Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (25)

23.

Имението Тюлип се намираше на съвсем малко разстояние извън Ню Йорк, в Рай Каунти. Самата сграда бе кацнала на върха на една от малките планини, от които се състоеше преобладаващата част от назъбения район. Беше обградена от борови гори, каквито имаше в изобилие по съседните хълмове. Сред високите дървета имаше огромни рододендронови храсти, които вирееха върху каменистата почва и разцъфтяваха в най-изящен цветен килим. Хората, чиито домове бяха наоколо, обикновено се задържаха тук в продължение на много животи и векове. Близостта на Рай Каунти до града правеше района идеален за тези, които можеха да си позволят цената на недвижимите имоти. Не беше толкова шикозно като Източен и Западен Хемптън, но беше изключително удобно.

Майлс Форан — милиардер, спечелил богатството си в Интернет, чиито акции постигнали почти балистична нарастваща траектория, — бе разсъждавал по същия начин, когато започнал да строи имението си в началото на двадесет и първи век. Целта му с проекта Тюлип била да построи „първия истински американски дом на великолепието през новото хилядолетие“. Не го устройвали обичайните модели на имения с дървено скеле, облечено в тухли и камък. Думата „имитация“ била изхвърлена от речника на наетите архитекти. Пищно украсените каменни стени имали сърцевина от бетон и стомана, предвидена да устои столетия. От целия свят със самолети били докарани всякакви занаятчии. Майстори дърводелци и масони задялали и заизсичали материала, изработвайки истинско произведение на изкуството, пригодено за живот. Сключени били договори с дизайнери на аристократи, за да изградят класически интериор, пред който дворците на нефтените владетели да изглеждат евтини и кичозни. Земите наоколо били оформени и подредени в градини, които не отстъпвали на Версайските.

Проектът, продължил десетилетие, бил напреднал значително, когато Джеф Бейкър пуснал на световния пазар новата си кристална памет — върхът сред носителите на електронна информация, който елиминирал всички останали системи, заличил авторското право и революционизирал Интернет, превръщайки го в инфосфера. Изведнъж гравитацията сграбчила здраво растежа на акциите на Форан и дори правото на Единадесета глава^[1] не успяло да го защити от бедствието.

Няколко години по-късно банките кредитори се зарадвали тихо, когато Гор Бърнели им отправил скромно предложение за имението и полузавършената скъпа и безполезна прищявка. Работата продължила. Тичинката на централната кула била завършена и тя била коронясана със златен прашник. Четирите крила били разположени около него като венчелистчетата на цвете. Издължените овали били покрити с извити алени и черни тавани, чийто дизайн бил откраднат направо от оперната зала в Сидни. В тях имало приемни, бална зала, огромна зала за банкети, петдесет спални за гости, библиотека, плувни басейни, солариуми, игрални зали и подобни на пещери подземни гаражи, запълнени с колекции от автомобили, за които всеки уредник на музей на моторната история би извършил престъпление.

Накратко, беше разточителство, граничещо с вулгарното, но Жюстин прекарваше повече време в имението Тюлип, отколкото в която и да е друга семейна резиденция. Ако изобщо имаше нещо като дом, той беше тук. А сега трябваше да приюти в градините му годежното парти на Мюриъл в момент, който беше чудовищно неподходящ.

Само че партито беше планирано преди месеци. Преговорите между адвокатските екипи, които представляваха Бърнели и Константин, бяха затворени. Съюзът им трябваше да се сключи под лупа заради движението на собственост между двете фамилии. Не че това щеше да се отрази на стопанската им сърцевина. Сравнително ниското положение на младоженците означаваше, че ще получат само няколко второстепенни пакета акции, няколко малки филиални компании, виртуална финансова къща и недвижими имоти в космоса от етап три. Макар и сливането да беше между преки наследници, адвокатите бяха оставили възможност за по-голямо сближаване между децата в следващите няколко века. Беше интересна динамика на взаимоотношения, чието избистряне бе отнело дълго време.

Мюриъл през сълзи, но смело бе предложила да отложат празненството. Все пак Томпсън беше неин предшественик. Жюстин се усмихна на обърканото момиче, което още живееше първия си живот, и каза: „В никакъв случай, желанието на Томпсън щеше да е да не се отказваш.“

Затова по обяд тя стоеше под покрития с таван от рози белведер и посрещаше гостите, които прииждаха в модерни лимузини и невероятни антични коли. Не обръщаше внимание на возилата. Още преди векове се бе отегчила от постоянната надпревара в обществото. Въпреки това трябваше да признае, че обръщаше внимание на дрехите, които гостите носеха. Според етикета на празненството костюмите трябваше да са тематично подбрани от петдесетте години на двадесети век и павилионите, разположени из издигнатата морава на градината, отразяваха тази тенденция. Сервитьори в униформи от онзи период поднасяха коктейли от отминатата ера.

Жюстин бе избрала за себе си официална морскозелена вечерна рокля с пола, оформена като опашката на русалка. Дължината й обаче стигаше само до токчетата.

Наблизо паркира модел „Олдсмобил ’56“ и от задната му врата бавно се подаде Естела.

— Какво, за Бога, ти се е случило? — попита Жюстин, когато приятелката й докуцука до белведера.

Естела носеше алена рокля на бели точки, както и розови слънчеви очила с огромни рамки. Вместо обувки имаше чифт електромускулни поддържащи ботуши.

Приятелката й я целуна леко по двете бузи.

— Съжалявам, че ще проваля изгледа на събирането, скъпа, но си изкълчих и двата глезена. Болеше отвратително, изобщо не се шегувам.

— Как се случи?

— Стана невероятно глупаво. Танцувах на масичката за кафе на един купон. Когато скочих от нея, паднах лошо на краката си. Не разбирам, скъпа, танцувала съм на тази маса стотици пъти и нищо подобно не се е случвало.

Жюстин не я укори, щеше да прозвучи твърде родителски.

— Мен никога не ме канят на такива купони.

— Не би трябвало, сенаторе, вече трябва да мислите за репутацията си.

— О, благодаря. Трябва ми подкрепа именно от хора като теб.

— Знам, скъпа. — Естела докосна ръката на Жюстин. — Как вървят нещата? Толкова ли е ужасно?

— Екипът на Томпсън е отличен. Аз просто гласувам, както ми наредят те. Не съм започнала сама да сключвам договор. Все пак това е само временна работа, макар сенаторите единодушно да ми гласуваха доверие да продължа да го представям. Никога преди не е имало убийство на сенатор. Това уж трябва да бъде послание до убиеца — че не можеш да спреш политиците по този начин. Затова всичко, което правя, е просто да удържам крепостта, докато той излезе от клиниката.

— Бъди смела.

— Познаваш ме. — Тя се разсмя тихичко.

— Знаят ли вече кой го е извършил?

— Не. Нито защо. Толкова е глупаво. Кой в наши дни убива хора? Вече не сме във варварската епоха.

Естела подръпна роклята си.

— Този следобед сме.

— Да. Ще останеш ли за постановката тази вечер? Ще играят „Сън в лятна нощ“. Актьорите от Толторп уж са много добри, а градинарите построиха открита сцена пред буковите гори в по-ниската част.

— Миличка, няма да мърдам никъде. Едно силно питие и хубавичък сервитьор в първия си живот са всичко, от което имам нужда.

— Добре. Ще говорим по-късно, нали?

— Естествено. Това ли е Мюриъл?

— Разбира се.

Жюстин запозна приятелката си с момичето и годеника й, които се намираха от другата страна на белведера. Мюриъл носеше копие на бялата рокля на Мерилин Монро от „Проклетите седем години“. Жюстин трябваше да признае, че й стоеше много добре. Фигурата й наистина беше невероятна. А и предвид прекрасното й слънчево излъчване, тя си даваше сметка сама колко стара и уморена се чувства напоследък, въпреки младата плът на тялото. Младият Старал Константин очевидно бе силно влюбен, както си личеше от начина, по който двамата се държаха за ръце. Жюстин се уморяваше дори само от близостта до тях. От години споделяше радостта и наивния ентусиазъм на Мюриъл по отношение на годеника й, брака, съвместното им бъдеще и многото деца, на които искаше да вдъхне живот (и то с естествена бременност, за Бога) заедно с красивия си любим. Възможността да помогне на момичето да планира всичко беше нещо, което прекрасно отвлече вниманието й. Мюриъл живееше в имението Тюлип през последните пет месеца, откакто бе завършила Йейл. Дори Първите и флотът за нея бяха просто случващите се по същото време неща.

И тогава някакъв луд уби Томпсън.

„Защо?“

Сега трябваше да бъде твърда и да покаже решителност, да се държи така, както всички очакваха от един старши Бърнели. А в същото време единственото, което искаше да направи, бе да прегърне малкия си брат и да го гушка, както когато тя беше на пет, а той беше бебе.

— Добре ли си, височайша? — попита Мюриъл.

За неин ужас Жюстин осъзна, че очите й се бяха навлажнили. „Не сега, по дяволите.“

— Справям се — каза тя стоически. — Просто си спомням за него от време на време. Това е всичко.

Мюриъл прегърна Жюстин. Беше толкова детска постъпка, спонтанна и истинска, че тя почти се разхлипа на висок глас.

— Всичко е наред, Височайша — каза й нежно тя. — Той ще се върне скоро.

— Да. Благодаря ти. — Жюстин кимна с благодарност, искаше да избяга от голямата, загрижена усмивка на Мюриъл. — Съжалявам, че съсипвам всичко.

— Ние сме семейство, Височайша. Това означава да приемаме тежките моменти заедно с приятните и да се държим заедно през всички трудности.

Жюстин посегна към презрамките на момичето и ги нагласи.

