Джон Гънтър
Европа безъ маска (107)

Англия представлява едновременно най-чудната нация, най-здравата монархия въ свѣта, най-силната олигархия и най-свободната демокрация. Нейната империя единствена надживѣ войната. Англия е островъ отъ вили, построени върху каменовѫглена почва, който, напукъ на всички затруднения на времето, цъвти и преуспѣва. Два процента отъ английскитѣ земевладѣлци притежаватъ 64 на сто отъ националното богатство. Тѣ представляватъ една незиблима господствуваща класа или каста. И това е едно отъ най-забележителнитѣ явления на съвременния свѣтъ.

Отчасти тая каста е произлѣзла поради географски причини. Тя се крепи чрезъ своитѣ земни владения или чрезъ търговията съ всички пазари на свѣта. Тя изпълнява своитѣ задължения къмъ съвѣстьта и къмъ религията. Долната камара и камарата на пероветѣ сѫ нейнитѣ клубове. Тя вѣрва въ свободата на словото, въ прогреса на демокрацията, тя реагира много чувствително на общественото мнение. Нейнитѣ крепости сѫ флотата, Банкъ офъ Енгландъ и чиновничеството. Тя расте въ общественитѣ школи и живѣе въ извънградски вили. Империята е нейната най-голѣма гордость.

Господствуващитѣ класи претендиратъ върху една несъразмѣрно голѣма часть отъ националния доходъ и отъ стопанската мощь. Да вземемъ за примѣръ терена на града Лондонъ. Само единъ отъ пероветѣ притежава надъ хиляда декара въ Уестъ Ендъ. И само къмъ 40.000 души отъ осемтѣ милиона жители на Лондонъ въобще притежаватъ земя, като най-ценнитѣ парцели сѫ въ рѫцетѣ на около двадесеть души. Въ Англия има къмъ сто хиляди мѫже и жени съ годишенъ приходъ надъ 2000 лири. Така тѣ притежаватъ надъ 16 на сто отъ националния доходъ. До тѣхъ сѫ осемнадесеть милиона души, чиито заплати сѫ подъ 250 лири годишно, което общо прави 56 на сто отъ националния доходъ. Отъ всички, които умиратъ въ Англия, само единъ отъ четирима оставя притежания за повече отъ 100 лири.

Долната камара представлява хубава колекция отъ богатства. Единъ сътрудникъ на „Съндей Експресъ“ установи, че презъ 1934 година 170 членове на Долната камара притежаватъ 650 мѣста въ управителнитѣ съвети на голѣмитѣ дружества. „Ню-Стейтсменъ“ направи неотдавна разборъ на това, съ което се занимаватъ 729-тѣ пера, които образуватъ „Камарата на лордоветѣ“: 246 притежаватъ земя, 112 сѫ директори на застрахователни дружества, 74 въ финансови и инвенстиционни фирми, 67 въ банки, 64 въ желѣзопѫтни компании, 49 въ корабостроителството и близки на него предприятия и т.н. Твърде интересно е още, че 371 отъ 729 пера, т.е. повече отъ половината, никога не сѫ взели участие въ дебатитѣ на Камарата на лордоветѣ отъ 1919 г. до 1931 г. Общо 111 души не сѫ гласували нито веднъжъ. Срѣдното число на гласувалитѣ е къмъ 83.

Най-важниятъ факторъ въ политическия и общественъ животъ на Англия е отъ географско естество. Англия е островъ. И то подобно на знаменитата дефиниция на оня ученикъ, който бѣше казалъ: „Островътъ е кѫсъ земя, обиколенъ отвредъ отъ английската флота.“ Англичанитѣ сѫ смѣсена раса отъ англи, сакси, юти, римляни, нормани и келти — раса, която порастна въ своята изолираность. Отъ времената на Елисавета Англия не е била нападана отъ никого, а сама непрекѫснато напада другитѣ. Островното й положение развива широкъ погледъ у англичанитѣ. Отъ поколѣния тѣхнитѣ погледи сѫ насочени далечъ въ морето. Географската особеность на тая страна е дала поводъ за много великолепни каламбури около тая господствуваща раса. Преди нѣколко години силна зимна буря прекѫсна всѣкакви сношения презъ Ламанша. Английскитѣ вестници съобщиха на своитѣ читатели, че не Англия, а „континентътъ билъ изолиранъ“.

