Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (8)

8

Емил работеше в Льовалоа-Пере седем дни в седмицата. Докато Кеклан и неговият екип от чертожници създаваха купища страници с технически чертежи, той ръководеше производството на всяка отделна част за кулата. Всяка трябваше да има отвори за нитове, пробити на точното място; на самия строеж всичко трябваше да си пасва идеално.

След работа обикновено се отбиваше за чаша червено вино в бар близо до парк „Ла Планшет“. Не беше се чувал с Габриел от цял месец. Това беше най-добрият начин, истинска раздяла. Може би е напуснала Париж. Представяше си, че е отишла в Ню Йорк или Бостън и води живота, за който копнееше. Надяваше се, че е щастлива. Въпреки че тя никога нямаше да го разбере, той бе направил всичко по силите си, за да е така.

Докато търсеше монети, за да плати на сервитьора, забеляза един вестник, оставен на бара. Беше сряда, а в сряда вечер — ако бе в Париж, вечеряше с майка си. Според джобния му часовник вече бе закъснял с един час. Остави малко пари на тезгяха, бързо излезе на улицата и спря един файтон.

Мадам Нугие живееше сама в апартамент в шестнайсети арондисман; жилището бе твърде голямо за един човек. Повечето от стаите бяха затворени след смъртта на баща му; мебелите — закрити с памучни чаршафи, за да бъдат предпазени от праха, а щорите на прозорците бяха спуснати. Сега майка му прекарваше по-голямата част от времето си в малка стая в задната част на къщата, която бе удобно разположена в близост до кухнята и банята. Страдаше от различни болежки, от които постоянно се оплакваше, но никога не обясняваше напълно, и редовно викаше един млад лекар, чието търпение изглеждаше безкрайно. Емил понякога подозираше, че си измисля симптомите само за да продължава да вика лекаря. Ако беше така, дали той го е разбрал и идва само за да й угажда? Емил бе сигурен, че лекарят завишава сметките й, но въпреки това често се питаше кой всъщност се възползва повече от другия?

Икономката идваше всеки ден, за да готви, чисти и понякога да придружава майка му за излизания с файтон или на кратки разходки до езерото в парка „Монсо“ и обратно, но той знаеше, че тя все пак се чувства самотна. Докато пътуваше, си каза, че ще я посещава по-често, ще я изведе извън града, може би дори ще я заведе на почивка някъде.

— Маман! — провикна се Емил, когато влезе в апартамента.

Майка му се надигна иззад малката отрупана маса, за да го поздрави. На масичката имаше всичко, което можеше да й е нужно през деня; одеколонът й, мастило и перо, лекарства, хартия за писане, пудра и кутии с бижута. Мадам Нугие беше почти на седемдесет и въпреки че всичко в нея се бе смалило някак — дрехите й, храната, която ядеше, дори светлината, прецеждаща се през постоянно спуснатите щори на прозореца, умът й бе все така остър, както винаги.

— Емил — каза тя и протегна ръка. Дори вътре, дори и сама, носеше бели ръкавици. Той повдигна ръката й към устните си както винаги и целуна твърдата тъкан.

— Най-после! Бях започнала да губя надежда!

— Съжалявам. Задържаха ме на работа — излъга той.

— Е — въздъхна разочаровано тя — важното е, че сега си тук. Трябва да подпишеш някои неща. Но може да го направиш и след вечеря.

Както обикновено икономката й бе оставила две чинии с вече изстинала храна на плота. Този път имаше печено говеждо месо, пълнени домати, тарт с аспержи и панер с нарязан хляб, вече изсъхнал. След като Емил наля вино в две прашни кристални чаши, той донесе храната до малката масичка на майка си и седна срещу нея.

— Това достатъчно ли е? — попита тя. — Храната допада ли ти?

Миризмата на нещата по масата й се смесваше с мириса на храната и виното и всичко имаше вкус на одеколон и сироп за кашлица със смокини, но той я увери, че е идеално.

— Как си? — попита мадам Нугие, след като той се настани.

— Не лошо. А вие?

— Откъде да започна?

Първо му разказа семейните новини, за родените бебета и починалите роднини, случаите на лошо здраве и лош късмет, които бяха поднесени с безсрамна наслада, тъй като не бяха свързани непосредствено. Повечето от историите вече му ги бе разказвала, но той се престори на изненадан и развеселен в подходящите моменти, както бе редно. Накрая настана тишина.

— Изглеждаш уморен — каза майка му внезапно.

— Да, малко съм уморен — призна той.

— Добре ли се храниш?

— Достатъчно добре.

— А работата ти?

