Джон Гънтър
Европа безъ маска (86)

Избухването

Презъ срѣдата на юлий единъ виденъ лѣвъ офицеръ, поручикъ Кастило отъ полицейския щурмови отрядъ, бѣше убитъ отъ фашисти. (Самъ той бѣше обвиненъ, че при потушаването на безредици въ Мадридъ преди единъ месецъ билъ разстрелялъ единъ фашистъ.) Следъ това сеньоръ Калво Сотело, виденъ реакционеръ и монархистъ, бившъ министъръ отъ времето на Примо де Ривера, смѣтанъ за бѫдещъ водачъ на обединенитѣ дѣсни, бѣше убитъ отъ другаритѣ на Кастило. Правителството хвърли убийцитѣ въ затвора и обеща да ги изправи предъ сѫда, но бѣше вече късно. Дветѣ убийства създадоха едно готово въ всѣки моментъ да експлодира революционно положение. Като два пламъка тѣ подпалиха Испания.

Генералъ Франко въ Мароко очевидно бѣше подготвилъ своя превратъ твърде грижливо и въ широкъ размахъ. Въ по-голѣмата си часть войската (преди всичко офицеритѣ) тръгнаха съ метежницитѣ. Флотътъ остана вѣренъ на правителството, а въздушнитѣ войски, както и гражданската гвардия, се раздѣлиха между двата лагера. Лѣвицата набърже създаде една народна милиция. Отначало блокадата на правителственитѣ войски възпрепятствуваше генералъ Франко да прекара войски по Гибралтарското шосе. Когато съ помощьта на италиански самолети той разби тая блокада, положението на правителството се влоши. Всичко водѣше къмъ една продължителна кървава борба. Описанията за ужасни жестокости започнаха да се появяватъ по вестницитѣ изъ цѣлия свѣтъ.

Отначало бѣше трудно да се следи развитието на военнитѣ действия, защото тѣ не се намираха по линията на единъ нормаленъ фронтъ. Вмѣсто фронтове имаше бойни петна. Едно петно правителствени войски тукъ, едно петно метежници тамъ. Често пѫти се поддържаше само слаба връзка между различнитѣ групи. Метежницитѣ завзеха брѣговетѣ около Гибралтаръ, Севила, Толедо, Сарагоса и Бургосъ; следъ това, презъ августъ тѣ взеха още Ирунъ и Санъ-Себастиянъ. Следъ обсада отъ нѣколко седмици и опитъ да бѫде разрушенъ чрезъ взривъ, Алказаръ, който се отбраняваше отъ метежници, бѣше освободенъ отъ гарнизона на Толедо. Въ началото на ноемврий метежницитѣ бѣха вече образували обръчъ около Мадридъ и падането на столицата изглеждаше неминуемо. Въ Каталония обаче правителственитѣ войски бѣха по-силни отъ всѣкога.

Употрѣбата на марокански части отъ генералъ Франко приличаше на плосъкъ вицъ въ Свѣтовната история. Дълго време се вѣрваше, че изходътъ на войната зависи отъ това, колко мароканци ще бѫдатъ прекарани съ самолети отъ Мароко въ Севила и Бургосъ и доколко тѣ ще се окажатъ предани. Така Испания, която тъй често е била нападана въ Мароко, видѣ мароканцитѣ на своя земя. Каква странна комедия бѣха тия чернокожи войски! Абдъ елъ Кримъ, водачъ на кабилитѣ отъ Рифа, който до 1921 г. се биеше срещу Испания и живѣе като заточеникъ въ Мадагаскаръ, навѣрно е гледалъ съ огорчение на превратноститѣ, които носи историята.

Лѣво срещу дѣсно, бедниятъ срещу богатия, работникътъ срещу войника, мирянинътъ срещу църквата, републиканецътъ срещу монархиста, безимотнитѣ срещу дворянитѣ — земевладѣлци, демократи срещу фашисти — всичкитѣ тия противоположности играеха своята роля въ испанската гражданска война. Тѣ обаче не бѣха присѫщи само на Испания. Тая война, преди края на втората седмица, се превърна въ парливъ общоевропейски въпросъ. Символично казано, Испания прескочи Пиринеитѣ. Борбата между лѣвитѣ и дѣснитѣ въ Испания можеше много лесно да се разрази по цѣла Европа. И когато изпъкна и въпросътъ за интервенцията, по цѣла Европа премина трепетъ.

