контролна система не можеше да се справи самостоятелно с три червееви дупки.

— Малко помощ би била добре дошла — каза той на СИ.

— Много добре.

Найджъл въздъхна тихо и облекчено. Нямаше как да отгатнеш дали СИ ще благоволи да помогне, или ще се прави на голяма работа. Помисли си, че нашествието бе объркало дори великия изкуствен интелект. Все пак Винмар физически се намираше в космоса на Федерацията.

След като СИ се зае да превежда и да задвижва машините, за Найджъл остана единствено да управлява процеса. Под неговото ръководство СИ преформатира вътрешната квантова структура на трите червееви дупки, които беше избрал. Той прибра отворите на далечните им портали и ги превърна в отворени процепи, извиващи се през време-пространството.

Една от червеевите дупки на Първите се появи отново над Уесекс и Найджъл нанесе удар. Псевдотелекинетичният му контрол започна да движи иконите със свръхзвукова скорост. Трите изхода на червеевите дупки на ТСП се материализираха във вътрешността на натрапника в транспространствено сечение и създадоха масивно изкривяване, което предизвика огромни колебания в енергийната тъкан на извънземната червеева дупка. Електрическата мощ на осем от ядрените електроцентрали на Нараби беше изпомпена през механизмите на портала, за да бъде подсилена нестабилността и насочена обратно към Първите.

Натрапилата се червеева дупка изчезна насред страховита гравитационна имплозия, която освободи взрив от ултрасилна радиация. Найджъл зачака, а хисрадарът му сканираше космоса над Уесекс. Първите вече разполагаха само с четиридесет и седем червееви дупки, които се появяваха и изчезваха. От портала Малайта идваха шумни предупреждения, които го информираха, че цялата машина намаляваше притока на захранване, за да предотврати допълнителни поражения. Прекомерното натоварване, което беше стоварил върху нея, бе изгорило много от компонентите й.

— Проработи — заяви той.

— Разбира се — отвърна безстрастно СИ.

— Можеш ли да отстраниш и останалите? — попита Алан.

— Нека да видим.

Доколкото подобно нещо беше възможно, ПланинаНаЗората изпита кратко чувство на възбуда, докато подреждаше мислите си, преди да даде старт на нашествието. Чуждоземната Федерация беше огромно неизвестно, независимо от спомените на Боуз. Спомняше си живота там, спомняше си какво беше обществото, но разполагаше само с неясни представи за истинските й индустриални и военни възможности. Това му даваше поводи за притеснение.

Близо до родната му система имаше няколко други звезди, около които имаше планети, годни да поддържат животоформи на Първите. Вече бе отворил червееви дупки до осем от тях и изпрати стотици милиони подвижни, за да започнат заселването. Беше много по-лесно да се разпростре върху животоподдържащите планети, отколкото върху студените, безвъздушни луни и мъртви астероиди на родната му система. Нямаше нужда от машини, които да обгръщат в защитни какавиди новите поселения. Установяването на тях беше по-лесно. Групите неподвижни вече се образуваха на новите планети и възприемаха основните мисловни процеси на ПланинаНаЗората. Вдъхвайки упойващата наслада от бъдещето, той вече се бе разпрострял на разстояния от стотици светлинни години.

Някога това щеше да му бъде достатъчно. Дори първият велик враг, неизвестният, щеше да се затрудни да построи бариери около толкова много звезди. Само че в Галактиката имаше повече от един враг. Можеше да предвиди какво щеше да се случи, когато експанзията му срещне препятствието, поставено от хората и техните територии. Две несъвместими форми на живот щяха да се съревновават за едни и същи планети и звезди.

ПланинаНаЗората знаеше, че мирното съвместно съществуване не е възможно. Всъщност не можеше да си представи как би позволил на друго чуждоземно да споделя Галактиката с него. В крайна сметка звездите бяха само краен брой. След като вече знаеше как и можеше да присъедини към себе си всяка от тях с помощта на червееви дупки, щеше да ги присъедини всичките. По този начин можеше да си гарантира безсмъртие. Нямаше значение колко звезди щяха да умрат или да се превърнат в нови, той все още щеше да е жив. И първото препятствие по пътя му беше Федерацията, пълна с опасни независими хора и техните превъзходно развити машини.

ПланинаНаЗората отвори хиляда сто и четири червееви дупки на координатите, които бяха дошли заедно със спомените на Боуз. Някои се отвориха съвсем до целите си, други бяха наблизо, а трети се намираха на половин светлинна година или повече. Прекара през тях сензори и събра информация относно позициите им, използва я, за да усъвършенства звездната си карта. Определи точните местоположения на звездите на Федерацията. Изходите на червеевите дупки бяха пренаредени около първоначалните цели. ПланинаНаЗората с интерес установи, че спомените на Боуз бяха точни за методите на колонизация на хората. Видът им използваше чудовищно малка част от потенциала на световете, които заселваше. Общият им брой едва стигаше, за да запълни един-единствен свят, камо ли стотици. Индивидуалността беше ужасна слабост.

Изпрати снаряди през дупките, прицелвайки ги към по-малките обитаеми зони и по периметрите на по-големите. Откри и други цели — човешки квантови сензори, комуникационни мрежи, сателити, захранващи мрежи — и насочи снарядите си към тях. Намерението му беше да елиминира самите хора, като запази индустриалните им центрове в сравнително добро състояние. Възнамеряваше да изкара от сградите тези, които не успееше да порази, и да ги пръсне из неизползваемата земя, правейки ги безполезни.

Над градовете се активираха силови полета. ПланинаНаЗората не беше очаквал това. В спомените на Боуз нямаше познание за такива неща. Не можеше да отвори червеевите си дупки във вътрешността им. Предвид огромните разстояния, с които работеше, най-доброто, на което беше способен, бе да ги разположи на разстояние до две хиляди километра от планетата. За да установи прецизни изходи, му трябваха портали, които да служат за котва на червеевите дупки.

Малки летящи машини, аероботи, се издигнаха над градовете и започнаха да изстрелват снаряди. ПланинаНаЗората нямаше избор и увеличи броя снаряди, които пращаше през отворите, насочвайки ги така, че да предизвика най-голямо опустошение.

Когато отвори червееви дупки над основния свят, Уесекс, се сблъска с още по-силна съпротива. Виждаше мегаграда под себе си. Две трети от него представляваха индустриални мощности. Мащабите надхвърляха повечето от планетарните му поселения, а ефективността на човешките системи, снабдени с електронен контрол, надхвърляше всичко, което той беше постигнал.

Над Аншун полетя човешки звезден кораб и обезвреди дузини снаряди. Отговорът на ПланинаНаЗората беше стандартен, изпрати още. Когато човешкият кораб започна да се появява и скрива в собствената си червеева дупка, ПланинаНаЗората отклони още групи неподвижни, които се концентрираха върху механизмите на собствения му генератор на червееви дупки и промениха енергията, така че действието й да е възпиращо. Десетки хиляди неподвижни се съсредоточиха върху проблема, което го доведе до границите на възможностите му. След като приклещи звездния кораб в истинското пространство, изстреля умопомрачителен залп от снаряди.

Нещо се случи с една от червеевите му дупки над Уесекс. По разпадащата се материя на пространственото изкривяване премина вълна от енергия. Претовари генериращия механизъм, който бе построил на един от четирите гигантски астероида в орбитата на междузвездната червеева дупка на междинния му пост. Последвалата експлозия разби кулата, в която складираше снарядите, и достигна до ескадрилата от кораби, които чакаха над нея.

ПланинаНаЗората започна трескаво да претърсва спомена си за събитието. Докато се занимаваше с това, още две червееви дупки се разпаднаха и енергийните експлозии съсипаха генераторите. ПланинаНаЗората осъзна, че всъщност бяха претоварени от външна сила. Пренасочи още групи неподвижни към решението на проблема и увеличи захранването към останалите генератори, за да блокира петте следващи опита за дестабилизиране.

Борбата прерасна в съревнование на енергийна мощ. ПланинаНаЗората захранваше червеевите си дупки през мегапоточни изсмукващи дискове, пуснати в короната на звездата до междинния пост, които прехвърляха захранване към астероидите през малка червеева дупка. Дори когато пренасочваха максимални количества, съществуваше граница, с която самите генератори на червееви дупки можеха да се справят. А хората променяха нападателните си подходи със скорост, която той не можеше да достигне, модифицираха моделите на интерферентно и резонантно усилване за наносекунди. Освен това сякаш също разполагаха с неизчерпаеми източници на захранване.

Нови двадесет и седем генератори на червееви дупки или експлодираха, или се свиха в разтопени развалини. ПланинаНаЗората прекрати опита си да плени Уесекс и отклони останалите червееви дупки към планети, на които тази намеса липсваше. На повечето от тях резултатите от бомбардировките бяха разочароващи. Човешките защити обаче бавно биваха избутвани назад от огромното количеството снаряди, които изстрелваше. Той спря стрелбата и прати първите кораби във Федерацията.

Беше събрал флота от четиридесет и осем хиляди за първоначалния етап на експанзията.

В средата на тактическия дисплей на Уилсън вече ставаше доста пренаселено. Призрачният образ на самата Илейн Дой се бе присъединил към него заедно с Найджъл Шелдън. Ефирното им присъствие придаваше на заповедите му върховна изпълнителна тежест. За съветници по тактическите и технологичните въпроси разполагаше със сенките на Дмитри Леополдович и Тънди Сътън зад себе си.

Точно сега с радост щеше да приветства някой истински дух, който да му каже какво се задава в следващите мигове или поне да направи сносно предположение. Наблюдаваха как последните снаряди на Първите се устремяват надолу към двадесет и един обсадени свята — на него това му се виждаше страховита картина, а останалите изглеждаха преизпълнени с радост. Уесекс успешно беше отблъснал извънземните червееви дупки, но Оливенза и Балия бяха откъснати от унисферата при пробива на силовите им полета. Планетарната гара на ТСП на Аншун беше изключила свързващите ги портали.

— Не можеш ли да претовариш и останалите червееви дупки на извънземните? — попита Дой Найджъл. Беше нетърпелива за нови победи.

— Изгорих осемнадесет от нашите генератори, за да премахна тридесет от техните — каза Найджъл. — Направи сметката сама. При всички случаи се съмнявам, че разполагаме с достатъчно енергийни резерви точно сега.

Уилсън остана безмълвен. Бе наблюдавал безпомощно как Шелдън изсмуква още и още енергия от захранващата мрежа на Федерацията. Всички светове от Големите15 бяха включили резервните си нилингови д-ями, след като ядрените им генератори бяха мобилизирани. Земята претърпя безпрецедентна пълна загуба на цивилно захранване, когато Шелдън пренасочи цялото производство на лунните клетки, за да продължи огъващата пространството битка над Уесекс. Всички останали светове от етап едно и две претърпяха частична или пълна загуба на захранването, когато местните им генератори бяха призовани на фронта. За кратко всичко висеше на косъм: няколко от силовите полета на градовете бяха запремигали заплашително след енергийните загуби. В момента всички бяха заети да презареждат резервите си.

Беше отчаяно действие, макар Уилсън да признаваше, че не разполагаха с друга алтернатива. Ако Първите бяха избрали този момент, за да пратят нова вълна от атаки, резултатите щяха да са катастрофални. На Уилсън му оставаше само да се моли.

— Искаш да кажеш, че ще останат тук? — попита Дой.

— Засега да — каза Уилсън.

— Господи, имайки предвид парите, които ти дадохме…

— Достатъчно, за да подготвя три бойни кораба — отвърна й язвително Уилсън. — Не съм сигурен дали дори триста биха свършили работа днес.

— Аероботите и силовите полета свършиха много добра работа — каза Рафаел. — Без тях щетите щяха да са многократно по-големи.

— Само че какви жертви понесохме — каза президентът. — Мили Господи, загубихме два милиона души.

— Повече — каза мрачно Ана. — Много повече.

— И ще стават още — каза Уилсън с умишлена суровост. — Димитри, можеш ли да ни предложиш някакви възможности за следващия им ход?

— Силата на атаките им отслабна — каза руският академик. — Логичното следствие са мащабни окупационни действия.

— Тънди, какви са екологичните щети на нападнатите светове?

— С една дума — лоши. Аншун е поела най-тежки поражения. Бурите там едва започват и ще разпрострат радиоактивния прах по цялата планета. Бомбите на Първите са с доста високо ниво на радиоактивност. Очистването ще струва цяло състояние, дори да беше практически изгодно, което ме съмнява. По-евтино би било да евакуираме всички и да ги пратим на нов свят от етап три. Останалите светове са в различни етапи на климатичен разпад и ядрено замърсяване. Предвид обичайното отношение на населението към ядрените и екологичните въпроси, не вярвам някой да иска да остане и без това.

— Съгласен съм — каза Уилсън. — Искам да започнем да ги евакуираме днес.

— Всички ли? — попита Дой. — Не мога да дам съгласието си за това. Къде, по дяволите, ще отидат?

— При приятели, роднини, в хотели и правителствени лагери. На кого му пука. Това не е мой проблем. Трябва да съберем всички на тези планети под силовите полета, а след това да ги махнем оттам. Искам военните ни резерви да бъдат пратени там и да помагат. Всеки правителствен офицер, всеки полицейски взвод с тактическо въоръжение. Всичките аероботи, които можем да отпуснем. Самите планетарни правителства разполагат с достатъчно боен персонал, за да сглобят прилично големи армии. Мадам президент, искам да подпишете заповед, с която да ги поставите под командването на адмирал Колумбия.

— Аз… Не съм сигурна.

— Ще те подкрепя — каза Найджъл. — Както и Междузвездните династии. Уилсън е прав, трябва да се задействаме.

— Можеш ли да отвориш червееви дупки в другите градове на тези планети? — попита Уилсън. — Никога няма да успеем да превозим всички до столиците.

— Порталите на гарата в Нараби не са в цветуща форма точно сега — каза Найджъл. — Но ще се справим, така или иначе цялата влакова мрежа е спряна. Можем да отклоним порталите, които са останали на Уесекс, но няма да ползваме влакове. Хората ще трябва да преминават пеша или с автобуси.

— Ами Оливенза и Балия?

— Можем да използваме червеевата дупка на изследователското поделение на Аншун, за да установим нов контакт, да проверим дали има някакви живи хора.

— Червеевите дупки на Първите спряха да се движат наоколо — каза Рафаел. — О, Господи, ето ги.

Радарът и визуалните сензори показаха излитащите от червеевите дупки кораби на Първите над всеки от обсадените светове.

— Ако започнат да кацат, можем да забравим за всеобщата евакуация — каза Димитри. — Няма време. Трябва да извадим от строя операционните им центрове, да ударим червеевите им дупки от другата страна, където са уязвими.

— След колко време корабите ще стигнат до Аншун? — попита Уилсън.

— Два вече са до точката на среща — каза Ана. — Още осем часа, докато пристигне и последният.

— Кучи синове! Рафаел, започни незабавно евакуацията във всички столици. Ще изчистим поне тях.

— Ще отворя червееви дупки в защитените градове — каза Найджъл.

— Ами хората навън? — каза Дой. — В името на Бога, трябва да направим нещо за тях.

— Ще видим как можем да помогнем — каза СИ.

