Бе й отнело дни, за да убеди баща си да й помогне за този уикенд. Не че Жюстин Бърнели наистина го искаше тук, не и така както изглеждаше в момента, едва шест месеца след подмладяването. Дори в най-добрите случаи беше невъзможно да се излезе на глава с него, но като добавяше естествената груба опърничавост, присъща на жизнените млади хора, се превръщаше почти в нечовек. Въпреки това трябваше да признае, че именно присъствието му превръщаше уикенда в истинско събитие. Без него нужните участници никога нямаше да се появят.

Бяха избрали да го проведат в Сорбонската гора — семейното убежище на Западното крайбрежие, голямо имение извън Сиатъл, чиито бързи реки и просторни гори бяха заградени от планини. Тя предпочиташе уикендът да протече в имението Тюлип, основният дом на семейството на Източното крайбрежие. Там беше много по-цивилизовано от това провинциално убежище. Само че неформалната среща, чиито домакини бяха семейство Бърнели, трябваше да е преди всичко дискретна.

Хората започнаха да пристигат посред петъчния следобед. Жюстин вече бе прекарала там един ден, наглеждайки подготовката за отделните гости. За тази дейност никога не се доверяваше напълно на персонала си, когато ставаше дума за срещи на такова ниво. Сорбонската гора се състоеше от огромна главна къща, някога направена от камък и бетон, сега покрита изцяло от сух корал, един от най-старите образци на Земята. Бе засята преди два века. Двата местни цвята — лавандула и бежово — които растяха по стените, изглеждаха блудкави в сравнение с модерните видове, до които генното моделиране даваше достъп. Сплетените им листа също страдаха от бедна цветова гама. По-старите части бяха ронливи, така че персоналът поддържаше постоянен растеж на корала. Листата вече бяха с по един фут по-дебели от първоначалните стени на къщата и големите единични прозорци приличаха на органични, толкова бяха хлътнали. Комисарите по околната среда на ОФН несъмнено щяха да наложат заповед за отстраняване и тежка глоба за всеки, който беше така безочлив да култивира извънземно растение в такива мащаби. Никой обикновен комисар обаче нямаше да бъде допуснат отвъд периметъра на охрана на Сорбонската гора.

Интериорът на основната къща се състоеше от многообразни приемни, стаи за почивка и трапезарии. Членовете на семейството и гостите отсядаха в някоя от дузината къщички, подредени в полукръг около задните градини и свързани с главната къща чрез алеите, оформени от покрити с рози колони. От външната страна изглеждаше, че поне три от сателитните сгради опитват да се придържат към местното наследство. Имаха стени от дървени трупи и покрити с кори покриви, макар че интериорът им беше обзаведен строго според модата на двадесет и четвърти век.

Гор Бърнели пристигна първи. Мина под сивия като крило на чайка навес на верандата в огромната си черна лимузина „Зил“. Въпреки че се движеше с електричество, Жюстин реши, че чудовището на шест колела със сигурност нарушава някакъв закон за околната среда. Беше толкова тежко, два пъти по-голямо от настоящия й двуместен ягуар. Зад него отбиха още три големи лимузини, които возеха членовете на кортежа на баща й. Е-кономът й и каза, че други две са се отправили право към малкото село, в което живееше персоналът на имението.

Жюстин пристъпи напред, за да поздрави стария крал тиранин. През това време вратата на зила се отвори и стъпалата се плъзнаха навън. Първо се подадоха двама асистенти, а също телохранители, които изглеждаха като стандартни гангстери в лъскавите си черни костюми и очила със сребърни рамки. Жюстин не изрази никаква емоция при появата им. Не бяха нужни тук и баща й знаеше това. Всъщност неговите неврони вероятно бяха модифицирани така, че да бъде много по-смъртоносен, отколкото те можеха някога да бъдат. Последното му подмладяване в биогенния център на фамилията бе отнело повече от обикновено.

Гор Бърнели се появи в очертанията на вратата на зила, душейки въздуха.

— Проклет Сиатъл, отново вали — изръмжа той. Слабо ръмене замъгляваше небето, а от краищата на сивия навес капеше непрестанно върху иглолистните дървета, засадени около верандата. — Не знам защо просто не преместим шибаното място в Англия. Същото време, по-добра бира.

Жюстин го прегърна нежно.

— Стига, татко. Този уикенд и така ще бъде достатъчно тежък за мен, без да се налага да те държа в релси.

Той направи опит да й отвърне с усмивка. Не беше нещо, което му се удаваше лесно, не и с това лице. Все още можеше да различи оригиналните му човешки черти. Като нормален двадесетгодишен щеше да е поразително красив. Гъстата му руса коса вече започваше да се къдри палаво след късата подстрижка, с която бе излязъл от резервоара. Само че поради огромния набор и сложността на ОВ-татусите му те се бяха слели и сега напълно покриваха лицето му. Двадесет и четири каратовата златна кожа беше като погребалната маска на древен египетски цар.

— Сякаш ще посмея да се оплача, докато си наоколо и ме командориш.

— Как е мама?

Гор завъртя очи, поне те изглеждаха нормално.

— Откъде, по дяволите, да знам? Ти ми кажи коя беше тя, изтрих спомена преди векове.

— Лъжец.

Жюстин забеляза, че телохранителите се наежват леко. Вероятно не бяха свикнали някой да говори така на шефа им. Само че Жюстин беше първородното дете на Гор, зачената и родена напълно естествено, за разлика от над петдесетте деца, които бяха последвали нея и брат й. По онова време Гор беше просто милиардер, наследил огромното богатство на две видни стари американски фамилии, обединени от съюза на родителите му. Благодарение на няколко проницателни преценки и предвиждания, и не без доста политическо влияние, първоначалните му обширни активи бяха нараснали в синхрон с човешката експанзия в космоса от етап едно. Семейство Бърнели, като всички Велики фамилии на Земята, бяха живото доказателство, че от парите се раждат пари. „Доусън Найт“, юридическата, счетоводна и мениджърска фирма, която беше ядрото на семейната финансова империя, беше тъпкана почти изцяло с членове на фамилията. Целта на съществуването й беше трупането на още богатства и защитата на вече съществуващите. Семейство Бърнели разполагаха с авоари на всяка планета във Федерацията: от акри стратегически недвижими имоти в покрайнините на столиците от етап три до цели квартали с производствени мощности на всеки свят от Големите15; от компании за транспорт и търговия на дребно до банки, публични услуги и нови начинания, обвързани с най-новите технологии и научни нововъведения. От всичко, което носеше печалба или един ден щеше да носи такава, те взимаха своя дял със самото започване на играта.

Жюстин бе изиграла огромна роля в натрупването на семейното богатство през вековете. Бе работила като консултант по различни проблеми в ранните десетилетия, като главен преговарящ по сделки за придобиване и в последните години като изкусен политически брокер. Не че някога бе завиждала на по-публичната роля, която заемаше брат й. Въпреки цялото договаряне, маневрирането и манипулациите, които бе извършила през вековете, Гор си оставаше неприкосновеното сърце на вечно набъбващата фамилия Бърнели.

— Видях мама преди месец — каза Жюстин. — Изпраща ти любовта си.

— Няма да дойде, нали? — Гор изведнъж смени фокуса на вниманието си. Както винаги, виртуалното му зрение го обграждаше с финансови дисплеи, новинарски резюмета и пазарни доклади от „Доусън Найт“. Оглеждаше варианти за закупуване на опции, фючърси, земя и валута. Ако се появеше възможност фамилията да получи предимство, той щеше да я сграбчи.

— Не. Тук си в безопасност — каза Жюстин.

— Добре. Отивам към къщата си. Само че искам да видя теб и брат ти, преди да започнат тазвечерните пазарлъци.

— Ще кажа на Томпсън, когато пристигне.

Гор и кортежът му от телохранители, асистенти и адютанти влязоха в главната къща. Двойка красиви ориенталски момичета, облечени в стегнати бели минирокли, вървяха в края на процесията. Бяха близначки, или репрофилирани, за да изглеждат идентично. И двете се поклониха почтително, когато преминаха покрай Жюстин. Тя едва сдържа намръщената си физиономия. В някои отношения баща им беше ужасно предвидим. Момичетата се вмъкваха в програмата му също като финансовите конференции и яденето. Всяка минута от деня му бе предварително предвидена в личния му график за седмици напред. Знаеше, че много хора се обзалагаха, че е преминал през незаконно психоневронно профилиране, което бе превърнало работата и фамилията в мания. Тя обаче все още разполагаше със спомените от ранното си детство, когато той рядко се връщаше у дома от Уолстрийт преди десет или единадесет вечерта, прекарваше всеки уикенд в кабинета си, където компания му правеха единствено компютърните екрани. Винаги беше неотклонен в действията си, удовлетворяваше човешките си нужди единствено с неизбежния минимум. С напредъка на технологиите той придобиваше още и още интерфейси и изчислителни функции, които го поддържаха в постоянен синхрон с огромните панфедерални финансови пазари.

Половин час след пристигането на Гор Кембъл Шелдън паркира до Сорбонската гора. Жюстин го поздрави с искрена усмивка. Той беше един от прапраправнуците на Найджъл Шелдън, най-младият от трима братя, пряк потомък на една от внучките му. Това му даваше сериозно старшинство във фамилията Шелдън. След избора си на кариера в ТСП бе постигнал висока позиция като директор на модерните градски и търговски проекти. Найджъл беше непреклонен по отношение идеята си, че принадлежността към фамилията дава право само да стъпиш в основата на стълбата, а след това всеки сам трябва да се придвижва нагоре според заслугите си.

Кембъл водеше няколко помощници със себе си, но това беше всичко. Жюстин си спомни, че предния път, когато се срещнаха, това лишено от превземки отношение й бе доставило удоволствие. Днес Кембъл беше преполовил цикъла между подмладяванията си и на вид беше четиридесетгодишен. Поддържана кафява брада, прошарена от нишки с миши цвят, покриваше леко закръглените му бузи. Определено бе наследил някои от чертите на Найджъл: дълбоките очи, малкия нос, тъмнорусата коса. Няколко дискретни платинени ОВ-татуса се спускаха на спирали зад ушите му.

Той я целуна леко по двете бузи и каза:

— Изглеждаш фантастично.

— Благодаря ти. Мисля, че последния път, когато се срещнахме, тъкмо ми предстоеше подмладяване.

— Партито на яхтата на сенатора от Муанг, ако си спомням правилно. Церемонията по откриването на моста „Брейби“ Бяха пуснали въздушни риби, които се носиха над яхтата като жълти балони.

— О, Господи, подготвил си се ужасно добре. Усещам, че ще трябва да прекарам цяла нощ в опресняване на собствените си спомени.

— Надявам се не и цяла нощ. Ще е загуба.

— Аха. Спомням си много добре тази част от теб.

Тя го подкани с жест в залата.

— Какво мога да кажа? Аз съм Шелдън. Трябва да поддържам репутацията си.

— Тогава на яхтата не беше ли с онази рок певица?

— А, скъпата ми Калисто. Опасявам се, че не след дълго пътищата ни се разделиха. Напусна ме заради един барабанист.

— Нарекла се е на луна?

Той сви рамене.

— По онова време беше модерно.

— А какво е модерно сега? Астероиди? Комети?

Кембъл се разсмя и спря за миг, за да погледне към къщата.

— Това сух корал ли е? На Земята?

— Да. Моля те не ни докладвай на федералните. По-стара е от повечето членове на фамилията ни.

— Лесно приемам подкупи. Спокойно питие в късната нощ, например. Баня на фона на романтична светлина от свещи. Любов в балдахинено легло.

Жюстин му върна усмивката.

— Определено ще обмисля дали да не се гмурна в планинския поток заедно с теб. Имаме няколко такива на територията на имението.

— Господи, наистина си садистка. В щата Вашингтон посред пролетта? Имаш ли представа какво може да причини на човек този студ?

— Нетърпелива съм да разбера, ако и ти го желаеш.

— Добре. Но задължително ще очаквам питие след това. Каква е програмата за уикенда?

— Стриктно неформална. Главното решение за Агенцията за звездни полети вече беше взето от съвета на Екзопротектората. Всичко, което остава, са няколко политически договорки, за да се задвижат нещата преди потвърждението на Сената. Ако мога да ти предложа нещо… Това ти дава чудесна възможност да проучиш ситуацията около Патриша Кантил.

— Ух — изсумтя Кембъл. — И тя ще дойде, нали така?

— О, да.

Патриша Кантил всъщност бе следващата, която пристигна. Пристъпи навън от форд оклат на средна цена. Носеше спретнат офис костюм, при това шит не специално за нея, както и класически изрязани черни обувки. Поддържаше външната си възраст в средата на петдесетте, достатъчно зряла, за да й се доверяват, но не толкова стара, че да загуби от интелектуалните си възможности. Мрежа от сребърни ОВ-татуси излъчваше светлина от очите й. Бяха толкова тънки, че през повечето време оставаха невидими. Прическата и гримът й внимателно подчертаваха латинския й етнос. Личеше си, че влага много пари в салони за стил, но гласоподавателите й нямаше да го забележат, докато стоеше винаги на крачка зад шефката си, Илейн Дой.

Фактът, че главният политически съветник на Дой щеше да прекара уикенда в Сиатъл, едва десет дни след като вицепрезидентът бе обявила кандидатурата си, беше показателен за Жюстин. За Патриша тези два дни щяха да са основно упражнение по лобиране. Бе довела със себе си своя секретар — прилежен млад мъж, облечен в дизайнерски дневни дрехи, каквито градските обитатели постоянно носеха навън. Беше застанал съсредоточено зад шефката си и се обаждаше само ако някой го заговореше.

Жюстин беше заета с посрещането им, когато от колата се показа трета фигура. Младо момиче с дълга руса коса, по-висока и по-слаба от нея. Дрехите й бяха безсрамно скъпи: къса пола и лъскаво горнище с V-образно деколте, което подчертаваше фигурата й. Тя се огледа набързо. От нея струеше неповторимата пенлива жизнерадост, която издаваше всички, живеещи първи живот. Усмихна се, останала доволна от видяното.

— А това е Изабела — каза Патриша. — Компаньонката ми.

— Здравейте. Прекрасно местенце — сподели възторжено Изабела. Подаде ръката си, нетърпелива да завърже приятелство.

— Благодаря ти — каза Жюстин. — Отне известно време, но го подредихме така, както на всички ни харесва.

Щеше да е толкова лесно да засипе Изабела със сарказъм и ирония, а момичето никога нямаше да забележи. Но така щеше да се превърне в кучка, а този уикенд не се нуждаеше от кавги.

— Искам пълното й досие — нареди тя на е-конома си. Нещо в чертите й беше достатъчно познато, за да я държи нащрек. Изабела очевидно беше от Велика фамилия или от Междузвездната династия, но коя…

— Изабела Хелена Халгарт — докладва е-кономът на Жюстин. — На деветнадесет. Втора дъщеря на Виктор и Бернадет Халгарт.

Във виртуалното й зрение се отвори малък файл, който описваше в подробности училищата, посещавани от Изабела, академичните й успехи, спортовете, интересите, благотворителните каузи.

Обичайният ПиАр боклук, който фамилията сама пускаше в медиите.

„По дяволите!“

Веднага щом въведе Патриша в къщата й, Жюстин се свърза с Естела Фентън.

— Трябва ми информация.

— Скъпа, чувствам се смирена и поласкана от обаждането ти — каза закачливо Естела. — Какво е това, което аз знам, а твоята фамилия — не?

— Става дума за едно момиче. — Виртуалният пръст на Жюстин докосна една икона и изпрати на Естела малкия документ за Изабела. — Ти си кралицата на клюките, трябва да знам каква е истинската й позиция във фамилията Халгарт.

— Ако питаше някой друг, щях да се възмутя — каза Естела.

— Моля те! Знам статуса на почти всеки член на Великите фамилии, но Халгарт са Междузвездна династия.

— Знам, скъпа, новобогаташи от чужди светове, най-лошият вид. Разполагам с неин собствен профил, какво точно искаш да знаеш?

— Смятат ли я за важна?

— Не. Петнадесето поколение, а Виктор е само единадесето. Както бащата, така и дъщерята са заченати инвитро, така че не са пряко потомство, просто запълват семейната квота. Тя разполага с минимален попечителски фонд, плаща й се достатъчно, за да не се налага да работи, но не може да си позволи хайлайф обществото. Завършила е училище миналата година и все още не е избрала университет. Всъщност носи се слух, че се е подмладила, за да премине леко пренареждане на мозъка. Да речем, че коефициентът й на интелигентност не е звездата на коледното дръвче. Имала е няколко гаджета, всички с маловажни позиции и в момента спи с… Патриша Кантил. Затова ли ми звъниш?

— Да. Този уикенд приемам няколко старши членове на Халгарт. Не знам дали Патриша си е осигурила гласа им. Може да се окаже проблем, ако изтълкуват връзката им погрешно.

— Бъди спокойна, скъпа. Не си го чула от мен, но в момента ЕденБург застава зад Илейн Дой. Това прави шест от Големите15. Не мисля, че трябва да смяташ Патриша и Изабела за фактор в играта.

— Значи Халгарт в крайна сметка ще подкрепят Дой? Поздравления, по-добре осведомена си от мен. Благодаря, наистина не се нуждая от подобни изненади в последния момент. Задължена съм ти.

— Несъмнено. Следващия път, когато се нуждая от някоя височайша особа от топлистата на Великите за вечеря…

— Ще съм на линия.

Следващ дойде Герхард Утрет, член от четвърто поколение на фамилията Браунт, която бе основала Демократичната република на Нова Германия. Като адвокат той често избираше да се оттегли от семейните дела и финансовата страна, за да работи в планетарния юридически офис. Преди десетилетия бе заемал поста на сенатор на ДРНГ във Федерацията. В определен период дори имаше съпруга от фамилията Бърнели, резултат на което бяха две деца, заченати инвитро. Не че Жюстин очакваше това да има особена тежест през уикенда, но го правеше добър потенциален съюзник.

Бе поканила и Лари Фредерик Халгарт, потомък от трето поколение на династията си. Той пристигна заедно с Рафаел Колумбия, който беше неизменно допълнение към събитието. След като изпратиха поканата, Лари бе настоял да вземе със себе си Наташа Кърсли, която се возеше в лимузината с двамата мъже. Когато Жюстин претърси базата данни на Бърнели за името й, получи празен резултат. Наташа не беше член на никоя основна фамилия. Жюстин никога не бе чувала и за Специалния надзорен директорат на науката, чиито председател беше тя. Всичко, което Лари каза, беше:

— Провежда теоретични изследвания на оръжия. Екзотични оръжия.

Още двама сенатори щяха да завършат състава на срещата през този уикенд. Криспин Голдрайх, чиято позиция в бюджетната комисия на Федерацията му даваше огромно влияние върху началната работа по целия проект за звездни полети. Проучванията на Жюстин го определяха като умерен скептик. Но тя знаеше, че такова политическо животно нямаше. Той преследваше някакви известни само нему цели.

Последен бе Рамон ДБ, сенаторът на Бута. Беше наистина удивително, че той не принадлежи към фамилията Мандела, основала света от Големите15. За сметка на това беше водач на общата африканска фракция в Сената, което поставяше внушителна власт в ръцете му. Освен това беше живял като съпруг на Жюстин в продължение на дванадесет години. Но това беше преди осем десетилетия.

