Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (14)

14

Емил седна в леглото и хвърли възглавницата си на пода. Въздухът в стаята не достигаше. Въпреки че прозорецът бе широко отворен, нямаше вятър, нищо, което да разсече лепкавата маса на летните горещини. Чаршафът му бе прекалено намачкан, матракът — твърде мек, телените пружини на леглото бяха започнали да се подават през филца, конските косми и памука на дюшека и да се забиват в ребрата му. Отново легна, мяташе глава на едната и на другата страна, докато се опитваше да намери удобно място, някаква част от леглото, където все още е хладно. Часовникът на стената показваше едва два; трябваше отдавна да е заспал. След четири часа бе време да става за работа. Но колкото по-уморен се чувстваше, толкова повече умът му сякаш пламтеше. И всеки път, когато затвореше очи, в мислите му отекваха смътни думи, тревога застъргваше в душата му, сърцето му се надигаше в гърдите и заплашваше да го задуши.

Предишния ден на Марсово поле сваляха една от носещите греди. Бригадирът предупреди работниците с вик. Всички се отместиха от пътя, всички, освен Джейми Арол, който стоеше и махаше на някого, напълно сляп за случващото се наоколо.

— Арол — провикна се Емил на английски. — Внимавайте!

Но шотландецът не го чу. Вместо това свали шапката си и почна да оправя косата си. Пред очите на Емил внезапно изникна страшна картина — момчето лежи на земята, тялото му е смазано от желязото. Гредата започна да се накланя.

— Ей! — изкрещя отново Емил — Махнете се от пътя!

Затича се, избутвайки хората встрани, пързаляше се и се спускаше по калта и пясъка, през разораната територия на някогашния плац. Нямаше да успее.

— Арол! — извика пак. — Мърдайте!

Джейми чу името си и се обърна, лицето му се сгърчи от притеснение и в същия момент, от друга посока, млад работник се хвърли напред и го бутна на земята. Металната греда падна с мощен трясък зад тях, като пропусна Джейми само на няколко сантиметра, но се стовари върху стъпалото на момчето.

След това, докато всички работници се втурнаха да помагат на момчето, опитвайки се да повдигнат гредата и да го измъкнат, Емил сграбчи шотландеца за яката и му се разкрещя на френски. Каза му, че е глупак и че няма работа, на който и да е строителен обект, ако не може да се грижи за себе си. Очите на Арол се разшириха недоумяващо и после — което за Емил бе непростимо, погледна през рамото му. Той го пусна и се огледа. Покрай огражденията на обекта имаше някаква жена, която им помаха колебливо. За секунда Емил си помисли, че е жената от балона и сърцето му неволно подскочи. След това видя, че не беше тя; тази бе твърде ниска, твърде слаба. Дрехите й очевидно я пристягаха.

— С вас ли е? — попита той на английски.

— Познавам я, ако това искате да кажете — отвърна Джейми. — Но нямам представа какво прави тук.

Емил си пое дълбоко дъх. Не биваше да губи самообладание пред мъжете. Гредата бе отместена и момчето бе освободено, но лицето му беше посивяло, а очите му гледаха празно от болката и шока. Някой го уви в одеяло. Друг бе изпратен да повика лекар.

— Когато сте тук — обърна се Емил към Джейми на бавен, колеблив английски — работите. През почивния си ден се забавлявате. Ясно ли е?

Арол сви небрежно рамене, но лицето му почервеня.

Лекарят каза, че момчето е имало късмет, калта и пясъкът бяха поели тежестта на удара на гредата. Левият му глезен беше счупен, но щеше да се оправи. По-късно, когато Емил беше на опашката за супа в походната кухня, дочу мъжете да говорят за приятелката на Арол.

— Не е ли едно от момичетата в „Шабане“? — попита един от инженерите.

„Шабане“ бе maison close. Имаше репутацията на най-луксозния публичен дом в Париж, с игрални зали на приземния етаж и частни стаи на първия.

— Съмнявам се — каза друг. — Мадам не ги пуска навън през деня.

— Малко като нас, значи — пошегува се някой.

Всички се разсмяха, докато единият от тях не се обърна и не го видя.

— Съжалявам, шефе. Не исках да съм груб.

Емил остави празната си купа обратно на масата пред готвача, изгубил напълно апетит.

След работа поиска от бригадира адреса на пострадалото момче.

