Наситено сапфиреното небе над Високата пустиня започна да потъмнява. Казимир Макфостър стоеше сам върху една от дългите, оформени като вълни дюни от сив пясък и наблюдаваше изгряващите звезди. Това се бе превърнало в негов ритуал, взирането в онези платинени искри, очакването на могъщото съзвездие Ахил, блещукащо изпод златисто-кадифения здрач. Когато откри формата на древния войн и блестящото му червено око, проследи по наметалото му завъртулката на Млечния път. Там в редкия долен подгъв блещукаше светлинка, за чието истинско съществуване никога не бе сигурен. Звездата на Земята.

„Тя е там, застанала върху красива, богата, зелена ливада, взряна в същата тази празнота. На шестстотин години оттук. Но аз още мога да те видя, мой прекрасен ангел. Дари ме с победа при този набег, въпреки че никога не си вярвала в нашата кауза.“

В съзнанието на Казимир красивото лице на Жюстин се помрачи от тъга, когато тя разбра задачата му за тази нощ. „Избери собствения си път, любов моя“, шепнеше тя в мрака и плътната топлина на усамотената им палатка в гората. Пръсти, по-нежни от мъглата, го галеха по онзи начин, а след това отново и отново. Радостният й смях изпълваше палатката, докато той се гърчеше в безпомощен делириум под конците на сексуалния си кукловод. „Бъди мъж сам за себе си, не инструмент на другите. Обещай ми това.“ Удоволствието, с което го даряваше, го докарваше до искрени сълзи. Кълнеше се в поколенията все още неродени Макфостър, че ще бъде верен на себе си и на собствените си мисли.

Въпреки загрижеността си Жюстин все пак не осъзнаваше положението на тази планета. Като всички останали чужденци преди нея, се отнасяше към Звездния странник като към местен мит. Чудовището от Лох Нес на Далечината.

— Ще ми простиш ли?! — попита той звездите. — Правя това заради теб, за да можеш да се наслаждаваш на твоя свят и на прекрасния живот, който имаш там.

До него нещо изшумя едва доловимо и във въздуха подскочи съвсем малка струйка пясък. Казимир се усмихна леко и продължи да се взира в небесата. Сред пустинната жега липсваше дори намек за влажност. Обграден от всички страни от планините Десо, тук въздухът никога не се движеше, дори филизите на перестите облаци не успяваха да се промъкнат покрай върховете на стената. Статичният климат изсмукваше влагата от незащитената кожа и от всеки дъх. Имаше малко растения, няколко местни кактуса, които приличаха на камъни и обикновено бяха още по-корави. Дори барсумианците не можеха да внесат живот тук без наличието на вода. Но въпреки суровия климат това беше домът му, мястото във вселената, където Казимир се чувстваше най-сигурен.

— Ако бях Звездния странник, вече щеше да си мой — прошепна самодоволен глас в ухото му.

— Ако ти беше Звездния странник, Брус, сега щеше да си мъртъв — каза Казимир. Той натисна ножа малко по-назад и върхът му опря стомаха на младия мъж.

Брус Макфостър се засмя с облекчение и прегърна приятеля си с една ръка.

— Бях се разтревожил за теб, Каз. Помислих си, че си се размекнал.

— Тревожи се за себе си. — Казимир оттегли ножа и го вмъкна обратно в ножницата отстрани на спорана^[1]. — Вдигаше шум като стадо тиранозаври, катерещи склона. Целият Институт ще чуе приближаването ти.

— Ще ме чуят от отвъдния свят. Утре вечер ще ги ударим сериозно. Чу ли, че атаката на Аншун е повредила звездния кораб.

— Скот ми каза.

— Скот! Старата госпожица? Тук ли е? Не мога да повярвам, че старшините са му позволили да води атаката. — Брус пусна рамото на Казимир и закуцука около него. — Слушай ме — изсъска той. — Този Звезден странник ще пролее кръвта ти и ще разкъса тялото ти за собствено забавление. Никога не е имало толкова зло чудовище в цялата Вселена. Знам го, изправял съм се срещу робите му в единичен двубой. Убих стотици, хиляди от тях, а те все така продължават да прииждат.

— Не му се подигравай — възкликна Казимир. Двамата с Брус бяха израснали заедно. Споделили бяха толкова много, че бяха по-близки от братя. Въпреки това приятелят му можеше да е изключително груб, да не говорим за тактичността му. Понякога се чудеше дали Брус някога е присъствал в будно състояние на продължилите години уроци при Харви. — Скот е страдал за нашата кауза повече, отколкото аз бих изтърпял.

Брус се изправи.

— Знам, знам. Трябва обаче да признаеш, че е предпазлив.

— Той е жив. Ще бъда щастлив да съм жив след толкова дълга служба.

— Продължавай да си мечтаеш за чуждоземната ти нимфа и приносът ти към каузата скоро ще се изчерпа. Пак мислеше за нея, нали? Затова си тук и си оформил такава прекрасна мишена за врага.

Казимир сдържа с усилие усмивката си.

— Наслаждавах се на тишината, това е всичко. Да те слуша цял ден преди набега, би подлудило всеки. И спри да я наричаш нимфа.

— Знаех си! Отново си мислил за нея.

— И какво от това? Поне ми пука за другите.

— Ей, ей, това удар под кръста ли беше, или какво? През последните няколко години имаше много момичета, за които ми пукаше. Повече, отколкото на теб.

— Повече, да. Но за никоя не ти е пукало особено дълго, а, Брус?

— Няма нужда да е за дълго, просто трябва да е с цялото ти сърце. Хайде стига толкова, Ромео, време е да се приготвяме.

— Да. — Казимир отправи последен жаден поглед към плътната пелена от звезди и след това последва Брус, който се плъзна надолу по склона на дюната. Право пред тях беше СвОмир, великата планина, която обозначаваше най-североизточната точка на веригата Десо, макар и несравнима по размери с Великата Триада. От тази страна подаващият се от пустинята склон беше лишен от растителност. Синьо-сива скала се извисяваше към оскъдната снежна линия на хиляди стъпки височина.

— Помогна ли ти? — попита Брус, за пръв път със сериозен тон. Или поне с най-сериозния, който притежаваше. Бяха достигнали широкото било от ронещ се пясъчник, в който се отваряше тунелът към крепостта на клана в Рок Дий.

— Кое да ми помогне?

— Да си мислиш за нея?

— Донякъде. Знам, че това, за което се борим, си заслужава. — Казимир наведе глава и мина под ниския свод. Тунелът бе широк едва колкото да пропусне един човек, скрит от небето под земята. Той сви раменете си и се запровира през тесния проход. Някога грапавият пясъчник от двете му страни сега беше гладък като мрамор благодарение на преминаването на безброй тела през десетилетията. Тунелът се изви два пъти и оформи рязка S-образна крива. На тридесет метра след входа се озоваха в първата просторна зала, която образуваше крепостта Рок Дий. Стражарката, която носеше гордо лавандуловите и мандаринени цветове на поличката на Макмиксън, се вгледа внимателно в лицето му и му позволи да премине. Ако войниците на Института някога откриеха тунела, стражът щеше да ги задържи дори без чужда помощ, докато влизаха един по един, гърчейки се през тесния процеп.

Полисветлинни ленти бяха залепени за тавана с термоактивна смола, а между тях бяха опънати дълги връзки черни електрически кабели. Постоянната им светлина в слънчевия спектър чертаеше плътни сенки по неравния пясъчник, докато те навлизаха все по-надълбоко в крепостта.

— Трябва да е била феноменална в леглото — каза Брус с искрена симпатия. — Имам предвид, че двамата сте прекарали, колко, два дни заедно? А ти още хленчиш за нея.

— Понякога почти ми се иска да я беше срещнал.

— Почти?

— Ако я беше видял и опознал, щеше да разбереш защо това не е просто някакво си увлечение като твоите задявки. А и би ми се искало двамата ми най-близки приятели да се срещнат.

— О… ами, благодаря ти, Каз.

— Но въпреки това благодаря на небесата, че не се срещнахте. Сигурен съм, че нямаше да иска да има нищо общо с някой, който те познава.

Брус се втурна към него. Казимир го избегна, смеейки се, и се затича напред. Двамата нахлуха в главната зала на крепостта, все така дразнейки и обиждайки се. Обърнаха глави, за да видят какво става. Някои се намръщиха заради лекомислието на младите в момент като този. Други се усмихнаха разбиращо — връстниците им. Повечето просто се върнаха към работата си.

Казимир и Брус надянаха сериозните си физиономии, забавиха крачка и кимнаха, както си му е редът, на братята от клана си. Скалистата пещера беше издълбана в грубата форма на футболен амфитеатър от водни бури, които отдавна бяха изчезнали от тази страна на планината. Два бързи канала някога се бяха сливали тук, завихряйки се в многократни сблъсъци, преди да се устремят към североизточните низини. Освен главната зала бурните води бяха ерозирали и множество малки проходи и пещери. Под влиянието на геоложките условия от основните реки се бяха отклонили малки потоци, въпреки мощта на водното налягане.

Рок Дий бе едно от най-големите общества на стражите, както и забележителен подслон. В по-дълбоките пещери все още се намираше прясна вода, идваща от планините, които пазеха пустинята на повърхността. Кабелите за пренос на топлина бяха потънали дълбоко в мантията под тях и осигуряваха захранване за осветление и готвене наред с далеч по-важната поддръжка на електричество в оръжейната. Налагаше се да внасят само храна, осигурена от фермите и поляните на клана Маккрац, пръснати из веригата Десо.

Казимир почувства странен прилив на гордост от това, което видя в голямата зала. Само ако бе успял да доведе Жюстин тук, тогава тя щеше да повярва в целта на Пазителите. Над осемдесет воини работеха в залата, подготвяйки един от най-големите нападателни отряди, които Пазителите на себесъщността бяха организирали от години. Но, както всички тук знаеха, събитията бяха набрали скорост със строежа на човешкия звезден кораб. Отдавнашните планове на Звездния странник узряваха бързо и носеха бедствия и смърт за Федерацията от посока, към която никой от властта дори не поглеждаше. Всички кланове бяха допринесли за това нападение.

Макфостър също пращаха няколко млади бойци, които в момента проверяваха раниците и екипировката си. Поличките им в елмазено и медно бяха прибрани. Тази вечер носеха флотскосиния и абаносов ловен тартан, в който щяха да се промъкнат незабелязани през нощта.

Хората на Макновак също бяха предимно воини, облечени в сив и кафяв тартан. Група от техните бойци проверяваха бронята на един от капитаните им. Синият, подобен на скелет костюм изпълваше въздуха около себе си с мътна оранжева мъгла, сякаш капитанът се намираше в някаква призрачна амеба. Сиянието пукаше и се усилваше всеки път, когато тестовият пробиващ жезъл се доближаваше до капитана. С всеки опит емитерът на силовото поле постепенно се настройваше, докато еманацията не се ограничи до бледи ауроподобно очертания, досущ като ореола на някой светия от Стария завет. Финото настройване обърна сиянието навътре и обви боеца в кожа от непрогледни сенки.

Маконас беше третият клан, който се бе съсредоточил върху военната специализация. Номадските им момчета и момичета минаваха през същите уроци, тренировки и изпитания, през които бе преминал и самият Казимир. Знаеше, че може да разчита на всички тях не по-малко, отколкото на Брус. Всички бяха изцяло отдадени на каузата, готови да дадат живота си в името на освобождението на човечеството. Взводът воини, който бяха пратили, носеха синьо-червените си полички за нощно патрулиране заедно с тъмни кожени якета за пътуване. От коланите им висяха йонни пистолети и ножници на хармонични ножове. Не носеха спорани.