Както въ много други страни, така и въ Англия, времето е важенъ политически факторъ. Споредъ моитѣ наблюдения, разслабващиятъ нервитѣ вѣтъръ „Фьонъ“ е отговоренъ за много странности въ държанието на Австрия. А въ Англия мъглата и влагата сѫ сковавали въ критични моменти коститѣ на правителството. Зная, че английскиятъ климатъ, наблюдаванъ отъ нѣкои гледни точки, е най-добриятъ въ свѣта, защото, както заявяватъ англичанитѣ съ гордость, почти презъ всѣки месецъ на годината могло да се играе голфъ. Навѣрно въ повечето случаи играчитѣ сѫ мокри, но нали „могло“ да се играе. Англичанинътъ още отъ рождение винаги държи чадъра си подъ рѫка. При възпитанието му той бива трениранъ да бѫде винаги готовъ за всѣкакви изненади, а не само за климатичнитѣ. Британската империя е неволното последствие на географски и метеороложки фактори. Всѣки, който е прекаралъ нѣколко зими въ Лондонъ, знае, защо създателитѣ на тая империя винаги сѫ търсили слънцето.

Англия произвежда само три пети отъ хранителнитѣ продукти, отъ които се нуждае, и само двадесеть на сто отъ суровинитѣ, отъ които фабрикува готови стоки за всички пазари. Тая страна обаче е богата откъмъ вѫглища, желѣзо и стомана. Поради това, твърде естествено е, че тя е най-силно индустриализираната страна въ Европа. Тя произвежда толкова ценности, че около четиридесеть на сто отъ нейната търговия е износътъ й. А на тоя свѣтъ има не само стомана и обуща, памучни ризи и локомотиви, ножчета за самобръсначи и мостови трегери, но и параходи, осигуровки, парични сдѣлки. Азъ вече споменахъ за несъответствието въ дохода на отдѣлния англичанинъ, но националниятъ приходъ като цѣло е много по-голѣмъ отъ тоя на която и да е друга европейска страна. Въ Англия на глава се падатъ срѣдно по 87 лири годишно, срещу 46 въ Германия, 43 въ Франция и само 28 въ фашистска Италия.

Господствуващитѣ класи печелятъ повечето си пари чрезъ търговия. Мнозина отъ тѣхъ живѣятъ далечъ отъ градоветѣ, но все пакъ търговията е преобладаващото национално занятие. Казано е: „Англичанинътъ държи търговията си здраво. Той е единствениятъ въ свѣта, който гледа на нея сериозно. Въ Англия, и само тамъ, Богъ и Мамонъ сѫ заедно. Апетитътъ на Мамона е умекченъ чрезъ съзнанието, че честностьта е най-добрата платежна политика. Богъ е стока, справедливость, любовь, милость и петь на сто при всѣко разумно инвестиране.“ Много обстоятелства сѫ помогнали търговията да се обособи като почтена и приходоносна. Нѣкога Дъгласъ Джералдъ каза: „Никакво съображение на социална правда не може да премахне правото да се купува евтино и да се продава скѫпо.“ Англия е една отъ малкото страни въ свѣта, въ която националниятъ флагъ, така наречениятъ „Юнионъ Джекъ“, се допуска въ рекламитѣ на търговскитѣ артикули. Тамъ дори и скѫпоценноститѣ на короната носятъ приходи. Който иска да ги види въ Тоуеръ, плаща 6 пенса.

Шесть дни презъ седмицата англичанинътъ се моли въ „Банкъ офъ Енгландъ“, а на седмия въ „Чърчъ офъ Енгландъ“, т.е. въ английската църква. А религията е много мощенъ факторъ, застаналъ на страната на господствуващитѣ класи. Единствена между съвременнитѣ народи, Англия има национална църква, „островна религия“, установена само за нейния народъ. Съ нея е тѣсно свързанъ като факторъ моралътъ, който черпи своитѣ сили отъ хладния и трезвенъ ритуалъ. Стандартътъ на обществения животъ въ Англия е най-високия въ свѣта. Тамъ честь и идеализъмъ играятъ роля въ политиката, което за недовѣрчивитѣ чужденци е твърде неразбираемо. Честь и идеализъмъ обаче съответствуватъ редовно на практическитѣ интереси. Съ нахлуването си въ Белгия германцитѣ не само че скѫсаха единъ договоръ, тѣ насочиха стрелитѣ си и върху пристанищата на Ламанша. Единъ влиятеленъ дипломатъ заявилъ на единъ мой приятель: „Англия остава най-опасната страна въ свѣта, защото тя единствено е готова и е въ състояние да влѣзе въ война заради нѣкоя друга страна.“