— Ще ви заведа — каза той.

Момчето живееше в тринайсети арондисман, в ameuble, обзаведена сграда. Районът някога бе престижен и апартаментите — хубави, но сега бе пренаселен и западнал. Минаха покрай кръчма, от онзи вид, в който металните чинии и приборите бяха прикачени с вериги към масите. Нито една от сградите не бе свързана с канализацията и миризмата от септичните ями, от влажната слама и гнилата храна, които запушваха канавките, бе толкова силна, че Емил закри устата си с кърпичка.

— Ето тук е — заяви водачът му и се спря пред една врата.

В тази сграда прозорците на долните стаи бяха боядисани, вместо да бъдат закрити със завеси. Собственикът бе разделил някогашните салони и пищните спални отгоре с платформа, за да направи от един етаж — два. На втория етаж Емил бе поведен по малка дървена стълба. В края й се отвори врата, водеща към лабиринт от стаи, разположени около огромен полилеи, най-ниските висулки, на който бяха само на сантиметри от пода. Беше невъзможно човек да стои изправен, Емил трябваше да се наведе. Работникът лежеше в легло в задната стая; мръсна завеса закриваше горната половина на това, което някога е било прозорец на гостната. Миризмата беше ужасна, на немити дрехи и нощни гърнета. Дали Габриел някога бе живяла в такъв апартамент? Със сигурност не можеше да е по-зле.

Млада жена седеше в края на леглото с броеница в ръка. Не беше на повече от петнайсет години, но вече бе в напреднала бременност.

— Как е той? — попита я Емил.

Момичето кимна, но не каза нищо. Момчето спеше, кракът му бе повдигнат върху пълен с нещо чувал. Емил извади банкнота, после още една и ги подаде на бременната девойка.

— Хайде — каза бригадирът. — Не искаме да го събудим.

— Ще продължите да му плащате, нали? — попита го Емил след това.

Мъжът, изглежда, не чу въпроса му, или поне не му отговори.

Нищо чудно, че Емил не можеше да заспи. Нищо чудно, че не можеше да забрави станалото и да го сметне за обикновен нещастен случай. Щеше да праща на момчето седмично определена сума от собствения си джоб. Щеше да се увери, че работникът и семейството му са осигурени. Това бе най-малкото, което можеше да направи; не можеше да ги изкара от мизерния квартал, но щеше да стори каквото е по силите му, за да им помогне.

Навън бе тъмно като в рог. Чуваше как две котки се бият, драскането на ноктите, тракането на зъбите, агонията им. След това настъпи тишина. И все пак онзи ужасен шум, звукът на свирепата нужда, оставаше в главата му като ехо. А нямаше за какво да се притеснява. Строежът вървеше добре; четирите крака на кулата се издигаха все по-уверено нагоре — трийсет метра при последното измерване; болтовете в подпорните конструкции бяха извадени и заменени с охлаждащи нитове. Следващата седмица товароподемните примки ще бъдат махнати и на тяхно място ще поставят подвижни кранове и след това — пирамидални дървени скелета. Скоро щяха да стигнат до първата площадка. Конструкцията бе проста и все още вървеше по график. Това, което Джейми Арол правеше в свободното си време, си беше негова работа. И момчето щеше да се възстанови — така бе казал лекарят. Тогава защо все още се чувстваше толкова зле?

Отговорът беше простичък, ясен и го осени внезапно, сякаш някой го ощипа. На Арол нямаше да му хареса, но се налагаше да го приеме. Щеше да му каже, че е допуснал грешка, че липсата на време пречи на отношенията им, че може да се върне и да работят заедно по различен проект, в друго време. Да, щеше да му обещае всичко, само да се отърве от него.

Най-после Емил се поуспокои. Това беше единственото решение. Отвори прозореца и се заслуша в приближаващите улични чистачи, в шума от метлите им, които разнасяха водата от пожарните кранове покрай канавките. Конските каруци скоро щяха да минат и да съберат купчините боклук, които парижаните изхвърляха на улицата всяка вечер. Веднъж Габриел му бе казала, че никога не бива да спи на отворен прозорец в града. Но не трябваше да мисли за нея. Не и сега. Накрая се отказа от опитите да спи. Измъкна се от леглото, направи си кафе, запали цигара и се загледа в бледата синева на бавно изсветляващото небе.