Макмиксън, чиято задача бе да поддържат Рок Дий и останалите крепости сред природата около Института, полагаха грижи за бойните коне — порода Карл Велики, — които всички щяха да яздят по време на нападението. Генномодифицираните зверове бяха високи цели двадесет и една ръце^[2], а краката им бяха колкото стволовете на малки дървета. Нямаха гриви или пък опашки. Дебелата им кожа беше по-яка от тази на носорог и бе оцветена в подобни сиви багри. От главите им излизаха къси копия като роговете на еднорози, увенчани с въглеродноподсилени титанови остриета, изработени в ковачницата на Рок Дий. Щяха да разкъсат на две всеки незащитен човек, дори бронята със силово поле понякога поддаваше под силата на щурма им. През здравите защитни била от кост, които пазеха вратовете и коремите им, бяха прекарани дебели железни болтове. През пръстените в болтовете бяха навързани каиши от кожа и силикон, които държаха седлото на място. Конете от породата Карл Велики бяха проектирани от барсумианците в техните земи на изток от Дъбово море. Не за пари — културен символ, към който радикалните екогенетици питаеха свирепа омраза, — а заради предизвикателството да създадат животно, което в симбиозата си с хората имаше едно-единствено предназначение — клането. Барсумианците вероятно бяха прекрачили дори забранената граница на психоневрологичното профилиране, тъй като нито един боец от клановете не бе виждал кон да се обърне подплашен в разгара на битката, както би направило някое нормално животно. С яката си кожа, трите си сърца и скелет, проектиран да устои на огромни напрежения, величествените животни умираха изключително трудно дори под огъня на модерните оръжия.

Макпърл беше кланът, който странстваше най-далеч от всички. Те събираха сведения за дейностите на Института от всички кътчета на планетата. Също така прибираха свръхекипировката, която Йохансон внасяше контрабандно през портала посредством стотици безопасни канали. Тази вечер членовете му раздаваха последните технологични уреди и оръжия, от които щяха да се нуждаят нападателите.

Маккрац обработваха земята и отглеждаха животни сред обширните равнини на Далечината и опасните й планински пасища. Те отглеждаха стадата бойни коне и глутниците от хръткорисове, както и останалите домашни животни, използвани от клановете. През годината те осигуряваха прехраната и останалите нужди на клановете с по-номадски нрави и обичаи.

Навсякъде из главната зала се движеха Максоубъл, кланът на оръжейниците, които освен това отговаряха и за останалите технологии. Те влачеха инструментите си за провеждане на тестове върху скалистия под, спираха до всеки воин и боен кон и пускаха тестови програми през системите им. Зад тях се виеха алени свръхпроводими кабели, които снабдяваха със захранване батериите и оръжейните пълнители. Седем от тях бяха прикрепени към нападателния отряд. Бяха облечени с полички в матовочерно с проста решетъчна украса от тънки тъмносиви линии и също толкова черни якета. Петима носеха ракетометите и плазмените оръдия от среден калибър. Грамадните, облечени в титан оръжия висяха от бойните им коне, които дори не усещаха допълнителната тежест. Останалите двама контролираха електронните бойни системи, които трябваше да неутрализират комуникациите на Института и да всеят възможно най-голямо объркване и дезинформация.

Казимир се приближи до бойния си кон, Кракен, и усети как кожата му настръхва с настъпването на часа на атаката. Жребецът изпръхтя като малка гръмотевична буря, повдигна глава и я завъртя леко, наблюдавайки го как се приближава откъм фланга му. Казимир не почувства и най-мимолетен порив да потупа успокоително съществото — то нямаше нищо общо с нормалните понита и коне, на които се бе учил да язди. Беше достатъчно, че звярът просто не се опита да отхапе главата му. Кучешките зъби, които се извиваха над меките му устни, бяха по-дебели от пръстите на Казимир.

Той започна да проверява раниците една по една.

— Ей, вие двамата некадърници, готови ли сте? — попита дрезгав глас.

Казимир се извърна с усмивка към Харви Макфостър, стария му учител. Мъжът беше ветеран от много нападения на клановете срещу Института и белезите му го доказваха. Преди години йонен лъч, изстрелян от войник на Института, бе изпарил свръхпроводима батерия до него и свръхенергизираните молекули бяха проникнали през силовото поле на бронята му. След тази рана прекарваше повече време в преподаване, отколкото в сражения. Имаше късмет, че бе оцелял след токсичния шок. Медиците на клана бяха прекарали шест месеца в поправка на възможно най-голяма част от ранената тъкан. Въпреки това една трета от кожата му изглеждаше като разтопена и гърлото му не бе способно да произведе вик. Не че имаше нужда, самото му присъствие всяваше страхопочитание сред учениците. Казимир се смяташе за привилегирован, задето беше един от тях.

— Давам най-доброто от себе си, за да бъда готов — каза той.

— Добре — каза Харви. — А ти, Брус, още ли си уплашен?

— Ха! — Брус потупа уверено йонния пистолет на колана си. — Не, сър.

Мускулите на бузата на Харви раздвижиха твърде тънкия слой кожа в някаква физиономия, при което още повече заприлича на гротескна фигура от Хелоуин.

— Ако имаше някакъв мозък в главата, момче, щеше да бъдеш.

Вечната напереност на Брус се изпари.

— Бъди нервен — каза Харви. — Техните войници се опитват да те убият, дори по-лошо. Страхът е твой приятел, пази те нащрек. Дава ти някакъв шанс да оцелееш в битката.

— Само героите са безстрашни — каза Казимир, — а те умират млади.

— Радвам се да чуя думите си — каза му Харви. — Макар и да са просто текст на стара песен.

— Ще те накараме да се гордееш с нас — настоя Брус.

Ръката на Харви обгърна рамото му.

— Знам, момче, въпреки че предпочитам просто да оживеете. Запомни, нека очите ти са съсредоточени върху случващото се пред теб през цялото време, не върху пишката ти.

Той кимна уморено на групата от Макновак и се отдалечи.

Казимир и Брус се усмихнаха един на друг по същия начин, както когато ги хващаха, че бягат от уроците си. Брус вдигна раницата си и я завърза зад седлото.

— Прав е, нали знаеш.

— Знам. Не трябва да се разсейваме нито за миг.

— Не, идиот такъв, прав е за тях.

— А? — Казимир проследи посоката, която приятелят му тайно сочеше. Четирима от бойците на Макновак бяха млади жени. Казимир дори си бе поприказвал с две от тях вчера, когато пристигнаха в Рок Дий.

— Онази тъмнокосата не е спряла да те гледа, откакто влязохме.

— Андриа?

— Охо, вече знаеш името й. Бързо действаш, приятел. А коя е тази до нея? Не бих отказал да се потъркаляме заедно след атаката.

— Това е Бетани. Мисля, че партньорът й е един от Маконас. Ами Саманта? Има само месец до раждането.

— Е, и? Затова обичам да бъда Макфостър. Съществуваме, за да убием Звездния странник и за да заченем достатъчно воини в името на успеха на каузата. Това е наш дълг. Бием се. Чукаме се. Като се замислиш, за какво друго си струва да живее човек? А и повярвай ми, тази Бетани мисли по същия начин.

— Мили небеса. Брус, това, за което ще си мисли, е как да ти разбие главата с дръжката на пистолета си, само това. Никога ли не можеш да се овладееш?

Казимир разгъна леката бронирана покривка и я метна на гърба на Кракен, като междувременно застана нащрек, в случай че конят не го иска и се реши на бърз ритник. Тъмната материя беше бродирана с блестящи черни метални завъркулки и спирали. От долните й краища висяха дълги пискюли, които докосваха земята. Той започна да я приглажда върху дебелата кожа на бойния кон и използва връзките, за да я привърже към пръстените на болтовете.

— Просто съм честен — възрази Брус с искрено наранени чувства. — Знаеш го. Нападението ще остави всяка женска жадна за секс. И с мен е така. Какъв по-добър начин да отпразнуваме славната си победа?

— Ами например по цивилизован начин.

— Ха! Спомням си нападението в Източен Ирал. Беше пиян седмица след това. И изчезна с онази Максоубъл. Как й беше името?

— Лина. — Не спомена, че по време на щастливото му пиянство, размътило главата му, Лина му бе заприличала доста на Жюстин.

— Точно тя. Затова не ми се прави на много благороден. Двамата сме еднакви. — Ръката на Брус обви рамото му и придърпа противящия се Казимир. Двамата се извърнаха срещу жените на Макновак и им помахаха весело. Андриа им отвърна с лукава усмивка. Погледът й се забави върху Казимир, преди да се върне към бойния й кон. Трите й спътнички се скупчиха около нея. Момчетата чуха кикот.

— Сега ми кажи, че това не беше покана — настоя Брус. — Погледни я. Каква фигура само. Обзалагам се, че е сладострастна като дяволица в леглото. А тези гърди, мили небеса, огромни са.

— Ще млъкнеш ли! — Казимир се опита да запуши с ръка устата на Брус. — Ще те чуят.

— Какъв си женчо. „Ей, млъкни, или ще чуят колко много ги харесваме.“ Събуди се и помириши кафето, Каз, няма да живееш вечно. А животът е толкова хубав, особено когато включва такива големи гърди.

— Престани! — Той задърпа ризата на Брус, погледна под яката и провери ръкавелите.

— Какво правиш, Каз?

— Търся копчето за изключване. Моля ви, небеса, нека да има такова.

Брус се засмя и блъсна приятеля си настрана.

— Никой мъж не може да спре мислите за жени, особено в момент като този. Битката събужда всички примитивни инстинкти.

— Това обяснява много. Никой не е по-примитивен от теб.

— Хайде да отидем при тях, губим време. — Той пристъпи напред.

— Не! — На Каз почти му се наложи да се хвърли напред, за да хване Брус за рамото и да го спре. И четирите Макновак наблюдаваха странното им държание. — Кълна се, че ще те застрелям на място, ако извъртиш някоя сцена с тях — изръмжа той на приятеля си.

Брус се остави да бъде спрян насред крачка.

— Каз! На теб наистина ти пука за Андриа.

— Не искам целият отряд да ни смята за двама идиоти, това е всичко. А именно това ще стане, ако отидем при тях и ги засипем с обичайните ти глупави реплики. Сега ще спреш ли да се излагаш пред всички?

— Добре. Ще си мълча, ако обещаеш, че ще си легнеш с нея след атаката. Разбрахме ли се?

— Това е обещание, на което наистина съм способен. — На Казимир му се искаше предателската му уста да не се опитва да се усмихне толкова усилено. Струваше му се, че от момента, в който двамата с Брус станаха тийнейджъри, прекарваха цялото си време в обмисляне на стратегии как да впечатлят противоположния пол. Сега, когато връзките бяха по-зрели, небрежни и лесни, той не беше заинтересуван. Макар че Андриа беше много привлекателна и разговорът с нея по-рано му бе доставил удоволствие. Освен това беше минало много време от онзи път с Лина. „Чудя се дали Жюстин си е намерила любовник. Със сигурност не й липсват млади ухажори.“

— Ако не го направиш, аз ще я взема.

Казимир изръмжа с цялото презрение, на което беше способен.

— О, да, а това е още по-близо до реалността. Всички знаят репутацията ти. А ако тя не знае за Саманта, аз ще й кажа. Ще отида при нея и…

— Значи ще го направиш? — Лицето на Брус сияеше от задоволство.

— Всичко, само и само да ти запуша устата.

Брус го прегърна сърдечно.

— Благодаря ви, небеса. Нямаш си идея колко спешно ти трябва да спиш с някоя. Всяка секунда, откакто чуждестранната ти нимфа те напусна, беше мъчение за приятелите ти.

— Добре! Значи вече знаеш какво ми е да те слушам цял живот.

Казимир вдигна седлото си и го преметна върху одеялото на гърба на Кракен. Беше убеден, че дори бойният кон му се присмива.

Нападателният отряд напусна Рок Дий час след падането на нощта. Осемдесет воини от клановете се промъкнаха през скритите процепи в съседното на пустинята подножие на СвОмир. Първо преведоха бойните си коне през измамните проходи и стръмните склонове на дюните. До полунощ всички достигнаха южния край на планината и възседнаха конете си, за да се спуснат към низините. Малки туфи от жилава суха трева с цвета на слама се появиха сред твърдия пясък. Нежните извивки на земята започнаха да оформят равнини и заедно с тях тревата стана по-зелена. Изникваше на цели участъци, които скоро се сляха в непрекъснат килим. Слезли толкова ниско и отправили се на изток, те бяха посрещнати от студен вятър. За първи път усетиха влага върху голата си кожа.

Въздухът се затопли бързо, докато се спускаха с постоянно темпо, макар вече да беше най-тъмна нощ. Намираха се само на няколко градуса на юг от екватора. Тънък пръстен от гигантски пирени оформяше горната граница на гората, която покриваше долната половина от източните склонове на СвОмир. На разсъмване вече бяха под сигурния подслон на избуялите дървета и се придвижваха на малки групички по многобройните скрити пътеки.

