Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (7)

5.

От всепризнатата си елитарна позиция жителите на Йорк5 често твърдяха, че планетата им е една от по-щастливите в космоса от етап едно. Точно този свят никога не бе страдал от замърсяване или пренаселване, финансова нестабилност и корумпирани политици. По време на предчовешката му история странно хрумване на еволюцията бе произвело много по-малък от обичайния брой растителни и животински родове. Тези условия превръщаха установяването на извънземен вид на повърхността в съвсем лесно начинание. За хора, които искаха да моделират земята по собствените си специални начини, това правеше планетата желан недвижим имот.

Когато през 2138 година ТСП обяви, че планетата е отворена за заселване, консорциумът от фамилии, управляващ планетата Лос Вада, една от Големите 15, предложи оферта и на практика закупи цялата Йорк5. ТСП възстанови директно разходите си по изследователската кампания, но планетата никога не отвори врати за свободна имиграция. Фамилиите от консорциума бяха твърде разнородни, за да образуват Междузвездна династия, макар че сега всички живееха на един свят и най-вероятно генеалогичната динамика на бъдещето щеше да ги превърне в точно такова обединение, дефинирано според класическия модел.

Йорк5 нямаше истинска столица. Най-големият урбанизиран район беше малък град, в който бяха съсредоточени всички услуги и който поддържаше портала на ТСП и летището, израснало до него. Никога не бяха внесени каквито и да е фабрики и нямаше индустриализация. Всичко, от което се нуждаеше човек, от кухненски прибори до павета, от електроника до дрехи, трябваше да бъде внасяно. Нямаше пътища или жп линии, които да изграждат градска транспортна инфраструктура. Пътуваше се само с летателни апарати, собственост на местните фамилии. През цялата си двеста и петдесет годишна история населението никога не се бе покачвало над десет милиона, от които почти три бяха персоналът на работа при фамилиите. Вместо това земята беше разделена на обширни имения. Всяко семейство строеше жилищата, резиденциите и плажните си къщи, както поискаше и където поискаше, и засяваше флора според приумиците си. Вследствие на това континентите заприличаха на величествени юргани, съшити от специално проектирани пейзажи. Тераформирането се извършваше в мащаб, невиждан дори на Далечината, и всичко се правеше в името на естетиката.

Капитан (пенсиониран) Уилсън Кайм бе наблюдавал развитието на семейното си имение през последните две столетия. Често се връщаше за ваканциите, за дълги уикенди и за годишните събирания, за да се наслади на съвършеното спокойствие, което предлагаше мястото. Земята, която бе избрал, бе хълмиста, с дълги разстлани долини, разположена надълбоко в южната умерена зона. Когато пристигна, повърхността бе покрита с местната ярка червено-кафеникава туфеста трева и няколко недорасли ниски дървета. Лека-полека хълмовете и долините бяха залети от зеленина и много по-приятни, разхлаждащи и успокояващи вълни от земна растителност. Израснаха горички от коренно различни дървета от дузини светове, чиито листа се кичеха с цветове от снежнобяло до болезнено за очите оранжево. Долините се покриха с дъбови, орехови и върбови гори, а няколко изолирани територии сред по-високите хълмове вече приютяваха гигантски секвои.

Един ден в пика на непоносимата средлятна жега Уилсън вървеше по дългата лъкатушеща чакълена пътека през широките, обърнати на юг склонове. Беше на няколко мили от огромната имитация на шато, в която се помещаваше домът им, и оглеждаше лозите. Компания му правеха само две от най-малките деца на старшата фамилия, които подскачаха до него. Емили — шестгодишно момиче с вързана на плитка светла коса, която беше негова пра-пра-пра-пра-внучка и осемгодишният Виктор — тихо и любопитно момче, който му беше племенник по линия, твърде сложна, за да бъде запомнена. Бе накарал и двамата да сложат шапки, за да предпазят младата си кожа от мощните УВ-лъчи на синкавото слънце, въпреки че бяха преминали дълбоко ембрионално модифициране, което включваше висока резистентност към всички видове рак. Ако продължаваха да се щурат така, щяха да са изтощени още преди обяд, а той не искаше да прибавя към това и слънчев удар.

От време на време спираше в края на някой ред и оглеждаше гроздовете, които тъкмо започваха да се наливат. Тази година реколтата щеше да е с високо качество, може би достатъчно добро, за да стане на следващата образцова. Макар че напоследък всички злоупотребяваха твърде много с термина. Полупрозрачните малки зелени сфери бяха прекрасни. Колкото повече светлина попиваха, толкова по-изразени ставаха цветните багри, които се промъкваха в плодовете. Редиците лозя продължаваха по цялата дължина на склона до широкото дъно на долината на разстояние две мили. Лозята вече покриваха почти четиридесет квадратни мили, след като бяха процъфтявали сто и двадесет години в леко варовитата почва. Прокараните под земята напоителни тръби осигуряваха достатъчно вода по време на знойни години като тази. Течността се изпомпваше от сладководното континентално море на двадесет мили. Имението Кайм заемаше една четвърт от бреговата линия.

Боядисани в червено роботи за поддържане на лозови култури, големи колкото мотоциклети, се движеха на колела нагоре-надолу из лехите и електромускулните им ръце се стрелкаха навън и обратно, докато машините внимателно подрязваха чепките и разравяха почвата. Из цялото лозе едва ли имаше повече от петима души, отговарящи за наблюдението. Не че някаква част от виното някога щеше да бъде продадена. Това не беше комерсиална дейност. Продуктът беше предназначен за семейството, а малко количество бутилки беше достъпно за други членове на борда на „Фарндейл“.

Уилсън спря и откъсна още няколко гроздови зърна. Бяха неузрели и кисели, но това беше правилният вкус за настоящия момент от развитието им. Той ги изплю, след като ги сдъвка изцяло.

— Бляк! — каза малката Емили и смръщи носле. — Това е гадно, дядо.

— Не, не е — увери я той. Наклони собствената си шапка назад и се усмихна. — Ще се разложат в почвата и ще я наторят. Това е добре за растенията. Попитай е-конома си, когато се върнем обратно вкъщи, ако не ми вярваш.

— Уилсън е прав — каза Виктор с надменен тон. — По биология провеждахме часове по околна среда.

— Искаш да кажеш, че лозите пият слюнката ти? — Емили беше още по-отвратена.

Уилсън я дари с кратка прегръдка.

— Не, не, нещата не стават така. Става дума за органична химия. Много е сложно, когато се заровиш в детайлите. Но довери ми се, лозите не пият слюнка, окей?

— Окей — каза тя със съмнение.

Виктор я гледаше снизходително, затова тя му се намръщи. Миг по-късно двамата вече тичаха по една от лехите в преследване на издължен форлиен — подобно на бодливо прасе животно със смешно крило-яка, което се оцветяваше в зелено и жълто при възбуда.

— Не го докосвайте — извика той след тях. — Ще го уплашите.

— Добре. — Гласът на Виктор се чуваше слабо иззад лозите.

Уилсън продължи по чакъла. Не бързаше, денят му доставяше твърде голямо удоволствие. Беше преминал през последното си подмладяване преди три години и използваше този живот за почивка, пълен отпуск от корпоративната дейност. Всеки се нуждаеше от нещо подобно от време на време, а той още повече — предвид важността на поста, който заемаше по време на нормалните си животи.

След провала на мисията на Марс Уилсън се бе завърнал на Земята, която се променяше почти всекидневно с реализацията на технологията на червеевите дупки. През втората половина на двадесет и втори век космическите изследвания, разбира се, бяха най-голямата развиваща се индустрия, която изобщо можеше да съществува. С изключение на това, че вече не беше този тип космическо изследване, от което той разбираше нещо. ТСП всъщност провеждаше само планетарни проучвания — сферата на компетенция на геолозите и ксенобиолозите. Не се интересуваха от празнотата между звездите, нямаше го стремежа да бъде хвърлен мост между тези пространства. С червеевите дупки пространствата вече просто не съществуваха.