Август в Париж бе мъртъв месец. Повечето пекарни, кафенета, цветарски магазини и дори някои от най-големите пасажи в Халите бяха затворени. Всички, които можеха да си го позволят, бяха напуснали града. Оставаха само бедните работници, туристите и заетите със строежа на кулата. Или такива, които не бяха ангажирани особено в тази дейност, като Арол например.

Докато сваляше палтото си от закачалката, Емил забеляза бял плик на пода до вратата. Беше писмо, пренасочено на домашния му адрес от офиса. Колко ли дълго, запита се той, е стояло тук? Отвори го и разгърна листа от бяла дебела хартия. Почеркът беше плътен, изящно калиграфски. Канеха го на чай с мистър Джейми Арол, мис Алис Арол и автора на писмото, чийто подпис бе неразгадаем, в неделя, в пет следобед. На секундата реши, че ще изпрати отговор с отказ. Неделя беше единственият му почивен ден. После обаче промени решението си; може би това бе възможност да поговори откровено с Арол — колкото по-рано, толкова по-добре.

В неделя, точно преди пет, Емил пристигна пред входната врата на къщата, в която бяха отседнали семейство Арол, и позвъни на големия месингов звънец. Икономката отвори вратата почти веднага, което го накара да се запита дали не бе стояла в очакване зад нея. Не се опита да скрие мнението си за шотландските наематели, докато поемаше палтото му и го въвеждаше в салона. Беше очевидно в повдигнатата й брадичка, в извивката на едната й вежда и в лекото присвиване на устните над зъбите.

— Заповядайте, очакват ви — каза тя, преди да се обърне и да затвори вратата малко по-силно, отколкото бе нужно. Той се канеше да й благодари, думата бе на върха на езика му, но не я изрече.

От горния етаж се дочу шепот и леко скърцане на стъпки. Емил отиде до прозореца, свали шапката си и погледна към малката градина с декоративно езерце в средата. Слънчевата светлина си играеше по повърхността на водата, а лекият бриз в дърветата ронеше листата по земята. Беше толкова погълнат от работа, че не бе забелязал; годината беше към края си. След няколко седмици лятото ще свърши и ще го замести есента.

Беше изрепетирал няколко пъти какво ще каже на Джейми Арол. Твърдо, но все пак вежливо щеше да му съобщи, че услугите му повече не са необходими. Момчето със сигурност ще се разстрои, но нищо не може да се направи. И след това тази история ще приключи.

— Мосю Нугие? — прозвуча глас зад него. — Толкова сме щастливи, че успяхте да дойдете.

Той се обърна. Една жена в сива копринена рокля стоеше на прага. Очите й гледаха право в неговите с прямота, която разпозна незабавно.

— Срещали сме се — започна тя. — Преди…

— Да, вярно е.

— Изглеждате изненадан?

— Аз съм!

Тя отвори уста, но след това се спря.

— Помня името ви — каза той. То беше в устата му, бумтеше в ушите му като минорен акорд, и той го изрече на глас, преди да успее да се въздържи. — Вие сте Катрин.

Тя преглътна и го погледна укорително. Беше използвал малкото й име, и то доста неофициално.

— Обикновено ме наричат мисис Уолъс.

— Моля да ме извините — каза Нугие, отново с официален тон.

Внезапно осъзна, че се е втренчил в нея, и се постара да направи изражението си по-приемливо.

— Имам снимка от онзи ден в балона. На нея сте и вие. Сигурно е било преди месеци.

— Наистина ли? Не съм разбрала…

— Това беше пробна снимка. Попаднах на нея преди няколко дни. А сега вие сте тук.

Тя приглади полите си, въпреки че не бе нужно.

— Бих искала да я видя. Някой ден.

— Бих искал да я имате — каза той. — Като подарък.

Тя се усмихна, но не отговори. Някой друг приближаваше. Млада жена, облечена в много изискана рокля от бледосин брокат влезе в стаята и се отправи към тях. Извърна главата си леко вляво и след това като че ли се успокои, сякаш се канеше да се впусне в танц.

— Мосю Нугие — каза Кейт. — Предполагам помните мадмоазел Арол?

— Разбира се.

Младата жена не го погледна директно. Втренчи се в обувките, в маншетите, в косата му, а след това фиксира погледа си в някаква точка точно над главата му.