На обяд направиха дълга почивка и се възползваха възможно най-добре от времето, за да се наспят, докато тежкият топъл дъжд тупаше по балдахина от листа над тях. Хапнаха бързо студените си ястия в началото на следобеда и отново продължиха. Когато светлината започна да се изцежда от сапфиреното небе, бяха стигнали до края на гората, където тя отстъпваше на покрит с чакъл и трева склон. Капитаните на всеки взвод изпратиха скаути, които се промъкнаха до ръба на билото, за да проверят за евентуална засада. Няколко от тях бяха от Максоубъл, които откриха и неутрализираха дистанционните сензори, поставени от Института по пътя под тях.

На Далечината имаше само един главен път: Магистрала Едно, която тръгваше на юг от Армстронг Сити, прекосяваше екватора, извиваше се по западната страна на Великите ирилски степи и най-накрая стигаше до равнината, в която се беше разбил „Мария Селесте“ и където беше построен изучаващият го Институт. Пътят беше единственият маршрут за снабдяване от портала в града до Института. Представляваше двулентова ивица от ензимноподсилен бетон, оформен от единствените две пътностроителни машини, които някога бяха внесени на Далечината. Бяха пренесени специално за тази задача, въпреки че след привършването на дългия маршрут север-изток бяха успели да издържат достатъчно дълго, за да положат още няколко по-малки пътища, които свързваха Армстронг Сити с по-големите градове на Севера. След като се развалиха обаче, никога не бяха внесени нови части, за да бъдат поправени.

От позицията си на върха на билото скаутите на клана виждаха каменистосивата ивица на пътя, която се извиваше около хълма, обозначаващ входа към равнината на извънземния кораб. Беше късен следобед и гъстата покривка от растителност, която покриваше низините, все така изпускаше малки количества влага. Откъм равнината, в която се намираше Институтът, се носеше едва доловим механичен звук. Вече повече от година скаутите докладваха за усилена активност около масивната метална конструкция. Новините бяха приети от клановете като лошо предзнаменование. Съвпадението им с работата по човешкия звезден кораб беше твърде сериозно, за да не му обърнат внимание.

Сега обаче, от прекрасната наблюдателна позиция върху билото, не се виждаше нито следа от активност. Никой не използваше пътя. Скаутите залегнаха и зачакаха. Информацията им относно конвоя беше надеждна, беше само въпрос на време.

Обикновено на всеки две седмици един конвой снабдяваше Института с храна и екипировка. Пътят от града дотук отнемаше поне седмица, често и повече, в зависимост от състоянието на артерията и усилията, които Пазителите влагаха в саботажа му. Всеки конвой се пазеше от войници, наети от Института и лицензирани от губернатора на планетата.

Пазителите следяха конвоя от момента на напускането му на Армстронг Сити. Двадесет големи камиона теглеха цилиндричните товарни контейнери, които бяха пристигнали през портала през последните две седмици. Всички бяха модел „ФордСааб VF44“, с по шестнадесет колела, двойни оси, с дизелово гориво и ръчно управление — дори най-сложните системи се справяха трудно с лошите пътища на Далечината и липсата на сателитно-позициониращи мрежи. Институтът ги бе избрал за транспортния си парк, защото бяха проектирани да се поддържат лесно и да издържат на тежки терени.

Заедно с тях се движеха осем автомобила „Ленд Роувър Крузър“, често използвани коли от полициите във Федерацията, както и в паравоенните сили, които работеха на отдалечените планети. Черната им матирана конструкция беше с достатъчно неправилна форма, за да мине за подвижна скала. Движеха се на шест ниско окачени колела, които можеха да се издигнат и да прекарат колите през изключително неравен терен.

Останалата част от конвоя беше съставена от огромен резервоар с гориво и няколко теглещи/ремонтни камиона.

Когато стигнаха до последната права от пътя преди началото на равнината на Института, слънцето вече залязваше. Скаутите видяха блесналите фарове пред тях, видими от километри през неравния терен и възвестяващи присъствието на конвоя. В началото имаше няколко лендкрузъра. Шофьорите им ускориха нетърпеливо, когато видяха оранжевата корона на малкия град на Института около хълма пред тях.

Тъмното небе беше разцепено от ослепителни струи плазма, когато Максоубъл откриха огън от върха на хребета. Два от снарядите удариха водещия камион и го взривиха на парчета. Разпадащата се маса продължи да се търкаля напред под силата на инерцията, докато от товарните контейнери се вееха огромни огнени знамена. След няколко секунди пламтящата развалина се преобърна и спря със стържене, блокирайки пътя.

Третият плазмен изстрел удари горивния резервоар. Разцъфна могъща експлозия. Избухналата огнена топка се разду за секунди, докато не достигна тридесет стъпки ширина и не озари заплашително целия конвой с ослепителната си светлина. Камионите непосредствено пред и зад резервоара бяха погълнати изцяло. Тяхната експлозия допринесе за още по-пълното опустошение.

С началото на атаката всеки автомобил в конвоя наби аварийните си спирачки. Колелата затънаха и запищяха, оставяйки огромни белези от черна гума върху ензимноподсиления бетон. Няколко от машините почти се преобърнаха, докато автоматичните им системи се бореха да стабилизират спирачните процеси.

Още три плазмени снаряда се спуснаха отгоре. Два намериха мишените си и превърнаха камионите в рояци от горящи останки. Шофьорът на третия обаче беше достатъчно бърз, за да активира силовото си поле, докато се бореше да спре неконтролируемата машина. Около камиона се издигна полусферична черупка от сгъстен въздух, която запращя в синьо при сблъсъка със снаряда. Във всички посоки се разлетяха копия от светкавици. Дълги назъбени ивици от бетона се пръснаха на пясък и кал, когато енергийният заряд се вряза в пътя. В цепнатините набъбнаха тънки ивици лава. Силовото поле беше безпомощно, когато камионът се плъзна напред към тях. Гумите се пръснаха при допира с разтопения камък и машината се обърна настрани. Предният край на кабината издълба огромен белег върху настилката, преди най-накрая да спре.

До този момент всички останали коли бяха вдигнали силовите си полета. Шофьорите викаха по радиата си за помощ и инструкции, но по криптираните секретни канали се носеха единствено смущения. Пътят беше блокиран изцяло. За да се доберат до сигурния подслон на равнината, щеше да им се наложи да заобиколят. Силовите полета затрудняваха изключително напредването върху плоски повърхности, а пътуването върху толкова неравен терен щеше да ги принуди да намалят защитната мощ на полусферите. Никой не искаше да рискува по този начин. Нова поредица от плазмени снаряди се изсипаха към тях и разтресоха силовите полета като копията на разгневени богове. Нито едно поле не поддаде, но пиротехническото електронно шоу озаряваше околността на мили разстояние. Докато чакаха в кабините си със запалени двигатели и молейки се за подкрепления, шофьорите наблюдаваха ужасени пулсиращата бяла светлина, която разкри тъмна орда от конници, препускащи надолу по билото и устремени към пътя.

Казимир пригоди активни лещи към очите си много преди скаутите да докладват за наближаването на конвоя. Със залязването на слънцето гледката през тях му представи света в бледоелмазени багри, но все така ясно и отчетливо. Заедно с останалите бойни коне и ездачи той се бе скрил зад върха на хребета. Не трябваше по никакъв начин да оставят врага да ги забележи. Тогава Максоубъл стреляха с плазменото оръдие. Лещите просто отказаха да пропуснат толкова много светлина в очите му. Той видя снарядите като розови линии, които ту светеха, ту изгасваха, като послеобраз на обедното слънце, останал върху ретината му. Това бе знакът за атака. Експлозията на камионите запрати мощни вибрации около него и той смушка Кракен към върха на хребета. Погледна за миг настрани и видя Брус до себе си. Приятелят му се смееше като демон, докато огромните бойни коне набираха скорост. Скоро прехвърлиха хребета и цялата панорама под тях заблестя в ослепително нефритено, озарена от смаляващата се огнена топка от танкера, която се възкачваше към небето. Той наблюдаваше как камионите занасят по пътя с обсипани от пламтящи останки силови полета, как горящите парчета отскачат и се плъзгат по невидимите прегради. Всички крузъри бяха излезли от пътя и караха право към ездачите от клановете, които щурмуваха надолу по склона.

Скоро разстоянието намаля и ездачите започнаха да стрелят с йонните си пистолети и по-големите карабини. Силовите полета на крузърите запламтяха в хромово жълто, но нито един от изстрелите не мина през тях. Гърменето на копитата вече бе не по-слабо от воя на пламъците, бълвани от опустошения резервоар и енергийните оръжия. Крузърите откриха огън с кинетични оръжия за скоростна стрелба. Около Кракен запръскаха нависоко буци пръст. Един от куршумите удари Казимир. Силовото му поле иззвъня като погребална църковна камбана и той оглуша напълно. По повърхността на тъмното сдържащо поле се спуснаха вибриращи отломки енергия, преминаха през заврънкулките, избродирани в защитното одеяло на бойния кон, превърнаха метала в блестяща бяла маса и чак тогава се изстреляха през краищата на пискюлите. Докато препускаше напред, около копитата на Кракен засъскаха бели и пурпурни искри. Въздухът бе изпълнен с острия аромат на горящ метал. Навсякъде около него от ездачите на клана се вееха невероятни знамена, изтъкани от пламъците на Свети Елмо^[3]. Куршумите се врязваха в силовите им полета и ги превръщаха в хора-комети, които се носеха в мрака. Бойните коне виеха от болка с разкъсана от стрелбата плът, падаха на земята и от огромните им зейнали рани се лееше кръв.

Над тях прелетя ято от снаряди. Оръжията на крузърите се преместиха нагоре, за да прихванат връхлитащия артилерийски огън. От задниците на колите изскочиха войници и се втурнаха в търсене на прикритие. Започнаха да стрелят по ездачите с йонните си пушки. Когато противниците им отвърнаха на огъня, силовите полета на броните им се превърнаха в ярки маяци, оформени като венци. Предната линия бойни коне се разколеба с увеличаването на жертвите. Почти бяха стигнали до бавните крузъри. Малки групи се отделяха от масата. Казимир насочи Кракен към предния край на конвоя. Не се замисли особено, просто си спомни къде трябва да бъде по план. Пет пъти го поразиха кинетични оръжия или йонни снаряди. Засега силовото поле на бронята му издържаше. В тялото му бушуваха ужас и въодушевление и помитаха всякакъв здрав разум. Само някакъв блед спомен за плана продължаваше да го води в правилната посока. Обожаваше енергията на лудешкото препускане право към смъртоносните муцуни на войниците на Института. В същото време несекващият страх да не го разкъсат на парчета изтръгваше от него нечленоразделни крясъци, които той запращаше предизвикателно към враговете си, докато стреляше диво с йонния си пистолет. Беше пълна лудост и в същото време красотата му беше неповторима. Дори Кракен сякаш споделяше безразсъдството му и препускаше неудържимо към сърцето на хаоса. От две огромни рани върху хълбоците на коня се стичаше кръв и напояваше защитното одеяло.

Брус още яздеше до него, все така лудо ухилен, както на върха на хребета. Викаше нещо, което Казимир така и не разбра в какофонията. Изведнъж заразмахва настоятелно с дългата цев на йонната си карабина. Казимир погледна напред. Пътят беше само на петдесет метра, ослепителен, озарен като най-големите градове и прорязан от зигзагообразна линия от камиони. Брус посочи отново към втория камион, чието силово поле бе спряло до самите езици на пламъците на разрушеното водещо возило. Огънят на възбудата в Казимир се охлади достатъчно и той кимна рязко в съгласие. Двамата се отправиха към плененото превозно средство. Кракен галопираше по пътя пред пламъците, докато Казимир опъваше юздите, за да забави бясното им връхлитане и да ги отклони обратно към втория камион.