Господстващитѣ класи вѣрватъ въ свободата, въ демокрацията, не само защото сѫ убедени, че свобода и демокрация сѫ много по-сѫществени отъ деспотизма. Подобно на французитѣ, и англичанитѣ сѫ заплатили скѫпа дань за свободата. За да постигнатъ свободата си, трѣбвало е да пролѣятъ кралска кръвь. Екзекуцията на Чарлсъ I е дълбока рѣзка въ съзнанието на англичанитѣ. Отъ тогава тѣ сѫ пазили най-ревниво привилегиитѣ на констинтуцията и парламентарнитѣ права. При прочитане на английската история всѣки е изуменъ отъ голѣмия брой на хора, които е трѣбвало да пожертвуватъ главитѣ си за свободата. Демокрацията на англичанитѣ е консервативна, и англичанинътъ дефинира думата „консервативенъ“ буквално: „запазващъ нѣщата“. Каквото и да било въ Англия може да се разруши само чрезъ голѣмъ огънь.

Парламентарната традиция на Уестминстъръ е облажавана отъ цѣлия свѣтъ. И то съ основание. При диктатурата индивидътъ сѫществува само като слуга на държавата. При демокрацията теоретично държавата е слугата на индивида. Нѣма англичанинъ, който нѣкога да забрави това. Станлей Балдуинъ каза въ една отъ своитѣ знаменити речи, че презъ последнитѣ три столѣтия Англия е претърпѣла само десеть години диктатура. Английскитѣ парламентаристи играятъ своята роля по великолепенъ начинъ. Следъ всѣки изборъ кандидатитѣ противници си стискатъ рѫцетѣ, каточели сѫ завършили нѣкоя партия тенисъ. Когато Балдуинъ стана за пръвъ пѫть министъръ-председатель, първата му работа бѣше да посети главния си противникъ лордъ Оксфордъ и да поиска неговитѣ съвети.

Повечето англичани, естествено, поставятъ Англия надъ партията си, и това е една отъ причинитѣ, която имъ дава възможность сами да се управляватъ. Когато умре нѣкой изтъкнатъ държавникъ, дори като напримѣръ лордъ Кързонъ, работническитѣ депутати въ Долната камара почитатъ паметьта му. Както е вече всеизвестно, по време на генералната стачка презъ 1926 г. уелскитѣ стачници и полицаитѣ въ недѣля сключиха примирие и играха футболъ.

Дори и най-бедниятъ отъ беднитѣ е лояленъ. Чужденци, които идатъ отъ вънъ и посетятъ Дърхамъ и Тоинсайдъ, се учудватъ, че бедностьта при такива мизерни условия не води къмъ революция. Въ Англия има къмъ два милиона безработни и най-малко единъ милионъ отъ тѣхъ не могатъ да се надѣватъ нѣкога на работа. И все пакъ не само че никому не идва на умъ да прави революция, но дори единъ далечъ не много малъкъ брой безработни гласуватъ за консерваторитѣ, вмѣсто за работницитѣ. Това се дължи на опасението на срѣдната класа, че лейбъриститѣ нѣматъ достатъчно опитность да съставятъ едно успѣшно правителство. Другата причина сѫ общественитѣ осигуровки и патриархалното законодателство на съвременна Англия. Страната откупва безредицитѣ чрезъ едно заплащане на два милиона лири седмично, чрезъ които се издържатъ безработнитѣ.

Има различни инструменти, чрезъ които господствуващитѣ класи управляватъ. Да вземемъ за примѣръ адмиралтейството, или пъкъ банката, за която Х. Далтонъ казва: „едно крайно особено учреждение.“ Другъ факторъ е еластичностьта на дворянството, което редовно се опрѣснява съ кръвь отъ народа. Общественитѣ училища сѫ фетишътъ на „old Schooltie“. Отъ петдесеть и петимата британски членове на кабинета — министри и държавни секретари — шестнадесеть сѫ завършили въ Итънъ, шесть въ Хароу и седемнадесеть въ другитѣ известни училища отъ високъ рангъ.