— В добро и лошо, а?

— В момента ми се пада доброто. — Тя погледна към Старал, който й се усмихна разбиращо. — Той е доста добър в леглото, нали знаеш — каза с нисък поверителен глас.

— Да, скъпа, каза ми.

— Нямам нищо против, ако искаш да прекараш няколко нощи с него, Височайша. Преди да се оженим.

Жюстин се закикоти. Не можа да се въздържи. Мюриъл беше напълно сериозна. Какво чудо беше да си млад.

— Всичко е наред, мила. Наслаждавай му се сама, той наистина е страхотен улов, видно е за всеки. Води го в спалнята всяка нощ и се увери, че повече няма да може да го вдигне с друга.

— Ще направя всичко възможно да съм непослушна — каза примерно Мюриъл.

— Добре. Ние, момичетата Бърнели, трябва да поддържаме репутацията си, нали знаеш. Разчитам на теб да защитиш семейната чест. Ако все още могат да вървят на сутринта, значи не сме били достатъчно непослушни.

Сега Мюриъл се кикотеше. Старал погледна с леко подозрение и притеснение към малкия семеен конспиративен събор.

— О, невероятно — промърмори Жюстин. Току-що бе видяла как една дълга „Шкода“ паркира. — Виж кой е тук, а освен това за наша радост е довела новата си курва.

Двете Бърнели изправиха фигури и наложиха изкуствените си усмивки, докато Алесандра Барон се приближаваше към тях.

— Скъпа ми сенаторе, толкова съжалявам за брат ги — каза Алесандра. — Беше такова удоволствие, когато Томпсън гостуваше в предаването ми. Винаги съм го наричала добър политик. Един от последните.

Жюстин прати на знаменитостта претенциозна и преувеличена въздушна целувка.

— Благодаря ти. Той мислеше същото за теб.

— Веднага щом тялото му дойде в съзнание, кажи му, че съм питала за него. Би било страхотно, ако може да ми гостува отново.

— Ще му кажа. Благодаря ти.

— Искам да те запозная с най-новия и най-добрия си репортер съдружник — каза въодушевено Алесандра. — Това е Мелани Рескорай.

Жюстин се усмихна, докато се ръкуваше с младата жена. Живееше първия си живот, беше някъде на същата възраст като Мюриъл, но това беше единствената прилика между двете. Жюстин видя в това момиче суров уличен боец, изпълнен със заплашителна амбиция. Странно, че Алесандра не го бе забелязала. Може би сваляше гарда си, когато се оглеждаше в огледалото.

— За мен е чест, сенаторе — каза Мелани. — Домът ви тук е прекрасен.

— Благодаря ти. Няколко пъти съм се свързвала към репортажите ти. Изглежда градиш доста сериозно име, особено на Елан.

— Онези хора са ужасни в желанието си да се противопоставят на флота по този начин. Федерацията трябва да знае какво правят.

— Сигурна съм, че е така.

— Мелани, на празненство сме все пак — сгълчи я Алесандра. — А това трябва да е прекрасната булка.

Тя се ръкува с Мюриъл.

— Поздравления за годежа ти, скъпа. Изглеждаш невероятно. Засрамваш всички ни в тази рокля. И така трябва да бъде.

— Благодаря ви — каза мило Мюриъл.

— Да, поздравления — присъедини се Мелани. — Голяма щастливка си.

Последното прозвуча почти сякаш го казваше искрено.

Жюстин изчака репортерките да поздравят Старал и напусна белведера.

— Напомни ми пак, защо я поканих?

— Това е сватба в Обществото, Височайша. Такива са правилата.

— О, да, знаех, че е имало добра причина.

— Мислиш ли, че Гор ще дойде? Цялата фамилия на Старал е тук.

— Не се безпокой, ще дойде. Знае какво ще му причиня, ако не се появи.

 

 

Гор Бърнели наистина се появи с огромната си лимузина „Зил“, макар че това се случи чак след пет часа. Жюстин се отдели от групата Халгартови, с които говореше, и отиде да поздрави баща си. Той носеше идеално скроен смокинг, но дори и с него златното му лице и ръце не изглеждаха човешки. С него имаше жена, която Жюстин не разпозна в първия момент. Беше много привлекателна, младото й лице имаше някои ориенталски черти, черната й коса беше прилежно вързана. Носеше модерен бизнес костюм, който подразни Жюстин, все пак поканите включваха съвсем ясни инструкции.

— Не се мръщи — каза Гор. — Паула е мой гост.

— Радвам се да ви видя — каза Жюстин. Разпозна жената, без дори да се допитва до е-конома си. — Следовател, през годините съм следяла много от случаите ви.

— Ексследовател — каза Паула. — Бях освободена.

— И затова сме тук — каза Гор.

Жюстин не знаеше защо, но се бе надявала, че поне този път празненството няма да се окаже поредното прикритие за бизнес и сделки, че хората всъщност ще се отпуснат и ще се позабавляват.

Тя въздъхна.

— Ще използваме кабинета ти.

Също като Жюстин, Гор възприемаше имението Тюлип като генерален щаб за операциите им. Не само, че беше идеално подсигурено от физическа гледна точка, но и разполагаше с връзка към киберсферата, която беше по-голяма от тази на повечето корпоративни центрове. Централният достъп беше от кабинета му. Като самия Гор, и той представляваше абсолютния връх на интерфейсната технология. Когато се свържеха заедно, потъваха в дълбока синергия. Техниците от лабораториите на фамилията постоянно го престрояваха и модифицираха системите, въвеждаха подобрения, които нямаше да се появят на търговския пазар в продължение на години.

Визуално беше трудно да се прецени истинския му размер, нямаше точки, които да послужат за ориентир. Повърхността беше от твърда перленобяла пластмаса, която светеше отвътре. Жюстин винаги си представяше, че се намира в огромен фотонен процесор.

След като вратата се затвори, тримата сякаш бяха наложени върху празна холограмна проекция. От пода се издигаха извитите форми на столове, изваяни като скулптирани бобови торбички. Вътрешният им блясък се променяше от неутрален цвят до бледо медно, което ги правеше видими за окото. Тримата седнаха и оттенъкът избледня.

— Ще назнача Паула в Службата по сигурността на Сената — обяви Гор. — Ще има пост на началник на отдела, а ти трябва да уредиш това.

— Ясно — каза спокойно Жюстин. — Каква е причината?

— Убийството на брат ти беше извършено от някой, свързан със случая, по който работех — каза Паула.

— Имаш предвид Йохансон? Не искам да ставам критична, особено сега, но вече работиш по него от много време. Това беше причината Рафаел Колумбия да те освободи, нали така? Липса на резултати.

— Колумбия е шибан идиот — каза Гор. — Ще трябва да го наблюдаваме. Това малко лайно няма да се задоволи, докато не го коронясаме за император.

Жюстин погледна право към Паула.

— Въпреки това той има право. Разполагаше с почти сто и четиридесет години.

— Случаят включваше много повече от Великия червеев обир — каза Паула. — Винаги съм знаела, че Йохансон се ползва със защитата на някой в Сената или пък в правителството. Брат ти потвърди тази информация. След това беше убит.

— Кой го е убил?

— Не знам. Убиецът е неизвестен агент. Не знам и за кого работи, макар да имам подозрения.

— Кой? — каза през зъби Жюстин.

— Звездния странник.

След като бе натрупала толкова очакване в себе си, Жюстин се отпусна обратно в стола, изпълнена с отвращение.

— За Бога!

— Аз й вярвам — каза Гор.

— Татко! Не може да го казваш сериозно?

— Бяхме изиграни от завършен майстор. Знаех си, че има нещо подозрително във формирането на флота. Стана твърде лесно. Някой друг беше положил политическите основи.

— Глупости. Никой не знаеше, че се нуждаем от флот преди завръщането на „Втори шанс“. Аз самата все още не съм напълно убедена. Намесихме се само заради договорите.

— Абсолютно вярно. Това е нашата мотивация: чистата алчност, страхът да не обеднеем, да загубим защитни позиции, контрол. То ни познава много добре, не е ли така?

— Не. — Жюстин поклати глава. — Какво ти каза брат ми? — попита тя Паула.

— От десетилетия настоявам за проверка на всички внесени стоки на Далечината. Ако можех да пресека всички пратки на оръжия, това щеше да ми помогне да разреша случая Йохансон веднъж завинаги. Брат ти откри, че Найджъл Шелдън предотвратява това.

— Това е… това е… — Жюстин се обърна към баща си с умолителен поглед. — Не може да вярваш на това!

— Защо да е невъзможно Звездния странник да съществува? — попита Гор на свой ред.

— Институтът на Далечината щеше да го е открил.

— Според Йохансон наистина са го открили — каза Паула. — Той е бил директорът, спомняш ли си?

— Знам, че е било така — каза тя недоволно. Мислите й се плъзнаха към слънчевата поляна в гората, където се бе приземил хиперплъзгачът й. Спомни си милия, сладък Казимир и безкомпромисната му вяра в откачената му кауза. — Добре, да приемем, че извънземното наистина съществува и Найджъл Шелдън работи за него, или е бил омагьосан от него, или каквото и да е. Как това ни води до убийството на Томпсън?

— Той най-накрая спечели борбата за инспекциите — каза Паула. — Аз самата осъзнах значението на това чак предната нощ, но поддържането на канала към Далечината отворен и недосегаем за официална намеса е било нещо като дяволски съюз между двете фракции. Пазителите на себесъщността искат това, за да могат да вмъкват контрабандно оръжията си. Звездния странник го иска, за да може да се завърне.

— Да се завърне? Имаш предвид на кораба си? — попита Жюстин.