Много от старите екипи на НАСА напуснаха, за да се присъединят към разрастващата се ТСП, когато агенцията слезе от сцената шест месеца след срамното завръщане на Кайм. Наложи им се обаче да започнат от началото, да се обучават наново, да придобиват нови умения. Не беше същото, вече не бяха специални, това бе просто поредната корпоративна работа, макар и вълнуваща. Промяната се отрази на някои повече, отколкото на други. Последното, което Уилсън чу за клетия стар Дилан Люис, бе, че екскомандирът е отворил бар на Хаваи, където неотклонно и неумолимо трови черния си дроб с алкохол. Явно също така не пропускаше да се направи на глупак пред всяка минаваща жена, спряла да послуша историята му за „стария космически герой“.

Уилсън заряза напълно старата си професия. Беше достатъчно умен, за да прозре какви ще са нуждите на новите планети, отчаяния недостиг на инфраструктура и развитие. Хората не можеха да живеят в новите си обетовани земи без базови градски услуги. А когато местните икономики потръгнеха, щяха да имат нужда от постоянно подобряване, и то бързо. Производството на тежки и среднотежки инженерни продукти щеше да е новата перспективна индустрия. Благодарение на суперинтензивното си обучение в НАСА и военните си познания Уилсън без проблеми си уреди мениджърското място в отдел на фирмата „Компоненти КАД“, която произвеждаше всякакви части за по-големи компании. След три години вече беше в борда й и притежаваше солиден брой акции. До 2103, след седем сливания и поглъщания, имаше сигурно място като изпълнителен директор в борда на „Фарндейл Енджиниъринг“, един от мултипланетарните колоси, които се бяха разгърнали и разцъфтели успоредно с развитието на първия космически етап. По това време вече разполагаше с достатъчно акции, за да изкупи малка нация, а „Фарндейл“ навлизаше в партньорския консорциум, който в крайна сметка щеше да финансира Лос Вада. Оттам нататък всичко беше въпрос на линеен напредък с минаването на вековете. Собственото му богатство и влияние растяха заедно с компанията, докато личното състояние на голямото му семейство не се присъедини към царството, на което се наслаждаваха Великите фамилии на Земята.

През последните осемдесет години два пъти бе заемал поста председател на „Фарндейл“. Това бе длъжност, която отнемаше по двадесет и пет часа всеки ден и не оставяше време за друго, освен за правене на сделки и политика. Старите му черти — дисциплината и умението му да общува — му послужиха като идеална основа за тази служба и му позволиха да постигне няколко знаменателни победи срещу противникови компании по време на онези стремглави години. Акционерите и колегите му от борда бяха еднакво доволни от представянето му и всички знаеха, че до век ще бъде прехвърлен на президентския стол в Лос Вада. Водачеството на борда обаче си имаше своята цена, постоянният стрес водеше до ускорено стареене. И двата пъти му се наложи да се подложи на подмладяване с години по-рано, отколкото би го направил нормално, заради напрежението, което управляването на компанията оказваше върху тялото му.

Това бе една от причините, заради която реши този път да си вземе почивка. Поне веднъж щеше да се отпусне и да се наслади на световете и богатството, което бе създал. Засега решението се оказваше удачно. Дори успя да изненада себе си с ентусиазма, който бе проявил към лозята и управлението на имението. Последната партида от деца, произведена от клоновете на огромното му семейство, обожаваше присъствието му. Отново детайли, концентрираше се върху детайлите, използваше уменията си, за да разреши всеки проблем, който изникваше в семейството. Само мащабът бе различен в сравнение с преди. Градеше планове да разгърне и преобзаведе шатото. Имаше много места, които можеше да посети просто като турист, градове с уникални фестивали и карнавали, които да преживее, различни пейзажи, екзотични видове. Беше отворен към идеята за нов брак. Може би този път щеше да си намери жена по начин, който не напомняше твърде много на преговори по корпоративна сделка. Всичките тези неща бяха някъде там и го очакваха. Беше му нужно само едно бързо пътуване с такси до гарата на ТСП. Беше започнал да планира маршрута си — голямо пътуване, което щеше да му отнеме над осем години. Дори откритието на Боуз на забулването на Дайсън Алфа не го разсея. Вярваше, че сегашният борд на „Фарндейл“ е способен да се справи с всички проблеми и възможности, които събитието щеше да създаде. Въпреки това новините за строежа на звезден кораб за миг пробудиха носталгията в него.

Децата изскочиха от редовете с лози и отново се затичаха по чакъла. Уилсън не се опита да ги спре. Бяха щастливи. Той би дал много, за да има детство като тяхното. Основната му грижа беше да израснат с чувство за достойнство и отговорност. Богатите деца, в общия случай, бяха пословично невъзпитани хлапета, а на Йорк5, където всички бяха наследници на трона, ситуацията беше още по-трудна. В същото време не искаше да ги изпраща на училище.

На небето над западните планини се появи инверсионна следа. Той се спря, за да я погледа, впечатлен както винаги от скоростта и липсата на звукови експлозии. Всички тук използваха свръхзвуковите двигатели, за да се придвижат от именията си до портала на ТСП. Скоростта, която модерните самолети достигаха в атмосферата, беше невероятна дори за него. По-голяма бързина беше възможна само чрез полубалистичен скок, на практика преминаване над горния слой на атмосферата. Плановете за подобен летателен апарат бяха готови от доста време, всичко беше въпрос на финансиране. Все пак търсенето беше много малко. Самолетите се използваха на стандартните светове на Федерацията, но нормалните пътнически джетове летяха с приблизителна скорост от мах три, която беше достатъчна за въздушните линии. Единствено жителите на светове като Йорк5 не можеха да се примирят с толкова ниски скорости.

Уилсън чу ниско свистене на въздуха, сякаш някакъв фантом току-що се бе промъкнал зад гърба му. Листата на най-близките лози потрепериха. Той се намръщи и се обърна. Гледката, която го посрещна, предизвика студен шок в нервните му окончания. На няма и двадесет фута от него се бе отворила червеева дупка — идеално кръгла, с диаметър дванадесет стъпки, основата й висеше непоклатимо на няколко инча над чакъла. От нея пристъпи мъж в скъп лавандулов бизнес костюм. Той поздрави Уилсън с лека извинителна усмивка и след това каза:

— Йо, пич, как е работата?

Уилсън направи три бързи стъпки, озова се право пред натрапника и замахна с юмрук. Изпод кокалчетата му се чу задоволително хрущене и по ръката му се разнесе болка.

— Мамка му! — Найджъл Шелдън се прекатури назад и се стовари по задник в сухата трева. От червеевата дупка чевръсто изскочиха двама служители по сигурността на ТСП с насочени към Уилсън ръце. Ръкавите на костюмите им се накъдриха едва забележимо. Найджъл Шелдън раздразнено им махна да отстъпят.

— Няма нищо — каза той, направи гримаса и вдигна длан към челюстта си. — По дяволите, това болеше.

Уилън го изгледа ядно.

— Това беше целта, малко лайно такова.

Децата дотичаха и спряха объркани пред драматичната картина.

— Уилсън! — извика Виктор. — Това е…

— Знам кой е — каза рязко Уилсън.

— О, страхотно — изпухтя раздразнено Найджъл, докато се изправяше с мъка на крака. — Триста и тридесет години и още си ми ядосан?

— Триста. Три хиляди. Нищо не може да промени това, което направи.

Найджъл бъркаше с пръст в устата си.

— Ох. Мисля, че си ми разклатил зъб.

— Ти нарани кокалчетата ми. — Уилсън разтърси ръката си. Бедата беше, че наистина го болеше. Не беше участвал в бой от дните си в академията за въздушни пилоти. Уличните инстинкти и ноу-хау се бяха изпарили през изминалите векове.

— Ще го направиш ли отново? — попита Найджъл.

— А ти?

