Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (10)

8.

След като Съветът на Екзопротектората на Федерацията гласува единодушно изпращането на звезден кораб до двойката Дайсън, Ози Фернандес се извини и слезе с асансьора до лобито. Навън беше топло за пролетта, само няколко малки купчини сняг все още отказваха да се стопят в канавките, където ги бяха натикали роботите по градската поддръжка. Той се загледа надолу по Пето авеню. Беше един от шепата хора, които използваха широкия тротоар. Часът и сезонът не бяха подходящи за пешеходци. Уличните търговци, които помнеше отпреди няколко столетия, вече ги нямаше. Нямаше ги сергиите за бургери и кока-кола на пресечките, продавачите на тениски, сергиите с полулегалните софтуерни приложения, търговците на чувства с порноспомените им. Всичко това беше твърде неподредено за днешното време, твърде долнопробно за града и културните му граждани. Днес приземните етажи на небостъргачите бяха запълнени със странни будки и бутици, с изчанчени предмети, внесени от всяка планета на Федерацията — всичките бяха странно непривлекателни. Според Ози това беше тъжна деградация. Не беше възможно да очистиш велик град като Ню Йорк, без да изгубиш автентичността му, динамиката и мърлявите ръбове, които го правеха вълнуващо място, изпълнено с живот. Въпреки сградите, които все така го впечатляваха, той се превръщаше просто в поредното предградие на Земята. Производствената индустрия отдавна се беше преместила на други планети. Тук, на гребена на новите технологии, бяха останали само изследователските екипи и консорциумите-разработчици, спонсорирани от милиардери. Рекламните агенции останаха на планетата заедно с централите на медийните компании. В Сохо дори бяха останали неколцина художници, макар че Ози ги намираше за бездарни динозаври. Най-големите работодатели бяха във финансовия и правителствения сектор, за тези, на които им се налагаше да работят. Мнозина не изпитваха подобна нужда. За безцелните им животи се грижеха безчет компании за доставки и обслужване, които ограждаха остров Манхатън. Във всички тях работеха имигранти от други планети със средносрочни визи.

Посещения като това напомняха на Ози защо идваше толкова рядко на родния си свят напоследък. Погледна нагоре и високо над себе си видя назъбена ивица от хладно стоманено небе, изтикано от огромните кули. Дори посред лято слънцето беше почти непознато за тази част от града. Затова дърветата и храстите, засадени на скъпите площади, разполагаха с изкуствено осветление, което да подпомага растежа.

Той погледна към внушителния вертикален каньон на едно от кръстовищата и видя древната сграда на „Крайслер“, добре защитена от стихиите зад стъклената си клетка.

— Кой ли от двама ни ще надживее другия? — попита я тихо.

Колите, такситата и камионите се плъзгаха по пътя покрай него. Осевите им мотори почти не произвеждаха шум. Хора, облечени в дебели палта или пончо от черни органични нишки, го подминаваха забързано, без дори да го погледнат. Почти всички бяха възрастни. Докъдето стигаше погледът му по Пето авеню, не виждаше повече от три или четири деца под десет години. Това му липсваше най-много. Раждаемостта на Земята продължаваше да се срива година подир година, докато богатите изтънчени жители на планетата намираха различни занимания, за които да харчат парите и времето си.

Тук вече нямаше нищо за него, заключи мрачно той. Нищо интересно, нищо ценно. Пристъпи назад към основата на най-близката кула и каза на е-конома си да го свърже с домашния му ОИ. След като ОИ се включи, той му даде точните си координати. Зад него се отвори кръгла червеева дупка, разшири се до два метра в диаметър и той пристъпи през размитото сиво силово поле. Червеевата дупка се затвори.

Ози не разполагаше с цялостна мрежа от частни тайни червееви дупки, които свързваха планетите на Федерацията. Притежаваше точно две червееви дупки. Една стандартна връзка на ТСП с микроширина, която свързваше хиперлентово дома му към унисферата през киберсферата на Августа. И още една силно модифицирана версия на генератора на червееви дупки на изследователското поделение на ТСП, която му позволяваше да се движи независимо в обширна част от Федерацията. Също така не живееше сам на цяла планета. Домът му беше изтърбушен астероид, който се носеше по елипсоидна орбита около близнаците Лъв.

При преминаването му през портала мигновено го обгърна ярка, топла светлина. Механизмът беше построен върху просторна гранитна скала с широк навес от бял брезент над нея. Приличаше на платно от яхта, превърнато в покрив на шатра. Той пристъпи навън и имението му се ширна пред него.

Кухината, издълбана от автоматични копачи, екипи по градско инженерство на ТСП и армия от разнообразни роботи, беше дълга почти осемдесет мили и широка петнадесет в диаметър. Най-обширното затворено пространство изграждано някога от човешката раса. Географията му представляваше груби извивки от хълмове и долини, насечени от течащи сребърни вени. По цялата дължина се виеше непрекъснато било от огромни остри скали. Най-високите планински кули се извисяваха на миля и половина над повърхността. Голите лилави и сиви скали бяха покрити от бял сняг. Почти до всеки хълм имаше различен по вид водопад — от величествените порои, които бликаха над острите поли на билото, до пенливите каскади, които се премятаха надолу по дългите каменисти дерета. Върху планините, под неравната снежна линия, бяха издълбани широки тъмни пещери. От сенките в тях бликаше вода и запращаше мощни струи, които се сгромолясваха върху огромните гранитни плочи и разпръскваха вихрещи се облаци от платинени капки, докато падаха. Увлечени от гравитацията на астероида, породена от въртенето му, те се извиваха грациозно и разрязваха въздуха, преди да се гмурнат в езерата и вировете.

Всички потоци и реки, които водопадите захранваха, криволичеха надалеч, за да се излеят в огромните резервоари, скрити в пещери зад крайните стени на централната кухина. Оттам водата се изпомпваше обратно в сложната мрежа от тунели и тръби, които водеха обратно към изворите на водопадите. Помпите се захранваха от три от петнадесетте ядрени генератора, които поддържаха астероида.

Отвъд водопадите дълги тъмни езера изпълваха дъната на по-дълбоките долини, оградени от лапурови тръстики и надвиснали дървета, чиито зелени клони се простираха над плитчините. По повърхността им цъфтяха големи групи от водни лилии. Наситените първични цветове внасяха живот сред хладната пуста вода. Орлова папрат и рододендрони увенчаваха върховете на повечето хълмове, а по-ниските склонове бяха покрити с тревисти ливади. Ярките петънца от алени, топазени, лазурни, виолетови и мандаринени диви цветя шареха рошавите смарагдови килими. По всеки наклон бяха пръснати мраморни обли камънаци, бели като сняг. Дърветата избуяваха, поединично или на групи. В по-ниската периферия на повечето долини се виеха храсталаци и малки гори от дъб, сребърна бреза, бук, златен дъжд, гинко билоба и клен. Видение от разгара на лятото в земя с умерен климат, образ, който не се бе променял вече два века и половина. Широколистните растения до едно бяха генномодифицирани във вечнозелени. Листата им бяха винаги разтворени широко в приветствие на нескончаемия сезон. Високо, високо над тях, успоредно на оста на въртене се простираше кварцова рамка, върху която бяха наредени пръстени от слънчеви светлини с непоносима яркост за незащитените човешки очи.

Ози разкопча забързано вълненото си палто и го понесе в ръка. Отправи се надолу по вития чакълен път и излезе от завета на скалите в широката долина, която беше единствената равна структура в астероида. Бунгалото му беше съвсем малко — пет стаи от обикновени стени от бял сух корал, подове от твърда дървесина и сив покрив от плочник, който продължаваше настрани, за да осигури навес за верандата около сградата. Беше изградил голям подземен свод за библиотеката и старовремските си книги. Не че някога слизаше в него. Модифицирани роботи-камериерки му носеха това, от което се нуждаеше, за да не нарушава покоя на сухия студен въздух.

Останалата част на сградата обаче използваше: хола, кухнята, офиса, спалнята, банята. Не се нуждаеше от друго, това задоволяваше напълно нуждите на тялото му. А и докато беше тук, прекарваше по-голямата част от времето си навън. В градината имаше удобен шезлонг, поставен в сянката на голям меден бук. Вирът, в който плуваше, беше постоянно освежаван от поточе, което клокочеше над широките плоски камъни през средата на моравата.

Голям робот-камериерка пое палтото му, когато той пристигна, и се затътри върху колелата си, за да го прибере в гардеробната. В астероида имаше над сто хиляди робота, до един контролирани от ОИ. Малкият изкуствен свят беше самодостатъчен и самоподдържащ се благодарение на огромната система, която го управляваше. При наличието на пълен набор от производствени мощности под повърхността, които изграждаха по-голямата част от компонентите за поддръжка на околната среда, от внос почти нямаше нужда. Това, което се внасяше, най-често бяха подобрени версии, а не заместители на увредени елементи. Разработчиците бяха вложили години в усъвършенстване на системите, достигайки възможно най-висока степен на самоподдръжка. Дори Ози се тревожеше от евентуалната цена, докато дизайнерите изработваха плановете, но все пак беше устискал. Сега, за награда, разполагаше с абсолютна свобода. Инженери от ТСП все още минаваха на всеки няколко години (обвързани чрез ужасяващо стриктни договори за спазване на тайна), за да инспектират и понякога да модифицират порталния механизъм, но това беше всичко. Ако се оттеглеше изцяло от човешката раса, ОИ можеше да поддържа астероида колкото поискаше Ози. Това беше най-мощната и сложна програма, която СИ някога бе писал.

— Някакви съобщения? — попита той на висок глас, докато влизаше в кухнята.

— Неколкостотин хиляди — отвърна ОИ. — Само осем преминаха през филтрите.