На Марк му отне четиридесет минути, но най-накрая успя да подкара пикапа на „Ейбълс“. Много от веригите бяха изгорели. Той импровизира на места, а на други съши системите, заобикаляйки повредите. Лиз и Керис прекараха времето в приготвяне на багаж. Изкараха няколко куфара с дрехи и цялата екипировка за бивакуване на семейството.

— Мисля, че киберсферата се връща към активност — каза Лиз, след като хвърли последната чанта в задната част на пикапа. — Системата на къщата изведе основно комуникационно меню.

— Системата на къщата работи? — попита изненадано той. Беше понесла много повече от прости електронни повреди. Повечето от прозорците бяха строшени, дори трислойните. Всички стаи бяха покрити с парчета стъкло. Да види пораженията, нанесени върху дома му, беше също толкова голям шок, като това да бъде свидетел на самата експлозия. Освен това беше многократно по-разстройващо. Сякаш всяка стая беше умишлено и злостно нападната от вандали.

Въпреки това според Марк вероятно се бяха отървали много по-леко от повечето хора. Поне къщата им от сух корал се състоеше само от куполи и вълната от взрива се беше плъзнала по тях. Плоските вертикални стени сигурно бяха отнесли тежки удари. Не можеше да понесе гледката към лозята. Почти всяка леха беше изравнена със земята. Навсякъде по долината Улон, докъдето стигаше погледът му, беше така.

— Не мога да се свържа с нея — каза Лиз, — но резервният екран в стаята за сервизни дейности е оцелял, така че ще въведа ръчно няколко команди. Деветдесет процента от системата е забила и не мога да включа програмите за презареждане и поправка. Протоколът за работа на мрежата общо взето е единственото останало там. Със сигурност е свързан с възела на долината. Кабелът е фиброоптичен, може да оцелее след доста по-тежки неща.

— Опита ли се да се обадиш на някого?

— Разбира се. Първо опитах с Дунбаванд и Конант. Никакъв резултат. След това пробвах с общината. Пробвах дори Черната къща. Няма никой.

— Или пък не са осъзнали, че системата се изгражда наново. Ще отнеме време, преди генетичните алгоритми да възстановят щетите.

— Вероятно никога няма и да разберат, ако имплантите им са прецакани. Кой ли знае как се работи с клавиатура в наши дни.

— Аз знам — каза Бари.

Марк прегърна сина си. Лицето на момчето още беше омазано с кал и сълзи. Изглежда обаче се възстановяваше от шока.

— Това е защото си гений — каза му Марк.

— Задават се облаци — каза Керис. Гледаше на север, където дълги серпантини от бели изпарения се плъзгаха ниско и бързо над планините Дау’синг. Приличаха на пухкави копия, насочили се към задушените от смог останки на Регентите.

Лиз го погледна уморено.

— Ще вали дълго. И силно. — Обърна се към Марк. — Накъде ще тръгнем?

— До магистралата има много път — каза той.

— Ако още е там — каза Керис. — Използваха ядрена бомба, за да се справят с отдалечена станция от детекторната мрежа, Господ знае с какво са ударили гарата на ТСП. А магистралата е много дълга, ще трябва да изминем много дълъг открит път. След това трябва да прекосим океан.

— Няма друг път навън — каза той.

— Знаеш, че трябва да проверим и останалите — каза Лиз. — Искаме да заведем децата на сигурно място преди всичко, но трябва да знаем къде е това, А точно сега не съм убедена, че сигурността се намира от другата страна на Дау’синг.

Марк погледна към небето, внезапно уплашен от гледката. Никога не бе съзнавал колко голямо беше.

— Ако предположим… че дойдат?

— Тук? — каза язвително Керис. — Съжалявам, но Рандтаун трудно може да се нарече стратегическият център на Вселената. Без детекторната станция е нищо.

— Вероятно си права — каза Марк. — Добре, ще се насочим към града и ще проверим няколко от съседите ни по пътя.

— Хубав план — каза Лиз. — Трябва да разберем какво се случва в останалата част от Елан и във Федерацията. Ако правителството прави някакви опити да се свърже с нас, трябва да идем в града.

— Ако има правителство — каза Керис.

Лиз я погледна остро.

— Ще има.

— В пикапа! — каза Марк на децата. Те се покатериха на задната седалка, без да кажат и дума. Панда скочи след тях също толкова примирено. За малко да нареди на кучето да излезе, но след това се смили. Точно сега се нуждаеха от всяко зрънце утеха, която можеха да си позволят.

— Ще ви последвам — каза Керис.

— Добре. Дръж портативната си система включена.

Бяха изровили три стари модела от къщата, които бяха изключени, когато електромагнитното поле бе покрило долината. За Марк беше съвсем проста задача да измени програмите им, така че да могат да ги използват като прости комуникационни устройства с обсег от пет мили.

Керис му махна насърчително, докато вървеше към своята кола. За пълна изненада на Марк системите на спортната кола бяха оцелели без никакви повреди след електромагнитната атака. Това спечели уважението му, макар и да си го призна доста неохотно.

— По-добре вземи това — каза Лиз. Подаде му ловната му пушка, мощен лазер с мерник. — Проверих я, все още работи.

— Господи, Лиз. — Той я грабна бързо и погледна гузно към децата. — За какво ми е?

— Хората могат да се държат зле в моменти на стрес. А и не съм убедена, че извънземните ще ни оставят на мира, както смята Керис.

Тя отвори якето си и му показа йонния пистолет в раменния кобур.

— Мамка му. Откъде взе това?

— От един приятел. Марк, живеем на километри от всички населени места, а теб те нямаше през деня.

— Но… пистолет!

— Просто мисля практично, бебчо, момичетата трябва да могат да се грижат за себе си.

— Добре — каза глуповато той.

Днес някак си това не изглеждаше важно. Всъщност по-скоро се радваше, че го бе взела. Качи се на предната седалка на пикапа и подкара колата по дългата пътека към главния път на долината.

Рандтаун все още се държеше. До известна степен. Регентите бяха насочили основната сила на експлозията нагоре, но страховитите вълни от огромно налягане, спуснали се от планините, бяха достигнали града с лекота.

Металните и бетонните панели на всяка сграда бяха огънати и откъснати. Навсякъде лежаха смачканите им правоъгълници: по тротоарите или забити в други сгради, а по-леките плаваха върху Трине’ба. Дебелите изолиращи листове се развяваха върху оголените носещи греди. Покривите представляваха очертания на скелети, почти напълно лишени от слънчевите си панели. Най-странното от всичко беше сиянието. Целият град блестеше под завивка от призматични дъги. Всеки прозорец в Рандтаун беше строшен. По тротоарите и улиците се бяха разпилели късове и зърна стъкло, изхвърлени като дълги пера от взрива и нападали като разпилени торби с диаманти.

Марк спря пикапа на улица „Лоу Уест“, само на неколкостотин метра от магистралата.

— Господи, не знаех, че има толкова много стъкло на цялата планета, камо ли тук.

— Гумите ще издържат ли? — попита Лиз. Тя гледаше по улицата и се опитваше да види дали наоколо има някой. Няколко колони пушек се извисяваха над разрушените покриви в по-централната част на града.

— Трябва да се справят. От гелопяна са.

— Добре тогава. — Лиз вдигна портативната система към устата си. — Керис, влизаме. Твоят „MG“ ще се справи ли?

— „MG“ ще проведе неприятен разговор с адвокатите ми, ако не се справи.

Марк се подаде от страничния прозорец. Дейвид и Лидия Дунбаванд бяха на задната седалка, седнали върху торбите с екипировката за бивак. И трите им деца се бяха натъпкали в колата на Керис. Зад нея джипът на Конант играеше роля на ариергард. Юри тъкмо го беше оправил, когато пристигнаха в тяхното имение.

— Влизам — викна им той.

Дейвид вдигна мазерния си жезъл.

— Разбрано, ще си държим очите на четири.

Марк поклати глава, докато натискаше ускорителя с крак. Какво толкова им ставаше на хората с оръжие по време на бедствие? Пикапът тръгна бавно, а големите му гуми хрускаха непрекъснато по кристалното покритие на пътя.

Откриха жителите, когато се приближиха до центъра. Почти всички, които се бяха озовали навън по време на взрива, имаха рани. Хората, които се бяха разхождали по тротоара, бяха тежко пострадали от паднали стенни панели. Тези, които бяха избегнали срутващите се части, бяха попаднали сред картечната стрелба със стъкло. Мнозина бяха пострадали и от двете.

Когато наближиха края на главната улица, пътят беше изцяло блокиран от паркирани превозни средства. Марк спря пикапа, всички заедно излязоха навън и тръгнаха пеша.

— Оставете Панда вътре — каза Лиз на децата. — Не може да върви по стъклото, ще си нареже лапите.

Кучето залая жално, докато те се отдалечаваха от колите.

Половината от сградите на главната улица бяха изкривени под заплашителни ъгли. Носещите им греди бяха извити прекомерно от подивелия въздух, който се бе спуснал върху тях. Търговското сърце на града беше оживено по всяко време, кафетата бяха пълни с хора, които спокойно обядваха, масите по тротоарите бяха пълни, по улиците се тълпяха зяпачи.

— О, Исусе — изпъшка Марк, докато очите му обхождаха гледката. Почувства се слаб и изтощен, трябваше да се хване за най-близката огъната стена, за да не рухне.

Не го ужасиха хората, чиито тела все още лежаха на земята. Нито спасителите, които все още се бореха да освободят пленените жертви. Нито импровизираните болнични екипи, които превързваха порязвания и разкъсвания. Щеше да издържи дори и смразяващите стонове и хлипания. Но не и кръвта. Кръвта покриваше всичко. Плочите на тротоара дори не се виждаха през съсирващата се алена течност, която течеше по цялото продължение на склона. Могилките трева лепнеха от нея. Изкривените стени бяха покрити с кървава глазура от ужасяващи пръски, които вече придобиваха черен цвят.

Марк се сви на две и повърна върху ботушите си.

— Обратно — нареди на Лиз на децата. — Хайде, връщаме се в пикапа.

Тя забра децата и ги поведе към колата. Лидия и Дейвид се притекоха на помощ. Сенди, Ели и Ед плачеха. Бари и Уил сякаш всеки момент щяха да се присъединят към тях. Възрастните оформиха защитна завеса и нежно ги насочиха назад.

— Ще проверим дали някой е измислил някакъв план — извика Керис след тях.

— Добре — каза Лиз. Бореше се със собственото си отвращение. — Поддържай връзка.

— Ами ти? — попита Керис Марк. — Добре ли си?

— Не, по дяволите, не съм. — Той избърса уста с ръкава си. — Исусе!

Шокът бе смразил кръвта му. Не беше очаквал това. Краят на света трябваше да бъде окончателен, безкрайност от нищо. Щяха да получат благословия. Вместо това трябва да се справят с последиците в свят на болка, кървища и страдание.

— Ще се справиш — каза сурово Керис. — Налага се. Хайде, да видим дали можем да помогнем.

Юри Конант помогна на Марк да се изправи. Той също не изглеждаше особено добре. Олга бе притиснала парче плат плътно към устата си. Очите й бяха навлажнени.

Четиримата тръгнаха по главната улица, ботушите им жвакаха отблъскващо на всяка стъпка. За подметките им залепваха разни неща. Марк извади парцал от работните си дрехи и го завърза около носа и устата си.

— Марк? — обади се някакво момиче.

Беше Манди от „Чай за двама“. Тя и още няколко души бяха наобиколили мъж на средна възраст, чийто крак беше понесъл тежко разкъсване. Около раните бяха увити импровизирани превръзки, вече пропити с кръв. От плата се подаваше грапаво копие от ръждясал метал. Очевидно беше проникнало дълбоко в плътта му. Една от жените се опитваше да го накара да погълне обезболяващи.

— Ранена ли си? — попита я Марк. Лицето й беше изцапано със сажди и петънца засъхнала кръв. Там, където сълзите бяха текли по бузите й, се виждаха ивици чиста кожа. Ръцете и престилката й бяха покрити с кръв.

— Няколко порязвания — каза тя. — Нищо сериозно. Откакто се случи, се опитвам да помогна на хората.

Гласът й почти й изневери.

— Бари и Сенди добре ли са?

— Да, добре са. В долината не беше толкова тежко.

— Какво направихме, Марк? Защо ни сториха това? С нищо не сме им навредили. — Тя започна да хлипа. Той я прегърна и я притисна нежно към себе си.

— Нищо не сме направили — зауспокоява я.

— Тогава защо?

— Не знам. Съжалявам.

— Мразя ги.

— Бихте ли ни помогнали? — каза един от останалите, които се грижеха за ранения мъж. — Вече можем да го пренесем.

— Къде? — попита Керис.

— Болницата работи, успяха да възстановят част от захранването. Саймън командва там.

— Къде е тя?

— На две преки — каза автоматично Марк.

— Ще го пренесем — каза Юри.

Дори и с импровизираната носилка работата беше трудна. Трябваше да отбягват толкова много отломки, а китайският ресторант на ъгъла на Матюс и втора улица гореше. В отсъствието на пожарникарските роботи и доброволните пожарни отряди пламъците заплашваха да обхванат и другите сгради. Трябваше да направят голямо отклонение по една от страничните улички. Докато вървяха, светлината постепенно избледняваше. Облаци покриха небето и се завихриха бавно в циклонна формация, фокусирана около Регентите. По-плътни и тъмни облаци прииждаха от хоризонта. В далечния край на Трине’ба вече валеше. Широката завеса напредваше към града. Поне щеше да угаси огньовете, помисли си Марк.

Голяма тълпа от хора обикаляше около моравите пред главната болница. Множеството се разтвори неохотно, за да пропусне групата на Марк и носилката. Вътре светеше и част от медицинското оборудване все още работеше. Спешното отделение беше пълно с деца и най-тежко ранените възрастни. Рецепцията беше пълна със случаи на дълбоки рани и загуба на кръв. Сестрата на входа хвърли бърз преценяващ поглед към мъжа, който бяха внесли, обяви го за некритичен случай и им каза да му намерят място в коридора. Екип с метли и лопати разчистваше строшеното стъкло по полирания под. Марк спря на участък, който току-що бяха изчистили, и постави ранения на земята.

Когато се изправи, видя Саймън Ранд, който крачеше в средата на коридора. Оранжевата му роба висеше като обикновен плат. Дори той беше пострадал от стъклото. На ръката му имаше голяма лечебна лепенка и друга — в долната част на врата му. Кортежът му беше по-малък от обикновено. До него вървеше млада жена, облечена в черна блуза и дънки. Беше Мелани Рескорай, все така омагьосващо красива, въпреки сериозното решително изражение на лицето й. Марк изобщо не се изненада, че на лицето й нямаше и драскотина.

Тя забеляза, че я е зяпнал и му се усмихна тъжно.

— Я виж ти! — каза Керис. — Точно когато си мислиш, че денят не може да се влоши повече.

Марк последва Саймън и Мелани заедно с Керис, Юри и Олга. Саймън стигна до напукания и хлътнал портал на входа на многопрофилната болница и вдигна ръце.

— Хора, моля ви, съберете се около мен.

Тълпата по поляните се приближи към тях. Към Мелани бяха отправени много ядосани погледи.

Тя се изправи пред тълпата, без да трепне.

— Знам, че не съм най-обичаният човек в града точно сега — каза им тя. — Но разполагам с връзка към унисферата. Накратко казано, двадесет и четири планети на Федерацията бяха атакувани.