— Добре, добре, този маниер на пристигане наистина не е особено тактичен от моя страна. — Найджъл погледна уморено ожулената ръка на Уилсън. — Исках да направя впечатление.

— Определено се справи добре на Скиапарели.

— Важно е, по дяволите.

— Кое е важно? — Уилсън се опитваше с всички сили да не изглежда впечатлен. Само дето не бе чувал за подобно използване на червеева дупка преди, не и от един човек — освен ако не се брояха слуховете за Ози. Порталите бяха невероятно скъпи връзки между световете и се изплащаха изключително дълго, не бяха лични транспортни машини, дори за Найджъл Шелдън. Уилсън предполагаше, че той бе използвал портала на изследователското поделение на ТСП на Августа, за да отвори този тунел през междузвездното пространство. Не искаше и да се замисля за цената.

— Разполагаш с код с адреса на е-конома ми, ако има нещо спешно, нали знаеш. Можеш да използваш унисферата като останалата част от човешката раса.

— И двамата знаем, че не съм в списъка с допустими абонати на е-конома ти, а исках да говорим спешно.

— Защо? За какво, по дяволите, става дума?

— Нуждая се от услуга.

Уилсън се разсмя.

— Да, добре — каза кисело Найджъл. — Много смешно. Сега чуй дали всъщност няма да те заинтересува. Строим звезден кораб за експедицията до Дайсън Алфа.

— Чух. Вече повече от месец това са единствените новини в унисферата.

— Но явно не си съединил точките както трябва, нали? Можем да построим кораб, но опитните астронавти, от които се нуждаем, за да го управляват и най-вече за да го командват, са поизчерпани в тази ера.

Уилсън рязко спря да се смее.

— Копеле.

— О! Привлякох ли вече вниманието ти?

— Защо аз? — Уилсън се изненада колко слаб бе станал гласът му.

— Защото няма никой друг, капитан Кайм. Ти си последният космически кадет в Галактиката. Нуждаем се от теб.

— Това са глупости. Разполагаш с десетки хиляди души в изследователското ви поделение.

— Да, наистина. Добри хлапета, даже страхотни. И нито едно от тях не е било лишено от досег с унисферата по време на първия, втория или дори шестия си живот. Ти, от друга страна, знаеш какво е да си затворен в метален балон в продължение на месеци без прекъсване, можеш да се справиш с изолацията, със стреса. Можеш да командваш хора в такава ситуация. Много по-различно е, отколкото да издаваш заповеди надолу по корпоративната верига и да разполагаш с някакъв кретен от средно ниво на управление, който да се заеме с тях. Опитът винаги е ценен, знаеш това. Без излишна скромност, Уилсън, и двамата знаем колко си успял. Все пак виж къде сме сега. Не са много тези, които могат да пресъздадат парче от Франция с площ от пет хиляди квадратни мили, което никога не е съществувало извън романтичната литература. Как се казваше, ти си замесен от правилното тесто.

— Фраза от миналото — промърмори Уилсън, докато истински древните спомени неизбежно се съживяваха в ума му. При всяко подмладяване се заричаше, че ще ги изхвърли в контейнери за сигурно складиране, че ще ги изчисти от мозъка си заедно с всичките непотребни боклуци, за да има място за новия му живот. Всеки път се заричаше и никога не го правеше. Слабост по носталгията. Да бъде претендент за истинско величие, му бе доставило много по-голямо удоволствие, отколкото позицията на корпоративен вожд, която всъщност си бе извоювал. Дори днес много хора знаеха кой е Нийл Армстронг. Но Уилсън Кайм? Съвсем никой.

— Ами изтупай спомените си от прахта, приятел, защото са на път отново да станат модерни.

Уилсън се загледа в краищата на отворената червеева дупка, в тъмния проблясък на нищото, който малко хора успяваха да видят със собствените си очи.

— Това сериозно предложение ли е? — попита тихо той.

— Напълно. Сцената е твоя, ако я искаш. Надявам се, че е така. Казвам го искрено. Колкото повече мисля за Дайсън Алфа, за това колко странно е всичко, толкова повече искам някой, на когото наистина имам доверие, да командва мисията.

— Дядо? — Емили се кокореше с удивление към прадядо си. — Ще летиш ли на звездния кораб, дядо? Наистина?

— Така изглежда, кукло. — Уилсън потупа главата на момичето. Дори не трябваше да се замисля, отговорът дойде от само себе си. — Дай ми няколко дни, Найджъл. Трябва да се погрижа за нещата тук.

— Естествено, приятел. — Найджъл му се ухили широко и подаде ръка. — Добре дошъл на борда.

Уилсън се зачуди как да реагира, но щеше да е твърде грубо, ако не се здрависаше.

— Нека само да изясним напълно нещата, не мислиш да се присъединяваш към екипажа, нали?

— Не. Това е напълно ясно.

 

 

Аншун беше на границата на космоса от етап две, на двеста и седемнадесет светлинни години от Земята и почти по средата между стария свят и двойката Дайсън. Местоположението й бе наклонило силно везните при избора на ТСП за разположението на новото поделение за изследване на етап три. Буунгейт, на разстояние от шейсет светлинни години, вече разполагаше с втори портал, който водеше към Далечината, и правителството му се надяваше, че ТСП ще разположи там и изследователската станция. Не се получи така. Далечината беше задънена улица. Аншун щеше да спомогне за преместването на човешките граници към двойката Дайсън.

Не че през последните осем години след установяването на поделението в планетарната гара на ТСП имаше налице кой знае каква експанзия. Оттогава бяха открити само две планети. Но Аншун вече имаше неафиширано самочувствие относно бъдещите години. Светът щеше да се превърне в кръстопът за целия нов сектор от космоса. През следващото столетие икономиката и населението на планетата щяха да са във възход, докато не се изравняха с всеки от успелите светове в етап едно. Бъдещето му беше сигурно.

Уилсън Кайм се ухили сам на себе си, когато го обзе странното усещане за déjà vu при гладкото навлизане на пътническия експрес от Лос Вада в планетарната гара на Трелоар, столицата на Аншун. Въздухът навън беше горещ и задушен заради близкия бряг, точно като в Хюстън едно време. Спомняше си пристигането си в космическия център на НАСА за първия тренировъчен ден, слънчевите лъчи, които бодяха кожата му с топлината си. Еднаквите сгради от административен тип в двора на центъра изглеждаха изненадващо занемарени на ярката светлина, особено като се има предвид какво се случваше в тях. Бе очаквал постройките да нямат толкова индустриален вид и да са по-грандиозни.

Тук на Аншун гледката беше същата. На платформата го очакваха двама членове на изследователското поделение на ТСП. Заведоха го в малка кола, която се отправи през обширна празна зона между оградите, предназначена за изграждане на кръстопът, където дузини портали и стотици натоварени линии щяха да регулират трафика към новите звезди в някой неопределен бъдещ ден. В момента гледката около него беше иронично постиндустриална. На повърхността бяха положени дълги алеи от ензимноподсилен бетон, които с годините бавно се натрошаваха, пътища на миниграда, който така и не бе построен. Почвата между тях поддържаше жалки буци местна трева и издължени плевели, прорязани от извити, оставени от гуми коловози, запълнени с изпечена глина, които вероятно се превръщаха в локви след всеки порой. Наоколо бяха пръснати изоставени свръхмощни коли, а металните им участъци люспеха кожата си от ръжда. Мултиметалните им корпуси бяха избледнели до вяло светлосиво, прозорците им бяха строшени, гумите им — спаднали и калцирани. Едри тръстикови птици се носеха над местността в широки спирали, улавяйки с черните си крила топлите въздушни течения. Това бяха загладени мършояди, които ловуваха по-малките гризачи, въпреки че плячката им тук беше скромна.