В този момент за пръв път в живота си зърна долината на Института. Не можеше да види надалеч, ъгълът не беше подходящ. От позицията си можеше да различи само безличните ниски сгради, скупчени около края на Магистрала Едно. Отвъд тях обаче се виждаше кърмата на извънземния кораб. Казимир винаги бе знаел за размерите му, знаеше, че само нещо толкова огромно може да оцелее след вековно странстване между звездите. Статистиките, преподадени му от Харви обаче, не можеха да се сравняват с това да го види със собствените си очи. Дяволското нещо беше голямо. Дизайнът на корпуса му следваше проста цилиндрична геометрия с много издатини и перки, които нарушаваха еднообразието на осемстотинте метра, а генераторите на силови полета бяха скупчени като брадавици на носа му. Отзад представляваше просто кръгла метална канара с двеста и петдесет метров диаметър. Осемте тъпи дюзи на двигателите с ядрен синтез се подаваха навън. Институтът бе разположил кръг от мощни волтови дъги около кораба, потапяйки го в огромно езеро от ярка светлина. Не че Казимир можеше да види кой знае колко от сивите като плочи пластини на металния корпус. Около „Мария Селесте“ бяха издигнати големи арковидни скелета, които поддържаха пътища за достъп по дължината на корпуса. Можеше да различи формите на хора и роботи, които се движеха по алуминиевите греди като миниатюрни мършоядни насекоми, нароили се по паднал труп. От върха на скелето се издигаха кранове. Дългите им портали издигаха контейнери към товарителните отделения на всяко достъпно ниво. От тъмните пещери на дюзите на двигателите излизаха рубинени проблясъци лазерна светлина. Ясен знак за усилените дейности във вътрешността на кораба.

По кожата на Казимир преминаха неочаквани ледени тръпки и отрезвиха мислите му. Възможността да види с очите си врага, в чието унищожение кланът му се беше заклел, беше преживяване, което смиряваше духа. Мощта и целта, стаени в огромния кораб, бяха страховити, продължение на волята на господаря му. Той се почувства жалък в сравнение с видяното.

— Хайде! — извика Брус, галопирайки покрай него. — По дяволите, Каз, хайде.

Казимир отмести поглед от кораба и видя кавалкада от черни крузъри да се откъсват от градчето на Института и да ускоряват по Магистрала Едно.

Той изсумтя: „О, мамка му“, докато се бореше да си поеме дъх, и насочи Кракен към оцелелия камион. Ръката му нервно заопипва колана с екипировка, увиснал от едната страна на седлото, но в крайна сметка откри метателната мрежа и я издърпа. На десет метра пред него Брус също държеше своята метателна мрежа и се бе наклонил напред, докато препускаше към силовото поле около камиона. Ръката му започна да се поклаща напред-назад и да преценява тежестта и намаляващото разстояние. Когато бойният кон се озова само на метър от края на силовото поле, той развъртя неразвитата мрежа в къса дъга и я метна. Мрежата удари земята и се затъркаля напред, докато не достигна щита.

Казимир нямаше време да се увери в точността на приятеля си. Извършваше същите движения със собствената се неразгъната мрежа, остави я да се залюлее тихо и се взря в силовото поле, докато летеше към него. Скорост, разстояние, ъгъл — прецени всеки един елемент и хвърли оръжието в мига, когато знаеше, че трябва да действа. Заедно с това натисна активиращия спусък с лявата си ръка. Тежкото устройство отскочи няколко пъти и се удари в силовото поле. Вътрешните сензори засякоха кохерентната сива структура и веднага разгърнаха свитите намотки от проводими нишки в сърцевината на приспособлението. От него бързо се удължиха тънки тъмни нишки и плъзнаха по кривата на щита като петно, което се разлива нагоре. Крехката мрежа започна да изсмуква енергия от полето, по което се катереше, и да я канализира към земята. От ензимноподсиления бетон, където се развиваше мрежата, започна да се издига пушек. В задната част на камиона, зад кабината, генераторът на силовото поле започна да бучи почти под звуковия праг, тъй като източваше все повече енергия. Опитваше се да стабилизира неумолимия двоен пробив, който изяждаше силите на полето. Шофьорът гледаше безпомощно как все повече индикатори на контролното табло в кабината променят цвета си от кехлибарено в червено.

Тридесет секунди след като Казимир метна мрежата си, огромното количество енергия, което генераторът се опитваше да извлече от свръхпроводимата си батерия, за да поддържа целостта на щита, надвиши възможностите му. Прегоря бързо, няколко от компонентите му лумнаха и за миг се превърнаха в руини. От нажежените до черешово охлаждащи перки на кутията на генератора бликнаха малки тюркоазени пламъци и силовото поле се разпадна. На неколкостотин метра над тях дебнещите снаряди, изстреляни от Максоубъл, засякоха неизправността му. Сензорите им прихванаха незащитения камион. Ракетните ускорители пламнаха и с писък се гмурнаха надолу със скорост четири мах^[4].

Казимир се намираше по средата на обратния път до дъното на билото, когато камионът експлодира зад него. Той рискува и хвърли бърз поглед през рамо. Изригването на пламъците го накара да извика от радост. В някой от резервоарите сигурно бе имало взривоопасни вещества. Пламтящи аквамаринени кълба се превъртаха настрани от главната експлозия и се рееха в нощното небе като неистови фойерверки.

Силовото поле на още един камион изчезна, снарядите го прихванаха и дълги ракетни струи пламнаха високо над повърхността. Неколцина воини на клановете яздеха в кръг около останалите камиони, готови да метнат мрежите си. Разгърнатата между пътя и планинското било престрелка между войниците на Института и оцелелите ездачи беше свирепа. Скорострелите на крузърите причиняваха тежки загуби сред бойните коне. В отговор на това изстрелите на йонните карабини, насочени към возилата, превръщаха силовите им полета във врящи балони от светлина.

Казимир дръпна леко юздите и насочи Кракен настрана от неподвижните крузъри. Според плана сега трябваше само да се върне на върха на хребета и оттам да се насочи към точката на срещата. Досега не бе осъзнал колко близо се намираха подкрепленията от Института. В този миг челният лендроувър от новия отряд откри огън. Земята край Кракен се превърна в отворена рана, която изхвърли дрипава завеса от почва и растителност. Големият звяр изрева от изненада и рязко се обърна настрани. Казимир се вкопчи с мрачно предчувствие в животното.

Брус беше малко преди него, приведен ниско върху седлото си. На десет метра пред него сякаш отникъде изскочиха трима войници на Института и откриха огън с йонните си пушки. Силовото поле на Брус пламна като частица пленена слънчева светлина, воят от енергийното натоварване можеше да заглуши всяка гръмотевица. Страховити дебели пипала от електричество се загърчиха по защитното одеяло на бойния кон и се изстреляха през пискюлите като отходния газ на реактивен самолет. Казимир вече стреляше по войниците, принуждавайки ги да спрат, когато конят на Брус се изправи на крака, сякаш за да нападне противниците си. Кинетичните куршуми от някой от крузърите се впиха в корема му, разкъсаха кожа, органи и кости, които се пръснаха в облак от алена мъгла. Времето и гравитацията спряха за миг и могъщият боен кон се вдигна във въздуха на задните си крака. След това започна да пада. Казимир извика „НЕ!“, докато пред погледа му Брус се изсулваше от седлото, а собствените му инстинкти вече знаеха по какъв начин ще се стовари конят. Приятелят му първи удари земята и йонната пушка падна върху него. Бронята му беше на прага на претоварване. Бойният кон се срути върху него и се превъртя под силата на тежестта си. Казимир замръзна, докато гледаше как тялото на другаря му биваше смазвано от огромния труп. Брус дори успя да повдигне ръката си, сякаш се опитваше да се освободи. Ореолът на силовото поле примигна и угасна. Бойният кон се преметна с цялата си тежест и смаза малкия беззащитен човек под лавина от мъртва гореща плът.

Още снаряди се забиха в земята и други камиони експлодираха. Новопристигналите лендроувъри се устремиха право след изтеглящите се групи от бойни коне. Ездачите на клановете съсредоточиха огъня си върху отделни войници на Института и преодоляха съпротивата на бронята им.

Кракен стоеше неподвижно, докато битката беснееше около него. Казимир не беше помръднал, погледът му бе замръзнал върху кървавите останки от бойния кон на Брус. Не възприемаше нищо друго. Чакаше, чакаше…

Още един ездач от клановете премина в галоп покрай него и му извика нещо. Половината бяха ругатни. Звукът и светлината нахлуха обратно в света на Казимир. Набегът беше приключил. Трябваше да се оттеглят. Повечето бойни коне вече галопираха обратно по склона. Той пришпори Кракен и в същото време претърси с поглед земята пред себе си. Двама войници на Института коленичиха до някакви гъсти храсталаци на няма и двадесет метра и стреляха над тях по ездачите. Казимир така и не си спомни със сигурност дали той или Кракен избра тази посока, знаеше само, че тя бе правилната. Внезапно вече се приближаваха към войниците с нарастваща скорост. Те разполагаха само с няколко секунди, за да реагират. И двамата се извърнаха и зяпнаха от изненада срещу ужасното средновековно видение на отмъщението, което се спускаше над тях. Единият побягна. Другият вдигна пушката си. Кракен наведе глава и насочи титановото острие на рога си към гърдите на войника. Лицето на Казимир се разкриви в жестока усмивка на триумф, когато върхът се заби право в силовото поле на врага. Последва кратка заря от искри, които бликнаха от торса му като ефимерно цвете. Въглеродноподсиленото острие проби бронята, разряза гръдната кост и проникна в гръдния му кош. Кракен отметна глава назад и изви острието нагоре. Тялото на войника изхвърча от земята, повлечено от копието. Мощният разрез се разшири още, докато Кракен не издърпа рога си с едно последно мощно разтърсване на шията. Разкъсаното тяло се завъртя мудно във въздуха, а от него шуртеше артериална кръв.

Казимир знаеше, че се предполага да изпитва радост. Сладостта на отмъщението. Това обаче беше куха, безсмислена победа. За Брус нямаше значение дали този войник беше мъртъв. Не би му пукало, нямаше да ликува обратно в Уест Дий, нямаше да пресушава чаша след чаша бира, никога нямаше да успее да се пробва с Бетани. Брус беше мъртъв.

Сякаш усетил объркването на ездача си, Кракен обърна по собствено решение обратно по склона и понесе човека на гърба си към защитата на гората.

Мястото на срещата беше участък от равна земя до малко поточе надълбоко в гората. Там трябваше да има дванадесет воини на Макфостър. Вместо това имаше само девет. Скот Макфостър започна мрачно да вика всеки по име. Казимир слушаше със затворени очи, а по бузите му се стичаха сълзи.

Преброяването беше формалният край на всяка атака. Ако не си там да потвърдиш името си пред водача на взвода, не би могъл да се върнеш отново в клана и земите му, селата, фермите и крепостите. Твърде много бойци бяха паднали в битка само за да бъдат поробени от Звездния странник. Много бяха изпратени обратно, за да проникнат в клановете и да избият мъжете и жените, сред които бяха израснали. Преброяването предотвратяваше подобни мерзки предателства.

— Брус Макфостър?

Начинът, по който го произнесе, подсказа на всички, че Скот вече знае.

Казимир отвори уста. Щеше да изкрещи: „Да, тук съм. Върнах се.“ Зад притворените си клепачи обаче можеше да види само последния оскъден проблясък от гаснещото силово поле на Брус. Половинсекундната искра на страх върху лицето му, докато осъзнаваше какво се случва. След нея последваха единствено реки от кръв и съсиреци, свличащи се надолу, както и влудяващото хрущене на счупени кости.

— Брус Макфостър, името ти ще бъде изписано с почести върху мемориалния паметник на клана ни заедно с имената на тези, които завинаги са избягали от лапите на Звездния странник. Молим се последният ти сън да те отведе на едно по-добро място.

— Амин — прошепнаха останалите.

— Казимир Макфостър?

Бледата мимолетна светлина в главата му угасна. Колко време се бе мъчил Брус, докато тежестта на бойния кон смазваше тялото му? Кой щеше да каже на Саманта?

— Каз — подкани го някой.

— Тук съм — каза той на пресекулки. — Тук съм.

Това беше безсрамна лъжа. Не беше себе си, не и отсега нататък, част от него вече липсваше и никога нямаше да се върне.

Мемориална клиника „Манби“ се намираше в Малък Съсекс, един от по-приятните жилищни квартали на Нова Коста — хълмиста местност с тучна растителност, чиито пътища и паркове бяха разчертани от редици палмови и евкалиптови дървета. Тук живееха старшите мениджъри в големите си къщи с просторни градини, скрити зад стените, образувани от домовете на мениджърите от средно ниво. Магазините бяха малки и скъпи, училищата бяха елитни и всички условия бяха идеални. На петнадесет мили нямаше нито един завод.

Полицейската кола спря пред централния вход на имението и вратата й се отвори. През нея излезе Паула и поздрави Елийн Касъл, заместник-директора на клиниката. Докато жената бърбореше леко изнервено, Паула изпита чувство на déjà vu. Не беше минало много време от посещението й при Уайоби Котал в клиника „Клейдън“. Но, разбира се, по-голямата част от случаите й все някога включваха визити в медицински центрове.