Докато тя говореше, Марк вдигна портативната система, която носеше със себе си. Не можеше да открие нито една мрежова връзка към планетарната киберсфера, камо ли унисферата.

— Не, не разполагаш — прошепна той.

Мелани погледна към него. Току-що беше приключила с разказа си как Уесекс е отблъснал атаката. Ръката й махна ненатрапчиво, пръстите й трепнаха в слабо ехо на виртуалния й интерфейс. Портативната система на Марк внезапно се свърза с унисферен възел в Рънуич. Беше с много ниско качество, достатъчно само колкото да задейства основните информационни функции.

— Репортер съм — каза тихо тя. — Имам някои широкообсегни импланти.

Тук имаше нещо гнило. Марк знаеше как работят мрежите и това, което твърдеше тя, бе глупост. Не можеше да проумее как му бе осигурила връзката.

— Точно сега флотът организира евакуации на всяка нападната планета — каза Мелани на тълпата. — Гарата на ТСП на Уесекс е започнала отварянето на червееви дупки към всяка изолирана общност. Включително и към нас. Ще е трудна операция при липсата на портал в единия край, но СИ им помага в управлението на процеса.

Саймън пристъпи напред.

— Ще бъде мъчително да напуснем, знам го. Но трябва да се изправим срещу реалността тук и днес, хора. Болницата не може да поеме всички ранени. Останалата част от планетата все още е подложена на атаки от различен мащаб. Не мислете за това като за евакуация, просто се прегрупираме, това е всичко. Аз ще се върна. Ще построя къщата си наново. Надявам се, че всички вие ще се върнете с мен.

— Кога тръгваме? — попита Юри. — С колко време разполагаме?

— Флотът изготвя списък — каза Мелани. — Трябва да се уверим, че когато червеевата дупка се отвори, всички от околните области са тук и са готови да напуснат. Ще преминем заедно.

— Къде се намираме в списъка? — чу се вик от тълпата.

Мелани погледна напрегнато Саймън.

— Ние сме номер сто седемдесет и шест — каза Саймън.

Тълпата млъкна. Дори Марк почувства разочарование, но поне имаше изход. Накара портативната си система да провери дали това е истина, дали наистина бяха толкова надолу в списъка.

— Погледни към малката си приятелка — каза Керис. Погледът й беше прикован върху Мелани. — Получава лоши новини.

Марк вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Мелани се извръща наполовина от тълпата и скрива лицето си от тях. Очите й се бяха разширили от тревога. Устните й оформиха някаква псувня. Тя подръпна робата на Саймън. Двамата заговориха скришом от останалите.

Марк нареди на системата да проследи цялата официална информация, касаеща сегашната ситуация на Елан.

— Няма налична информация — каза му безстрастно машината.

Саймън отново вдигна ръце към тълпата, която наблюдаваше тревожно двамата с Мелани.

— Малка промяна в плана — провикна се той над нервния шепот. — Трябва веднага да излезем от града. Ако имате кола, която работи, моля ви, откарайте я на автобусната гара. Трябва да се отправим към Хаймарш в конвой. Червеевата дупка ще бъде отворена там. Искам да помоля тези, които са в състояние, да отнесат ранените на гарата. Всеки с технически познания ще ни е нужен, за да подкараме автобусите. Отидете в инженерния офис на гарата, когато пристигнете там.

Хората се развикаха.

— Защо?

— Какво става?

— Кажи ни, Саймън.

— Кажи ни.

Мелани застана до него.

— Извънземните идват — каза простичко тя и посочи към небето над тях.

Тълпата се обърна и се вгледа в тъмните дъждовни облаци над Трине’ба. Там, във висините, се открояваха две бели флуоресцентни петна, сякаш през облаците сияеха двойка слънца. Ставаха все по-големи и по-ярки.

Беше предаването на живота й. Алесандра Барон знаеше, че никога нищо няма да може да се сравни с отразяването на извънземната атака. За щастие, имаше достатъчно здрав разум да смени пищната си рокля със спретнат сив костюм, какъвто от гардеробната пазеха в готовност за случаи на бедствия и неприятни ситуации. Сега седеше зад студийното си бюро и с отработено умение ръководеше и насочваше предаването, докато холограми на аналитици, политици и младши флотски офицери се включваха и изчезваха от шоуто, за да отговарят на въпросите й. Между тях пускаха преки предавания от атакуваните планети, всеки път, когато Бъни, продуцентът на шоуто, успееше да се добере до прилична връзка. Фактът, че унисферата можеше да пострада, че комуникациите, които бе приемала като даденост през всичките си животи, изведнъж не бяха повсеместни и гарантирани, притесняваше Алесандра почти толкова, колкото ядрените експлозии, макар изражението й да запази професионално спокойствие през цялото време. Що се отнася до шокиращите енергийни загуби, докато Уесекс отблъскваше червеевите дупки на Първите, те приближиха битката до всички и ги накараха да се почувстват част от ставащото.

В продуцентския офис на студиото Бъни поддържаше многобройни паралелни информационни потоци, достъпни за зрителите. Данните даваха резюме на състоянието на събитията на всяка от двадесет и четирите планети. Потоците от Оливенза и Балия бяха заплашително празни от известно време. Виртуалното зрение на Алесандра й подаваше решетка от висококачествени изображения, дошли от различни репортери, които бяха извадили лошия късмет да се озоват близо до фронтовата линия. Силовите полета над градовете непрекъснато припламваха в блещукаща опалесценция, докато отблъскваха отломки или виещи радиоактивни урагани. Репортерите, които бяха достатъчно смели и глупави да застанат в близост до тях, разкриха гледки към пустините навън: плашещо гладки кратери със сияещи дъна, обградени от равна земя, превърнала се в пустош от черен като нощта въглен. Освен това имаше и истории, проследяващи човешката гледна точка. Интервюта с ужасени, плачещи и почти загубили разсъдъка си жители на градовете. С онези от външните градове, които се бяха добрали под силовите полета навреме. Онези, чиито семейства и приятели все още бяха някъде навън. Цялото им страдание, мъка и ярост бяха умело вплетени в гоблен от истории, от който зрителите нямаше как отвърнат очи.

Бъни и Алесандра наблягаха сериозно на една тема и непрекъснато повдигаха един и същ въпрос: „Къде е флотът?“ Отново и отново повтаряха ярката експлозия на „Втори шанс“ и смъртта на кораба в битката над Аншун.

Информацията от обсадените планети караше Алесандра да се чувства благодарна, че се намира в сигурността на Августа, на стотици светлинни години зад фронтовата линия. Зададе свързан с това въпрос на Ейндж, аналитик от Института за стратегически науки в Санкт Петербург, чиято холограма седеше до нея.

— Смятам за показателно, че нападат само световете ни, които са най-близо до Дайсън Алфа — каза Ейндж. — Това подсказва за обсега на техните генератори на червееви дупки.

— Само че Уесекс се намира на сто светлинни години от границата на космоса от етап три — каза Алесандра.

— Да, но от тактическа гледна точка, рискът да се опитат да го пленят си е струвал. Ако бяха успели, щяхме да загубим значителна част от космоса от етап две. Това почти сигурно щеше да гарантира евентуалното ни поражение. Дори сега ще ни е трудно да отвърнем на удара. Знаем с какви ресурси разполагат те. Много е възможно никога да не успеем да си върнем тези двадесет и три планети.

— Какво е мнението ти на професионалист, можем ли да спечелим тази война?

— Не и днес. Трябва да преосмислим стратегията си радикално. Трябва ни и време, а това е фактор, който до голяма степен се определя от Първите.

— Според флота бойните ни кораби пътуват, за да се притекат на помощ на атакуваните планети. Как оценявате шансовете им?

— Трябва ми още информация, преди да мога да дам реалистична оценка. Всичко зависи от това колко добре са защитени червеевите дупки на Първите. Адмирал Кайм трябва да успее да изпрати боен кораб през тях и да атакува междинния им пост. Това е единственият начин да ги забавим.

Бъни уведоми Алесандра, че имат връзка с Мелани.

— Мислех, че Рандтаун е откъснат от киберсферата на Елан — каза Алесандра.

— Така е, но тя е намерила някакъв начин да се свърже.

— Добро момиче. Разполага ли с нещо интересно?

— О, да. Пускам я на живо. Бъди готова.

Във виртуалното зрение на Алесандра се появи нова решетка от изображения и премина в позиция на живо излъчване.

Мелани се намираше на нещо като открита автобусна гара, голямо квадратно пространство, покрито с тармак. От всяка страна имаше чакални за пътници. Всеки прозорец от фасадата на сградата беше строшен, а поддържащите колони бяха изкривени и половината от покрива със слънчеви колектори липсваше. Въпреки че навън беше изключително ярко, от забуленото в облаци небе се сипеше плътен дъжд. Неумолимият потоп стъжняваше още повече живота на хората, които се тълпяха на гарата. Осъществяваше се масово преселение. До скупчените неподвижни автобуси се извиваха опашки. Здравите се движеха по двойки с леко ранените и им помагаха. Четири автобуса бяха преустроени в импровизирани линейки. Седалките им бяха махнати и натрупани на купчини до съсипаната чакалня. Тежко ранените отнасяха в автобусите върху груби носилки. Много от тях бяха зле, раните им бяха обработени по най-примитивен начин, обвити в платнени превръзки вместо в лечебни лепенки.

Инженерите се бяха скупчили около отворени отделения отстрани на автобусите и снаждаха наново свръхпроводниковите батерии. Мелани обаче не отдели време за въвеждащи образи. Пътищата около гарата бяха задръстени от джипове и пикапи, пълни с деца и здрави родители.

— Мелани — каза Алесандра. — Радвам се да видя, че още си с нас. Каква е ситуацията в Рандтаун?

— Погледни това — каза безстрастно Мелани.

Визуалната панорама, която постъпваше от имплантите й, продължи да се движи, докато не се спря върху разрушения град. Автобусната гара очевидно се намираше в дъното на Рандтаун, където от земята започваха да изникват хълмове. От позицията й се виждаха разбитите покриви и Трине’ба отвъд тях. Тя вдигна глава към грамадата черни облаци, покрили като таван огромното езеро. Най-накрая Алесандра разбра защо бе толкова светло.

На петдесет километра от надиплените буреносни облаци се подаваше двойка сияйни тумори, огромни гърчещи се подутини, които се спускаха надолу. Видя как основата на най-големия се пръсна, когато осем тънки линии непроницаема светлина я прорязаха и докоснаха повърхността на езерото. Ударът предизвика експлозия от пара и около него в кръгове се пръснаха каскади от пламтяща мъгла, понесена над разбушуваните води. Светлината беше толкова силна, че градът и природата около него се очертаха в ярки контрастни черно-бели краски. Ретиналните импланти на Мелани включиха най-силните си филтри, но дори така едва издържаха. По-голямата част от гражданите се криеха от експлозията и вдигаха ръце, за да покрият очите си. Викове и писъци на паника идваха от всички посоки. Всички те бързо замлъкнаха, когато пронизителният рев достигна града и разтърси оцелелите сгради. Усилваше се неумолимо, докато целият скелет на Мелани не запулсира болезнено. Образите, които ретиналните й импланти пращаха в студиото на Алесандра, бяха сведени до размити черно-бели щрихи. Над самия Рандтаун облаците страдаха, изтезавани от борещите се високоскоростни фронтове на налягане. Спокойният дъжд се промени за секунди, извивайки се почти хоризонтално заедно с вятъра. Всяка капка жилеше болезнено, когато се забиеше в незащитена кожа.

— Плазмени двигатели — надвика Мелани непрекъснатите гръмотевици. — Корабите слизат долу.

Вторият тумор в облаците се разкъса, пронизан от още осем нажежени до бяло копия. На Мелани най-сетне й се наложи да покрие очи. Образът се превърна в еднообразна кървавочервена мъгла, тъй като ръката й бе станала почти полупрозрачна. Дори през жулещия дъжд жегата, която прииждаше от плазмата, беше по-силна от тази на което и да е обедно пустинно слънце. Капките дъжд вдигаха пара, сипейки се като куршуми през атмосферата.

Усети се малко отслабване на светлината. Мелани свали ръката си. От облаците се бе спуснал кораб — тъмна конична форма, яхнала яркото сияние на неумолимите си плазмени опашки. В следващия миг изчезна зад непроницаема стена от сияеща пара, която извираше от езерото.

— Видя ли това? — извика Мелани с прегракналото си гърло. — Идват.

— Махай се от там. — Осем милиарда зрители видяха как самообладанието на Алесандра се пропуква. — Не рискувай сигурността си, бягай.

— Не можем…

Образът изчезна насред хаос от лилави смущения.

Алесандра се скова зад бюрото си. После прочисти гърло.

— Това беше репортаж на Мелани Рескорай, един от най-обещаващите и талантливи нови членове на предаването през последните години. Молитвите на всички ни в студиото са отправени към нея. А сега, обратно при Гарт Уест, който отразяваше цветарския фестивал на Слиго. Какво е положението там, Гарт, има ли някакви следи от кораби на Първите?

— Корабите приближават горната атмосфера на Аншун, Елан, Уолтън, Помона и Натаваара — докладва Ана със спокоен глас.

Когато корабите на Първите достигнаха стратосферата, аероботите откриха стрелба. Всички, които споделяха пространството в тактическия дисплей на Уилсън, наблюдаваха съсредоточено, когато енергийните оръжия набелязаха целите си и пронизаха пространството над себе си. Ефект нямаше. Уилсън чу няколко изумени ругатни. Силовите полета, които защитаваха спускащите се кораби, бяха твърде мощни и непробиваеми за оръжията от среден калибър, носени от аероботите. Тогава Първите започнаха да се прицелват в дребните нападатели под тях.

— Махнете ги оттам — каза Уилсън. — Прегрупирайте ги около защитените градове. Ще се нуждаем от тях по-късно.

— Заемам се — каза Рафаел.

— Уцелихме ли някой от тях? — попита Найджъл.

— Не, сър — каза Ана. — Нито един. Силовите им полета са твърде силни.

— Начало на атмосферно навлизане на Белембе, Мартабан, Слиго, Балкаш, Самар, Молина и Козани. Излизат през червеевите дупки със скорост един на всеки четиридесет секунди. Траекториите им са различни, не се съсредоточават върху столиците. Изглежда се насочват към бреговете.

— Бреговете?

— Получавам визуални образи.

На огромния тактически дисплей се появиха различни визуални предавания. Във всяка от картините ослепителни серпантини прорязваха небеса с различни цветове.

— Копелетата са големи — обади се Рафаел. — Тежат хиляди тонове.

— Това са отходни материали от ядрен синтез — каза Тънди Сътън. — Температурните показатели и спектралните излъчвания предполагат деутериева реакция.

— Потвърждавам, насочват се към водните площи — каза Ана.

— Има логика — каза Найджъл. — Дори със силови полета не бих искал да приземявам някое от тези чудовища върху твърда земя.

— Това ни дава някакво пространство на свобода — каза Уилсън. — Ще трябва да се придвижат до брега. При това в по-малки съдове. Може и да успеем да пратим подкрепления до столиците и по-големите градове.

— Последните ескадрили от аероботи се изтеглят от обсега им — каза Ана.

— Ще ни отнеме твърде много време да пратим подкрепления — каза Рафаел. — Всеки, който разполага с каквато и да е военна мощ, не изгаря от желание да се откаже от нея.

