Джон Гънтър
Европа безъ маска (41)

На 7 мартъ 1936 г. Хитлеръ най-неочаквано заповѣда на своитѣ части да навлѣзатъ въ Рейнската область и създаде по тоя начинъ най-сериозната криза въ Европа следъ 1919 г. Възъ основа на клаузитѣ на мирния договоръ Рейнската зона трѣбваше да остане демилитаризирана за вѣчни времена. Германцитѣ посрѣщатъ съ огорчение и съ много право „неравенството“, което бѣше прокарано по такъвъ начинъ между тѣхъ и другитѣ сили. Хитлеръ окупира не само Рейнската область: съ тая си постѫпка той скѫса автоматично и договора отъ Локарно, който, при гаранцията на Англия и Италия, бѣше обявилъ ненакърнимостьта на френско-белгийско-германската граница следъ 1925 г. и бѣ я издигналъ въ крепость на мира. Неприкосновеностьта на клаузата за Рейнската зона бѣше една отъ сѫщественитѣ части на локарнския договоръ. Нарушението на договора отъ страна на Хитлеръ накара Европа да се пукне като презрѣла диня.

Нѣкои французи поискаха да грабнатъ орѫжието, но имъ липсваха нерви. Повечето англичани искаха да печелятъ време и го спечелиха. Италианцитѣ, раздразнени отъ санкциитѣ спрямо Абисинската война, отбѣгваха да влѣзатъ съ Англия, Франция и Белгия въ единния „Локарнски фронтъ“. Неминуемо бѣше, Германия и Италия, дълго раздѣляни отъ недоразуменията около Австрия, да се сдушатъ сега. Неуспѣхътъ на санкциитѣ ускори тоя процесъ. Белгийцитѣ, водени отъ Паулъ ванъ Зеландъ, който набърже спечели високото уважение на цѣла Европа, бѣха особено нервирани отъ кризата. Тѣ бѣха невъорѫжени, както и презъ 1914 г. Хитлеръ защищаваше своя ударъ върху Рейнската область съ твърдението, че френско-рускиятъ двустраненъ пактъ представлявалъ първото нарушение на Локарнския договоръ: Чрезъ новосъздаденото положение Белгия изглеждаше не по-малко застрашена отъ Франция, а нѣмаше нищо общо съ френско-съветския пактъ.

Голѣмъ брой държавници отидоха въ Лондонъ, за да позакърпятъ историята. Естествено, тѣ се изправиха още веднъжъ предъ старата и почтена проблема: какъ да оградятъ кладенеца, следъ като детето се бѣше удавило. Цѣли десеть дни тѣ се караха здраво, за да намѣрятъ нѣкаква формула. Още отъ самото начало английското обществено мнение, което бѣше настроено твърде прогермански, разбра изведнъжъ, каква опасность се крие въ безсъмненитѣ нарушения на договоритѣ отъ страна на Хитлеръ. Най-после извънредниятъ пратеникъ на Хитлеръ, фонъ Рибентропъ, който тоя пѫть пѫтуваше за пласирането на много по-цененъ артикулъ отъ своето шампанско, получи академически укоръ отъ страна на Обществото на народитѣ, което срещу това обеща да се занимае съ единъ „планъ за мира“, оповестенъ отъ Хитлеръ. Хитлеръ, тоя невъзможенъ човѣкъ, бѣше вече успѣлъ да докаже на свѣта това, съ което отдавна бѣше го плашилъ, че „върви по своитѣ пѫтища съ лунатична сигурность“, и за своята политика бѣше си измайсторилъ довѣрие 98.81 на сто отъ германския народъ.

Неговиятъ планъ за мира предвиждаше: 1) Единъ 25-годишенъ пактъ за ненападение между Германия, Франция и Белгия, 2) единъ западенъ въздушенъ пактъ; 3) „морално“ разорѫжение; 4) единъ източенъ пактъ на сигурность съ участието на Литва и неучастието на Русия; 5) възвръщане на Германия въ Обществото на народитѣ, ако тѣзи и други допълнително поставени условия бѫдатъ приети; 6) разрушаването на тежкитѣ танкове и на тежката артилерия. Чисто Хитлеровска бѣше идеята, както Германия, така и Франция да произведе народно допитване по тия условия. Освенъ това очертаваше се и идеята за колониално равенство въ близко бѫдеще.