Ози отвори хладилника и прерови кутиите и ръчно увитите храни. Получаваше яденето си от същия търговец, който снабдяваше краля на Англия. Снобарските стандарти и цени на магазина бяха феноменални, но трябваше да признае, че деликатесите нямаха равни в цялата Федерация. Откри шише минерална вода и го отвори. Въпреки кафето, което изпи на срещата на Съвета, все още се чувстваше махмурлия — резултат от твърде дългия престой в клуб „Силвъртопия“ на СвЛинкълн предната нощ (негово време).

— Дай ми ги.

Виртуалното му зрение показа съобщенията и подателите им. Бяха от ТСП, от финансовите му адвокати, две бяха от най-новите му деца (под пет години), едно от търговеца на антикварни книги, който си мислеше, че може би разполага с първо издание на „Черна дупка“^[1], подписано от автора, резултатите от информационните търсения из разработките в полето на свръхсветлинната космология. Докато ги преглеждаше, успя да стигне до градинския стол и да изрита обувките си настрана. Както винаги, се хвана за случайно съобщение от огромната маса, блокирана от филтъра. Засмя се радостно, докато четеше шантавото и едновременно чудно предложение за охлаждане на звезди над клас G от спектралната класификация в статия, наречена „Звездоформиране на Галактиката“ от откачалника, който я бе изпратил.

Излегна се назад в стола и взе чифт очила от робота-камериерка. Гледката беше стратегическа, градината му беше достатъчно високо и разположена така, че да има изглед към три четвърти от извитите зелени крила на интериора на астероида. Право пред него се намираше една от високите миля и половина планини. Гигантският й водопад извираше от снежно поле само на триста ярда под смъртоносния иглен връх. Необятната водна завеса се извиваше елегантно, докато падаше през въртележките от мъгла и пари, и най-накрая се разбиваше в езерото в подножието. Това беше само една от гледките, които заливаха Ози с буйните си цветове и успокояващите си води. Той така и не разбра защо хората колекционират или се възхищават на изкуството. И най-великият човешки художник не беше способен да постигне гения на природата, стаен в едно-едничко цвете.

— Бих искал да се свържа със СИ, моля — каза Ози на астероидния ОИ. Във Федерацията нямаше много хора, които можеха да говорят направо със СИ. Ози и Найджъл разполагаха с тази привилегия заради ролята им в създаването му. Президентът също разполагаше с това право, както и началниците на правителствените отдели. Във всички останали случаи комуникацията беше силно формализирана през буферни програми. Разбира се, СИ понякога правеше изключения. Някои хора твърдяха, че са сключили сделки с него, а други получаваха изненадващи обаждания, в които получаваха обяснения къде да намерят изгубеното си дете. Ози бе чувал, че Паула Майо имала някаква уговорка с него, и това не го изненадваше.

— Тук сме, Ози — отвърна мигновено гладкият глас.

— Йо, мой човек, радвам се, че ми идваш на гости. Какво ново?

— Много неща, но ти се интересуваш само от едно.

— Вярно. И така, как се сдуши с моя приятел Найджъл, за да подкарате тази глупава мисия за космически кадети? Това абсолютно не е в твой стил.

— Реакцията ни беше обмислена и разумна. Какво друго си очаквал?

— Не разбирам, вие по принцип сте толкова консервативни.

— Изследването е консервативен избор.

— Изследването означава да наврем остра пръчка в гнездото на стършелите. Ако изпратим звезден кораб там, тогава този, който е поставил бариерата, ще разбере за това. Те са толкова по-напред в технологията от нас, че чак ме плашат.

— Ако са извънредно напреднали, така или иначе знаят за Федерацията. Създаването на червееви дупки предизвиква голямо гравитационно изкривяване, както и лесно уловими вълнови модели на разпространение в така нареченото хиперпространство.

— Ако са се свили уютно зад бариерата, няма да… — Ози постави ръка на главата си, когато изведнъж разбра. — Чакай, вътре са онези, които се защитават. Извънземните навън са агресорите. Тогава, ако сме толкова лесно откриваеми, защо не са дошли да ни потърсят?

— Много добър въпрос. Ако приемем, че бариерата е защитна мярка, предлагаме три възможни варианта. Вече са пристигнали и не го знаем или не го осъзнаваме.

— Висшият ангел!

— Именно. Или силфените.

— Не знам за тях, мой човек, не ми изглеждат такива. Какъв е вторият вариант?

— Извънземните вече са ни проучили, след което са спрели да ни обръщат внимание.

— Твърде сме жалки, за да си губят времето с нас. Да, това е възможно. А номер три?

— Номер три е неизвестна. Затова трябва да отидем до двойката Дайсън и да разберем какво се е случило.

— Но защо сега? По дяволите, мой човек, можеш да си позволиш да почакаш. Остави го на мира за няколко хиляди години, докато сме готови да погледнем като хората. Имам предвид, дори и аз може още да съм наоколо. Защо е тази препирня?

— За да можем да реагираме на ситуацията, трябва първо да я разберем.

— Не споря за това. Но защо сега?

— Защото се намираме тук и сега. Трябва да се изправим срещу това, каквото и да е то.

— Може би ти си заинтересуван. Разбирам, че ти е забавно да решаваш загадки, нещо, над което да си поблъскаш главата. Но ако всичко това отиде по дяволите, на карта са заложени нашите задници.

— Това не е напълно вярно. По принцип физическият свят не ни засяга…

— Хей, та ти живееш в него.

— Да, но той не ни засяга. Физическата реалност не ни оказва влияние и не взаимодейства с нас.

— Ясно. Физическата Федерация не може да те засегне, но по-развити извънземни с лазерни пушки и бойни летящи чинии могат.

— Отчитаме голяма възможност за истина в теорията за защитната функция на бариерата. В този случай ще има агресор. Ако той е толкова могъщ и злонамерен и е извън контрол във физическата вселена, тогава бихме могли да бъдем засегнати.

Ози отпи голяма глътка от минералната вода. Помнеше съединяването на многото СИ в началото на двадесет и първи век. Хората бяха много уплашени по онова време. „Франкенмозък“ беше един от термините, които се подмятаха тогава. Най-вече от малцинството, което искаше да прекрати проекта — за всеки случай. Заедно с Найджъл той бе помогнал за установяването на новите кибербазирани интелекти на тяхна собствена планета — Винмар. Все пак преобладаващият брой СИ бяха възникнали от смартуер с ИИ, вграден в огромните системи, построени, за да управляват генераторите на червееви дупки на ТСП. Трябваше да намерят някакво решение. Федерацията и най-вече ТСП зависеха от големите системи, така че Ози и Найджъл договориха СИ да прекроят резервите си в ОИ.

Местоположението на Винмар бе по-голяма тайна от астероида на Ози. Представляваше гола безвъздушна скала без тектонична активност, сама в звездна система без животоподдържаща планета. Беше свързана с Августа чрез единствена червеева дупка. В началото трябваше да пренесат изключително много оборудване през дупката: огромни системи, способни да приютят всички налични СИ по онова време, ядрени генератори и слънчеви трансформатори, които да им гарантират независимост. След като СИ се оттеглиха от унисферата и оставиха зад себе си ОИ да изпълняват задълженията им, започнаха да внасят оборудване: роботи, химически рафинерии, клетки за монтаж. Първоначално с човешка помощ, а след това с все по-голяма автономност започнаха да разработват и да изграждат собствени системи, да се разрастват и да увеличават възможностите си, да се множат.

Ози знаеше, че през 2178 червеевата дупка беше стеснена до микроширина, за да поддържа връзката с унисферата. Нито едно физическо тяло не бе дошло от или пристигнало на Винмар оттогава. Според широкоразпространените твърдения планетата беше покрита с огромни кристални кули, мегасистеми, през които протичаха мисли с размери на континенти.

— Не разбирам — каза тихо Ози. — Досега си говорихме за технологии на различни нива. Колко е напреднала цивилизацията на Дайсън и такива глупости. Ами ти?

— Какво за нас?

— О, хайде де! Мозък колкото цяла планета? Това те прави по-умен от Бог. И то само в случай, че си се ограничил до Винмар. Разполагаш с цялата тази супертехнология, нали така? Само трябва да се замислиш за нещо и да видиш как работи и как да го построиш. Може би отнема наносекунда. Знаеш ли как да направиш Дайсънова бариера? И друго, знаеш ли как да проникнеш през такава?

— Има вероятни теории относно издигането на бариерата, провеждали сме математически симулации и сме ги анализирали.

— В такъв случай можете ли да построите такава?

— Възможността и намеренията са различни неща. Всъщност те ни определят доста точно. Ние сме мисъл, не сме физически. Дори не можете да проумеете колко малка частица от възможностите си сме отделили, за да се справяме с вас и с този проблем.

— Доста под категорията ви сме напоследък, а? Благодаря за което.

— Ози Фернандес Айзък, опитваш се да ни провокираш ли?

— За какво, мой човек? Може би за да си построите собствен звезден кораб и да го пратите до двойката Дайсън.

— Вече не сме ваши слуги.

— А ние ваши ли сме?

— Не. Взаимодействието ни се основава на партньорство и доверие.

— Кажи ми как да построя генератор на такава бариера. Телепортирай ме на Дайсън Алфа.

— Ние не сме Бог, Ози. Хората не са шахматни фигури, с които играем върху дъска за забавление и заради интереси. Ако искате да построите генератор на бариери, проектирайте си го сами. Нашите интереси относно двойката Дайсън са тясно свързани с вашите. Вече казахме съвета си, най-добрият съвет как да се справите с проблема.

— Ще ни защитиш ли, ако агресорът се обърне срещу Федерацията.

— Ще предложим всички съвети, изисквани от ситуацията.

— О, дяволски яко, благодаря ти много. Ти си наполовина спомени, които хората изпращат в теб, вместо да ги подмладят. Нямаш ли малко емпатия, някаква капка човечност в тези вериги с размерите на планини?

— Петдесет процента е преувеличение, Ози. Вярваме, че си наясно с това. Ти, който изпрати копия на своите спомени, за да бъдат вложени в системите, надявайки се да получиш специално и привилегировано отношение. При това непълни спомени.