Тя произнесе думата „работа“ с известно пренебрежение. След като завърши училище, Емил отказа да се включи направо в семейния бизнес и да помогне за ръководенето на фабриката и вместо това отиде да учи инженерство и архитектура в университета. За онова време бе предизвикал малък скандал. „Мезон Сушт“ бе в семейството от XVI век и произвеждаше стъкло и оловен кристал: гарафи за вино, емайлирани лампи и коледни играчки, всички с красив дизайн и ръчно изработени. Когато Емил се присъедини към компанията на Айфел и започна да проектира и строи мостове, родителите му решиха, че това е просто някаква фаза. Родът Нугие никога не са били нечии служители и нямаше да бъдат. Почти двайсет години по-късно обаче, майка му все още чакаше той да излезе от фазата.

Това не бе проблем до внезапната смърт на по-големия му брат Бертран преди осемнайсет месеца. Сега, като единствен син и наследник, фабриката и всичко свързано с нея оставаше за Емил. Досега обаче той се бе занимавал с нея възможно най-малко. Веднъж седмично, след вечерята при майка си, подписваше чекове, преглеждаше сметките и се опитваше да се престори на заинтересуван от семейния бизнес. Без Бертран обаче фабриката бе започнала да губи. Емил винеше рецесията, но знаеше, че майка му обвинява него.

— Кулата върви добре — каза той. — Трябва да дойдете и да посетите мястото, майко.

Луиз Нугие разряза домата си на две, забоде малка хапка на вилицата, но не изрече никакво съгласие.

— Във вестниците не пишат това.

— Добрите новини не продават вестници.

Майка му бе страстна читателка на вестници, но вместо да спори с него, сега пропусна темата.

— Е? — каза тя и погледна към Емил с очакване.

Храната заседна в гърлото му, докато преглъщаше. Как бе възможно толкова малка думичка да е натоварена с толкова много смисъл?

— Майко, ако имах новини от такова естество, щях да ви кажа.

Тя въздъхна, остави приборите за хранене и погледна надолу към персийския килим.

— Трябва да дам този килим на почистване — каза разсеяно. — Преди да ти го оставя в наследство.

Тонът й беше укорителен. Беше ли това част от сделката; тя му оставя килима, а в замяна той прави това, което тя иска? Доста висока цена за един килим. Не можеше ли майка му да осъзнае, че той не е привързан към нещата, които тя така усърдно пазеше за него?

— Няма ли да ядете повече? — попита той.

Тя поклати глава.

— Ядох малко, преди да дойдеш. И виното „Фошон“ понякога ми се струва прекалено силно.

Той доизяде храната си, усещайки погледа й.

— Десерт? — попита тя. — Има крем карамел на плота. Ще трябва да го хвърля, ако не го искаш.

— Вие не го ли искате, майко?

Тя махна с ръка, сякаш отблъскваше предложението.

— На моята възраст човек иска съвсем малко неща.

Но той знаеше какво й се иска отчаяно: синът й да поеме отговорност за „Мезон Сушт“, да й доведе снаха от добро потекло, да създаде няколко внуци, които да съхранят рода Нугие, и да потвърди, че животът й не е бил напразен, не е бил задача единствено с изваждане, а и добавяне, като част от аритметиката, която тя никога не бе имала свободата да учи.

Бракът й с бащата на Емил, подобно на повечето от браковете в нейния социален кръг, бе уреден от родителите им. Почти не познавала Седрик Нугие, когато пристъпила към олтара, но въпреки това бъдещето и на двете семейства зависело от този успешен съюз. Фабриката се нуждаела от модернизация и нейната зестра бе финансирала закупуването на нова пещ с каменни въглища. По-малките й сестри бяха останали неомъжени — нямаше пари за техните зестри — и двете все още живееха скромно с издръжки, осигурявани от семейния бизнес. Луиз Нугие, изглежда, смяташе, че синът й не осъзнава това, което е заложено на карта, колко саможертви и добросъвестност са инвестирани в продължение на десетилетия, как тази неизречена договорка бе крайъгълен камък на всичко, в което тя вярваше. Жените бяха създадени, за да улесняват живота; те бяха носещите конструкции, като дървеното скеле, което строителите използваха за издигане на кулата. И изведнъж му дожаля за нея, за този живот, изживян чрез другите. Дори и сега тя го гледаше, докато той ядеше, и поглъщаше всяка негова хапка, сякаш можеше да вкуси десерта чрез осмоза.

— Вкусно ли беше? — попита майка му, след като сладкият яйчен крем и тъмният сироп изчезнаха. Той отговори, че е бил чудесен, въпреки че едва бе усетил вкуса му.

После му направи кафе — късо, черно и силно — и извади малка купчина чекове, вече попълнени от един от служителите.

— Леля ти се нуждае от малко повече пари този месец. Има лош период. Ще бъде ли проблем?

— Знаете, че не е нужно да питате, майко.

