Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (2)

Пролог

Марс, малката подпухнала планета в мръсни червено-кафяви краски, изпълваше пространството извън „Одисей“. Дребна, студена, безжизнена и лишена от атмосфера — това очевидно бе студената версия на Ада в Слънчевата система. Въпреки това блещукащото й присъствие в небето пронизваше почти цялата човешка история. В началото като бог, вдъхновил поколения войни, а след това като цел на безброй мечтатели.

Сега за капитан-пилота на НАСА Уилсън Кайм Марс се бе превърнал в реалност. Той вече различаваше тъмната рана на Валис Маринерис на двеста километра зад тясното извито предно стъкло на кораба за приземяване. Като момче се бе потапял в технофантазиите на подземната група на Овена, запленен от неясния ден в бъдещето, когато надолу по обширното дере щеше отново да се спуска пенлива вода, благодарение на чистия човешки гений, освободил леда от клетката му под ръждивия пейзаж. Днес той щеше да се превърне в първия човек, крачил сред прашните кратери, които бе изучавал от хиляди сателитни снимки. Щеше първи да пресее легендарния ситен червен пясък през облечените си в ръкавицата пръсти. Днес се твореше славна история.

Уилсън автоматично започна да изпълнява дихателна техника за мощен обратен контрол над тялото, успокоявайки сърцето си, преди предстоящите събития да повлияят на метаболизма му. В никакъв случай нямаше да даде повод на проклетите медици-чиновници у дома, в Хюстън, да подложат на съмнение възможностите му да пилотира кораба за приземяване. Беше изкарал шест години във военновъздушните сили на Съединените щати, участва в две бойни мисии в Япония към операция „Осигуряване на мир“, а след това работи още девет години в НАСА. Подготовката, очакванията и жертвите му бяха големи: първата му жена и отчужденото им дете; непрестанните тренировки във виртуална реалност в Хюстън, пресконференциите, съсипващите ума РК-обиколки из фабриките; бе изтърпял всичко, защото то водеше до този неповторим момент на това най-свещено място.

Марс. Най-сетне!

— Започни измерване на изминатите километри и ги сравни с информацията от изстреляните ракети — каза той на автопилота на кораба. Геометричните фигури холограмния дисплей на предния прозорец започнаха да изменят цветните си контури. Той наглеждаше брояча с едно око: осем минути. — Изчисти базовите системи за аеродинамичен контрол и тунела за връзка между корабите.

Лявата му ръка премести ключовете върху конзолата и върху нея засветиха малки диоди, които потвърдиха превключването. Все още имаше манипулации, които НАСА никога нямаше да повери на софтуер с гласово активиране.

— Начало на аеродинамичното излизане без двигателна мощност. Очакваме потвърждение на процедурата по отделяне от главния кораб.

— Разбрано, „Орел-2“ — прозвуча гласът на Нанси Кресмайър в слушалките му. — Според телеметричния анализ корабът ви е напълно функциониращ. Захранващите системи на главния кораб са готови за отделянето.

— Прието — каза той на капитана на „Одисей“. Паяжините в тюркоазено и смарагдово върху предния прозорец затрептяха елегантно и изобразиха профила на вътрешното захранване на кораба за кацане. Резките им основни цветове изглеждаха някак чужди на бледия матов фон на ветровития марсиански пейзаж навън.

— Превключвам на пълно захранване от вътрешните клетки. Видях потвърдителните светлини за прекъсване на пъпната връв между корабите. Прибирам тунела за връзка между съдовете.

Докато херметическият тунел на космическия самолет потъваше обратно в корпуса, в малката кабина се разнесе високо метално дрънчене. Натрапчивите звуци разтрепериха дори Уилсън, а той познаваше механичния план на космическия самолет по-добре от самите му проектанти.

— Сър? — обади се той. Според правилника на НАСА в момента, в който тунелът се бе отделил от главния кораб, технически те вече бяха автономен съд, а Уилсън беше командващият офицер.

— „Орел-2“ е ваш, капитане — каза командир Дилан Люис. — Приземете ни, когато сте готов.

Взимайки предвид присъствието на камерата в дъното на кабината, Уилсън отвърна:

— Благодаря ви, сър. След седем минути ще бъдем готови да осъществим кацане.

Можеше да усети оживлението на петимата пътници зад себе си. Всички те бяха изключително почтени хора, а главите им бяха натъпкани с толкова много правила, че човек спокойно можеше да ги бутилира. Независимо от това, в този момент те се държаха като компания ученици на път към първото си плажно парти.