— Да. В това вярват Пазителите — че когато съсипе Федерацията, той ще се върне.

— Защо. Корабът е развалина, планетата е наполовина мъртва. Знам го, била съм там.

Забеляза промяната: отклоняването на погледа, нарушаване на дишането, още дузина други дискретни знаци. Повечето хора нямаше да ги забележат, но Жюстин играеше играта повече от три и половина столетия, през които бе имала вземане-даване с корпоративни магнати и политици от най-висша класа. За нея езикът на тялото беше като телепатично излъчване с капацитет от милиони ватове. Последното й изказване я бе превърнало в най-новия заподозрян на Паула Майо.

— Никой не разбира мотивацията му — каза Паула. — Може би с изключение на Йохансон. А аз не бих разчитала на него, дори накрая да се окаже, че е бил прав. Можем да разчитаме единствено на пропагандата на Пазителите. Те твърдят, че той възнамерява да се завърне.

— И ти смяташ, че това е било причината за убийството на брат ми?

— Той се превърна в препятствие на пътя му.

Жюстин се втренчи задълго в баща си, оглеждайки собствения си изкривен образ в гладкото златно огледало на лицето му. Мълчанието му ясно показваше на коя страна е.

— Как тогава назначаването ти в Отдела по сигурността на Сената ще ни помогне да намерим убиеца?

— Ще ми даде пълен достъп до всякакви разузнавателни данни по случая. Ще мога да наблюдавам какво вършат, но те няма да знаят, че надничам над рамото им. По този начин мога винаги да съм с един ход пред тях.

— Почакай малко — възрази Жюстин. — Кого се опитваш да заловиш?

— Крайната ми цел е Звездния странник. Но за да направя това, ще ми трябва Йохансон. Той е единственият експерт, с когото разполагаме. — Паула погледа към Гор. — Освен ако не отида на Далечината.

— Изключено — отвърна мигновено Гор. — Казах ти. Твърде ценна си, за да се пропилееш в преследване сред непознат природен терен с партизани. Освен това не си подготвена за подобна операция. Публичният ти профил е твърде познат, трябва да те скрием зад някое бюро за известно време. След като вече знам какво всъщност се е случвало, мога да изпратя няколко тайни агенти от екипите по сигурността на фамилията, които да огледат под лупа и двете фракции на Далечината. Искам да знам какво точно става там.

— Много добре — каза Жюстин. — Ще се погрижа от офиса на Томпсън да уредят акредитациите ти. Би трябвало да можеш да започнеш от утре.

Не че беше съгласна с баща си. Просто за момента не виждаше друг възможен начин на действие.

 

 

Мелани беше сигурна, че Мортън щеше да хареса партито. Беше пълно с играчи от много по-висока лига в сравнение с тези, в които се бе движил той на Дъбов лес. Дори онази въздухарка Мюриъл имаше повече пари в тръста си от целия капитал на любимата на Мортън „Гансу Кънстракшън“. Той щеше да започне със сделките от момента, в който пристигнеха, и щеше да продължи, чак докато кетъринг роботите не започнеха да разчистват в малките часове на нощта.

Имението Тюлип й действаше хипнотично. Толкова много богатство, древност и стил в една опаковка бяха смазващи за момиче от Дарклейк Сити. Всеки, израснал в подобно обкръжение, неизменно щеше да разполага с истинско самочувствие и хладнокръвие. Да прекараш детството си тук сигурно беше магическо изживяване. Можеше да си представи банди дечурлига, които тичаха по тревата, свободни и щастливи, играейки на гоненица, потопени в безвремието. Безучастната й усмивка прикриваше завистта й.

Докато наблюдаваше красивите хора, които си говореха на групички, пръснати из моравата, не можеше да се отърси от чувството, че живее в нечия друга телесензорна биодрама. Знаеше как да маневрира сред тях, как да се смее на глупавите им шеги. Кога да се усмихва разбиращо, докато си разменяха клюки. Знаеше имената на вина и храни, както и правилното им произношение. Изкуството все още й създаваше затруднения. Великите фамилии и Междузвездните династии като че ли разполагаха с достъп до енциклопедична история на изкуството, заложен на генетично ниво. Е-кономът й обаче пазеше нужните файлове в състояние на бързо повикване.

— А, ето го Кембъл Шелдън — каза Алесандра. Ръката й махна дискретно към една от шатрите. — Виждаш ли го?

Мелани се обърна бавно и огледа групата около шатрата, чиито очертания бяха покрити от един от гигантските цветни аранжименти. Виртуалното й зрение показа снимката на Шелдън и тя я свърза с истинския човек.

— Видях го.

— Тази вечер ще изчукаш Кембъл. Той е бил главният преговарящ от страна на тяхната фамилия по време на преговорите за флота, така че ще има достъп до подробностите. Как върви графикът на строежите, с колко е надвишен бюджетът. Знаеш какво ни трябва.

Мелани не каза нищо.

Алесандра я погледна неодобрително.

— Няма да ми омекнеш сега, нали? Има около милиард други момичета, които биха искали да заемат мястото ти.

— Знам. Но той е Шелдън, няма да ми издаде цифрите и друга подобна информация като тази. Не е глупав.

— Разбира се, че не. Той знае коя си и защо искаш да смучеш оная му работа. Той няма да ти даде цифрите, но ще ни покаже правилната посока. Всички са на война един срещу друг, млада ми Мелани. Всички се борят за надмощие и информацията е тяхното оръжие. Ако някой от враговете му не се справя добре, ще ти каже за това.

Мелани погледна отново към групата. Беше шест и половина, бе изпила твърде много коктейли и бе участвала в твърде много безсмислени разговори, в които всяко изречение започваше и завършваше със „скъпа“. В шатрите бяха включени лампи и пътеките из ливадите светеха в синьо, сякаш бяха фосфоресцентни потоци.

— Защо са им тези шатри? Това място трябва да разполага със силови полета. Ще ги включат, ако завали.

— Сигурна съм, че ще го направят — каза раздразнено Алесандра.

— Щом няма да се измокрим, защо трябва да опъват шатри?

— Отиди и питай Кембъл. Шелдънови са скучни технолози, сигурна съм, че с удоволствие ще ти обясни всичко.

— Ти хареса ли си някой?

— Харесвам теб.

Алесандра се наведе и я целуна настоятелно. Мелани не й отвърна веднага.

— Не бъди такава кучка — оплака се Алесандра.

Мелани се загледа в нея през алкохолната мараня. В следващия миг премигна и се втренчи през сгъстяващия се сумрак.

— Това е Майо.

— Паула Майо? — Алесандра не успя да скрие възбудата в гласа си.

— Да.

— Любопитно. — Тя все така гледаше към Мелани. — С кого е?

— С никого. Служител по сигурността. — Мелани беше доста доволна, че успя да го различи.

— Значи има вземане-даване с Бърнели.

— Нека аз се занимая с това.

— Трябва да спреш с манията си по тази жена.

— Историята е добра и ти го знаеш. Ще изчукам когото искаш, но ми дай това.

— Това е моята Мелани. Добре, мога да ти отпусна няколко дни. Ако откриеш каква е работата й с Бърнели, ще бъда впечатлена. Но ако не успееш, те искам обратно на Елан до четиридесет и осем часа.

— Благодаря ти. — Мелани я целуна, този път, както трябва.

— Добре — каза накрая Алесандра, кикотейки се щастливо. — Кембъл! Помниш ли? Сега тръгвай.

Мелани хвърли коктейла си в розовите храсти, отметна разрошената си коса назад, навири циците си и се отправи към мишената.

 

 

Годежното парти в крайна сметка се развиваше добре. Жюстин наблюдаваше гостите, докато те прииждаха вътре за вечерния бюфет. Група от двадесет музиканти се бе устроила пред големия басейн с фонтан и свиреше весели мелодии от петдесетте години на двадесети век. Чуваше се много смях сред жуженето на разговорите. През свежия нощен въздух се носеха плътни цветни аромати. Над моравата съзвездията горяха ярко. Надолу към буковата гора трупата от Толторп правеше последната си репетиция със сценичните техници.

Настроението й се бе повдигнало значително, след като баща й и Майо си бяха тръгнали. Предполагаше, че не трябва да се изненадва, задето баща й възприема конспиративни теории в отчаяното си желание да хване убиеца. Само дето той винаги беше безмилостният логик. Убийството на Томпсън трябва да го бе разтърсило повече, отколкото си признаваше.

На сутринта щеше да отдели време и да говори с него както трябва за цялата ситуация. Междувременно обаче все още можеше да си прекара доста добре. В списъка с гости имаше няколко мъже, с които щеше с радост да прекара нощта. Когато започна да се оглежда, видя Кембъл Шелдън. На лицето му бе грейнала блажена усмивка, докато говореше с Мелани Рескорай. Момичето очевидно бе решило, че той трябва да я заведе в леглото. Жюстин завъртя очи, раздразнена от глупавата мъжка психика. Добре де, той все пак беше голям, сигурно щеше да оцелее след преживяването.

Рамон ДБ беше под шатрата и оглеждаше дълго и виновно храната. Тя му се усмихна топло. В залата на Сената той беше като кула от мощ зад гърба й, помагайки и през дългите трудни дни. Предстоеше му подмладяване след още една година. Щеше да й липсва през това време. Но пък беше толкова красив на двадесет.

— Забравихте това, мадам.

Жюстин се обърна и се озова лице в лице с млад сервитьор, който й подаваше сребърен поднос. На него нямаше чаши, само една раздърпана, избеляла слънчева шапка.