— Помниш ли ме? — попита тя с престорена свенливост, докато Рамон се подаваше от колата си.

Той просто я обгърна с ръце и я притисна здраво.

— По дяволите, изглеждаш секси дори на тази възраст — изръмжа меко. Задържа я на една ръка разстояние от себе си и я огледа от горе до долу. През лицето му премина замислено изражение.

— Можем ли да се оженим отново?

Беше неин ред да го погледне. Традиционната му роба имаше великолепен подгъв, направен от полуорганични фибри в цветовете на дъгата. Не спираше да се върти, сякаш около него подухваше бриз. Дори това движение не можеше да прикрие напълно начина, по който робата падаше върху корема му. Очевидната му възраст беше някъде към шейсетте, по слепоочията му се появяваха бели косми. По протежение на скулите му преминаваха черни като нощта ОВ-татуси, които присветваха и изчезваха.

— Колко килограма носиш под тази роба? — попита тя.

Той събра ръцете си в молитвен жест и се обърна към небето.

— Веднъж съпруга, винаги съпруга. Поддържам форма.

— Каква форма? На плажна топка? Рами, знаеш, че сърцето ти се обажда, когато натрупаш толкова килограми.

— Това е съдбата на сенаторите, които посещават официални приеми всеки ден от седмицата. Предполагам, че тази вечер си ни подготвила вечеря от осем ястия.

— Ти определено няма да получиш осем ястия. Ще говоря с главния готвач относно диетата ти до края на седмицата. Не искам да ми се налага да те посещавам в отделението за съживяване, Рами.

— Да, да, жено. Скоро ми предстои подмладяване. Тогава ще ме оправят. Спри да се тревожиш.

— Има ли вече открито някакво пренареждане, което да лекува състоянието ти?

Той махна нетърпеливо с метличката против мухи.

— Гените ми са редки. На докторите им е трудно да изолират проблема и да го поправят.

— Тогава накарай ги да изчислят последователност за ново сърце. Достатъчно просто е.

— Аз съм това, което съм. Знаеш го. Не искам нечие чуждо сърце.

Тя пое дъх, готова да въздъхне. Преди да получи шанс, дебелият му показалец подпря брадичката й.

— Не ми се карай, Жюстин. Толкова е хубаво да те видя отново. Да бъдеш сенатор далеч не е така прекрасно, колкото всички твърдят. Надявах се, че ще можем да прекараме малко време заедно. Ти и аз, този уикенд.

— Ще го направим. — Тя го потупа по ръката. — И без това искам да приказвам с теб за Аби.

— Какво му има пък сега на правнучето ни?

— По-късно. — Тя погледна часовника във виртуалното си зрение. — Трябва да се видя с татко и Томпсън, преди да започне същинската вечеря.

— Баща ти е тук?

Желанието на Рамон да се доближи до къщата сякаш изведнъж се разколеба.

— Да. Проблем ли е това?

— Знаеш, че никога не ме е харесвал.

— Несигурността и въображението ти го втълпяват. Винаги те е приемал.

— Както лъвът приема дивия звяр.

Жюстин прихна да се смее.

— Ти си сенатор на Федерацията и той още те плаши?

Той пое ръката й и влезе във входната зала.

— Ще му се усмихвам и ще си говоря учтиво с него в продължение на точно три минути. Ако не ме спасиш дотогава, ще…

— Да?

— Ще те преметна на коляното си.

— А, чуйте небесните ангели, докато пеят блажените си новини: добрите стари времена се завръщат.

Гор Бърнели разархивира успоредната си индивидуалност в огромната система на Сорбонската гора и се разположи в къщата, както други хора биха се завърнали в удобно старо кресло. За разлика от повечето, които преминаваха през често подмладяване, той не зарязваше спомените си в подсигурени трезори заради носталгията по старите времена. Носеше ги със себе си в импланти за складиране на информация с висока плътност и ги зареждаше в местните системи, където и да отидеше. За него те бяха жизненоважни. За да осъществи сделките, които осигуряваха стабилно бъдеще на фамилията му, той се нуждаеше от знанието си за минали сделки и причините да ги сключи. Трябваше да знае дали работеха и къде се кореняха проблемите. Други хора, като дъщеря му, разчитаха на брифинги и достъп до изчерпателни бази данни чрез е-кономите си. Той, за разлика от тях, можеше веднага да се докосне до събитията благодарение на програмите за достъп, към които бяха свързани ранните му спомени.

Бизнесът и позиционирането на фамилията на пазара бяха постоянната му грижа в момента. Технологията му позволяваше да участва в процеса през по-голямата част от деня. Някои от рутинните процедури за управление, които бе разработил, действаха почти автономно и му позволяваха да върши успоредно многобройни задачи. Дори сега, докато наблюдаваше как синът и дъщеря му влизат в голямата класическа библиотека на Сорбонската гора, преглеждаше потока от информация, който падаше между двамата като мощен червен дигитален дъжд. Цифри и заглавия бързо припламваха в зелено, докато виртуалните му пръсти прехвърчаха между тях и ги преподреждаха в нови конфигурации, отклонявайки пари и информация, за да осъществят новите сделки и покупки.

— Всички са тук — каза му Жюстин.

Той не й отвърна. Тази информация отдавна бе преминала през него. Къщата вече го уведомяваше за местоположението на гостите и помощниците им, за екипите и брачните им половинки, и любовниците им. Казваше му кой използваше баните и душовете, кой използваше сериозни (и сериозно кодирани) връзки към унисферата, кой крачеше по оградените от перголи алеи към главната сграда, готов за питиетата преди вечеря в магнолиевата всекидневна. Вторична информация като тази биваше представена на мозъка му под формата на ухания. Многобройните му ОВ-татуси му позволяваха да надуши къде са гостите и какво правят.

— Мисля, че тези гости ни осигуряват нужната критична маса — каза Томпсън. — Стига да не се появят някакви непредвидени проблеми, всичко би трябвало да протече гладко.

— Това е очевидно само по себе си, момче — сопна се Гор. — Само че винаги има проблеми. Разчитам на вас двамата да ги предвидите и да ги изстискате с нежни масажи от тези чудовищно напомпани егоисти, които са се събрали тук.

— Единственият възможен проблем засега беше Изабела — каза Жюстин. — Тя обаче явно далеч не е важна сред Халгарт. Просто поредното наивно маце, което се забавлява в първия си живот. Не мисля, че Патриша е имала скрити мотиви, за да спи с нея.

Томпсън се отпусна в едно от кожените кресла пред голямата камина.

— Не е в стила на Патриша да поема какъвто и да е риск. Момичетата, с които обикновено се чука, са напълно стерилизирани, що се отнася до политическите им връзки.

— Може да е истинска любов? — предположи развеселено Жюстин.

— Това ще й е за първи път — каза Томпсън. — Никога няма да разбера защо, по дяволите, Патриша не си смени тялото, когато мине през клиниката за подмладяване.

— Не може да си го позволи — каза Гор. — Повечето членовете от екипа на Дой са жени. Това е образ, върху който работи здраво в продължение на двадесет и пет години. Няма да допусне някой да го опропасти, като си посади пишка в резервоара.

— След като отвори темата, все още не сме обявили подкрепата си за нея — каза Томпсън.

— Може да стане този уикенд — каза Гор. — Ако моментът е подходящ. За тази цел ми трябва потвърждение на политиката на Дой за стартирането на Агенцията за звездни полети. Ако приемем, че ще я подкрепи, тъй като в противен случай ще се покаже като тъпа кучка, искам да обърна специално внимание на структурата, която предстои да се появи. Този уикенд ще даде на фамилията голямо преимущество в позиционирането й, когато Агенцията бъде обявена. Тези подробности ще са от значение.

— Агенцията е временна — каза Томпсън. — Това, върху което ще трябва да се концентрираме, е флотът.

— Знам. Тук се намесваме ние.

— Ами ако не се нуждаем от флот? — попита Жюстин.

— Ще се нуждаем — каза непоколебимо Гор. — По този въпрос съм съгласен с Шелдън и Кайм. Извънземните от Дайсън първо стрелят и след това задават въпроси. Това ми казва всичко, което имам нужда да знам за тях. Дори и само за да ги сплашим, Федерацията ще се нуждае от бойни кораби. Правителството ще похарчи пари за осигуряването им, много пари. Трябва да осигурим дял от тези пари за фамилията.

— Съвсем лесно — каза Томпсън.

— Дявол го взел. — Гор сви златната си ръка в юмрук. — Никога ли не се учиш? В момента всички от Великите маневрират. Жюстин постъпи правилно, като организира този уикенд. Ако успеем да повлияем на формата на събитията, ролята ни ще е несравнимо по-голяма.

— Каква форма искаш да постигнеш?

— Основното, което ме интересува, е местоположението. Накарайте Шелдън да се откаже от тази затънтена селска провинция Аншун. Искам центъра на Агенцията да е на Висшия ангел, където трябваше да се намира от самото начало. Фамилията има много акции в астроинженерните компании, които са базирани там. Една истинска програма за строене на кораби ще изстреля стойността им до небето.

— Вероятно можем да представим тази теза като логична — каза Жюстин.

— Тя е логична. Това, от което се нуждаем, е начин да я направим угодна на интересите им.

— Ще се заема с това — обеща тя.

Гор се обърна отново към Томпсън.

— Другата страна на флота ще бъдат планетарните защитни съоръжения. Не позволявай да ги пренебрегнат този уикенд. Хората ще искат адски големи силови щитове, които да пазят градовете им и да им дадат чувство за сигурност. Мисля, че в крайна сметка това ще изцеди дори повече пари от звездните кораби.

— Добре, ще добавя това към задачите си — каза Томпсън.

Вечерята беше от този тип формални събития, на които Жюстин можеше да домакинства и насън. Събраха се в главната трапезария с широки прозорци арки като в църква, които гледаха навън към градините, озарени от блещуканията на хиляди бели приказни звезди. Тя се увери, че Кембъл е в единия край на дългата дъбова маса заедно с баща й, докато си бъбреше с Патриша в другия. Изабела не се присъедини към нея за вечеря.

— Опасявам се, че тя намира случващото се за леко скучно — каза Патриша, когато бендът започна да свири някакъв фонов джаз.

— Млада е — отвърна разбиращо Жюстин. — Справила си се добре, като изобщо си я убедила да дойде.

— Заради имената на гостите е, тя си пада малко пристрастена към знаменитости — призна Патриша, докато отхапваше от предястието си от пушена сьомга. — В момента се е свързала към „Смъртоносно прелъстяване“, дават последния епизод.

— Това биодрамата по последното дело на Майо ли е?

— Да. Малко е мелодраматична за моя вкус, но главната героиня е някъде на нейната възраст, а и продукцията е добра.

— Иска ми се да имах време да наваксам с поп културата. Изненадана съм, че ти си в крак с нея, особено сега.

— Част от работата ми е да прикотквам различни знаменитости към каузата, наред с останалите задължения.

Усмивката й беше учтива, но едновременно безупречно професионална.

— Фамилията ни подкрепя твърдо предложението за Агенцията за звездни полети. Затова и този уикенд е факт.

— Знам, и Илейн ще го оцени високо.

— Ще го превърне ли в част от платформата си?

Жюстин погледна към другия край на масата право в безизразното златно лице на баща си.

— Малко радикална маневра, но пък мисията до Дайсън създаде няколко нови фактора в политиката. Агенцията трябва да просъществува, Илейн знае това. Готова е да поеме риска, ако е нужно.

Гор Бърнели кимна едва забележимо.

— Фамилията ни несъмнено ще направи всичко по силите си да подкрепи позицията й този уикенд — каза Жюстин.

— Много съм благодарна за помощта. — Патриша не можа да прикрие изцяло хищническата си усмивка, докато отхапваше нов залък от рулцата от сьомга.

Жюстин прилежно избягваше каквито и да е словесни двубои с нея през останалата част от вечерта. Времето за сериозни преговори щеше да дойде чак със сервирането на вечерята. Вместо това тримата Бърнели се постараха да говорят поотделно с всеки, подготвяйки ги за следващия ден.

Започна се истински на закуска. Персоналът беше сервирал обилен бюфет в оранжерията до главната къща и Жюстин дойде рано, за да се присъедини на масата към Патриша и Криспин Голдрайх. Двете жени на Криспин, лейди Мери и графиня София, все още бяха в стаите си и закусваха в леглата. Един от помощниците му обаче седеше до него, наливаше му чай и носеше храна от бюфета. Безупречният младеж на Патриша правеше същото за нея.

Един от членовете на персонала на къщата донесе кана с ямайско кафе за Жюстин. Тя седна до Криспин, докато той ядеше яйцата си по бенедиктински. Беше избрала по-неутрална позиция. Искаше да знае същите неща като Патриша, а влиянието на Криспин беше голямо. Освен лидерството му в бюджетната комисия той разполагаше с голямо влияние сред блока от планети, обвързани със Земята.

— Томпсън ми каза, че ти си бил сред умерените по време на срещата на Съвета — каза Жюстин.

— Предпазлив би била по-правилна дума, скъпа. От много време играя тази игра, за да разпозная ангажимент, който може да погълне неограничени ресурси. Ако тази агенция бъде одобрена от Сената, няма начин да знаем колко дълго ще се иска от данъкоплатците да финансират начинанието. То няма да приключи с полетите до Дайсън, знаеш това. Ако извънземните се окажат добронамерени, правителството ще разполага с прецедент, за да финансира изследвания на други съмнителни неизвестни.

— Не е ли това със сигурност много по-добър вариант, отколкото същото да бъде свършено от частна компания? — каза Патриша. — Всички сме чували слуховете за затворени планети, светове, които разполагат с толкова ценни неща, че Шелдън са ги запазили за себе си.

— И ти вярваш в това? — попита Криспин.

— Лично аз не. Обаче вярвам, че правителството трябва да се нагърби по-сериозно с изследването на потенциално опасни сценарии като този с двойката Дайсън. За тази цел се нуждаем от Агенция за звездни полети. Все пак, двойката Дайсън е първият случай, когато срещаме нещо опасно. А Галактиката е голяма. Досега сме имали късмет. Трябва да започнем да внимаваме повече.

— Което ни води до това безумно предложение за изграждане на флот — каза Криспин.

— Не можеш да отречеш, че той ще е от жизнено значение, ако изследователската мисия покаже, че дайсъните са враждебни.

— Не, не мога. Само че разходите за това ще бъдат в пъти по-големи от тези, хвърлени по Агенцията за звездни полети.

— Как тогава би искал да бъде управляван този проект? — попита Патриша.

Криспин млъкна за миг, за да довърши последното си яйце по бенедиктински.

— С огромна отговорност — каза той най-накрая. — В момента просто пръскаме пари по проблема. Първото нещо, което искам да видя, е правилно насочване на ресурсите.

— Имаш предвид нещо като надзорен комитет? — попита Жюстин. Във виртуалното й зрение календарът показваше датата, две години след този ден, когато сенаторският стол на Криспин щеше да мине през избори. Щеше да го получи отново, ако го искаше, това не беше проблем. Но разбира се, ако искаше да продължи да заема поста си на председател на бюджетната комисия, трябваше да бъде номиниран от изпълнителната власт.

— Надзор, управление, направление — наречете го както искате. Трябва да сме сигурни, че ресурсите се харчат правилно.

— Твоята бюджетна комисия разполага с правомощията да създаде такова надзорно тяло — каза Патриша.

— Да, технически, освен ако изпълнителната власт не започне да подлага препятствия. Сигурен съм, че кабинетът на президента ще иска да запази здрав контрол над агенцията и без съмнение върху флота.

— Разбира се. Но Илейн ще подкрепи идеята за правен финансов надзор. Тя в никакъв случай не иска парите на данъкоплатците да бъдат пилени и аз знам, че има огромно доверие в работата ти като председател на бюджетната комисия.

— Радвам се да го чуя — каза Криспин. Наля си чай. — В такъв случай, ако бюджетната комисия получи тези защитни финансови механизми, Илейн Дой ще получи подкрепата ми за агенцията. Ако бъде избрана.

— Ако бъде избрана — повтори Патриша със сдържано изражение.

— Криспин е наш — каза Жюстин на баща си.

— Добра работа. Какво ни струваше?

— Патриша му даде лидерската позиция в бюджетната комисия след избирането на Дой.

— И по-лоши хора можеха да я управляват. Криспин е старчок, но поне разбира правилата на играта. Добре си се справила. Кой е следващият?

— Утрет. Томпсън ще се срещне с него след закуска.

След закуската спря да вали и земята залъщя заради поетата през нощта вода. Томпсън поведе госта си покрай официалните градини в гората отвъд тях. Градините представляваха смесица от борове, букове и сребърни брези. Бяха засадени по-нарядко, за разлика от някога, преди векове, когато дърветата се изсичаха масово и в гората преобладаваха борове. Щатът Вашингтон се намираше в края на пролетта, множество грудки напъпваха през песъчливата почва. Зелените им листенца контрастираха с одеялото от кафеникава зимна трева, все още приведена към земята заради тежестта на снега, който я бе притискал в продължение на месеци.

Герхард Утрет изглежда се наслаждаваше на моделираната дива природа. Беше си донесъл собствени ботуши за разходка.

— Всеки път, когато посетя Западното крайбрежие, си обещавам да взема почивен ден и да разгледам секвоите — каза сенаторът на Демократичната република на Нова Германия.

— Направил ли си го? — попита Томпсън.

— Не. Нито веднъж за сто и петдесет години.

— Трябва да го направиш. Аз ги посетих преди около петдесет години. Гледката беше невероятна.

— Е, може би следващия път.

Стигнаха до един от потоците, които бяха прорязали дълбока и тясна цепнатина в почвата. Кристалночистата му вода сега течеше в легло от бели и сиви камъни. Томпсън последва водата по малкия склон, избягвайки големите туфи от тъмна тръстикова трева, които се подаваха от прогизналите брегове на поточето.

— Поздравявам семейството ти затова, че сте успели да съберете толкова важен Шелдън като Кембъл под един покрив с главния политически съветник на Дой. Тежестта, която се свързва с името на баща ти, все още е забележителна.

— Не е в ничий интерес в сърцето на правителството да има враждуващи фракции. Правим, каквото можем.

— Разбира се. Трябва да призная, че не помня вицепрезидентът да е започвала кампания, без да разполага с подкрепата на поне седем от династиите на Големите15.

— В този случай собствената предпазливост на Дой работи срещу нея. Не можеш наистина да удовлетвориш едновременно всички. Тя се опитва да прави това от твърде много време. Не че се е сдобила с врагове, просто няма твърде много почитатели.

— А мога ли да попитам какво е отношението на фамилията Бърнели към нея?

— Не по различно от това към всеки кандидат за президент тя има много недостатъци и някои силни страни. Въпреки това главният ни интерес е свързан със събитията, които ще се разиграят по време на нейния президентски мандат. С готовност подкрепяме създаването на Агенцията за звездни полети. Дой беше достатъчно прозорлива да отправи първоначалното предложение в съвета на Екзопротектората.

— Това ли е мнението и на останалите Велики фамилии?

— Да, на повечето от тях. Ще подкрепим кампанията й.

— Разбирам.