На фона на всичко това чисто новият товарен път, по който шофираше, изглеждаше странно не на място, изпреварил времето си. Успоредно на него се точеше също новоизградена жп линия близнак, която свързваше разпределителната станция с комплекса, където се реализираше проектът за звездния кораб. Уилсън видя единичен локомотив DFL25, устремен в противоположна на неговата посока. Буташе пред себе си осем празни плоски товарни вагона — единственият признак на движение на пет мили разстояние.

На колата й отне десет минути, за да премине през неусвоената дива територия и да стигне до мястото на проекта. От тежката и гореща мараня изплува дълга редица от перленобели сгради без прозорци, защитени с шестметрова ограда. В основата й патрулираха роботи-стражи. Гладките им конични тела прикриваха оръжията и сензорите, с които бяха снабдени. На портите имаше и трима пазачи хора. Сканираха два пъти Уилсън, преди да го пропуснат. Когато премина, чевръсто му отдадоха чест.

Целият комплекс вонеше на пари. Уилсън беше достатъчно добре запознат с бързоразвиващите се проекти, за да си направи сметка какви невероятни суми са похарчени за кратък период от време. Отвъд оградата се простираха обширни, добре поддържани поляни от местната бяла трева. Паркоместата бяха обозначени с прясна бяла боя върху асфалта. Сградите бяха направени от новите повърхностни панели с ниско триене, по които строителната индустрия бе полудяла. Това им придаваше безупречно чист вид. В повечето стени имаше вградени високи врати, затворени до една, а под долния им край преминаваха сребристи жп линии. В задната част на комплекса се виждаше редица пилони, които се простираха към най-големия индустриален парк на града и поддържаха тънки червени суперпроводящи кабели. Проектът изискваше голямо захранване.

Три тантурести кръгли кули от стъкло образуваха сърцето на комплекса. Бяха свързани една с друга в основите си чрез повдигнати листове от стъкло, които приличаха на твърд покрив на шатра. Фоайето на входа, което образуваха, беше огромно преддверие с кристални колони, съдържащи екзотични растения с големи листа. Много хора крачеха забързано и съсредоточено по каменния под. Работата тук беше нещо сериозно.

Даниъл Алстър стоеше до дългото гише на регистрацията. Той поздрави топло Уилсън и се представи.

— Господин Шелдън се извинява, че не може да ви посрещне лично, в момента е на среща, която се проточи доста отвъд очакваното.

Уилсън огледа замислено фоайето и впечатленията му за неограничен бюджет се затвърдиха. „Фарндейл“ започваше големи проекти достатъчно често, но това бе нещо различно. Техните офиси бяха построени в градове и фабрики в индустриални паркове. Там бяха на мястото си. Вероятно сравнително изолираното местоположение на комплекса придаваше това усещане за важност и спешност.

— Искате да кажете, че Шелдън управлява проекта по звездния кораб лично? — попита той.

— Не, не и всекидневните подробности. Със сигурност обаче е добре осведомен за почти всичко. Беше истински облекчен, когато приехте да бъдете капитан.

— Наистина ли?

— Да. Доколкото разбирам, вие ще поемете контрол над няколко от административните процедури.

— Точно така.

Количеството информация, изпратено му от проекта през четирите дни, откакто се съгласи да стане капитан на кораба, бе феноменално. Повечето информационни файлове бяха придружени с молби от шефовете на засегнатите отдели. — Ще се нуждая обаче от малко време, за да свикна, преди да започна да се разпореждам.

Всъщност се бе почувствал малко объркан, когато влезе във фоайето и се изправи сам срещу проекта. По принцип, когато се впускаше в нещо с такива мащаби, го придружаваха няколко от собствените му помощници, а освен това предварително отделяше време за подробно запознаване с информацията. Чак предната нощ бе получил доклад за срещата на Съвета на Екзопротектората на Федерацията, което не му остави много време да премисли политическото значение на полета. Въпреки това членовете на борда на „Фарндейл“ бяха дали пълното си одобрение за ангажимента му, нетърпеливи да се закачат за проекта.

— Разбира се — каза Даниъл Алстър. — Офисът ви е готов и ви очаква. Господин Шелдън обаче предложи първо да ви разведа набързо из комплекса.

— Давай.

Планът на комплекса беше крайно прост. Трите кули приютяваха персонала, отговорен за проектирането и управлението. Четвърт от офис пространството беше неизползвана.

— Поделението за обучение на екипите — обясни Алстър, докато преминаваха покрай редици непрозрачни стъклени кутии.

— Има ли избрани?

— Засега само вие. Почти всички в изследователското ни поделение кандидатстваха доброволно — става дума за технически персонал, както и за екипи по проучване. Освен тях има и по няколко милиона желаещи на всяка планета във Федерацията, които настояват, че са идеални за работата. Тази част от киберсферата на Аншун се нуждае от подобрения с целия този информационен трафик напоследък. Изчакваме да очертаете изискванията си, преди да започнем активна подборка.

Уилсън сви примирено рамене.

— Добре.

Елементите на звездния кораб се доставяха в големите, подобни на хангари сгради извън кулите, където биваха подлагани на взискателни проверки и най-накрая преминаваха през платформата за монтаж. В комплекса не се извършваше производство, всичко се внасяше през портала на планетарната гара. Шейсет и три процента от компонентите бяха произведени на Августа, включително и генераторът на червееви дупки, който щеше да действа като хипердвигател. Останалите части идваха от всички краища на Федерацията. Договорите за производство бяха сключени на базата на финансови взаимоотношения и политическо влияние. Уилсън беше доволен, че Лос Вада си бе осигурила над три процента от поръчките.

Веднага щом вагоните доставеха контейнерите, товарът се разтоварваше и преместваше в чисти помещения за извършване на проверки. Възможностите за оценка, които ТСП бяха изградили за толкова малко време, бяха впечатляващи. Херметизираните помещения за симулиране на околна среда можеха да произведат мощни комбинации от радиация, екстремни температури, вибрационно напрежение, електромагнитни излъчвания и високоскоростни сблъсъци на елементарни частици — всичко това в добрия старомоден вакуум. Освен това имаше и тестови лаборатории, където електромагнитните компоненти се подлагаха на всякакви не особено вероятни сценарии за грешка. Когато получеха сертификати за годност, елементите се преместваха на платформата за монтаж.

Найджъл Шелдън ги очакваше при портала, който се намираше на края на най-голямата сграда за изпитания. Носеше същите бели работни дрехи като Уилсън. Двамата си стиснаха ръцете. Все още бяха нащрек един с друг, като стари приятели, които изглаждат кавга помежду си.

— Готов ли си отново за нулева гравитация? — попита Найджъл и постави на главата си защитен шлем, който се нагоди към черепа му.

— Предполагам — каза Уилсън. Беше минало много време, а и както Даниъл му каза по време на огледа, много от техниците по монтажа страдаха от гадене по време на работата на кораба, вариращо от леко до изтощително. Ефектът не отслабваше дори след продължително излагане на нулева гравитация. Астронавтските компании на Висшия ангел не можеха да окажат особено голяма практическа помощ. Те използваха или роботизирани системи, или персонал, преминал пресяване с цел установяване на имунитет. В отчаянието си от ТСП се бяха заровили в някои от най-старите медицински проучвания относно адаптацията на хора към нулева гравитация, някои от които бяха от времето на руската станция МИР, за да разберат с какви наркотици и какво пренареждане на ДНК трябва работят.

Уилсън позволи на Найджъл да влезе първи и го последва предпазливо. Използваха портала на изследователското поделение, изведено от междузвездна дейност, за да осигурят проста връзка между комплекса и космоса над Аншун, където на хиляда километра над планетата орбитираше платформата за монтаж. През портала беше построен кръгов титанов тунел. По вътрешността му имаше монтирани ивици от електромускули, които бяха способни да придвижват компоненти с ширина до осем метра и тегло от неколкостотин тона. Движението им напомняше на преглъщащо гърло. Херметизираните контейнери се носеха напред върху синхронизирани вълни, които накъдряха електромускулните ивици.