— Мобилизирайте офиса си да разреши този проблем — каза Уилсън на президента. — Трябва да покажем на хората, че сме способни да се защитаваме адекватно.

— Ще говоря с Патриша.

— Ще се наложи да искате лично услуги от водачите на световете — каза Найджъл.

— Така да бъде.

Ако Дой се подразни от назиданието, не го показа.

— Какво става с евакуацията? — попита Уилсън.

— Вече пътуват влакове от Аншун, Мартабан, Слиго, Натаваара и Козани — каза Найджъл. — Отклонявам ги от Уесекс право към Земята. След това ще бъдат пренасочени към окончателна дестинация, грижата ми е единствено да ги разкарам от местата, от които идват. Ще се опитаме да затворим портала към Трусбал на Уесекс и да го отворим наново на Битран или Слиго. Там има много пленени туристи, отишли за цветния фестивал.

— Има ли кораби на Първите в близост до тези места? — попита Уилсън.

— Дванадесет се приближават — каза Ана. — Но Битран е на сто и тридесет километра от брега. Това трябва да отнеме време.

През следващите тридесет минути Уилсън наблюдаваше изменящата се информация на дисплея, който му показваше потока от военна екипировка и персонал, натрупващи се на Уесекс. Персоналът на ТСП и СИ най-накрая успяха да отворят червеева дупка и да я стабилизират зад силовите полета на Битран. Бегълците се впуснаха през него пеша и във всяка кола, с която разполагаше градът. В следващия миг вече бяха проблем за работниците на гарата на Нараби, които трябваше да ги качат на пътнически влакове и да ги придвижат. Подобно огромно струпване на хора толкова далеч от който и да е пътнически терминал беше извън всякакви аварийни планетарни предвиждания. В крайна сметка освободиха една жп линия, заградиха я с предупредителни холограми и наториха хората по шескилометровия път до най-близкия перон. От всяка от страните им свистяха влакове. Празните вагони заминаваха за нападнатите светове. Претъпканите вагони се връщаха от тях. Товарни влакове, заредени с аероботи и въоръжени сили от цялата Федерация, бързаха, за да подсилят изолираните градове.

Мениджърите на ТСП успяха да отклонят още транспортни портали за евакуационни цели, а паркът за сортировка се превърна в импровизиран междинен пост. Товарни влакове спираха до него. Аероботите, които носеха, излитаха от отделенията им и преминаваха през червеевите дупки над главите на бежанците. Взводове от войници в тежки брони маршируваха из парка, предизвиквайки одобрителни възгласи и ръкопляскане.

Първото основно усилие беше насочено към столицата на Аншун, Трелоар. Уилсън искаше да я запази цяла и с функционираща гара, за да могат да канализират потока от аероботи през нея и да го разгърнат около останалите защитени градове на планетата. Ескадрили от тридесет и пет свята бяха насочени натам. Пристигането им трябваше да е факт, веднага щом измъчената железопътна мрежа на ТСП успееше да ги достави.

Когато първите пристигнаха на Трелоар, прелетяха през временни процепи в силовото поле и започнаха да разгръщат формациите си по посока на брега. Двеста кораба на Първите вече се бяха потопили във водите на Аншун, а над хиляда бяха в различни етапи на спускане. На Уилсън не му се искаше да мисли какъв ефект ще има това върху вече измъчената околна среда на планетата. Той обаче бе виждал единствения обитаем свят на Дайсън Алфа, а там корабите непрекъснато кръжаха над него. Приоритетите на Първите бяха доста по-различни от тези на хората.

— Изстрелваме скаути от Трелоар — каза Ана. — Първите са кацнали точно до крайморски град, наречен Скраптофт. Намира се на шейсет километра. Всеки миг трябва да получим картина.

Уилсън се обърна към видеодисплея, който показваше напредването на челния скаут след напускането му на Трелоар. Летеше с девет маха, пилотиращата му система го държеше на постоянна дистанция от двадесет метра над земята. Зад него яростната му опашка разравяше стометров разтег от пръст. Разкъсаният въздух смилаше на прах дървета, храсти, растения, а и сгради, докато машината прелиташе над тях. Когато наближи бреговата линия, изхвърли от корпуса си стотици малки облечени в стелт покритие сензорни сонди и засне много по-широкообхватно изображение.

Когато се изстреля над скалите към Скраптофт, камерите му показаха тридесет кораба на Първите, които плаваха сред плътни вихри от пара. Големите конуси бяха почти напълно черни и обкръжени от искрящи силови полета. В средата на всяка суперструктура навън се бяха разтворили врати и оформяха хоризонтални платформи. От отворите излизаха по-малки съдове. Представляваха тумбести сиви цилиндри с метални насекомоидни крака, свити под тях. Три енергийни лъча удариха скаута и образът изчезна на мига.

Защитените под стелт покритие сензори, пръснати зад скаута, следяха как летящите апарати на Първите се плъзгат над морето и изучаваха електрическата, термалната, магнетичната и механичната им структура, както и оръжейните и защитните им параметри. Бяха няколко вида, от които някои бяха просто летящи оръженосни платформи, докато по-големите носеха някакви малки единици, защитени от индивидуални силови полета.

— Това трябва да са те — промърмори Найджъл. Дори сега беше любопитен как изглеждаха. Бойните аероботи засвистяха към Скраптофт с дванадесет маха. Летящите съдове на Първите се обърнаха в дъги, за да ги пресрещнат. Небето помежду им беше надупчено от енергийни лъчи и експлозии, превръщайки се в огромно петно от електрически зареден газ. Посипаха се светкавици и задраха земята на километри от сблъсъка.

Осем от големите кораби на Първите, които слизаха през атмосферата, промениха леко траекторията си. Опашките им облизаха бреговата линия и мигновено я унищожиха. Пръстта и скалата се разтопиха и се оттекоха от свръхгорещите лъчи плазма. Вълни от плътни нажежени изпарения се изстреляха нагоре и завряха високо над облаците, докато не бяха разкъсани от струите на корабите. На метри над повърхността аероботите и летящите апарати на Първите предприеха високоускорителни маневри в опит да избегнат облаците от огнени частици. Осемте кацащи кораба на Първите спряха над Скраптофт, балансирайки върху опашките на двигателите си. Започнаха да стрелят с оръжията си и да изтриват аероботите от небето.

Найджъл наблюдаваше как върху земята се премята цунами от мръсни газове. Намираше се на над двадесет километра над повърхността и се разстилаше, докато осемте гигантски кораба продължаваха да висят във въздуха, а ядрените им двигатели изпепеляваха земята. Фронтът погълна силовото поле на Трелоар и спусна внезапна нощ над града.

Защитени от замърсения въздух, летателните съдове на Първите започнаха да се спускат в покрайнините на Скарптофт. Скритите сензори продължиха тихите си предавания, показвайки каквото можеха през тъмните тежки изпарения, които задушаваха земята. Сензор, предаващ във визуалния спектър, се съсредоточи върху един от летящите апарати, които бяха кацнали сред тлеещите руини на туристически комплекс. В цилиндричния корпус се бяха отворили отделения, от които се протягаха рампи. По тях слязоха извънземни, чиито тела бяха покрити в черни брони, подсилени от силови полета.

— По-високи са от нас — отбеляза безстрастно Найджъл.

— Ходят странно — отвърна Уилсън. Наблюдаваше четирите крака на създанието, начина, по който бяха извити, и кривите им пръсти, оформени като изтъпени нокти. Погледът му се плъзна нагоре по торса и четирите ръце. Всяка държеше оръжие. Върхът на костюма представляваше тумбеста полусфера, разделена на четири части, върху всяка от които имаше еднаква концентрация на сензори.

— Около тях се наблюдава голямо количество електромагнитна активност — каза Рафаел. — Общуват непрекъснато едни с други и с летателния апарат. Съдовете са свързани с кацналите кораби, същото важи и за корабите, които се настаняват в орбита. Сигналите напомнят силно на онези, които записахте в Дайсън Алфа.

— Ту Лий докладва, че снарядите са изисквали постоянно подновяване на насочващата информация — каза Тънди Сътън.

— Какво означава това? — попита Рафаел.

— Възможно е командирите на Първите да не позволяват много свобода на бойния фронт.

— Добре — каза Уилсън. — Ана, разполагаме ли със системи за електронна война, които можем да разгърнем?

— В централния регистър се водят на отчет няколко аеробота за електронни атаки.

— Добре. Бързо ги прати там. Разрушете връзките. Нека да видим какъв ще е резултатът.

Рандтаун най-накрая се бе поддал на паниката. Веднага щом извънземните кораби се потопиха в Трине’ба, семействата с коли, паркирани около автобусната гара, се насочиха към долините зад града, където смятаха, че ще бъдат в по-голяма безопасност. Клаксони запищяха яростно, общата гюрултия беше почти толкова силна, колкото и ревът на корабите. По протежение на пътя се сблъскваха возила, докато правеха обратни завои или слизаха от бордюрите, върху които чакаха.

Погледът на Марк непрестанно се стрелкаше сред хаоса наоколо, докато заедно с Напо Лангсал поправяха захранването на един от автобусите. Двамата почти бяха успели да монтират байпас около регулатора на свръхпроводимата батерия.

— Съвсем полудяват — изсумтя Марк.

Опашката за автобуса се бе превърнала в истинска схватка около отворената врата. Бутането бе прераснало в размяна на юмруци. Хората викаха и заплашваха него и Напо, настояваха да оправят автобуса на всяка цена.

В средата на автобусната гара някой стреля с пушка. Всички замръзнаха за миг. Марк се бе свил инстинктивно и сега предпазливо вдигна глава. Самият Саймън Ранд бе стрелял с древна помпа право нагоре във въздуха.

— Благодаря ви за вниманието, дами и господа — каза Саймън. Високият му басов глас стигна до всички краища на гарата, след като мъжът описа пълен кръг. Дори хората, боричкащи се около возилата навън, спряха, за да го чуят. — Нищо не е променило спешната ситуация, затова ще се придържате към плана, който начертахме.

Той презареди пушката и употребената гилза падна настрани.

— Има достатъчно автобуси, които да откарат всички, и те ще тръгнат скоро, така че, моля ви, спрете да тормозите инженерите. Сега, за да сме сигурни, че ще стигнем в безопасност Хаймарш, ще помоля екип от доброволци да остане с мен тук, в града и заедно да изиграем ролята на ариергард, за да може конвоят да набере преднина. Всеки с оръжие, моля да се отчете в чакалнята, за да получи инструкции.

Той отпусна пушката.

— Господи! — изръмжа Напо.

Марк затвори кутията с кабелите и стартира отново машината.

— Как е сега? — извика на шофьора. Жената вдигна палци.

— Отивай при следващия автобус — каза той на Напо.

Напо погледна колебливо ловния лазер на Марк.

— Не може да те принуди, нали знаеш.

— Знам. — Марк погледна към двата обширни мъгляви облака, които се бяха настанали над Трине’ба и скриваха очертанията на корабите. Повърхността на водата все още се вихреше след сблъсъка с машините. Големите вълни се сгромолясваха на брега и покриваха успоредната на променадата стена. — Въпреки това е прав. Хората се нуждаят от време, за да се изтеглят.

Дъдли Боуз погледна паникьосано Мелани, докато двамата се приближаваха към автобуса. Тълпата ги притискаше плътно и ги избутваше напред.

— Мислиш ли, че ще има място? — попита той. Автобусът вече изглеждаше пълен. Хората бяха изпълнили седалките. Между тях се тълпяха още.

— Ако не на този, на следващия — каза му тя. — Нищо лошо няма да ти се случи.

— Аз…? Ами ти?

— Аз ще се кача на някой от следващите.

Едва виждаше Дъдли, виртуалното й зрение показваше толкова много символи и икони. Много малка част от информационния поток беше смислен. Беше доловила частици стандартна информация сред лудешките многоцветни вихри, които изглежда представляваха някаква сензорна информация. Новоактивираните й импланти сканираха облаците от пара над Трине’ба и анализираха скритите в тях кораби. Опитваше се да наблюдава всичко отдалеч, да бъде безстрастен репортер, но адреналинът, който препускаше в кръвта й, караше сърцето й да бумти и тялото й да се тресе. СИ непрекъснато й повтаряше да се успокои. Беше трудно. Определено не бе очаквала това, когато сключи сделка с него.

— Не! — извика Дъдли. — Не, не можеш да ме оставиш. Не сега. Моля те, обеща ми.

— Дъдли. — Тя постави длани около главата му и го задържа мирно, а след това го целуна насред бутащата се тълпа. Като се съсредоточаваше върху това да го успокои, усмиряваше собствените си страхове. — Няма да те оставя. Обещах ти го и ще изпълня обещанието си. Само че има неща, които трябва да свърша тук и които никой друг не е способен да направи. Сега, качвай се на автобуса, а аз ще последвам конвоя.

Бяха стигнали вратата. Тя го пусна и му се усмихна окуражително. Беше искрена усмивка. Нямаше начин да го изпусне точно сега. Той беше нейният коз, той я правеше истински играч. Предвид плашещите възможности, които имплантите на СИ й предоставяха, даже започваше да си мисли, че вече няма нужда от предаването на Алесандра. Не знаеше дали може да ги контролира самостоятелно, но самият факт, че ги притежаваше, й даваше непознат до преди кураж. Преди време щеше първа да се покатери на автобуса, избутвайки деца и дребни стари дами от пътя си.

Тълпата избута Дъдли по стълбите и тя се изниза от множеството. Той хвърляше трескави погледи назад, докато напредваше по пътеката между седалките.

— Обичам те! — извика с цяло гърло.

Мелани се усмихна и му прати въздушна целувка.

Лиз и Керис чакаха до пикапа. Марк се усмихна и помаха на Бари и Сенди, които стояха на задната седалка заедно с Панда.

— Ще помогна на Ранд — каза той. — Закарайте Бари и Сенди в Хаймарш.

— Оставам с теб — каза Лиз.

— Но…

— Марк, искрено се надявам да не ми излезеш с някакви глупави аргументи, че това е мъжка работа.

— Те се нуждаят от майка.

— Както и от баща.

— Не мога да изоставя Ранд. Те унищожават живота ни. Най-малкото дължа това на хората. Някои от нас трябва да се спасят, това е единственият начин да възстановим загубеното.

— Съгласна съм. Затова ще ти помогна.

— Керис? — примоли се той.

— Не си и помисляй да ме въвличаш в този спор. Ако вие, кукувици, се присъедините към партизанската армия на Ранд, аз ще взема децата и ще се измъкна с колата. — Тя потупа едра издутина върху сакото си. — С мен ще са в безопасност, обещавам. А и освен това разполагаме със системите, ще поддържаме връзка.

Марк почти започна да пита кога семейството му се е превърнало в група въоръжени бойци, борещи се за оцеляването си, но вместо това целуна бързо Керис.

— Благодаря.

На двамата с Лиз им беше изключително трудно да прилъжат децата да се качат в колата й. Обещаха им, че мама и татко ще ги следват плътно.

Тъмни петна изхвърчаха със свистене от облака, който беше покрил половината от Трине’ба. Насочиха се с голямо ускорение към Рандтаун.

— Идват — извика Лиз.