Автопилотът премина през остатъка от предварителните процедури на подготовката за полета, а Уилсън подреждаше и контролираше списъка със задачите. Придържаше се стриктно към традицията за използване на човешки оператори, която датираше чак до „Меркурий 7“ и епичната борба да се превърнат астронавтите в нещо повече от кълцано месо в консерва. В момента на изтичане на седемте минути държащите конструкции се прибраха. Той активира тръстерите за контрол на атмосферното навлизане и нежно отдели „Орел-2“ от „Одисей“. Този път не можеше по никакъв начин да укроти сърцето си.

С отдалечаването им през предното стъкло се откри пълна гледка към „Одисей“. Уилсън се ухили щастливо при вида му. Междупланетният съд беше първият по рода си — тромаво струпване на цилиндрични модули, резервоари и носещи греди, подредени във формата на кръгова решетка с радиус от сто метра. По периметъра му сякаш бяха нацъфтели абаносовочерни клетки със слънчево захранване. Всяка от тях напомняше на пластмасово венчелистче, обърнато към слънцето. Върху няколко от жилищните помещения на екипажа бяха боядисани звездите и райетата на националния флаг. Шарката изглеждаше абсурдно кичозна до невзрачната сребристобяла термална пяна, която покриваше всеки сантиметър от надстройката. В самия център на кораба, оградена от широко и нагънато ветрило от сребристи топлинни радиатори, се намираше шестостенната камера, която приютяваше ядрения генератор. Именно той бе направил полета възможен в рамките на десет седмици, осигурявайки неуморно мощност на плазмените двигатели. Това беше най-малката система за ядрен синтез конструирана някога — изцяло американски продукт на най-високите технологии. Европа все още строеше първата си двойка комерсиални ядрени реактори на повърхността, когато САЩ вече бяха пуснали в употреба пет отделни единици и подготвяха още петнадесет. Европейците със сигурност не разполагаха с еквивалент на елегантния генератор на „Одисей“.

„Мамка му, все още знаем как да свършим някои неща по правилния начин“, помисли си Уилсън, докато блестящото струпване на космически хардуер се смаляваше в безкрайния мрак на нощта. Щеше да мине още цяло десетилетие преди ФЕКА (Федерална европейска космическа агенция) да подготви собствена мисия до Марс, а дотогава плановете на НАСА предвиждаха самоподдържаща се база върху ледените пясъци на Арабия Тера. При добро развитие на нещата по това време Агенцията щеше да извършва мисии по улавяне на астероиди и може би дори експедиция до Юпитер. „Не съм твърде стар, за да участвам в тях, те ще се нуждаят от опитни командири.“

През съзнанието му премина съвсем лека тръпка на завист при мисълта за среднодалечното бъдеще, за предстоящите събития и чудеса. Разписанието на бъдещите програми и разпределението на бюджетите им бяха такива, че той може би щеше да ги изпусне със съвсем малко. „Европейците обаче могат да си позволят да чакат.“ Докато мощното влияние на религиозното право над последните няколко администрации на Щатите беше спряло всички генетични разработки, свързани със стволовите клетки, федералното правителство в Брюксел бе наливало финанси в биогенните изследвания. Резултатите бяха впечатляващи. Сега, когато първоначалните дефекти бяха отстранени от изключително скъпата процедура, те бяха започнали да подмладяват хора. Смъртта на първия човек, подложен на лечението — Джеф Паркър — бе предизвикала взрив сред световната общественост. През следващите седем години обаче бяха осъществени осемнадесет успешни лечения.

Космосът и животът. Тези две сфери на интерес разкриваха много за начина, по който културите на двете най-мощни западни обединения се бяха разграничили през последните три десетилетия.

Сега сънародниците на Уилсън започваха да преоценяват отношението си към генното инженерство. Вече се носеха градски митове за клиники в Азия и Карибите, където биваха подмладявани мултимилиардери. А федерална Европа отново се опитваше да ограничи американското превъзходство в космоса, решена да докаже, че е най-добра във всяка една област. Имайки предвид нервната политическа обстановка, обзела планетата, Уилсън по-скоро приветстваше идеята за ново сближаване на двата блока — разбира се, след като американците кацнеха на Марс.

— Първо намаляване на орбиталната скорост след три минути — каза автопилотът на „Орел-2“.

— Продължаваме в режим на изчакване — каза му Уилсън. Провери по навик налягането в горивните резервоари и след това даде старт на процедурите по запалване на главния двигател.