Докато Уилсън вървеше напред, му се струваше, че преминават от сградата за оценка през прост кръгов отвор в гигантско сферично помещение отвъд. Платформата за монтаж представляваше глобус от квазиметал, разширен до шестстотин метра в диаметър. Вътрешната му носеща структура напомняше на шестостенни ребра, от чиито пресечни точки към центъра се простираха кули от метални скелети. Те поддържаха голям решетъчен цилиндър право пред портала. Това беше мястото, където корабът придобиваше формата си. Точно в този момент обаче не беше нищо повече от гъста мрежа от подпорни греди. Стотици мъже и жени в стандартни работни дрехи подскачаха по рамките и се застопоряваха до подвижните роботи-конструктори. Бели мултиметални контейнери се плъзгаха по металните рамки като перли, които се пързалят по стъкло.

Въпреки че Уилсън го очакваше, отсъствието на планетарната гравитация го изненада. Единият му крак бе здраво стъпил на земята, а другият сякаш се носеше във въздуха. Той се съсредоточи и се издърпа напред, използвайки дръжките между електромускулните ивици. Всичките му възприятия мигновено му казаха, че пада. Ръцете му автоматично затегнаха хватката си. Пред него тялото на Найджъл вече се бе извърнало успоредно на портала и той започна да се придърпва по продължение на поддържащите метални конструкции в посока към кораба. Уилсън последва действията му и по продължение на първите няколко метра използва местата за захващане като стълба. След това тялото му просто се понесе на около двадесет сантиметра от металния скелет. Подсещаше се да се захване за някоя дръжка на всеки няколко метра, просто за да коригира посоката си на движение и да попречи на натрупването на въртеливи сили. Стомахът му беше неспокоен заради усещането за падане, но с изключение на едно силно оригване не почувства някакъв сериозен признак на неразположение. Във въздуха около него се носеше остър мирис на заварен метал и топло смазочно масло, въпреки че миризмата бавно отслабваше с натрупването на течности в главата му.

— Ще ти кажа нещо — обади се Найджъл през рамо. — Доставя ми дяволско удоволствие да гледам това бебче. Големите проекти винаги ми действат така. Обаче, приятел, не съм бил толкова развълнуван от инженерна работа, откакто двамата с Ози сглобихме технологията на червеевите дупки.

— Спомням си деня — каза сухо Уилсън. Не можеше да избяга и от спомените си за „Одисей“ от онзи ден. Последния път, когато видя гордия междупланетен кораб, гигантското струпване на подпори и железария, прикрепена към всичките му части. Разликата с този съд не беше твърде голяма.

Найджъл се изхили сподавено.

— Скоро ще стигнем до сектора с реактивния двигател.

Лабиринтът от подпорни греди не ставаше по-ясен с приближаването им. Уилсън поиска от е-конома си да се свърже със системата на платформата за монтаж. Програмата наложи чертеж на това, което виждаше, върху виртуалното му зрение. Дизайнът на звездния кораб беше доста прост. Животоподдържащият сектор, който щеше да приютява екипажа, беше дебел пръстен с диаметър триста метра, който щеше да се върти, за да осигурява двадесетпроцентово гравитационно поле по края си. Стандартно колело на Фон Браун, помисли си Уилсън, въпреки че днес никой нямаше да го нарече така. В центъра му имаше цилиндър, дълъг четиристотин метра и широк сто и петдесет метра, който съдържаше свръхсветлинния двигател и плазмените ракети. По повърхността му имаше множество издутини, сякаш страдаше от метални тумори.

Тримата се рееха около плоска дюза с идеално огледална вътрешност. Беше първата, и засега единствена, от петте плазмени ракети, които щяха да бъдат инсталирани. На местата, където трябваше да бъдат наместени другите пет, имаше розетки от подпори. Уилсън огледа внимателно дебелите тръби за гориво на реактивния двигател и суперпроводимите кабели, които щяха да бъдат снадени с ракетите при пристигането им. Плъзна несъзнателно ръката си и докосна металната обшивка на монтираната дюза.

Плазмени ракети. Точно като онези на стария „Одисей“. Като с колелото, има неща, които просто не можеш да подобриш.

— Какъв източник на захранване използваме? — попита той.

— Нулеви д-ями — каза му Найджъл. — Петнадесет от най-грамадните, които произвеждаме. Има и аварийни източници, разбира се. Ще осигурим батерии с ядрен микроразпад и два генератора на ядрен синтез. Нулевите д-ями обаче са главният ви източник. Ще ви осигурят достатъчно мощност, за да прелетите седем хиляди светлинни години.

— Толкова далече? — Уилсън бе очаквал корабът да може да достигне двойката Дайсън и да се върне, нищо повече.

— Да, но това не означава, че имате разрешение да отхвърчите и да се впуснете в изследване на останалата част на Галактиката, капитане, ясно ли е?

Уилсън се усмихна донякъде гузно. Мислеше си точно за това.

— Знаете какво правите, нали? Знаете ли какво представлява този кораб?

— Какво?

— Пускате камъче по склона на планина. Когато стигне до дъното, вече ще е лавина. Хората отново ще се заинтересуват от изследвания на непознатото. Ще искат още кораби като този, ще искат да знаят какво още има там навън. Следващият кораб ще е достатъчно голям, за да достигне ядрото на Галактиката.

— Грешите, капитане. Само хора като вас искат това, родените романтици. А те не са толкова много, колкото ви се ще. Федерацията, която изградихме за себе си, е зряло, консервативно общество. През последните няколко века израснахме много. Само хората с кратък живот искат да изчезнат във великото неизвестно, въоръжени единствено с фенерче в ръка и пръчка, с която да мушкат гърмящите змии. Останалата част от нас ще изчака и ще продължи бавното напредване. По този начин не се допускат грешки. Костенурката и заекът, капитане, костенурката и заекът.

— Може би — каза Уилсън. — Но аз не вярвам, че сме толкова цивилизовани, колкото ви иска, не и някои от нас.

Бяха минали покрай сектора, в който се намираше реактивният двигател на кораба, и пристъпиха в средната част, където две къси и дебели ръце свързваха обитаемия пръстен с централната инженерна суперструктура. И тук нямаше много за гледане, само голия скелет, лишен от корпусно покритие. Дори вътрешният док липсваше в носещата структура. Въпреки това вече имаше монтирани много помощни машини.

— Как върви работата по хипердвигателя?

Линиите около устните на Шелдън се изопнаха едва забележимо.

— Генераторът на преливащи червееви дупки е в трета фаза на проверка на компонентите. Основното монтиране би трябвало да започне до три-четири месеца.

— Как се отнася това към цялостния времеви план? — попита Уилсън.

— Първоначалните ни предвиждания са за завършване след седем месеца — каза Даниъл Алстър. — Имахме обаче няколко непредвидени проблеми, свързани с работата при нулева гравитация.

— В момента са по-скоро девет — изсумтя Найджъл.

— Всичко струва повече — обади се щастливо Уилсън.

— И отнема повече време — допълни Найджъл. — На мен ли го разправяш.

— Защо не построихте това на Висшия ангел? — попита Уилсън. — Знам, че щеше да добави още двеста и тридесет светлинни години към пътуването, но това не е кой знае колко за този кораб, ако правилно съм разбрал възможностите му. А там имат всички нужни астроинженерни експерти.

— Политически контрол — отговори простичко Найджъл. — По-специално — моят. По този начин ТСП ще запази основния контрол над мисията.

— Достатъчно добра причина — каза Уилсън. Това, че Найджъл не чувстваше нужда да се оправдава, беше комплимент.

В близост до суперструктурата имаше огромно гнездо от захранващи кабели, които чакаха механизма, предвиден за инсталация на това място. Уилсън се заинтригува от огромните мощности, свързани с проекта, и наложи плана от виртуалното си зрение върху гледката. Върху гнездото щеше да бъде монтиран генератор на силови полета. Един от седемте.

— Добре защитен е.