— Не мисля, че…

Тя млъкна. Втренчи се в слънчевата шапка. Изведнъж някаква странна сила я стисна за гърлото и й стана трудно да диша. Заради същата тази сила недоверчиви сълзи запариха в очите й, когато погледна нагоре към лицето на сервитьора.

— Ох. Боже мой. Казимир!

Краката й почти я предадоха, но тя все пак успя да увие ръцете си около него. Беше по-голям. По-възрастен. С много по-широки рамене. Абаносовочерният му перчем се поклащаше върху челото на тъмното му красиво лице. Беше обзет от същия екстаз като нея.

— Всяка нощ мечтаех за теб, ангел мой — прошепна той в ухото й, докато ръцете му галеха косата й. Тя притисна здраво ръце към гърба му, още малко щеше да разкъса плата на келнерското му сако.

— Всяка нощ.

Той вече трепереше.

— Всяка нощ исках да бъдеш щастлива. Исках да обичаш красивия си живот. И дори когато ти пожелавах всичко това, копнеех да те погледам само още една минута.

— Шшшт.

Тя плъзна пръст по клепачите му и го целуна. Първоначално нежно, не вярваше, че е истински. След това се притисна към него по-силно, по-страстно, разтрепери се в прегръдката му.

Той се отдръпна и се втренчи съсредоточено в очите й. Учудената му усмивка беше все така ярка, дори по-ярка, отколкото в спомените й.

— Ти си — каза екзалтирано тя. — Наистина си ти.

— Трябваше да дойда, ангел мой. Различни светове или различни галактики, не можех да бъда разделен от теб. Трябваше да открия път. Прости ми.

— О, Казимир.

Знаеше, че ще заплаче и не й пукаше за това. Великолепният й, романтичен, глупав любовник я бе последвал през звездите.

— Ела с мен — каза нежно тя и го придърпа умолително, с копнеж, към имението Тюлип.

 

 

В пълния среднощен мрак холограмните проектори обгръщаха откритата сцена в наметало от дебели щрихи в основните цветове. През буковите дървета се сипеше призрачно сух лед. Умно разположени силови полета позволяваха на Пък и феите да летят грациозно във въздуха. Монолозите се декламираха с увереност и величие и бяха приветствани с енергични аплодисменти от публиката.

Жюстин нито чу, нито видя каквото и да е било от най-добрия час на трупата от Толторп. В мрака и тишината на спалнята й собственото й тяло изпълняваше най-еротичните и чувствени действия, които можеше да постигне физически. Беше забравила какво е да я обожават толкова цялостно, толкова неегоистично. Тази вечер беше толкова по-отзивчив, доставяйки й същото удоволствие, което тя му даваше с лекота, нетърпелив и желаещ да я задоволи. Бяха ту нежни и бавни и се движеха в чувствен ритъм, ту свирепи и почти се бореха, за да достигнат оргазъм. Нямаше значение, и двата вида любов бяха правилните за тях. Сред копринените сенки тя многократно наблюдаваше как напрегнатите му възторжени черти омекват в усмивка на непоносима радост само за да се изгуби сама в същия този делириум. Този път нямаше химикал или програми, които да й помагат. Това беше истинско.

Когато зората нахлу в спалнята с вялата си сива светлина, Жюстин се усмихна, докато наблюдаваше телата им, все още преплетени заедно. Потта им се сливаше върху кожата, лицата им бяха на инчове едно от друго и те споделяха пълното си тайно задоволство.

— Обичам те — каза уплашено той.

— И аз те обичам.

— Няма да те пусна отново.

Тя се усмихна с възхищение на решителността в гласа му.

— Какво правиш на Земята?

Знаеше какъв отговор иска да получи: че беше тук заради нея и само заради нея.

— Имах шанс да те видя. Как можех да го пропусна?

— Моята прекрасна любов.

Докосна с пръст гръдния му кош и бавно прокара линия надолу по гръдната му кост, следвайки игриво ивиците яки мускули. Тялото му беше невероятно. Колко много време беше отнело на момче, родено в условия на ниска гравитация, да изгради такава физика и да успее да се справи със стандартната гравитация? Какви усилия трябва да беше положил, каква невероятна твърдост на духа. Беше доволна, че самата тя бе продължила с часовете си по аеробика и следваше диетата си, вследствие на което сега все още беше слаба и стегната.

— Ще бъде трудно да се измъквам, за да те виждам, но ще се справя.

Пръстът й спря точно преди пъпа му. Знаеше, че ще последват лоши новини.

— Ще се измъкваш от кого?

— От Пазителите, разбира се. Тук съм на мисия.

— О, Исусе.

Тя се оттласна от тялото му и се плъзна по чаршафите, докато не се намери на една ръка разстояние, взирайки се смаяна в него. Младото му красиво лице вече гледаше объркано.

— Мисия — каза дрезгаво тя. — Тук си заради някаква мисия на Пазителите?

— Да.

— О, Казимир, не. Не можеш да правиш тези неща тук. Това тук не е Далечината. Трябва да спреш.

— Не мога да спра. Това е нашето време. Сега планетата ще си отмъсти на Звездния странник. Аз съм част от това, Жюстин. Брадли Йохансон ме избра.

Тя искаше да закрие главата си с ръце или пък да вкара с юмруци малко разум в неговата.

— Казимир, слушай ме. Вече разполагаме с флот, който има цял отдел, посветен на това да спре Йохансон. Стотици офицери работят по случая. Ще те хванат. Ще го направят.

Милата му усмивка беше просто неразбираема за нея.

— Няма. В пълна безопасност сме.

— Казимир, това не е игра.

— Винаги съм знаел, че не е. А сега и ти стана жертва на Звездния странник. Плаках, когато чух, че създанието му е убило брат ти. Колко е жестока съдбата — от всички хора във Федерацията да нарани единствения човек, когото обичам.

— Не, Господи, не, това не може да се случва. Казимир, моля те, няма Звезден странник. Брат ми беше убит от враговете си. Грозно е, жестоко е и никога не се е случвало в политиката на Федерацията преди. Но не е дело на някакво потайно извънземно.

— Политиците също са негови създания. Те са най-лесно покваримите хора.

— Чуй се. Ти просто повтаряш заучени лозунги. Йохансон е един зъл стар човек, който те използва, както и всички останали кланове на Далечината.

— Жюстин, съжалявам, но ти си човекът, който не може да прозре истината в този случай.

— Не мога да повярвам, че водим този спор. Трябва да спреш, Казимир, просто се оттегли. Ще се погрижа за всичките проблеми, свързани с участието ти. Господ е свидетел, ти си бил индоктриниран от самото си раждане. Никой няма да те обвини.

— Как можеш да ме молиш за това? — попита настоятелно той с болка в гласа. — Надявах се, че ще ни помогнеш. Отмъщението на планетата може да бъде и твоето отмъщение, ако позволиш това да се случи. Можеш да осигуриш победата на Звездния странник.

— Какво? За какво говориш?

— Направи така, че да премахнат инспекцията на товарите.

— Какво?

Нямаше да я отврати повече, дори да я беше шамаросал.

— Затова ли дойде? — попита тя.

— Не! — възпротиви се той. — Рискувах всичко, за да дойда при теб. Всичко. Обичам те, Жюстин, и се боря, за да спася твоя свят.

Тя се наведе напред и хвана ръцете му, беше наясно до степен на отчаяние колко млад беше и какъв идеалист, колко много трябваше да се доказва.

— Не искам да го правиш, не по този начин. Казимир, много по-смело и доблестно е да признаеш грешката си. Знам, налагало ми се е да го правя много пъти. Моля те, обмисли идеята да напуснеш Пазителите и да ги оставиш да се справят без теб за известно време. Заедно можем да го обсъдим.

— Искаш да ме сплашиш.

— Изобщо не искам това. Само искам да разбереш, че има и други гледни точки освен тази на Пазителите.

— Не мога да изоставя другарите си. Не трябва да ме молиш за това. Гледах как най-добрият ми приятел загива пред мен. Загубил съм и много други. А сега ти казваш, че всичко е било напразно.

— Какво ще правиш?

— Какво ще правиш ти? — контрира я той. — Ще се опиташ ли да ми попречиш да се върна при другарите си? Няма да позволя на вашите служители по сигурността да ме разпитват.

— Успокой се — каза припряно Жюстин. — Никой няма да те спре. Не искам да си тръгваш, но това е единствената верига около врата ти — огромната ми любов и желанието ми да не те виждам наранен.

— Минал съм през много битки. Не се страхувам от врага си.

— Господи! — изръмжа тя през стиснати зъби. — Мъже!

Той се усмихна неуверено и слезе от леглото.

— Къде отиваш? Няма да си тръгнеш сега, нали?

— Налага се. — Той сви рамене и почти се изчерви. — Не очаквах, че ще прекарам нощта тук.

Тя почувства, че бузите й се изчервяват при тези думи.

— Искам да прекарваш всяка нощ тук, Казимир. Искам всяка нощ да е като предишната. Вече не ми се случва… По дяволите, мислех… не мислех, че някога отново ще ме е грижа за някого по този начин, вече не. Но ти…

— Когато това приключи, когато нищо не стои между нас, ще бъда твой колкото дълго искаш да ме имаш.

— По дяволите. — Очите й се изпълваха със сълзи.

— Не плачи. Не искам красивото ми момиче да плаче заради мен. Не го заслужавам.

— Заслужаваш го. Толкова много го заслужаваш. Нямаш представа.

Той приключи с обличането и я прегърна дълго.

— Ще се върна за теб — обеща той с цялата си сериозност. — Кълна се.

Тя кимна, твърде изцедена емоционално и физически, за да направи каквото и да е друго. След малко със стичащи се по бузите й сълзи се обади на Алик Хоугън в офиса му в Париж.