Томпсън спря там, където потокът се вливаше в по-голям вир. Далечният край се захранваше от малък водопад, който се изливаше над враждебно протегнали се остри скали. Падащата вода се разбиваше наоколо със силен шум.

— Бих се радвал да знам какво би те привлякло към каузата.

Герхард кимна бавно в знак на одобрение, че поне веднъж говореха без заобикалки. Не беше често срещано сред сенатори.

— В момента всеки се концентрира върху агенцията и построяването на разузнавателните кораби, което е разбираемо. Само че мнението на Демократичната република е, че създаването на флота е почти неизбежно.

— Съгласни сме с това.

— Ако флотът бъде формиран, провеждането на разузнавателни и дори атакуващи мисии ще е само част от задълженията му. Освен това ще трябва да защитава Федерацията. Шелдън разполага с монопол над корабите и технологията за свръхсветлинен полет, който не бихме и мечтали да оспорим. Само че планетите и градовете ще се нуждаят от мощни укрепления. Вярваме, че там ще бъде и нашата роля.

— Да разбирам ли, че в такъв случай ще подкрепите създаването на агенцията?

— Да, ще го направим.

— Това означава да се съюзите с Дой.

— Както и вие, признаваме, че тя има слабости, макар че, както и силните й страни, никоя от тях не е твърде забележителна. Предполагам, че историята ще запомни управлението й просто като адекватно. Ерата на великите оратори и ораторки отдавна е отминала, днес просто правим нужните компромиси, за да продължим напред през живота. Демократичната република може да живее с този избор.

— Добре го е казал — призна Гор. Информационният поток, който го поглъщаше, започна да святка като гръмотевична буря, докато виртуалните му ръце пренареждаха пакети и икони в дългосрочната стратегия спрямо Демократичната република на Нова Германия.

— Той е професионалист — каза Томпсън. — ДРНГ осъзнава, че работата по агенцията ще продължи, просто искат да намерят мястото си в нея. Късно присъединяване е по-добро от никакво.

— Чудя се как ли ще реагират Шелдън на това.

— Ще се примирят. Знаят много добре, че не могат да очакват целият бюджет на агенцията да отиде към Августа. Затова са изпратили Кембъл. Той е четвърто поколение. Вероятно няма да му се наложи да се свързва с Найджъл, каквото и да изникне този уикенд.

— Ще разберем съвсем скоро. Следва повратният момент на срещата.

Патриша бе поканена в кабинета първа. Свитата на Гор бе направила всичко по силите си, за да направи стаята по-приветлива. В камината гореше истински пън и помагаше за прогонването на хладния следобеден бриз. Древните кафяви кожени честърфийлдски дивани бяха подредени пред огъня. Между тях стоеше маса, а върху нея — кани с чай и кафе, както и чинии с кифлички и сладки, които насищаха въздуха с приятен аромат.

Патриша прие чаша чай от порцелан и слонова кост и седна срещу Гор. Не беше особено притеснена от него, бе прекарала достатъчно време със свръхбогатите, за да знае, че повече от всичко искаха да им се покаже уважение. Въпреки това, златното му лице я смущаваше. През по-голямата част от живота си бе съдила по чуждите изражения и бе реагирала спрямо тях. Гор й предлагаше малко информация за емоциите си. „Ако изобщо имаше такива“, помисли си.

— Изглежда, че Демократичната република ще подкрепи Илейн — каза Гор.

Патриша се постара да остане неподвижна, макар че беше трудно. Облекчението, което почувства, научавайки за подкрепата на Герхард, беше огромно. Замисли се за цялото време, отделено за убеждаването му, за проучващия екип, който анализираше как могат да го привлекат на борда. Сега, само след половин ден, прекаран с Бърнели, още една от Големите15, бе застанала зад Илейн. Повече от година Патриша неистово се тревожеше колко малко от Междузвездните династии бяха успели да привлекат в нейна полза.

— Това са чудесни новини, сър.

— Все още не си чула цената им. — Гор продължи с обяснения какви обещания трябваше да даде на сенатора от ДРНГ до края на уикенда.

— Истинският ключ обаче е Шелдън — каза той. — Агенцията и всичко, което ще последва от нейното създаване, е първата ви възможност да ги спечелите. Знам, че ухажвате тази династия повече от три години.

— Оказаха се доста неохотни — призна тя.

— Ха! — лъщящите златни устни на Гор се разтвориха в нещо, което без съмнение беше подигравка. — Найджъл мрази политиците кариеристи, предполагам заради идеалистичната си младост. Затова продължава да ви държи в напрежение. С вековете обаче се е научил на прагматизъм. А сега вие му предлагате нещо голямо. Възможно е той да предвиди собствен кандидат за президентството, дори в този късен момент. Това обаче ще му струва много време и усилия и ще създаде противоборства. За вас няма да му пука изобщо, но Междузвездните династии и Великите фамилии ще бъдат бесни. Тези неща са важни за него. Така че нека му обещаем каквото желае, и няма да имате опозиция. Готови ли сте за това?

— Можем да обърнем внимание на изискванията на Августа по време на кампанията.

Гор се вторачи в нея.

— В момента има едно-единствено изискване: пари. На път сте да започнете кампания, която в крайна сметка ще повиши данъците. Това никога не е популярна стратегия.

— Разбирам — каза колебливо Патриша. — Вие няма ли да пострадате от данъците?

— Ако плащахме големи, сигурно щяхме.

Един от свръхголемите телохранители в тъмни костюми въведе Кембъл в кабинета. Той се усмихна приятно на Патриша и седна до нея.

— А сега, деца, бъдете послушни — каза Гор.

Огънят в кабинета тлееше, когато Жюстин и Томпсън влязоха вътре. Двама членове на персонала разчистваха остатъците от следобедния чай под бдителния поглед на телохранителите. Гор взе няколко борови пъна от плетената кошница встрани от камината и ги пусна зад отлятата от желязо решетка. Дърветата вдигнаха малък облак от искри над ярките розови въглени.

— Ще сработи — каза той на двете си деца. — Шелдън ще подкрепи кандидатурата на Дой.

— Какво й струва това? — попита Жюстин.

— Милиарди — каза Гор. — От парите на данъкоплатците. Дори аз бях изненадан от предложението й за първия бюджет на Агенцията за звездни полети.

— Тя ще се огледа за бушон, който да предложи законопроекта, някой, който напуска Сената — каза Томпсън. — Ако Патриша има някакъв разум, ще се опита да накара президента сам да предложи създаването на агенцията в Сената. По този начин Дой няма да обере недоволството, когато бюджетът бъде предложен.

— Ще бъде обвинена, когато започне работата по флота — каза Жюстин.

— Ако наистина се нуждаем от флот, никой няма да се противи срещу цената.

— По дяволите, та тя може да изкара и втори мандат.

— Каза ли на Кембъл, че искаме да преместим щаба на агенцията на Висшия ангел? — попита Томпсън.

— Не. Някой друг ще трябва да свърши мръсната работа. — Гор погледна към Жюстин. — Мисля си, че бившият ти би се справил добре.

Тя изстена и се просна на честърфийлдския диван.

— Защо той?

— Така можем да предложим на Бута договорите за новите корабни площадки на Висшия ангел. По този начин всичко пасва идеално. Шелдън ще знае, че трябва да се съобрази с всички останали.

Жюстин погледна към дисплея на часовника си.

— Добре. Имаме час до коктейлите преди вечеря. Ще говоря с него.

— Мислех, че вече говори с него днес? — попита Томпсън.

— Да, но ставаше дума за Аби. Има проблеми покрай нея…

— Добре ли е? — попита Гор. — Не съм получил информация.

Светкавичният му интерес развесели Жюстин. Наистина се отнасяше покровителски спрямо фамилията, особено към преките потомци.

— Това не би достигнало до теб. Просто си говорехме в кой университет ще учи. Аз исках Йейл, тя и майка й биха желали да е в Оксфорд, а Рами е за Йоханесбург.

— Ще бъде Оксфорд — каза Гор. — Човек винаги отстъпва пред потомството си.

Коктейлите бяха сервирани в музикалната стая. Тя представляваше голямо помещение, чийто първи етаж беше разделен. В центъра имаше подиум от тиково дърво и древно пиано „Стейнуей“. Жената, която бяха наели да свири на красивата антика за вечерта, беше от градския оркестър на Сан Франциско. Притежаваше невероятен репертоар и сладък глас. След като послуша класическото й начало с Елтън Джон, Томпсън почти неохотно заведе Рамон, Патриша и Криспин в другия край на стаята. Четиримата застанаха пред водна скулптура на Харкинс, която заемаше почти цялата стена. Криспин не беше част от сделката, която предстоеше да бъде сключена, но като нов член в екипа на Дой щеше да е ценен с уверенията, които можеше да предложи на Рамон. Колкото повече играчи обвържеха едни с други, толкова по-трудно щеше да им е да предадат каузата.

— Трябва да признаеш — каза Томпсън на бившия си шурей, — че ако разполагаш с подкрепата на председателката Гал, това ще ти е от голяма полза в африканската фракция. Много от членовете ви я уважават. Няма да си сам, когато се бориш да наложиш предложението, ще можеш да споделиш товара.

— Тази жена е непоправима мъжемелачка — каза нехайно Рамон. — Мисля, че грешите, като я включвате в сметките, преди да сте се консултирали с нея. А и нейното членство в африканската фракция на Сената е много хлабаво. Съобразява се с него, когато й изнася, това са критериите й.

— Не може да не иска агенцията да бъде базирана на Висшия ангел — каза Криспин. — Знам, че беше много недоволна, задето „Втори шанс“ бе построен на Аншун. Не съм чувал такъв език в заседателна зала от времето на кризата с независимостта на Карков.

— Още по-сериозна причина да прати всички по дяволите — изръмжа Рамон. Той насочи замислен поглед към един от сервитьорите, които разнасяха сребърни подноси, пълни със сандвичи, а след това се огледа виновно за Жюстин. — Ще поиска да си го върне заради тази обида.

— Председателката Гал е колега професионалист — каза Томпсън. — Икономическите изгоди за поверените й владения не могат да бъдат пренебрегнати при сегашните обстоятелства. Тя ще сложи подписа си на правилното място.

— Може и да го направи — каза Рамон. — Но във всеки случай, не бъдете толкова сигурни, че Висшия ангел ще позволи да установите агенцията си там.

— От това, което знам, разбирам, че Висшия ангел е също толкова заинтересуван от двойката Дайсън — каза Патриша. — Освен това, ние всъщност не се нуждаем от разрешението му да ситуираме новата агенция там. Това е просто удобно спално помещение, нищо повече.

— Каквато и да е липса на сътрудничество от негова страна ще бъде проблем — каза Рамон.

— Преодолим проблем — каза Томпсън. — Главната причина да разположим агенцията там е просто да я отдалечим от Аншун.

Като един те обърнаха погледи към Кембъл Шелдън, който говореше с Изабела. Момичето беше облечено в нещо почти неразличимо от бяла памучна паяжина. Полуорганичните фибри на дрехата се преместваха всеки път, когато тя направеше движение, така че истинската сексуалност на тялото й оставаше провокативно забулена. Смееше се с наивен ентусиазъм на всяка история, която Кембъл разказваше, а той изглеждаше не по-малко ентусиазиран от вниманието, с което го осветяваше тя.

— Шелдън могат да бъдат разумни — каза Криспин, — когато е от интерес за тях.

— Целият проект по агенцията е благодатен за тях — каза Томпсън. — Криспин, колкото и да ми е неприятно да прекъсна скъпия си гост, докато той очевидно се забавлява, мислиш ли, че можеш да повдигнеш въпроса за базата на Висшия ангел пред Кембъл? Ще прозвучи по-добре, ако дойде от някой с твоята позиция.

— О, по дяволите — промърмори Криспин и пресуши пенливия си джин. — Защо ли посещавам тези уикенди?

Томпсън, Патриша и Рамон го проследиха с поглед, докато той прекосяваше стаята към ъгъла зад пианото, където Кембъл и Изабела провеждаха изключително открития си личен разговор. Той спря един сервитьор и грабна чаша с тъмнокадифена течност, преди да им се натрапи. Изабел посрещна сенатора с бързо препърхване на миглите.

— Очарователно момиче — каза Рамон. — Голяма щастливка си.

— Знам — каза Патриша. — Но съм стара и скучна, така че не очаквам да я имам дълго. Веднъж след като новото чувство да е толкова близо до бъдещия президент изгуби силата си, тя ще продължи напред. Така правех и аз, когато бях на нейната възраст.

— Вече не си спомням да съм бил на тази възраст — каза Томпсън. — Не заради изтриване на спомените. Просто избледняват след толкова много време.

— За забравената младост — каза Патриша и вдигна чашата си. — Нека винаги да си спомняме за нея, когато завиждаме на онези, които все още я притежават.

— Амин.

Рамон докосна чашата си до нейната и след това до тази на Томпсън. Всички пиха за тоста.

— Ако си прав за неохотата на председателката Гал — каза Томпсън на Рамон, — можем ли да приемем, че ти ще повдигнеш въпроса пред нея?

— По-скоро бих поставил пишката си в миксер и бих я накълцал на пюре.

— Беше женен за сестра ми. Не може да ти изглежда чак толкова трудно.

Рамон отметна глава назад и се засмя.

— Ах, бях забравил какви сте в това семейство. — Той щракна с пръсти към един от сервитьорите, който се забърза към тях с няколко сандвича. — Добре, може да мина през Висшия ангел след края на уикенда. Но все още не съм убеден, че тази агенция е изцяло в интереса на африканската фракция.

Доброто настроение на Томпсън не поддаде.

— В такъв случай съм сигурен, че ще успеем да намерим нещо, което да те убеди, преди да си тръгнеш.

Отправиха се към главната трапезария за вечерята. Жюстин бе разпределила местата, така че да паснат най-добре на настоящото развитие на играта. Не че очакваше кой знае какви маневри по време на ядене, но винаги имаше възможности. Този път се озова до Кембъл. Намръщи се, когато видя, че Изабел се намества до Рамон, който изглеждаше повече от доволен от подредбата. Изабел бе заела мястото на Герхард и така сенаторът на ДРНГ седна до Патриша. Жюстин бе пожелала да я настани заедно с Рафаел. Халгарт бяха преговаряли изненадващо малко досега. Тя знаеше, че Лари бе говорил с баща й тази сутрин, предлагайки условно помощ за агенцията, но това бе всичко. Нямаше съмнение, че картите щяха бъдат свалени на масата на следващия ден.

Във виртуалното й зрение започна да се появява текст.

БИВШИЯТ ТИ СЪЗДАВА ПРОБЛЕМИ, изпрати Томпсън.

НЕ ГО ПРЕВРЪЩАЙ В ЛИЧЕН ВЪПРОС, изстреля обратно тя. КАКВО ИСКА?

НЯМАМ ПРЕДСТАВА. МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ ГО СПЕЧЕЛИМ, КАТО МУ ПРЕДЛОЖИМ ДОГОВОРИТЕ ЗА СТРОЕЖ НА МОНТАЖНИ ПЛОЩАДКИ НА ВИСШИЯ АНГЕЛ. СЕГА, СЛЕД КАТО ВИДЯ КАК ВСИЧКИ ЗАСТАВАТ ЗАД ПЛАНА ЗА АГЕНЦИЯТА, СЕ Е ПРИЦЕЛИЛ ПО-НАВИСОКО.

ВИНАГИ СЪМ ЗНАЕЛА, ЧЕ ЕДИН ДЕН ОТ НЕГО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ДОБЪР ПОЛИТИК, С ГОР НИКОГА НЕ МИ ВЯРВАХТЕ. ИГРАЕМ РЪКАТА СИ ПРЕКАЛЕНО ОТКРИТО. ОСТАВЯ НИ УЯЗВИМИ ЗА ТЕЗИ, С КОИТО СЕ НАЛАГА ДА СЕ СЪЮЗИМ.

ТРЯБВА ДА ГО ВЪРНЕШ ПРИ НАС.

ЩЕ НАПРАВЯ КАКВОТО МОГА, НО СЪМ ПО-ЗАГРИЖЕНА ЗА ХАЛГАРТ.

ТЕ СА СТАБИЛНИ.

БИ ЛИ СЕ ОБЗАЛОЖИЛ?

Когато приключиха с яденето и групата от гости започна да се разпада, Гор се върна в кабинета. Благодарение на последните модифициращи ретропренареждания на гените се нуждаеше най-много от три часа сън на всеки двадесет и четири, а често се справяше и с много по-малко. Докато се ровеше из високите до тавана лавици с книги, надушваше останалите, които се оттегляха към къщичките си в градината. Изабела, носеща остатъчните аромати на толкова много мъже, които по една или друга причина се бяха отъркали в нея тази вечер, а и тя самата ухаеща с нежния аромат на лилия и орхидея, носещ се от напарфюмираната й шия. Ароматът й изтъняваше, докато тя бързаше през тревата, избягвайки пътищата и отдалечавайки се от металическия вкус на Патриша. Очакваше я меланжът от одеколон и примесена с алкохол пот на Рамон. Двамата се сляха в едно, когато вратата на къщата му се затвори след нея. Съчетаният им аромат се усили значително в непроницаемите предели на главната спалня. Към него бяха примесени слюнчести феромони и щипка от захарната киселина на шампанското.

Зад невъзмутимото златно лице на Гор се размърда весело чувство, когато горещата воня на секс започна да извира от телата им. В същото време в спалнята на Патриша, която се къпеше, присъстваше единствено непреодолимата миризма на боров сапун. Никакъв алкохол, никакви горчиви соли на разочарование не избиваха по кожата й. Беше доволна.

Значи Изабела беше посредникът, тази, която щеше да върне Рамон обратно в споразумението. Щеше да му даде заръчаните й от Патриша обещания, за да осигури гласа му. Не на последно място, тя приличаше малко на Жюстин. Съблазняване както на съзнанието, така и на тялото. Горкият щастливец Рамон.

Гор откри книгата, която търсеше. Забеляза кожения гръбнак иззад непрестанния поток от искряща алена информация, който обгръщаше света му. Посегна с ръка, облечена в сребро и платина, и издърпа „Изкуството на финансовата война“ на Джеймс Баркли от мястото й на лавицата. Не че му трябваше. Цялата мъдрост, която се съдържаше в нея, сега течеше свободно сред мислите му и рутинните процедури по управлението. Тази книга беше неговата Библия по време на първия му живот и все още се смяташе за класически текст от всеки, който се занимаваше с финанси. Вероятно самият той можеше да се справи добре с осъвременяването й.

По някаква причина, винаги когато се нагърбваше с трудни силови пренареждания, се улавяше, че търси физическото й присъствие. А това беше едно от най-трудните. Агенцията за звездни полети зависеше от толкова много променливи. Много повече, отколкото обикновените политико-икономически начинания, с които бе свикнал. По принцип начинанието не би трябвало да проработи. Най-много да се превърнеше в поредната изгладняла за пари правителствена институция, която куцука върху слабото си представяне и неудовлетворените квоти. Беше нещо твърде голямо за днешните скучни политици кариеристи, за да потръгне. И все пак… хора, които обикновено щяха да се разкъсват на парчета, всъщност си сътрудничеха и се съобразяваха един с друг, за да улеснят зачеването на проекта.