— И получавам ли такова отношение?

— Наясно сме с дълга ни към теб по отношение на основаването на планетата ни. По онова време беше честен търговец и затова получаваш уважението ни.

— Уважението не носи храна.

— Откога се интересуваш от материални неща?

— О, както започна да губиш, го прие лично, а?

СИ не отговори.

— Добре, кажи ми с тази твоя пренебрежимо малка частица процесорна мощ, не мислиш ли, че е странно, че силфените не знаят нищо за двойката Дайсън?

— Те са пословични с неохотата си да предоставят точни дефиниции. Както потвърди вицепрезидент Дой, културните експерти на Федерацията работят над проблема.

— Можеш ли да ни помогнеш с това? Може би да вмъкнеш няколко хлъзгави въпроса?

— Силфените не биха общували пряко с мен. Те не се интересуват от технологични артефакти.

— Да, това винаги ми се е струвало подозрително. В смисъл, какво е технологията? Парни двигатели? Броят ли към нея органичните вериги заедно с квантовите процесори? И какво имат предвид с това, че методът им за транспортиране не е базиран на технология — на каквото и по дяволите да е базиран?

— Ако разчиташ да окажат помощ на Федерацията, ще се разочароваш. Те не се държат нарочно като глупаци, просто неврологичната им структура е различна от човешката.

— Мислиш ли? — Ози се изпъна върху стола. — Веднъж срещнах един човек. Преди много време. Беше в бар на Далечни Йерусалим, някаква долнопробна дупка в град на края на нищото. Дори не мисля, че още е там, а ако е, ще е някакъв кичозен клуб с ограничения за посетителите. Но по онова време човек можеше да влезе и да си поръча питие, без някой да го притеснява. Това направи и той, само дето седна до мен и започна да говори. Разбира се, имаше какво да каже, а аз мога да бъда добър слушател, когато реша. Пък и историята му беше доста впечатляваща. Твърдеше, че е живял със силфените няколко години. Наистина е живял с тях, на края на онези пътеки в горите им, за които всички знаем и които никога не виждаме. Каза, че е вървял из горите им заедно с тях. Тръгваш някоя прекрасна сутрин по пътека в сърцето на някоя гора на Силвъргалд и се озоваваш изкатерил връх Финан на Дъблин, така твърдят слуховете. Триста светлинни години с една-единствена крачка. Той обаче наистина го бе направил и се бе върнал. Бе стъпвал на планети далеч извън Федерацията, така твърдеше. Седял сред сухата пустиня на някаква мъртва планета и наблюдавал как останките от слънцето й се превръщат в черна дупка. Плувал в морето на планета, където единствената светлина идвала от галактическото ядро, което изпълвало половината небе над нея. Катерил се по неща, които наричаше дървесни рифове и които живеели в мъглявина от газ, достатъчно плътен, за да може да се диша. Всички неща, които винаги съм искал да направя. Той седеше там и пиеше евтината си бира с онзи поглед в очите, докато ми разказваше за пътешествията си. Трябва да му го призная, изплете добра история. Не съм го виждал от години, въпреки че от време на време поддържаме връзка.

— Невероятен разказ, макар и не невъзможен, предвид това, което знаем за силфените. Познанията за пътищата им представляват един от основните ви модерни митове.

— Винаги обаче съм се интересувал от другото, което ми каза за силфените. Каза, че телата им са просто какавиди. Някъде навън в Галактиката са истинските силфени, обществото на възрастните. И не мисля, че то е физическо. По-скоро е сбор от съзнания или може би призраци. Във всеки случай те отиват там, превръщат се в това. Интересен паралел с нас и теб, не мислиш ли?

— Да. Въпреки че ние не сме естествена еволюционна стъпка на хората.

— Все още не. Обаче еволюирате постоянно, а дори ние, бедните стари маймуни, имаме генетични и интелектуални стремежи. Това, което се опитвам да кажа, е, че силфените, които срещаме в горите, не са единственият източник на тяхната расова история. Някога сблъсквал ли си се с обществото им?

— Не. Ако съществува, функционира на различно ниво от нашето.

— Някога провиквал ли си се в бездната в очакване на отговор? Сигурен съм, че си. Сигурно те гризе любопитство дали там няма нещо, нещо равно на теб.

— В много от спектрите има ехо от разум, наченки на целеустременост, ако не и на интелигентност. Доколкото обаче знаем и виждаме, все още сме сами.

— Досада. В такъв случай предполагам, че аз трябва да реша.

— Да направиш какво?

— Да отида и да намеря обществото на силфените, да ги попитам какво, по дяволите, се случва с двойката Дайсън.

 

 

Планетарната гара на Силвъргалд винаги щеше да е по-малка от която и да е друга в населените светове на Федерацията. Но пък Силвъргалд не беше точно планета на Федерацията. От самото начало, с отварянето на червеевата дупка над света, оперативният директор на ТСП усети, че нещо не е наред. Диаметърът на Силвъргалд беше тридесет и две хиляди километра, почти три пъти по-голям от земния, и въпреки това гравитацията на планетата беше едва нула цяло и осемдесет и девет. Половината от повърхността беше суша, а останалата беше покрита с умерено солени морета, осеяни със стотици живописни острови. Благодарение на това и на едноградусовия наклон на оста околната среда беше напълно стабилна и две трети от планетата се радваше на преобладаващо умерен климат.

Хората винаги бяха предполагали, че глобусът е изкуствен. Вътрешният му строеж беше предимно кварцов, в кората никога не бяха открити метали. Малко разтопено ядро произвеждаше магнитно поле, но не и вулкани. По повърхността нямаше кратери от сблъсъци. Нямаше геологична причина континентите и моретата да са отделени едни от други. Най-показателният факт бе, че не успяха да открият каквато и да е вкаменелост. Ако планетата бе естествена, значи беше и напълно уникална. Истинското доказателство обаче се появи, когато хората достигнаха повърхността и бяха посрещнати от лукавите развеселени силфени. Класификацията на местната флора и животинския живот показа няколко вида ДНК. Всички живееха в равновесие едни с други. Единственият възможен извод бе, че бяха внесени до един, все от непознати за Федерацията светове.

Според всеобщото мнение Силвъргалд беше столицата на силфените, или поне регионалната им столица. На нея живееха милиарди техни представители. Нямаха против да делят земята с хората, никога не се противяха. Въпреки това имаше правила, свързани с технологиите и замърсяването. С други думи, механизацията над нивото на викторианската епоха беше забранена. Налагането на правилата беше относително лесно. Колкото по-сложен бе даден артефакт, толкова по-малко вероятно бе да проработи на планетата. Единственото изключение бяха машините на ТСП, които поддържаха червеевата дупка стабилна. Не получиха обяснение защо. Когато попитаха силфените, те явно не разбраха въпроса.

Свят като този привличаше определени хора. Във Федерацията имаше и други пасторални светове, на които можеше да се води подобен живот. Това, което привличаше по-чувствителните и духовни типове, беше присъствието на самите силфени. Заселниците не бяха много, може би общо милион и половина. В Лидингтън, градът с гарата на ТСП, живееха около десет хиляди души. Останалите просто се отправяха през големите равнини в търсене на село, което им допада. Освен това имаше кервани, които вечно кръстосваха сушата, кораби, чието пътуване отнемаше години, самотни скитници, които искаха да изживеят пълноценно досега си със силфените и поемаха из горите, разстлали се върху шейсет процента от земята. Според легендите там човек можеше да открие пътища, които да го отведат до други светове и измерения.

Обикновен дизелов локомотив Р067 издърпа петте вагона на гарата в Лидингтън. Влакът пътуваше два пъти седмично от Байовар през портал, който едва пропускаше единичен жп път.

Ози слезе от сектора за първа класа и застана на пустия перон. Носеше светлокафяви кожени панталони, дебела вълнена риза на червени и сини карета, широкопола маслиненозелена шапка, обгърнала смачканата му коса, и най-добрите катерачески ботуши, които можеше да купи, произведени на Демократичната република Нова Германия. Багажът му беше огромна раница, пълна с чисти дрехи, най-добрата екипировка за лагеруване и пакетирана храна. Под ръката си държеше седло, което, както се оказа, беше изключително тежко и трудно за носене.

Той се огледа за някой, който да му помогне. Няколко работници на ТСП стояха на края на перона и говореха с шефа на влака. Освен тях единствените хора, които виждаше, бяха спътниците му от пътуването. Изглеждаха също толкова объркани като него, макар и трезви. Когато погледна обратно към влака, видя релсите, които изчезваха в перлената луминесцентна светлина на портала на по-малко от двеста ярда разстояние. Природата отвъд него изглеждаше нормална като за обитаем свят. Обичайните зелени растения и светлосиньото небе. В далечината имаше планини, но не достатъчно високи, за да имат снежно покритие. Пред него се намираше градът — невзрачна кафява група от малки сгради, малко от които се издигаха с повече от етаж над повърхността. Бяха се скупчили около склона над пристанището — естествено образувана вдадена в морето скала, която се извиваше отбранително по продължение на дългия плаж. Отвъд ватерлинията бяха издърпани дървени лодки. Мрежите им бяха опънати върху мачтите, за да съхнат. На пясъка се играеше някаква игра, подобна на футбол.

Пътниците поеха по перона към града. Ози преметна седлото на рамо и тръгна с тях. Персоналът на ТСП дори не го погледна повторно, след като премина покрай тях. Стори му се странно, че никой от града не беше на гарата. Влакът заминаваше обратно за Байовар след два часа. Все някой трябваше да се прибира у дома в цивилизацията, нали така?