 

 

Час преди зазоряване заваля, студени капки западаха по паветата, образуваха мръсни ручейчета и зашуртяха по улуците. Уморена, нещастна и гладна, Мелани стоеше под портала на три етажа под апартамента на Паула Майо в Париж. Слънцето изгряваше и изпод сивите сенки се показа тясна средновековна улица. От огънатата от времето носеща греда над нея капеше постоянно на главата й и съсипваше скъпата й прическа. Нямаше време да се приготви както трябва. Знаеше, че Алесандра няма да й отпусне и секунда повече от тези два дни, освен ако не попаднеше на наистина добра история. Затова яката на сакото й беше обърната нагоре в жалък опит да отблъсне част от студа, тъй като роклята й от петдесетте години на двадесети век, която носеше на партито, определено не ставаше за това. И двата й крака бяха прогизнали в ръчно шитите й италиански кожени обувки, които вече бяха напълно съсипани.

Монотонността на ранната сутрин от време на време биваше прекъсната от преминаващите покрай нея обществени роботи за общи дейности. До шест часа хората вече бяха излезли на улицата. На няколко пъти я изгледаха любопитно. Очите им се плъзгаха настрана, преценявайки я като проститутка, която чака сводника или дилъра си след кофти нощ.

„Близо сте“, казваше на гърбовете им, докато те се отдалечаваха.

В седем и половина Паула Майо излезе на улицата. Носеше дълъг незакопчан шлифер, под който се виждаше обичайният й бизнес костюм. Краката й бяха защитени от високи кожени ботуши. Тя включи чадър от модифицирана пластмаса, който се разгъна в широка черна гъба.

Мелани изчака, докато жената не достигна почти до края на улицата, и напусна оскъдното прикритие на портала. Виртуалното й зрение показваше малка карта на местността. Както и очакваше, Майо се бе отправила към най-близката метростанция. Поддържаше разстояние от двадесет метра зад нея и се опитваше да не бие на очи. По по-широките улици имаше някакво движение и пешеходци, които улесняваха прикритието й. Фаровете прожектираха ярки отразени ивици върху черния тармак, а гумите им оставяха тънки пръски кал. Миризмата на прясно опечен хляб се понесе от сладкарниците, които отваряха врати. Стомахът й заръмжа от изкушението.

Пред нея Майо сви зад ъгъла. Мелани забърза напред. Когато зави, знакът на метростанцията светеше ярко на петдесет метра напред. Майо беше изчезнала.

— Къде…

Огледа се наоколо. Жената не беше пресякла от другата страна на улицата. Нито един от магазините не беше отворен, така че не можеше да се е скрила някъде.

— По дяволите.

Беше скроила идеален план: щеше да проследи Майо до където и да работеше. Това щеше да й подскаже каква работа върши за Бърнели и дори дали работеше за тях. Каквото и да се окажеше, щеше да даде достатъчно интересни въпроси на Алесандра, за да я остави да се занимава с Майо.

— От теб щеше да излезе ужасен оперативен агент.

— А. — Мелани се обърна стреснато.

Майо стоеше пред нея, държеше чадъра право над себе си и я гледаше насмешливо.

— Незаконно е да претърсваш с програми градските списъци с ограничен достъп. Пол Крамли, хакерът, когото си използвала, е достатъчно възрастен, за да знае това.

— Какво ще правиш, ще ни арестуваш?

— Не. Срещу него ще бъде отправено формално обвинение. Вероятно ще получи глоба и техниката му ще бъде конфискувана.

— Кучка!

— Нарушил е закона. Както и ти. Това, че си репортер, не те поставя по-високо от закона, мис Рескорай. Трябва да се съобразяваш с правилата като всеки друг гражданин, независимо колко неприятно е това за така наречената ти професия.

— Никога не съм чувала за Пол Крамли. Не можеш да докажеш нищо.

Погледът на Майо се концентрира върху нея.

— Не ми се налага. Пречиш на правителствен служител, което също е престъпление.

— Не си, ти си увол… — Мелани си пое дълбок дъх. — Съжалявам, отчаяно исках да взема интервю от теб.

— Не давам интервюта. Всеки в твоя бранш знае това.

— Но трябва да е възможно да ми кажеш, дали има заподозрени за убийството на Бърнели.

— Попитай флотското разузнаване за нова информация.

— Те не са толкова добри като теб. Ако заловят някого, ще е благодарение на работата, която си свършила ти. Искам цялата история.

— Освен това не се поддавам на ласкателства.

— Не те лаская. Презирам те. Но освен това съм и реалист.

Тъмна сива лимузина паркира до бордюра до тях. Задната й врата се отвори.

— Губиш си времето да ме следиш — каза Майо. Чадърът й от модифицирана пластмаса се сви обратно в обикновена дебела пръчка. — Дори и да можеше да свършиш работата както трябва, това, с което се занимавам, нямаше да ти е интересно по никакъв начин.

— Къде мога да намеря нещо, което да ми е интересно?

— В интерес на истината не съм сигурна. Може да опиташ космоса, дълбокия космос.

Тя влезе отзад в лимузината и вратата се затвори зад нея.

Мелани остана насред студа, разтреперана и загледана как алените задни светлини на луксозното возило се сливат с парижкия трафик.

— Вярно ли е, че тя никога не лъже? — попита тя СИ.

— Вярно е, че никога не казва директна лъжа. Въпреки това е способна да промени истината, ако това може да помогне на разследването й.

„По дяволите. Дълбокият космос. Кой знае нещо за дълбокия космос?“

 

 

Предната нощ на Висшия ангел имаше голямо празненство. „СвАсаф“ се бе завърнал от още един полет след разузнаването на единадесет звезди. Капитан Макклейн Гилбърт докладва, че не са открили активност на червееви дупки, отворени от Първите. След това отиде заедно с адмирал Кайм и капитан Оскар Монро, за да наблюдава разкачването на „Неустрашим“ от монтажната му платформа. Дизайнът на бойния кораб се различаваше значително от „Втори шанс“ и по-ранните разузнавачи. Беше построен с единичен тристаметров корпус, оформен като издължена сълза, а в задната му част осем изтъпени термални радиаторни перки завършваха илюзията за аеродинамичност. На тридесетчленния екипаж беше поверен хипердвигател от клас капер 4 с максимална скорост от една светлинна година в час. Притежаваше седемслойно силово поле, допълвано от фиксирано молекулно поле на корпуса, петдесет ракети, съдържащи по петнадесет подглави с ускорение петнадесет же, които носеха заряди от стотици мегатонове, способни на анормални енергийни функции, както и тридесет насочени енергийни лъчеви оръжия. Бяха монтирани петнадесет нилингови д-ями с голяма вместимост, които да удовлетворяват енергийните нужни на хипердвигателя и бойните системи. Захранването им до готовност за полет вече беше отвъд възможностите на генератора на Керенск, който към този момент осигуряваше енергия за цялата флотилия от разузнавателни кораби. ТСП полагаше свръхпроводими линии към други планети, за да захрани планираната флотилия. Построяването на нови генератори даваше началото на разрастващ се пазар от захранващи мрежи във Федерацията, а предприемачите и вече съществуващите компании се надпреварваха, за да доставят гигавати на флота.

„Неустрашим“ се разкачи точно по график. Малки сини йонни пламъци около основата му бавно го оттласнаха далеч от откритата монтажна платформа. Корабът се изви около „Висшия ангел“, така че хората в кристалния купол получиха добра гледка към пълните размери и формата му, докато той преминаваше пред Икаланайз. След това включи хипердвигателя си и изчезна сред експлозия от виолетова светлина.

— Три са завършени, одобрена е работата по още десет — каза Уилсън, когато големият кораб се плъзна над Бабуян Атол. — „Защитник“ е следващият. Твой е, ако го искаш — каза той на Оскар.

— О, да. Да, определено го искам.

Мак се засмя радостно и поздрави стария си приятел. След това двамата се оттеглиха и се отправиха към града, доколкото имаше такъв в Бабуян Атол, за да пият за новото командване и успешното завръщане.

Оскар изпъшка нещастно, когато експресът се изстреля в силната лимоненожълта слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците на купето първа класа. Посегна към слънчевите си очила.

— Е, къде приключихте снощи двамата? — попита Антония Кларк от мястото срещу тях.

— Нямам никаква идея — изсумтя Оскар. — Имаше някаква група. Така мисля. Може би джазова?

Той вдигна чашата черно кафе, която стюардът току-що му беше налял, погледна я, почувства размърдването на странни течности в стомаха си и припряно я свали обратно.

Антония се засмя. Вече й се бе налагало да го наглежда като малко дете по време на пътнически полет при нулева гравитация от Висшия ангел до гарата на Керенск. В тези условия се бе оказало доста трудна задача да опазят униформата му чиста. Някои от останалите пътници се бяха оплакали.

— Подготви ли речта си? — попита тя.

— Майната ти.

— Искаш още една инжекция?

— Стига! Просто млъкни… О, Господи, да моля.

Ухилена, тя извади комплекта от тръбички и допря една до врата му. Чу се електрически вой, когато мембранната повърхност на единия край изстреля наркотика в кръвообращението му.

— Това е лимитът ти. Няма да получиш повече през следващите шест месеца.

Той допря внимателно върховете на пръстите си до покритото си с пот чело, за да провери дали болката отслабва.

— Печатат това само за да затворят устите на адвокатите. Можеш да поемеш поне двойна доза и нищо лошо няма да ти се случи.

— Винаги оптимист. Как си?

— Мисля, че всъщност може и да проработи.

— Браво.

Експресът премина през още един транспортен портал и светлината стана дори по-ярка, остро синьо-бяло сияние. Антония погледна през прозореца.

