Джон Гънтър
Европа безъ маска (47)

Мосю Леонъ Блумъ, най-издигнатиятъ социалистически духъ отъ Илъ Сенъ Луи, е вѫзлова фигура въ свѣтовната борба между фашизма и демокрацията. Тоя елегантенъ писатель съ голѣмъ вкусъ, живущъ между красиви книги и нѣколко ценни произведения на изкуството, е въ днешна Европа главната противотежесть срещу чернитѣ ризи и масовата пропаганда, срещу унищожителната тоталитарность на Хитлеръ и Мусолини. Човѣкътъ на мисъльта е застаналъ срещу човѣка на действието. Леонъ Блумъ се бори срещу боксьорската пестница съ сребърната шпага на духа и на интелекта. Срещу високоговорителя, който ломоти продиктуваната воля на единъ цѣлъ народъ — стои тънкиятъ, но пронизителенъ гласъ на Блумъ, на култивирания индивидуалистъ. Той е слѣзълъ отъ своята кула отъ слонова кость, за да излѣзе срещу Хитлеръ и Мусолини — хората отъ много шумната улица.

Леонъ Блумъ е, както всѣки знае, водачъ на една партия. Той е и нѣщо повече — водачъ на Народния фронтъ, „Front Populaire“, едно истинско масово движение, което обхваща нѣколко партии. Исторически бѣше неминуемо, когато и да е, кѫдето и да е, партиитѣ на лѣвицата да стигнатъ най-после до единение. Съвмѣстната работа на лѣвитѣ, по възможность тѣхното сливане, е единствениятъ действителенъ отговоръ срещу обединението на дѣснитѣ. Идеята за народенъ фронтъ се появи най-напредъ въ Австрия следъ диктатурата на Долфусъ. Следъ това тя се разви въ Сааръ и въ Испания. Твърде логически тя доби своята зрѣлость въ страната, която бѣше истинското училище на демокрацията и на рационалната мисъль — Франция. Нѣма нищо принудено въ това, че нейниятъ водачъ, Леонъ Блумъ, е въ всѣко отношение, по характеръ и по образование, противоположниятъ полюсъ на диктатори отъ типа на Хитлеръ и Мусолини.

Блумъ, водачътъ на това масово движение, не е човѣкъ на маситѣ. Това представлява едновременно и слабость, и сила.

Сѫщо така въ продължение на години той не бѣше и човѣкъ на политиката. „Слава Богу!“ — извикалъ единъ отъ френскитѣ посланици, когато срещналъ за пръвъ пѫть Блума, — „новиятъ министъръ-председатель не е политикъ!“

Когато Антони Идънъ се срещналъ съ Блумъ, малко преди той да стане министъръ-председатель, разговорътъ се развивалъ твърде мѫчно. Тогава настѫпила промѣна, и въ продължение на цѣлъ часъ социалистическиятъ ветеранъ и младиятъ английски дипломатъ си бъбрѣли най-оживено съ взаимно въодушевение. Тѣ говорили за Марселъ Прустъ.

Една седмица следъ като Блумъ поелъ кормилото, единъ отъ водачитѣ на опозицията въздъхналъ, каточели искалъ да извини превъзходството на Блума въ момента, и казалъ: „Въ края на краищата Леонъ е аристократъ и джентълменъ“.

Презъ юлий 1936 г. Блумъ отиде въ Лондонъ по изключително важнитѣ разговори съ силитѣ отъ Локарно. И тамъ, едва привършилъ дневната работа, той се постаралъ да изчезне, за да отиде въ Британския музей. Придруженъ отъ своята приятелка — княгиня Елизабетъ Бибеско, той подновилъ своето познанство съ несравнимата красота на Елджинъ Марбълсъ.