Едно внимателно разглеждане на плана показваше веднага, че декоративната му стойность може да се оцени много високо, а истинската стойность като крайно съмнителна. Пактоветѣ за ненападение, които следъ войната достигнаха до двеста на брой, се оказаха неособено сѫществени. Хитлеръ се плашеше отъ договори за взаимна поддръжка, защото тѣ биха могли да бѫдатъ действителни. Предложенитѣ отъ него пактове трѣбваше нагледъ да иматъ две въздействия: възможностьта да се справи съ неприятелитѣ си единъ по единъ и да вцепени западнитѣ си граници така, че рѫцетѣ му да бѫдатъ свободни на изтокъ. Хитлеровата омраза срещу Съветския съюзъ бѣ залегнала дълбоко, тя бѣ непреодолима. Предложенията за „морално“ разорѫжение, започващи съ изхвърлянето на такива текстове и учебници, които влошаватъ отношенията между Франция и Германия, изглеждаха, откровено казано, странни за една страна, въ която се издаваше „Щюрмеръ“ и кѫдето всѣки день се набиваше въ главитѣ на децата безогледенъ милитаризъмъ. По отношение на танковетѣ и тежката артилерия бѣше ясно, че това сѫ орѫжията, които именно липсваха на бедната откъмъ сурови материали Германия — затова тѣ трѣбваше да се премахнатъ! Надъ и задъ всичко обаче бѣше застаналъ въпросътъ за добрата воля на Хитлеръ. Трезво погледнато, по онова време той не даваше никакви други обещания, освенъ обещанието, че нѣма да нарушава вече други договори, следъ като бѣше официално и ненаказано нарушилъ най-важния договоръ, като сѫщевременно отказваше да е сторилъ такова нѣщо.

Последва уморителенъ и изопващъ нервитѣ периодъ на дипломатически трикове и жалки пазарлъци. Хитлеровата победа бѣше пълна. Той притежаваше това, което искаше: милитаризирането на Рейнската область. Една патетична „Бѣла книга“ обаче му разказа, за негово най-голѣмо раздразнение, че Англия, Франция и Белгия сѫ се обединили съ единъ времененъ пактъ, който практически се превръщаше въ воененъ съюзъ срещу германскитѣ нападателни щения. Последваха съвещания между генералнитѣ щабове на тия страни. Мистъръ Идънъ изпрати нота въ Берлинъ, единъ документъ съ изключително значение. За да докаже добрата си воля, Хитлеръ бѣше запитанъ учтиво, но енергично, дали е готовъ да включи Съветска Русия въ своя Източенъ пактъ и какви увѣрения мисли да даде по зачитането на бѫдещитѣ пактове. Нотата бѣ въ рѫцетѣ на Хитлеръ точно въ момента, когато Хайле Селасие избѣга отъ Абисиния и Адисъ Абеба бѣше завзета отъ италиански части. Нотата постави Хитлера натѣсно и, като всѣки грубиянинъ, какъвто е той — чисто и просто не отговори.

Досетливи хора издириха, между впрочемъ, единъ изразъ въ неговата речь отъ 14 мартъ и го съпоставиха съ неговитѣ политически увѣрения отъ сѫщото време. Той бѣше казалъ: „Не вѣрвамъ, че ще има миръ между народитѣ, докато тѣ не добиятъ сѫщото право и сѫщата правна система. Поради това азъ се надѣвамъ, че националсоциализмътъ ще обхване единъ день цѣлия свѣтъ. Това не е фантастична мечта, а една постижима цель.“ А презъ септемврий 1936 г. въ Нюрнбергъ той надмина себе си въ дивашкитѣ си изблици срещу Съветския съюзъ.