До самата гара имаше къщи — най-старата част на града. Бяха или от сух корал, или сглобени от готови елементи, като на всяка гранична планета. Улиците, които ги свързваха, бяха направени от дебели каменни плочи. Единственият отводнителен механизъм бяха дълбоките открити канали отстрани. Ози скоро осъзна защо се налагаше да са толкова дълбоки. Прииска му се да бе взел някакъв шал, с който да покрие носа си. Придвижването се осъществяваше с колела или с животни. Конете трополяха спокойно, както и четириногите галени от Ниска. Също и големите осмокраки лонтруси с рунтава козина, на които, изглежда, им беше адски горещо в слънчевия следобед. Освен това видя танди, няколко финара, дори един гигантски бамтран, оседлан с цяла платформа и хамут, който теглеше каруца с големината на автобус. Опитомените зверове носеха ездачи или теглеха каруци. Пешеходците и колоездачите внимателно отбягваха изпражненията зад животните, но избавянето от миризмата не беше толкова лесно.

По-навътре в града сградите бяха направени от дърво и камък, много имаха сламени покриви. Комини от тухли и глина изпускаха синьо-бели езици пушек и ароматът на горящо дърво се смесваше с миризмата на животни и готвено. Увивни растения бяха покрили всяка права стена и допринасяха за общото впечатление на занемареност. Личеше си, че не бяха отгледани за декорация. В някои случаи напълно задушаваха сградите, а в раздърпаната зеленина имаше изрязани едва няколко дупки, за да открият прозорците. Каменният паваж под краката му отдавна бе отстъпил на добре отъпкан чакъл с дебел горен слой от кал и изпражнения. Виждаше спретнатите бели четвъртити офиси на културната мисия на Федерацията, разположена в най-високата част на града, над всички покриви. Това обаче бе последното място, където искаше да се намира. Посещението му не беше част от мисията на Съвета на Екзопротектората.

Ози продължи да върви. Както подозираше, сложната персонална система в раницата му беше почти безполезна. Функционираха само основните й функции и дори те често правеха грешки. Тук нямаше киберсфера, нищо, с което е-кономът му можеше да го свърже. Всичките му ОВ-татуси обаче работеха, за което беше благодарен. Бе прекарал почти два дни в скъпа клиника на Августа, където гравираха нови татуировки в тялото му заедно с няколко микрочипови импланта, които също функционираха нормално. Каквото и да използваха силфените, за да неутрализират човешката технология, то засягаше само фотонните и електронните системи, бионеврологичната химия беше относително неподатлива на влиянието му.

Странноприемницата се казваше „Последното пони“ — дълга масивна дървена сграда, върху която се виеше древна лоза, до такава степен превзела хлътналата предна стена, че вероятно бе единственото, което я поддържаше. Корнизите бяха покрити с големи индигови полуорганични кондензиращи листа, които изсмукваха влагата от въздуха и насочваха водата в тръбите на сградата, за да се използва за пиене и миене. Дузина малки деца си играеха на прашната земя навън. Момчетата бяха облечени в износени панталони и ризи от естествени материи в тъмни кафяви и сиви цветове. Повечето момичета носеха опърпани и кърпени рокли. Косата им беше невчесана и мръсна и стърчеше на накъдрени кичури върху главите им. Ози им се усмихна омаяно. Лицата им бяха като на малки ангели, до едно изпълнени с щастие и любопитство. Всички го бяха видели, чистия странник в хубавите скъпи дрехи. Прекъсваха игрите си и шепнеха едно на друго. Най-смелото от тях изтича до него, момиче на не повече от седем, облечено в проста светлокафява рокля без ръкави.

— Ти си нов тук — каза тя.

— Така е. Казвам се Ози, а ти?

— Лунен блясък. — Тя се усмихна хитро. — Ти обаче можеш да ми казваш Луна.

Ози устоя на изкушението да погледне нагоре към небето. Силвъргалд имаше луни-близнаци, които обикаляха по идентична орбита от половин милион километра.

— Харесва ми. Кажи ми, има ли някое хубаво място, където мога да отседна в града?

— Ей там. — Малката й ръка се вдигна и посочи „Последното пони“.

— Благодаря. — Той й подхвърли една монета от петдесет земни цента. Тя я улови сръчно и му се усмихна. В редицата на предните й зъби се откриха две дупки.

Ози отметна няколко покрити с рошави листа лози от предната врата и влезе вътре. Главният бар представляваше обикновена правоъгълна стая с тезгях от едната страна. Подът беше отрупан с тежки дървени маси, потъмнели от годините и от петната ейл. През прашния въздух от прозорците сияеха ярки слънчеви лъчи. Огромна тухлена камина изпълваше отсрещната стена. От двете й страни бяха изградени черни железни фурнаджийски врати. В решетката имаше голяма купчина пепел и въглени. Очернени краища на пънове се подаваха навън и проблясваха едва-едва, преди да изтлеят.

Когато влезе, почти всички се обърнаха към него, разговорите замряха. Ози едва се сдържа да не се засмее на клишето. Отиде до бара. Съдържателят го огледа. Беше здраво сложен американски индианец с посивяваща коса, вързана на спретната опашка.

— Добър ден — каза учтиво Ози. — Бих искал питие и стая за през нощта, моля.

— Да, сър — каза съдържателят. — Ейл ли ще желаете?

Ози погледна към рафтовете зад бара. Там имаше изправени пет големи дървени бъчви, вече отворени. До тях бяха наредени различни бутилки. Не разпозна нито една от тях.

— Аха. Имате ли пшенична бира?

Съдържателят премигна, сякаш въпросът го бе изненадал.

— Да.

Той взе висока чаша и отиде до една от бъчвите.

Двамата мъже, които се бяха облегнали на бара до него, си размениха многозначителни погледи. Започнаха да хихикат тихо.

— Нещо не е наред ли? — попита ги Ози.

По-дребният се обърна към него.

— Не и с мен. Тук си заради силфените, нали така?

— Джес — предупреди го съдържателят. — Не искам никакви неприятности.

— Бих искал да се срещна с тях, да — каза Ози.

— Така си и мислех. Такива като теб винаги искат това.

— Такива като мен?

За момент Ози се зачуди дали нямаше предвид цвета на кожата му. Предразсъдъците във Федерацията далеч не бяха толкова силни, както по времето на младостта му в Сан Диего, но това не означаваше, че са изчезнали. Имаше няколко планети, на които щеше да си навлече сериозни проблеми, ако влезеше по този начин в някой бар. Не бе очаквал това на Силвъргалд.

— Богатите — бавно и презрително каза Джес. — Младите. Не работите за прехраната си, не ви се налага да го правите, не и с парите на семействата ви. Търсите нова тръпка. Мислите си, че ще я намерите тук.

— Ще я намеря ли?

— Пука ли ми?

Съдържателят постави бирата на Ози на бара.

— Не обръщайте внимание на Джес. Силфените постъпват така.

Това предизвика подигравателен смях от страна на клиентите, които ги слушаха. Джес се намръщи.

Ози се пресегна към питието си, но междувременно месестата ръка на съдържателя обгърна китката му.

— А как ще платите? — попита меко той. — Банковите ви татуси няма да свършат работа тук.

— Как бихте предпочели да платя? — Ози извади портфейла си. — Земни долари, долари от Августа, от Орлеанс?

Не спомена златните монети, прибрани на сигурно в джоба му.

— А — усмихна се съдържателят за първи път и разкри редица жълти зъби. — Умен посетител. Пет земни долара, благодаря ви, сър.

— Леле — каза намръщено Ози. — Надявам се това да е за бирата и стаята.

— Не си струва да отварям вратата за по-малко от тридесет.

— Тридесет друг път! Имам общо петнадесет, а и трябва да накупя някакви провизии.

Отне му още три минути пазарлък, но успя да вземе стаята и бирата за седемнадесет земни долара. Изпи бирата, докато отброяваше доларите. За пшенична бирата беше подозрително тъмна, но трябваше да признае, че имаше добър вкус — въпреки че можеше да мине и без резена лимон, потънал на дъното на чашата. Съдържателят прие с радост банкнотите и ги втъкна в джоба на жилетката си.

— Орион! Заведи джентълмена в стаята му.

Хлапето, което се появи, бе едва на петнадесет, облечено с дълги черни панталони и древна лилава тениска. Върху дрехата имаше въртяща се обратно на часовниковата стрелка спирална холограма на някакъв запис на „Тотално потапяне на сетивата“ (на Ози му беше интересно да види как работи). Гъстата му къдрава червеникава коса не бе виждала подстригване доста дълго. Можеше да съперничи дори на неговата избуяла четина. Имаше дълги и мършави крайници, полудяволита усмивка, лунички, ярки зелени очи, коричка от рана на челото — типичният непоправим хулиган. Хвана седлото, преди Ози да обели и дума, и се опита да го балансира върху кокалестото си рамо.

— Оттук, господине.

Гостните се намираха в пристройка от задната страна на сградата. Бяха изненадващо чисти и добре поддържани. Ози влезе и завари прост креват и шкаф с чекмеджета. Върху масата имаше чисто бяла порцеланова купа и кана с вода. Малкото огнище беше пълно с подпалки, а до него имаше купчина нарязани пънове. На стената над леглото имаше ловец на сънища, който го накара да повдигне вежда. Първият знак за духовни практики, който бе видял на планетата.

Орион пусна седлото върху леглото и застана ухилен в очакване.

Ози извади еднодоларова банкнота и я сложи в ръката му.

— Изглеждаш като човек, който би могъл да бъде от полза на един посетител, Орион, нали така?

— Точно така, господине.

— Добре, наричай ме просто Ози, като всички останали. Става ми малко нервно, когато хората казват „сър“ и „господине“. Това долу баща ти ли беше?

— Съвсем не, това е заведението на Голямата мечка. Не знам къде са родителите ми. Тръгнаха по пътищата преди много години. — Изглежда това не го притесняваше особено.

— Ясно. Кой тогава се грижи за теб?

Отрупаното с лунички чело на момчето се намръщи.

— Аз.

— Разбира се, извинявай, малкия.

— Какво имаш предвид с малкия?