Елийн я преведе покрай първите два блока, в които се помещаваха самостоятелните стаи за възстановяване, всекидневните и спа-центровете за физическа терапия. Паула познаваше тази обстановка, бе прекарала собствената си рехабилитация след подмладяване в почти идентични сгради. Декорацията на „Манби“ залагаше малко по-изразено на плюша, но ритуалите бяха същите. Елийн я водеше към третата сграда, където се извършваха самите подмладявания. Дългите коридори бяха странно празни. Докато преминаваше през една всекидневна, погледна към възстановяващите се клиенти, които наблюдаваха мач за купата между Августа и СвЛинкълн. Около тях ненатрапчиво се навъртаха сестри и открадваха погледи към големите портали, докато двата национални отбора се бореха на смарагдовата трева.

— Опасявам се, че ще трябва да почакате няколко часа — извини се заместник-директорката в същия миг, в който стрелец на СвЛинкълн пропусна и всички гърла заедно нададоха рев. — Професор Боуз беше изваден от камерата за лечение едва преди четиридесет минути.

— Мога да изчакам толкова — каза Паула. На всеки друг свят щеше да й отнеме седмици само за да се сдобие със съдебна заповед, позволяваща й да прекъсне подмладяване. Само че ТСП плащаше за ускореното подмладяване на Боуз, а Августа на практика беше под контрола на семейство Шелдън. Не беше особено трудно да се уреди.

Въведоха Паула в приемната стая, в която прави чакаха мъж и жена.

— Това е мисис Уенди Боуз — каза Елийн. — И…

— Професор Трутен — каза мъжът и й подаде ръка. Беше на средна възраст, носеше костюм, който сигурно беше излязъл от мода преди векове. Платът беше кафяв туид, реверите бяха съвсем малки. Беше му отеснял на раменете, трябва да го бе купил преди доста време.

— От доста време искам да се срещна с вас, главен следовател — каза той. — Жалко, че трябваше да се случи при такива обстоятелства.

— Какви обстоятелства? — попита Паула.

— Вие предизвиквате спонтанен интерес сред колегите ми. За съжаление съм тук, за да представлявам професор и госпожа Боуз.

Паула изгледа пронизващо Уенди Боуз. Реши, че нервността й и неспособността да отвърне на погледа издаваха чувството й за вина. За съжаление Паула не знаеше за какво престъпление става дума. Дирекцията бе провела стандартното си търсене и Уенди Боуз се бе оказала напълно чиста.

— Каква точно е професията ви?

— А, да. Преподавам право в университета на Леонида Сити.

Паула продължи да се взира в Уенди Боуз, която все така шареше с поглед из стаята.

— Не знаех, че професорът е виновен за нещо.

— Не е. Всеки е невинен до доказване на противното. Хартата на Федерацията, клауза 3а. Както добре знаете.

— Ако не е виновен, защо му е адвокат?

— Не зная. За какво искате да го разпитвате?

Елийн прочисти шумно гърлото си.

— Мисля да ви оставя насаме.

— Благодаря ви — каза Паула. — Моля ви, обадете ми се, когато професор Боуз се възстанови.

— Разбира се.

— Колко знае един професор по право на Гралмънд за законите на Августа? — попита Паула, когато вратата се затвори зад заместник-директорката.

— Тук няма много закони, които трябва да знаеш. Августа далеч не е завиден демократичен модел.

— Именно. Тук нямате юрисдикция. Аз в същото време разполагам с такава в големи количества. Мога да уредя да напуснете планетата много лесно.

— Не може да не вярвате в честността, главен следовател?

— Вярвам в нея повече, отколкото вие някога бихте могли. Също така вярвам в справедливостта. Това, което не толерирам, са адвокати, които пречат на справедливостта.

— А, да, ние винаги сме лошите, нали така?

— Където има човешко нещастие, там ще се намерят и адвокати, които или го причиняват, или правят пари от него.

— Моля ви — жално се обади Уенди Боуз. — Аз помолих професор Трутен да дойде тук. Не познавам адвокати на Августа, а нямаме много пари. Дъдли не получава заплата, докато трае подмладяването му.

— Дъдли е колега — каза Трутен. — Няма начин един свидетел и съветник да навреди на разследването. И без това има право да поиска адвокат.

— Аз не разследвам Дъдли Боуз — каза Паула. — Доколкото знам, той не е извършил нищо лошо.

Тя погледна многозначително адвоката.

— Вие, явно, смятате другояче. Защо?

Уенди Боуз погледна въпросително Трутен.

— Не разбирам — каза адвокатът. — Дъдли разполага само с два месеца за подмладяване. Това е цялото време, което може да си позволи преди излитането на звездния кораб, и дори така едва ще успее да влезе в нужната физическа форма. Това разследване трябва да е невероятно важно, за да го изведете от лечение по този начин. Може да му коства мястото в екипажа.

— Това не ме интересува.

— Какво мислите, че е извършил? — попита Уенди Боуз.

В гласа й звучеше отчаяние, но Паула знаеше, че не става въпрос само за Дъдли. Тревожеше се и за себе си.

— Много добре, но това разследване е поверително. Нямате право да споделяте никаква информация без моето специално разрешение.

— Наясно съм с този основен закон — вмъкна Трутен под погледа на Паула.

— Вярваме, че атаката на „Втори шанс“ е била дело на групировка, наречена Пазителите на себесъщността. Те са уединена паравоенна политическа група на Далечината, които вярват, че Федерацията е политически манипулирана от извънземно.

— Чувал съм за тях — каза Трутен. — Е-кономът ми на няколко пъти е пропускал ловджийските им съобщения през филтрите си.

— За да възприемат „Втори шанс“ като опасност — каза Паула, — трябва да са проследили връзка между строежа му и извънземния си враг. Това, което се опитвам да направя, е да открия тази връзка или поне това, което те смятат за връзка. Тъй като цялата мисия започна заради откритието на професор Боуз, беше логично и аз да започна с него.

— Не мисля, че това е достатъчна причина да го извадите от процеса на лечение.

— Прав сте — каза Паула. — В Дирекцията ОИ правят стандартни анализи на информация, както и в този случай. Попаднахме на странно съвпадение. Искам да попитам професора относно него. Това е всичко.

— Какво съвпадение?

— Благотворителната сметка на организацията за образование „Кокс“ в банка „Манхатън“ на Денман е претърпяла опит за хакерска атака малко преди нападението. Организацията е един от спонсорите на катедрата по астрономия на вашия съпруг. Явно Пазителите са решили, че те наливат пари в проекта по наблюдение на Дайсъновата двойка под влияние на извънземното. Предполагаме, че са опитвали да открият „доказателство“ за това в записите за благотворителна дейност. Не са успели да се доберат до засекретените документи, смартуерът на банката ги е спрял. Не са го сметнали за важно тогава, банката търпи множество такива атаки, но троянският кон, който са използвали хакерите, е базиран върху кодовете на професор Боуз. — Тя наблюдаваше с интерес как цветът се отцежда от лицето на Уенди. Жената се пресегна и се подпря на Трутен. — Искате ли да споделите нещо с мен?

Трутен кимна окуражително и стисна по-силно ръката на Уенди Боуз. Паула прецени, че в държанието му може би се долавя нотка на привързаност.

— Той каза да ви предам нещо — каза Уенди Боуз. — Тогава не го разбрах.

— Съпругът ви?

— Не, репортерът. Каза да ви кажа от негово име да престане да се съсредоточава върху детайлите, важна е голямата картина.

— Някакъв репортер ви е казал това?

— Да. Предаде ми да кажа на Паула, когато я видя, това беше всичко. Не познавам никаква Паула. Освен това си говорихме за спонсорите на катедрата по астрономия. Той ме интервюираше.

— Кога се случи това?

— Преди месеци. Мисля, че когато съпругът ми получи професорското си звание. След това имаше парти, присъстваха много хора. Повечето представители на медиите искаха да говорят с нас.

— Този репортер е споменал името ми. Моето име?

— Да. Определено.

— Как се казваше?

— Мисля, че беше Брад.

„Брадли“, оформи с устни Паула. Изненадата я смрази. За първи път усети какво е да загубиш самообладание по време на разпит. Да загубиш увереността си.

— Познавате ли господина? — попита кротко Трутен.

Паула не обърна внимание на тънката подигравка.

— Трябва ми описание на този Брад. Имаше ли други репортери на партито?

— Вероятно. Да. Има и още нещо.

— Какво?

— Тогава си тръгнахме рано. Някой беше проникнал в къщата ни. Който и да е бил, е копирал цялата памет на домашната ни система. — Тя се поразведри. — Кодовете за достъп на Дъдли до благотворителната сметка на „Кокс“ трябва да са били там, нали така?

— Да — каза меко Паула.

— Значи Дъдли е невинен, нали? Може да излети със звездния кораб.

— Няма да го спирам. — Въздържа се от коментар относно странната прегръдка между вярната съпруга и услужливия колега.

Ози подскачаше в ритъм с голямата тромава шейна, която се друсаше по замръзналата повърхност на падината. Мрачният интериор на покритата шейна всъщност беше по-студен, отколкото палатката, въпреки железния мангал, захранен с пламнали, съскащи въглени, увесен внимателно от покрива. Дори така Ози се чувстваше много по-добре сега, когато пътуваха. Орион също се ободри видимо с напредването им. Беше седнал на дългата пейка и се бе увил като с юрган в спалния си чувал.

Скелетът на шейната беше направен главно от кости, големи меднокафяви ребра, нарязани и снадени заедно, сякаш бяха дървени трупи. Стените, покривът и пейките, на които седяха, бяха направени от корава черна кожа. Доста зле остъргана, както забеляза Ози. Ивица прозрачен кристал върху предната стена, вероятно къс от местните дървета, беше единственият прозорец. През него се откриваше леко размазана гледка към скованата от лед повърхност, но най-вече към поклащащите се задници на двата големи убана, които ги теглеха. Бил, големият коррок-хи, стоеше върху откритата платформа отзад и направляваше животните с дългите юзди на шейната. Поддържаше ниска скорост, така че лонтрусът да не изостава.

— Каква е тази Ледена цитадела? — попита Ози.

— Не съм сигурна какво е била в началото — каза Сара. Сега, вече вътре, лицевата й маска висеше на връзките отстрани на качулката й. Слабата светлина на мангала придаваше на набръчканата й кожа също толкова тъмен цвят като тази на Ози. — Повечето от нас смятат, че е била някакво убежище на силфените. Все още го използват, когато идват да ловуват ледени китове.

Тя потупа коженото си яке.

— Оттам идва всичко това. Скоро ще ми трябва ново, това е вече на седем години. Издържат дълго, ако се грижиш добре за тях.

Ози отново огледа шейната.

— А костите?

— Умно момче. Да. Оттук напомнят на китовете на старата Земя, ценен ресурс са. Използваме ги за много неща. След като силфените ги убият и вземат бивните им за трофеи, нямат нищо против да използваме останалата част. Ловът е невероятна гледка. Силфените се втурват върху животните си като някакво средновековно кралско шествие, облечени в най-красивите си зимни одежди. След като убият леден кит, организираме целоседмичен лагер, за да разфасоваме и да сготвим проклетото нещо. Повечето части от телата им намират приложение тук. Дори кръвта съдържа някакъв алкохол, който не й позволява да замръзне. Не че става за пиене — имало е достатъчно експерименти през годините. А мъжкият леден кит има специална жлеза, която някои изсушават, а след това стриват. Казват, че прахът вдига човката на патока, ако ме разбираш.

— Мисля, че схващам.

— Някои от органите имат медицински свойства, така казва докторът ни, не просто за нас, но и за останалите видове в Ледената цитадела. Разбира се, месото става за ядене. Това е основното ни ястие. — Тя сбърчи неодобрително устни, което задълбочи многобройните бръчки по бузите и челото й. — Нямате си представа каква скука може да бъде месото на ледения кит. Вие двамата коне ли яздехте?

— Да, допреди около два дни.

— Хммм. Конска пържола. Ето това е ястие за истински гастроном. Ако хората чуят, че някъде там има трупове на коне, може да се екипират и да организират експедиция. На два дни път, така ли каза?

— Приблизително. А ние не вървяхме особено бързо. — Ози бе ял конско месо и преди, така че мисълта не го отблъсна. Видя обаче, че момчето смръщва нос от отвращение.