„Какво ми убягва?“

Всеки от страховитите му инстинкти виеше в съзнанието му, предупреждаваше го, че нещо не беше на място. Щеше да е страхотно да повярва, че човешката раса е достойна и узряла достатъчно, за да се държи по такъв прекрасен начин. Да разпознае проблема и да подходи към него с логика и решителност. В социално-еволюционен план се наблюдаваше прогрес, той го признаваше без колебания. Благодарение на подмладяването днес хората наистина взимаха дългосрочните сметки насериозно.

„А може би аз съм анахронизмът.“

Изменчив, подозрителен, винаги оглеждащ се за най-лошото в хората. Варваринът, на когото не му се налагаше да нахлува в града, защото бе наблюдавал израстването му около себе си. Все още не можеше да повярва, че агенцията щеше да се роди толкова лесно.

Освен ако самите манипулатори не бяха манипулирани.

Беше му дори по-трудно да приеме тази идея. Участваше в проекта от самото му начало, наблюдавайки от обичайните си олимпийски висоти, докато Жюстин събираше парчетата през собствените си канали и организираше уикенда. Най-повърхностното четене на Баркли показваше, че ако някой манипулираше ситуацията преди него самия, той трябваше да е наясно с резултата от мисията до Дайсън преди самото й начало. Никой не разполагаше с подобно знание.

С пренебрежителна въздишка той върна книгата на мястото й и седна пред малката купчина въглени, в която се бе превърнал огънят. Ако сладкото тяло и покварените обещания на Изабела не свършеха работа, щеше да се наложи да надхитри Рамон до средата на следващата сутрин. В прозореца му с лична информация пламнаха имена и контакти в африканската фракция, които нямаше да погледнат с добро око на отказа на водещия им сенатор да осигури договорите, които преместването на агенцията щеше да донесе на световете им. Той подуши въздуха и вдъхна букета от Жюстин, Кембъл и чистите памучни чаршафи, примесени в сластна комбинация. Ето това щеше да е полезен съюз, предвид предстоящите събития през следващите няколко години. Виртуалните му ръце се пресегнаха напред, закупиха акции в компании в периферните светове, на планетите от африканската фракция, където щяха да се реализират по-големите договори, свързани с Агенцията за звездни полети. Подготвяше фамилията. Правеше я по-силна.

— Трябва да ти кажа нещо — каза Кембъл. — Найджъл не харесва идеята монтажните платформи да бъдат преместени на Висшия ангел.

В отговор Жюстин погали носа му и придвижи пръста си надолу към устните му, за да може той да целуне връхчето му. Лежеше с цялата си тежест върху него, юрганът беше запратен някъде на пода. Древните трупи на хижата бяха достатъчно дебели, за да опазят топлината на спалнята от мразовитата нощ навън, още нямаше нужда да се завива. В различни ниши трепкаха свещи в издути стъклени купи и изпълваха въздуха със силния аромат на лавандула и сандалово дърво.

— Горкият Найджъл — каза тя нацупено и се усмихна щастливо, когато ръцете му се стегнаха около нея. Едната се спускаше нежно по гръбнака към дупето й. — Какъв е проблемът?

— Даде ми зелена светлина за всичко, което бе решено досега, но преместването на Висшия ангел ще забави проекта с няколко месеца, а това включва и новата разузнавателна мисия. Не би променил мнението си по този въпрос.

— Ами наземните защитни сегменти на флота? Имаш ли нещо против, ако ги загубите?

— Не си го представяме точно като загуба. Правим същото като вашата фамилия, позиционираме се. Основните договори ще бъдат изпълнени от ДРНГ, но ние все пак ще се намесим. Августа е най-голямата от Големите15, всичко е въпрос на пропорции.

Тя се огледа наоколо и установи, че бутилката „Дом Периньон“, реколта 2331 беше празна и забита с гърлото надолу в кофата с лед до леглото. Бърза поръчка до системата на къщата изпрати робот камериерка, забързан към тях с нова.

— Ще бъде интересно да видя борсовия пазар на Ню Йорк в понеделник. След този уикенд ще се случат толкова много придобивания и размествания на акции, че брокерите ще разберат, че нещо се случва.

— Да, не можем да отлагаме обявяването на агенцията още много. — Той погледна към робота камериерка, който се плъзгаше към леглото. — А, ето. Още?

— Да моля!

Той отпусна главата си назад и срещна дяволитата й усмивка.

— Господи, напомни ми никога да не се приближавам до теб през седмицата след подмладяването ти. Съмнявам се, че някой мъж може да преживее това.

Сладкият спомен за онези няколко дни, прекарани на поляна на склона на връх Херкуланум, се завърна и предизвика топъл гъдел на задоволство вътре в нея.

— Един го направи — промълви доволно тя.

Кембъл вдигна студената бутилка от хватката на робота камериерка.

— Да я отворя ли?

— След това.

— Ами проблема с Висшия ангел?

— Ще го оправим на сутринта.

Нямаше точно определено време за закуската в неделя сутринта. Гостите пристигаха, когато се събудеха, носейки се през ливадите. За пръв път денят започваше без каквито и да е облаци. Пищната растителност на имението беше оцветена в приятни краски от силната слънчева светлина. Дори няколко червени катерички подскачаха по ливадата. Томпсън й каза учтиво „добро утро“ при влизането си, макар тонът му да подсказваше, че е напълно наясно със заниманията й от предишната нощ. Не беше чак неодобрителен, но беше близо до това. Тя й Кембъл си размениха тайни усмивки, докато брат й ги подминаваше. Усмивките се подсилваха взаимно и заплашваха да прераснат в онова неконтролируемо кикотене, характерно за хлапетата в училище.

— Може ли да се присъединя? — попита Рамон.

— Заповядай — каза Жюстин. Нямаше и следа от Изабела. Нито от Патриша, осъзна тя.

Един от членовете на персонала донесе на Рамон кана с пресен английски чай за закуска. Жюстин си спомни, че тя го бе запознала с тази напитка. Винаги бе смятала, че това е най-добрият начин за започване на деня. Намираше действието на кафето за твърде внезапно.

— Може и да имам идея, която ще улесни преместването на агенцията на Висшия ангел — каза Рамон.

Жюстин и Кембъл си размениха бързи погледи. „Всички са удивително добре подковани тази сутрин“, помисли си тя. Бяха минали едва тридесет минути, откакто беше уведомила Гор за последните подробности.

— Несъмнено ще сме благодарни за всичко, което би могло да помогне — каза Кембъл.

— Успоредно развитие. Вие ще продължите да строите първите пет кораба в базата в Аншун, докато корабните площадки на Висшия ангел се сглобяват. Това ще придаде на цялата идея за агенцията положителна светлина, която африканската фракция би подкрепила.

Кембъл беше изненадан от идеята.

— Предполагам, че това може и да проработи. Със сигурност така няма да се сблъскаме със закъсненията, които не можем да приемем. Само че ще изисква по-големи начални вложения, отколкото бяхме предвидили.

— Трябва да говорите с Патриша, но мисля, че екипът на Дой ще се окаже склонен да увеличи бюджета, за да задоволи претенциите ни.

Жюстин изкача да се нахранят, преди да хване Рамон натясно, докато той се прибираше към хижата си.

— Какво ти предложи тя, за да постигне това малко стратегическо преразпределение?

— Кой?

— Патриша. — За малко да каже Изабела.

— Първоначалната уговорка беше, че Бута ще работи по корабните площадки на Висшия ангел. Логичното й продължение е компаниите конструктори да получат и договорите за поддръжката.

— Умен ход — каза по-късно Гор. — Договорите за поддръжка може да се окажат по-доходоносни от тези за строежите в дългосрочен план. Мисля, че в този случай ще се окаже точно така.

— Толкова ми се иска да разбера кой от тях го е предложил — каза Жюстин.

— Аз също. Започвам да се притеснявам с колко точно пари е готова да се разпише Дой. Не отричам, че ще е добре за нас, но показва степен на отчаяние, която не бях очаквал от нея.

— Изобщо не съм учудена — каза Жюстин. Тя използва случая, за да си купи изборите, а всичко е платено с парите на данъкоплатците. Тя е политик, какво очакваше?

— По-фини действия. Сенаторите ще разберат какво е станало тук, дори на електората да не му пука. Ако се окаже, че извънземните от Дайсън не са заплаха, тогава количеството пари, което предлага на Агенцията за звездни полети, ще се окаже твърде високо и те ще реагират. Не е типично за политик да поддържа нещо толкова радикално с цялото си сърце. Преди всичко те застраховат собствените си кариери.

— Но ти си този, който твърди, че дайсъните ще се окажат враждебни и ще трябва да превърнем агенцията във флот.

— Знам. Само че не ми предстоят избори. Има малка част от мен, която е изкушена да зареже цялото начинание тук и сега.

— Какво? Сигурно се шегуваш.

— Не се безпокой, няма да го направя. Но нещо не е наред.

— Нещо против да говориш по-конкретно?

— Не мога. Анализирах ситуацията цяла нощ, сравнявах я с дузина подобни позициониращи уикенди, с които фамилията е била свързана. Не разполагам с нищо веществено, освен интуицията си.

— Просто се тревожиш какво ще извадят Халгарт от ръкава си. Изчакват, готвят се за мига, когато всички ще сме постигнали общо съгласие и тогава ще открият картите си.

— Може би си права. Надявам се да си.

Жюстин получи шанса да открие дали е права съвсем скоро. За средата на сутринта имаше насрочена обща среща за „отчитане на напредъка“. Трябваше да се състои в библиотеката. Лари беше този, който поиска да бъде ограничена до хората от Федерацията, които разполагаха с достъп на сигурност от първо ниво. Така самата Жюстин едва се класира благодарение на директорския си пост в няколко компании, които доставяха оборудване на дирекции, странящи от публичността. Със сигурност обаче изключваше партньорите и помощниците на всички, включително Изабела. Докато гърбът й беше обърнат към вратата, на входа се разрази кратък и остър спор. Патриша влезе леко изнервена. Всички вътре чуха какво беше извикало момичето.

— Съжалявам за това — каза Патриша, докато сядаше на масата.

Жюстин задуши собствената си подигравателна усмивка, докато наблюдаваше как още неколцина направиха същото. Веднага щом вратите бяха затворени, Томпсън се изправи.

— Очаквам това да е финалната сесия за този уикенд. Изглежда, че всички достигнахме общо съгласие за основната структура, според която ще бъде изградена агенцията. Това ни дава шанс да изгладим всякакви последни проблеми. Сигурен съм, че никой от нас не иска да се сблъскваме с фатални засечки на този етап. Самият аз трябва да присъствам на няколко гласувания на Сената в понеделник и ще съм радостен, ако успея да стигна навреме.

Той седна до Гор, чието полирано златно лице се обърна очаквателно към Жюстин.

— Основното развитие от този уикенд изглежда е преместването на основната база на агенцията на Висшия ангел. Имайки предвид предвиждането ни, че тя, или може би флотът, ще действа дълготрайно, решението е достатъчно смислено и определено се радва на одобрение от страна на фамилията ни. Има ли несъгласни?

— Както каза Жюстин, всички сме съгласни с общите рамки на договореното този уикенд — каза Лари Халгарт. — Преместването на Висшия ангел, предварителната работа по флотските защити, моето семейство със сигурност ще добави печата си върху тях.

— Ето го — прошепна Кембъл на Жюстин.

— Въпреки това, един аспект от плана беше пренебрегнат.

— Какъв е той? — попита остро Гор.

— Вменяването на нападателна мощ на флотата. Ако, да не дава Господ, дайсъните наистина се окажат враждебни, не е реалистично да си мислим, че само седене под защитните силови куполи и надеждата, че ще си отидат, ще ни помогнат. Трябва да пренесем битката на тяхна територия.

— Почакай само за минута — каза Герхард. — Откога сме включили инвазията в сценариите си за контакт с враждебни видове? Всичките ми проучвания са съсредоточени върху възможните сблъсъци за колонизирането на нови звезди в посоката на двойката Дайсън. С други думи, всичко ще опира до избистряне на посоката и границите на експанзията им. И то, ако предположим, че наистина искат да експанзират.

— Напълнили са цяла звездна система — каза Лари. — Културата им е също толкова основана на експанзията като нашата, ако не и в по-голямата степен. Не се заблуждавайте, двата вида ще се срещнат някъде в космоса.

— Те са на седемстотин светлинни години от нас — каза Рамон. — А Галактиката е голяма. И без това защитните съоръжения ще са само залък за общественото мнение, поне така го разбирам аз.

— Това е много успокоително. Но ако наистина се нуждаем от тях?

— Защо? — попита Кембъл.

— Моля?

— Рамон беше прав, когато каза, че всяка бъдеща схватка с тях ще се води за установяване на граници между собствените ни сфери на колонизация. Какъвто и флот да създадем, това ще бъде дългосрочен проект. Съмнява ме, че ще се нуждаем от такъв в рамките на век. Не е като наистина да сме се юрнали да запълним космоса от етап три, както беше с етап едно и две — толкова по-зле за нас. Дори да експанзират с нашата скорост, ние ще сме във фаза пет или шест, преди вероятността от сблъсък да се появи.

— А ако те не се придържат към твоето разписание?

— Тогава ще спрем на етап пет в този сектор и ще продължим да се разрастваме в друга посока. Както каза Рамон, Галактиката е голяма.

— Някой е бил толкова загрижен за тях, че се е опитал да ги постави под карантина, за да ги изолира от тази голяма Галактика. А ние видяхме сами колко агресивни са. Това ми подсказва, че трябва да се подготвим за неприятности.

Кембъл го изгледа, както учител гледа изключително несхватлив ученик.

— Какво точно мислиш, че ще нахлуят в нашите територии? Ако им трябват минерали или химически ресурси, могат да ги получат от която и да е звездна система. Енергия? Системите им за ядрен синтез изглеждат по-напреднали от нашите. Няма икономическа или логическа причина да нахлуват в нашите територии, особено ако разполагаме с флот. Той е пречката, която да ги откаже от такава възможност.

— Добре, тогава да го направим работеща пречка. Да му дадем зъби.

— Какви зъби искаш да има? — попита Жюстин. — Да разбирам ли, че затова искаше всички тук да имат високо ниво на достъп?

— Да.

Лари кимна към Наташа Кърсли.

— Моята дирекция преглежда информацията, с която се върна „Втори шанс“ — каза тя. — Бяхте прави, като казахте, че системите им за ядрен синтез са по-напреднали от нашите. Същото важи и за силовите им щитове. Ако капитан Кайм не се бе оттеглил, оценката ни е, че „Втори шанс“ щеше да бъде унищен до минута, след като снарядите им влезеха в позиция за атака. Единственото нещо, което ги е спасило, е било възможността им за свръхсветлинен скок. Ако сме на път да се сблъскаме с извънземните от Дайсън в бъдеще, дори да е само за да начертаем граници, ще се нуждаем от много по-голяма бойна мощ от тази, с която разполагахме досега.

— Тогава ще изравним позициите със следващото поколение от кораби — каза Кембъл. — Ще увеличим мощта на силовите полета, на атомните лазери и плазмените копия.

— Те ще направят същото — каза глухо Наташа. — А възможностите им за корабостроене са много по-големи, отколкото нашите ще бъдат в предвидимото бъдеще. Цялата им цивилизация е основана на космическите полети и производството на кораби, не можем да спечелим състезанието, за да изравним баланса. Това, което трябва да направим, за да преминем на следващото ниво, е да разработим ново поколение от свръхоръжия.

— Като например? — попита Гор.

— Теоретичните модели, които моята дирекция изучава, са само варианти, които ни интересуват от научна гледна точка.

— Не би навредило да прегледаме тази информация — каза Томпсън.

— Това, което моята фамилия би искала да види, е прехвърлянето на дирекцията на Наташа към защитния отдел на агенцията — каза Лари и погледна към Патриша. — Това ще изисква правителствена заповед.

— Вероятно мога да уредя такава — каза тя.

— Ще трябва да бъде интегрирано в останалата структура по сигурността на Федерацията — каза Рафаел Колумбия.

— Останалата? — повтори предпазливо Патриша.

— Ако флотът разполага с ефективна защитна функция, тогава сегашните дирекции по сигурността на Федерацията трябва да бъдат събрани, за да извършват тази функция. Надзорната дирекция на специалните науки и Вътрешната дирекция на сигурността могат да бъдат обединени под шапката на собствената ми дирекция.

— Това не е ли малко драстична мярка? — попита Жюстин. — Да не споменавам каква аларма ще вдигне подобно нещо? Каква е връзката на Дирекцията за тежки престъпления с всичко това?

— Ние сме тези, които вече участваме в конфликта — каза Рафаел. — Моята дирекция е тази, която е по петите на терористите, които атакуваха „Втори шанс“. Този акт се равнява на измяна срещу човечеството, що се отнася до моето мнение.

Жюстин се облегна удивена назад. „Кой спомена хъс за битки?“

ОСТАВИ ГО ДА ПОЛУЧИ СВОЕТО, изпрати й баща й. ТОВА Е ИЗГРАЖДАНЕ НА ХАРТИЕНА ИМПЕРИЯ, А ОТДЕЛЪТ ЗА ПЛАНЕТАРНА ЗАЩИТА НА АГЕНЦИЯТА ВСЕ ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕ С НЕЩО.

— Искам да изтъкна, че тъй като дирекцията на Рафаел така или иначе работи в квазисекретен режим — каза Лари, — подготвителните функции, които ще извършва във връзка със стратегическата планетарна защита, лесно могат да бъдат прикрити под стандартните процедури. Вярвам, че това беше първоначалната препоръка на съвета на Екзопротектората.

— Така беше — каза Кембъл. За миг двамата преплетоха погледи. Кембъл му се усмихна леко. — Добре, нямам възражения срещу това. Всъщност, ако всичко е под един покрив, нещата ще са доста по-подредени. Мислиш ли, че можеш да се справиш с допълнителната отговорност, Рафаел?

— И бюджета — изсумтя Гор.

Всички се засмяха.

— Може да разчитате на мен — увери ги Рафаел.

— Има логика — каза Гор на Жюстин и Томпсън, след като всички си бяха тръгнали. — Освен това е великолепна маневра от страна на Халгарт, никой нямаше да каже „не“ в такъв напреднал стадий. Лари на практика разцепи флота. За Шелдън са корабите, докато цялата защита ще е под контрола на Рафаел. Той ще дърпа конците на бюджета, което прави ДРНГ и Бута негови подчинени.

— А защитният отдел в крайна сметка ще разполага с по-голям бюджет — каза Томпсън. — Трябваше да предвидим това. Халгарт поддържат доминацията си на пазара за силови полета.

— Бюджетът на защитата ще бъде по-голям, само ако дайсъните наистина са заплаха — отбеляза Жюстин. — Аз изглежда съм единствената, която не е убедена, че ще се окажат такива. Вие двамата определено сте, а що се отнася до Рафаел… Исусе, не след дълго ще проектира униформи със спретнати лъщящи военни ботуши.

— Кой би го винил. Всички момичета си падат по моряците.

— Не е смешно, татко. Това сливане му дава огромна власт. Дирекциите бяха държани разделени с основателна причина.

— Ще говоря с Патриша и самата Дой, когато се върна в Сената утре — каза Томпсън. — Права си за това, Жюстин. Трябва да бъде създаден надзорен комитет над новата империя на Рафаел, а новите му заместник-директори ще бъдат назначени от други фамилии и династии. Имам някои контакти в дирекцията, които също могат да го държат под око. Не се притеснявай, ще го държим под контрол.