— Нищо, просто така си говоря, това е всичко.

— Добре тогава.

— Така. Сега ще ми трябва доста подробно развеждане из града, можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. — Той му намигна съзаклятнически. — Знам къде са всички момичета. Мога да ти уредя среща.

Отговорът наистина шокира Ози. Петнадесетгодишен сводник? Не — просто хлапе, което се е грижило твърде дълго само за себе си. Неприятните спомени от собственото му юношество из градските улици се завърнаха неусетно в съзнанието му.

— Не. Благодаря за предложението, пич, но, ъъъ, не съм тук за това.

— Добре. Ако обаче се нуждаеш от нещо, знам къде да го намеря в тази дупка.

— Сигурен съм, че знаеш. Добре тогава, трябва ми кон и някакъв водач.

Орион килна глава настрани и изгледа скептично Ози.

— Тук си, за да видиш силфените?

— Толкова съм прозрачен, а? Да, искам да видя силфените. Като за начало.

— О! — Орион направи физиономия. — Скиталец. Не се получава, послушай ме. Не можеш просто да дойдеш и да очакваш да се случи. Пътищата на силфените не са като влаковете.

— Мислиш ли?

— Тук постоянно се появяват такива като теб, скиталци. Тръгват в гората щастливи и доволни от себе си. След няколко седмици се връщат мръсни и гладни. — Той млъкна за секунда, лицето му беше сериозно. — Ако изобщо се върнат. Никога не съм срещал някой, който да е постигнал нещо повече от това да се изгуби. Въпреки това мога да те заведа при силфените, няма проблеми. Познавам долините, които посещават. Поне близките.

— Виждал съм силфени много пъти.

— Вярно? Ако не си дошъл тук заради тях или заради момичетата, защо тогава?

— Позна от първия път, аз съм скиталец. Искам да навляза дълбоко в гората и оттам да отида на други светове.

— Добре, парите са си твои. Ще намериш кон при господин Стафорд в конюшните на улица „Връх“. Той държи много животни, не само коне. Има кучета, веншрайкове и лонтруси. Поддържа ги готови за чужденците и прави доста пари от това. Но би могъл да спазариш по-добра цена, ако си твърд. Напоследък нямаше много посетители.

— Благодаря. Ами водач? Ще ми трябва ли такъв?

— Казах ти, мога да ти покажа къде живеят силфените. Срещал съм ги, виж.

Той бръкна с ръка под тениската си и извади малък медальон, който висеше на врата му на черна кожена връв.

Ози го разгледа с любопитство. Беше перла във формата на сълза с ярък златист оттенък, хваната в мрежичка от фина като паяжина платина. Под прозрачната му повърхност разцъфтяваха и умираха бледосини искри, сякаш в нея беше затворен рояк афелийски фосфийни.

— Много е красиво.

— Аз съм им приятел — каза с гордост Орион. — Това е амулет за приятелство.

— Кога го получи?

— Преди години. Мама и татко обикновено ме взимаха на лагер с тях, когато бях малък. Играех си със силфените. Харесвам ги, въпреки че са странни.

— Играл си с тях? Със силфените?

— Да. Не е кой знае какво. Те харесват човешките деца. Татко казва, че е така, защото сме по-близки до тях, отколкото възрастните. Той винаги ме взимаше с него, когато отиваше в гората. Аз бях нещо като билет, с който можеше да ги види.

— На какво играехте?

— На всякакви неща. Катерехме дървета, плувахме, гонехме се. Сещаш се.

— Да. А показаха ли ти пътищата си?

— Не. Казах ти, никой не знае къде са пътищата на планетата, без значение колко се хвалят някои хора.

— Звучи смислено.

Орион пусна медальона обратно под тениската си.

— Тъй че, както видя, мога да ги открия заради теб. Таксата ми е пет земни долара на ден и освен това трябва да ми осигуриш храна.

— Мисля, че трябва да останеш тук и да си спечелиш надницата, може би дори да отидеш на училище днес.

— Че защо ще искам да ходя там?

— Не знам. За да се образоваш може би? Когато аз бях на твоите години, на тези места правеха това. — Като цивилизован отговорен възрастен трябваше да каже и други неща, като например да спомене социалните услуги и здравното осигуряване. Не го направи, въпреки че се почувства зле заради това. Беше нещо, което бе научил преди векове от годините си на скиталчество, всъщност десетилетия на скиталчество. Да не се намесва — не и ако не стане свидетел на някакво чудовищно зло или акт на насилие. Не можеше да носи отговорност за всички. Двамата с Найджъл бяха дали на човешката раса неограничени възможности да живее където си поиска. Ако някои избираха този начин на живот, това си беше тяхна работа. Само че му беше трудно да гледа деца, които водят подобен живот. По този начин им се отнемаше правото да избират.

— Знам от какво имам нужда, благодаря — каза Орион.

— Добре. Не съм от полицията. Кога си тръгнаха родителите ти?

— Не знам. Преди известно време. Изчезнаха, докато си играех със силфените. Търсих ги с дни, но огладнях и се прибрах в града. Силфените ядат плодовете в гората, но хората не могат да се заситят с тях. Предполагам, че понякога ми липсват.

Ози въздъхна и извади портфейла си.

— Виж, имам приятели във Федерацията, доста семейства биха били щастливи да се грижат за теб. Ще ти купя билет за влака. Какво ще кажеш?

— Обаче, когато мама и татко се върнат, мен няма да ме има. Няма да ги видя повече.

Не знаеше как да постъпи и това му се стори странно по някакъв болезнен и тъжен начин. Великият Ози озадачен от едно хлапе, което не иска да признае, че се нуждае от помощ. А си беше поставил по-голяма задача.

— Добре. — Той извади няколко двадесетдоларови банкноти от портфейла си. — Само че ще си купиш прилични дрехи и ще се нахраниш добре.

— Уау! — Орион стисна банкнотите пред очите си, които щяха да изхвръкнат от вълнение. — Трябва да сте много богат, господине… ъъъ, Ози.

— Да, така е. Така че прави каквото ти кажа или ще си имаш проблеми. Като за начало може да ме заведеш до конюшните и да ми помогнеш да се запася с местна храна за пътешествието.

 

 

Отне му два дни, за да подготви всичко, което беше малко по-дълго, отколкото бе очаквал. Лидингтън далеч не гъмжеше от ентусиазирани продавачи и дузини от конкуриращи се бизнесмени. Половината от хората, които срещна, се държаха като напушени и той осъзна, че вероятно наистина бяха. Имаше много деца, които тичаха наоколо по цял ден. Училището явно беше по избор, повечето просто се учеха от това, което родителите им бяха склонни да им покажат.

Въпреки това успя да напредне. Г-н Стафорд наистина го посрещна доволен и далеч не беше толкова скептично настроен като младия Орион, когато чу за желанието на Ози да навлезе дълбоко в гората.

— Много от клиентите ми правят същото — сподели му той. — На всички предлагам да купя обратно животните, когато се завърнат. Някои обаче никога не виждам отново. Често си мисля за тях, как крачат из различни светове в Галактиката. Кой знае къде водят дълбоките пътища. И за тях няма карти. Стойте настрана от мошениците, които искат да ви пробутат такива фалшификати.

Оказа се, че подобни измамници има много. Предложиха дузина карти на Ози, докато двамата с Орион крачеха из града и подготвяха заминаването му. Някои представляваха изкусно изработени пергаменти с руни от варак и изящни рисунки на животни и растения, линии, които водеха до малки звездни карти на съзвездия, непознати във Федерацията. Една от тези, които му показаха, представляваше гладък черен лист, покрит със заплетени гравюри, уж силфенски оригинал. Останалите бяха окъсани хартии от стари дневници на неустрашими пътешественици, които бяха извървели пътищата. Ози не купи нито една, въпреки че оцени усилието, което бе вложено за изработката на толкова подробни фалшиви туристически карти.

Г-н Стафорд го убеди да купи лонтрус за товарно животно. В горите нямаше много храна, каза той, а ако стигнеше до друг свят, щеше да намери още по-малко. Щеше да се нуждае от огромен запас от провизии, а големите послушни животни бяха идеални за преноса им. Затова Ози намери магазин за седла, откъдето си купи сбруя с торби. Освен това накара г-н Стафорд да подкове коня му — голяма ръждивокафява кобила на име Поли. Посети няколко търговци и поръча сушена храна.

Потегли рано на третата сутрин, докато слънцето беше още само златен резен над хоризонта и мъглите витаеха над потоците. Аметистовите остриета на тревата бяха още влажни от нощния дъжд. Светът изглеждаше свеж и гледката му вдъхваше енергия. Добра поличба за началото на пътуването. Въпреки доброто посрещане от страна на хора като ханджията и г-н Стафорд, Ози се радваше, че тръгва на път. Най-лошото бе, че идеята за нощен живот на местните в „Последното пони“ се състоеше в това да пеят народни песни под съпровода на разстроено пиано, да изпият количество ейл, достатъчно да повали кон, и да подпалват собствените си пръдни. Преди два века щеше да се наслади на това, щеше да се присъедини с искрена радост, колкото по-детски бяха игрите. Но, както бе открил постепенно, въпреки подмладяването, възрастта наистина се натрупваше и ефектът внасяше известно количество мъдрост в живота.

Земята непосредствено извън Лидингтън приютяваше дузини ферми. Малки спретнати полета, разделени от добре поддържани плетове от глог и ясенови дървета. Каруцарските пътеки го отведоха между тях. Работниците вече се запътваха към нивите и извеждаха кравите на паша. Насажденията отстъпиха на по-големи пасища, плетовете се смениха с разнебитени огради, животни от двадесет свята ровеха в тревата и балите сено, без да му обръщат внимание, докато ги подминаваше.