— Това е почти на границата — каза Сара. — Ще бъде рисковано. Но някои биха потеглили само заради възможността да вкусят нещо различно.

— Какъв риск? Изглеждате добре екипирани за тази планета.

— Не става въпрос за екипировката, момче, а за мястото. Силфенските пътища не са стабилни, нали разбираш. Тръгнеш ли веднъж надълбоко в горите, няма как да знаеш къде ще попаднеш.

— Искаш да кажеш, че няма надежден път, по който да се излезе оттук?

— Без съмнение има милиони пътища. Но освен това има и милион начини, по които не можеш да се измъкнеш. Виждала съм ги няколко пъти със собствените си очи. Приятели, които повече не могат да понасят Ледената цитадела. Тръгват из горите в търсене на по-добро място. Минават години и си мислиш, че сигурно са успели, че са на сигурно. Тогава някоя експедиция открива тялото им вкочанено и черно.

Орион придърпа спалния чувал още по-плътно около себе си, за да постопли треперещата си брадичка. Ози се вгледа в жената, но тя не се смути.

— Ако има път насам, значи трябва да има и за навън — каза той.

— Със сигурност има. Искам да ви кажа, че никой тук не знае за такъв. Никой, който напусне за постоянно, не се връща обратно. Поне аз не съм виждала някой да се връща.

— От колко време си тук? — попита Орион.

— Не съм сигурна. На някои от местата, които съм посетила, времето може би течеше по различен начин. Бяха различни. Не ме питай как точно. Можеш да го осъзнаеш чак когато ги напуснеш. Когато се опиташ да си спомниш, всеки прекаран на тях момент ти се струва като сън. След това идват пътищата, по тях времето също не спира. Вероятно сте осъзнали, че климатите преливат изключително плавно, сякаш се редуват сезони.

— Но колко дълго? — настоя Орион.

Старата жена се усмихна и показа медните си на цвят зъби.

— Нека поставим нещата така. Тръгнах от Земята през 2009 година.

Орион ахна изненадано.

— Няма начин!

— О, да. Бях на почивка в Тоскана. Все още обичах да го правя, да се разхождам из природата, да посещавам градове, да опитвам различни храни. Имаше достатъчно местности, които още не бяха съсипани от предприемачите, така че си заслужаваше. Един ден стегнах раницата си и поех на път в гората. Това беше. Оттогава съм тук. Никога не съм искала истински да се върна. Имам предвид… какъв е смисълът?

— Интересно — каза Ози. Мисълта, че силфенските пътища са водели до Земята още по онова време, го пленяваше, но не го изненадваше. — Това означава, че си на около четиристотин години. По онова време на Земята нямаше възможност за подмладяване, дори и в Европа.

— Никога не съм била подмладявана. Казах ви, времето тече различно по различните пътища.

— Но ти току-що каза, че вече не бродиш по пътищата.

— Но съм тук и се срещам със силфените почти всяка година. — Тя сви рамене. — Това не е нещо, което можеш да категоризираш и да анализираш, Ози. Всичко тук просто се случва. Не се опитвай да облечеш преживяванията си в разум.

— Ясно.

— Моля те? — каза Орион. — Знаеш ли дали мама и татко са тук?

— Как се казват?

— Морис и Катаня.

— О, съжалявам, Орион, нямаме хора с тези имена. Не мога и да си спомня такава двойка, която да е минала оттук.

Момчето увеси глава.

— Не всеки път от Силвъргалд води тук, нали разбираш — каза тя. — Може да са навсякъде. На някой хубав тропически остров например.

— Да. Все тая.

Тя погледна към Ози, който сви рамене. „Не питай мен.“

Ледената цитадела постепенно растеше пред очите им. На Ози му беше трудно да гледа през мръсния, покрит с лед кристален прозорец, но пирамидалната фигура скоро се разкри пред тях. От основата до върха беше висока около седемдесет ярда. Само че му беше трудно да я различи на фона на еднообразната светлосива повърхност. Всичко беше покрито с кристал. Огромни масиви трупи от кристални дървета бяха подредени в шестоъгълни форми. Бяха наредени в идеален пчелен кошер и нямаше начин да се отгатне материалът под тях. От центъра на всеки шестоъгълник се издигаше гладка цилиндрична колона от кристал. Върху тях имаше огромни многофасетъчни камъни, чиито издути форми преливаха почти органично в постаментите си. Ози се намръщи срещу конструкциите, мъчейки се да отгатне предназначението им. Дългите сегменти, които изграждаха шестоъгълниците, бяха наклонени един към друг и образуваха редици. Малки призматични искри от светлина танцуваха по повърхностите им. Бяха като…

— Огледала — прошепна на себе си. Много груби вдлъбнати огледала, които фокусираха слънчевата светлина върху централното стъбло. Или може би не толкова груби, прецени той. Беше нужно истинско майсторство, за да се уцелят правилните ъгли.

Върхът на пирамидата беше малка закръглена кула. Докато я наблюдаваше, лъчът зелена светлина се изстреля от нея и освети околността.

— Можеш да го видиш добре от другата страна на кратера — каза Сара. — Много нощи съм се прибирала у дома благодарение на него.

— Работи и през нощта? — каза Ози. — Мислех, че слънчевият колектор събира светлина за сигнала.

— Досети се за това, а? Не трябва да ме изненадва, техничар като теб. Огледалата предимно събират светлина за стаите вътре. Но да, горната редица е изцяло за системата на фара. Огледалата изливат светлина в някаква светлинна батерия. Моля те, не ме питай как работи, на мен ми изглежда като голяма каменна топка. Винаги има по някой видиотен учен, който иска да го разглоби. Не им позволяваме, разбира се.

— Не се притеснявай. Ще ви спестя това.

— Добре. Случвало се да е прогонваме хора от града. Доколкото имаме информация, на цялата планета няма друго селище.

— Винаги е добре да се знае.

Шейната спря бавно пред основата на пирамидата. Ози и Орион сложиха отново ръкавиците си, покриха лицата си и излязоха, нарамили раниците си. Двама коррок-хи свирукаха тъжно на Бил, докато махаха сбруята на големите убани, които бяха теглили шейната. Някакви хора (или създания с хуманоидни форми) се бяха приближили, облечени в същите издути якета като това на Сара. Имаше и други извънземни, малки гномоподобни същества с по пет крайника и две, които напомняха на змии с крака, всички облечени в палта от кожа на леден кит. Ози спря, за да ги огледа, никога не бе виждал подобни твари. Започна да се чуди колко надалеч в Галактиката бяха проникнали силфенските пътища.

— Оттук — махна им Сара. — Йуша ще заведе лонтруса ви в конюшните.

По продължение на основата на пирамидата имаше няколко арки с различни размери, от люкове до такива, които бяха достатъчно големи да пропуснат едновременно две шейни. Около тях кипеше дейност, през отворите влизаха и излизаха животни (отново видове, които никога не бе виждал) и извънземни. Няколко шейни се подготвяха в момента. Три от тях бяха по-малки от тази, която Сара бе използвала, приличаха на състезателни тобогани.

Тя ги преведе през една от арките в преддверие с неукрасени черни мраморни стени. В далечния край имаше голяма въртяща се врата от кост с тънки кристални прозоречни стъкла.

— Това е нещо като топлинен изолатор — каза тя и натисна един от панелите, задвижвайки вратите.

Отвъд тях имаше широк коридор със стени от същия мрамор. На тавана бяха закрепени дълги панели от кварц и през тях струеше розова светлина. Ози застана под един от тях и премигна срещу блясъка на слънцето, но нямаше какво да види.

— Осветяват цялото място — каза Сара. — Нещо като коренна система, която слиза под огледалата върху пирамидата. На същия принцип като фиброоптичния кабел е, но в много по-голям мащаб, каналите са широки един метър.

Коридорът се наклони леко надолу и след това премина в широко стълбище, което се извиваше и изчезваше от погледа. Те започнаха да се спускат. Извивката всъщност беше широка спирала. Ози изгуби представа колко пъти обръщаха посоката и колко надълбоко се намираха. Пътят бе дълъг. Сара свали маската си и след това разкопча предната част на палтото си. Под него носеше вълнени панталони и дебел син пуловер. Ози осъзна, че му става по-топло, и разкопча собственото си палто.

— Какво отоплява мястото?

— Топли извори — каза им тя. — Била е построена над тях. Не се шегувах за банята.

Стълбите приключиха пред арковиден портал. Сара погледна крадешком към двамата си повереници, когато се озоваха на основното ниво на Ледената цитадела. Ози направи няколко стъпки и спря. Намираше се в извънземна катедрала, извит купол, висок поне осемдесет ярда. По стените се извиваха колони като ребрата на древен звяр и поддържаха няколко пръстена с тераси. Трябва да беше религиозен монумент, знаеше го. Нишите между колоните бяха изрязани от мрамор. Хиляди различни същества се взираха в Ози, всяко трето беше силфен. Творецът някак бе придал на всеки от тях величие, което надхвърляше божествения вид на човешките пророци. Всички бяха уловени в един и същ миг на поклонение и откровение, съзерцавайки чудото отвъд физическата вселена. Барелефните повърхности около тях варираха от горски пейзажи до екзотични луни в небето, градове с грандиозни сгради и дори технологични обекти. В самия връх блестеше мандала от кристални ивици, по-ярка от слънцето навън.

— Мили Исусе — възкликна той. Като за доказателство, че силфените разполагаха с развита култура, си беше доста стряскащо въведение.

В средата на залата имаше огромно езеро, захранвано от фонтан, чиито води изпускаха слаба пара, плискайки и ромолейки във вира. Нямаше олтар или редици с места, каквито Ози почти очакваше да види. Дълги маси от кост и кожа бяха наредени върху гранитната настилка, която беше изтрита и силно напукана. От едната страна беше построено огромно правоъгълно каменно огнище с прецизно иззидани тухлени фурни в най-горната му част. Виждаха се пламъци, които трепкаха през решетките, наредени в основата му. Съдейки по миризмата, използваха някакво гориво от мазнини. Няколко човеци и извънземни се суетяха около масите до камината и приготвяха ядене.

Залата очевидно служеше за столова и всекидневна за обитателите на Ледената цитадела. Дори през деня беше заета. Разнообразието от видове смая Ози. Успя да различи поне дванадесет различни раси. Същества с три крака, четири крака, шест крака, някои се извиваха по пода, един подскачаше, а нещо напомняше на млад райел или на негов близък братовчед. Големи и малки, с кожи в многобройни цветове, люспи, козина, бодли и мембрани като бензинови цветни дъги. Тези, които си бяха дали труда да се облекат, носеха всякакви дрехи — от прости тоги до практични колани с инструменти.

Досущ като статуите, всички те се бяха съсредоточили върху Ози и Орион. Взираха се в тях, душеха ги, опипваха ги със звукови сонари, сканираха топлинните им емисии…

Орион се скри зад Ози, който спокойно отвръщаше на интереса.

— Откъде са всички? — попита Ози. — Знаем ли звездните им системи?

— Няма значение откъде са — каза небрежно Сара. — Важното е, че сега са тук. Защо ви е да ги класифицирате? Това е първата стъпка към сегрегацията.

— Никой не класифицира — отговори рязко Ози. — Мой човек, това трябва да е най-значимото струпване на култури, което ни е известно. Тук има повече видове дори от тези, които живеят на Висшия ангел. Това нищо ли не значи за вас?

— Означава, че разполагаме с голямо разнообразие от умения, които да ни помогнат да оцелеем.

— Трябва да открия откъде идват, дали знаят нещо повече за силфените.

— Ще се запознавате по-късно — каза Сара. — Стаите са ето там.

Тя ги поведе по края на залата. Между всеки две колони имаше коридор, който водеше нанякъде. Този, в който влязоха те, се разтваряше в тройка подобни една на друга кръгли стаи. В една от тях имаше грубовата мебелировка в човешки стил — спална койка и два сгъваеми стола. Кракът на единия беше счупен, а кожата им беше толкова стара и напукана, че сякаш всяко сядане щеше да я разкъса. Половината от последната стая бе заета от плувен басейн, който изпълваше въздуха с пара. Орион пъхна ръка в бистрата вода и се усмихна щастливо, когато топлината полази по кожата му.

— Не бързайте, освежете се — каза Сара. — Вечерята ще се сервира след два часа. Има нещо като традиция най-новите пришълци да разкажат историите си и всички новини от която и точка на Галактиката да идват.

— Мога да се справя с това — каза Ози.