„Когато ми бѣше направено предложението да образувамъ правителство, — писа Балдуинъ, — първата ми мисъль бѣше, че то ще трѣбва да бѫде едно правителство, което да не посрами Хароу. Спомнихъ си, че въ предишнитѣ правителства имаше четири, а може и петь стари «хароувианци», и азъ решихъ да имамъ шесть. Азъ постигнахъ това: да се състави кабинетъ така, както се разрешава кръстословица. Успѣхъ да вмъкна моитѣ шесть, а за себе си задържахъ поста пазитель на съкровището… По Божия воля, въ моята стръмна и трудна кариера не ще направя нѣщо, което да даде поводъ на нѣкой «хароувианецъ» да каже, че не съмъ направилъ най-доброто отъ своя страна, за да живѣя съ висшитѣ идеали на моята школа.“

Другъ инструментъ на господството е вилата, извънградското жилище. Не бива да се мисли, че тамъ прекарватъ седмичния си излетъ група аристократически съзаклятници, за да вкаратъ главитѣ си въ нѣкой комплотъ или въ нѣкое друго безчинство. Да предположимъ, че издательтъ на единъ голѣмъ вестникъ иска да се срещне съ нѣкой многообещаващъ политикъ, лейбъристъ. Ето: вилата, и то вилата на леди Астеръ въ Кливдънъ, е най-удобното мѣсто за това. Богати и видни хора, на които вече сѫ дотегнали формалнитѣ имъ задължения, отиватъ вънъ отъ града, за да се отдалечатъ отъ Лондонъ, най-грозниятъ и най-непривлѣкателниятъ градъ въ свѣта. Така е измисленъ прочутиятъ „уикендъ“, който се удължава, колкото е възможно повече. Тѣхното занятие е политиката. Тѣ дрънкатъ за политика и правятъ политика, напълно спонтанно.

Казаха ми, когато бѣхъ въ Лондонъ, че торитѣ направили спортъ отъ това, да привлѣкатъ къмъ себе си най-умнитѣ глави. Ако нѣкой се прояви като разуменъ човѣкъ, а не е тори, то торитѣ веднага се спускатъ да го приближатъ. Общественото ласкателство е отлично орѫжие. Системата на вилитѣ накара Рамзей Макдоналда да се откаже отъ национализирането на минитѣ и да се ограничи съ национализирането на кабинета. Индивидътъ трѣбва да е роденъ за вилата. Не е ли — тоя инструментъ го удря по главата, по краката, по езика. Достатъчно е нѣкой безспорно уменъ и силенъ водачъ отъ лѣвицата да излѣзе на преденъ планъ, за да види себе си барикадиранъ съ покани отъ богатитѣ.

Вестницитѣ не сѫ по-малко мощнитѣ инструменти на господствуващитѣ. Днесъ господствуващитѣ класи обръщатъ малко внимание на лордъ Ротърмиръ отъ „Дейли Мейлъ“ или на лордъ Бивърбрукъ отъ „Дейли експресъ“. Тия два „лордове на печата“ отъ епохата около 1920 г., въпрѣки всичкитѣ имъ крѣсъци и въпрѣки чудноватата привлѣкателность въ личностьта на Бивърбрукъ, днесъ нѣматъ никакво влияние. Тѣхниятъ зле обмисленъ походъ за свалянето на Байдуина се превърна въ нѣщо като бумерангъ. Джофрей Доусонъ обаче, издатель на „Таймсъ“, е безспорно единъ отъ десеттѣ най-важни хора на Англия. И. Д. Л. Гервинъ отъ „Обсервъръ“ има сѫщо така голѣмо влияние, при все че по време на Абисинската война бѣше застаналъ на непопулярната страна.