— Бертран винаги настояваше да знае, ако има промяна в цифрите. И баща ти никога не подписваше нищо, преди да провери счетоводните книги.

— Сигурен съм, че всичко е в ред — каза Емил, след което подписа всички чекове със замах.

Прощаването за лека нощ бе трудно. Прегръдката на майка му на раздяла изглеждаше достатъчно формална, но той знаеше колко й е трудно. Мразеше да я оставя сама в този огромен апартамент, който някога бе пълен с живот, и въпреки това нямаше търпение да избяга; атмосферата бе толкова гъста и лепкава, като изгорял карамел.

— Опитай се да не закъсняваш следващата седмица — укори го нежно мадам Нугие.

— Ще се постарая.

— И ми донеси малко добри новини. Ще ме ободрят.

Навън Емил си пое дълбоко дъх, белите му дробове отчаяно се нуждаеха от прилив на кислород. Ако Бертран не беше умрял. Ако по-големият му брат бе женен и имаше един — двама синове, той нямаше да е в това положение. Вместо да си вземе файтон, реши да походи, за да прочисти главата си. Докато вървеше към дома си, постепенно се успокои; опита се да погледне ситуацията обективно. Беше само на четиридесет и една, имаше достатъчно време да си намери някое момиче, да се ожени и да имат деца. Или пък жена, някоя жена като шотландката. При мисълта за нея изпита остър пристъп на съжаление; едва ли някога ще я види отново.

Allumeurs de réverbères, фенерджиите, палеха газовите лампи по големите булеварди и улиците с дългите си пръти. Светлините блестяха като златни кълба в сравнение с блясъка на електрическите дъгови лампи, поставени на площада пред операта. Но останалата част от Париж беше тъмна през нощта, градът се бе разраснал отвъд ярките улици като заметнат с тъмен плащ. Разходката пеша до дома му се стори добра идея, докато небето на запад все още бе обхванато от пламъците на залязващото слънце. Но нощта падна по-бързо от театрална завеса, той загуби ориентация и се озовава в тесните непрогледни улици на Маре. Ускори крачка, като стъпваше тежко и демонстративно уверено, за да възпре всеки потенциален крадец или убиец, който се спотайва в някой вход. Въпреки че съзнанието му го подтикваше да тича, продължи да ходи с равномерно темпо и се прокашляше на редовни интервали, за да създаде впечатление — лъжливо — че не се страхува. В един момент някаква врата се отвори рязко — светещ правоъгълник жълта светлина — и го накара да подскочи. Един мъж се появи в очертанията на вратата, бутан навън от едра жена, която му крещеше никога да не се връща. Вратата се затръшна и за миг и Емил, и мъжът останаха навън, в пълен мрак. След това вратата се отвори отново, жената простена, а мъжът бе придърпан обратно назад в стаята, в широката прегръдка на любимата.

Емил се разбърза — наляво, после надясно, после пак наляво, докато с дълбоко облекчение се озова пред сивата каменна фасада на Лувъра. Успя да се ориентира; не беше далеч, осъзна той, докато пресичаше Пон дез Ар и закрачи по Ке дьо Конти, изобщо не беше далеч. Ето неговата улица, сградата му и най-сетне вратата на апартамента.

В спалнята светеше лампа. Не помнеше да я е оставял така, но се зарадва, че има осветление, докато плъзгаше ключа в ключалката. Хвърли припрян поглед зад себе си, за да се увери, че никой не го е проследил, след това отвори вратата и влезе във вътрешния двор, възможно най-тихо, за да не събуди портиера, мъж с лош нрав от Авиньон.

Тръгна по стълбите, вместо да чака асансьора. На площадката под неговия етаж чу, че някой пее тихо. Песента идваше от апартамента му. Въпреки че никога преди не я бе чувал да пее, разпозна гласа на Габриел. Сигурно портиерът я е пуснал. Главата му се завъртя, отчасти заради бордото, което бе изпил, отчасти заради притеснението, което го завладя в мига, в който отключваше вратата.

Габриел лежеше на леглото му със затворени очи, косата й бе разпусната, а роклята й бе вдигната до бедрата. Допрени по стените, всяка с лице към тях, бяха картините, които Емил бе купил на изложбата на импресионистите. Беше ги подредил в коридора и стояха там, с непокътната опаковка, от деня, в който му бяха доставени. Сега подът бе покрит с разкъсана хартия и парчета въже, свидетелство за това колко трескаво са били разопаковани.

За момент не помръдна, чакаше тя да усети присъствието му. Но скоро осъзна, че е потънала в друг свят, че бе отнесена, вероятно в делириум. Докато я наблюдаваше, Габриел се надигна, извади метална спринцовка от чантата си и бавно започна да навива надолу чорапа от бедрото си. Емил стисна китката й, преди да успее да натиснете буталото. Главата й се отметна назад, когато тя се обърна и се опита да се съсредоточи върху него, очите й полузатворени, устата — отворена.