Фашистскитѣ държави Германия и Италия не криеха своитѣ симпатии къмъ метежницитѣ. Тѣ не се задоволиха само съ симпатиитѣ си. Къмъ срѣдата на септемврий мѣродавни авторитети преценяваха, че въ Испания се сражаватъ за Франко и за метежницитѣ къмъ 160 германски и италиански самолети съ пилоти. Цѣлъ потокъ орѫжие и муниции се понесе къмъ метежницитѣ открито отъ Германия и Италия. Сѫщо и отъ Португалия, която отбѣгваше да се присъедини къмъ политиката на невмѣшателство на другитѣ държави. Португалскиятъ диктаторъ Салазаръ знаеше много добре, че победата на правителството въ Испания означава собственото му проваляне.

Испания бѣ раздѣлена отъ лѣвитѣ и дѣснитѣ. Сѫщото бѣ и въ цѣла Европа. Когато стана ясно, че Германия и Италия ще спечелятъ войната за Франко, правителството погледна съ огорчение къмъ лѣвитѣ страни, къмъ Франция и Русия, които се ограничаваха само въ моралната подкрепа. Не е нуждно да се търсятъ причинитѣ надалечъ. Англия застана върху плоскостьта на абсолютното невмѣшателство, и Блумъ, безъ английска помощь, не смѣеше да мръдне. Англичанитѣ се опасяваха, че всѣка интервенция ще се разрази въ голѣма общоевропейска война. Следъ сериозни настоявания успѣха да скърпятъ единъ пактъ за невмѣшателството, но той не бѣше реаленъ (поне въ началото), и протаканията бѣха само въ полза на метежницитѣ.

И другъ факторъ прѣчеше на правителството: липсата на дисциплина всрѣдъ анархиститѣ и синдикалиститѣ. По силата на своитѣ теории, тѣ не само че се опитваха да се сражаватъ безъ офицери (което означаваше липса на каквато и да е бойна форма и представляваше само безсмислено участие въ огъня), но въобще избѣгваха да се сражаватъ. Социалиститѣ и комуниститѣ отидоха на фронта, анархиститѣ останаха по домоветѣ си и започнаха да прочистватъ мѣстнитѣ си врагове. Презъ първия периодъ на войната въ Мадридъ и Барцелона се наложи режимъ на тероръ. Народни сѫдилища упражняваха сурово сѫдопроизводство. Следъ падането на Ирунъ правителството се преустрои: Кабалеро стана министъръ-председатель и се опита да улови анархиститѣ за ушитѣ. Най-новиятъ кабинетъ, който се създаде следъ унищожаването столицата на Баския — Гвериниса, отъ германски самолети, се води отъ д-ръ Негринъ, който се смѣта за умѣренъ социалистъ отъ крилото на Прието.

Ако метежницитѣ спечелятъ, последицитѣ отъ гражданската война ще бѫдатъ отъ изключително значение. Отъ поколѣния испанската политика се е ограничавала задъ Пиринеитѣ. Една фашистска Испания би промѣнила това. Ако една фашистска Испания и една фашистска Германия станатъ военни съюзници, — а това ще рече, че Франко е „предложилъ“ на германцитѣ морски бази въ Цеута или на Балеаритѣ срещу полученото орѫжие, — то положението на демократична Франция значително ще пострада. Само единъ погледъ върху картата посочва, че новото положение ще промѣни изъ основа политическото равновесие на Европа. Отъ осемнадесеть години линията западъ — изтокъ, т.е. Франция — Германия — Полша — Русия изглежда гарантирана, но ако поставимъ Испания въ тоя линия предъ Франция, и то една войнствена фашистска Испания — всичко ще се промѣни. Освенъ това единъ фашистски превратъ въ Франция би билъ резултатъ отъ победата на реакцията въ Испания.

Накрая фашистска Испания би сериозно промѣнила стратегическото положение на Англия и Италия въ Срѣдиземно море.