— Искам да се върнете цели — каза Найджъл. — А и все още се притеснявам, че булото може и да е било защитна мярка. За мен това е най-вероятният сценарий.

— Ако се изправим срещу оръжия, които могат да унищожат звезда, ме съмнява, че няколко генератора на силови полета ще са ни от особена полза.

Тримата спряха да се носят и наобиколиха позицията за монтиране на генератора.

— Виж — каза Найджъл. — Една от причините да гледаш това днес е, че искам да получиш ясна цялостна картина. На този етап на производство дизайнът е сравнително податлив на промени. По дяволите, ако трябва, можем да отложим датата на изстрелване с цяла година. Искам твоето мнение по въпроса.

— Добре. Първоначалното ми мнение е, че трябва да сме много по-предпазливи в сравнение с профилите на полета, които си ми показал досега. Последното нещо, което трябва да направим, е да изскочим от хиперпространството точно до бариерата и да започнем да викаме: „Има ли някой тук?“ Трябва да направим първия си оглед от поне десет светлинни години разстояние, а това ще изисква най-добрите сензорни системи, които Федерацията може да произведе. Ако не засечем следи от конфликт оттам, ще се придвижим на етапи. Това вероятно ще прибави няколко месеца към мисията.

— Мога да го преживея — каза Найджъл.

— Добре, защото ще поведа този кораб само ако се придържаме към философията на сигурността над всичко. Не просто относно екипажа, а спрямо хората навсякъде. Ако там навън има нещо враждебно, не искам да привличам вниманието му към нас. Надявам се, че оценяваш колко голяма е отговорността, която се натрупва около този проект.

— Знам това, приятел, повярвай ми, знам го. ТСП се изправя пред проблема всеки път, когато отворим червеева дупка към ново място. Хората вече не ни обръщат внимание, защото си мислят, че след три века сценариите на срещи с нови цивилизации са рутинни и може би дори скучни. Аз лично не спя спокойно, знам, че един ден ще се сблъскаме с някакъв вирус или вредител, който ще се изплъзне покрай биометричните ни защити, или с извънземна раса, която е пълната противоположност на силфените. С всяка година на експанзия добавям нова процедура по сигурност, без да обръщам внимание на екипа ми, който крещи възмутено, че съм се превърнал в чудовищен бюрократ. Само се моля новата процедура да е достатъчно добра за едничката кофти среща, за която никой не се е замислял преди. Отдели малко време и разгледай операционните принципи на изследователското ни поделение, ще останеш доволен.

— Добре, явно сме на едно мнение по този въпрос.

— Надявам се да е така, Уилсън, защото това може да се окаже сблъсъкът, от който съм се опасявал през всичките тези векове.

— Тогава защо пришпорваш толкова мисията?

— Не можем да се крием в мрака просто защото има нещо, което не разбираме. Като вид сме се развили дяволски много през последните векове, вече сме хомо галактикус. Може и да съм арогантен, но смятам, че сме способни да се изправим срещу нещо с такива мащаби. Не се опитвай да се заблуждаваш: това нещо е голямо, дори ако откриете, че е просто изоставен бариерен генератор. Имаме си работа с истински извънземни, а силфените никога не са били такива.

— Ти май ми каза, че ние романтиците сме малко и разпръснати?

— Така си е. Но затова пък виж кои сме.

Уилсън най-накрая се засмя. Наклони главата си, за да обхване огромното тяло на кораба с поглед.

— Как така още не сте му дали име?

— Ти си капитанът, това е твое право.

— Будалкаш ли ме?

— Не, приятел, мисля, че ти дължа поне това. Някакви идеи?

— Разбира се. Казва се „Втори шанс“.

Нямаше нужда дори да се замисля.

Найджъл се ухили широко.

— Не е зле. Предполагам, че по някое време ще организираме подобаваща церемония. Първо обаче трябва да започнеш да събираш екипажа си. Мога да държа политиците настрана за известно време, но колкото по-бързо направиш селекцията, толкова по-добре. Човече, мислех, че съм свикнал с политическите пазарлъци, но това е вдигнало всички на нокти. Всеки президент, крал, кралица, първи министър, премиер, председател, главен секретар и велик император иска светът му да бъде представен на кораба.

— Добре е, че си оставил място за голям научен контингент. И да не беше, щях да настоявам за това. Искам да сведа истинския екипаж — инженерите, които ще поддържат кораба — до минимум. Това все пак е научна мисия. Затова очаквам, че хората ще бъдат привлечени от екипите, които работят тук.

— Добре, няма да има проблеми да ти предам задълженията по този въпрос. Но да знаеш, че ще има натиск.

— Ще се справя. Не вярвам да си си направил труда да проследиш някой друг от стария ми екипаж, или греша? Знам, че командир Люис никога не успя да се подмлади. Останалите се отчуждихме един от друг.

— Ще се заема с това — каза Даниъл.

 

 

Паула Майо можеше да види Айфеловата кула от прозореца на офиса си. Преди век централата на старшите следователи към Междузвездната дирекция за тежки престъпления се бе преместила в прекрасна пететажна сграда само на три преки от Сена. Подновиха интериора, но запазиха фасадата в наполеонов стил. Ако оттласнеше стола си назад от бюрото и извиеше врат, Паула виждаше древната желязна кула над покривите. През деветдесет и двете години, откакто беше главен следовател, вероятно не бе поглеждала към нея повече от дузина пъти. Днес бе един от онези редки дни, когато се поддаде на изкушението и се взря в панорамата. На върха едва се виждаха туристите с размери на мравки, а лифтовете се движеха равномерно нагоре-надолу в центъра на желязната островърха кула. Неподатлива на времето гледка, която бе станала още по-красива през последните два века, тъй като парижани постепенно изместваха небостъргачите и модерните жилищни квартали все по-далеч от древното сърце на града.

Докато я наблюдаваше, системата на офиса подлагаше товарни и транспортни файлове на специални програмни анализи и търсеше схемите, които винаги й убягваха. Това бе причината за настроението й. Тези модели й убягваха вече няколко месеца, а оставаха още много начини за претърсване на информацията, дори чрез модерния умен софтуер.

Тя знаеше, че Елвин е започнал да праща оръжията на Далечината. Щеше да го направи по единствения възможен начин, да ги разчлени на безвредни компоненти и да ги вмъкне в други товари. Всеки път, когато купуваше оръжия, действаше така. Тя нареждаше случайни проверки на товари от служители на ТСП при портала на Буунгейт. Пратките се разглобяваха и преглеждаха за несъответствия. Само три пъти през последните двадесет години бяха открили части, за които производителят нямаше обяснение. Беше сигурна, че ако всеки товар бъдеше разчленен по този начин, резултатите щяха да са много по-добри. Служителите от сигурността на ТСП обаче ясно бяха дали да се разбере, че не разполагат с възможностите да се справят с подобна операция. Освен това щяха да създадат неудобства на всеки законен вносител на машини на Далечината без кой знае колко солидна причина освен собствената й решимост. Като всичките си предшественици, Мел Рийз, непосредственият й шеф, бе заявил ясно, че Междузвездната дирекция за тежки престъпления няма да подкрепи или финансира такава процедура по задържане. Това беше вбесяваща политика, против която бе спорила безрезултатно с десетилетия. Така че, докато продължаваше да подава официални молби и да оказва натиска, на който бе способна чрез политическите си връзки, трябваше да се задоволи със случайните, произволни проверки на подозрителни товари с екипировка.