Ракетите с хиперголично гориво^[1] в задната част на малкия космически самолет пламнаха за стотина секунди и отклониха орбитата им по траектория към атмосферата на планетата. Последвалата спирачна маневра продължи над деветдесет минути. В това време оскъдната марсианска атмосфера оказваше натиск върху разперените делтовидни криле и убиваше скоростта на кораба. През последните петнадесет минути Уилсън можеше да различи съвсем бледите розови пламъци върху тъпия нос на „Орел-2“. Това бе единственият признак за натиска, който сблъсъците с високоскоростни молекули оказваха върху корпуса. Спускането бе изненадващо гладко. Гравитацията се усилваше бавно, докато те потъваха към набръчканата от кратери повърхност на Арабия Тера.

На височина шест километра Уилсън активира динамичните крила на съда. Те започнаха да се разгръщат нашироко, за да оползотворят максимално носещата сила на редкия мразовит въздух. Пълният им разтег беше сто метра от край до край; достатъчно, за да може при нужда „Орел-2“ да се понесе по въздуха. Турбините им заработиха и нежно ги изтласкаха напред, като заковаха скоростта на двеста и петдесет километра в час. Най-западният край на огромния кратер Скиапарели изникна в далечината. Облите му стени се издигнаха от неравната повърхност като обветрена планинска верига.

— Имаме визуални данни за мястото на кацане — докладва Уилсън. Системните схеми чертаеха зелени и сини синусоиди върху дисплея. Радарът на повърхността започна да наслагва отгоре му триизмерна решетка от върхове и дерета, почти идентична на гледката пред очите му.

— „Орел-2“, прегледът на междинните системи показва, че сте готови за приземяване — обадиха се от отдела по контрол на мисията. — Успех, момчета. Имате доста голяма публика тук у дома.

— Благодаря, контрол — отвърна официално командир Люис. — Очакваме с нетърпение досега с повърхността. Да се надяваме, че Уилсън ще ни приземи гладко.

Щяха да минат още четири минути, преди хората на Земята да чуят думите му. Дотогава трябваше да са долу.

— Установявам контакт с маяка на приземените товари — докладва Уилсън. — Разстоянието е тридесет и осем километра.

Автопилотът начерта червен маркер върху стъклото. Уилсън присви очи и се загледа през предния прозорец. Ръбът на кратера постепенно ставаше все по-голям.

— А, ето ги.

Бяха още само две прашни сиви петна върху обширна част от равната повърхност на кратера.

Преди последния етап на операцията „Орел-2“ описа бавен кръг около двойката товарни роботи. Машините представляваха прости тумбести конуси, пратени преди два дни от „Одисей“ и натоварени с тонове екипировка, включително и елементите на малка сглобяема база. Разтоварването им и запланувания разузнавателен лагер бяха основните задачи на екипажа на „Орел-2“.

— Сканирането на повърхността потвърждава, че теренът е подходящ за кацане — каза Уилсън. Беше почти разочарован от данните на радара. Когато Нийл Армстронг и Бъз Олдрин кацали на Луната, им се наложило в последния момент да поемат контрол над техния лунен модул и да го придвижат на безопасно място, тъй като се оказало, че избраният терен бил обсипан с камънаци. Днес, осемдесет и една години по-късно, сателитните снимки и орбиталният радар бяха елиминирали този рисков фактор от профила на полета.

Той насочи „Орел-2“ по предварително уточнената траектория на спускане и остави контрола на автопилота.

— Механизмите за кацане са спуснати и застопорени. Пригодените за Марс двигатели са херметизирани и готови. Динамичните крила са във фаза променяне на формата. Приближаваме към повърхността със сто километра в час. Скоростта на спускане е минимална. Започва се, хора.

— Добра работа, Уилсън — каза командир Люис. — Нека забием колчетата тук, какво ще кажете?

— Готово, сър.

Ракетните механизми за кацане пламнаха и „Орел-2“ се спусна елегантно от розовото небе. На сто метра височина Уилсън вече не можеше да се удържи. Пръстите му преместиха четири ключа и деактивираха автопилота. Четири червени диодни светлини върху конзолата се вторачиха ядосано в него. Той не им обърна внимание и приземи ръчно малкия космически самолет. По-лесна работа от коя да е симулация. Пред главния прозорец се завихриха плътни облаци от прах, докато реактивните струи на ракетите разравяха повърхността на Марс. Радарът обозначи векторите на заключителното приближаване. Видимост на практика липсваше. Приземиха се без сътресения и постепенно звукът от ракетите утихна. Светлината отвън започна да възвръща яркостта си с разпръскването на вихрушките от прах.