Дори със стегнатите очила и покритата с козина вълнена балаклава Ози усещаше зъбите на вледеняващия вятър върху бузите си. Проникваше през края на качулката му, когато движеше ръцете си напред-назад в плавен ритъм, придвижвайки се, хванал щека във всяка. Повтарящото се действие беше тежка работа. Беше навън само от петнадесет минути и потта вече напояваше тениската, която носеше под карираната си риза, пуловерите и палтото от кожа на леден кит. Ските му подскачаха върху замръзналия сняг и оставяха ясна двойна следа зад него.

Там навън, върху сравнително равната повърхност на понижението, което обграждаше Ледената цитадела, се движеше сравнително лесно, макар че скоростта му изобщо не можеше да се сравнява с тази, която бе свикнал да развива по склоновете в курортите на Федерацията. Знаеше, че ще е много по-бавен в гората. Освен това щеше да носи много по-голям товар в раницата си. Днес тренираше с около половината от теглото, което щеше да вземе, когато напуснеха мястото завинаги.

Той изви внимателно тялото си и описа спираща крива, преди да забие щеките си в тънкия слой ледена кора. Върху пустия пейзаж се изливаше червена слънчева светлина и разкриваше множество малки вълнички по заледената повърхност. На половин миля зад него Ледената цитадела се издигаше от плоската сива земя, зелена светлина мигаше постоянно от кулата й, иглички от пурпурна слънчева светлина се пръскаха по плоскостите на шестостенните й кристални огледала. На сто ярда от него Точий се плъзгаше умело по леда. Вече използваха думата „Точий“ като име на извънземното. Комуникацията му придаде личност, поне от човешката перспектива. Според Ози му дължеше поне това.

На него и Джордж Паркин им бе отнело седмица, за да проектират превозно средство, способно да носи тежкото извънземно. Основната структура представляваше проста шейна от издълбана кост на леден кит, дълга над четири ярда, която можеше да побере цялото тяло на Точий и да му остави свободно място. Отпред имаше предпазен прозорец от кристал, изрязан от дърво и застопорен в костена рамка, която се накланяше назад. Зад него, зашит за обръчите над платформата на шейната, се намираше цилиндър от кожа на леден кит, който беше завързан за задницата. Структурата беше аналогична на кожено палто за Точий, пазеше тялото му изолирано от субарктическия въздух, а двигателните му гънки от допир с повърхността. За да може да придвижва шейната напред, от всяка страна към рамката бяха прикачени чифт колове с шипове под формата на нещо като гребла. Джордж Паркин сам беше проектирал, издълбал и сглобил четирите яки малки механизми и изпитваше тиха гордост от постижението си. Всичките четири кола минаваха през пръстени в кожения цилиндър, което им даваше прилична свобода на движение. Точий стискаше краищата им с манипулиращата си плът и ги използваше като нещо средно между щеки и гребла.

Пред Ледената цитадела се събра голяма тълпа първия път, когато Ози, Орион и Джордж Паркин избутаха шейната извън работилницата. На Точий му бе отнело няколко минути на предпазливи, експериментални движения, преди да овладее щеките. Оттогава тримата бяха навън, за да се упражняват, всеки ден.

Ози гледаше как Точий маневрира с шейната към мястото, където чакаше той, без да губи от скоростта си. Устройството му напомняше на някакъв чудат викториански опит за построяване на снегомобил. Само че работеше, а извънземното вече беше достатъчно умело, което му даваше повече увереност в начинанието им. Оставаше само Орион. Момчето се придвижваше върху къси ски, закопчани за ботушите му, теглено от Точий на тънко въже. Орион го държеше в ръцете си, а самото то беше закачено за задницата на конструкцията на шейната. Ози се чудеше дали да не настоява за по-късо въже, което щеше да му отнеме възможността да се наслаждава на пътя. Но пък и Орион беше много по-щастлив тези дни, когато подготовката им да напуснат ставаше все по-осезаема.

Шейната спря бавно до Ози, четирите щеки се заровиха в ронливия лед и издълбаха тесни бразди в него. Със задоволство отбеляза, че Орион изви правилно ските си, за да спре. Момчето бе заоравало неведнъж в задницата на шейната на Точий. Може би все пак имаха шанс. Ози вдигна ръкавицата си с изправен нагоре палец. Зад дебелия прозорец от кристал манипулаторът от плът на Точий оформи подобен жест.

— Как си? — попита високо Ози, беше твърде студено, за да махне балаклавата и да открие устат а си.

— Добре — извика Орион. — Ръцете още ме болят малко от вчера, но върху тези ски балансирам по-лесно.

— Добре, хайде да продължаваме.

Ози изчатка с щеките по леда и се отправи към район на кристалната гора, който бе посетил по време на едно от пътуванията за събиране на реколтата преди три седмици. Поддържаше постоянна скорост, съсредоточен върху повърхността пред него. Имаше скрити гънки и малки скални кулички, които щяха да се окажат опасни, ако ги нацелеше не както трябва. А ако Точий минеше през някоя от тях, щеше да бъде истинска катастрофа. Зачуди се дали не трябва да вземат със себе си малко резервна кост от леден кит и някакви инструменти за поправка за всеки случай. Щяха да добавят още товар, но пък щяха да увеличат шансовете си. Както с всичко, което носеха със себе си, трябваше да намерят баланс между сигурността и успеха. Когато започнеха пробните си пробези в гората, щеше да разполага с по-добра представа.

— Ози!

Той се обърна по посока на приглушения глас и видя, че Точий работеше здраво с коловете на шейната, движеше ги бързо и постепенно го настигаше. Орион викаше бясно и махаше със свободната си ръка. Ози умело изви краката си в коленете, обърна се и бързо спря на място. Взря се в празната равнина на края на падината около Ледената цитадела, накъдето сочеше момчето.

Силфените най-накрая бяха пристигнали, за да започнат лова си. Огромна процесия излизаше от гората от другата страна на падината. От това разстояние изглеждаше като дълга сива линия, макар по дължината й да проискряваха и изящни светлинки. Използва ретиналните си импланти, за да увеличи картината, и видя как изглеждат наистина. В процесията имаше над сто двукраки извънземни, които вече се движеха на открито, а в челото й две дузини от тях яздеха някакви четирикраки животни, които се движеха със скоростта на коне дори в ужасния студ на този свят. Пешаците подтичваха с лекота след тях въпреки дебелите палта, с които бяха облечени. Половината от тях носеха фенери на дълги прътове, които танцуваха, докато носачите им се движеха.

След толкова много време, прекарано в Ледената цитадела и сковано от еднообразните й повтарящи се дни, тръпката, която Ози изпита при вида им, беше толкова силна, че чак остана изненадан от себе си. С месеци толкова целеустремено бе живял лишен от емоции, че почти бе забравил за съществуването на толкова силни чувства. „Ще се измъкнем оттук!“

— Да се връщаме — извика той на Орион. Направи бърз сигнал на Точий и му показа Ледената цитадела. Извънземното имитира нов вдигнат палец иззад прозореца на шейната.

Поддържаха добро темпо по обратния път към Ледената цитадела. Всички жители бяха наизлезли заради пристигането на силфените и обикаляха по леда навън. Ози събра няколко души и Бил от расата на коррок-хи, за да му помогнат да избута шейната на Точий през последните шестнадесет ярда около основата на голямата сграда. Там ботушите и копитата бяха разбили леда и песъчливата почва в кашав чакъл. След като развързаха коженото покритие на шейната, голямото извънземно бързо се плъзна надолу в по-топлото ниско ниво. Ози постави ските си на рамката и се върна навън.

Ловната дружина на силфените трябва да наброяваше двеста и петдесетима. Песните и трелите им се носеха над ледената повърхност и достигаха Ледената цитадела много преди тях самите. Дори сред тази сурова нескончаема зима звукът беше ободряващ, като напомняне, че отвъд гората има светове, които познаваха лятото. Ездачите препускаха в тръс върху жребците си, чиито тела бяха като на дебели коне. Имаха хоризонтално удължени вратове, които завършваха с оформени като стрели глави. Кожата им напомняше на светлокафяви змийски люспи. От всяка люспа израстваше малко перо. Ози беше убеден, че зърва тънки хриле, които бързо се отвориха и затвориха по протежение на вратовете им. Процепите се показаха сред бушуващите мускули, когато ездачите опънаха юздите, точно преди да достигнат въодушевената тълпа. Хвърли и един поглед към дългите сребърни копия, завързани за ниските седла — изглеждаха много непрактични, особено за ездачи.

Силфените ездачи си чуруликаха на собствения си език, докато оглеждаха от високо тълпата. Носеха дълги палта със заострени качулки от пухкава, бяла като лебед, козина. Ръкавиците и ботушите им бяха направени от същата кожа, което накара Ози да се зачуди от какво ли животно беше добита. Подозираше, че изглежда доста впечатляващо.

Сара пристъпи напред и се поклони леко пред челния ездач, а след това заговори на собствения им език.

— Добре дошли отново, винаги се радваме да видим вас и вашите братя.

Силфенът запя отговора си.

— Най-скъпа Сара, щастието лети с целувката, която се ражда сред нас. Радостта познаваме ние при гледката на теб и твоите пълни с живот хора. Студен е този свят. Силни трябва да сте, за да живеете под червената му светлина. Силни сте, защото наистина виреете сред дълбокия лед и високото небе.

— Вашата цитадела е добър дом за нас в тази студена пустош. Ще останете ли тази нощ?

— Време в този дом от далечното минало ще пожънем този ден.

— Ако можем да помогнем, моля ви, просто ни кажете. Ще ловувате ли ледени китове?

— Там са те, скрити в белите дълбини. Бързо се движат за кратки мигове. Растат големи дълги години. Ние предизвикваме. Ние преследваме. Накрая споделяме кръвта си, за да знаем какъв живот живеем с радост.

— Бихме искали да ви последваме. Бихме искали телата на ледените китове след това.

Ездачът скочи пъргаво от животното си и застана пред Сара. Свали качулката си назад и погледна отвисоко към плътно покритото й лице. Сякаш бе изненадан.

— Когато всичко е свършено и животът е загубил тялото си, какво се случва с това, що е останало мъртво, няма значение.

— Благодарим ви. — Сара се поклони отново.

Ездачите поведоха животните си към неизползваните конюшни, а спешените силфени направо влязоха вътре, с песни и смях, докато се спускаха по широкия спирален коридор към централната зала. Беше възторжено нашествие на светлина, добро настроение, миризмата на пролет и уютната топлина на огъня. Ледената цитадела изведнъж се превъплъти в убежището, каквото строителите й със сигурност се бяха стремили да издигнат от самото начало. Когато Ози най-накрая стигна до главната зала, прътовете с фенерите бяха наместени в дупки в стените и висяха над пода, а плътното им златно сияние удържаше надалеч потискащата червена светлина и проникваше под мръсотията, която зацапваше гравюрите. Силфените бяха свалили белите си палта. Зелените им като листа тоги носеха осезаемия аромат на умерена гора в суровата каменна вселена на пещерата. Отвориха торбите си и раздадоха манерки и гроздове от плодове, както и малки кръгли бисквитени кексчета. Това безгрижно забавление припомни с болезнен копнеж на Ози за по-ранния му живот и простичките удоволствия, които съдържаше. За негов ужас и отвращение усети, че очите му се изпълват с влага, извикана от спомените, пробудени от гледката.

Повечето от хората и останалите извънземни обитатели стояха до стените и наблюдаваха посетителите с простичко задоволство. Орион също беше на пода, насред събитията. Движеше се от силфен на силфен, а те му пееха, възхищаваха му се и го гощаваха с хапки храна и глътки от манерките. Чудна усмивка озари младото му лице, когато висулката за приятелство запламтя с тюркоазена звездна светлина.

— Доста е впечатляващо, нали? — тихо каза Сара в ухото на Ози.

— Бях забравил как изглеждат — призна той. — Господи, бях забравил как изглежда каквото и да е извън този гулаг.

Леко начумерване се вклини в дълбоките бръчки по лицето й.

— Ще тръгнете значи?

— О, да!

— Джордж не би отказал малко помощ преди това.

— Какво? — С усилие премести поглед от екзалтираните силфени.

— Трябва да подготвим шейните. Нуждаем се от тези ледени китове, Ози. Хората ще умрат без тях.

— Да — каза неохотно той. Знаеше, че е права. Твърде много хора разчитаха на лова и плячката от него. — Добре. Ще отида да помогна на Джордж. — Той погледна назад през пещерата. — Само че ще те помоля за услуга. Недей моли и Орион за същото.

— Няма.

Ози беше само един от четиридесетимата, които Джордж и Сара бяха събрали за подготовката за утрешния ден. Дори така им отне остатъка от следобеда, за да натоварят големите покрити шейни, които щяха да последват ловната процесия. Сред товара имаше трислойни палатки, готварски принадлежности, горивно масло, което трябваше да се прехвърли в мехове, инструменти за разфасоване, бъчви и казани. След това Джордж и останалите по-умели дърводелци извършиха някои последни поправки и кърпежи. Орион все още беше със силфените, но Ози настоя да се отдели от тях. Когато пристигнаха в спалните помещения Точий вече беше там. Ози превключи ретиналните си импланти в ултравиолетов режим. Във фронталния очен сегмент на Точий святкаха разпокъсани шарки — въпрос след въпрос относно силфените.

Ози отправи успокоителни жестове с ръце и вдигна един многократно изпиран пергамент от обработена кожа. Използва парче въглен, за да напише: „Да, те са извънземните, които са създали пътищата. Утре ще ловуват големите създания с козината. След това ще ги последваме и ще напуснем този свят.“

— Какво казва? — попита възбудено Орион, когато Ози вдигна пергамента пред Точий.

— Искрено се радва, че са тук и че получихме шанса си — каза му Ози.

Орион грабна пергамента от Ози и размаза черните букви в широко сиво петно. След това написа: „Страхотни новини, нали така? Тръгваме си!!!“ Точий взе собствения си пергамент от малката купчина, манипулаторът му от плът се стегна около чуканче въглен: „Заедно ще го направим. Заедно тримата ще триумфираме.“

Орион се изправи пред Точий и вдигна два палеца. Манипулаторната тъкан на извънземното обгърна пръстите на момчето.

— Добре, момчета — каза Ози. — Да си поговорим сериозно. Имаме само един шанс, така че всичко трябва да мине както трябва. Орион, отвори предпазната мешка и опаковай всичките си вещи. Ако нещо не се събере в раницата ти, остава тук. След това приготви най-добрите си дрехи за навън за сутринта. Когато свършиш с това, отбий се през кухнята и напълни термосите ни с вряла вода, ще направим малко от онзи сок на прахчета, с допълнителната глюкоза и гадости в него. Утре ще го пием навън.

— Не мога ли да свърша това сутринта?

— Няма как да знаем кога ще тръгнат силфените, всички казват, че винаги е рано, така че не можем да рискуваме и да се надяваме, че утре ще има готова гореща вода за нас. Това трябва да бъде свършено сега. Ще разполагаме с около петнадесетина минути предизвестие, мой човек. Разбрал съм се с Джордж да отдели места за нас в големите покрити шейни.

— Добре тогава — каза Орион. — Заемам се.

Ози начерта няколко линии върху пергамента и каза на Точий да се нахрани възможно най-добре тази вечер.

„Не ме забравяйте, отвърна извънземното. Не ме оставяйте тук.“

„Няма.“

Ози изрови няколко самонагряващи се пакети наденици „Къмбърленд“ и пюре в луков сос, които зацвърчаха, докато приготвяше собствения си багаж. Дори да струпаха палатката и купищата жизненоважна екипировка в торби отзад в шейната на Точий, а той самият и Орион да караха ски с раници на гърбовете си, никога нямаше да успеят да вземат всичко, което бяха донесли върху лонтруса. Беше време за трудни избори и интелигентни предположения. Реши да остави повечето от дрехите си, носеше достатъчно на себе си, за да оцелее на тази планета, а това беше предостатъчно, за да живее навсякъде, макар и не особено разнообразно. Разполагаха с пакетирана храна за петнадесет дни, която той включи в багажа, предвиден за шейната на Точий. Луксозните храни като шоколада, бисквитите и чая щеше да остави на Сара и Джордж. Медицинската екипировка беше неизбежна. Заряза керамичните си тигани с тефлоново покритие, както и малкия керосинов котлон. Хамутите, седлото, товарните сбруи за лонтруса — всичко това вече беше безполезно.

Погледна към сериозно намалялата купчина от принадлежности. Знаеше, че все още бе твърде голяма.

— Можем да оставим предпазната мешка — каза Орион, когато се върна с манерките — Сигурно тежи много.

— Да — каза бавно Ози. — Предполагам. Добра идея, мой човек.

Момчето грабна раницата си и я вдигна над главата, хилейки се глупаво. Червената му коса не беше подстригвана, откакто пристигнаха в Ледената цитадела, и сега стигаше почти до раменете му. Почти постоянно подскачаше пред очите му и се опитваше да ги скрие.

— А аз мога да нося още много от твоите неща. Виж, тук нямам почти нищо.

Той опита да вдигне древната си найлонова раница нависоко с една ръка, за да докаже думите си.

— Всичко е наред, мой човек — каза Ози, когато раницата се преобърна и Орион се стрелна комично, за да я улови. — Имаме всичко, от което се нуждаем, за да се измъкнем оттук. Още нещо и застрашаваме шансовете си. Няма начин да го направя отново. Разказвал ли съм ти колко яко скапан беше космическият ни костюм, когато Найджъл пристъпи на Марс?

— Не мисля.

— Онова нещо беше под всякакви стандарти, зле свършена работа по най-професионален начин. Исусе, беше чудо, че изобщо се върна, а през цялото време беше само на няколко ярда от червеевата дупка. Щеше да е много внушително, а? Първият човек, който пристъпва през новата ни машина, да се сгромоляса мъртъв, задето не разполагахме с инструменти за залепване на велосипедни гуми. Историята щеше да е много по-различна.

— Как беше там на Марс?

— Студено. По-студено от този пущинак. И мъртво. Имам предвид истински мъртво. Повярвай ми, лесно разбираш кога нещо е било мъртво в продължение на милиарди години, преди динозаврите да измрат. Само трябва да го погледнеш, и вече го знаеш.

Той поклати глава, изненадан колко ярък бе споменът след почти три и половина века.

— Добре, покажи ми какво си сложил в раницата.

Точий се върна с кофата си, пълна с пюре от смачканите плодове на кристалните дървета. Ози и Орион се разположиха на койките си с пакетираните си ястия и тримата започнаха да се хранят тихомълком. Силфените в централната зала пееха игриво, явно възнамеряваха да празнуват цяла вечер като шайка разхайтени студенти. Ози от време на време долавяше по някой ред поезия, по-голямата част от която възхваляваше ледените китове и големината, скоростта и свирепостта им.

Сара беше първият им посетител. Ози й връчи вещите, които щяха да оставят след себе си, а тя ги прие с отривисти благодарности. Появи се Джордж заедно с водачите на шейни — утрешните капитани на ловната дружина. Влязоха и останалите петима, които щяха да се опитат да открият път извън планетата, четирима мъже и една жена. Седнаха на койките и всички започнаха да обсъждат стратегии и възможности. Скромната скална пещера се изпълни с превъзбудената атмосфера на съблекалня минути преди големия мач. По този повод през главата му прехвърча мимолетна мисъл — кой ли бе спечелил Купата на Федерацията.