Бе започнала анализа на информацията в опит да наклони везните в своя полза. Всеки товар, който пристигаше на гарата на ТСП в Буунгейт, идваше с пълен комплект данни относно пратката, фактурите по закупуването, потвърждаване на плащането, опаковъчните фирми, търговските агенти. Адам Елвин щеше да изпрати оръжията по много различни маршрути за период от време, който вероятно продължаваше години. Щеше да шифрира физически пратките. Трябваше й само ключът, знанието за това кои товари какви части криеха и кога щяха да пристигнат. Ако разполагаше с това, щеше да навърже всичко. Затова програмите й претърсваха маршрутите за сандъци, които бяха делили общ склад преди шест месеца на планета на сто светлинни години разстояние, за плащания, дошли от една и съща банка, за товарителна компания, използвана от различни посредници, за такси, платени от еднократна сметка. Всеки път удряше на камък. Това, че осемдесет процента от товарите за Далечината принадлежаха на отделни хора или на семейства, които пристигаха на планетата и носеха всичките си принадлежности със себе си, изобщо не помагаше. Емигрантите мъкнеха удивителни списъци от предмети, които смятаха за наложителни за оцеляването и добруването си.

— Хм, това е нещо, което не виждам всеки ден — каза Мел Рийз. — Да се мотаеш на работното място.

Паула го стрелна презрително с поглед и отново се обърна към Айфеловата кула. Мел Рийз работеше в дирекцията едва от четиридесет години и заемаше едно от многобройните заместник-директорски позиции заради семейството си. Но това важеше за всички базирани на Земята институции на Федерацията. Ако ръководителите не идваха от някоя от Великите фамилии, тогава неизменно бяха част от Междузвездната династия. Разбира се, ако Паула бе пожелала директорския стол, вероятно щеше да го получи. По ирония на съдбата щеше да го има точно заради това, което беше, без да се взима предвид позицията, която си бе изградила за сто и четиридесет години работа в Дирекцията. И именно заради това, което беше, не искаше място, което щеше да я откъсне от истинската следователска работа.

Мел Рийз се вгледа в информацията, която течеше през порталите върху бюрото.

— Нямаш късмет, а?

— Не и с бюджета, който ми отпусна.

— Имам нещо друго за теб. — Мел Рийз никога не можеше да събере кураж да извика Паула в офиса си, когато искаше да обсъдят нещо. Винаги я посещаваше лично.

— Какво?

— Студен случай на Дъбов лес. Възможно умишлено убийство на тялото и последвала загуба на паметта.

Паула не успя да скрие интереса си. Студените случаи, които Федерацията класифицираше като престъпления, по-стари от тридесет години, не бяха особено често срещани.

— Преди колко време?

— Не сме сигурни. Може би преди четиридесет години.

— Хм. — Паула смръщи нос. Не беше толкова отдавна. — Местната полиция не може ли да се справи?

— Опитали са се. Резултатите са неубедителни. Затова получихме молба за помощ. Една от евентуалните жертви, някоя си Тара Дженифър Шахийф, е от важно семейство на Дъбов лес, което има връзки. Знаеш как става. Семейството й иска резултати, така че, естествено, искам ти да се заемеш.

— Каза една от жертвите?

— Да. Ако се е случило, са били двама — засега полицията знае само толкова.

— Добре, вече съм заинтересувана.

— Благодаря ти. — Той огледа спартанския офис и видя малката чанта, която тя държеше винаги пълна и готова за задача извън Земята. Беше една от трите лични вещи, които си позволяваше в голата стая. На перваза на прозореца имаше рабакасово растение — черна грудка, от която беше израснало едно-единствено розово цвете, подобно на мрамор и с венчета като пера, дадено й от силфен на Силвъргалд. На бюрото имаше кварцов куб, който съдържаше холограма на двойката, която я беше отгледала на Мариндра — сцената показваше пикник през лятото и Паула заедно с доведената й сестра, и двете на по пет години. Мел Рийз винаги се опитваше да не гледа към холограмата, всеки път образът му напомняше неприятно силно колко странен е главният следовател.

— Искаш ли да дадем случаите, над които работиш, на някой друг, докато те няма? Рене и Тарло нямат много работа в момента.

Тя го изгледа, сякаш бе казал нещо на чужд език.

— Мога да се справя с всичко от Дъбов лес, благодаря ти. Планетата е част от унисферата.

— Разбира се. Добре. — Той заотстъпва заднешком към изхода на офиса. — Ако се нуждаеш от нещо, просто ми кажи.

Паула го изчака да се махне и си позволи лека усмивка. Всъщност Рийз не беше лош заместник-директор, грижеше се екипите му да са щастливи и осигуряваше сносен бюджет за отдела. Въпреки това винаги държеше да го постави на мястото му. След малко издърпа стола обратно до бюрото и поиска от е-конома си да се сдобие с досието по случая на Тара Дженифър Шахийф.

 

 

Клиниката „Клейдън“ беше разположена насред двадесет акра собствена частна земя в едно от източните предградия на Дарклейк Сити. Беше един от най-добрите центрове за подмладяване на планетата. Паула бе проучила обозначената със зелен код информация за компанията. Стандартна средноголяма корпоративна верига с клиники на пет свята в този сектор на космоса.

Това, което видя, когато полицейската кола влезе през портите, отговаряше на прочетеното. Дългата триетажна сграда в перлени и бамбукови цветове беше разположена върху склон над малко езеро. Едното й крило завършваше посред мрежа от скелета, между чиито греди се движеха строителни роботи и сглобяваха предварително произведени елементи.

Офис костюмът й не я предпазваше от влажния следобеден въздух, докато бързаше от колата към рецепцията. Детектив Хоше Фин я следваше на няколко крачки през цялото време и пухтеше недоволно заради жегата. Беше от местното полицейско управление, назначен да й помага по случая. Прие задължението с радост — нещо, което тя намери за ободрително. Най-накрая някой извличаше удоволствие от работата с нея и помагаше дейно от самото начало. Беше сигурна, че той се интересува най-вече дали репутацията й отговаря на истинската й личност, но нямаше нищо против това. Важни бяха резултатите. Част от доброто му отношение без съмнение идваше от факта, че бе преминал през второто си подмладяване преди осемнадесет години. По-старите хора обикновено имаха по-мудни маниери.

Последното подмладяване на Хоше Фин му бе дало слабовато лице. Той носеше черната си коса на една-единствена къдрица, прикрепена на място отзад с изтънчена сребърна кръгла фиба. Почти в самото начало й призна, че е с наднормено тегло, въпреки че блестящият му зелен копринен костюм беше ушит така, че да скрива талията и стомаха му.

— Оттук — каза Хоше Фин, когато влязоха вътре. Поведе я по един от дългите коридори надалеч от рецепцията. Преминаха покрай няколко подмладени пациенти, подпомагани от персонала.

— Работил ли си по много студени случаи? — попита Паула.

— По три — сви рамене той. — Включително този. Коефициентът ми на успеваемост не е висок. През по-голямата част от времето работя за главния отдел за разследване на престъпления. Само когато имаме случай на над тридесет години, си правим труда да задействаме студеното поделение. Подобни оплаквания не са особено чести.

— Не се притеснявай, малко от студените случаи се разрешават.

— Да. Дори с възможностите за съхранение на информация, които имаме, разравянето на миналото е трудно.

— Не точно заради това. — Тя направи пауза. — Информацията, събрана за миналото, трябва да се отнесе към човешкото поведение. Търсим цялостната картина на нещата. Органите за налагане на закона днес разчитат твърде много на цифровите доказателства.

— И тук се намесваш ти. — Той се усмихна на подозрителния й поглед. — Истинският детектив.

— Правя каквото мога.

Бяха облекли чисти работни дрехи, за да влязат в стаята на Уайоби Котал през малкото помещение за пречистване. Светлината вътре беше слаба и розовееше, за да не изморява очите. Паула си наложи безстрастно изражение зад лицевата филтрираща маска, докато вторият чифт врати се отваряше. Нещо, свързано със спешните случаи на съживяване, винаги я караше да се чувства зле. Въпреки че новият клонинг на Котал бе прекарал пет седмици извън резервоара, тя гледаше тялото с неохота.