— Хюстън, „Орел-2“ се приземи — каза Уилсън. Изговори думите с усилие, гърлото му беше свито от гордостта и възбудата. Вече чуваше ехото на тази красива фраза в историята, в миналото и бъдещето.

„И аз направих това, а не някаква проклета машина.“

В кабината зад него се надигна вълна от радостни викове и аплодисменти. Той избърса с опакото на дланта си капка пот, потекла върху клепача му. Отново трябваше да се заеме с наглеждането на системите и да отстъпи контрола на автопилота. Външните уреди потвърдиха, че съдът е стабилно приземен. Трябваше да приведе самолета в режим на готовност за действие на повърхността, да осигури захранването и условията в кабината, да поддържа ракетните двигатели топли и готови за излитане и да наглежда състоянието на горивните резервоари. Дълга, скучна поредица от процедури, които той отметна прилежно и безупречно.

Чак тогава шестимата души в кабината започнаха да навличат костюмите си. Малкото пространство превърна това в мъчителен и труден процес, по време на който всички се блъскаха един в друг. Когато Уилсън бе почти готов, Дилан Люис му подаде шлема му.

— Благодаря.

Командирът не каза нищо, само изгледа Уилсън. Това вероятно беше най-тежкият укор, който можеше да получи по време на мисия.

„Върви по дяволите, отвърна му мислено Уилсън. Ние сме важните — хората, които идват на Марс, са от значение, не машините, в които идваме. Не можех да позволя да ни приземи софтуер.“

Уилсън се нареди в колоната. Командирът влезе в малкия херметически шлюз в дъното на кабината. „Трети, пада ми се да съм трети.“ На Земята щяха да запомнят само, че Дилън Люис е бил първи. На Уилсън не му пукаше. Трети.

Малкият дисплей в шлема му предаде образ от външната камера, разположена точно над вратата на шлюза. Картината показваше тънка алуминиева стълба, която се спускаше до марсианския пясък. Командир Люис излезе с гръб навън от отворения шлюз, кракът му се придвижи бавно и внимателно върху най-горното стъпало. На Уилсън му се искаше да изкрещи: „За Бога, размърдай се!“. Медицинските телеметрични показатели на костюма му показваха, че кожата му е зачервена и се поти. Той се опита да изпълни дихателната техника за контрол, но този път тя не сработи.

Командир Люис взимаше стъпалата на стълбата едно по едно. Уилсън и останалите в кабината сдържаха дъха си. Той можеше да почувства как милиарди хора правят същото на старата им родна планета.

— Правя тази стъпка за цялото човечество, за да можем да извървим като един пътя към звездите.

Уилсън трепна, когато чу тези думи. Люис звучеше напълно искрено. В този момент някой се изхили. Всъщност изхили се на висок глас. Чу го съвсем ясно по главната комуникационна връзка. Хората от отдела по контрол на мисията щяха да са бесни заради тази изцепка.

Когато Люис направи първата си стъпка на повърхността, Уилсън забрави за всичко. Кракът на командира потъна леко в червения пясък на Марс и остави ясен отпечатък.

— Направихме го — прошепна Уилсън на себе си. — Направихме го, тук сме.

В кабината се разнесе нова вълна радостни възгласи. От „Одисей“ ги засипаха с поздравителни сигнали. Джейн Орчистън вече влизаше в шлюза. Уилсън дори не й завидя за това. Политическата коректност го изискваше. НАСА винаги се опитваше да задоволи възможно най-много хора.

Командир Люис беше зает да прави снимки с висока резолюция на историческия си отпечатък. Това задължение фигурираше в наръчника на НАСА през последните осемдесет и една години, след завръщането на „Аполо-11“ у дома и установяването на смущаващия им пропуск.

Лейтенант-командир Орчистън слизаше по стълбата — доста по-чевръсто от командир Люис. Уилсън влезе в херметическия шлюз. Не можа да си спомни колко време отне на малкото помещение, за да се завърти, съзнанието му изобщо не възприе тази информация. В следващия момент вече слизаше с гръб навън по стълбата. Уверяваше се, че краката му са стъпили стабилно върху стъпалата, преди да отпусне цялото си — намалено — тегло върху тях. Спря изправен върху последното стъпало. „Иска ми се да можеше да видиш това, татко.“ Премести крака си надолу и вече стоеше на Марс.