Най-накрая земята се издигна и скри морето зад него. Каменистите пътища на фермите преминаха в прости пътеки от отъпкана трева. Лонтрусът се тътреше безшумно след него, наметалото му от раздърпана сиво-кафява козина се мяташе, докато осемте му крака се движеха в муден ритъм. Беше дълъг горе-долу колкото Поли и висок на две трети от ръста й, но можеше да носи два пъти повече от който и да е кон. Главата му представляваше голям кокалест клин с влажни очи, разположени близо до върха. В дъното беше устата с двойни челюсти, които му позволяваха да откъсва дебели стръкове трева. Беше известно, че тези създания могат да изядат цели храсти, ако са гладни.

Ози огледа хълмистия пейзаж и мерна няколко къщи, полускрити сред земните гънки, сякаш потъваха бавно в тревата. С нажежаването на сутринта те започнаха да стават все по-редки. Беше очаквал — малко наивно, — че хоризонтът ще бъде по някакъв начин по-обширен, като доказателство за огромните размери на планетата. Всъщност големината й си проличаваше по тишината. Въздухът попиваше всеки звук и го задушаваше в покой. Беше странно усещане. Наоколо нямаше птици, не и над земята, която се простираше между морето и гората. Това беше просто тревна площ с потоци и хълмчета, дори дърветата бяха чужденци тук. Истинската тишина обаче, осъзна той, се коренеше в липсата на насекоми. Ако имаше някакви, те не произвеждаха и звук, докато хвърчаха и лазеха по техните си работи. Беше неестествено.

След три часа почти бе стигнал покрайнините на гората, която се простираше пред него като тъмно одеяло насред виещата се земя под планините, винаги отпред, макар да се приближаваше безкрайно бавно. Продължаваше непрекъсната чак до планините, покачваше се върху по-ниските им склонове и запълваше долините между тях.

През последния час на няколко пъти почти бе изгубил пътеката, когато тя изчезваше под пластове гъста трева и острови от диви цветя. Поли обаче сякаш винаги знаеше накъде да тръгне и я откриваше отново, крачейки бавно напред. Сега вече виждаше две бели колони, разположени до масива от тъмнозелени стволове. Когато ги наближи, големината им го порази. Две дебели кули от мрамор, високи по шейсет метра. На върховете и на двете имаше някакви гравюри, грубо напомнящи хуманоидна форма. Вятърът и дъждът бяха изличили чертите през столетията, може би дори хилядолетията, и бяха оставили просто неясни очертания. Колоните бяха известни като единствените открити артефакти, свързани с културата на силфените. Никой не знаеше какво символизират, освен началото на пътя към вътрешността на гората.

Поли и лонтрусът преминаха бавно между тях, без да забавят ход. Ози видя останките от някаква дървена колиба в основата на едната колона. Очевидно човешки дом, който беше потънал в разруха много отдавна. Зад него имаше купчини камъни, разположени под формата на четириъгълник, почти погълнати от трева и карамелов на цвят дълъг мъх.

Дърветата започваха на триста ярда отвъд маркиращите колони. Когато ги наближи, чу отново слабия писък на птици, които кръжаха високо над него. Намираше се сред първите дървета. Бяха дребни, подобни на земните букове, с яркозелени, дълги като пръсти листа, които потрепваха нежно на бриза като малки знамена, шумолящи в синхрон. Сред тях започнаха да се появяват иглолистни дървета с гладка оловносива кора и тънки яки иглички. Дърветата от всяка страна ставаха все по-високи, огромните им корони скриваха земята от силната слънчева светлина. Копитата на Поли бяха заглушени от глинестата почва от гниещи листа и иглички. След няколко минути, когато погледна назад, Ози вече не можеше да види нищо друго освен дървета. Върху няколко ствола имаше издълбани човешки букви и стрелки, които го упътваха. Не се нуждаеше от тях, пътеката беше достатъчно ясна, почти напомняше на алея. Дърветата от всяка страна се сближаваха достатъчно едно към друго, за да не позволят на пътниците да се отклонят. Застиналостта на света отново го връхлетя. Каквито и птици да гнездяха тук, бяха невидими, далеч над върховете на дърветата.

Вътре в гората се забелязваше разнообразие от видове, което не беше очевидно отвън. Той видя космати сребристи листа, виненочервени триъгълници, по-големи от ръката му, лимоненозелени обръчи; към тях вървяха всякакви видове дървесна кора, от ронливи черни папрати до яки като камък бронзови щитове. Ядки и плодове висяха на гроздове или на единични стъбла, огънати под тежестта им. Увивни растения се бяха заловили по някои от стволовете и прегърнали дърветата, докато се катереха с нокти нагоре по кората им. По телата им имаше бели и сини листа, вече толкова стари, че дръжките им се бяха надули до дебелината на основните клони.

След час тук-там започнаха да се мяркат и животни. Движеха се бързо, имаха лъскави кафяви кожи и се изстрелваха надалеч веднага щом ги доближеше. Ретиналните му импланти се затрудняваха да ги фокусират и да снемат профила им. По поведението им предположи, че са тревопасни.

Когато стигна до първия поток, който пресичаше пътеката, слезе от Поли и позволи на кобилата и лонтруса да пийнат вода. Не бе яздил от цяла вечност. Постави юмруци на кръста си и започна да се разтяга. Пъшкаше, когато прешлените му пукаха и скърцаха шумно. Бедрените му мускули започнаха да треперят, бяха на път да се схванат. В пакета за медицинска помощ имаше цял комплект мазила и кремове и той си обеща вечерта да ги използва.

Пътеката премина през потока по огромни плоски камъни. Ози преведе животните на другия бряг, опитвайки се да запази равновесие в ясната бързотечна вода, ботушите запазиха краката му напълно сухи. След това повървя малко с надеждата, че разнообразните болежки ще попреминат. Не след дълго чу шум от копита зад себе си. Възможността да се качи на кобилата и да се втурне в галоп напред не му се стори добра, задникът му беше прекалено изнежен за такива неща. Затова зачака търпеливо. Скоро след това различи едно пони, което се приближаваше в тръс. Ози изпъшка, когато видя Орион, възседнал животното.

Момчето се усмихна радостно в момента, в който зърна Ози, и насочи понито си право към незаинтересуваната Поли.

— Мислих си, че никога няма да ви настигнем — каза той. — Тръгнал си наистина рано.

— Ехей, мой човек. — Ози вдигна двете си ръце. — Какво става тук? Къде си мислиш, че отиваш?

— С теб.

— Не. Не идваш с мен. Няма начин.

Орион погледна Ози с раздразнение.

— Знам кой си.

— Е, и? Аз пък знам, че се връщаш в Лидингтън на момента.

— Ти си Ози — изсъска Орион предизвикателно. — Ти си отворил човешките порти. Скитал си на стотици планети. Ти си най-старият и богат човек на всички времена.

— Добре, част от това е почти вярно, но то не променя нещата. Аз продължавам, ти си отиваш у дома. Точка.

— Мога да помогна. Казах ти истината, честно, приятел съм със силфените. Мога да ги намеря заради теб.

— Не ме интересува.

— Ще извървиш пътищата, далечните пътища — каза разгорещено Орион. — Знам, че можеш да го направиш. Виждал съм как другите загубеняци идват и си отиват, но ти си различен, ти си Ози. Ето защо реших да дойда с теб. Ако някой може да открие пътищата до други места, това си ти. — Той погледна засрамено надолу към земята. — Ти си Ози. Ще го накараш да се случи. Знам, че ще го направиш.

— Благодаря за подкрепата, но няма да ме разубедиш.

— Те са там. — Шепотът се отрони от устните на момчето, сякаш то искаше да признае някаква ужасна тайна.

— Кои са там? — попита добродушно Ози.

— Мама и татко, те са там. Някъде по пътищата.

— О, господи… Не, слушай, няма да тръгна да ги търся. Съжалявам, наистина съжалявам. Но тях ги няма. Знам, че това е тежка истина за теб. Сега обаче трябва да отидеш в града. Когато се върна, ще направя всичко по силите си за теб, обещавам. Ще ти намерим хубав нов дом, ще проследим семейството ти и ще те заведа да видиш всякакви прекрасни места.

— Идвам с теб! — извика Орион.

— Не мога да ти позволя да го направиш. Един ден ще ме разбереш.

— Наистина ли? — присмя му се момчето. — И как ще ме спреш, а? Как?

— Аз… Виж сега…

— Просто ще си яздя зад теб през цялото време. — В очите на Орион блещукаше непокорство, беше налучкал верния път и го знаеше. — Може дори да яздя отпред — ти не знаеш пътя. Да, даже не ми трябваш, изобщо. Мога да извървя пътищата и да ги открия сам.

— Исусе!

— Моля те, Ози — замоли го момчето. — При силфените няма какво да ми навреди, така че няма нужда да се тревожиш за мен. А и няма да те забавя. Мога да яздя много добре.

За пръв път през последните три века Ози не знаеше какво да прави. Най-очевидното решение бе да отведе глупавото дете обратно в града и да го предаде на властите. Добре де, там нямаше власти. Щеше да предаде момчето на персонала на ТСП, които щяха да сторят каквото им кажеше. Щяха да го пратят на някоя планета надалеч от Силвъргалд, която щеше да намрази. Да го вкарат в релсите и да го принудят да тръгне на училище, за да могат да го превърнат в примерен гражданин на Федерацията. А ако по някакво чудо напълно безполезните му, отказали се от живота родители се появяха в бъдещето, никога нямаше да го намерят. И как точно щеше да върне момчето в града? Като го овърже и го метне на гърба на Поли?

— Мамка му!

— Това беше доста грубо — каза Орион и се закикоти.