Марк вкарваше пикапа на заден ход в гаража на „Ейбълс Моторс“, където нямаше да се вижда. Дейвид Дунбаванд стоеше зад автомобила и му помагаше с викове и трескави жестове на ръцете. Марк никога досега не бе осъзнавал колко е трудно да шофира без микрорадара, който сканираше за близки предмети.

— Достатъчно — каза Дейвид. — Да тръгваме.

Спусна предпазителя на мазерния си жезъл, докато излизаха от задния вход на гаража. Също като повече сгради, и тази бе пострадала от взривовете. Всичките прозорци на офиса в предната част липсваха, а външните стени бяха разкъсани. Основният скелет обаче не беше повреден. Щяха лесно да я построят наново, ако разполагаха с малко пари и време.

Именно този начин на мислене — да си представя едно напълно нормално бъдеще — позволяваше на Марк да продължава напред. Той клекна до Лиз зад една дебела каменна стена, която граничеше с бирената градина на „Либра бар“. Взривът беше запратил дървените маси и столове из моравата. Бяха се изпотрошили в стената на съседната фирма за коли под наем — „Заню“. Двамата с Лиз бяха идвали много пъти тук в летните нощи, за да хапнат и да пийнат. Седяха заедно с приятели в градината, откъдето можеха да наблюдават как лодките идват и напускат кейовете по брега.

Сега се откриваше същата чиста гледка към брега през мерниците на оръжията. Дъждът беше стихнал до леко ръмене, преплетено с няколко тънки следи сив пушек от гаснещите огньове. Марк виждаше извънземните летящи съдове, които се плъзгаха към него само на няколко метра над вълничките.

— Стойте в готовност — разнесе се гласът на Саймън от портативната система. — Изглежда забавят ход. Може и да приложим план А.

Имаше много викове, докато Саймън събираше шарената си банда от две дузини партизани в пътническата чакалня. План А предвиждаше, че извънземните ще кацнат в града, което щеше да позволи на партизаните да стрелят от прикритие по тях и да забавят напредването им. Според план Б, най-лошия сценарий, щяха да прелетят над града, за да атакуват директно конвоя, в който случай трябваше да засипят корабите със залп от изстрели, докато преминаваха над тях и да се надяват да улучат някоя жизненоважна част. Всички знаеха, че това щеше да е почти безполезно. Както винаги, Саймън надделя.

Марк погледна зад рамото си. Последните автобуси се виждаха по магистралата в основата на скалата Блекуотър. Движеха се твърде бързо за машини, които не разполагате работещи програми и системи за сигурност. Нужни им бяха само още няколко минути и щяха да се доберат до Хаймарш.

Сега, когато виждаше извънземните летателни машини, Марк изобщо не беше убеден, че долината ще се окаже убежището, за което говореше Саймън. В личната си картина на бъдещето той си представяше, че извънземните ще дойдат на брега с лодки и ще им отнеме дни да стигнат до Хаймарш.

— Керис, къде си? — попита Лиз.

— Тръгнахме по пътя през Хаймарш преди няколко минути.

— Имат въздушни кораби. Изглежда обаче, че ще кацнат тук.

— Добре, уведомете ме, ако тръгнат към нас. Трябва бързо да се махна от пътя.

— Ще ти се обадя.

Марк погледна към екрана на машината. Сигналът им преминаваше през все още функционалните части на кварталната мрежа. Няколко възела по протежение на Хаймарш все още работеха и им позволяваха да поддържат крехката си връзка около планините. Беше почти сигурен, че няма да издържат дълго, след като извънземните кацнеха и започнеха да сканират със сензорите си.

Първата летяща машина стигна до брега. Носеше се съвсем близо над водата. Изпод цилиндричния й корпус се разгънаха източени метални крака. След миг на колебание кацна върху широката променада, до кея на небесните разходки. Задната й част се удари в стената и срути петметров участък, отваряйки дупка в дългия романтичен кей.

— Чакайте. — Гласът на Саймън ги успокои с тихата си увереност. — Трябва първо да кацнат възможно най-много от тях и тогава ще започнем атаката си.

Марк се зачуди от къде Саймън имаше толкова опит във воденето на битки. Звучеше, сякаш разбираше за какво говори. Най-вероятно беше от телесензорните драми. Погледна отново към езерото и се стресна колко много машини идваха към тях.

— Майко мила — прошепна Дейвид.

Летателният апарат до кея на небесните разходки бе отворил врати и през тях тежко и бавно се спускаха извънземни.

Личните предположения на Марк засега не се изпълняваха. В никакъв случай не бе очаквал нещо толкова… подобно на робот. „А може би наистина са роботи?“ Докато наблюдаваше как се разгръщат, бързо размисли. Движеха се бързо и веднага търсеха прикритие. За секунди проникнаха в къщите, обърнати към променадата.

Дванадесет машини кацнаха на брега. Тези от втората вълна прелетяха над тях и заобиколиха градския парк зад главната болница, преди да удължат краката си и да ги забият в земята. Някои се отправяха към скалата Блекуотър и началото на магистралата.

— Бъдете готови — каза Саймън. — Не очаквайте оръжията ни да проникнат през силовите им полета, старайте се да причините възможно най-голямо разрушение около тях. След това се изтеглете незабавно.

Марк погледна към Лиз. Тя разтегли широко устните си, опитвайки да се усмихне.

— Добре.

Той внимателно подаде глава над стената и вдигна лазерната си пушка. Няколко извънземни чевръсто прекосяваха откритото пространство на променадата и се насочваха към първата линия от сгради. Подозираше, че Саймън бе прав, пушката му нямаше да премине през бронята им. Вместо това премести мерника към сградите и се зачуди дали няма да успее да разбие част от някое скеле и да срути покрива.

Някой друг стреля. Дори успя да види въздушната искра около извънземното, когато енергийният лъч бе отразен от силовото му поле. Отговорът им беше ужасяващо бърз. Сградата на „Кебапите на Баб“ на улица „Суифт“ експлодира.

Марк се сниши, за да избегне тлеещите отломки, които се премятаха из въздуха.

— По дяволите!

Четири от летателните апарати, които се бяха отправили към скалата Блекуотър, свърнаха рязко и прелетяха обратно ниско над града. Мазерите им се впиха в повърхността и начертаха дълги линии от огън и пара по покривите.

— Ударете ги — извика някой от портативната система. — Ударете ги. Отвърнете на стрелбата.

Още две сгради се взривиха и запратиха строшени носещи греди във въздуха. Бетонни панели се запремятаха по улицата като търкалящи се храсти. Лазерни изстрели, йонни снаряди и дори куршуми се изсипаха от сградите по брега. Върху силовите полета около две от машините над тях за кратко трепнаха смущения.

— Ще ни изколят.

— Застреляйте ги, избийте ги, претрепете копелетата.

Въздухът около Марк съскаше и цвърчеше. Проблесна линия в бледовиолетово. От всеки празен прозорец на ресторанта „Вавилонска градина“ зад него избухнаха пламъци.

— Изтеглете се. Махайте се оттук, по дяволите.

— Не! Ще ни видят. Свалете машините.

— Къде е конвоят? Измъкнаха ли се?

— Хей, йе! Ударих един, видях как върху него пада стена. О, мамка му…

Сигурно вече двадесет сгради горяха. Още три се взривиха бързо една след друга.

— Господи, не. Какво направихме?

— Саймън, кучи сине. Всичко това стана заради теб.

— Запазете спокойствие. Стойте под прикритие.

Марк погледна към Дейвид, който се беше притиснал плътно към стената. Очите му бяха затворени, докато се молеше, хлипайки.

— Искаш ли да пробваме да се измъкнем? — попита Марк Лиз.

— Не и с пикапа — каза тя. — Ще го видят.

— Добре. — Той вдигна портативната система до устата си. — Керис?

Ръката на Лиз се уви около ръката му.

— Не може да е истина.

Марк се изви и проследи невярващия поглед на Лиз.

— Какво, в Божието име…?

Мелани вървеше по улицата покрай гаража на „Ейбълс Моторс“, устремена към брега. Придържаше се към средата на пътя и избягваше най-едрите отломки. Косата и раменете й бяха влажни от падналия дъжд. С изключение на това външният й вид беше безукорен, както винаги. Плътни мрежи от сребристи ОВ-татуси проблясваха по лицето и ръцете й. Сякаш това беше истинската й кожа, която сияеше и прозираше изпод старата.

— Залегни! — извика й Марк.

Тя се обърна към него и му се усмихна благо. Около очите й като спирала се изви почти сублимната форма на златен фрактал.

— Стой там — каза му спокойно. — Това не е по силите ти.

— Мелани!

Тя направи още няколко крачки, преди четири извънземни да разбият оцелелите алуминиеви стенни панели и да изскочат с гръм и трясък от магазина за плетки на Кейт. Ръцете им се вдигнаха, за да насочат оръжия към нея. Движенията им се забавиха и спряха. И четиримата застанаха напълно неподвижно в средата на пътя.

Марк осъзна, че всички летателни апарати във въздуха постепенно се спускат към повърхността. Над Трине’ба машините, устремени към Рандтаун, се наклониха леко и след това се забиха рязко във водата. Големи струи вода се изстреляха нагоре и след падането си закриваха поклащащите се на повърхността кораби.

— Мелани? — изграчи Марк. — Ти ли правиш това?

— Да, с малко помощ.

Той се изправи бавно, опитвайки се да успокои треперещите си крака. Лиз застана до него и се втренчи уморено в младото момиче. Дейвид подаде глава над стената.

— Исусе!

— Вземете оръжията им — каза Мелани. Лицето й вече беше почти изцяло сребърно, бяха останали само няколко ивички кожа около скулите и челото.

— Шегуваш се — каза Марк.

Четиримата извънземни изпуснаха оръжията си на пътя.

— Не се шегуваш.

— Трябва да успеете да пробиете силовите им полета с тях — каза Мелани. — Вероятно ще са ви нужни, когато ви подгонят отново.

Тя си пое дълбок дъх и затвори хромовите си клепачи.

— А сега тръгвайте.

Марк погледна надолу. Гласът й се беше разнесъл и от портативната система.

— Всички, качвайте се на колите си и се изтеглете — нареди тя. — Присъединете се към конвоя.

— Какво става? — попита Саймън.

Марк вдигна системата до устата си.

— Просто го направи Саймън, Тя ги спря.

— Как ги спря?

— Марк е прав — каза някой друг. — Виждам цяла група извънземни. Те просто си стоят там.

— Тръгвайте — каза Мелани. — Нямате много време. Давайте!

Марк погледна към оръжията, които лежаха върху покритието от тармак, сякаш беше изправен пред някакво училищно предизвикателство. Извънземните все така не помръдваха.

— Хайде — каза Лиз и се втурна напред.

Марк побърза след нея. Оръжията бяха грамадни, твърде тежки, за да ги носят лесно, камо ли да се прицелят с тях. Той издърпа две. Докато дращеше около краката им, хвърли предпазлив поглед към високите, тихи и неподвижни извънземни, сякаш това можеше най-сетне да развали магията и да предизвика отмъщението им. Дейвид дойде до него и вдигна един от обемистите цилиндри.

— Да се махаме оттук, за Бога — каза Лиз.

Марк успя да хване трето оръжие и офейка с всички сили от странната застинала картина.

— Сега какво? — попита Лиз Мелани.

— Тръгвайте.

— А ти? Ще се оправиш ли?

— Да. — Тя прати на Марк една от застрашително еротичните си усмивки. — Квит ли сме?

— Да — каза той. — Квит сме.

— Благодаря ти — каза Лиз.

Тримата се втурнаха към пикапа. Метнаха задигнатите извънземни оръжия отзад и Марк натисна ускорителния педал до пода на колата. Хвърли един последен поглед на Мелани в страничното огледало. Видя силуета на малко момиче, застанало непокорно пред четирите големи бронирани извънземни. Тя чакаше и наблюдаваше, също толкова тихо, като армията, която беше замразила.

Имплантите на Мелани я захранваха с обновена представа за света. Вече не под формата на информация, а като продължение на собствените й сетива. Беше способна да види електромагнитните емисии, които извираха от извънземните, когато те атакуваха крайбрежието. Всеки пламтеше ярко в черния спектър. Дълги, сложни и бавни сигнали се плъзнаха помежду им през проводник от плътно насложени аналогови синусоиди, които танцуваха и пращяха една около друга. Оформяха мрежи, кратки, ефимерни схеми, които постоянно се преобразуваха и свързваха отделните извънземни, а след това прескачаха назад-напред между летателните апарати, които ги препращаха в нови комбинации към големите конични кораби по повърхността на Трине’ба. Огромни колони от информация се точеха и от двата кораба, извиваха се през атмосферата и изчезваха в транспространствения вихър на червеевите дупки високо горе.

Контрастът с ограничената електронна мрежа на Рандтаун, чиито фини нишки от внимателно пакетирани двоични импулси препускаха целенасочено около нея, беше стряскащ. Докато човешките системи бяха подредени и ефективни, тези извънземни порои бяха груби. Въпреки това, трябваше да признае, че притежаваха известна интегрална елегантност. Както всички органични форми. Мелани се съсредоточи върху прилива на странни вълнови форми, които един от летателните апарати на Първите излъчваше, докато маневрираше над променадата, готов за кацане. Новосъбудена група от импланти зажужа с електрически вибрации вътре в плътта й. Наясно беше с присъствието на СИ вътре в тях. Той анализираше данните, които бе открила за него, и разплиташе изменчивите сигнали, за да открие смисъла им. Докато емисиите на машината протичаха през имплантите, тя чу суров неразбираем глас в дъното на съзнанието си. Той се усили до хор от шепоти. Последваха образи, които изтичаха от сигналите като някакъв отдавна забравен сън. Получи объркана множествена гледна точка на подвижни, които изплуваха от езерото на растежа, милиони, натикани нагъсто, които се хлъзгаха и падаха, докато газеха към брега. До тях се издигаше огромната планина, надупчена като пчелен кошер от стаи и зали, там, където беше съсредоточен целият живот на звездната система. Планина, където някога, много отдавна светлината бе греела сутрин. Сега небето бе тъмно под тежките облаци и вечната нощ, прекъсвана единствено от непрестанните проблясъци на светкавици, на чиято светлина се виждаше мръсният дъжд и суграшицата, изсипващи се върху силовите полета. Черно небе, което виждаше и от астероидите високо в орбита, небе, което обгръщаше цялата планета. Бушуващата му повърхност изсветляваше до невзрачно сиво под лъчите на слънцето и пламтящите струи на ядрените пламъци. Животът все още мъждукаше под булото, вплетен неразделимо в отделни групи. Гъмжеше и оцеляваше навсякъде, на малки студени планети, на луни, които обикаляха около планетите си, и на далечни астероидни селища. Живот, който вече се бе разпрострял до други звезди и планетите им. Живот, който бе прелетял през червеевите дупки, за да достигне Елан, където се разстилаше над езерото, за да докосне земята.

Животът шепнеше сам на себе си, насочваше подвижните си войници да се движат напред в крехките кутийки сгради. Търсеше хора и машините им, но не откриваше нищо. Въпреки това забелязваше движение. Присвяткваха издайнически инфрачервени сигнали и войниците подвижни умело се насочваха към тях. В дъното на индустриалната зона дълги превозни средства препускаха надалеч от града. Летателни кораби се отклониха, за да разследват ситуацията.