Уилсън се отдалечи от стълбата внимателно заради слабата гравитация. Сърцето му биеше мощно в ушите. Той дишаше тежко в шлема си. Съскането на въздушната вентилация не преставаше. Пред погледа му замъждукаха призрачни графични символи, обозначаващи другите костюми. Хората говореха право в ушите му. Той спря и се завъртя на триста и шейсет градуса. Марс! Осеяна с прашни скали повърхност. Отчетлив хоризонт. Малко, ослепително слънце. Той се огледа, докато не намери звездата, която беше Земята. Вдигна ръка и тържествено помаха към нея.

— Ще ми помогнеш ли с това? — попита командир Люис. В ръцете си държеше флаг. Платът със звездите и райетата все още беше навит плътно около дръжката му.

— Да, сър.

Джеф Силвърман, геофизикът, вече беше на стълбата. Уилсън се приближи до командира, за да му помогне с флага. Докато вървеше, отправи преценяващ поглед към „Орел-2“. По корпуса се виждаха няколко белега от изгаряне, които започваха от основата на крилете, но бяха доста бледи. С изключение на това, нямаше нищо. Самолетът беше в добра форма.

Командирът се опитваше да разтвори малкия триножник на флага. Тежките ръкавици обаче му създаваха сериозни трудности. Уилсън протегна ръка, за да стабилизира дръжката на флага.

— Ей, пичове, как я карате? Имате ли нужда от помощ? — Въпросът беше последван от кикот, досущ като онзи, който бе чул по-рано.

Уилсън познаваше гласа на всеки член на мисията. След толкова дълго време, прекарано заедно с тридесет и осем души в тясното пространство на „Одисей“, гласовото разпознаване ставаше съвършено. Който и да се бе обадил, не бе част от екипажа. Въпреки това той знаеше, че думите бяха изговорени в реално време, а не бяха просто пиратски сигнал от Земята.

Командир Люис замръзна на място. Триножникът все още не беше разгърнат докрай.

— Кой каза това?

— Трябва да бях аз, мой човек. Найджъл Шелдън на вашите услуги. Особено ако стане нужда спешно да се приберете у дома. — Кикотът прозвуча отново.

След това се обади някой друг:

— Пич, недей така, ще ги ядосаш.

— Кой говори? — попита настоятелно Люис.

Уилсън вече се носеше с широки стъпки към задницата на „Орел-2“, доколкото беше безопасно при ниска гравитация. Знаеше, че непознатите се намират наблизо, а виждаше всичко от неговата страна на космическия самолет. В момента, в който подмина ракетните дюзи с форма на камбани, рязко спря устрема си. Там стоеше някой и махаше с високо вдигната ръка, почти извинително. Някой, облечен в нещо, което приличаше на домашно направен космически костюм. Идеята беше абсурдна, но костюмът определено приличаше на някакъв вид дреха за защита от високо налягане, вероятно модифициран модел на екипировка за дълбочинно гмуркане. Външната материя се състоеше от плоски ивици бледокафява гума и контрастираше рязко с белоснежния костюм за оцеляване на Марс на Уилсън, който струваше десет милиона долара. Шлемът беше класическият за петдесетте години на миналия век прозрачен балон от стъкло, подобен на аквариум за златни рибки. В него се виждаше главата на млад мъж с рошава брада и дълга мазна руса коса, хваната на опашка. Екипировката му не разполагаше със защита против радиация. Глуповатата мисъл се прокрадна в съзнанието на Уилсън. Той нямаше нито раница, нито подвижен животоподдържащ модул. Вместо това от кръста му се спускаше плетеница от маркучи за поддържане на налягането, които пропълзяваха до…

— Кучи син — изръмжа Уилсън.

Зад новодошлия имаше двуметров кръг, в който се виждаше някакво друго място. Той висеше над марсианската почва като странен, наложен отгоре телевизионен образ с необичайни краища, съставени от врящи пречупени светлини, дошли от чужда, сива вселена. Отвор в пространството, портал към, както изглеждаше, потънала в мизерия физична лаборатория. Другата страна беше запечатана с дебело стъкло. Към него се беше притиснал колежанин с вид на зубър и рошава афроприческа и наблюдаваше Марс, смееше се и сочеше към Уилсън. Над него ярката калифорнийска слънчева светлина се спускаше през отворените прозорци на лабораторията.