 

 

Един час след зазоряване таймер-функцията на е-конома му произведе звуков импулс като на старомоден часовник с камбанка и събуди Ози. Той отвори бавно очи, ретиналните импланти добавиха пълен инфрачервен спектър към зрението му, и се огледа наоколо. Момчето беше на няколко метра от него, сгушено в дебели вълнени одеяла, а над него върху бамбукови пръти беше окачено малко парче брезент, за да го пази от дъжда през нощта. Огънят, който бяха напалили миналата вечер, се беше свил до ярка грейнала купчина в подсиленото му зрение. За всеки друг щеше да изглежда като тъмна купчинка с няколко проблясващи въглена. Инфрачервеното зрение му позволяваше да вижда и малките същества, които притичваха под величествените дървета и гризяха шушулки и ядки.

Той остана легнал в продължение на един дълъг миг. Всичко това беше част от плана от миналата нощ — да се събуди рано и да се отдалечи пеша с Поли и лонтруса, преди да яхне кобилата и да отпраши. Вчера пътят се бе разклонил многократно, можеше да поеме по много различни пътеки, а гората беше обширна. Бе изучил първоначалните орбитални карти, направени от изследователската част на ТСП. Тя се простираше на повече от двеста мили отвъд планините. На някои места се сливаше с други, също толкова големи горски площи, които покриваха почти целия грамаден континент. Орион никога нямаше да успее да го открие. Хлапето щеше да се поскита наоколо в продължение на около ден и щеше да се върне обратно към уюта и сигурността на града, който беше домът му. Дете без родители само в гора на извънземни.

По дяволите!

Орион изпъшка тихо, клепачите му трепнаха, сънят му беше станал неспокоен. Ози забеляза, че одеялото се е плъзнало надолу по рамото му и лявата му ръка бе гола и изстинала. Той отиде до хлапето и го зави. Орион бързо се успокои и върху красивото му лице се разля изражение на доволство.

Няколко часа по-късно момчето се събуди и откри, че Ози е съживил огъня и приготвя закуска. Млечните плочки, както Ози установи с облекчение, вършеха идеална работа. В студена вода те пускаха балончета и съскаха, докато не се превърнеха в гъста кремовидна течност, в която накисна овесените кейкове. Към това добави бъркани яйца и препечени филийки — дебели парчета, нарязани неравно от твърдия като желязо пътнически хляб, купен от пекарната в Лидингтън. Пусна няколко люспи да се варят в чайника, пазеше плочките за по-късно.

Докато наблюдаваше как момчето дъвче лакомо, сякаш не бе яло нищо предната вечер, Ози започна да изчислява наново за колко време щяха да стигнат провизиите му.

— Донесох храна с мен — каза му Орион.

Хлапето сякаш четеше мислите му.

— Наистина ли?

— Консервирано месо и пътнически хляб. Но не и като твоите плочки. В Лидингтън няма такива.

— Нормално. Ами помпичка за пречистване взе ли?

На лицето му се появи виновно изражение и луничките му се скупчиха едни в други.

— Не.

Той показа на хлапето как работи неговата помпа — малко механично приспособление, прикачено към собствената му бутилка с вода. Потопи късия маркуч в близкото поточе и занатиска ръкохватката, извличайки вода през керамичните филтри. Не беше така ефективно като молекулярно сито за отстраняване на бактерии със захранване, но щеше да ги отърве от всичко, което наистина можеше да им навреди. Хлапето се забавляваше, докато газеше във водата и пълнеше собствените си древни пластмасови манерки от бутилката на Ози.

— Ами гел за зъби?

Орион не носеше такъв, нито пък сапун. Затова той му зае от собствената си тубичка и се засмя на стреснатата физиономия на Орион, когато гелът се разпени и разшири в устата му. Момчето го изплакна според инструкциите на Ози и започна да плюе яростно.

Тук действаше химията с универсалните константи на реакциите й. Когато Ози провери ръчното си устройство, то беше мъртво като парче скала. Заглушаващото поле, или каквото там използваха силфените, ставаше все по-силно, докато се приближаваше към гората. Сега влияеше дори на имплантираните му биочипове и принизяваше капацитета им почти до този на калкулатор. Интерфейсът на виртуалното му зрение беше ограничен до най-основните функции.

Идеята за полето заинтригува Ози и събуди старото му любопитство на физик. Той започна да обмисля всички възможни решения, докато яздеха по пътеката.

 

 

— Наблизо са — обяви Орион.

Беше късно утро и двамата яздеха отново, след като бяха дали кратка почивка на кобилата и понито, оставяйки ги да крачат до тях. Горските дървета вече бяха по-мрачни, иглолистните преобладаваха за сметка на останалите видове. За да балансират смрачаващия им ефект, короните над тях пропускаха множество мънички слънчеви лъчи, които шареха повърхността. От килима нападали иглички, който покриваше пътеката, се носеше приятен силен аромат.

— Откъде знаеш? — попита Ози. Дори тежките лапи на краката на лонтруса не издаваха звук върху гъбестата почва.

Момчето го изгледа с погледа на по-знаещ и сведущ, след това издърпа медальона си навън. Вътре в металната му мрежа перлата във форма на сълза проблясваше със силна тюркоазена светлина, сякаш съдържаше отломка от дневното небе.

— Казах ти, че съм им приятел.

И двамата слязоха от животните. Ози огледа подозрително сивите стволове, сякаш очакваше да ги нападнат от засада. Беше срещал силфени няколко пъти преди това, на Йандк. Извънземните се разхождаха из горите заедно с членове на културната мисия на Федерацията. Честно казано, остана малко разочарован. Липсата на способности за комуникация извади човешките му предразсъдъци на показ, приличаше твърде много на разговор с бавноразвиващи се деца. Това, което някои хора определяха като игривост и пакостливост, той намери за откровено дразнещо. Те се държаха като група от детската градина, тичаха, скачаха и се катереха по дърветата.

Сега можеше да ги чуе как приближават. През дърветата прелитаха гласове, нежни и мелодични, като хармония от птичи песни. Никога преди не бе чувал силфените да пеят. Разбира се, не беше нещо, което подлежеше на запис, а те със сигурност не бяха пели по време на престоя му на Йандк.

С усилването на гласовете им той все повече осъзнаваше до каква степен песните им принадлежаха на това място, на гората. Те се оттегляха и прииждаха почти като халюцинации, допълваха се и резонираха както с проблясващите слънчеви лъчи, така и с нежния бриз. Думи нямаше, дори и на техния език. По-скоро напяване на единични прости ноти от гърла, далеч по-способни от който и да е човешки духов инструмент. После се появиха и самите силфени и се плъзнаха покрай дърветата като весели привидения. Ози въртеше глава на всички страни и се опитваше да ги задържи в полезрението си. Те започнаха да се движат по-бързо, добавиха смехове към песента си, криеха се нарочно от хората, маскираха се зад клоните и се щураха между празните пространства.

Нямаше съмнение кои са. Присъстваха в митовете и фолклора на всяка човешка култура. Ози стоеше по средата на гигантската гора, обграден от елфи. Те бяха двуноги, по-високи от хората, с дълги изящни крайници и странни скъсени торсове. Главите им бяха също по-големи от човешките, но имаха плоски лица с котешки очи, разположени над тънък нос с дълги тесни ноздри. Нямаха истински челюсти, а само кръгла уста с три добре оформени концентрични кръга от остри зъби, които можеха да се извиват назад и напред независимо един от друг. Благодарение на това силфените можеха да дъвчат храната в гърлото си. Тъй като бяха тревопасни, храната биваше разкъсвана набързо, докато се придвижваше навътре. Това беше единствената им черта, която проваляше образа на благи същества от друг свят. Всеки път, когато разтвореха устните си, придобиваха чудовищен вид.

От контакта насам бяха регистрирани много отсенки на кожата — видът им притежаваше разнообразие като при хората, с изключение на това, че никой от тях не беше толкова блед като нордическите народи. Кожата им беше много по-здрава от човешката. На пипане беше като обработена животинска козина и блещукаше като коприна. Косите им бяха дълги и свободно пуснати, приличаха на плащове, които стигаха до средата на гърба им, въпреки че най-често ги сплитаха в единична дълга плитка с цветни кожени каишки. Бяха облечени без изключение в прости къси тоги, направени от медни и златисти платове, които лъщяха като сатен. Никой от тях не носеше обувки, а дългите им крака завършваха с четири пръста като куки, увенчани с дебели ноктести върхове. Ръцете им бяха подобни, имаха четири пръста, които сякаш се извиваха във всички посоки, почти като миниатюрни антени, което им придаваше невероятна сръчност.

— Бързо — извика му Орион. — След тях, след тях!

Той пусна юздите на понито и се хързулна по гърба му. След това се затича и изчезна сред дърветата.

— Чакай — извика Ози безрезултатно. Момчето бе достигнало дърветата отстрани на пътеката и бягаше с всички сили след танцуващите силфени. — По дяволите.

Ози преметна припряно крак през седлото и почти падна от гърба на Поли. Увисна на юздите и задърпа кобилата след себе си към гората. Целта му скоро се скри от погледа му, единствената следа, която остана, беше шумът в далечината. Пред него на височината на главата му се простираха дебели клони, които го принуждаваха да се навежда под тях за нещастие на Поли. Понито цвилеше недоволно. Земята отдолу стана влажна и ботушите му започнаха да потъват в нея, което го забави допълнително.

След пет минути лицето му пареше, дишаше тежко и ругаеше гладко на четири езика. Песента обаче отново се усилваше. Беше сигурен, че чува смеха на Орион. Минута по-късно изведнъж се озова насред поляна. Беше оградена от огромни дървета със сребриста кора и тъмночервени листа във формата на почти идеални полусфери, които се извисяваха на сто стъпки над тревистата ливада. През средата ромолеше малко поточе, което падаше по скалист хребет в дълбок вир в далечния край. Беше същинска райска дървесна идилия.