Удиви се, че изобщо успя да заспи, но се получи — омотан в незапечатания спален чувал, с изстинали ръце и врат, докато Орион се опитваше да го събуди с разтърсвания. Даже одеялото не беше вдигнато върху яркия кристален проводник в тавана.

— Време е, Ози — каза момчето с глас, почти разтреперан от страх. — Джордж казва, че се приготвят.

— Добре тогава, мой човек, да се залавяме.

На Ози му се припя, нещо ободряващо като например ранните „Бийтълс“ или пък „Пъпет президънтс“. Силфените бяха утихнали в главното помещение. Той издърпа пръстените на самонагряващите се пакети за закуска и започна да се облича. Пълно термално бельо за тяло, разбира се, след това дебел пуловер и ластичните му панталони, чистата карирана риза. Докато завързваше катераческите си ботуши, вече започваше да усеща топлина, затова понесе останалите дрехи в ръце: двата пуловера, непромокаемите и изолиращи панталони, шала, балаклавата, ръкавиците, ушанките, очилата и, разбира се, палтото от кожа на леден кит, чифта горни панталони и големите ръкавици без пръсти. Провери Орион, който се бе облякъл също толкова добре. Половината от дрехите му бяха на Ози, разрязани и съшити внимателно, за да са готови и да му пасват именно за този случай.

Изядоха закуската си, отидоха за последен път до банята и взеха Точий от стаята му. Когато се качиха горе, голямата работилница жужеше от активност. Силфенските ездачи вече извеждаха животните си от конюшните. Джордж раздаваше заповеди на екипите си. Точий преместваше некомфортно тежестта си върху студения, влажен каменен под, докато Ози и Орион правеха последна проверка на шейната. След това бързо се плъзна в защитния цилиндър от кожа на леден кит. Ози подаде на Точий три нагревателни тухли, преди внимателно да завърже кожените капаци отзад, като проверяваше внимателно за пролуки. Двамата с Орион натрупаха торбите си върху малкото празно пространство на платформата на шейната. Сега Точий трябваше да остане вътре, докато не достигнеха по-топъл свят. Преди седмици Ози бе направил опит да попита извънземното дали страда от клаустрофобия, но нито картините, нито речникът от думи, които бе развил, не се справиха с обяснението на идеята. Или пък психиката на извънземното не беше податлива на такива неща.

Самият Джордж помогна на Ози и Орион да избутат шейната на Точий навън под слабата светлина, предхождаща зората. След това я завързаха за една от големите покрити шейни, теглена от впряг от пет убана. С извънземното си размениха знаци за „Окей“ и „късмет“ и се покатериха вътре сред цялото оборудване за разфасоване и готвене на ледени китове. Бил от расата на коррок-хи беше кочияшът им, а Сара се вмъкна до тях, заедно с още петнадесетима души. Малкият мангал, който висеше от тавана на шейната, беше запален и хвърляше приглушена светлина с цвят на сяра в изпълнената с неприятни пари вътрешност. Страничният капак беше затворен.

С издигането на червеното слънце над хоризонта силфените се събраха пред Ледената цитадела. Бялата козина на палтата им блестеше ярко под сиянието на фенерите, копията и лъковете бяха готови в ръцете им. Започнаха да напяват бавно, гласовете им бяха по-дълбоки, отколкото Ози някога ги беше чувал. С този скръбен баритон звучаха много по-чужди и далеч по-заплашителни. Ездачите им се отдалечиха в непринуден тръс и оставиха пешаците да ги следват с по-бавна крачка. Шейните, теглени от убани, се отлепиха и потеглиха нетърпеливо след тях сред шумното дрънчене на тиганите и металната екипировка.

Отне им час и половина само да стигнат границата на кристалната гора. Засега покритите шейни не изоставаха от забързаните силфени. Но след като достигнаха малките дървета около периферията, трябваше да се подредят в единична колона. Пътеката между непоклатимите дървета беше тясна и неудобна и ги забавяше допълнително. Бавно започнаха да изостават от силфените, макар че беше съвсем лесно да следват следата, оставяна от тях. От време на време кочияшите коррок-хи зърваха проблясък на светлина от фенерите през покритите със сняг корони. Ози на няколко пъти ходи до капака на изхода, за да провери дали Точий все още беше зад тях. Шейната се плъзгаше без никакви проблеми. На Точий почти не му се налагаше да използва четирите пръта, за да я направлява.

— Колко още? — попита Орион, след като бяха пътували повече от час в гората.

— Ще бъдем в гората още няколко часа, преди да стигнем до мястото на лова — каза Сара. — След това никой не знае. Ездачите им избързаха напред, за да се опитат да проследят ледени китове.

— Колко е голям ловният терен?

— Нямам представа. Не можеш да видиш другия му край, колкото и чист да е въздухът. Стотици мили най-вероятно. Веднъж, когато се наложи да обърнем, бяхме навлезли изключително надълбоко, а те още не бяха започнали да ловуват. Но това се случва рядко. Ако сме щастливци и наблизо има китове, може да ловуват още този следобед.

— Ще си тръгнат ли вечерта? — попита Ози.

— Не. Поне никога не са го правили.

Минаха още два часа и половина, преди да достигнат до края на гората. Ози и Орион се загледаха през капака, нетърпеливи да видят земята отвъд. Бяха някъде нависоко, Ози го разбра чак сега. Кристалната гора се простираше в платото като широк масив. Там, където свършваше, повърхността се спускаше надолу към обширна равнина, нашарена от стотици ниски вулканични кратери. Сара се бе оказала права за размерите й. Невъобразимо студеният въздух беше кристално ясен, но от тази позиция на половин миля над равнината Ози не можеше да види другия й край, скрит зад пурпурния хоризонт. Самите краища на кратерите бяха почти изличени, но замръзналата земя между тях беше разкъсана и от нея като малки матерхорни излизаха хиляди скални зъби. По ниските им склонове растяха кристални дървета, макар върховете им да представляваха ръбати голи скали с по няколко пленени в процепите си ивици сняг и лед, които отразяваха в прашно алено всепроникващата светлина на слънцето.

Научиха от Сара, че всички кратери са изпълнени с ледени частици, фини песъчливи гранули, които образуваха идеално равна повърхност и не даваха ни най-малка представа за истинската им дълбочина. От средата на повечето се издигаха изпарения във формата на малки струи, които се понасяха почти право нагоре и бавно се разтегляха и изтъняваха. Изкачваха се все повече, докато на хиляди стъпки над равнината не се слееха в петна от редки перести облаци, криволичещи като огромни ракетни следи. След като премина на инфрачервен режим, Ози успя да види слабото сияние на кратерите. Бяха едва с няколко градуса по-топли от околната земя, но достатъчно, за да предизвикат изпарение. Той се зачуди колко по-топли бяха кратерите на дъното.

Зърна силфените на половината разстояние по склона, който водеше към равнината. Проправяха си път между малки гъсталаци от дървета, а фенерите им се поклащаха весело над тях. Нямаше и следа от ездачите. Една по една големите шейни изкачиха билото и започнаха несигурното си спускане подир ловците.

Пътят надолу беше тежък, неравната повърхност разтрисаше шейните. Доста често на кочияшите коррок-хи им се налагаше да използват убаните си, за да намалят скоростта, вместо да дърпат шейните. На Ози му беше трудно да поглежда навън и да проверява Точий. Всички в покритата шейна бяха увиснали нещастно от широкия костен скелет. Накрая просто остана на мястото си — и без това не можеше да направи много, ако теглещото въже се скъсаше. Част от екипировката се бе измъкнала и се търкаляше наоколо — тиганите и костените подпори дрънчаха, когато се забиваха болезнено в пищяли, ръце и гърди. Мангалът се мяташе в притеснително голяма дъга на късата си верига.

Няма начин да им бе отнело повече от четиридесет минути да достигнат равнината, макар че в претъпканата смърдяща вътрешност времето се разтегли до часове. Ози никога не бе оценявал колко е важно да можеш да гледаш извън движещото се превозно средство. Въображението му изпълни целия маршрут надолу с остри като ножове скали, които дебнеха, за да ги разцепят на две, а склонът несъмнено щеше да свърши с висока сто ярда отвесна скала.

Бил изсвири ниско и доволно с тромпета си, сигнализирайки края на спускането. Вътре в шейната всички се заоглеждаха с нервни усмивки, не искаха да си признаят колко уплашени се бяха чувствали до момента. След това започнаха да напредват далеч по-лесно. Сара беше уверена, че ще наваксат част от разстоянието, което се бе натрупало между тях и силфените. Орион стискаше здраво висулката си за приятелство и се взираше съсредоточено в искрящия й син огън.

Покритите шейни поддържаха единична колона, следвайки пресните следи в хрускавите зърна сняг. Отправиха се право встрани от масива и продължиха да подрънкват напред с добра скорост. До средата на деня вече заобикаляха по края на билото на първия кратер. От другата му страна се виждаше върволица от страховити скалисти върхове. След това преминаха през дерета, увенчани с извити вълни от сбит сняг, които изглеждаха така, сякаш и най-слабата вихрушка щеше да ги прати в лавинно спускане надолу към пропастта. Последваха клисури, върху чиито заледени повърхности, убаните с мъка закрепяха копитата си. Минаха през храсталаци и гори от кристални дървета и грудковидни храсти. Често, когато погледнеше навън. Ози виждаше огромни простори от тях, смачкани и строшени, само назъбени чукани, оградени от купчини обковани в лед клони. Имаше тесни, стръмни долини, които трябваше да изкатерят, а скоростта им спадаше до болезнено пълзене нагоре само за да премине в диво плъзгане надолу, още по-рязко и плашещо от пътуването им надолу по масива, дълги извивки около кратерите, където изпаренията се носеха настрани като мъгла и бързо поглъщаха убани и шейни в коричка от скреж.

Час и половина преди залез масивът зад тях вече не се виждаше, гледката към него беше скрита от надвисналите като кули черни скали. По ръждивата повърхност се пресягаха и тъмнееха сенки. Убаните във впряговете на всички шейни започваха да се изморяват, дори на равното скоростта им беше забележимо по-ниска от преди.

— Днес няма да има лов — каза Сара, завръщайки се след кратка дискусия с Бил. — Скоро трябва да опънем палатките си. Ще ни бъде трудно в мрака.

След още половин час излязоха от пролуката между две скални била и под тях се ширна кратер широк над шест мили. Известно време след оформянето на басейна, вулканичната активност, надупчила местността, бе изхвърлила нова верига от свирепи чукари. Тази формираше дълга издатина, която се простираше почти до половината на кратера.

Силфените се бяха събрали в полите на върха най-близо до ръба. Ездачите и пешаците се бяха скупчили заедно и блестяха като многостенен скъпоценен камък сред сгъстяващия се здрач. Върху склона отвъд тях се простираше горски участък. Кристалните му дървета бяха по-високи от онези в горите на масива, изглеждаха тъмни и застрашителни на фона на яркочервения сумрак.

Шейните отбиха и оформиха широк кръг на половин миля от силфените, на върха на една от стръмните скали, които заобикаляха зъберите от външната страна на кратера. Всички наскачаха, за да издърпат палатките навън и да сглобят скелетите им. След като опънаха големите, Ози, Орион и Джордж сглобиха по-малък скелет над шейната на Точий и издърпаха голямо парче козина над него. Под него завиха още едно одеяло от козина над защитния цилиндър на шейната.

— Трябва да му е добре така — каза Джордж, след като изпълзя отвън.

Ози, който все още беше вътре, измърмори в съгласие. Запали чифт свещи и ги постави на земята пред прозореца на шейната. Вътре нямаше много място, може би не повече от няколко кубически ярда, но все пак достатъчно, за да позволи на Точий да гледа навън. Може би това щеше да притъпи ефекта на живо загробване. Ози погледна през кристалния прозорец и видя неподвижното извънземно. Фронталното му око беше насочено към него. Той подаде ръкавицата си напред с изправен палец. В челното око на Точий се завихриха ултравиолетови шарки, малко размазани заради дефектите на кристала. Грубият превод беше: „НЕ МЕ ЗАБРАВЯЙТЕ УТРЕ.“

— Никакъв шанс — прошепна Ози в балаклавата си.

Точий издърпа етикета на една от нагревателните тухли. Ози изчака, докато не видя, че тухлата започва да сияе в наситено черешово. Махна на извънземното и излезе изпод кожените покривала.

Вероятно имаше още двадесетина минути, преди слънцето да потъне зад хоризонта. Ози забърза към ръба на кратера. В миговете преди падането на нощта беше болезнено тихо. Дори безспирните песни на силфените бяха замлъкнали под мрачното ледено небе. Пред него повърхността на зърнестия лед, който изпълваше басейна на кратера, беше толкова равна, че илюзията за течна повърхност беше почти пълна. Когато се приближи към него, почти очакваше да види вълнички. Коленичи до езерото и го докосна с ръкавицата си. На пипане повърхността беше като плътно олио, макар че колкото по-надолу потапяше ръката си, толкова повече нарастваше съпротивата.

— Внимавай да не паднеш вътре — каза Сара.

Ози се изправи и изтръска полепналите зърна от ръкавицата си.

— Мой човек, винаги ме караш да се чувствам все едно върша нещо лошо.

— Хора са падали вътре и преди. Вече не рискуваме живота си, за да ги открием. Никога не оставят следа, не е като да можем да се оглеждаме за мехурчета.

— Да, логично е. Това нещо не е естествено. Такива ледени зърна би трябвало да се слепват едни с други.

— Разбира се, че би трябвало. Само че са подложени на постоянно разбиване и остават отделени, като брашно в миксер за храна.

— А ледените китове се грижат за разбиването.

— Те и всичко останало, което се спотайва там долу. Все пак трябва да се хранят с нещо.

— Да се надяваме, че ядат само ледени водорасли или каквито там растения има на дъното.

— Не би казал това, ако някога беше виждал някой от тях.

Тя се обърна и закрачи нагоре по стръмния склон.

Ози се загледа след нея.

— Защо не?

— Нека просто да кажем, че не се държат като тревопасни.

— Имаш отговор за всичко, а?

— Не, Ози, нищо подобно. Разбирам много малко от това място и всички останали, през които съм преминала. Защо силфените не ни позволяват да ползваме електричество?

— Има достатъчно проста хипотеза. Те преживяват живота на чисто физическо ниво. Тези тела, които виждаме, служат единствено за това — за да бъдат просто платформа на това ниво на еволюция на личната им осъзнатост. Не ми е приятно да го кажа, но нивото им наистина е доста ниско, предвид възможностите им. Ако започнеш да внасяш електричество, машини и всички останали дреболии, които вървят с тях, възможностите за сурово преживяване на естествения свят се свиват.

— Да — каза кисело тя. — Господ да ги пази да не изобретят медицината.

— Тя не е от значение за тях. Ние се нуждаем от нея, защото ценим изключително високо личностите си и потомството. Тяхната гледна точка е различна. Те са поели на пътешествие, което има съвсем ясно определен край. В края на развитието си стават част от възрастното общество.

Откъде по дяволите знаеш това?

Той сви рамене, жест, който остана почти незабележим под тежкото му кожено палто.

— Някой ми го каза веднъж.

— Кой?

— Един пич, който срещнах в един бар.

— Мили Господи, не знам кой е по-изчанчен — те или ти.

— Със сигурност те.

Стигнаха до върха на малко възвишение, когато слънцето вече изчезваше и в небето оставаше само пламтящото розово сияние.

— Не трябва да се мотаеш навън толкова късно — каза Сара. — Няма маяк, който да те насочи обратно, знаеш го.

— Не се притеснявай за мен. Виждам по-добре в мрака от повечето хора.

— Случайно да имаш козина вместо кожа? Дори коррок-хи не остават навън през нощта на този свят.

— Разбира се. Извинявай. Не помислих.

— Ще трябва да се постараеш много повече утре, когато следваш силфените.

— Правилно. Знаеш ли, все още съм малко изненадан, че не поиска да дойдеш с нас.

— Ще си тръгна някой ден, Ози. Но не сега, това е всичко.

— Но защо, тук си от толкова дълго. Не разбирам защо се хващаш на идеята на Джордж за това как съществуването на това място е вид покаяние, което ни учи да ценим живота си повече. А доколкото мога да преценя, ти си нямаш някой специален човек. Или имаш?

Идеята бе започнала да го гризе бавно и натрапчиво, след като през последните месеци бе пренебрегнала всичките му намеци в тази насока.

— Не — каза бавно тя. — Нямам никого в момента.

— Жалко, Сара. Всички се нуждаем от някого.

— Да не би да се пишеш доброволец?

Меката подигравка в гласа й го накара да млъкне. След миг Сара също спря и погледна назад към него.

— Какво? — попита тя.

— Дявол да го вземе, нямаше начин да го кажа по-дърварски — каза Ози.

— Какво да кажеш по-дърварски?

— За нас. Ти и аз. Да раздрусаме матрака.

— Но ти си имаш… О.

— Какво имам? — попита подозрително той.

— Мислех си… всички го мислехме — ти и Орион.

— Аз и Орион какво… О, мамка му.

— Искаш да кажеш, че той не е твоят…

— Не. Абсолютно. Не.

— О.

— И аз не съм.

— Добре. Извинявай. Станало е недоразумение.

— Не че има нещо…

— Не, със сигурност. Няма. Имала съм много гей приятели.

— Наистина ли?

— Това се предполага да кажеш.

— Да, вярно.

— Е, значи се разбрахме по този въпрос.

— Да. — „Направо невероятно.“

Взеха остатъка от насипа до палатките тихомълком. Всички вече бяха вътре. Плътни черни маслени пушеци излизаха от внимателно проектираните отвори на върха, докато вечерята придобиваше готов вид.

— Ози — каза уморено Сара точно преди да влязат в палатката си.

— Да.

— Утре, когато силфените ловуват ледените китове, не любопитствай, разбра ли? Независимо колко възбуждащо, отблъскващо или пленително си мислиш, че е това, което виждаш, стой настрана, стой далеч от тях.

— Чух те.

— Надявам се. Знам защо си тук, виждала съм го и в други хора преди. Мислиш си, че си на някаква мисия, мислиш, че това те прави неуязвим. По дяволите, може и така да е, но ме послушай: утре не е най-добрият момент да го проверяваш, окей? Разбирам налудничавите ти идеи за силфените и за това какви екзистенциалисти са, но утре ще се сблъскаш с възможно най-натуралистичното и физическо преживяване.

— Ще бъда внимателен, обещавам. Трябва да се тревожа за хлапето и извънземното все пак.

Събудиха ги с появата на първите пурпурни проблясъци на зората. Въпреки че бяха наблъскани в палатката заедно с още десет души, Ози бе потънал в дълбок сън без сънища, веднага щом закопча спалния си чувал. За първи път след пристигането им не му се налагаше да търпи всепроникващата червена светлина.