Някой стреля по един от войниците. Той отвърна веднага и стреля обратно, разрушавайки района, от където бе дошъл изстрелът. Летящите машини се спуснаха нетърпеливо и разораха сградите с кохерентни радиационни гама-лъчи.

— Ще унищожат всичко — каза Мелани.

— То — поправи я СИ. — То е едно-единствено. Интересен модел. Животът е постигнал единство, не просто със себе си, но и с машините си.

— Не ме интересува, то ще убие хората.

— Знаем.

В имплантите на Мелани нахлуха програми и мощ, които активираха още повече функции. Не й оставаше друго освен да добави към тях собствените си желания. Невероятно сложни ОВ-татуси запълзяха по кожата й и се сляха в единична верига. От нея потекоха сигнали и се насложиха върху тези, които обединяваха подвижните. Моделите на интерференция се сборичкаха и разкъсаха гладката мисловна последователност на стадото воини. В разкъсването нахлуха нови инструкции.

Мелани излезе от убежището си и бавно се отправи към Трине’ба, откъдето можеше да наблюдава по-добре. Горкият Марк Върнън се опита да я предупреди, затова тя им даде няколко от оръжията на Първите и се увери, че ще напуснат заедно с всички смели и безполезни защитници на Рандтаун.

— Осъзна, че нещо не е наред — каза СИ. — Усещаш ли го?

Сигналите, които се изливаха през червеевите дупки, се променяха. Вместо заповеди, във войниците подвижни се опитваха да проникнат запитвания. Първият искаше да разбере каква болест беше поразила единиците му.

СИ запази модела на интерференция сред подвижните войници в Рандтаун и оформи един-единствен фокусиран отговор, който изправи през имплантите на Мелани.

— Ще те спрем — каза интелектът на ПланинаНаЗората.

Мелани осъзна вълната от шок, която плъзна през опасващата планети мисъл, отстояща на стотици светлинни години.

— Кой си ти? — попита извънземният.

— Ние сме СИ, съюзник на хората.

— Спомените на Боуз те познават. Ти си човешкият неподвижен. Крайната точка на тяхната индивидуалност. Те са те създали, защото знаят, че не са съвършени без теб.

„Спомените на Боуз, помисли си Мелани. О, по дяволите, това не е хубаво. Макар че може би така Дъдли ще получи някакво чувство за завършеност.“

— Прочитът ти на спомените на Боуз е неправилен — каза СИ. — Но ние няма да оспорваме дефинициите ти. Свързахме се с теб, за да те помолим да спреш атаките си срещу хората. Безсмислени са. Ти нямаш нужда от тези планети.

— Нито пък хората.

— Въпреки това те живеят на тях. Ти ги избиваш. Това трябва да спре.

— Защо?

— Грешно е и ти го знаеш.

— Животът трябва да оцелява. Аз съм жив. Не трябва да умирам.

— Не си заплашен. Ако продължиш агресията си, ще бъдеш.

— Останалият живот е заплаха за мен със съществуването си. Само когато постигна абсолюта, ще осигуря своето безсмъртие.

— Дай ми определение на този абсолют.

— Един живот навсякъде.

— Това никога няма да се случи.

— Ти ме заплашваш. Ще бъдеш унищожен.

— Излагам факти. Няма да успееш да ни разрушиш. Нито ще успееш да разрушиш множеството други цивилизации, които живеят в тази Галактика. Трябва да се научиш да съжителстваш с нас.

— Това е противоречие на условията. Има само една Вселена и тя може да съдържа само един живот.

— Това не е противоречие. Просто нямаш опит с подобни понятия. Уверяваме те, че е възможно.

— Предаваш себе си, като вярваш в това. Животът расте, границите му също. Това е неизбежно. Това съм аз.

— Истинският живот еволюира. Можеш да се промениш.

— Не.

— Трябва да се промениш.

— Няма. Ще раста. Ще се уча. Ще ви надмина. Ще ви унищожа, и двама ви.

Мелани усети, че естеството на сигналите, които идваха през червеевите дупки и се сипеха върху планетата, се променя. ПланинаНаЗората даваше ясни заповеди на войниците подвижни в кацналите кораби и след това ги разкачваше от комуникационната си мрежа. Макар и да не разполагаха с кой знае какви възможности да се оправят сами, войниците можеха да изпълняват прости инструкции и да използват собствените си бойни системи без директно реалновремево управление.

От двата кацнали кораба излетяха шестнадесет летателни апарата и започнаха да ускоряват с пет же. Прицелващите им сензори започнаха да сканират Рандтаун. Бяха ярки като търсещи прожектори за усилените възприятия на Мелани.

— Дядо! — извика тя.

Зад нея се отвори кръгла червеева дупка, малка точка на изкривяване, която се носеше на метър над пътя и произвеждаше интересен увеличителен ефект във въздуха. Тя бързо се разшири до неутрален сив кръг, широк два метра. Мелани скочи през него.

Две секунди по-късно шестнадесет атомни лазери разрязаха празния въздух, където беше стояла.

Мелани се изправи върху тревата и премигна срещу топлата светлина, потръпвайки заради болката в коляното. Беше го наранила, когато падна лошо на земята. Кожата й се охлаждаше, платиненият блясък отстъпваше бавно на здравословния тен, който поддържаше благодарение на скъпия си салон на Августа. Дотук с чувството за неуязвимост, което й даваха имплантите.

Порталът зад нея беше построен в гладка висока скала. Над скалата беше изпънат някакъв триъгълен навес от зебло. Отпред… Мелани забрави за насинените си колена и за малко да падне. Имаше нещо много сбъркано в чувството й за равновесие. Земята се изви над главата й. Световъртеж, напомнящ за морска болест, я връхлетя безмилостно.

— Къде по дяволите се намирам? — изписка тя.

— Не се стряскай — каза СИ. — Това е единственият генератор на червееви дупки във Федерацията, който беше способен да достигне до теб.

— Хм…

Някой наистина си беше поиграл с обширните пейзажи във вътрешността на цилиндъра. Навсякъде около нея се издигаха грамадни планини с водопади, които се пенеха върху дълги скалисти отсечки. Големи езера и реки изпълваха дъната на долините. Светлината идваше от увито по продължение на оста вретено.

— Това не е Висшият ангел — каза тя.

— Разбира се, че не.

— Но пък има изкуствена гравитация. Ние не сме способни на това. Да не е извънземна космическа станция?

— Това е човешка структура, чийто собственик разполага с огромно богатство. Гравитационният ефект е резултат на просто въртене, като животоподдържащото колело на „Втори шанс“.

— О, да, ясно. В училище не се занимавах с наука.

— Ти не се занимаваше с училище, бебчо Мел.

— Благодаря ти, добър момент избра да ми го припомниш, дядо. Кой живее тук в такъв случай?

— Собственикът пази уединението си. Но предвид обстоятелствата не мисля, че ще има нещо против посещението ти. Вече препрограмирах червеевата дупка да те върне на Августа. Моля те, премини през нея.

Мелани все още оглеждаше вътрешността на цилиндъра.

— Фантастично е. И има своя частна червеева дупка? — Тя се усмихна щастливо. — Ози.

— Ще трябва да уважиш уединението му.

— Да, да.

Тя млъкна. Напливът на адреналин, който я бе поддържал по време на сблъсъка в Рандтаун, най-накрая беше секнал. Вдигна ръка и не видя никакви ОВ-татуси по нея.

— Ами конвоят?

— Всички стигнаха до долината Хаймарш.

— Но… флотът няма да ги евакуира в продължение на дни. Извънземното чудовище ще избие всички.

— Да, ще опита да го направи.

— Отвори червеева дупка обратно към Хаймарш. Трябва да ги измъкнем оттам.

— Това не е практично предложение. Тази червеева дупка е малка. Бегълците от Рандтаун ще трябва да пристъпват един по един. Процесът ще отнеме часове и ще предостави идеална възможност на ПланинаНаЗората да ги вземе на мушка.

— Отвори я!

Тактическият дисплей на Уилсън показваше аероботите за електронна война, които излитаха от Трелоар. Пет от тях прелетяха в подобна на клещи формация през смога, за да обградят войските на Първите, които се разгръщаха от Скраптофт. Върху позициите на извънземните се движеха мрежи, оцветени в оранжево и нефритено, докато странните им комуникации проблясваха помежду им. Непостоянните им, на пръв поглед случайни изблици, напомняха на Уилсън за синаптичните електрически размени между отделни неврони.

Скритите със стелт сензори му показваха изображения на бронирани Първи, които се движеха измежду останките на сградите на Скраптофт. От начина, по който се движеха, Уилсън заключи, че имат значителен опит в градски войни. Вече бяха убили няколко души, които бяха останали в малкия крайбрежен град. Използваха оръжия с достатъчна мощ да отнесат половин сграда с един-единствен изстрел. Медийните репортажи от други нападнати светове показваха подобни зверства. Първите не се интересуваха от заложници.

Над петнадесет хиляди бронирани извънземни бяха слезли от големите кораби, за да овладеят Скраптофт. Бяха заети да установят защитен периметър с десеткиломтеров радиус около града. Товарни летящи машини доставиха няколко генератора на силови полета заедно с оръжия, способни да свалят всеки аеробот, който се осмелеше да се приближи твърде много. Поне това означаваше, че осемте кораба в защитна формация най-сетне се бяха потопили във водата. Горещият мътен смог, който бяха създали, се разнасяше бавно.

Четирите кораба, които се потопиха първи, бяха излетели отново, обратно към червеевите дупки над планетата. Уилсън не искаше и да си помисля какво ли щяха да донесат, когато се завърнеха.

— Аероботите за електронна война преминават в активен режим — каза Ана.

Стройната машина се появи на хоризонта и започна да блокира сензорите на оръжията в защитения периметър. Нищо не стреля по тях. Те се приближиха по-близо и започнаха да саботират многобройните предавания на Първите.

— Кучи син — каза Уилсън. Усмихваше за пръв път днес. Стелт-сензорите показваха как бронираните Първи забавят движенията си и започват да се движат некоординирано, като войници с часовников механизъм, чиято енергия се изчерпва.

— Върни бойните аероботи — каза Уилсън на Рафаел. — Удари копелетата.

Аероботите за електронна война разшириха обсега на атаката си и взеха на мушка комуникационните връзки между летателните апарати и корабите в морето. Получи се същият ефект. Машините продължиха да летят напред или се запремятаха лениво във въздуха.

На хиляда километра над Аншун осем кораба на Първите промениха траекторията си на спускане, така че да прелетят на Скраптофт. Промяната запремигва на тактическия дисплей.

— Виж дали можем да поразим и тях — каза Уилсън. — С колко системи за ЕВ разполагаме?

— Откривам само още седемдесет и три в правителствения регистър — каза Ана.

— Искам всичките да бъдат разгърнати.

— Да, сър.

— Искаме да предложим нещо — каза СИ. — Може би ще е възможно да използваме оцелелите елементи на планетарните киберсфери, за да произведете подобен ефект. Сигналите на Първите са извънредно податливи на интерференция. Дори невоенни системи трябва да са достатъчни, за да създадат значително объркване.

— Ще ни помогнеш ли с това?

— Разбира се.

— Адмирале — каза Ана, — звездните кораби пристигнаха.

Първият говорител на Аншун, Гилда Принцес Мардън, и кабинетът се намираха в центъра за цивилни извънредни ситуации на двадесет метра под двореца на Регентството и се опитваха да координират евакуацията на столицата и изискванията на флота за разгръщането на войници и аероботи. Вследствие на това не виждаха небето. Не че имаше някакво значение. Отвратителните изпарения, които все още се вихреха около силовото поле на града, ограничаваха видимостта. Други градове на Аншун обаче не страдаха от подобно забулване, както и милиони хора, озовали се извън защитните градски силови полета, които все още се опитваха да стигнат до тях. Дори от слънчевата страна на планетата все още се виждаха опашките на корабите на Първите, които прорязваха космоса, издигайки се и спускайки се от червеевите дупки. Появиха се нови светлини, яркият тюркоаз на радиацията на Черенков пламтеше надолу, сякаш в орбитата на планетата изведнъж бяха пламнали малки звезди. Бяха пет, разположени на равни разстояния от три хиляди километра над екватора на планетата. Бойните кораби „Неустрашим“, „Непреклонен“ и „Десперадо“ се плъзнаха в истинското пространство заедно с разузнавателните кораби „Конуей“ и „Галиби“. Вече беше невъзможно да се гледа право към небето. Ядрените двигатели начертаха огромни линии от ослепителен огън върху съзвездията, докато ускоряваха рязко кораби и снаряди. Тихо разцъфнаха ядрени експлозии, които набъбнаха, сливайки се в по-ярка от слънчевата светлина мъглявина, която ограждаше целия свят. От време на време енергийни лъчи пронизваха атмосферата и се превръщаха в ослепителни искрящи колони от виолетова светлина, високи десетки километри за цяла секунда или повече. Там, където докоснеха повърхността, земята изплюваше нагоре смъртоносни пръски от разтопена скала и подхранваше подивелия огън, който бликаше навън от точката на удара. Огромни радиационни експлозии подпалваха йоносферата и запращаха ураганни бури около глобуса на планетата.

Битката продължи над час, след което мъглявината се разсея, йоните й се понесоха към вътрешнопланетарното пространство, охладиха се и започнаха да се разелектризират с разпръскването си. След нея от червеевите дупки се показаха още кораби на Първите и отново изпълниха ниската орбита със стройните си ярки опашки. В продължение на часове големи пасажи от пламтящи метеорити падаха върху земята, а зад тях се нижеха дълги ивици от черен пушек.

Всички, които все още се намираха на открито, следяха с изплашен поглед небето над себе си и отбягваха падащите късове, докато с удвоени усилия се опитваха да се доберат до убежище.

Пикапът на „Ейбълс“ подскачаше лудешки, докато Марк го пришпорваше по пътя от каменни стружки, който минаваше по дължината на долината Хаймарш. Той беше начело на малката група от коли, които превозваха оцелелите членове на ариергарда на Саймън Ранд. На няколко километра пред тях автобусният конвой също препускаше напред. Не можеше да види колата на сестра си, макар да знаеше, че е там, доста пред автобусите. Разполагаше с комуникационна връзка с Керис. Мрежата по протежение на Хаймарш се беше самовъзстановила до цели тридесет процента от първоначалния си капацитет.

— Стигнахме до кръстопът — каза им Керис. Гласът й, идващ от портативната система, беше слаб и измъчен. — Бари казва, че това е пътят, който води към Улон.

— Какво да правят? — Марк попита Лиз. — Да се върнат вкъщи ли?

— Един Господ знае. — Тя натисна една от иконите на системата. — Саймън, имаш ли някаква представа накъде трябва да тръгнем?

— Мисля, че трябва да спрем в долината Турквино — каза Саймън. — Относително тясна е, има високи стени, които ще затруднят полета на извънземните.

— Само че е задънена — възпротиви се Юри Конант.

— Има пътека, която води към Сончин — каза Лидия Дунбаванд.

— Пешеходна пътека — каза Марк. — За планински кози. Дори и джиповете не могат да минат по нея.

— Въпреки това, ще тръгнем натам — каза Саймън. — Просто трябва да оцелеем, докато флотът отвори червеева дупка и ни евакуира.

Лиз удари по таблото.