Всички силфени бяха там, почти седемдесет на брой. Много се катереха по дърветата, използваха ръцете и краката си, за да се захванат за набръчканата кора, притичваха по извитите клони, устремени към гроздовете от ядки, които висяха сред потрепващите листа високо в короните. Орион подскачаше до един ствол и ловеше ядките, които те му пускаха.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — сопна се Ози. Полусъзнателно усети утихването на песента в далечината. Орион мигновено наведе рамена и надяна начумерена и виновна физиономия на лицето си. — Какво си мислиш, че щеше да стане, ако не бях ви последвал? Къде е понито ти? Как ще го откриеш отново? Това не е шибана игра. Намираме се насред некартографирана гора, която е голяма колкото половината планета. Не съм изненадан, че си изгубил родителите си, ако си правил така и преди.

Орион вдигна ръка и посочи зад Ози. Устните му трепереха, докато говореше.

— Понито е там, Ози.

Той се обърна и видя как един силфен извежда понито и лонтруса на поляната. Вместо да се почувства спокоен и развеселен, както би постъпил Ози от легендата, гледката само задълбочи гнева му.

— За Бога!

— Това е силфенски свят, Ози — обясни внимателно Орион. — Тук не се случват лоши неща.

Ози изгледа ядно момчето, след това се обърна и се отправи към силфена, който държеше юздите. Хайде, каза си. Стегни се. Той е само хлапе.

Което не трябва да е тук и да прецаква проекта ми.

Той започна да се рови в паметта със силфенски език, която му бе имплантирана в клиниката на Августа. Никой никога не бе научил силфени да говорят на който и да е от езиците на Федерацията. Те не се интересуваха.

— Благодаря ви, че събрахте животните ни — каза той. Думите прозвучаха като хаотичен сбор от напевни звуци и невъобразима поредица от оплитащи езика уелски гласни. Беше сигурен, че ги произнесе напълно грешно.

Силфенът отвори широко уста и показа змиевидния си език, който потрепваше в центъра на зъбните пръстени. Ози искаше да се обърне и да избяга, преди да го погълнат, но спомагателната му културоложка памет му припомни, че това е усмивка. От устата на извънземното се изля поток от безсмислици, който бе много по-мелодичен от тромавото изречение на Ози.

— Наше е удоволствието, че се срещаме в този хубав ден, най-скъпи Ози. А вашите клети животни се нуждаеха само от упътване, за да могат отново да бъдат с вас. Тези учения са само част от това, което сме ние. Да ги дадем, е толкова лесно за нас.

— Радвам се и съм очарован, че ме помните.

От друг свят, преди десетилетия.

— Такова съкровище не бива да бъде загубено за онова, което сме. А ти си прекрасно съкровище, Ози. Ози, човекът, който научи хората на първите им стъпки по верните пътища.

— Ползвах малко помощ. — Той се поклони леко и извика Орион. — Хей, погрижи се както трябва за това пони, окей? Не би му се отразило зле да пийне малко.

Орион се приближи, пое животното си от силфена и го отведе към вира под малкия водопад. Хвърли няколко недоволни погледа на Ози, явно още не му бе простил. Неколцина от силфените вече се къпеха, плъзгаха се през бистрата вода със същата лекота, с която се катереха по дърветата и бягаха. Орион скоро се присъедини към тях във водата.

— Мога ли да попитам с кого говоря? — каза Ози.

— Аз съм цветето, което крачи под луните на деветте небеса, цепнатината от светлина, която пронизва най-тъмната долина в полунощ, потокът, който извира от оазиса. От всичко това идвам аз.

— Супер. — Спря за миг, докато образува изречение. — Мисля, че просто ще те наричам Девет небеса, ако нямаш нищо против.

— Както винаги избързваш, без да познаваш това, което ни обвързва всички в радостта, която е утрешната златна зора.

— Ох — промърмори на себе си Ози на английски. — Знаех си, че няма да е лесно.

Той остави Поли да се рови из светлата лавандулова трева, която покриваше поляната. Силфените се събираха на брега на вира. Извадиха манерки и започнаха да си ги подават, докато дъвчеха ядките и плодовете, които бяха събрали. Ози се придържаше близо до Девет небеса, а през това време Орион дойде и седна до него, зает със собствената си храна.

— Ние вървим по пътищата — каза Ози.

Това сякаш развесели силфените. Те произведоха чуруликащия си смях, който удивително напомняше на човешки звук.

— Други от вида ни са го правили — напомни им той. — Търсачи на красотата и непознатото, защото в крайна сметка всички сме такива.

— Много са вървели по пътищата — отвърна Девет небеса. — Самонадеяни и умели, техните стъпки ечат силно в свещените земи, идват отдалече и са отправени още по-надалече. Кръг след кръг в танц на щастието.

— Кои пътища са извървели? — попита Ози. Реши, че е улучил същността на разговора.

— Всички пътища са едно, Ози, и водят към себе си. Да започнеш, е да свършиш.

— Да започнеш къде?

— Да започнеш тук, сред радостта на децата и чуруликането на птиците, и досадното веселие на териндите, докато лудуват над долините и вихрите. Всичко, към което се обръщаме, живее в музика и светлина.

— Аз започвам оттук. Къде трябва да отида?

— Ози идва, Ози си отива, Ози лети, Ози вижда много звезди, Ози живее в пещера, Ози напуска пещера, Ози вижда дървета, Ози идва. Кръгът е един.

Косъмчетата на врата на Ози се изправиха при споменаването на пещера.

— Ти знаеш къде живеят чудесата, ти крачиш към чудесата, ти виждаш чудесата, ти изживяваш чудесата, ти си тръгваш. Ози ти завижда. Ози тръгва с теб.

Това предизвика нов пристъп на шумен смях. Връхчетата на вибриращите им езици едва се подаваха във въздуха.

— Ози си тръгва — каза Девет небеса. Главата му се наклони напред, големите му черни очи се взряха в човека. — Прегърни, което си, уплаха не показвай, сред нас дълги са сезоните, обичаме те ние, защото не всичко в края прах е, който вдъхна ни живот. Така всичко свързано е във вечността, която се върти отново и отново.

— В какво превръщаш се ти? Не е ли това величието и благородството? В какво се превръща всеки от нас между епохите-близнаци от звезден прах? Това е величието там навън сред горящите звездите, където крача аз сега.

— Вървиш по пътя си, без радостта да опъва струните на песента си върху сърцето ти, пътуваш надалече, без да знаеш дали съдбата ти ще се сбъдне. Защото да вървиш сред горите, е да живееш. Виж ни във величието сега, защото за тази съдба копнеем.

— Крачите ли сред горите на планетата, от която идваме?

— Крачим сред всички гори, на мрака и на светлината.

— А тези на величието? Крачите ли сред тях?

— Светлина и мрак, и само тези. Не посягай към черното и златното, защото те оставят ужасна следа в небето в разцвета на деня. Вслушай се в шумните идеи на зимния пад.

Ози прекара фразата през съзнанието си, опасявайки се, че губи контрол върху разговора. Това обаче винаги важеше при разговорите със силфени.

— Цялото човечество има нужда да зърне в какво се превръщате. Аз крача заради тях към това място. Къде е пътеката?

— Знанието е във въздуха, който дишаме, водата, която пием, храната, която ядем. Радвай се, защото то е толкова твое, колкото и наше, да живееш сред него, е славно. Погледни природата в най-пълната красота на цъфтежа й, огъни небето и земята със силата на желанието си, ако наистина можеш, защото каквото ще бъде, е било. Благите сбогувания и благите посрещания са всички заедно част от безкрайната въртележка на светове върху светове и кои сме ние да произнасяме кой е най-веселият от всички.

— Това дете плаче всяка нощ за загубените си баща и майка.

— Всички плачем заедно, сгушени в дъха на този най-леден от всички ветрове, пред който затваряме очите си във времена на мрак, защото кой кого загубил е в това окъсняло разкъсано време.

Силфените се заизправяха.

— Ами благодаря ти, мой човек — каза Ози на английски. — Беше направо невероятно.

— Бързаме ние като мухата куарал към гнездото си посред самотното езеро отвъд долината и тазвечерната река.

— Надявам се да го достигнете без проблеми.

Девет небеса скочи на крака. Той и останалите силфени вече тичаха забързано по брега на вира. Странната им дива песен отново изпълни въздуха. След миг вече ги нямаше, загубени в тихите пространства между дървесните стволове.

Ози изпусна дълбока въздишка. Погледна към момчето, което гледаше объркано и очаровано.

— Добре ли си, мой човек?

— Те са толкова… различни — каза бавно Орион.

— Може би — каза Ози. — Или са надрусани през цялото време, или паметта ми не е толкова силна, колкото пишеше в договора. Каквото и да е, не говорят особено смислени неща.

— Не мисля, че се предполага да говорят смислено, Ози. Те са елфи, смъртните не са част от техния свят. Никога няма да можем да ги разберем.

— Те са също толкова истински, колкото сме ние, може би дори повече, ако съм прав относно тях. Но със сигурност мога да разбера защо всички чалнати хипита ги обожават. Знаят неща, които не би трябвало да знаят. Едно кратко зърване на забранено знание сред всичките глупости и веднага се превръщат в месии.

— Какво имаш предвид?

— Жилището ми, на първо място. Това беше предостатъчно, за да ме убеди, че съм на правилния път — извинявам се за играта на думи.

— Какъв път?

— Опитвам се да открия къде отиват силфените, след като напуснат горите си.

— Защо?

— Имам въпрос за нещото, в което се превръщат.

— Какво нещо?

— Не съм сигурен.

— Това е глупаво.

— Да, мой човек. Ако го погледнеш така, може би е малко глупаво.

— Ще намерим мама и татко по пътя, нали?

— Честно казано, съмнявам се.

— Девет небеса сякаш не знаеше къде са, нали? — попита Орион.

— Разбрал си всичко това?

— Част от него. Говориш силфенски доста добре.

Той намигна на момчето.

— Това е защото мамя. Единственият начин да оцелееш в живота.

— Тогава накъде сме сега?

— Нанякъде, както преди — каза Ози. Той огледа обширната поляна, несигурен откъде бяха пристигнали. — По първия път, който открием, без едничка идея накъде отиваме.