Тукъ трѣбва да си спомнимъ и за чиновничеството, за „Сивилъ сървисъ“, неподкупниятъ гръбнакъ на Англия. Моето момче куриеръ въ редакцията, ако би било донѣкѫде представително или вещо въ приспособяването, би могло да поеме поста на пазителя на съкровището или пъкъ да стане воененъ министърь. Постоянното чиновничество ще продължи спокойно да си гледа работата. Хората като съръ Робъръ Ванситаръ, постоянниятъ шефъ на Форинъ офисъ, и съръ Уорънъ Фишеръ, шефъ на държавното съкровище, принадлежатъ къмъ ония хора, които наистина управляватъ Англия. Повечето отъ тия тъй важни личности сѫ малко известни. Ванситаръ, който е печаталъ повести и стихове, е изключение. Тѣ избѣгватъ свѣтлинитѣ на рампата. Тѣ вирѣятъ на сѣнка. А тѣхната власть е огромна. Да припомнимъ за примѣръ съръ Морисъ Хенки, чието име е неизвестно на милиони, докато той съединява въ личностьта си постоветѣ: секретарь на кабинета, секретарь на тайния съветъ и секретарь на държавната отбрана. И нѣщо въ повече: други Ванситаровци, други Фишеровци, дори други хора като Хенки, сѣнки върху сѣнки, се подготвятъ непрекѫснато, за да могатъ да поематъ постоветѣ на своитѣ шефове, когато тѣ излѣзатъ въ оставка. Никой не е незамѣстимъ. Механизмътъ се движи отъ само-себе.

Англия е гѫсталакъ отъ формални затруднения, и господствуващитѣ класи се окопаватъ задъ единъ валъ не само отъ привилегии, но преди всичко отъ традицията. Въ никоя друга страна неловкостьта не се осѫжда така, както въ Англия. Единъ младъ членъ на парламента ми разказа неотдавна, че му били потрѣбни две години, за да овладѣе заплетената парламентарна процедура. Та и какво ли би могло въ повече да се каже за една страна, въ която „лордъ“ пазитель на печата може да стане всѣки обикновенъ гражданинъ, докато най-младиятъ синъ на краля получава перското достоинство едва следъ сватбата си, а кральтъ пъкъ нѣма право да влиза въ Долната камара. Английската конституция не е документъ. Никой членъ на парламента нѣма право да подава оставка, а министъръ-председательтъ въ това си качество не получава заплата.

Господствуващитѣ класи си служатъ съ пропагандата много по-изкусно, отколкото д-ръ Гьобелсъ е могълъ нѣкога да мечтае. Понѣкога тѣ възприематъ цензурата, но винаги въ възможно най-меката форма. Най-често това не е цензура, наложена съ указъ, но чрезъ доброволно съгласие. Презъ миналото лѣто, напримѣръ, всѣки главенъ редакторъ въ Флитстрийтъ знаеше приблизително силитѣ на британската флота въ Срѣдиземно море, но никой не публикува числа, никой дори и отъ опозицията. Тамъ се прилага само методата на убеждението. „Слушай, стари приятелю, — обажда се нѣкой чиновникъ отъ Форинъ офисъ, — разбира се, не мога да искамъ ти да направишъ това за мене, но ще бѫде ужасно почтено, ако го направишъ.“

Чрезъ системата да се избира отъ всѣки окрѫгъ само по единъ депутатъ, господствуващитѣ класи влияятъ върху изборитѣ въ такъвъ размѣръ, че либералнитѣ журналисти въ България или дори въ Турция биха се пукнали отъ негодувание. Презъ 1931 г. „националното правителство“ на коалицията Балдуинъ — Саймънъ — Макдоналдъ спечели 556 мѣста съ 14.5 милиона гласове, докато опозицията съ съответното число отъ 7.2 милиона гласа получи само 59 мѣста. При изборитѣ отъ 14 ноемврий 1935 г. правителството получи отъ урнитѣ само 54 процента, но взе 428 мѣста отъ всичко 615. Ако гласоветѣ се оценяваха споредъ съотношението, мнозинството на правителството би имало само 48 вмѣсто 250, обаче тъй се случи, че опозицията получи 64 процента отъ всички гласове и съ това бѣше осѫдена на бездействие за следнитѣ четири или петь години.

Въ края на краищата господствуващитѣ класи постигатъ, въпрѣки мизерията въ „особенитѣ колеги“, не само съвършенъ политически стабилитетъ, но и едно индустриално съживяване въ значителна степень. Презъ 1925 г. имаше Касандри, които вещаеха, че Англия била „свършена“. Тѣ се опровергаха. Едновременно съ вѫтрешното засилване, Великобритания спечели отново преднина въ международнитѣ работи. Англия, която съ огледъ на интереситѣ на империята се бѣше опитала да се уедини, влѣзе съ застрашителенъ гласъ въ концерта на европейскитѣ сили. И за да бѫде силенъ презъ неспокойнитѣ времена, които му предстоеха, Балдуинъ създаде една колосална програма на превъорѫжението, която той нарече „Национална отбрана“ и която струва приблизително къмъ 250 милиона английски лири годишно.