Двамата с Орион изядоха пакетираните си закуски. През това време отбиваха раздразнените и възмутени коментари на останалите, които ядяха стандартното за Ледената цитадела ястие от смачкани плодове на кристално дърво и пържени резени месо от леден кит. Напълниха манерките си с вряла вода, в две от тях добавиха енергийния сок на прах, а в другите две концентрат от супа. Докато останалите бързаха да излязат навън, за да наблюдават как силфените започват лова си, Ози и Орион подредиха раниците си, с надеждата да е за последен път на този свят.

През нощта бе валяло сняг, филизите на перестите облаци се бяха кондензирали в миниатюрни твърди люспи, които падаха плавно надолу и покриваха като прах всяка повърхност. Ози и Орион ги избърсаха от външното покривало от кожа, което бяха закрепили над шейната на Точий. Докато го издърпваха, Ози малко се страхуваше какво ще открие под него. Изстинал труп? Нагревателната тухла обаче беше свършила работа. Точий им помаха иззад кристалния прозорец, очевидно необезпокоен от самотната нощ.

Двамата застанаха до шейната, малко по-настрана от всички останали, които обикаляха около палатките. Беше добра позиция, от която можеха да наблюдават лова в ниското. Освен това Ози осъзна, че предишната вечер коррок-хи бяха изкарали покритите шейни на върха на скалната стена. Там горе бяха на безопасно място.

Днешният лов щеше да се развие сред деретата и увенчаните с храсталаци хълмчета, които се простираха около дъното на кратера. Силфените ездачи се бяха разделили на две групи. Първата щеше да се отправи към върха на кратера през върволицата от чукари, които се подаваха по протежението му. Втората препускаше в тръс по ръба, недалеч от останалите. Пешеходците силфени се разделяха на малки отряди и се разгръщаха през храсталаците и полетата от големи камъни.

Ози наблюдаваше с голям интерес как отделни ездачи се отцепват от групата и се придвижват до основите на скалите, заемайки позиции на самотни стражи точно над неравната брегова линия. След четиридесет минути последният ездач достигна върха и спря. Срещу него на миля от ръба на кратера другата група беше подредена в идентична формация.

Отнякъде прозвуча рог. Ясният му тон изкънтя в мразовития въздух.

— Покрий очите си — извика предупредително Сара.

Ози и Орион си размениха погледи. Никой не бе споменал това преди. Ози бързо пристъпи пред прозореца на шейната. Когато отново погледна към кратера, приближи възможно най-близо картината на най-далечния ездач в края на чукарите. Силфенът стоеше на седлото си с ръце, вдигнати в класическа копиехвъргаческа поза. Ози едва смогна да включи реалновремевото филтриране през ретиналните си импланти. Силфенът хвърли копието си. Дори при пълно увеличение Ози с трудност различи сребристата треска, докато тя цепеше въздуха с невъзможна скорост. Провери какво се случва от срещуположната посока на ръба на кратера, и видя, че другият силфен също бе хвърлил копието си.

— Какво…

На върха на дъгите, които описваха, копията пламнаха и се разтеглиха, превръщайки се в светкавици. Над кратера се разгоря ослепително бяла светлина и очерта в силен контраст изчакващите силфени ездачи. Червената слънчева светлина беше прогонена моментално от тихото чудо на звездната експлозия.

Еднаквите ивици енергия се гмурнаха в езерото от ледени зърна. Два синьо-бели кръга от фосфоресцираща светлина избухнаха там, където копията изчезнаха под повърхността, разширявайки се, докато не достигнаха стотици метри, а след това бавно се успокоиха.

— Какво беше това? — извика Орион.

— Не знам — отговори искрено Ози. Беше умерено изненадан, че повърхността от ледени зърна не се бе изстреляла нагоре, както при дълбочинна експлозия, а бе останала напълно спокойна. Над земята се разнесе ечащ грохот и разтресе чукарите и хълмовете. Втората двойка силфени ездачи от противоположните страни се изправиха на седлата си и метнаха копията. Белите светлини прогориха нови ивици. Чак след четвъртото хвърляне Ози забеляза движение в кратера. Ниска и плавна вълна, тънка като стрела, се издигна между идентичните езера от светлина и бреговата ивица и премина почти петдесет ярда, преди отново да потъне надолу.

Силфените, които чакаха зверовете да се покажат навън, започнаха радостно да напяват в хор. Темпото им се смеси с гърма на четвъртата двойка копия.

— Работи — прошепна Ози в балаклавата си.

В кратера вече се виждаха още вълни, всичките се отправяха към ръба, докато ужасните копия от светлина продължаваха да падат зад тях и да ги насочват. Двете вълни най-близо до брега бяха постоянни и връхлитаха все по-бързо напред. Ози задържа дъх, нетърпелив най-сетне да зърне леден кит.

Първият се изстреля извън ледените зърна на сто ярда от бреговата линия. Огромна сива рошава планина от козина, която се плъзгаше във въздуха с лекотата и грацията на заиграл се в морето делфин. Беше като полярна мечка, пораснала колкото динозавър, но от всяка страна на муцуната му стърчеше редица от големи колкото ръце, страховито закривени бивни. Краката му, разположени под корема, приличаха повече на облечени в козина перки.

— Огромно е! — изписка Орион.

— Да, мой човек, адски огромно.

Леденият кит се гмурна отново в зърната и пръсна огромни вълни от сух прах. Зад него се взривиха копия от чиста светлина и превърнаха издигащия се облак от частици във вряща маса от завихрени многоцветни дъги. Главата му се разтресе гневно наоколо в отговор на провокацията, но звярът продължи устрема си към ръба на кратера. Още четири вълни го следваха наблизо.

Отделни силфени тичаха напред, а малките им копия бяха вдигнати над главите. Бяха свалили тежките си палта, за да спринтират към жертвите си, тъмни петънца, които се носеха заплашително по голата земя. Над тях небето безпомощно святкаше ту в бяло, ту в червено и пръскаше сенки, вихрещи се в замайващ хаос, докато залпът от изтънелите светкавици прогаряше следата си над стръмните извивки. Ози бе гледал документални филми за войници, които атакуват бреговете по време на война и щурмът на силфените му изглеждаше почти по същия начин. Спираща дъха лудост, която го подтикваше да завика окуражително.

Първият леден кит достигна ръба и просто продължи да се движи със същата скорост и след него. Ози не можеше да повярва, че нещо толкова голямо може да се движи така бързо. Главата му все още се мяташе като коса отляво надясно, бивните му удряха в истински бяс. Силфените се разгърнаха около него. Няколко копия полетяха към съществото. Тези не избухнаха в едноцветен взрив, но уцелиха. Не постигнаха голям ефект, когато се сблъскаха с ледения кит; сплъстената му козина беше толкова дебела, че повечето просто изтракаха на земята. Тези, които успяха да забият върховете си в плътта, която се намираше някъде под бронята му, не проникнаха надълбоко, само го разгневиха още повече. Тялото му се изметна и изви, сгърчи се, за да позволи на краката му да задращят по тънките колове като куче, което чеше бълхи. Тези силфени, които бяха хвърлили копията си, отстъпваха. Няколко от тях опънаха лъковете си, готови да пуснат стрели. Ози не бе забелязал нищо подобно на очи сред козината на ледения кит, но изглежда той знаеше къде се намират мъчителите му. Хвърли се напред, хапейки с огромната си муцуна. Три от бивните прерязаха един от силфените. Струи от абаносова кръв потекоха от смъртоносните рани. Тогава пастта се отвори отново и разкъса тялото на парчета. Краката изхвърчаха на една страна, а торсът се стовари на земята. Леденият кит се сгромоляса върху него и се устреми към друг силфен, който изоставаше, опитвайки да сложи стрела в тетивата. Орион извика ужасено.

— Всичко е наред — извика Ози. Прегърна момчето и го обърна настрана от клането. — Обещавам ти, че той е добре. Те не умират. Разбираш ли? Силфените не умират. Те живеят след смъртта, имат истински рай.

Момчето се тресеше неудържимо в прегръдката му.

— То го изяде! — зави той. — То го изяде!

— Не, не го изяде. Не може. Твърде горещи са. Ще прогори устата му, ако се бе опитало да го изяде.

— Но той е мъртъв.

— Не! Казах ти. Силфените отиват в собствения си рай. Не те занасям, мой човек. Наистина е вярно.

Орион се държеше здраво за него с глава, плътно притисната към гърдите му.

— Чудовищата ще дойдат ли за нас? Моля те, Ози, не искам да умирам. Аз няма да отида в рая, знам, че няма да отида.

— Хей — притисна го успокоително Ози. — Напротив, ще отидеш. Аз съм този, който се е запътил право към жегата. Защо мислиш, че постоянно трябва да се подмладявам? Големият лош пич с вилата и кофти отношението е запазен специално за мен.

Не последва отговор, никаква умна или саркастична забележка. Ози притисна отново момчето и бързо погледна надолу към лова. Последното копие на ездачите беше хвърлено и след него червеното слънце ликуваше победоносно. На повърхността вече имаше четири ледени кита, един от които беше по-едър и от първия. Всеки един беше обграден от пъргави пешаци силфени. Те изстрелваха копията и стрелите си към китовете, черни петънца, които проблясваха във въздуха. Повечето продължаваха да отскачат от яката права козина, макар че броят на забитите в плътта се увеличаваше. Вече над дузина силфени бяха мъртви, разкъсани на парчета или премазани върху неподатливата земя. От обезобразените им тела течаха обилни потоци от кръв, стичаха се бясно и завираха върху снега, преди да започнат да замръзват.

— Хайде — подкани го Ози. — Да влезем вътре и да си починем добре от тази скука.

Остатъците от въодушевление, предизвикано от лова, отдавна бяха изтикани от чувството на вината, че бе завел момчето там. Почти го отнесе в най-близката палатка.

— Няма да дойдат тук, нали? — попита жално Орион.

— Не. Обещавам.

Сара забеляза, че куцукат заедно към палатката и забърза след тях.

— Добре ли сте?

— Не, той не е никак добре, по дяволите — излая й Ози. — Можеше да ми кажеш.

— Това е лов. Какво очакваше?

Гневът на Ози утихна. Беше права. Какво бе очаквал да види? Просто поредното телесензорно шоу?

Сара дръпна връзките, които държаха входа на най-външния слой. Ози хвърли още един поглед надолу, като внимаваше тялото му да закрива очите на Орион. Гледката беше повече от сюрреалистична. Мъртвите силфени наброяваха над двадесет. Три от извънземните бяха успели да се покатерят на гърба на един от ледените китове, висяха от козината му и го яздеха като най-обезумелия кон в Галактиката. Докато ги наблюдаваше, един от тях беше ударен здраво от крака на ледения кит и се запремята дълго във въздуха, преди да се разбие върху камънаците. Двамата оцелели се опитваха да забият копията си в яката от козина зад врата му, но изпитваха сериозни затруднения.

Втори леден кит цепеше направо през горичка от кристални дървета. Беше като булдозер, който не може да бъде спрян, пръскаше стволовете в искрящи шрапнелни облаци, когато се сблъскваше челно с тях. Звукът вече отекваше над скалната стена — цял град от стъкло, пленен от земетресение. Силфените с мъка избягваха дърветата и премятащите се късове, тичайки успоредно на кита, и опитвайки се да се прицелят в него.

Колкото до третия кит… Челото на Ози се намръщи. Пет мъртви силфена, маркираха пътя му след излизането от кратера. Отпорът, който им бе дал, беше невероятен и сега звярът отслабваше, забавяше хода си. В този миг бе по-уязвим от всякога. При все това вместо да се възползват от преимуществото си, елфическите люде, докарани до кървава лудост, го избягваха. Гърбът и фланговете му бяха пронизани от повече от дузина стрели и копия, главата му се поклащаше замаяно настрани. Очевидно объркан, леденият кит спря изтощен. Когато го стори, силфените започнаха да оформят две хлабави линии, а между тях — път, който водеше към кратера. Вдигнаха нависоко копията си в поздрав. Леденият кит се обърна мудно и пое по дългия си измъчен път обратно към кратера и сигурността на ледените гранули.

— Влизайте — каза Сара и отвори палатката. Ози напъха Орион през входа и го последва чевръсто. Сара влезе заедно с тях. Орион седеше сковано на едно от леглата. Ози свали балаклавата и освободи косата си. Измъкна термос от големия джоб на палтото си.

— Ако искаш, пийни от това. Горещо е, ще ти се отрази добре.

Момчето направи вял опит да издърпа качулката си. Сара му помогна. След това Ози почти насила изля сока в гърлото му. Никога не бе виждал момчето толкова разстроено.

Младите му объркани очи бяха плувнали в сълзи.

— Доста гадно, а?

Орион само кимна безмълвно.

— Защо пускат онзи да се върне? — попита Ози.

— Ледените китове разполагат с определени енергийни запаси — каза Сара. — Грубо казано това е техният еквивалент на адреналина, който се влива в човешкото кръвообращение. Използват го, за да преминават между кратерите или когато се сражават за територия. Така хващат и храната си, доколко знам. Но им отнема много време, за да попълнят запасите си и могат да ги изхабят много бързо. Веднъж изчерпани, на практика са обречени. Силфените не намират никакво удовлетворение в това да ловуват нещо, което просто си седи, докато те то засипват със стрели. Затова се уверяват, че ще се върне в кратера.

— Те са луди — каза Ози. — Цялата работа с адски шибано тъпа.

— Ти си този, който смята, че живеят на това ниво само за опит, помниш ли?

— Да. — Той се просна на леглото до това на Орион. — Помня.

Сара се загледа в двамата за миг.

— Трябва да се върна там. Ще ви кажа, когато ловът приключи. Не остава още много.

— Благодаря.

Орион не промълви и дума, просто седеше и стискаше термоса в ръцете си.

— Няма да се случи отново — каза Ози по някое време на момчето. — Където и да се озовем, няма да е като този говнян пущинак.

Последва дълъг миг и внезапно Орион избухна в движение. Задращи по предната част на коженото си палто, отвори го и посегна към яката на пуловера.

— Мразя ги — закрещя той. — Мразя ги, Ози, те не са това, което всички казват, че са. Не са ми приятели. Как мога да съм приятел с хора, които правят това? — Блещукащата висулка прелетя през палатката. — Какво са направили с родителите ми?

— Ей, мой човек, не са направили нищо на родителите ти. Обещавам ти.

— Как? Как така ми обещаваш? Не знаеш.

— Те не са зли. Знам, че това, което се случва там навън не е приятно, но те не нараняват нарочно хора. Майка ти и баща ти вероятно бродят по пътищата много щастливи. Спомни си какво каза Сара: никога не са се появявали тук. Ако питаш мен, тази планета е задънена улица що се отнася до пътищата. Силфените не се интересуват особено от нея.

Орион поклати глава и се сви.

— Те са зли.

— Тези да. Всички живи същества са зли на някакъв етап от еволюцията си. Просто сме избрали лош етап, в който да ги видим, това е всичко.

— Ух. — Момчето подсмръкна и отпи от сока. — Мислиш ли, че този етап е преди посещението им в Силвъргалд или след него?

— Хей, добър въпрос. Не знам. Трябва да помисля за това.

— Мисля, че е преди него. Трябва да знаеш колко е ужасен светът, за да оцениш кое е добро в него.

— Мамка му. На колко години беше?

— Не знам наистина, не и тук, където пътеките се бъзикат с времето, както каза Сара.

— Това беше абсолютно проникновение за четиринадесетгодишен.

— На петнадесет съм! Сигурно вече съм на шестнадесет.

— Добре де, деветдесет процента проникновение. — Ози отиде до висулката. — Ако нямаш нищо против, бих искал да взема това със себе си.

Орион изсумтя, същинско олицетворение на мрачния тийнейджър.

— Не ми пука.

— Добре. Никога не знаеш, може пък да ни заведе до някои по-приятни силфени.

Висулката все още светеше, не бе претърпяла поражения. Той я пъхна в джоба на панталоните си, откъдето имаше по-малка вероятност да изпадне.

— Добре ли си вече? Трябва да се облечем пак и да се върнем навън.

— Предполагам, че съм добре.

Когато излязоха от палатката, Точий беше притиснал малка ивица от пергамент към прозореца на шейната. На него пишеше: „КАКВО НЕ Е НАРЕД?“

Ози нямаше намерение да пише цял отговор в студа навън. Направи няколко прости жеста с ръце и завърши с вдигнати палци. Сръчка Орион да направи същото. Точий им махна и оттегли пергамента.

— Виж, убили са ги — каза нещастно Орион.

Под скалната стена три ледени кита лежаха мъртви върху скалистата земя. Козината им беше слепена от тъмната кръв от многобройните рани. Над тридесет силфени споделяха участта им. Ози приближи картината върху най-близкия звяр, за да го погледне отблизо. Двама от силфените кълцаха ледения кит с дългите остриета на ятаганите си. Вече бяха обелили широко триъгълно парче от външната кожа и сега разрязваха по-надълбоко телесната кухина. Около краката им се разсипа лепкава течност и издути ивичести карантии. Видя как изваждат орган с размерите на възрастен човек. Останалите силфени се събраха наоколо. Един по един изрязваха частица от него и церемониално се заемаха с изяждането й.

Ози премигна и върна фокуса назад.

— Мислех, че са вегетарианци — каза той.

— Мислел си грешно — каза му Сара.

Ози се обърна към нея.

— Няма да ми е за първи път.

— Дойдох да ви предупредя да се приготвите — каза тя. Обхвана с жест останалите петима души, които възнамеряваха да последват силфените. Всички бяха заети със закрепването на ските си. — Ще тръгнат веднага.

— Няма да ловуват повече? — попита Ози.

— Не. — Тя млъкна за миг. — Знам, че ненавиждате това място, но се радвам, че имах възможността да се срещнем. Не е често срещано хората да отговарят на репутацията си. Поне на част от нея.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря.

— Следващият път, когато се срещнем, ще бъде различно.

Имаше много начини, по които можеше да отговори на това, но всички наоколо щяха да го чуят.

— Да се надяваме.

— А ти — каза тя на Орион. — Накарай го да се държи добре.

— Ще се опитам — каза момчето иззад маската си.

Ози сложи ските си и провери дали тези на Орион са закрепени правилно. Когато момчето вече стискаше теглещото въже, закачено за задницата на Точий, той даде предварително уточнения сигнал на извънземното и се отблъсна. Скалната стена беше достатъчно стръмна и му осигури добра начална скорост. Всичко, което трябваше да прави, бе да внимава за скрити скали и камъни, които можеха да преобърнат шейната. Точий го последва с лекота, използвайки тук-таме четирите пръта, за да направлява шейната по следите му.

Когато стигнаха до дъното на стената, силфените вече си тръгваха. Ездачите се бяха завърнали и пешаците вдигаха фенерите си. Гласовете им отново се издигаха в ликуваща песен. Поеха обратно по същия път, по който бяха дошли. Ози се обърна, за да погледне нагоре към възвишението. На фона на небето се очертаваше самотна фигура, която ги наблюдаваше, но от това разстояние не можеше да каже чия беше.