— Добре. — Тя придоби разтревожен вид. — Няма да офейкате набързо и да се опитате да откриете пътека, нали? Губим толкова много хора по този начин. Поне отделете време да научите как живеем тук.

— Разбира се. Не съм глупак. Въпреки това ще потеглим възможно най-скоро.

— Желая ви късмет.

В нощта преди излитането се проведоха дузина големи вечери, балове и гала празненства. Разбира се, само едно имаше някакво значение — организираното от първия говорител на Аншун, на което присъстваха вицепрезидентът Илейн Дой, Найджъл Шелдън с три настоящи жени от харема си, Рафаел Колумбия, сенатор Томпсън Бърнели и още дузина забележителности от политическата управляваща класа на Федерацията. За съжаление именно това беше тържеството, на което Уилсън Кайм трябваше да присъства. Колата му го преведе през цели три проверки, включително дълбоко сканиране, по пътя му към Регентския дворец на правителството, който служеше за резиденция на първия говорител в сърцето на Трелоар. Слънцето тъкмо залязваше, когато той и Ана паркираха пред масивния каменен портал. Бяха посрещнати от двама човешки слуги в дълги рединготи, покрити със златен брокат. По-старшият се поклони дълбоко.

— Добре дошли, капитане. Първият говорител приема гостите си в зала „Ливингстън“. Моля, влизайте направо.

— Благодаря — отвърна Уилсън. Хвана ръката на Ана и двамата изкачиха големите стъпала. Тя носеше дълга официална океанскосиня рокля със сложни несиметрични златни пръстени и перлена огърлица, която сякаш се сливаше с блестящите й ОВ-татуси. Косата й беше подстригана късо заради пътуването, но въпреки това стилистът бе успял да вплете временни удължения, изпъстрени с платинени и фосфоресцентни нишки. Никога преди не я бе виждал толкова елегантна. На работа почти винаги беше с работните си дрехи или с офис костюм, а в апартамента носеше съвсем оскъдни дрехи. Беше невероятно сексапилна, а ефектът се усилваше от тежкия парфюм. Искаше му се да разкъса дрехата й и да прави страстен секс с нея тук, на студените плочи на пода на двореца. Единствено това, че Ана трябваше да придържа предната част на роклята със свободната си ръка, за да не настъпва края й, разваляше донякъде ефекта.

— Проклета класическа архитектура — промърмори тя под нос.

Когато стигнаха върха, в подножието на стълбите паркира лъскаво черно ферари „Рион“, бучейки с едва сдържана мощ. Една от вратите се отвори като крило на чайка и от колата излезе Оскар.

— Трябваше да се досетя — каза Уилсън. Малко завиждаше за колата, беше от ограничена серия. Разбира се, предвид възрастта и положението му, вече беше над тези неща. Но не можеше да спре да се чуди какво ще е чувството, ако покара ферарито на ръчна предавка. От чисто инженерна гледна точка беше страхотна машина. Оскар им махна весело и се втурна нагоре по стълбите. Целуна Ана по бузата.

— Тази вечер изглеждаш прекрасно, скъпа.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Ти също.

Оскар носеше смокинга си със завидна самоувереност — стилно ярко бяло сако с модерна кройка и старомоден карамфил на ревера. За сметка на това Уилсън винаги се чувстваше така, сякаш са го натъпкали в собствения му смокинг, също като гимназист на бала по случай завършването.

— Ще влизаме ли, момичета и момчета? — каза Оскар.

Те минаха през вратите и се озоваха в твърде класическия интериор, доминиран от портрети с позлатени рамки и извити бронзови и нефритени форми на модернистични скулптури. Първият говорител, Гилда Принцес Мардън, поздрави Уилсън със здравото и надеждно ръкостискане на политик и прати въздушна целувка на Ана. Уилсън изрази съжаление за загубата на планетарния футболен отбор. Първият говорител му благодари щедро и навлезе в подробности относно спортните и личните провали на главния стрелец.

— Добре се справи — прошепна Ана, докато се оттегляха. — Само още пет часа клюки.

Огромните врати към градината на зала „Ливингстън“ бяха широко разтворени назад, за да могат гостите да минават свободно в широката външна тераса. Официалната външна градина на двореца беше осветена от пламтящи факли и жълти и зелени звездни глобуси, които висяха като плодове от дърветата и по-големите храсти. Над сто гости, облечени в официални пъстроцветни дрехи, съобразени с топлата лятна вечер, обикаляха на фона на златния залез, който се оттичаше от хоризонта. Местни представители на хайлайфа се смесваха със знаменитостите на унисферата и богатите особи, докато официалните новинарски и политически репортери спазваха почтително разстояние. На малката платформа, поставена пред фонтана, изработен от Хенри Ву във форма на планетарна сфера, свиреше оркестър.

И тримата си взеха питиета от сервитьорите. Уилсън видя още няколко членове на екипажа, всеки попаднал в центъра на кълбо от хора. Също като него, те бяха извадили лош късмет. По-младшите членове разполагаха със свободен избор къде да прекарат последната си нощ. Самият Уилсън би предпочел по-малко тържествено събитие.

— Виждам, че славният ни навигатор е тук — каза тихо Ана до рамото му.

Уилсън и Оскар видяха Дъдли Боуз, който бе застанал под червеникавокафяв японски клен. Беше се върнал от частичното си подмладяване на Августа с години по-млад. За нещастие фигурата му още не се бе пригодила към новата възраст на клетките му. От врата му висяха гънки кожа, косата му беше шарен пух от сиво и черно, а над колана на смокинга му се подаваше хлътнало коремче. Разказваше някаква история на съсредоточените аншунски сановници, които го слушаха. Жена му беше наблизо и се смееше, сякаш никога преди не бе чувала шегата.

— Напомни ми пак защо ще дойде с нас — каза Оскар.

— Защото е най-големият експерт по Дайсъновата двойка във Федерацията — отвърна с лека ирония Ана.

— А. Знаех си, че има причина.

Уилсън направи всичко възможно да не се намръщи. Не за пръв път съжаляваше, че се бе поддал на политическия натиск. Боуз не бе преминал дори през половината тестове, с които се бяха преборили останалите членове на екипажа, какво оставаше за участие в някакви смислени тренировки. Присъствието на астронома на борда си беше чист риск. Но поне така се отърва от медиите.

Видя Найджъл Шелдън, който говореше с вицепрезидент Илейн Дой и други членове на Съвета на Екзопротектората, и си проправи път до малката им група. Когато ги достигна, осъзна, че младоликата жена, която Шелдън бе прегърнал през рамо, е Ту Лий, хиперпространственият им офицер. Малката й нежна фигура бе облечена в оскъдна черна рокля. С късо подстриганата си гарванова коса приличаше на сексапилно дяволче.

— Капитане! — ухили се Найджъл гостоприемно. — Знам, че се познавате с Илейн.

Уилсън се усмихна учтиво на вицепрезидента. „Фарндейл Енджиниъринг“ бе избрала да допринесе финансово за кампанията на опонента й и Илейн Дой го знаеше.

— Някакви проблеми в последния момент? — попита Найджъл.

— Не. Всичко върви изненадващо гладко.

— Постигнахме четвърт светлинна година в час по време на последния тест-полет — каза Ту Лий. — Това беше целта ни, така че имаме зелена светлина за утре.

— Чуй се само — каза Найджъл и се ухили гордо към нея.

— Спри. — Тя го изгледа пронизващо.

— Ту Лий ми е пра-пра-праправнучка — каза Найджъл на Уилсън. — Четири естествено родени поколения. Няма да намериш по-здрава роднинска връзка от това. Можеш ли да ме обвиниш, че се гордея с нея?

Уилсън не можа да си спомни подобна подробност в досието на Ту Лий.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Ту Лий. Тъмните й очи се взираха настойчиво в Найджъл. — Никога не споменах нищо, защото исках да заслужа сама мястото си в екипажа.

— Успя — каза Уилсън. Изведнъж се зачуди защо никой от неговото семейство не бе преминал през етапите на пресявка.

— Шелдън и Кайм най-накрая ще летят заедно, а? — каза щастливо Найджъл. — Измислили сме го идеално.

— Май е така. — Уилсън едва сдържа усмивката си.

— Разбрах, че ще носите много оръжия със себе си по време на полета — каза Томпсън Бърнели.

— Големият дебат — каза Уилсън не съвсем на шега. — Дали да шокираме културно превъзхождащ ни вид с примитивното си войнствено поведение, или да навлезем в неизвестността с разумни защитни мерки, които всяко умно извънземно би разбрало.

— Имайки предвид срещу какво ще се изправят, е разумно да разполагат с противозащитни средства — каза Найджъл.

— Хм — изсумтя Томпсън. — Вие на какво мнение сте, капитане? Бариерата защита срещу някаква раса от психопати, въоръжени със супероръжия, ли е?

— Ще разберем, когато стигнем там — каза кротко Уилсън. — В никакъв случай не бих повел екипажа накъдето и да е, ако не съм подготвен да го върна жив.

— Хайде, Томпсън, това уж е парти — каза Найджъл. — Спри да тормозиш човека.

— Само изразявам мнението си. Все още не съм убеден, че това е най-добрият подход към двойката Дайсън. Има силни нагласи, според които трябва да ги оставим на мира за няколко века.

— Да — каза Ана. — Най-малкото Пазителите на себесъщността мислят така.

Томпсън я дари с гневен поглед.

— Някакви новини за тях? — попита Уилсън Рафаел Колумбия.

— Извършихме над двеста ареста във връзка с нападението. Най-вече чернотърговци на оръжие и други подземни военни типове. Главният ми следовател е уверена, че ще ни осигурят достатъчно информация, за да можем най-накрая да проследим организатора. — Не звучеше особено впечатлен.

— Изглежда се справя добре засега — каза Оскар. — От атаката насам не е имало и намек за проблеми.

— Съмнява ме това да има нещо общо с нивото на сигурност, наложено от ТСП — обади се Илейн Дой.

Оскар вдигна чашата си към нея, без да обръща внимание на мрачната физиономия на Колумбия.

— Да, вероятно това е причината — съгласи се.

Тя огледа четиримата членове на екипажа.

— Нервни ли сте?

— Щеше да е глупаво, ако не бяхме — каза Уилсън. — Страхът е съществена част от механизмите ни за расово оцеляване. Еволюцията не обича арогантните.

— Здравословно отношение. Лично на мен ми се иска да имаше някакъв начин да комуникираме с вас. Да нямаш достъп до информацията, изглежда някак варварско.

Уилсън се усмихна предизвикателно на Найджъл.

— Предполагам, че топтеоретиците ни по хиперпространството още не са се преборили с този проблем.

Найджъл вдигна чашата си, но не се хвана на въдицата.

— Това е причината да взема Уилсън за капитан на мисията. След като няма да могат да се съветват с комитетите ви за всяко решение, исках някой, който може да разсъждава правилно, когато се налага. Освен ако не искате да се присъедините към експедицията, мадам вицепрезидент?

Илейн Дой стрелна с поглед Найджъл и Уилсън.

— Радвам се, че вие командвате мисията, капитане.

— Ако имахме повече кораби, комуникацията нямаше да е такъв проблем — каза Оскар.

— А кой ще плати за още кораби? — попита бързо Томпсън. Погледът му се стрелна към един от големите портали, разположени в далечния край на градината. Всички показваха различни изображения на „Втори шанс“. Звездният кораб беше вкаран в док към монтажната платформа, макар че външната обвивка от квазиметал беше изрязана в тороидна форма, обгръщаща портала. От строителните скелета бяха останали само порталите на крановете, като алуминиеви нокти, които стискаха задницата му. Слънчевата светлина падаше върху четиристотинметровия белоснежен корпус на централната цилиндрична част и хвърляше малки сиви сенки отвъд всеки люк, дюза, решетка, антена и перило, които се подаваха над защитния слой пяна. Огромният животоподдържащ пръстен се въртеше бавно около корпуса, почти лишен от прозорци с изключение на няколко черни правоъгълника по протежение на издутината му. Миниатюрни цветни навигационни светлини мигаха на различни места върху суперструктурата. Освен тях нямаше други видими признаци на активност.

Гледката към огромния съд изпълни Уилсън с прилив на увереност. Нещо толкова огромно, толкова солидно, неминуемо създаваше усещане за сигурност.

— Всички следващи кораби биха били по-евтини, след като дизайнът е завършен — каза Найджъл. — ТСП определено обмисля възможността да изгради малка изследователска флотилия.