— Бихте ли искали чаша кафе? — попита тя на много лош френски. — Или предпочитате чай? „Асам“ или „Дарджилинг“? Имаме и от двата — добави тя на английски език — макар че, признавам, трудно ги различавам.

— Който изберете — отвърна той.

Икономката пристигна с поднос. Докато отпиваха от чашите с „Асам“, мадмоазел Арол му каза, че учи френски, и му направи още една демонстрация. След това го разпита за кулата.

— Чух, че ще падне — каза тя. — Че не е безопасна.

Емил поклати глава.

— Не мисля, че ще падне.

— Искате да кажете, че не сте сигурен — уточни тя с известна тревога.

— Бенджамин Франклин твърди, че има само две сигурни неща в живота. Смъртта и данъците. Но да, сигурен съм, че е напълно безопасна.

За момент единственият звук в стаята беше тихото подрънкване на чаената лъжичка в порцелановата му чаша. Разговорът не вървеше добре.

— Е, как ви се струва Париж? — попита Нугие. — Бяхте ли на бала за Деня на Бастилията?

Устата на Алис се изкриви.

— Не успяхме да си намерим покани — каза тя и погледна към вратата.

— Съжалявам — каза той. — Да, трудно се получават.

— Вие познавате ли хора? — попита внезапно Алис.

— Хора?

Тя най-накрая го погледна в очите, но само за част от секундата.

— Да, нали знаете, хора на изкуството, от обществото, с титли… такъв тип хора?

Сякаш целият въздух в стаята бе изсмукан навън през комина. Той се изкашля и извади кърпичка. Фактът, че задава такъв въпрос, показваше, че е малко вероятно момичето да разпознае подходящия тип хора, дори да ги срещне.

— Има торта — намеси се мисис Уолъс, преди Нугие да успее да измисли какво да отговори. — И сладко за чая, ако предпочитате.

— А, да — каза той, сменяйки с готовност темата. — В Русия пиехме чая със сладко. Вкусът бе приятен, доколкото си спомням.

Сега вече госпожица Арол се взираше в него съвсем директно, но погледът й бе по-скоро сърдит.

— Е, познавате ли? — попита тя отново.

Емил сложи една супена лъжица сладко в чая си и го разбърка. Тя нямаше да го остави на мира. Не бе схванала намека. Беше по-зле, много по-зле, отколкото би могъл да си представи. Момичето бе точно толкова лошо, колкото брат му.

— Мис Арол, аз съм инженер — сви рамене той. — Не съм светски човек.

В отговор ноздрите й лекичко се разшириха. Той отпи една глътка и после още една. Ако пресуши чашата си по-бързо, може би ще успее да се измъкне по-скоро.

— Още чай? — попита момичето. — Аз предпочитам чая, който пием у дома. Тук просто не е същият. И е толкова скъп!

Алис Арол се усмихна и изведнъж изглеждаше по-млада, като дете, облечено в дрехите на възрастен. На колко години беше? Със сигурност бе над шестнайсет. Но не повече от двайсет?

— Брат ми го нарича „вода от локва“, нали, мисис Уолъс?

Той използва това като повод да погледне към нея. Катрин, мисис Уолъс, седеше, скръстила ръце в скута си. Усмихна се, но не погледна нагоре.

— Къде е той? — попита Алис. — Не, не ставайте, аз ще отида. Джейми!

Тя побърза да излезе от гостната и роклята й изшумоля като хартия. За един кратък миг в стаята се възцари тишина и се чуваха само отдалечаващите се по стълбите стъпки на мадмоазел Арол.

— Всички започнахме да пием кафе вместо чай — обади се изведнъж мисис Уолъс. — И аз го предпочитам вече пред чая.

— Ние сме нация кафеджии, но с афинитет към чая… Чуйте — каза той, внезапно минавайки на френски. — Нямах представа…

Тя вдигна глава и го погледна, очите й бяха като светлосиво стъкло на светлината от градината.

— Нямах представа — продължи той. — Че сте тук, в Париж.

Тя се облегна малко назад и устните й се открехнаха.

— А аз нямах представа, че ще се върнем. Но ето ни, тук сме.

Катрин се усмихна и няколко кичура коса паднаха покрай лицето й. Тя като че ли не забеляза и за момент изглеждаше, че е на друго място. Вратата се затръшна рязко от вятъра и я накара да трепне. И после се наведе напред — простичко движение, което сякаш й костваше много усилия, отново отпи от чая си и постави решително чашата обратно в чинийката.