— Осемстотин седемдесет и шесто място в списъка, по дяволите — изсумтя. — Дотогава от нас ще са останали само няколко въгленчета.

На системата запремигва икона, която обозначаваше сигнал по общия канал.

— Отворих червеева дупка в долината Турквино — каза Мелани. — Не е голяма. Опасявам се, че ще отнеме много време, преди да преминат всички. Ако извадим късмет, може и да успеем, преди Първите да открият какво се случва. Саймън?

— Небесата да те благословят, Мелани — каза Саймън. — Добре, хора, чухте я. Нека конвоят да продължи към Турквино.

— Оставихме Мелани зад нас — каза безстрастно Марк. Едва бяха стигнали до скалата Блекуотър, когато огромна, могъща експлозия изравни почти една трета от града. Изглежда беше концентрирана върху гаража на „Ейбълс Моторс“, където бяха изоставили Мелани. Когато станаха свидетели на това, той си каза, че тя щеше да намери начин да се измъкне. Не че имаше някаква представа как щеше да стане това. Сега, вместо да изпита облекчение, започваше малко да се тревожи заради Мелани Рескорай и нейните способности.

— Тя каза, че някой й помага — отбеляза Лиз.

— Кой, по дяволите, може да осигурява помощ с такива мащаби?

— Или някой като Шелдън, или дори самият СИ. Не мога да се сетя за друг начин да сътвори подобни неща.

— Боже всемогъщи, защо тя?

— Не знам, бебчо — каза Лиз. — Може би Бог все пак има чувство за хумор? Така или иначе, радвам се, че е на наша страна.

— По дяволите.

Той стисна здраво кормилото и се загледа кисело през напуканото, мръсно предно стъкло. Дълга линия от пикапи, джипове и автобуси се отклоняваше от пътя Хаймарш точно преди главния кръстопът и поемаше по по-малко шосе, което се нижеше успоредно на високите тъмнонефритени лийтополи, които обозначаваха границата на чифлика Калсор.

— Керис? — попита Лиз.

— На пътя към нищото сме. Надявам се малката ви приятелка да знае какво върши.

— Аз също.

Долината Турквино беше тясна дори по стандартите на северните стени на Хаймарш. Представляваше почти симетрична V-образна форма, която започваше на двеста метра над дъното на Хаймарш. Стрелотревата се катереше по ниските склонове на стените й и малко над тях, но след около петдесет метра растителността и каменистата почва отстъпваха на гола скала. От назъбените върхове се процеждаха ручейчета, които захранваха бързотечащия поток, пенещ се в дъното, преди да се разлее в Хаймарш.

Там, където стигаше до входа на Турквино, пътят вече едва се различаваше от пътечка отъпкана стрелотрева. Само най-смелите и глупави овце и кози оставаха в тази долина.

Юри Конат водеше конвоя с джипа си. Пътят вече се катереше под стръмен ъгъл, когато стигна до леденостуден поток, извиращ от Турквино. През предния прозорец виждаше издигащите се над тях внушителни планини, които пазеха входа. Колата на Юри трудно щеше да стигне по-далеч. Автобусите със сигурност нямаше да успеят да прекосят потока. Той мина през водата и наби спирачки.

Когато излезе навън, осъзна, че никога няма да забрави гледката на конвоя, който се клатушкаше нагоре по склона. Широките слънчеви лъчи си пробиваха път през сивите облаци над тях и се заиграваха върху мръсните окаяни коли. Пикапите бяха пълни до пръсване. Всички автобуси бяха отворили врати, за да се проветряват, тъй като климатиците бяха повредени. Хората седяха по редиците между седалките. Шумът на уплашените деца и ранени възрастни го достигна много преди самите превозни средства. Най-очебийна беше красивата металическа сива спортна кола на Керис, чиито широки колела се бяха смъкнали под шасито върху телескопични носещи опори. Автомобилът се катереше по набръчкания терен не по-зле от който и да е джип.

Мина без затруднения през потока и спря до него. Страничният прозорец се смъкна.

— Някакви следи от червеевата дупка? — попита Керис. Бари и Сенди се бяха свили във втората предна седалка, а Панда лежеше отзад.

— Не, не и оттук.

— Добре, ще продължа колко се може по-бързо.

Той махна унило, докато тя продължаваше надолу по долината успоредно на потока. Няколко джипа я последваха. След това пристигна първият автобус и той се зае да помага с пренасянето на ранените.

Когато Марк спря на импровизирания паркинг, сцената вече напомняше на тази от автобусната гара. Множество от хора се катереха по покрития със стрелотрева склон, за да влязат в долината, мъкнейки децата си след себе си. Още дузини обикаляха четирите автобуса, които носеха ранените, и изкарваха носилките от вратите.

— Намерих я — възкликна ликуващо Керис по портативната система. — На петстотин метра от началото на долината сме. Мелани е тук и чака. Не се е шегувала. Никога преди не съм виждала толкова малка червеева дупка.

— Прекарай ги през нея! — възкликна Марк. Усети здравата хватка на ръката на Лиз в своята собствена.

— Излизайте от колата — каза Керис. — Още пет метра. Мелани казва здрасти. Да, здрасти. Добре, Бари, хайде, миличък. Браво. Дръж се за ръката ми, Сенди. Марк, в безопасност сме.

Той изхлипа. До него Лиз се усмихваше, въпреки че очите й бяха мокри. Те се изгледаха дълго.

— Май е най-добре да отидем и да помогнем — каза тя.

Саймън събираше малката си група от последователи от едната страна на пенливия поток. Подаде ръка, докато Марк, Лиз и Дейвид преминаваха.

— Хората с оръжия трябва да се окопаят тук, при входа на долината, и да прикриват приятелите и семействата ни. Ще мине известно време, преди всички да преминат, а извънземните вероятно ще ни подгонят.

Марк погледна отчаяно към Лиз.

— Мисля, че отново има предвид нас — каза той, останал без дъх.

— Да. Е, поне вече имаме сериозни оръжия.

Лиз вдигна един от големите цилиндри, които беше взела от Първите.

— Не знаем какво представляват или как работят.

Тя му се усмихна хищно.

— Какъв късмет, че с нас е най-големият техничар на Рандтаун, нали така, бебчо?

В обсега на тактическия дисплей в продължение на няколко минути тегнеше тишина, след като „Десперадо“ активира отново хиперпространствения си двигател и се оттегли от битката над Аншун. Уилсън прокара ръце през иконите и издърпа на преден план сензорните дисплеи. Аншун бе останала с малко работещи сензори, но аероботите осигуряваха пресекливо сканиране на космоса право над бушуващата йоносфера. Четиридесет и осем червееви дупки все така оформяха ефимерна огърлица на две хиляди километра над екватора. Докато наблюдаваше, няколко вида кораби на Първите заизлитаха от тях и започнаха да ускоряват към радиоактивния ад на облака от космически прах и отломки, който кипеше около планетата.

— Още са там — промърмори ужасено Илейн Дой. — Не успяхме да затворим дори една от тях. Дори една!

— Трябва да се доберете до генераторите — каза Димитри Леополдович. — Ако просто ги удряте с груби енергийни изстрели от тази страна, няма да има никакъв ефект, те самите са въплъщение на организирана енергия.

— Благодаря ти, академик — каза Рафаел. — Току-що видяхме как четири от корабите ни умират в опит да ни защитят, така че, освен ако не можеш да добавиш нещо конструктивно, млъкни, по дяволите.

— Петдесет и два унищожени или нефункционални извънземни кораба — каза Ана. — Снарядите ни се справиха по-добре от техните във всички случаи. Но те са твърде много. Това е неизбежното им предимство.

— Какво ще правим? — попита президентът.

Уилсън беше отвратен колко хленчещо прозвучаха думите й.

— Аероботите ни успяха да нанесат удари по всички приземени сили, докато звездните кораби бяха вкопчени в битка над планетата — каза Рафаел. — Изтрихме деветдесет процента от тях. Ще трябва да започнат окупацията наново.

— За която цел не се съмнявам, че разполагат с достатъчно ресурси — каза президентът. — Отново числено превъзходство.

— Вероятно през това време можем да завършим евакуацията.

— Вече разполагаме с осем свободни червееви дупки, които можем да отворим във вътрешността на силовите полета — каза Найджъл Шелдън. — Още три часа и евакуацията на Аншун трябва да е приключила.

— А останалите планети? — попита хладно Дой. Успешно възвръщаше самообладанието си след загубата на звездните кораби.

— Стратегията ни за провеждане на електронна война дава добри резултати — каза СИ. — Определено забавя напредъка им, след като стигнат до повърхността на планетата. Ще трябва физически да премахнат всички киберсферни възли един по един, докато продължават експанзията си. Въпреки това, последните кацания дават поводи за притеснения.

— Какви? — попита Уилсън.

— Използвахме стелт-сензори, за да проучим товарите, които в момента свалят на няколко свята. Изглежда са машини за изграждане на портали. Те биха им позволили да закотвят червеевите си дупки на повърхността на планетата.

— Ако започнат да прииждат на самите планети, никога няма да можем да спрем нашествието им — каза Найджъл.

— Ако трябва да сме реалисти, така или иначе никога няма да успеем да ги спрем — каза Уилсън. — Не и до степен, че да си върнем планетите. Погледнете състоянието на нападнатите светове.

— Да не би да ги отписваш от сметките? — попита Дой.

— Като цяло, да — каза Уилсън.

— Те ще ни разпънат на кръст — каза тя. — Сенатът ще свали всички от постовете ни и най-вероятно ще ни вкара в затвора.

Във виртуалното зрение на Уилсън се изписа: „НЕДЕЙ, ТЯ НЕ СИ СТРУВА УСИЛИЯТА.“ Оригиналният код на текста обозначи подателя като Ана.

— Не знаехме, че ще е толкова тежко — каза кротко той.

— Да, знаехме — възрази Димитри.

Уилсън се обърна към полупрозрачните модели на планетите. Киберсферите на всички тях бяха обозначени с бледи златни линии. Имаше черни зони, които ограждаха всяко от местата на кацане на Първите — тъмнина, която бавно изяждаше все повече и повече от златото.

— Нямаме с какво повече да ги ударим — каза Уилсън. — Всичко, на което сме способни, е да се оттеглим и да се прегрупираме.

Той си пое дълбок дъх няколко пъти. Дори приливът на кислород обаче не можеше да спре черната умора. В човешката история не бе имало война, по време на която толкова много да е изгубено за толкова кратко. „А аз съм командващият. Димитри е прав, наистина знаехме, просто не искахме да го признаем.“

Капитан Жан Дювоа чуваше бръмченето на работещите вентилатори зад решетките, докато те изсмукваха парещия пушек от мостика на „Десперадо“. Бойният кораб бе извадил късмет. Последният насочен енергиен изстрел почти бе проникнал през полето на корпуса, след като няколко локални пробива бяха пратили по дяволите захранващите вериги. Стабилизаторите бяха свършили възможно най-добра работа, но дори свръхпроводниците не можеха да се справят с приливи на енергия от мегатонни взривове. С опасно отслабени защити той бе прибрал „Десперадо“ обратно в хиперпространството, за да избегне снарядите, които се носеха срещу тях.

— По дяволите — изсумтя той, когато се появиха извън ореола на системата на Аншун. Според виртуалното му зрение електронните системи на кораба се самовъзстановяваха. Вече разполагаха с много малко резерви. Нямаха шанс да преживеят нова атака. А именно това ги чакаше, ако се върнеха. Корабите и снарядите на Първите бяха неизчерпаеми.

Върху комуникационните икони, които представляваха останалите четири звездни кораба, присвяткваха червени знаци „нефункциониращ“.

— Какво е положението там? — попита той Дон Лантра, който работеше със сензорите.

Дон го погледна уморено.

— Току-що загубих „Неустрашим“. Не остана никой от тях, шефе.

На Жан му се искаше да забие юмрука си в конзолата. Безполезно и доста трудно изпълнимо действие в условия на свободно падане. Познаваше по-голямата част от екипажите. На Висшия ангел се бяха размотавали заедно, бяха като едно голямо братство. Сега щеше да ги види чак след процедурите по съживяването им. Дори това не правеше шока по-поносим. Щяха да минат години. Ако приемеха, че Федерацията щеше да просъществува толкова дълго.

Във виртуалното му зрение запремигва комуникационната икона на адмирал Кайм.

— Какво е състоянието ви, Жан? — попита Уилсън.

— Стабилизираме нещата. Скоро ще можем да нанесем нов удар.

— Не. Връщайте се на Висшия ангел.

— Имаме още седем ракети.

— Жан, вече пристигнаха още петдесет кораба. Всички вие се справихте страхотно, но евакуацията почти приключи.

— Ще изоставите Аншун?

— Налага се. Евакуираме всички атакувани светове.

— Не! Всички? Но ние трябва да направим нещо. Не можем да им позволим да победят. Ако днес им позволим да ни отнемат двадесет и три свята, утре ще бъдат сто. Трябва да отвърнем на удара.

— Борихме се, Жан, спечелихме някои победи. Вие и останалите спечелихте ценно време на Аншун. Но вашият е последният останал боен кораб, така че се връщайте в базата, за да можете да се сражавате отново друг ден.

— Победи? Не мисля така. Димитри беше прав, трябваше да минем през червеевите дупки и да ги блокираме от другата страна.

— Знаеш, че не можехме, бяха твърде добре защитени. Ще открием звездата, която използват за междинна станция, Жан. Ще ги ударим там. Ти ще командваш ударната част.

— А колко дълго ще ни отнеме да построим толкова много кораби, адмирале?

— Колкото трябва. Сега се връщайте в базата.

— Да, сър.

Дювоа нареди на коланите от модифицирана пластмаса на ускорителното си кресло да се отпуснат и сви мускулите на стомаха си, принуждавайки тялото си да заеме седнала позиция. Всички на мостика го наблюдаваха.

— Не съм готов да приема поражението днес — каза им той. — Обнових защитения си трезор със спомени, преди да напуснем Висшия ангел и ще се присъединя към другарите си в новия им живот. Ще отведа този кораб обратно на Аншун, където той ще заслужи името си. Ако някой иска да напусне сега, използвайте аварийните совалки, флотът ще ви прибере.

Видя единствено усмивки, както и няколко мрачни изражения. Никой не прие предложението му.

— Много добре, дами и господа, за мен беше удоволствие и чест да служа заедно с вас. По волята на Господ ще служим отново заедно, след като бъдем съживени. А сега трябва да препрограмираме хипердвигателя. Ще трябва да премахнем огромно количество предпазни ограничители.

С края на деня облаците най-накрая започнаха да се разнасят и през пролуките в Хаймарш се промъкна розов сумрак. Приведен ниско зад струпване на канари на тридесет метра по склона на долината Турквино, Марк Върнън наблюдаваше как земята пред него попива светлината и придобива бледи оранжевочервеникави краски. Не можеше да види долината Улон оттук, за което беше благодарен. Възможността да види дома си, докато чакаха да напуснат планетата, щеше да е непоносима.

— Още малко остана, бебчо — каза Лиз.

Той й се усмихна, удивен колко добре познаваше настроенията му. Тя си почиваше, седнала с гръб към канарите. Около раменете си беше загърнала дебела вълнена дреха, за да се предпази от мразовития въздух, които планините Дау’синг канализираха по протежение на Турквино.

— Май да.