Знаеше, че в началото ще е лесно. Предния ден не бяха хабили почти никаква енергия, бяха яли добре и спаха непробудно почти седем часа. През първите няколко часа трябваше да внимава да не се плъзне сред силфените. Вместо това беше доволен да се задържана около четиридесет ярда зад тях, докато те подтичваха напред. Краката им отъпкваха тънкия слой сняг, покрил твърдата земя, което осигуряваше сравнително равна повърхност на ските. Точий също нямаше проблеми с поддържането на скоростта и се придържаше на около пет ярда зад него. Всеки път, когато се обърнеше, Орион беше там и вдигаше ръка, за да помаха и да го увери, че всичко е наред. Останалите поддържаха постоянна скорост. Двама от тях се движеха наравно с Ози и шейната, а тримата най-опитни скиори се бяха изравнили със силфените, решени да стискат здраво билета си за спасение.

С напредъка на следобеда Ози усети, че линията им се извива спрямо маршрута, по който бяха пристигнали от Ледената цитадела. Слънцето му даваше груба представа за посоката им, а масивът се подаваше все по-надалеч от лявата му страна. Пейзажът започна да се променя. Кратерите и чукарите си оставаха основната му отличителна черта, но вече бяха разположени по-надалече едни от други и позволяваха на кристалните дървета да растат по-нагъсто между тях. Горите се извиваха около склоновете като предната част на някаква трънлива тъмна вълна. Беше едновременно окуражително и притеснително. Окуражително, защото вярваше, че горите в крайна сметка ще им открият пътя навън от този студен свят. Притеснително беше заради трудностите, които добавяха към пътуването. Силфените едва забавиха ход, докато преминаваха под дърветата, подскачайки като игрив поток между стволовете и фиданките, без да разместят и клонче. На Ози му беше по-трудно. Дори като следваше най-широките следи, му се налагаше постоянно да прави отклонения. При тази скорост за това се изискваше както огромна концентрация, така и физически усилия.

Насили се да забавя скоростта на всеки двадесет минути и да отпива от горещия сок. Беше напълно наясно колко опасно може да бъде обезводняването при тези обстоятелства. Дори когато спираха за петнадесет секунди, докато отворят термосите и отпият няколко глътки, изоставаха изненадващо много. Изоставане, което след това се опитваха да наваксат с по-висока скорост. След четири часа се потеше обилно в дрехите си, които се търкаха болезнено в кожата му. Ръцете го боляха. Чуваше шумното бумтене на сърцето си. Краката му заплашваха да се схванат. Един от скиорите, които се бяха движили наравно с тях, вече беше на стотици ярдове назад и изоставаше все повече, а тримата, които първоначално бяха заедно със силфените, сега се плъзгаха на едно ниво с Ози. Пътеката, по която се движеха силфените, ги водеше към цяла поредица от хълмчета, чиито стръмни склонове бяха трудни за изкачване. От всяка страна дърветата ставаха по-високи. Имаха форми, каквито Ози не бе виждал на този свят. Клоните на най-високите се издигаха нагоре спираловидно, сякаш бяха прилежно окастрени и насочвани около главния ствол. Повечето дървета представляваха просто стълбове, по чиито дължини на гроздове бяха струпани сфери, които приличаха на стъклени клетки. Тези в основите им бяха с диаметри от по няколко ярда, а тези на върха бяха едва колкото жълъди. Ледени частици се бяха натрупали в неравни палта около всеки ствол, макар че висулки нямаше. Беше твърде студено, за да могат замръзналите късове да придобият такава форма.

Тъкмо бяха достигнати билото на малък хълм, когато Орион най-сетне не издържа, запързаля се нестабилно и спря, след като пусна теглещото въже. Точий веднага заби четирите си пръта в земята и също спря. Останалите скиори изсвистяха покрай Ози, докато той се обръщаше.

— Добре ли си? — извика той на Орион.

Момчето беше превито почти на две. Дори през дебелите катове дрехи, Ози виждаше, че се тресе.

— Съжалявам. — Той хлипаше. Боли ме навсякъде. Трябва да почина.

— Колкото време искаш. — Таймерът във виртуалното зрение на Ози показваше, че се бяха движили малко над пет часа. Слънцето щеше да залезе след петдесет и една минути.

Той издърпа пергамент от джоба на палтото си и се помъчи да развие стегнатия от студа лист. Хвана грубо в ръкавицата си парче въглен и написа: „Момчето е много изморено. Скоро нощ. Прави лагер на дъното на хълма.“

Точий се раздвижи зад прозореца и наведе глава, така че Ози можеше да погледне право във фронталния му очен сегмент. Шарките се разгънаха и извиха. В груб превод му казваше: „СЪЩО УМОРЕН. ЛАГЕР ДОБРЕ.“

Ози погледна към пътя и успя да види само няколко проблясъка на топазена и нефритена светлина през дърветата под тях, единствените знаци за напредването на силфените. Песните им отдавна се бяха загубили във въздуха. Тогава осъзна, че изостаналият скиор още не ги беше настигнал. Ози не знаеше кой от петимата е това. Някои от тях разполагаха с модерна екипировка за бивакуване — това можеше да им помогне да преживеят нощта. Собствената му увереност беше подсилена от знанието, че въздушно изолираната им палатка е достатъчно качествена, особено при наличието на нагревателна тухла. Орион отпиваше голяма глътка от термоса.

— Йо, мой човек, ще можеш ли да стигнеш до дъното? — попита Ози.

— Да. Наистина съжалявам, Ози. Вие двамата трябва да продължите. Сигурно мога да стигна обратно до Ледената цитадела.

— Не бъди глупав. Така или иначе е почти време да спрем. Искам да сме в палатката, преди слънцето да се скрие.

Той вдигна теглещото въже и го подаде на момчето.

Пътят надолу към полите на хълма беше лесен. Продължиха още няколко минути, докато не намериха нещо, което можеше да мине за малка поляна. Големите, притиснати под леда дървета, попиваха червените лъчи на слънцето и придаваха на горския под мрачен пурпурен оттенък. Ози издърпа палатката им от задницата на шейната на Точий и я подаде на Орион, за да се занимава с нея, докато той поставяше импровизирания скелет от кости и коженото покритие. Отново запали няколко свещи пред прозореца на шейната. Докато се изнизваше като червей изпод покривалото, видя как извънземното издърпва етикета на нагревателна тухла.

Орион беше разпънал палатката им на няколко ярда и вече беше вътре. Приспивната жълта светлина на керосиновата лампа сияеше през отворения вход. Докато бързаше натам, осъзна колко изолирани са и това разбиране го порази с цялата си сила. Сами в арктическа извънземна гора, без никаква естествена светлина или топлина, а наблизо вероятно се спотайваха незнайни същества. Това беше вечният детски кошмар, който не напускаше завинаги и възрастните, дори след триста и петдесет години живот.

Трепереше не само заради студа, докато се намърдваше с пълзене вътре и запечатваше входа. Орион почти церемониално издърпа етикета на една от нагревателните тухли. Двамата бавно свалиха грамадните си кожени палта и горни панталони, след това връхните слоеве пуловери и обикновените панталони. Ози подръпна студената си, мокра от пот карирана риза и набърчи нос от отвращение. Веднага след като спряха да се движат, започна да му става студено много бързо, въпреки коженото палто.

— Бях забравил колко е зле през нощта — измърмори той.

— Мислех си, че вече ще сме далеч оттук — каза срамежливо Орион. — Вече пропътувахме толкова много.

Ози го стисна за рамото.

— Помниш ли как напредвахме, когато пристигнахме? Днес наистина се справи много добре. И без това вече мислех да спираме.

— Благодаря, Ози. Мислиш ли, че останалите са стигнали?

— Не знам. Повечето се задържаха със силфените.

— Надявам се, че са.

Ози отвори чантата, в която се намираше част от пакетите им храна.

— Какво искаш за вечеря?

Ози не искаше да се събужда, когато алармата на имплантите му се задейства. Лежеше сгушен удобно в меките топли гънки на спалния чувал, всеки от крайниците му го болеше ужасно, а що се отнасяше до коремните му мускули… В палатката беше пълен мрак, затова включи ретиналните си импланти на инфрачервен режим и затърси керосиновата лампа. Запримига от пламъка, докато той хвърляше мрачната си жълта светлина по стените на палатката. Скоро маслото от ледени китове, което използваха за гориво, заизпуска малък извит и смрадлив черен пушек.

— Какво не е наред? — закашля се Орион.

— Нищо. Сутрин е, време е да ставаме.

— Грешиш. Още е нощ. Тъкмо заспах.

— Опасявам се, че не, мой човек. — Ози разкопча горната половина на спалния си чувал. Термалното му бельо беше изсъхнало, както и карираната риза и пуловерите, които бяха натъпкани в торбата. Само че нагревателната тухла беше почти изтощена и постепенно охлаждащият се въздух беше позволил по вътрешната материя на палатката да се натрупа кондензация. Той се опита да облече внимателно карираната си риза, но всеки път ръката му се закачаше в стената на палатката и от нея падаха малки капчици. Орион се оплака още няколко пъти, докато се размърдваше и също слагаше дрехите си.

Измъкнаха пръстените на пакетите с бъркани яйца и бекон. В продължение на няколко невероятни мига миризмата на храна надделя над отвратителното масло.

Когато бяха почти готови да излязат навън, Орион попита:

— Мислиш ли, че ще стигнем днес?

— Честно? Не знам, мой човек. Надявам се. Но ако не стане, просто ще продължим, вече не може да е далече. Дори силфените не могат да оцелеят дълго тук.

Постоянно го тормозеше мисълта за собствените им възможности. Имаха общо осем нагревателни тухли, което им гарантираше още три сигурни нощи. Можеше и да успеят да оцелеят в палатката без тях, но щеше да е ужасна нощ, а за Точий това щеше да е краят. Оттам насетне беше спорно дали изобщо щяха да успеят да носят палатката, храната и останалите неща.

От наситения с мирис на масло въздух се озоваха във вцепеняващия студ на тъмната гора. През нощта беше валяло отново и върху коженото покривало, което пазеше шейната на Точий, се беше натрупал тънък слой. За пореден път, докато го издърпваха, за да проверят дали голямото извънземно беше оцеляло, Ози беше пронизан от тревога. Но Точий беше жив. Манипулиращата му плът им махна щастливо иззад предпазния прозорец.

Опаковаха палатката и торбите за половин час. За щастие, снеговалежът не беше достатъчно силен, за да затрупа съвсем следите, оставени от силфените. Точно преди да потеглят, Ози извади висулката за приятелство. Искрата й не бе така силна като вчера, но във вътрешността й все така пълзяха късчета синя светлина. Прие го като окуражителен знак и се оттласна напред.

Задуха вятър, който брули гората цяла сутрин. Със себе си носеше малки снежинки, които принудиха Ози да бърше очилата си на всеки няколко минути. Винаги когато спреше, за да отпие, трябваше да чисти солидни снежни люспи от прозореца на шейната. Не беше сигурен дали вали и над короните на дърветата или това бяха просто вихрушки от остатъчен сняг, който ветровете пренареждаха. Винаги го беше обърквало как така земята тук не бе покрита от няколко стъпки сняг и лед. Сара му беше казала, че веднъж или два пъти годишно духал вихър в продължение на дни, който разчиствал снега и малките ледени висулки. Някак си това не го изненада или разтревожи, цялата планета беше изчанчена. Вътрешно подозираше, че може би е също толкова изкуствена като Силвъргалд.

Нарочно наложи по-бавно темпо тази сутрин. Предния ден беше решен да се опита да не изостава от силфените, беше се вкопчил в крехката възможност, че могат да го отведат надалеч от планетата преди падането на нощта. Все още пътуването им беше белязано от чувство за неотложност, но стабилното и реалистично темпо беше по-важно от скоростта. Новото му притеснение беше, че слабите ветрове неотклонно заличаваха следите от стъпки. Сякаш за да компенсират това, дърветата изглежда се бяха отдръпнали леко едни от други, оформяйки нещо като пътека през гората.

На обяд отново пиха супа, притаени в мижавия заслон на скупчените дървета, окичени със сфери. С дегизировката си от снежни палта можеха да минат за подути коледни борове. Както и преди, дори кратък престой смъкваше телесната им температура, а горещата супа явно не можеше да компенсира загубата. Ози мразеше чувството за студ, което поглъщаше пръстите на краката му, не можеше да спре да се тревожи да не измръзнат. Когато се показаха отново иззад дървото, падащият сняг беше по-плътен и изтриваше почти изцяло следите, които следваха. За да стане положението им още по-лошо, снегът започна да полепва по кожата на палтата им. Шейната приличаше на малка могила от сняг, качена на плъзгачи.

Ози чувстваше как малките частици обточват качулката му по края. Тънки ледени линии прогаряха кожата на бузите му. След няколко минути дърветата започнаха да се разреждат. Макар и това леко да улесняваше карането на ските, намаляваше защитата им от вятъра и ледените люспи. Не след дълго следите на силфените изчезнаха напълно. Той забави и спря, но след това трябваше отново да се оттласне и то бързо, защото шейната на Точий почти се заби в него.

От това се беше страхувал от самото начало, че климатът на този свят ще ги връхлети и ще загубят пътя си. Затърси несръчно с ръкавиците си и издърпа висулката за приятелство. Под повърхността все още се криеше малко синкаво мъждукане. Ози направи пълен кръг. Помисли си — или му се стори — че светлината се усили съвсем леко за миг. Беше твърде несигурно предположение, за да рискува три живота с него, но нямаше друг избор.

Отиде до задната част на шейната и намери тънко въже. Завърза единия край на талията си, а другия за предницата на шейната и потегли отново. Поне вятърът сякаш беше поутихнал. За сметка на това снеговалежът беше по-обилен. Спираше постоянно, за да провери висулката, докато през цялото време една предателска мисъл напираше в съзнанието му — защо да си прави труда? Поне когато пристигнаха на този свят, живееше с блаженото невежество, че нищо лошо не може да се случи на пътник, потеглил по пътищата на силфените. Сега знаеше, че на везните беше заложен животът му, а той го доверяваше на парченце извънземен камък. Колко рисковано беше това?

Когато достигнаха началото на нова гора, таймерът му показа, че са се движели на открито в продължение на четиридесет минути, макар да се чувстваше така, сякаш бе минала по-голямата част от следобеда. Веднага щом влязоха под защитата на клоните, вихрещите се ледени люспи намаляха значително. Въпреки това Ози не размота въжето от шейната.

— Ще бивакуваме тук няколко часа — каза той на спътниците си. Наистина се бе надявал да продължат по-дълго, но за пореден път този свят ги бе спрял. Беше изтощен от двата дни битка с негостоприемния терен и знаеше, че Орион няма как да понесе още много от същото. Що се отнасяше до Точий… ами, кой знаеше? Тази вечер обаче щяха да починат дълго, което поне щеше да им позволи да продължат още един цял ден. За после вече нямаше смисъл да се тревожи.

Продължи да върви, движеше натежалите си ръце и болезнените си крака в бавен ритъм. Краката му вече бяха безчувствени, студът прерязваше всякакви усещания под колената му. Въображението призоваваше най-лошите образи, които можеше да види, след като вечерта свалеше ботушите си. Поне гората беше разположена върху лек спускащ се наклон. Имаше могили и била, разбира се, но като цяло напредваха лесно. Не беше сигурен дали ще издържи на още едно голямо изкачване. И снегът беше по-дълбок, покриваше неизбежните камъни и скрити скали. На няколко пъти изтръскваше коженото си палто, там, където снежинките бяха полепнали по него.

— Ози!

Той се обърна по посока на вика и видя Орион, който викаше лудо. Сега пък какво? Въпреки силно опънатите си нерви, сигнализира на Точий да спре и се плъзна със ските към момчето.

Орион издърпа очилата си.

— Мокро е — възкликна той.

Вместо да се развика на момчето да си сложи отново очилата, той се наведе по-ниско, за да види какво става.

— Снегът — каза Орион. — Топи се. Достатъчно топло е, за да се разтопи.

Без съмнение ледът върху очилата изглеждаше разкашкан, по-скоро суграшица вместо лед. Ози свали очилата си и погледна право нагоре. Милион тъмни петънца падаха от безупречното кораловорозово небе. Когато докосваха голата му кожа, не жилеха и не горяха както преди. Да, бяха мразовити, но бързо се превръщаха в каша и се разтапяха по кожата му.

Ози се оттласна до най-близкото дърво. Вдигна едната щека и я удари здраво в дънера. Снегът се разхлаби и падна от дървото. Той го удари отново и отново, докато кората не остана гола. Истинска, биологична кора. Нормално дърво. Той се засмя, в гласа му звучеше истинска истерия. Беше глупава ирония, че бе толкова измръзнал, та не можеше наистина да усети затоплянето наоколо. Беше едва десетина градуса под нулата.

Орион се бе домъкнал до него. Погледна с трепет оголеното парче от набръчкана кора.

— Успяхме! — извика Ози и обви ръце около момчето. — По дяволите, успяхме! Махнахме се от онзи шибан свят. Няма ни, няма ни, няма ни. Отново съм свободен.

— Наистина ли е така? Наистина ли сме избягали?

— О, да, по дяволите! Можеш да заложиш задника си, че е така. Аз и ти, хлапе, успяхме. О, хей, и Точий също, разбира се. Хайде, да му кажем добрите новини.

— Но Ози… — Орион погледна нагоре. — Небето още е червено.

— Хм, да. — Той погледна внимателно нагоре, за да не повреди образа, макар че небето беше много бледорозово, особено за това време на деня — по-точно по времето на деня според дигиталния му таймер. Ако бяха на друг свят… — Не знам, в Галактиката няма само една червена звезда.

Измъкна окъсания пергамент, докато се плъзгаше към предната част на шейната, и написа: „Мисля, че успяхме. Можеш ли да продължиш още малко?“

„ДОКАТО СЪМ ЖИВ.“

Когато Ози вдигна отново висулката за приятелство, искрата в нея почти беше изчезнала.

— Насам — каза несигурно и се оттласна отново, макар сега вече да не се тревожеше за посоката. Физическите условия се бяха променили незабележимо, но дори осъзнаването, че са се отървали от света на Ледената цитадела позволяваше на тялото му да използва някакви непознати преди източници на енергия. „Също както при ледените китове“ — помисли си Ози.

Разбира се, когато знаеше какво да търси, знаците бяха очевидни. Дебелият сняг, различните видове дървета с костеливи клони, очертани на фона на небето, самото небе, което беше с по-светъл цвят. С всеки метър, който изминаваха, нещата се променяха. Не след дълго той видя червеникави туфи трева, стърчащи изпод снега. После зърна и малки създания, подобни на гризачи, които се щураха около дървета. От клоните непрестанно падаха малки купчинки сняг около тях с мокри, тропащи звуци, докато температурата се покачваше. Сега се спускаха по доста стръмен склон, който бързо губеше височина.

Краят на гората дойде внезапно. Ози премина между последните дървета и се озова сред снежно поле, прекъсвано от огромни камънаци и големи кръпки оранжева трева. Бяха насред някаква огромна долина, създадена между алпийски на вид планини. Снежната покривка изчезна напълно след около половин миля, а тревата беше насечена от стотици малки сезонни поточета, докато линията на топене бавно се оттегляше нагоре. От едната страна линията на дърветата беше почти постоянна и очертаваше широка граница между ниските тревни склонове на планините и скалистите им върхове.

Искрящото слънце се издигаше над единия край на долината и Ози най-сетне разбра защо небето бе розово. От мрачния окаян сумрак се бяха пренесли право в жизненото утро.

Той бавно отметна качулката си и се усмихна на усилващата се светлина, която сгряваше кожата му.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (19)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

17.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (19)