— Мосю Нугие — започна тя. — Харесва ми идеята за тази кула. Но кажете ми, какво е предназначението й? За забавление ли е? За зрелище?

Времето край тях сякаш се забави, удължи се, да, бе невероятно, но не можеше да се сбърка. Мисис Уолъс очевидно искаше нещо повече от рационално обяснение.

— Тя е лекота и въздух — отвърна Емил. — Напълно отворена за природните стихии.

— Значи не е нещо сериозно? Огромна играчка, може би?

Той се намръщи. Какво намекваше?

— Ако искате да го погледнете по този начин… Факт е обаче, че тя не се опитва да бъде нещо, което не е. Нищо не е скрито и обратното също е вярно; нищо в града не може да се скрие. В ясен ден от върха ще се вижда всичко. Всичко ще бъде на показ в цялата си величествена прозрачност.

— Това е, което искаме всички, нали? — каза тя. — Прозрачност. Но толкова рядко я намираме.

— Вие намерихте ли я? — попита той.

Тя преглътна и поклати глава.

— Не.

Какво му намекваше? Той подръпна яката си, в стаята беше задушно. Без да каже нито дума, мисис Уолъс се изправи и направи три малки крачки към прозореца. Докато се бореше с резето, Емил остави чашата и чинийката си и се изправи. Искаше да й помогне, само това, уверяваше се сам по-късно… да й помогне да отвори прозореца. Но преди да стигне до нея, тя се обърна, главата и горната част на тялото й бяха просто силует на фона на приглушените цветове на градината, като снимка, направена срещу светлината.

— Трябва да знаете, мосю Нугие — каза тя на френски — че моят работодател мистър Арол изпитва огромно уважение към вас и вашата работа.

— Чувството — каза той, след което се прокашля — чувството е взаимно.

— И би искал да се сближите повече — продължи тя.

Очите му се плъзгаха по лицето й, докато се опитваше да разгадае посланието.

— Разбирам — каза той.

— Как се справя Джейми?

Емил се забави с отговора. Какво би могъл да й каже? Че се кани да го уволни, да се откаже от услугите му.

— Добре — излъга той.

— Добре?

— Нуждае се от надзор. Но се справяме със ситуацията.

Тя изглеждаше облекчена, след това се обърна и отвори прозореца. Един кос се разпя от дърветата отвън.

— След смъртта на съпруга ми преди осем години животът ми бе доста труден…

Мисис Уолъс млъкна, но след малко заговори отново.

— Мистър Уилям Арол бе много мил с мен. Ще му пиша днес и ще му разкажа за гостуването ви.

Емил имаше чувството, че също като него и тя издава повече, отколкото искаше — не само с думите, но и с начина, по който ги произнасяше.

— Моля — каза мисис Уолъс на английски. — Моля, седнете. Хапнете си торта. Алис я избра.

Тортата бе с бадемови сладки и малини, красиво сладкарско произведение, украсено със захарен памук. Емил повдигна вилицата към устата си, но не можа да преглътне. Апетитът му беше изчезнал.

— Той е излязъл! — обяви мис Арол, когато се върна. — А му казах, че ще дойдете! Сигурно е забравил. Сега съм само аз, опасявам се.

Навън небето бе помръкнало и бе започнало да вали, внезапен летен дъжд.

— Защо седите на тъмно? И кой отвори прозореца? — продължи Алис. — Става ужасно течение!

Запалиха лампа и отново затвориха прозореца. Емил разговаря с момичето Арол за времето и за Париж, но очите му отново и отново бягаха към жената, която бе срещнал в балона.

— Чували ли сте за някакви художници, наречени импресионисти? — попита го Алис.

— Разбира се — отвърна той.

— Картините им наистина ли са така шокиращи, колкото казват всички?

— Аз по-скоро харесвам някои от тях.

— Вие сте ги виждали!

— Всеки може да ги види. Те правят изложби.

— Къде? Кога?

— Знам за една, която ще бъде открита през есента. Няма да бъдат изложени картини на прочути художници като Моне и Реноар, а на други, по-малко известни.

Мис Арол се обърна към мисис Уолъс и след това отново към Емил.

— Наистина ли? — каза тя.

И тогава той разбра, че сам се е вкарал в ъгъла, откъдето не може да се измъкне, без да отправи покана.