Виждаше края на опашката под него, бяха останали едва хиляда души, които се примъкваха по брега на малкото поточе и ледената му вода. Дори червеевата дупка се виждаше от позицията му — малък сив кръг, който бавно се разтваряше в дълбоките сенки, обгърнали основата на долината. Колата на Керис беше паркирана от едната й страна, първият от няколко автомобила, които бяха изоставени върху жалката пътека. Не беше далече. За пореден път Марк отброи в съзнанието си колко щеше да му отнеме, за да изтича долу по неравния склон. Не че щеше да има някаква полза да тича. Първо всички останали трябваше да преминат. Дори сега, когато оставаха само здрави възрастни, те като че ли се мотаеха. Не осъзнаваха ли колко важно беше да бързат?

— Стигнаха Хаймарш — каза Мелани.

Марк погледна раздразнено към портативната система. От къде по дяволите знаеше това? В този миг на дисплея на системата му един възъл в далечния край на Хаймарш изгасна. „Ясно.“

Лиз вдигна несъразмерното извънземно оръжие и приклекна до Марк.

— Двадесет минути — каза тя и погледна крадешком към линията от хора. — Това е. Може би по-малко.

— Може би.

Помисли си, че тълпата започна да се забързва — малко. Екранът на портативната система показа как още два възела изгасват по протежение на Хаймарш. Чу се слаб звук, който може и да беше резултат на експлозия.

— Готови ли сме? — попита Саймън. Намираше се на обратната страна на долината спрямо Марк и държеше друго от големите оръжия на извънземните. На Марк не му бе отнело много време да пригоди спусъците, така че да могат да бъдат употребявани от човешки ръце. Представляваха странна подредба на два бутона, които трябваше да бъдат натиснати в трудна за човешките пръсти последователност. Едно от тях изстрелваше експлозивни микроснаряди, а останалите три бяха изключително мощни лъчеви оръжия.

— Предполагам — каза кисело Марк.

Лиз вдигна портативната система до устата си.

— В готовност.

— Запомнете, веднага щом стреляте с оръжията си, се изтеглете.

Тя завъртя отегчено очи и се усмихна на Марк.

— Да, ще го запомним.

Марк се наклони напред и я целуна.

— Не мисля, че имаме време — каза игриво тя.

— За всеки случай — каза той малко смутено. — Искам да знаеш, в случай че стане нещо. Наистина те обичам.

— О, бебчо. — Тя го целуна. — Когато минем през онази червеева дупка, първата ти работа ще е да си свалиш панталоните, господине.

Той се ухили. Още един възел в Хаймарш угасна. По неговите сметки този се намираше в близост до чифлика на Марли. Може би на километър от входа на Турквино.

— Ще се върнем ли обратно тук? Имам предвид, за да живеем.

— Не знам, бебчо. Саймън смята, че ще го направим.

— Искаш ли, ако е възможно?

— Разбира се, че искам. Тук прекарах най-хубавото време от всичките си животи. Ще продължим да живеем така.

Още три възела изчезнаха.

— Ето ги — промърмори Марк.

След два часа, прекарани в модифициране на различни системи, „Десперадо“ отново се вмъкна в хиперпространството. Ако поддържаха най-високата скорост на движение, от Аншун ги деляха две минути. Жан Дювоа беше напълно погълнат от хисрадарния дисплей, който показваше червеевите дупки, оградили планетата като ярки диаманти петънца. Той си избра една и насочи бойния кораб право върху нея.

Когато се намираха на тридесет секунди полетно време от червеевата дупка, той нареди на ОИ на кораба да изчисли точката им на излизане. Обикновено ОИ програмираше защитни механизми, които подсигуряваха отделянето от хиперпространството, като ограничаваха относителната скорост на отвора. Ако излизаха в планетарна орбита, траекторията на отвора щеше да съвпада с местната скорост на откъсване и по този начин щеше да гарантира безопасно навлизане в истинското пространство. След като ограничителите бяха премахнати, Жан зададе на отвора една пета от скоростта на светлината.

Радиация на Черенков нахлу в процепа в пространство-времето на петстотин километра от червеевата дупка на Първите. „Десперадо“ проблесна в центъра на виолетовото сияние, устремен с една пета от светлинната скорост, когато се удари в силовото поле, покрило червеевата дупка. Взривът беше мигновен и веднага преобразува огромен процент от масата му в енергия под формата на ултрасилна радиация, която проби силовото поле, сякаш беше просто мехур крехко древно стъкло. Червеевата дупка зейна отворена пред пълната мощ на новото ефимерно слънце, което бе изгряло над Аншун.

Един от цилиндричните летателни апарати на извънземните бе прехвърчал в края на долината Турквино. Марк се опита да го проследи с дулото на оръжието си, но той се скри зад стръмния склон от другата страна, преди дори да доближи мерника до него. Откъм Хаймарш се разнесе продължителното боботене на разбеснял се въздух.

Появиха се още две летателни машини, които се движеха много по-бавно от първата. Марк успя да прихване една от тях в центъра на мерника си и натисна спусъка. Силовото й поле пламна в неясна тюркоазена светлина. Тънки пипала от статично електричество удариха многократно земята под нея. Лиз стреля с лъчевата си пушка и короната се сгъсти още повече. От другата страна на долината Саймън изстреля снаряда си. От разколебаното поле излезе хоризонтално опашка от син огън и около тресящия се съд закапаха пламтящи огнени топки. Той зави рязко и се скри от взора им. Другият също се оттегли.

— Движи се! — извика Марк.

Бягаше надалеч от канарите, приведен ниско, а оръжието тежеше в ръцете му. На петдесет метра напред и малко по-нависоко по склона се намираше друга скална група. Краката му тупкаха по еластичната стрелотрева, сърцето му бумтеше, а Лиз крещеше лудешки до него. Той почувства, че се усмихва глуповато. Сякаш почти се забавляваше.

Бяха на пет метра от укритието, когато мощен изстрел разкъса камънаците, които бяха ползвали до преди малко. Той се хвърли по лице на земята. Настроението му мигновено се смени с неподправен страх.

— Добре ли си? — извика, докато ревът на летателния апарат разтърсваше въздуха.

Лиз вдигна глава.

— По дяволите! Да, бебчо. Хайде, движи се.

Навсякъде около тях чаткаха късчета гореща скала и пушеща пръст. Зад тях широк кръг от стрелотревата гореше. От него се носеше гъст, неприятен на миризма пушек.

Той наполовина пропълзя, наполовина се изкатери върху следващата група канари и се просна, пъшкайки тежко. Краката му трепереха. Рискува да погледне нагоре и видя един от летателните апарати, който беше увиснал неподвижно над входа на долината. Знаеше, че трябва да стреля отново, но просто не можеше да се накара да насочи оръжието. Докато наблюдаваше, машината стреля по втори съд, който се виеше около първата планина. Последвалата експлозия беше невероятно мощна и освети цялата долина Турквино, а парчетиите се разхвърчаха из въздуха.

— Какво…

— Мелани — каза Лиз. — Поела е контрол над него.

— Дявол да го вземе.

Машината се стрелна настрани. След секунди тясната долина беше разтърсена от шума на експлозии.

Марк погледна към опашката пред червеевата дупка. Всички бяха залегнали.

— Хайде — изръмжа към тях. — Ставайте, жалки задници. Ставайте! Движете се.

Нямаше как да са го чули, но онези, които бяха най-близо до червеевата дупка, се изправиха с мъка и се затичаха към нея. Отчаянието им отключи вълна от паника и всички се впуснаха към входа й. Около спокойния сив кръг се заоформя боричкане.

— О, страхотно — процеди през зъби Марк. — Точно от това имаме нужда.

— Впечатляващо е, че толкова дълго удържаха реда — каза Лиз.

След няколко минути бутането се поуспокои, макар че всякакви опити да се поддържа опашка бяха преустановени. Всички се тълпяха около червеевата дупка. Здрачът притъмняваше и дъното на долината беше почти черно, а те приличаха на пчели, роящи се около кошера си.

— Движение отпред — изпращя гласът на Саймън по портативната система.

Облечени в броня извънземни притичваха сред изоставените автобуси и коли. Виждаха се трудно сред сенките. Нямаше следа от летящи машини. Марк погледна отново към гъмжилото около червеевата дупка. Оставаха поне четиристотин души.

— Марк? — попита Саймън. — Готов ли си?

— Предполагам.

Марк вдигна ловната си пушка и включи мерника. Зигзагообразната бариера от автобуси се открояваше като неоновосин разрез на фона на сивата като стрида повърхност. Вече виждаше извънземните с лекота. Бяха повече, отколкото си мислеше, много повече. Плъзгаха се сръчно край човешките превозни средства, където сенките бяха най-плътни. Завираха оръжията си през отворените врати или през прозорците на камионите, докато търсеха признаци на живот. Ако стигнеха до началото на потока, всички, скупчени около червеевата дупка, щяха да бъдат детински мишени. Щеше да настане клане.

Марк върна мерника към челния автобус и проследи корпуса му, докато не откри отворен люк. Бе му отнело над час да подготви свръхпроводниковите батерии. Производителите използваха толкова много защитни системи, че беше трудно да ги разкачи. Най-накрая обаче ги бе свързал в една-единствена гигантска захранваща верига. Батерията изпълни мерника на пушката. Марк стреля.

Свръхпроводимата батерия се пропука и изпусна единичен мощен енергиен взрив. Последва верижна реакция. Всяка батерия се взриви в пламък от електрони и нагрети до бяло части. Извънземните изхвърчаха във въздуха или се забиха в земята, шрапнели и пращящи електрически пламъци претовариха силовите полета на костюмите им. Няколко от собствените им оръжия също се взривиха и допринесоха за касапницата.

Марк и Лиз се затичаха, веднага щом взривовете започнаха. Насочиха се надолу по склона, по-близо до безценната червеева дупка. Оставаха само двеста души, всички се бяха снишили инстинктивно след последния трясък.

— Това трябва да ги забави — извика Марк. — Да се махаме веднага.

Те притичаха покрай последното струпване на скали, които си бяха избрали за прикритие. Прецапаха през потока и стигнаха до края на трескавата тълпа хора, които се притискаха към червеевата дупка. Когато погледна назад, виждаше само червеното сияние на горящата стрелотрева около входа на долината.

— Саймън? Саймън, какво става?

— Добра работа, Марк — обади се Саймън, спокоен както винаги. — Спряха. Ще им отнеме няколко минути да се прегрупират. Всички ще успеете да преминете.

Марк се опря на ръката на Лиз, докато се надигаше на пръсти, за да погледне над главите на хората пред него. Надали имаше повече от стотина. Може би две минути, ако всяка секунда преминаваше по един. Не, със сигурност можеха да се промушват и по двама заедно. В такъв случай, само минута. Най-много минута и половина.

Долината Турквино бе заляна от слънчева светлина. Марк наклони главата си назад и се зазяпа в небесата. Високо над тях пет малки синьо-бели звезди блестяха с болезнено сияние, което растеше ли растеше. Той гледаше втренчено в новия феномен, а изненадата му отстъпи място на гняв.

— О, стига! — извика към ужасните светлини. Краката му поддадоха и той падна на колене. Въпреки това вдигна юмруци към новата заплаха. — Не можете да сторите това, копелета. Остава само една минута. Една проклета минута и щях да се махна оттук.

По бузите му се застичаха сълзи.

— Копелета. Копелета.

— Марк. — Лиз стоеше върху влажната почва до него, ръцете й прегръщаха тресящите се рамене. — Марк, хайде, бебчо, почти стигнахме.

— Не, не сме, никога няма да ни пуснат, никога.

— Това не са те — каза Мелани.

— А?

Марк погледна нагоре. Момичето стоеше над него и гледаше към петте ослепителни светлини.

— Това сме ние — каза тя. — Ние направихме това.

— Изправи се — каза Лиз по-строго. — Веднага, Марк.

Тя хвана здраво едното му рамо и го задърпа. Мелани го хвана от другата страна. Двете заедно го вдигнаха на краката му. Последните жители на Рандтаун притичваха през червеевата дупка. Над него новите звезди се смаляваха. Мракът отново нахлуваше в долината. Марк се запрепъва напред към червеевата дупка. Все още не вярваше, очакваше жестоката лазерна експлозия да го удари в плещите.

— Чакаме те, Саймън — каза Мелани.

— Не мога да си тръгна. Това е домът ми. Ще направя каквото е по силите ми, за да спра чудовищата.

— Саймън!

— Вървете. Пазете се. Върнете се, ако можете.

Марк стигна до червеевата дупка. Последният му спомен от Елан беше изоставеният спортен модел „МО“ и Мелани, която гледаше яростно към дивата малка долина. След това премина отвъд. В безопасност.

Многобройните машинни сетива на ПланинаНаЗората наблюдаваха квантовите изкривявания около последния звезден кораб, който се връщаше на бойното поле над Аншун. Подготви корабите за стрелба с ракети и лъчеви оръжия. Хората приближаваха бързо. Бяха близо. Опасно близо…

Нямаше предупреждение. Нямаше никакво време. Сурова енергия проби право през червеевата дупка и разцъфна от другата й страна, където се намираше астероидът с генератора. Дупката в пространство-времето се затвори мигновено с унищожението на генератора, но не преди целият внушителен потоп от енергия, освободен от умиращия кораб, да се излее през нея. Хиляди кораби над астероида пламнаха мигновено, когато корпусите им се изпариха в огромния радиационен гейзер. Генератори на червееви дупки имплодираха сред спазми от гравитонични огъвания. Астероидът се разтресе под влиянието на двеста осемдесет и седем разпадащи се червееви дупки, а след това се пръсна на парчета. Енергията, която се съдържаше в генераторите и червеевите дупки, се освободи в един-единствен внезапен удар, който засили вече смъртоносния потоп, огрял междузвездната червеева дупка.

ПланинаНаЗората наблюдаваше с ужас как масивният портал, който свързваше междинната станция с родната му система, потрепна и се разколеба. Той отклони стотици, а след това хиляди групи неподвижни, за да произведат правилните командни поредици, които щяха да успокоят и удържат нестабилността. Дивите енергийни трусове бяха постепенно укротени и получиха нов фокус. Дейността на оцелелите сегменти на генератора бяха пренастроени, за да компенсират повредите.

Той проучи разрушенията на междинната станция. Един астероид и цялата екипировка на него бяха безвъзвратно изгубени. Хиляди кораби бяха съсипани или нефункционални. Цели групи от товарни единици се превъртаха в празнотата, разтопени късове екипировка се пенеха по всяка повърхност. Над три хиляди групирания на неподвижни с различни размери бяха облъчени и умираха. Почти сто хиляди подвижни бяха мъртви или умираха.

Всичко можеше да бъде заменено и построено наново, макар че подобно усилие щеше да му отнеме много време. Загубата на четвърт от червеевите дупки несъмнено щеше да забави първоначалния му план за експанзия сред човешките светове. В родната му система много групирания на неподвижни започнаха да планират защити срещу друга самоубийствена атака.

През това време ПланинаНаЗората започва да насочва наново оцелелите червееви дупки към всеки от двадесет и трите нови свята, които бе присъединил към владенията си. След известно време корабите полетяха отново и понесоха останалите запаси към планетите. Докато хората бягаха през червеевите дупки в защитените си градове, подвижните почти не срещнаха съпротива, напредвайки през новите земи.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (26)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

24.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (26)