— Пристигнахме. Кръстопътният възел Нова Коста. Хайде.

Изправи се.

Оскар изгледа дълго чашата кафе и реши да не го пробва.

Един от старши управителите от клиниката беше на перона, за да ги посрещне. Беше им подготвил кола, която се плъзгаше плавно по магистрала 37.

— Дотам е десет минути — обеща им управителят. — В момента се обръщат смените, така че трафикът е лек.

Хотел „Надсис“ се намираше зад магистралата. Беше двадесететажна сграда с X-образна форма и пет отделни крила. Над хиляда репортери от медиите се бяха натъпкали в аудиторията „Битам“, където щеше да се проведе церемонията по посрещането. Двамата почетни гости и всички останали високопоставени особи се качиха вкупом на сцената, посрещнати от мощни ръкопляскания. Дъдли Боуз, дългурест юноша с червеникаворуса четина, която не поддаваше пред усилията на никой фризьор, спря да се мръщи и се усмихна на публиката, преди да вдигне палци, запазената му марка по време на интервюта. Емануел Фербеке изненада тези, които се бяха подготвили допълнително и бяха изчели досието й. На „Втори шанс“ бе толкова разумна и стриктна, че чак изглеждаше скучна. Беше жена с по-скоро незабележими черти, която не се интересуваше от външния си вид. Днес бе почти неразличима от всяко друго осемнадесетгодишно момиче, живеещо първия си живот. Беше избрала лилава рокля с презрамки и къса пола, която разкриваше дългите й крака, тонизирани до съвършенство от физиотерапевтите на клиниката. Тъмната й коса, все още къса, въпреки ускорения растеж след клонирането, беше оформена в красиви къдрици, които подчертаваха младостта й. Неизменната й радостна усмивка и съвсем момичешкият й кикот бяха рядък пример за човек, който бе цялостно податлив на процедурата по съживяването.

По план Оскар трябваше да изнесе първата реч. Той поздрави всички. След това трябваше да представи героите — нещо доста глупаво. Последва „личното“ му приветствие на бившите му другари от екипажа. Разказа една весела случка от мисията на „Втори шанс“, за да покаже колко добри приятели бяха всички, а в същото време му се искаше да разкаже как Боуз бе успял да прецака филтъра на душовете за цялата палуба.

След пет минути мъчение той си седна на мястото, съпроводен от учтивите аплодисменти и насмешливата усмивка на Антония. Следващ по ред беше вицепрезидент Биклу, който отправи официалната приветстваща реч. Беше висок мъж, с генно програмирани и профилирани черти. Беше красив, без да изпъква, с нордическа бяла кожа, контрастираща с африканския произход на Дой. Оскар трябваше да седи и да не сваля усмивката от лицето си, докато вицепрезидентът изнасяше изключително силната си реч, изпълнена с множество леки шеги, които разсмиваха медийните представители и караха останалите гости да се усмихват одобрително. В сравнение с него Оскар изглеждаше като подгряващ аматьор.

Когато дойде нейният ред, Емануел се изправи и мило целуна вицепрезидента по бузата. Усмихна се на голямата публика, каза колко е хубаво да е отново там, колко е впечатлена от напредването на флота, колко много иска да се присъедини към него, веднага щом навърши нужната възраст. Последваха ръкопляскания и няколко подсвирвания, а след това тя отправи голямо „здравей“ към всичките си приятели, както и благодарности за подкрепата, която й бяха оказали, докато преминаваше през процедурата по съживяване.

Намигна окуражително на Дъдли Боуз и слезе от подиума.

— Този следобед чух много думи за отдадеността и приятелската атмосфера на „Втори шанс“ — каза Дъдли. Ръката му несъзнателно се вдигна и се заигра с ухото му. — Какъв велик кораб е, каква невероятна работа е свършил по време на мисията. Това ме обърква. Защото аз със сигурност не летях на него. Копелетата от екипажа ми ме ОСТАВИХА ТАМ. САМ! Така нареченият ни капитан дори не се увери, че сме още живи, беше толкова отчаян да спаси собствения си задник.

Ръката му се изстреля нагоре, изпънатият му пръст сочеше към тавана.

— Аз все още съм там, нали знаете. Някак си. Някакво извънземно ме поддържа жив, или поне части от мен. Защо тогава съм и тук? Какво правите с мен, лайна такива?

Той слезе с тежки стъпки от подиума и остави всички високопоставени гости зяпнали смутено едни в други.

— Направи нещо — каза Антония с ъгълчето на устата си.

— Защо аз? — измърмори й Оскар. Всички репортери в публиката гледаха очакващо към тях и предаваха образа им през унисферата. Много от тях се усмихваха. Не със симпатия.

— Ти си церемониалмайсторът.

— О, мамка му. — Оскар бавно се отправи към средата на сцената, където бяха фокусирани множество светлини. Прочисти гърлото си.

— Днес сме малко вдетинени, а? — Никога не се бе изправял пред толкова дълбока и ненарушима тишина. — Вижте. Добре. Съжалявам, че д-р Боуз се чувства така. Ако бяхме останали на Наблюдателната кула, всички щяхме да загинем. Толкова просто е. Първите стреляха по нас с ядрени оръжия. В такива условия нямаш право да се мотаеш и да философстваш.

Сред първите редове на публиката се изправи Алесандра Барон.

— Капитан Монро, „Втори шанс“ разполагаше със свръхсветлинен двигател. Първите нямаха такива възможности. Защо тогава не обърнахте и не се върнахте впоследствие, за да проверите какво се е случило с другарите от екипажа ви?

— Главната ни мисия беше да докладваме за откритията ни във Федерацията. Всички на борда знаеха това, включително д-р Боуз. Всички приемахме рисковете.

— Само че действията ви в този случай не повишиха ли рисковия фактор? Една проверка нямаше да застраши никого на борда. Не бяхте ли загрижени за другарите си.

— Те се издъниха — отвърна рязко Оскар, ядосан на обвинението. Спомняше си твърде ярко каква беше ситуацията на борда в онзи момент. Сега тази видиотена дива поставяше под съмнение решенията, защитени от изминалото време и разстояние. — Или поне Боуз се издъни. Не беше правилно обучен за изследователския екип. Никой не искаше стария идиот на борда още от самото начало.

Този път тишината, която се отвори, за да го погълне, беше дори по-дълбока. В следващия миг срещу него вече се задаваха едновременно хиляда въпроси.

Ръката на Антония се уви защитно около рамото на Оскар.

— Благодаря ви за времето, дами и господа — извика тя през усилвателя, увеличавайки го докрай. — В момента в салона се сервират питиета и сандвичи. Забавлявайте се.

Издърпа със сила Оскар от подиума, сграбчила го в нещо подобно на борческа хватка. Той улови за миг дяволската победоносна усмивка на Барон, преди да достигнат кулисите.

Бялата кожа на вицепрезидент Биклу бе станала червеникавокафява.

— Защо никой не ме предупреди, че ще се държи враждебно? — викаше той на помощниците си. Забеляза Оскар. — Ти! Какво по дяволите беше това?

— По-късно — изчурулика весело Антония, докато все така дърпаше Оскар след себе си. Стигнаха до сервизните коридори на хотела и спряха.

Оскар сложи ръка на челото си. Беше горещо и потно. Главоболието му се беше завърнало с всичка сила. Когато отдръпна ръката си, почти очакваше влагата по нея да се окаже кръв.

— О, Господи, наистина ли казах това?

— Да — каза Антония с прекомерно задоволство. — Беше време някой най-сетне да го направи.

— О, Господи. Мисля, че току-що профуках капитанството си на „Защитник“.

— Не ставай глупак. Хайде. Това е хотел. Някъде наблизо трябва да има бар. Ще те черпя, за да ти оправим махмурлука, нуждаеш се от това.

 

 

Дъдли не обърна внимание на никого: на правителствените представители, на хотелския персонал, дори на сестрата от клиниката. Веднага щом напусна сцената, се затича, препъвайки се в лабиринта от коридори, докато не стигна до голяма пуста кухня. Чак тогава спря и си пое разтреперано дъх. Притисна страната на главата си в големия хладилен шкаф и се порадва на хладната повърхност от неръждаема стомана върху кожата си. Сърцето му хлопаше и ръцете му се тресяха. Не само заради бягането.

— Направих го — прошепна той и се усмихна сам на себе си. Беше казал какво мисли пред всеки важен репортер във Федерацията, както и пред вицепрезидента. Самата мисъл запращаше тръпки по крайниците му.

Някой започна да ръкопляска почти подигравателно.

Дъдли се изпъна. Почти очакваше да се появят телохранителите на вицепрезидента и да размахат йонни пистолети срещу него.

Вместо това се оказа младо момиче с къдрава златиста коса, която падаше под раменете й. Носеше блузка с деколте от някаква ръждиворозова прозрачна материя, изпъстрена с шарки на сребърни листенца, както и чифт стегнати избелели сини дънки. Върху една от халките за колана имаше малко сребърно М. Докато се приближаваше, върху устните й играеше крива усмивка. Зъбите й бяха изключително бели, забеляза Дъдли, наред с това, че блузата й прозираше. Лицето му започна да поруменява.

— Иска се много кураж, за да кажеш това — каза тя. — Имаш уважението ми.

— Благодаря ти.

Думите му не излязоха чак като заекване. Знаеше, че зяпа, но просто не можеше да се спре. Беше твърде привлекателна, тялото й изглеждаше толкова здраво, че гледката го омайваше. Температурата на собственото му тяло нарастваше неконтролируемо. Още не беше правил секс, не и в това тяло. Само много нощи, прекарани в мастурбация, откакто стана физически способен. А и това не беше отдавна. Спомени за жените, с които бе преспал, постоянно се появяваха в съзнанието му, както и за всички останали, които никога не бе събрал смелостта да заговори. Знаеше, че старото му аз никога нямаше да покани на среща момиче като това.