— Ти! — възкликна тя. — Мислех, че съм сама с музата на мрака.

Погледна надолу. На бялата кожа на бедрото й бе разцъфнало синьо-лилаво петно — там, където иглата вече бе влязла преди.

— Какво си направила? — прошепна той.

— Скъпи ми Емил — отвърна тя — мога да ти задам същия въпрос.

Едва сега той видя, че всяка от картините до стените беше съсипана, платната бяха раздрани от горе до долу. На земята под прозореца лежеше кухненски нож.

— Можеше да ми кажеш — продължи тя. — Защо ги купи? От всички хора на света, точно ти? А аз си помислих… помислих си, че най-сетне това означава нещо.

— Габриел…

— Не говори. Само влошаваш нещата.

Емил слезе от леглото и вдигна кухненския нож. Прокара пръст по разкъсания край на една от картините, по повърхността, която сега бе отпусната и навита, боята — напукана и на люспи. Докато почистваше острието, в него изведнъж се надигна обида. Нима това, което бе сторил, е толкова лошо? Не изглеждаше съпругът й да мисли така; всъщност бе много убедителен.

Габриел все още седеше неподвижно на леглото, със спринцовката в скута си. Изглеждаше малка, уязвима, жалка. Той се запита дали дори един-единствен сантим от парите му е отишъл при детето й.

— Chérie — започна той — ако съм направил нещо, което те е наранило, не е било умишлено.

— Знаел си много добре какво правиш. Искал си да ме унижиш.

— Исках да помогна…

— И как, по дяволите, го направи?

Той премигна, очите му се насълзиха и гърлото му се сви. Какво право имаше тя да говори с него по този начин?

— Съжалявам. Но никога не съм възнамерявал…

— Спри! — извика Габриел.

Тя покри лицето си с ръце и започна да хлипа, да плаче с шумни стонове. Беше непоносимо. Той отиде до нея, коленичи и постави ръце на голите й рамене.

— Габриел… — прошепна тихо.

— Не ме докосвай! — извика тя, като го отблъсна и започна да търка раменете си, сякаш допирът на пръстите му я бе прогорил. — ИЗЛЕЗ!

Очите й бяха студени и непроницаеми като емайл. Емил се обърна, излезе от спалнята си и седна на един стол с лице към вратата. Рано на следващата сутрин, точно когато небето изсветляваше на разсъмване, вратата се отвори. Габриел беше облечена и гримирана. Без да каже нито дума, мина покрай него и излезе през входната врата.

Седмица по-късно портиерът му прати съобщение, докато бе на работа. Трябвало да дойде веднага. Намери Габриел увита в одеяло пред огъня. Лицето й беше бяло, устните й прехапани до кръв, а очите — дълбоко хлътнали. Изпрати да повикат неговия лекар, който дойде след час. След кратък преглед той препоръча почивка на легло и индийски коноп. На следващия ден Емил изпрати на съпруга й бележка, че тя е в безопасност. Не получи отговор.

— Трябва да отида на работа — каза той. — И трябва да видя майка си. Но ще се върна след това.

Отиде в службата, опита се да навакса всичко, с което бе изостанал, и после прекара няколко часа с мадам Нугие. След вечеря прегледа небрежно няколко сметки от стъкларската фабрика, подписа чековете, извини се и се прибра в апартамента си. Оказа се, че не е било нужно да бърза. Пепелта в камината бе изстинала. Габриел си бе тръгнала преди часове.

Дърветата в Булонския лес отново бяха покрити със зеленина, слети в общ мъглив фон в далечината. Въздухът беше наситен с богатия аромат на влажна земя, а ята скорци пърхаха и се въртяха в кръг сред чистата синева на небето.

Кочияшът го остави пред главната порта на парка, Портата на дофина, и Емил отказа предложената помощ за носене на тежкия товар. Измина пешком пътя по алеята до езерата и после другия, до хиподрума, и започна да търси уединено място в близост до реката. Веднъж чу изстрел от мускет наблизо. Беше малко късно през деня за дуел, но те пак идваха — оскърбените съпрузи и дръзките любовници, обидените и изоставените, караха се заради жени, както чайките се дърлят за риба.

Кладата от картини пламна лесно. Дървесината на рамките хвърляше искри, когато дървото се цепеше, а платната потрепваха и се гърчеха, преди да се превърнат в пепел. Емил наблюдаваше играта на пламъците, докато техните езици се плъзгаха по бледата кожа на Габриел, по лицето и усмивката й и ги почерняха, преди да ги унищожат завинаги с един последен нежен удар.