Джон Гънтър
Европа безъ маска (112)

Въ началото на февруарий 1936 г. започнахъ една скица върху характера на Уелския принцъ. Не можахъ да я довърша, но сега, като прелиствамъ бележкитѣ си, намирамъ нѣколко думи, които тогава съмъ си отбелязалъ. Бѣхъ ги напълно забравилъ. Тѣ гласятъ: „Може би Едуардъ е единъ отъ ония крале, които нѣкой день ще творятъ история, дори и ако самъ той не иска това.“

Едуардъ, най-знаменитиятъ младъ човѣкъ на земното кълбо, започна своето кѫсо и паметно царуване подъ знака на коренната обнова. Той скѫса съ всички традиции, когато непосрѣдствено следъ смъртьта на баща си замина за Сендрингхъмъ съ самолетъ. Говори предъ парламента въ единствено число. На 1 мартъ приказва на милиони слушатели въ цѣлата империя по радиото. Веднага се почувствува, че отъ кралскитѣ действия вѣе една нова свежесть, единъ дъхъ на непринуденость и на смѣлость.

Нервенъ, енергиченъ, склоненъ къмъ своенравности, извънредно приятенъ, обладаващъ голѣмъ личенъ чаръ и разбиране за дългъ, което споредъ случая се очерта повече или по-малко ярко, Едуардъ е билъ винаги смѣтанъ малко нѣщо за „розовъ“. Той има силни хуманитарни чувства къмъ мизерията, къмъ беднотата и пр. Когато посети Австрия презъ 1935 г., той постави въ голѣмо затруднение клерикалнитѣ власти, защото държеше да посети жилищния блоковъ домъ „Карлъ Марксъ“, социалистическата крепость, която една година преди това бѣше превзета съ атака и тукъ-таме разрушена съ гранати. При все че на главата му седѣше корона, Едуардъ се държеше като човѣкъ отъ народа. Още въ началото на царуването си той отиде въ Глазгоу, за да инспектира „Куинъ Мери“ и веднага следъ това тръгна изъ бедняшкитѣ квартали, за да даде изразъ на своето съчувствие. Тая черта отъ характера му даде поводъ за едно политическо раздразнение, когато презъ есеньта на 1936 г. посети страдащитѣ отъ лишения миньорски области въ Юженъ Уелсъ, видѣ неизказано отвратителнитѣ условия на живота тамъ и — може би малко прибързано — заяви, че „ще трѣбва нѣщо да се направи“.

Хора, които чуватъ какъ расте тревата, искаха да кажатъ, че Едуардъ симпатизиралъ и на фашизма и на националсоциализма. Би могло да се признае, че фашиститѣ и нациститѣ сѫ сѫщо така въ известенъ смисълъ „розови“, ако наистина държатъ да спечелятъ симпатиитѣ на работническитѣ класи. А английското кралско семейство е било винаги смѣтано, че е прогерманско. Едуардъ се отнесе съ очебийна сърдечность къмъ фонъ Нойратъ, когато той дойде като германски министъръ на външнитѣ работи въ Лондонъ, а нѣколко отъ най-добритѣ му приятели сѫ въ много добри отношения съ Рибентропъ. Отъ друга страна обаче Едуардъ изрази сѫщата сърдечность и на Литвиновъ. Прочее, всички клюки около неговия националсоциализъмъ паднаха изцѣло, когато следъ абдикацията си той потърси убежище именно при единъ евреинъ, при австрийския членъ на една известна международна банкерска фамилия — при единъ евреинъ точно отъ тоя типъ, който нациститѣ мразятъ повече отъ всичко.

Първитѣ месеци отъ царуването на Едуарда протекоха леко и гладко. Той бѣше неизказано обичанъ. Пое особената принуденость и тържественость на кралската битность съ достоинство и въ добро настроение, при все че не се стремѣше къмъ това. На условноститѣ, разбира се, не държеше. Той се освободи отъ нѣколко много достоинствени старци въ двореца и си намѣри нови приятели. И доколкото добре осведомени хора можеха да видятъ, предстоеше едно дълго и навѣрно несмущавано отъ събития царуване, много по-радостно и по-оживѣно отъ това на баща му, но продължително, здраво и въпрѣки всичко въ Джорджианската традиция. Добре осведоменитѣ се мамѣха. Надъ двореца щѣше да се разрази буря, каквато Англия не бѣше преживѣвала отъ хилядилѣтие насамъ. И тая буря бѣше превъплътена въ лицето на една американка, мисисъ Уолисъ Симпсънъ.