— Трябва да е било отвратително да осъзнаеш какво са сторили — каза тя. — Да приемеш какво предателство са извършили спрямо теб.

— Да. Да, така беше.

— Без теб нищо от това нямаше да е възможно, нито един от звездните кораби нямаше да бъде построен. Бившите ти другари нямаше да заемат важните постове, които са си извоювали.

— Не мога да повярвам, че го направиха. Оставиха ни да умрем. — Дори сега след всичките тези месеци, през които бе премислял случилото се, опитвайки се да го приеме, днес горчилката беше също толкова силна, както в деня, когато му съобщиха новината. — На нито един от тях не му пукаше за мен.

— Знам — каза нежно тя. — Много от нас го знаят.

Усмивката й беше омайваща.

— Спомням си, когато откри забулването. Тогава отварях репортажи за теб, все още бях в училище. Мислех си, че искам да стана астроном заради теб.

Той размърда некомфортно раменете си. Близостта й беше опасна. Чувстваше как ерекцията му нараства. Страхуваше се, че ще я забележи. Искаше да я види гола. Искаше да я чука като демон до пълно изтощение.

— Така… така ли? Такава ли си? Астроном?

— Не. Опасявам се, че не съм от интелектуалния тип. В крайна сметка избрах спортна програма, бях в отбора по гмуркане.

— А.

— Знаеш ли, трудно ми е да повярвам, че говоря със стария си идол.

— Аз не съм ничий идол. Не съм сигурен дори, че съм себе си. — Започна да удря юмрука си в хладилния шкаф, отново и отново. Дори когато говореше с нея, не можеше да отклони мислите си за дълго. — Нали знаеш, че истинският Дъдли Боуз още е някъде там. Още гледа към чуждите звезди, но вече от много по-близо.

Засмя се пискливо, почти загуби контрол над гласа си.

Ръката й хвана юмрука му и го задържа.

— Аз съм Мелани.

— Радвам се да се запознаем.

Единственото, което чувстваше, беше хватката на пръстите й върху китката му, силата и топлотата й. Ухаеше едва доловимо на парфюм. Той вдиша дълбоко аромата, който беше толкова различен от филтрирания климатизиран въздух на клиниката. Аромат на човек.

— Навън има наета кола. Имам и стая в този хотел.

За Дъдли се оказа почти болезнено да каже каквото и да било.

— Да.

— Така. Мога да те закарам на най-близкия Тих свят. Или можем да се качим горе. Сега. Веднага.

 

 

Хотелската стая беше еднотипна и неразличима като всеки друг продукт на Августа. Беше дълга и L-образна, в единия й край имаше тераса, а в другия — мраморна баня. Голямото двойно легло беше вдигнато по-високо от обичайното, а завесите около него можеха да го изолират от останалата част.

Навън беше тъмно, когато Оскар най-накрая отвори вратата и с препъване влезе вътре. Беше прекарал два часа заедно с Антония в малкия, ограничен за гости на хотела салон за коктейли на петия етаж, преди репортерите да ги открият. Така приключи купонът им.

Остави светлините включени и отиде до кухненската ниша. През широките стъклени врати на терасата влизаше достатъчно слънчева светлина, за да види бирените бутилки в хладилника. Избра си една и махна капачката. Антония беше права, алкохолът винаги беше по-добър лек от инжекция. Махмурлукът му съвсем се беше изпарил. Хотелското меню беше на бара. Той го взе и излезе на тесния балкон. За вечерта имаше планиран официален банкет, който да завърши приветстващото събитие. Затова имаше и стая на свое име. Но вечерята беше отменена. Ако искаше да яде нещо, трябваше да ползва румсървиса.

Навън Нова Коста блещукаше ярко под нощното небе, сякаш беше увеличително огледало, което отразяваше съзвездията над себе си. В посока обратна на океана, на север хоризонтът сияеше с наситена кехлибарена отсянка там, където стоманолеярните се нижеха по протежение на хълмовете Корли. Истинска фалшива зора. Спомни си за малък свят с оранжево слънце, който бе изследвал преди осем-девет години. Короната на Нова Коста бе по-ярка от дребното светило. Магистралите бяха бавно движещи се пиротехнически реки, които се извиваха неуморно между искрящите решетки. Тесни ивици мрак прорязваха града. Това бяха железопътните релси, по които дълги проблясващи влакове се нижеха безкрайно между дворове, гари, и фабрики.

Оскар се усмихна безучастно на индустриалния мегаполис, както винаги зашеметен от невероятните му размери и енергия. Вятърът Ел Йопи духаше силно тази нощ и топлия му сух въздух помиташе магистралите и булевардите. Отпи от бирата. Някъде навън в обсипаната със скъпоценни камъни решетка от светлини се намираха заводите, в които ТСП строеше хиперпространствените си двигатели. В Първа база обикаляха слухове, че последните варианти са по-бързи от капер 4, много по-бързи. Ето това щеше да е страшен звезден кораб.

— Този следобед се справи много впечатляващо.

Оскар подскочи при звука на гласа. Бутилката бира се изплъзна от пръстите му и падна беззвучно към тъмния паркинг петнадесет етажа надолу.

— Мамка му.

Когато нахлу обратно в стаята, на дивана седеше мъж. Оскар така и не го бе усетил да влиза.

— Някои хора никога не се променят — каза мъжът. — Винаги си си падал малко повече по добрата стара пиячка.

— Кой? Какво?

Последва тихо подсмихване и мъжът запали лампата на масата. Оскар се загледа в натрапника. Беше доста стар, вероятно на около шейсет, не се бе беше подмладявал. Лицето му беше закръглено и издаваше добро здраве, бузите му бяха червени. Кожата му изглеждаше малко грапава — белег у хората, които използваха твърде често клетъчно препрофилиране. Тялото му беше по-едро от нормалното, но не беше в лоша форма, не и за човек на неговата възраст.

— Съжалявам, познавам ли ви?

— О, да, Оскар, познаваш ме.

Оскар се приближи до дивана и го погледна по-отблизо, опитвайки се да напасне лицето, което виждаше, към собственото си минало.

— Не…

— Не се опитвай да ме познаеш с паметта си. Нищо не е останало от начина, по който изглеждах. През десетилетията се препрофилирах стотици пъти, за да съм винаги на няколко крачки пред закона.

— О, по дяволите. — Силата напусна краката на Оскар. Той седна тежко на другия край на дивана. — Адам? Адам, ти ли си това?

— Аз и никой друг.

— О, Господи. Минаха четиридесет години.

— Тридесет и девет.

Оскар погледна с искрен страх мъжа, който някога беше негов приятел и другар.

— Какво искаш.

— Така ли поздравяваш стар другар?

— Недей.

— Какво? — изплю думите Адам. — Да не ти напомням какъв беше едно време? Да не ти напомням, че едно време имаше идеали? Принципи? Да не ти напомням какво правеше за каузата?

— Никога не съм забравял, по дяволите! — извика Оскар. — Мили Боже. Никой не би могъл да забрави. Не и това. Не и това, което направихме.

— Радвам се да го чуя. Не знам защо си мислих, че си постъпил на работа в най-голямата корпорация, позната на човешката раса, да й помагаш да сее потисничеството и развалата си на нови светове.

— Четиридесет години и още не си измислил нова реч. Имаш ли представа колко изтъркани са тези глупости? Не забравяй да използваш думата „плутократ“, важни думи като тази винаги впечатляват невежите младежи, които примамваш да дадат живота си за каузата ти. Така си мислят, че си интелектуалец, някой, на когото могат да се доверят, някой, който знае какво прави.

— Това беше и твоята кауза, Оскар. Отказал ли си се от социалната справедливост? Това ли е цената на подмладяването тези дни? Това ли е валутата на новия Оскар Монро?

— О, спести ми го. Бях млад само веднъж и бях шибан първосигнален глупак, лесна мишена за копелета като професор Грайва, които можеха да ме експлоатират. По дяволите, бяхме деца. Просто деца, не знаехме нищо. Ти ми говориш за поквара, но не е нужно да погледнеш много надалеч, за да видиш откъде наистина тръгва всичко.

— Партията е права и ти го знаеш. Това общество не е справедливо.

— Давай, кажи го! — Оскар се наклони напред, пръстите му се свиха в юмруци. — Давай, нещастно копеле. Кажи го! Кажи го, дявол да го вземе: целта оправдава средствата. Затова си тук, нали? Това искаше последния път.

Адам извърна поглед от гневните му очи.

— Нищо не оправдава това, което направихме — каза той толкова тихо, че Оскар едва го чу. — И двамата знаем това.

Седяха в двата края на дивана и не вдигаха поглед един към друг. След минута Адам изсумтя презрително.

— Колко жалко. Като женена двойка сме, винаги се караме.

— Защо си тук, Адам? Дойде, за да ме заличиш с величествения си пламък?

— О, не, няма да се измъкнеш толкова лесно.

— Какво искаш тогава? — Очите му се свиха, докато преценяваше стария си приятел. — Пари? Сигурно ще се нуждаеш от подмладяване доста скоро.

— Не съм сигурен, че мога да понеса да продължа да живея в тази Вселена.

— Дори ти не си толкова глупав. Не можеш да умреш. Това означава, че си пропилял целия си живот.

— Поне е живот, по време на който съм бил верен на себе си и на принципите си. Ти можеш ли да се похвалиш с това?