Клонингът бе иницииран преди две години, след като системата на застрахователната компания на Котал бе извършила изисквания от закона опит да се свърже с него през унисферата. По-обстойното разследване, проведено впоследствие от хора, също не бе успяло да открие следите му, след като бе напуснал Дъбов лес преди четиридесет години. По това време бяха минали шейсет и пет години от рождението му и той трябваше да се е регистрирал в клиниката за първото си подмладяване в съответствие с полицата, която богатите му родители бяха купили при зачеването му. След като не се бе появил, съдът бе издал на застрахователната компания смъртен сертификат на тялото под предлог, че клиентът е бил убит или е жертва на някакъв злощастен, недокладван инцидент. Процедурата по съживяването бе започнала след седмица.

Макар и практикувана рядко, операцията беше сравнително проста за център с качествено оборудване като клиниката „Клейдън“. ДНК-то на Котал бе модифицирано изкусно, за да се предизвика ускорен растеж, а зародишът бе престоял в резервоара-утроба само двадесет и три месеца. През първите пет месеца клиниката бе имплантирала невровръзка и бе започнала да качва запазените спомени на Котал в новия му мозък. Те не бяха много. Въпреки че бе подновявал хранилището си на всеки няколко месеца, бе престанал да го прави при напускането на Дъбов лес на двадесет и три години.

Легнал на леглото си и окъпан в лунната светлина, той приличаше на четиринадесетгодишна жертва на недохранване. Тялото му беше плашещо слабо, кожата му беше силно опъната върху ребрата и крайниците. Беше намазана с някакъв гел против люспене, но няколко големи района под лъскавата субстанция бяха оголени и покрити със съсиреци. По ръцете и краката му почти нямаше мускули и колената и лактите му изглеждаха като буцести издатини. Заради това му се налагаше да носи електромускулен двигателен костюм за придвижване. В него изглеждаше като пленник в телена екзоскелетна клетка. Но най-тромавата част на тялото му беше главата. Беше с размерите на възрастен човек и източеният му врат не можеше да я поддържа без двигателния костюм.

Огромните хлътнали очи на Уайоби Котал ги проследиха, докато влизаха в стаята. Той не се опита да премести главата си. От време на време разтваряше леко устните си и отстрани на костюма му се отделяше мехур, който влизаше в устата му, за да може да диша. Паула упорито се стараеше да не поглежда към тръбите на китката му и устройствата, които ги свързваха с пениса и ануса му.

А си мислех, че възстановяването от обикновено подмладяване е унизително преживяване.

— Здравей, Уайоби — каза Хоше Фин. — Този път изглеждаш по-добре. Помниш ли ме?

— Полицаят — прошепна Уайоби Котал. Гласът му бе усилен от костюма и вследствие на това се получаваше странен ехо ефект.

— Правилно, детектив Фин. А това е главен следовател Паула Майо от Дирекцията за тежки престъпления. Дошла е чак от Земята, за да разследва смъртта ти.

Уморените очи на Уайоби Котал се съсредоточиха върху Паула.

— Познавам ли ви?

— Не. — Нямаше намерение да разказва за лошата си слава на човек, който се бореше да извлече някакъв смисъл от оскъдните си спомени. — Но бих искала да ви помогна.

Той се усмихна и от устата му се стече лига.

— Ще ме измъкнете навън?

— Остава ти още малко.

— Лъжкиня! — Каза го достатъчно високо, за да не задейства веригата за усилване на вълните. — Казаха, че ще съм тук с месеци, докато мускулите ми растат. И накрая ще имам тяло на дете. Ускореният растеж вече спря.

— Но отново си жив.

Той затвори очи.

— Намери ги. Намери онези, които ми причиниха това.

— Ако си бил убит, ще ги намеря. Винаги ги намирам.

— Добре.

— Доколкото разбирам, с Тара Дженифър Шахийф сте били сексуални партньори. — Паула не обърна внимание на Хоше Фин, чието лице трепна зад филтриращата маска. Състоянието на Котал ограничаваше времето, което можеха да прекарат с него, и тя нямаше намерение да го пилее.

— Да. — Странното детско лице омекна. — Тъкмо бяхме започнали да се срещаме.

— Значи знаеш, че тя също е напуснала Дъбов лес.

— Знам. Но не мога да повярвам, че съм избягал заедно с нея, тук ме задържаха твърде много неща. Казах го на полицията и преди. Срещах се и с друго момиче.

— Филипа Йой, нали така?

— Да.

— Тя ревнуваше ли?

— Не, не, правил съм това и преди. Беше просто за забавление, нищо твърде сериозно. Всичко го знаехме. Филипа и аз бяхме насред първия си живот, искахме… да живеем.

— Било е просто забавление по времето, когато си копирал за последен път спомените си в сейфа на клиниката. Обаче си напуснал Дъбов лес цели девет седмици след това. През това време може да се е случило много.

— Не бих напуснал — отвърна непреклонно той.

— Някой беше ли споменавал за някакви пътувания? Имаше ли приятели, които планираха ваканция на друга планета?

— Не. Сигурен съм. В главата ми всичко това е доста странно. За мен всичко се е случило преди пет седмици. Целият ми живот обаче е объркан. Някои детски спомени са по-ясни от тези за Филипа и Тара. Ох, мамка му. Не мога да повярвам, че някой би искал да ме убие.

— Знаеш ли нещо за Тампико?

— Не. Нищо. Защо?

— Това е планетата, за която си купил билет.

Уайоби Котал затвори очи. През клепачите се процедиха сълзи и навлажниха нежната кожа.

— Не знам. Не помня нищо. Това трябва да е грешка. Една гигантска шибана грешка. Все още съм там някъде. Трябва да съм. Просто съм забравил за подмладяването, това е всичко. Намерете ме, моля ви. Намерете ме! — Той започна да надига гърба си от възглавницата и детските му черти видимо се напрегнаха. — Направете нещо.

Уайоби Котал отново потъна назад и в този момент в стаята влезе медицинска сестра. Беше изпаднал в безсъзнание, преди електромускулният костюм да облегне гърба му на леглото.

— Инжектирана му е доза успокоителни — каза сестрата. — Няма да е в съзнание поне три часа. Може да се върнете след това, ако се налага, но не може да го подлагате на неограничен брой подобни свиждания. Личността му все още е много крехка, той е напълно незрял в емоционално отношение.

— Разбирам — каза Паула. Двамата с Хоше Фин напуснаха стаята.

— Какво мислиш? — попита детективът, докато сваляха предпазните дрехи.

— Ако беше само той, щях да кажа, че е стандартен случай. Живеещите първи живот винаги се възбуждат лесно. Отишъл е да прекара изпълнена с приключения ваканция заедно с някое момиче и се е удавил или е катастрофирал, или се е разбил в някой хълм, нещо необмислено и глупаво. Като добавим обаче и Шахийф, сме длъжни да разследваме обстойно случая.

Хоше Фин кимна и хвърли предпазните си дрехи в кош за отпадъци. По-хладният въздух извън стаята на Котал го накара да потръпне.

— Именно нейният случай ни наведе на тези мисли. Тара Дженифър Шахийф е била съживена преди двадесет години. Смъртта й е обяснена с претърпяна злополука.

— Каква е връзката тогава?

— Мортън, бившият й съпруг. Явно Котал фигурира в документите за развода като човека, с когото тя е живяла на Тампико.

— В такъв случай дали връзката между Котал и Шахийф се е задълбочила?

— Така изглежда, но не на тази планета. Тя е подала документите на Тампико. След като разводът е бил уреден, Мортън повече не узнал нищо за нея, преди да бъде съживена. Отделът ми проведе разследване на съживяването й, но освен липсата на тяло нямаше нищо подозрително. Злополуки наистина се случват.

— Значи след развода Котал и Шахийф са отишли заедно на почивка или на меден месец. Претърпели са злополуката заедно?

— Възможно е. Въпреки това не са оставили никакви следи, след като са напуснали Дъбов лес.

— С изключение на молбата за развод.

— Да. Освен това определено не съществуват мотиви за убийството им. Всичко, с което разполагаме, са много подозрителни обстоятелства.

— Трябва да видя Шахийф.

— Тя ни очаква.