Не намирамъ по-добъръ начинъ да изтъкна отношенията на Блумъ къмъ партията отъ дословното предаване на откѫсъ отъ писмото на единъ приятель отъ Парижъ, който присѫтствувалъ на събранието, въ което се отпразднувало назначаването на Блумъ за министъръ-председатель:

„Множеството въ залата е огромно. Почти всѣки е съ запретнати рѫкави. Въздухътъ е тежъкъ отъ димъ и шумъ. Една груба, но послушна аудитория, която въ всѣки моментъ дава избликъ на настроението си чрезъ «Интернационала» или «Карманьолата». Изведнъжъ шумътъ се превръща въ общъ ревъ. Обкрѫжена отъ крѣщящи, тласкащи и изпотяващи се разпоредители, се появява една двойка: една малка, добре облѣчена жена, единъ голѣмъ, мършавъ, безупрѣчно облѣченъ мѫжъ съ посивѣли коси. И двамата сѫ съ пенснета, и двамата странно неподходящи за мѣстото и за ревящата маса. Това е Блумъ съ мадамъ Блумъ — която никога не се отдѣля отъ него.

Бракъ, престарѣлиятъ ветеранъ на френския социализъмъ, е на трибуната. Блумъ го цѣлува по дветѣ страни, както нѣкой ученикъ поздравява любимия си учитель. Той изглежда оживенъ, но все пакъ спокоенъ. Бракъ започва да говори. Блумъ поздравява приятели, хвърля нѣкоя кѫса усмивка тукъ-тамъ, нѣколко думи съ единъ шептящъ функционеръ — всичко това се извършва весело, грациозно, жизнено. Никакъвъ признакъ, че въ душата му има нѣщо особено, никакъвъ признакъ, че следъ малко ще държи една голѣма политическа речь по единъ поводъ отъ свѣтовно историческо значение. Неговитѣ маниери не сѫ за публично събрание, тѣ сѫ за салонъ.

Бракъ говори. Блумъ потъва въ нѣкакво небитие. Той се е отпусналъ на стола и напомня на старъ, изнемощѣлъ човѣкъ. Каточели умишлено се стреми да отклони интереса отъ себе си. Покрива лице съ своята финна рѫка. Г-жа Блумъ отъ лѣвата му страна е решителна, възбудена, радостна и авторитетна. Следъ Бракъ говори мадамъ Жерменъ Пикаръ-Мокъ. Тя прави намеци, «caviar for the general», които публиката не разбира. Блумъ, който чувствува това, се навежда напредъ съ бързо движение на съгласие и протѣга дългитѣ си фини рѫце за аплодисментъ. Игрословието е било твърде фино, за да бѫде разбрано отъ публиката, и затова нѣма овации, обаче по починъ на Блумъ — разбира се, неволно — тѣ започватъ, най-напредъ на трибуната и после въ залата. И аплодисментитѣ, макаръ и съ малко закъснение, гърмятъ презъ залата.

Когато мадамъ Мокъ завършва речьта си върху изборнитѣ права на женитѣ, на трибуната нѣма нито едно праздно мѣсто. Блумъ е първиятъ, който забелязва това. Той скача, предлага й своя столъ, като при това й цѣлува рѫката. Наистина твърде страненъ водачъ на якия, грубия, силно изпеченъ Народенъ фронтъ. Той е аристократътъ, приетъ отъ маситѣ само заради ясната откровеность на убежденията си и заради всепроникващата си духовность.

Блумъ не е демагогъ. У него нѣма лични амбиции. Не е нито опортюнистъ, нито авантюристъ. И не е вече младъ. Въпрѣки това историята е решила да му възложи изпълнението на още една задача, по възможность на още две. Отъ войната насамъ той е първиятъ водачъ на едно правителство отъ съединенитѣ лѣвичари въ една твърде буржоазна страна. И въ едно време на насилие и безумие, когато фашизмътъ, подобно на епидемия, застрашава да плъзне, извънъ границитѣ на Германия и Италия, той представлява едно дихание на миналото — а може би и на бѫдещето! — духътъ на науката, на сѫщественото, на хуманизма.“