— Да. Помогнал съм за откриването на дузини нови светове. Дадох на вида ни многобройни шансове за ново начало. Космосът от етап три не е същият като етапи едно и две. Няма революции, не и такива с коктейли „Молотов“ и хора, които се пребиват до смърт на улицата, но разлика има.

— Хмм. — Адам кимна, все едно някакъв въпрос получи правилен отговор. — Същата кауза, различен ъгъл, а?

— Както и да е. Не съм тук, за да преживявам отново старите битки с теб. Всички те бяха водени и загубени и от двама ни. Какво, по дяволите, искаш, Адам?

— Бях изпратен, за да те помоля нещо, което няма да ти хареса.

Това, което стресна Оскар наистина, беше начинът, по който го каза. Сякаш почти се чувстваше засрамен. Само че Адам Елвин никога не се срамуваше от стореното. Никога. Това не беше негов проблем. Причината да обърнат гръб един на друг преди толкова много десетилетия. Наистина злъчно сбогуване.

— Съмнявам се, че нещата могат да продължат по-зле.

— Не бъди толкова убеден. Искам да прегледаш информацията за полета на „Втори шанс“.

— Да прегледам… — За малко да се задави. — Почакай. Каза, че някой те е изпратил. Кой те праща? Какво имаш предвид под „изпратен“?

— Мъжът, с когото работя понякога, вярва, че по време на полета ви до двойката Дайсън, на борда на „Втори шанс“ е имало извънземно влияние. Ако дневниците на полета преминат през професионален анализ, в тях може да има доказателства, които да потвърдят това.

Оскар се вгледа в стария мъж от ужасното му минало, а мислите му опипваха казаното дума по дума.

— Брадли Йохансон — каза той най-сетне. — Работиш с Брадли Йохансон? Присъединил си се към Пазителите на себесъщността? Към онази шайка луди? По дяволите, Адам. Кажи ми, че се шегуваш. Това е болна шега. Трябва да е така. Мамка му, не може да не е шега.

— Не съм се присъединил към Пазителите. Познавам Йохансон. Имаме взаимно удовлетворяваща ни уговорка.

— Ти — Оскар посочи към него с треперещ пръсти. — О, Господи, ти си атакувал „Втори шанс“. Ти си бил.

Адам се усмихна със зле прикрита гордост.

— И никой друг.

— Ти, побъркан, смахнат психопат! — Оскар сви юмрук, готов да удря, да мачка… — Терористичната атака почти уби половината ми приятели. Съсипа екипировка и база за милиони долари, забави изстрелването с месеци.

— Знам. Мисля, че губя форма. В старите времена щях да ви надхитря и да взривя звездния кораб.

— Ти си луд. Умряха хора, Адам.

— Всички са съживени. Също като приятеля ти д-р Боуз.

— Ще се обадя на флотското разузнаване.

— А, най-големият оксиморон на Вселената. Колко години прекъсване на живота мислиш, че ще получиш?

— Не ми пука за мен. Вече не. Ти трябва да бъдеш спрян.

Оскар почти го направи, почти нареди на е-конома си да се свърже. Щеше да го направи. Наистина щеше да го направи. Всеки миг.

— Не, Оскар. Ти и флотът бъркате, сега вие сте заплаха за човечеството. Виж до къде ни доведе скъпоценният ти „Втори шанс“.

— Какво ти има? Ти не вярваш в глупостите на Пазителите — президент Дой била агент на извънземно. Хайде де! Не и ти.

Той огледа закръгленото лице на стария мъж, търсейки белег на вина.

— Това, в което вярвам, няма значение, нали? — попита Адам. — Важно е какво искам от теб. Искаме информацията от дневниците да бъде прегледана и ти си идеалният избор. Имаш неограничен достъп и това е специалността ти.

— О, сега разбирам. Ако проуча информацията и не открия доказателството ти, някой ще се обади на Рафаел Колумбия. Така ли?

— Не, Оскар, честен съм с теб. Искам да извършиш истинско, цялостно търсене.

Алкохолът, който течеше сладко през съзнанието му, спря Оскар да се изсмее на мига.

— Мили Боже, никога не съм си помислял, че ще стигнеш дотук. Имам предвид, винаги си представях, че продължаваш да изпълняваш плана на партията. Всеки път, когато някое от сепаратистките движения станеше център на внимание в унисферата, си мислех: „Обзалагам се, че Адам е там и работи зад кулисите, настървява войските, дава съвети на водачите им, независимо дали те ги искат, или не.“ Накрая щеше да се шмугнеш обратно във Федерацията, преди ТСП да затвори портала и да изградиш тайни мрежи от клетки на всеки свят. Щеше да разполагаш с хиляди верни активисти, готови за деня, когато цялата Федерация ще пропадне в гражданска война и революция. Представях си, че ще бъдеш като някой Ганди или Мандела, или може би просто някой Наполеон. Но със сигурност щеше да бъдеш някой. Не и това, обаче. Господи, виж се. Просто поредният дебел застаряваш бунтовник, който е изгубил каузата си преди десетилетия. Толкова отчаян, че се е присъединил към най-жалката шайка от загубеняци, която Вселената може да предложи.

Това не е истина, Адам, няма извънземно. Бях на борда на онзи звезден кораб повече от година, никога не се сблъсках с него под душовете, никога не го заварих да си краде закуска от столовата късно през нощта, на палуба тринадесет нямаше нито един призрак. Ето тук конспиративната ти теория се разбива с гръм и трясък в стената на реалността. С Йохансон можете да си седите у дома, да пресявате всички слухове в унисферата и от тях да градите кулата на вашия Факт. Всичко това са глупости. Няма доказателства. Затова, преди да си тръгнеш, просто остави кристалната памет на масата, а аз учтиво ще я игнорирам. Когато те няма, а аз съм още по-пиян, ще вляза във файла, който приятелите ти са скалъпили, и ще преценя дали да го включа в официалния запис за теб, за да се спася от прекъсване на живота. Защото съм твърде жалък страхливец, за да поема отговорност за това, което някога сторих.

— Трябва да посетиш психолог, за да се погрижи за тази себеомраза. Не е здравословна.

— Майната ти — каза Оскар. Болката, която чувстваше, вече беше близка до физическа. — Просто остави кристалната памет и си върви.

Адам го удари по бузата. Ударът беше толкова силен, че почти го събори от канапето.

— Мамка му. — Оскар докосна устата си и замига, за да прогони черните сълзи, предизвикани от парещата болка. Струйка кръв се процеждаше от ъгъла на устните му. Той погледна обезумяло Адам. — Какво ти става? Казах, че ще го направя. Какво още искаш?

— Това не е подправен файл, кучи син. По-истинско от това няма накъде. А аз ти казах, че на борда е имало чуждо влияние, не оцъклено чудовище. Звездния странник работи чрез хората. Някой на борда на „Втори шанс“ е изключил бариерата — дори не се опитвай да ми кажеш, че е било съвпадение. Същият този е направил така, че Боуз и Фербеке да бъдат оставени от кораба. Не мислиш ли, че е поне малко подозрително, че от всичките свръхтехнологични, многократно обезопасени играчки, с които разполагахте на борда, точно простото комуникаторно устройство да се развали в най-неподходящия миг? Защото аз мисля и още как.

— Някой? — попита цинично Оскар. — Член на екипажа?

— Да. Един от безценния ти екипаж. Един от приятелите ти. Може би повече от един. Кой знае? Това трябва да разбереш.

— Това е дори по-лошо от извънземен незаконен пътник. Знаеш ли през колко тренировки и проучвания преминаваха хората, за да се качат на борда? Никой дори мъничко подозрителен не беше допуснат близо до кораба.

— Имаш предвид хора като теб и Дъдли Боуз?

Оскар го изгледа в продължение на дълъг, смразяващ кръвта миг.

— Виж, Адам, това, за което ме молиш, не е възможно. Физически ми е непосилно. Осъзнаваш ли колко много данни има в тези дневници?

— Знам. Затова никога нямаше да успеем да ги откраднем и анализираме сами. Не е нужно лично да пресяваш всеки байт. Знаеш кои са най-важните части от полета. Ще търсиш там. Не в основните събития, случилото се на мостика и в инженерните отдели, там всичко ще е чисто. Важно е това, което е ставало на фона им. Кой е бродил по тринадесета палуба, когато е паднала бариерата? Открий ги, не просто заради мен или заради себе си, а заради всички. Трябва да знаем какво се е случило наистина.

— Това е… Не мога…

— Извънземното става все по-активно. Трябва да признаеш, че напоследък се случват странни неща. Онази експлозия на Венис Коуст, която отстрани снабдителя ни с оръжия, убития сенатор.

— Глупости. Това беше някаква тайна операция на правителството или на някоя Междузвездна династия. Всички го знаят.

Адам се усмихна злобно.

— Звучи ми като теория на конспирацията.

— В голяма грешка си. Защо никога не можеш да си го признаеш?

— Тогава го докажи. Кой точно ще предадеш, ако прегледаш информацията? Ако бъркаме, няма да изгубиш нищо. Ако, Господ да ни опази, сме прави, трябва да го знаем. Ще бъдеш герой. Това е достатъчно, за да донесе опрощение за миналите ти грехове.

— Не ми трябва опрощение.

Адам се изправи.

— Знаеш, че съм прав. А аз знам, че никога не можеш да признаеш това в лицето ми. Затова нека да спрем с мачовските пози. Ще се свързвам с теб на всеки две седмици, за да следя напредъка ти.

— Няма да го направя.

— Да, и аз казах същото, когато Йохансон ме помоли да се свържа с теб. Само че ние с теб никога не сме имали избор, не е ли така? Не и след гарата „Абадан“. Пази се, Оскар, много хора разчитат на теб.