— За какво, по дяволите? — попита Томпсън. — Тази експедиция е достатъчно лоша идея и всички знаем, че там има нещо твърде странно. Няма нужда да си врем носовете още по-надалеч.

— Това надали е духът, с който сме се разпрострели на такова разстояние в Галактиката, сенаторе. Не сме бедно общество благодарение на тази външна експанзия. Трябва да продължим да изместваме границите.

— Добре — тросна се Томпсън. — Искате да ги изместите, платете си сами. Със сигурност няма да можете да разчитате на моята подкрепа за по-нататъшно правителствено финансиране. Вижте какво стана на Далечината. Наляхме милиарди в тази авантюра и все още прахосваме стотици милиони правителствени пари всяка година. Какво печелим от това?

— Знание — каза Уилсън, изненадан да се окаже в позицията на защитник на Далечината.

— Твърде малко — изсумтя Томпсън.

— Кажи го на Халгарт. Те контролират производството на силови полета благодарение на технологията, с която се сдобиха от „Мария Селесте“.

— Ами ако не се върнем? — попита Ана. Начинът, по който членовете на Съвета я погледнаха, все едно че бе направила скандално изказване, почти я подтикна да се разкикоти. — Трябва да признаете, че съществува такава възможност.

— Няма да ви изоставим — каза спокойно Илейн Дой. — Ако се налага да построим нов кораб, ще го сторим.

Дой се намръщи към сенатора от Северна Америка, когато видя, че се готви да се обади отново.

— Съветът на Екзопротектората е предвидил планове на действие при всеки възможен сценарий — каза Найджъл Шелдън. — А те са доста, повярвайте ми. Както каза вицепрезидентът, ако се изправим пред най-лошото развитие на нещата, ще пренасочим всичките си усилия.

— Това включва ли военни действия?

Този път дори Уилсън я изгледа изненадано.

— Не мисля, че това има връзка — каза Рафаел Колумбия.

— Просто ми се струва странно, че се предприемат толкова оскъдни мерки, за да се подсили защитата на Федерацията. Особено при положение че една от най-сериозните теории относно Дайсъновата бариера е, че служи за защитни цели.

— Предприели сме мерки — каза Рафаел Колумбия. — Изпращаме вас, за да оцените ситуацията.

— Ами ако се окаже лоша?

— Ще реагираме по нужния начин.

— С какво? Не сме водили войни от триста години.

— Има седемнадесет изолирани планети и всяка от тях е отделена от Федерацията заради военни действия. Последният случай беше преди двадесет години. Колкото и да е тъжно, Федерацията има доста опит в тази област.

— Това са били партизански действия от страна на националистически и религиозни групировки. Повечето граждани на Федерацията дори не знаят за тях.

— Накъде точно биеш? — попита Илейн Дой. В гласа й се промъкваше нотка на раздразнение.

— Искам само да кажа, че няколко отмъстителя „Аламо“ няма да свършат кой знае каква работа срещу нещо истински враждебно.

— Знаем това. Профилът на мисията ви бе изготвен предвид тази възможност и аз с радост приветствах приноса на капитан Кайм към планирането. Ако трябва да съм искрена, харесва ми неговия предпазлив подход. А и нека бъдем реалисти, ако наистина откриете нещо толкова могъщо и враждебно, то вероятно вече ще знае за Федерацията.

Оркестърът поде лек валс, който се стори познат на Уилсън. Беше благодарен, че всички се обърнаха към западното небе и забравиха за темата. Над двореца се издигаше звезда с поразителна яркост.

Бяха оставили „Втори шанс“ във високата му елиптичната орбита около Аншун. Все пак порталът на червеевата дупка не трябваше да се съобразява с местоположението. Плъзгайки се високо над хоризонта, корабът беше изложен на цялото сияние на аншунското слънце. Беше най-яркият небесен обект. Над двореца се издигнаха фойерверки в приветствие на звездния кораб. Експлодираха в огромни зари от смарагдово, златно и кармин, съпроводени от какофония от гръмотевичен пукот. Дворът бързо се изпълни с възторжените ръкопляскания на елитните гости. Лазерен прожектор обви Уилсън в балон от бяла светлина. Всички се обърнаха към него и шумът от аплодисментите им се усили. Той се поклони елегантно и махна на Ана и Оскар да се присъединят към него, докато старшите членове на съвета на Екзопротектората и Ту Лий се оттегляха. Дъдли Боуз също успя някак да се нареди до Оскар и размаха сключените си ръце победоносно над главата.

Когато зарята приключи, оркестърът продължи с по-традиционно фоново изпълнение. Бюфетът отвори и хората се засилиха към градината. Илейн Дой отново пристъпи към Уилсън.

— Капитане, исках само да ви пожелая добър път.

Дори когато всичко бе свършило, Уилсън съжаляваше, че е бил принуден да присъства на официалното парти заради времето, което бе загубил в нощта преди заминаването. Още преди да започне вечерята, бе станало изключително скучно. Два часа по-късно забеляза как Оскар се измъква тихо с някакво младо момче и му се прииска да можеше да направи същото с Ана. Но щяха да го забележат. През вековете беше забравил истинската цена на славата.

Все пак имаше и компенсации. В осем часа сутринта пристигна в комплекса, за да премине през портала. Мениджърски персонал, строителни екипи и техници, дизайнери, медицински работници и стотици други се бяха подредили в редици по дължината на пътя преди червеевата дупка. Всички го аплодираха, докато Уилсън водеше старшите офицери през портала. Сега стоеше на мостика и очакваше началото на едно пътешествие, което щеше да го постави редом до имената на Колумб, Армстронг, Шелдън и Айзъкс. „Но не и с горкия стар Дилън Люис.“

Въпреки това, ако трябваше да бъде честен, мостикът му се стори малко разочароващ. Дори командната кабина на стария „Одисей“ беше визуално по-внушителна, а какво оставаше за оживените зали на хилядите кораби от фантастичните драми в унисферата. Беше простичко помещение с конзоли за десет души, макар в момента пред тях да имаше само седмина. Стъклена стена делеше помещението от съвещателната зала на старшите офицери, която на практика представляваше просто голяма конферентна зала с двадесет стола. Поне имаше няколко огромни високоразделителни портала на традиционното място на предната стена. Въпреки това (което си беше лош знак) конзолите точно пред тях препречваха гледката към долната част за всеки на по-задна позиция.

Не че разполагаше с много време да наблюдава стандартните изображения, които получаваха от камерите по корпуса. Виртуалното му зрение работеше с много висока интензивност, докато ретиналните му импланти филтрираха по-голямата част от естествената светлина. Резултатът беше почти неясна стая, отрупана с иконите, командващи кораба. Той допря дланите си към и-точките на конзолата и пръстите му се материализираха сред галактиката от графики, които се носеха във въздуха покрай него. Когато почука върху иконата на въздушния шлюз с потребителски модифицирания си хромираножълт нокът, тя се уголеми и го уведоми, че корпусът вече е запечатан. В същото време чукна върху иконата на пъпната връв на кораба и се увери, че резервоарите са пълни и вече работят на вътрешна мощност. Единствените връзки с платформата бяха широколентовите информационни кабели и механичните люкове.

— Какво е състоянието на екипажа? — попита той Оскар.

— Всички са на борда и са готови.

— Добре тогава. Пилот, моля активирай силовото ни поле и ни разкачи от платформата.

— Да, сър — каза Жан Дювоа. Пилотът бе прекарал десетилетия в работа за няколко компании на Висшия ангел. Бе пилотирал инженерни совалки около големите фабрики в безтегловност, премествайки стотици тонове с небрежната непогрешимост на граблива птица. Преди това бе помагал в разработката на контролни програми за ОИ-пилоти на космически самолети. Опитът му го правеше перфектен за този пост. Имайки предвид и ентусиазма му относно проекта, беше идеалният избор. Уилсън се чувстваше щастлив, че разполага с толкова компетентен човек на борда.

Във виртуалното му зрение се включи комуникационна икона. Обаждането беше от Найджъл Шелдън. Той я натисна и прие разговора.

— Капитане — гласът на Шелдън се разнесе из мостика, — в момента разглеждам телеметричните данни. Оттук изглежда добре.

— Както и оттук. — Същите безцелни официални разговори бяха провеждани и на „Одисей“. И всичко това заради идните поколения и медийния профил. Едно от информационните табла във виртуалното му зрение показваше броя хора, които в този момент се включваха към унисферата. Числото беше петнадесет милиарда. — Готови сме за излитане.

Гласът му беше строг и повелителен. Най-накрая осъзнаваше събитието в цялата му тежест. Един от порталите показваше изглед към трите свързващи ги рамки, които се люлееха отделени от задната част на кораба. От затворените клапи излязоха малки сребърнобели течни кълба, заискриха под светлината на слънцето и се заклатушкаха в космоса.

— Надявам се да се видим след около година — каза Найджъл Шелдън.

— Нямам търпение.

— На добър път, капитане.

Жан Дювоа стартира малките тръстери от задната страна на централното цилиндрично тяло. „Втори шанс“ започна да се приплъзва от портала. Ускорението беше толкова малко, че Уилсън не можеше да усети ефекта му в ниската гравитация на мостика. Миниатюрните ослепителни тюркоазени пламъци на тръстерите се свиха и изчезнаха.

— Вече се движим с пет метра в секунда — докладва Дювоа. По гласа му си личеше, че се забавлява.

— Благодаря ти, пилот — каза Уилсън. — Хипердвигател, моля те, нагласи червеевата дупка на ниво за летене.

— Да, сър. — Ту Лий не успя да сдържи отчетливата нотка на вълнение в гласа си. Започна да дава инструкции на ОИ на кораба, който щеше да се погрижи за немислимо сложните функции на енергийно манипулиране.

Найджъл нареди на е-конома си да намали интензивността на виртуалното му зрение и премести ръцете си от и-точките на конзолата. Един холограмен портал показа бавно смаляващата се зад тях монтажна платформа. Втори портал показваше в центъра си сиянието на малка кръгла тюркоазена мъглявина. Тя започна да се уголемява, стана по-отчетлива, въпреки че звездите все още се виждаха през нея.

— Курсът зададен ли е? — попита Уилсън.

— Да се консултираме ли с експерт-астронома по този въпрос? — промърмори под нос Ана.

Уилсън не й обърна внимание, чудейки се дали останалата част от екипажа на мостика са я чули.

— Както беше решено — каза Оскар. Ръцете му бяха здраво притиснати към и-точката на конзолата му, погледът му се местеше бързо между иконите във виртуалното му зрение. — Първа точка на изход — на двадесет и пет светлинни години от Дайсън Алфа.

— Отворът на червеевата дупка е стабилен, капитане — докладва Ту Лий.

— Вкарай ни вътре — каза й Уилсън.

Синята мъгла обгърна „Втори шанс“ като венчелистчета, които се затварят с падането на нощта. Информационната им връзка към платформата и унисферата прекъсна. И двата портала показваха кораба, окъпан в бледата лунна светлина от ниската радиация на червеевата дупка.

Оскар прекъсна предаването от камерите. Порталите на мостика превключиха към картина на гравитоничния спектър, сензорите по кораба засичаха слабо ехо, резониращо в червеевата дупка. Беше нещо като груба версия на радар, който им позволяваше да определят сравнително добре местоположението на звезди и планети, но това бе всичко. За да разполагат с истински точни сензори, трябваше да излязат в реалното пространство.

Уилсън отново усили виртуалното си зрение и направи нов бърз преглед на основните системи на звездния кораб. Всичко работеше гладко. Изключи го и провери мостика. Инженерите все още бяха погълнати от работа заедно с ОИ на кораба, всеки наглеждаше областите, за които отговаряше. Всички останали обаче вече се отпускаха. Уилсън погледна въпросително към Оскар, който се облегна назад с доволно изражение. Нямаше да имат много работа. Не и през следващите сто и тридесет дни.

Бележки

[1] Споран — кожена торба, която виси пред шотландската традиционна носия. — Бел.прев. ↑

[2] Мярка за измерване височината на кон, приблизително 10 см. — Бел.прев. ↑

[3] Още известен като Свети Еразъм, почитан като повелител на моряците; пламъците са следствие от статичното електричество във въздуха. — Бел.прев. ↑

[4] Число на Мах (или само мах) е отношението на скоростта на дадено тяло към скоростта на звука в средата, в която то се движи. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (14)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

12.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (14)